Защото те обичам

20. Марк и Конър Втори спомен

3 октомври 1987 г.

21:18 ч.

С вой и запалени светлини линейката влиза в паркинга за бърза помощ на Чикагската презвитерианска болница. В безсъзнание, поставен на носилка, Конър веднага е измит с хладка вода, за да се охладят изгорените зони. Към кожата му са прилепнали овъглени парчета от дрехите му, които трябва да бъдат премахнати. След като му е направена интубация за изкуствено дишане, лекарите от спешна помощ му преливат кръв и го насочват към сектора за тежки изгаряния, където го поема доктор Лорина Маккормик.

Тя прави първата преценка за степента на изгаряне: засегнати са 50% от телесната повърхност: двете ръце, двата крака и гръдният кош са покрити с непоносими рани. Долната част на шията — също. Някои от изгарянията са дълбоки и поставят под въпрос шанса да оживее. Лицето му като по чудо не е засегнато.

Лорина и нейният екип поставят Конър на изкуствено дишане и в изкуствена кома, а след това пристъпват към местно третиране на раните с антисептични промивки и с антибактериален крем. После са поставени стерилни компреси, които многократно ще бъдат подновявани през нощта, за да се поддържа постоянно овлажняване и дезинфекция.

Превърнат в мумия, стегнат с шини и набучен с турникети, Конър лежи отпуснат със затворени очи в потискащата болнична обстановка. Лорина Маккормик е до леглото му и го гледа безмълвно. Това момче би могло да й бъде син.

Макар че дежурството й отдавна е свършило, тя не мисли да излиза от стаята. Струва й се, че както е тръгнал, светът става все по-враждебен, по-варварски, по-безчовечен. Току-що е навършила 44 години и знае, че сигурно никога няма да стане майка. Заради кариерата, заради неосъществените любовни срещи, но и заради онзи страх, който така и не е успяла да надмогне: опасението, че няма да е в състояние да отгледа и покровителства едно дете в този побъркан свят.

Потънала е в мислите си, когато изведнъж двете крила на вратата рязко се отварят и в стаята нахлува юноша, следван от служител по сигурността.

— Позволете ми да го видя, той ми е приятел! — вика Марк, а в това време пазачът — черен колос, три пъти по-тежък от него — го хваща за врата.

Лорина застава между тях и убеждава пазача да пусне момчето.

— Той ми е приятел — повтаря Марк и пристъпва към леглото на Конър.

— Къде са родителите му? — пита лекарката. — Познаваш ли ги?

— Той няма родители.

Лорина се приближава до Марк.

— Аз съм доктор Маккормик — представя се тя. — Грижа се за твоя приятел.

— Ще умре ли? — пита Марк със сълзи на очи.

Лорина се приближава още малко до юношата и вижда молба в неговия поглед.

— Ще умре ли? — повтаря Марк. — Кажете ми истината, моля ви.

— Положението му е критично… — признава Лорина.

След като мълчи няколко секунди, тя добавя:

— … но може би има някакъв шанс.

Лекарката прави знак с ръка на Марк да седне.

— Щом искаш да знаеш истината, ще ти я кажа: над половината от тялото на твоя приятел е покрита с изгаряния. В продължение на два дена ще го държим в изкуствена кома. В това време ще спи и няма да чувства болки. Той е млад и е бил в много добро здравословно състояние. Няма изгаряния по дихателните органи и не е вдишал токсични газове. Това са добрите данни.

— А лошите?

— Проблемът е, че съществува риск раните да се инфектират. Когато кожата е изгоряла, тя не предпазва тялото от бактериите. В този случай организмът не е в състояние да се защитава от масивната атака на болестотворните микроорганизми. Ето какъв риск съществува за твоя приятел: влошаване състоянието на раните или септицемия. Това е…

— … инфекция на кръвта — допълва Марк — Знам.

— Значи трябва да проявим търпение и да се молим на Бога всичко да мине добре.

— Не вярвам в Бог — признава си Марк. — А вие вярвате ли?

Лорина го поглежда объркана.

— Аз… не знам.

— Вие сте тази, в която искам да вярвам — казва настоятелно Марк. — Спасете го, много ви моля.

