Завещанието на инката

Девета глава По бойната пътека

Продължиха да яздят така, както и предишните дни. Прекараха нощта в самотна песъчлива местност, а по обед на следващия ден достигнаха Фуента хемела.

Както споменахме вече, мястото бе получило такова име, защото близо един до друг от земята бликаха два извора, за да слеят недалеч оттам водите си. Това бяха «извори близнаци», които след сливането си образуваха малък поток, вливащ водите си в езеро с великолепна огледална повърхност. То беше почти кръгло и имаше диаметър около хиляда крачки.

Тук се забелязваше, че са яздили в северозападна посока и са се приближили с няколко градуса до екватора, защото в околността на езерото се виждаше повече тропическа растителност. Бреговете бяха опасани от бамбука текуарас, достигащ на височина до десет метра. После следваше гора от лаврови дървета, в която тук-там дърветата крибо внасяха приятно разнообразие. Виждаха се вече дори карандайските палми, а по-нататък, където почвата не беше толкова влажна, можеха да се забележат фантастичните форми на алоето, неотстъпващо по височина на дърветата. Тревата бе толкова висока и гъста, че достигаше коремите на конете. Различни птици и особено колибри населяваха короните на дърветата. В тревата се забелязваха следи от четириноги животни, а бе достатъчно човек само да се приближи до езерото, за да разбере, че водите му са богати на риба.

— Тук не е речено да ядем само риба — обади се Херонимо, посочвайки към следата на елен. — Може би ще ни се удаде да застреляме нещо по-хубаво за печене.

— Тази диря ни показва, че пустинята е свършила — отвърна Татко Ягуар, — понеже тукашният елен никога не навлиза надалеч в пустинните области. Но тя ни предупреждава и да сме предпазливи. Където има подобен дивеч, лесно може да се срещнат и по-едри хищници, от които обаче ние — прибави той, усмихвайки се, — никак не се страхуваме. От Буенос Айрес насам не съм виждал ягуар, а онзи на арената беше страхливец.

Разседлаха конете и ги пуснаха да пасат. После образуваха две групи, по-голямата от които се зае с риболова, а по-малката тръгна с Хамер, за да търси тайния оръжеен склад на бунтовниците. Буйната растителност улесняваше откриването на скривалището. Тя сигурно липсваше върху него. Ето защо твърде скоро намериха склада, макар че оазисът, образуван в пустинята от езерото и заобикалящата го зеленина, беше далеч по-голям от онези, в които бяха лагерували досега. Тайното скривалище бе отворено по вече описания начин, а припасите му — иззети, след което отново го затвориха.

Вече бяха изпразнили три подобни арсенала и оръжията и боеприпасите, с които разполагаха, правеха пътуването им извънредно неудобно. Не можеха и да мислят повече за досегашната бърза езда.

И тук уловът на риба бе богат, но скоро от мрежите извадиха само най-големите и хубави риби. Останалите върнаха в езерото, понеже отсега нататък можеха да разчитат и на друго месо.

Татко Ягуар заяви:

— Наоколо летят безброй колибри, свикнали да пърхат от цвят на цвят. Наистина през есента и пролетта те предприемат и далечни пътувания, но летят само през области, където намират прехрана. Освен тези птици тук има и четириноги, които много рядко навлизат в пустините или изобщо никога не преминават границите им, а пребивават най-често в гъстите гори. По тази причина може да се очаква, че пясъчната пустиня е останала зад нас. И да не последват веднага гористи местности, можем да разчитаме поне на тревисти, а може би дори и на цъфтящи равнини. Сеньор Моргенщерн и Кизеветер са чули от враговете ни, че за да се стигне до Езерото на палмите, трябва да се мине през изворите на рибите, на пиявиците, на крокодилите и на близнаците. Можем да очакваме, че скоро ще се озовем при него. Ето защо е необходимо да внимаваме двойно повече и да сме по-предпазливи, отколкото досега.

— Защо? — попита Херонимо.