В главата на Конър

Между живота…

… и смъртта.

Летя.

Не, падам.

Свободно падане към небето, което трае цяла вечност. Лек съм, издигам се. Хлъзгам се по мек килим. Плувам в море от светлина.

Добре съм.

Всичко виждам. Всичко разбирам.

Че всичко е предначертано.

Че всичко има смисъл: Доброто, Злото, Болката…

Добре съм.

Но знам, че така няма да продължи.

И знам, че всичко ще забравя.

15 октомври 1987 г.

Сега, когато са отминали първите критични часове, доктор Лорина Маккормик бърза да изреже всички мъртви тъкани. Кожата на Конър е като остъргана. Зърнеста тъкан, подобна на картон, е заместила кървящите зони. Още е трудно да се установи точно дълбочината на раните. Засега клиничното му състояние е стабилно, но респираторните и инфекциозни рискове са все още значителни.

Със скалпела си Лорина се заема да прави разтоварващи разрези по гръдния кош и врата на момчето, за да облекчи кръвообращението и да попречи на задълбочаването на раните. След това взема около два квадратни сантиметра кожа от задните му части, за да я изпрати в лабораторията в Бостън, която преди две години бе открила метод за култивиране на клетки от малко парче кожа на пациента. Техниката е все още на експериментално равнище, но доктор Маккормик все пак иска да опита, макар да знае, че лечението може да продължи с години и че отрицателните последици са неизбежни.

Накрая тя решава да намали дозата на успокоителните, за да може съзнанието на Конър постепенно да се възвърне.

В главата на Конър

Между живота…

… и смъртта

Още летя, но по-бавно, по-слабо.

Постепенно тялото ми натежава като олово.

Слизам от височините и си възвръщам човешките усещания.

Пак ме е страх. От страданието. От смъртта.

Облаците около мен потъмняват и се превръщат в пурпурна, изгаряща и задушлива пара.

Боли ме навсякъде. Горя.

Сега всичко е червено, всичко е огън и жулел.

Всичко е тъжно.

Край на пътуването. Отварям очи и…

16 октомври 1987 г.

Когато Конър отваря очи, той се оказва в огромното ярко осветено помещение на отделението за тежки изгаряния. Нещо приглушено и неясно бучи в главата му. Опитва се да помръдне, но веднага разбира, че не бива да го прави. Навежда глава и вижда, че цялото му тяло е в превръзки. Изведнъж в съзнанието му изплува споменът за преживяното и го хвърля в ужас.

— Привет, приятелю! — казва развълнувано Марк.

— Здравей, Конър — усмихва му се Лорина. — Как се чувстваш?

Момчето я поглежда, отваря уста, но не е в състояние да отговори.

— Не се тревожи! — успокоява го Марк. — Тук за теб ще се погрижат както трябва.

17 октомври 1987 г.

С помощта на медицинска сестра Лорина сваля превръзката от гръдния кош на пострадалото момче. Самият Конър желае да се види. Но гледката го отблъсква. Ако отначало му се иска да се държи като мъж, желанието му изчезва веднага, щом погледът му е паднал върху раните. Струва му се, че се е превърнал в чудовище, един разложен Човек-слон. Идва му да се разплаче. Не вижда спасение. Нима би могъл да оздравее от това?

— Нормално е да изпитваш страх — казва му Лорина, гледайки го право в очите.

Конър не знае какво да мисли за тази лекарка. Понякога се държи грубо и не се церемони да нарича нещата със собствените им имена. Но Марк като че ли има доверие в нея. Тя е от нашите! — с увереност беше споделил той.

— Ще ти обясня — започва Лорина, сядайки до него. — Върху най-дълбоките ти рани присадихме кожа от животински произход.

— Животинска кожа ли?

— Да, от свиня. Това е обичайна процедура. Имунната ти защита ще я отхвърли, но за известно време тя ще ти служи за биологическа превръзка против инфекции.

— А после?

— После ще се опитаме да ти присадим човешка кожа.

— А тази кожа откъде ще я вземете?

— От теб. Това се нарича автоприсаждане. С бръснач ще взема парче твоя кожа от места, които не са засегнати от изгаряне, и ще я присадя върху раните.