— Нали чу, че капитан Пелехо е наредил на войниците да се съберат при Езерото на палмите. Може да ги заварим там още с пристигането си. Ако не ги открием навреме, е възможно да ни нападнат най-неочаквано. Но аз съм твърдо убеден, че те все още не са пристигнали.

— А защо?

— Защото имат твърде дълъг път.

— Не мисля така. Пътят им поне не е по-дълъг от нашия. От срещата при Извора на рибите изминаха вече пет дена. Това време е напълно достатъчно, за да се стигне от Матара, Качипампа или Миравиля до местността, където според предположенията ни се намира Езерото на палмите.

— Съвсем вярно! Но не забравяй, че това не са единствените места, откъдето трябва да очакваме войници. В Крус Гранде и особено в Канделария има също разположени гарнизони, а те ще има да бият много по-дълъг път.

— Тогава те може би ще закъснеят, но другите, за които споменах, вече са пристигнали.

— Не, подобно нареждане не би издал нито един офицер. На капитана и през ум няма да му мине да накара едните да чакат другите в толкова самотна местност, намираща се на всичко отгоре близо до вражеската граница. Сигурно е издал заповедите си за потегляне така, че отделните поделения, състоящи се впрочем само от неколцина души, да пристигнат едновременно на мястото на срещата. От по-далечните гарнизони ще тръгнат по-рано, а от по-близките — по-късно.

— Хмм! Значи все още няма защо да се тревожим.

— О, има! Досега говорихме само за войниците. От тях най-малко се страхувам. Под гарнизон разбирам нещо съвсем различно от онова, което се разбира край Рио Саладо. Тук има селища, където гарнизоните наброяват не десет, ами често и само по пет войници. Така че трябва да очакваме не повече от трийсетина души, а с тях във всички случаи ще се справим лесно. Но аз си мисля и за индианците. Кой може да ни гарантира, че не са се събрали вече при Езерото на палмите? Убеден съм, че очакват белите, за да получат от тях обещаните пушки. А може би даже ще тръгнат да ги пресрещнат, за да приберат по-скоро от тях товара от барут и олово, ножове, секири и пушки.

— Карлос, ти си прав! Всеки момент трябва да сме готови да ги посрещнем.

— Поне сме длъжни да се съобразим с такава възможност. Затова и останахме на лагер тук, на северния бряг на езерото, макар че, както знам, южният му бряг е много по-подходящ за подобна цел. Тази вечер не бива да палим нито един огън. Може да ни издаде. Трябва да изпечем рибата още сега, и то на малки огньове, които не димят много.

— Въпреки всичко не е изключено цялата ни предпазливост да се окаже напразна, защото мисля, че все пак червенокожите ще дойдат направо тук, и то по простата причина, че изворите се намират от тази страна. Та нали всеки отива при питейната вода.

— Съвсем вярно. Обаче забравих да спомена, че на отсрещния бряг се намира друг, много по-голям извор. Наистина мястото е получило името си от изворите близнаци, но отвъдният извор се посещава по-често, понеже разположението му е по-удобно, а по бреговете му се ширят морави, където могат да лагеруват значително повече хора, отколкото тук.

— Съгласен съм! Но, Карлос, трябва да обмислим всичко. Тук, откъм нашата страна, се намира мястото, където бяха скрити оръжията, следователно червенокожите непременно ще дойдат насам.

— Не вярвам. Сигурно белите са били достатъчно предпазливи да не им кажат предварително къде да търсят складовете.

— Не мога да не ти дам право. Но какво е това? Чухте ли? Беше се разнесъл кратък, остър трикратен звън и в същия миг всички присъстващи бяха обзети от някакво странно чувство, подобно на слабо втрисане, което продължи не повече от секунда.

— Това е ариа — обясни Татко Ягуар, като се хвана за врата и опита дали може свободно да си движи главата на всички посоки.

— Ариа е — съгласиха се и останалите. И те посегнаха с ръка към вратовете си и направиха същите движения с глава.