— Няма да стигне! — надава глас Конър. — Та аз съм изгорял навсякъде.

— Трябва да ми имаш доверие! — настоя Лорина.

— Как да ви имам доверие, след като не ми казвате истината?

— Имаш право — съгласява се лекарката. — Няма да стигне. Именно затова изпратихме твои клетки в лабораторията в Бостън, които ще бъдат култивирани, за да се получи кожа с по-голяма повърхност. Разбираш ли?

— Разбирам, че ще умра.

Ноември 1987 г.

Първо присаждане.

Неизразима болка, която не се притъпява от успокоителни медикаменти.

Дясната ръка на Конър е хваната в шина, а шията му е стегната в ортеза.

Марк идва всеки ден да го вижда. Чете му „Граф Монте Кристо“ от Александър Дюма. За безпощадното отмъщение на човек, станал жертва на една несправедливост и престоял в затвора в продължение на петнайсет години.

Безпощадното отмъщение…

Коледа, 1987 г.

Конър ужасно е отслабнал.

Може ли човек да загуби 15 килограма за два месеца?

Лорина му обяснява, че при пострадалите от тежки изгаряния, дори да получават значително количество калории, катаболизмът е много интензивен, изтощава организма и го предразполага към инфекции.

Дясната му китка е сериозно засегната.

На 25 декември лекарите са принудени да му ампутират една фаланга.

Весела Коледа!

Януари 1988 г.

След нападението полицаите идваха да го разпитат само веднъж. Той им разказа всичко. Дори посочи имена и адреси, но не последва никаква реакция.

Марк по своя инициатива се опита да си изясни случая: двамата наркодилъри продължаваха да се разхождат из квартала, без дори да се крият.

Една мисъл се заражда в съзнанието на Конър. За безпощадно отмъщение…

Февруари 1988 г.

Някои присадки не се хващат.

Плътта си остава оголена.

Всичко трябва да започне отначало.

Тъй като не може да си служи с дясната ръка, Конър се вижда принуден да пише с лявата.

По цели часове рисува портрети и прави скици върху тефтер, за да се упражнява.

Пред него е все същото лице. Лице, което му вдъхва спокойствие.

Лице на жена, изникнало кой знае откъде. Жена, която той все още не познава…

Пролетта и лятото на 1988 г.

Присажданията следват едно подир друго и кожата постепенно се възстановява с неизбежната плетеница от белези, които трябва да бъдат пристегнати с еластична тъкан.

От известно време е на задочно обучение, което се осигурява на младежи в болнична среда. Не се е отказал да се образова. Това е единственото нещо, което го крепи, без да се изключва, разбира се, вярното приятелство на Марк.

Есента на 1988 г.

Изгарянията по краката все още го принуждават да лежи. Вече една година кисне в състояние на ужасяваща ярост. Не минава ден без болки.

Не минава нощ без кошмари.

Едно нещо е сигурно: след такова премеждие не излизаш невредим.

Не излизаш по-добър.

Не излизаш по-силен.

Декември 1988 г.

Сутринта на Коледа

Лорина Маккормик отваря вратата към стаята на Конър. От четиринайсет месеца насам за пръв път леглото е празно. Предния ден момчето е преместено в центъра за рехабилитация на другия край на града. Но това не е станало под нейно наблюдение.

Лорина остава няколко минути неподвижна в студената синкава светлина на стаята. Често пъти, когато неин пациент напусне отделението, тя усеща голяма празнота. Точно такъв е днешният случай. На възглавницата Конър е оставил писмо за нея. На плика най-напред е написал „Д-р Маккормик“, но това му се е сторило прекалено официално, задраскал го е и е написал просто „Лорина“.

Тя пъха писмото в джоба си. Ще го отвори по-късно вкъщи.

Чекмеджето на нощното шкафче е пълно с листове. Лорина ги преглежда: десетки рисунки изобразяват едно и също натрапчиво лице на млада жена, която тя не познава. Очите на лекарката дълго време не се откъсват от рисунките. После решава да ги постави в медицинското досие на Конър.

Може би някой ден ще научи повече неща за него.

Юни 1989 г.

Конър получава дипломата си за средно образование.

Напуска центъра за рехабилитация и отива в общежитие за младежи. В продължение на шест месеца ходи на сеанси по кинезитерапия и на масажи, за да възстанови подвижността на крайниците си. Шията и гръдният му кош все още са зачервени и възморави. Свиването на тъканите при зарастването на раните му е пречело да извършва редица движения и сега трябва наново да се учи на съвсем прости неща: да ходи, да се храни, да сяда, да пише…

Но други белези, макар и невидими, са останали в душата му и му причиняват по-различни страдания.

За пръв път от година и половина излиза на улицата и се страхува от всичко: от колите, от хората, от живота.

Изтръпва и при най-малкия шум. Всичко се движи прекалено бързо. Всичко е агресия. За да заглуши болката, той се самоубеждава, че начинът да се избави от нея е само един: безпощадното отмъщение.

Октомври 1989 г.

Не му е отнело много време, за да ги открие. Двамата наркодилъри са устроили своята бърлога в изоставена сграда от другата страна на железопътната линия. В продължение на много дни Конър ги е дебнал, за да събере сведения и да разучи навиците им. За две години двамата са натрупали доста пари. Вече не се задоволяват с препродаване на дребно, а са станали истински мафиоти, контролиращи значителна част от търговията на хероин в южния квартал. И тъй като много рядко се движат сами, Конър е изчакал удобен момент за действие.

Удобният момент е тази вечер.

Видял е двамата мъже да излизат от бар. На паркинга са се качили в стар ръждивочервен „Мустанг“. Конър ги е оставил да вземат преднина, предпочитайки да измине разстоянието пеша.

Когато пристига при изоставената сграда, вече е два сутринта. Минава през тъмния вход с изтръгнати пощенски кутии и в пълен мрак се качва по стълбището. Вече не изпитва страх. Стига до вратата, която се тресе от силна музика, и с ритник я разбива: упражнявал е това движение стотици пъти в програмата за рехабилитация.

Седнали на изтърбушен диван, двамата го гледат изумени. Пияни и дрогирани са до мозъка на костите. Конър прави няколко крачки в жълто-зелената светлина на мизерния апартамент. Върху сандък за доставка на стока, служещ за маса, се виждат спринцовки, торбичка с прах и пистолет със сребрист приклад, сложен върху пълно с долари куфарче.

Един от дилърите посяга да вземе оръжието, но вече е твърде късно. Конър е бутнал сандъка и грабва револвера.

Насочва дулото към двамата мъже, готов да стреля.

Те го гледат, клатейки глава.

— Кой си ти, по дяволите? — пита единият.

— Кой съм аз ли?

Конър замръзва на място. Десетки пъти е разигравал мислено тази сцена, но никога не е допускал, че неговите нападатели няма да го познаят.

Бърка с ръка в джоба на якето си и изважда два чифта белезници, купени за петдесет долара от корумпирано ченге.

— Закачете се за радиатора! — нарежда им той.

— Чакай, дай да се разбе…

Гръм прекъсва фразата на дилъра. Той опипва с ръка бедрото си и вижда, че е в кръв.

— Закачете се! — повтаря Конър.

Бандитите се подчиняват и захващат белезниците за радиатора, който отдавна не е произвел никаква топлина.

Кой съм аз ли?

Конър спира уредбата, бълваща влудяващ рап.

Кой съм аз ли?

Сваля якето и разкопчава ризата си.

Сега е с разголени гърди пред двамата злосторници и им показва изгарянията си като в някакъв първобитен ритуал.

Очите на двамата мъже не показват, че нещо са разбрали. Но в погледите им се чете страх и изумление.

Конър излиза в коридора, взема тубата с бензин, която е донесъл, и се връща в стаята.

Кой съм аз ли?

Сега ролите са разменени.

Жертвата става палач, а палачите — жертва.

Доброто става зло, а злото — добро.

Кой съм аз ли? — повтаря си той, заливайки с бензин бившите си нападатели.

Те крещят, но той не ги чува. В главата му отекват други викове:

Какво бе, педалче, в боклука ли се въргаляш? Знаеш ли какво правим с боклуците? Изгаряме ги!

Кой съм аз ли? — пита се Конър и драсва клечка кибрит.

В момента, когато огънят лумва, той си спомня думите, които някога бе казал на Марк: ако се откажем от нашите ценности, отказваме се от всичко.

Същата нощ

5:00 ч.

Ръждивочервен „Мустанг“ спира до тротоара в близост до държавното училище.

Конър слиза от колата, взима шепа дребни камъчета и ги хвърля към един от прозорците. След няколко секунди се показва главата на Марк.

— Какво правиш, Конър? Знаеш ли колко е часът?

— Обличай се, Марк. Вземи си портфейла и документите.

— Защо?

— Не питай.

След пет минути Марк е при приятеля си.

— Какво се е случило? — пита го той. — Изглеждаш доста странно.

— Качвай се! — приканва го Конър и му сочи колата.

— Чия е тази таратайка?

— Влизай, ще ти обясня по пътя.

Конър застава на волана и потегля. След пет минути се обръща към Марк и го пита:

— Спомняш ли си какво ти казах: че един ден ще имаш възможност да се измъкнеш оттук, за да следваш?

— Как да не си спомням!

— Ето че тази вечер късметът ти излезе — заявява той и подава на приятеля си отнетото от дилърите метално куфарче с долари.

Марк отваря куфарчето и подсвирва от изненада.

— По дяволите, какви са тия пари?

— Парите, с които ще си платиш следването.

— Но…

— Виж какво, нямаме много време, не усложнявай нещата. — Конър бърка в джоба си и изважда билет за влак. — Ще те закарам на централната гара. В шест и петнайсет има влак за Ню Йорк. Вземаш парите със себе си и повече не стъпваш тук! Разбрано?

— А ти, ти кога ще дойдеш при мен?

— Никога — отвръща Конър и влиза в подземния паркинг на гарата.

Шест часа сутринта

Двете момчета седят едно до друго в колата, спряна на платения паркинг. Марк е шокиран от току-що приключилия разказ на Конър.

— Трябва да тръгваш! — казва Конър, поглеждайки часовника си. — След малко влакът потегля.

— А ти какво ще правиш? — пита го Марк ужасен.

— Ще се предам на полицията — отвръща приятелят му и излиза от „Мустанг“-а.

Марк също слиза и тръгва след него.

— Без теб не заминавам!

— Престани да хленчиш! — нервира се Конър. — Никога няма да се измъкна оттук, с мен е свършено. Оставил съм навсякъде следи. До два часа полицаите ще ме открият.

— Не е сигурно — разубеждава го Марк. — Огънят заличава всичко. Освен това на кой му пука за онези двамата? На никой. Полицията ще помисли, че става въпрос за разчистване на сметки между гангстерски банди, и край.

Двете момчета стигат до перона на гарата, където въпреки ранния час вече са се струпали доста пътници.

— Хайде, всичко добро, приятелю! — казва Конър.

— Ела с мен! — извиква Марк, качвайки се във вагона. — Нали винаги сме си говорили, че заедно ще заминем?

Иска му се да добави нещо, но гласът му е заглушен от пронизителното изсвирване, известяващо тръгването на влака.

Останал на перона, Конър не дава възможност на приятеля си да довърши своята мисъл.

— Слушай, Марк, трябва да издържиш. Ти можеш да започнеш нов живот, а за мен вече е прекалено късно. Нямам сили за нищо, за нищо не ставам.

— Това ще отмине, аз ще ти помагам. Нали винаги заедно сме се борили с трудностите. И се справяхме!

Началникът на гарата проверява дали вратите са затворени.

Конър прави няколко крачки по перона. Изведнъж натрупаният страх изплува на повърхността. Чувства се превъзбуден, започва да трепери. В съзнанието му всичко се обърква. Думите му се деформират още в гърлото. Залита и се строполява.

Марк е вече скочил на перона. Навежда се над приятеля си, хваща го под мишниците и го повлича с всичка сила към вагона.

След последния сигнал влакът се размърдва и потегля с ръмжене.

В мига, в който локомотивът напуска гарата, тя е озарена от първите лъчи на слънцето. Марк гледа през прозореца. През облаците се процежда оранжевопурпурна светлина.

Цял живот той ще си спомня за цвета на небето в това есенно утро.

Утрото, когато двамата заминаха заедно.