Какво е ариа? Никой не може точно да отговори. Най-често се проявява по следния начин: седят си хората на чаша вино или на чаша чай. Бутилката или каната е на масата. Но ето че присъстващите биват обхванати от онова краткотрайно, но не и неприятно втрисане. Същевременно бутилката и чашите, каната и чашките за кафе започват да звънтят. Погледнат ли ги после, виждат, че са се счупили, без никой да ги е докосвал. На животни, които преди това са били изпотени, им се вдървяват краката за продължително време, а хората могат да си останат за няколко дни със схванат врат. Това е ариа, някакво електрическо явление, както казват някои изследователи и пътешественици. Когото засегне, обикновено гледа веднага да се убеди дали все още може да си движи главата.

Но откъде ли бе дошъл онзи остър и кратък звън? Потърсиха причината. Дон Пармесан не беше върнал шишетата, в които бе държал пиявиците, а ги носеше в кобура на седлото си. Седлото се намираше до него и когато отвори кобура и понечи да извади бутилките, се оказа, че бяха спукани по средата. За щастие това бе единствената щета, нанесена от ариата, тъй като ничий врат не се беше схванал.

Доктор Моргенщерн не бе чувал още нищо за това явление и започна да разпитва Татко Ягуар. Великанът вдигна рамене и отговори:

— За съжаление не мога да ви дам никакво обяснение. И за мен самия цялата работа е тъмна. Но от опит знам, че в това годишно време ариата често води след себе си внезапен и силен дъжд.

При тези думи той погледна към небето, което бе съвсем чисто и безоблачно. Нямаше никакъв ветрец, а езерната повърхност се простираше тъй спокойна и неподвижна, сякаш бе излята от стъкло.

Направиха всички необходими приготовления за прекарване на вечерта и нощта без огньове. Наядоха се до насита и налягаха в тревата, за да си починат. Някои насядаха на групички, за да си поприказват, при което Ел Пикаро както обикновено играеше главната роля. Настрани от всички други седяха Антон Енгелхард и младият инка. Двамата се познаваха само от няколко дни, но въпреки това вече се бяха обикнали най-сърдечно. Причината се криеше в различията на техните душевни качества, които взаимно се допълваха.

Антон имаше гореща кръв, лесно се палеше, беше прибързан и искрен. Лицето му постоянно изразяваше сърдечност и задоволство. Затова пък по характер перуанецът беше кротък, сериозен, предпазлив и въздържан, а меланхолията, сложила своя отпечатък върху красивите му младежки черти, не изчезваше нито за миг.

Още от първата вечер двамата винаги яздеха един до друг, а край лагерните огньове седяха все заедно. И тогава си приказваха дълго. Но разговорите минаваха най-вече «за сметка» на Антон. Той разказваше за всичко, което имаше, знаеше и можеше, и постепенно разкри пред инката цялото си сърце. Най-често Хаукаропора слушаше мълчаливо и само от време на време подхвърляше някой кратък въпрос или даваше едносричен отговор. Обаче ако някой го наблюдаваше, можеше да забележи, че тъмните му и проницателни очи често се спираха върху младия му спътник с приятелско изражение.

Главна и неизменна тема на всичките им разговори бе Татко Ягуар. В този човек Антон виждаше герой, който няма равен на себе си, и мечтаеше някога да стане като него. И Хаука говореше с голяма почит за Татко Ягуар, но за съжаление не бе в състояние да задоволи любопитството на Антон, който много искаше да научи нещичко от предишния живот на великана.

— Но нали го познаваш от много по-отдавна — каза младият немец, — би трябвало да можеш да разкажеш нещо за него!

— Нищо не мога да ти разкажа — отвърна инката. — Когато идваше при нас, той разговаряше с баща ми, не с мен. А когато говорят възрастните и опитните, младежите трябва да стоят надалеч. Такава е повелята при нас.

— При вас ли? В същност ти от кое племе си?

— От никое.

— Но все пак трябва да принадлежиш към някой народ!

— Моето племе е загинало. Живеем заедно с няколко бедни; семейства високо горе в планините, където се носят крясъците на кондора.

— Там не растат нито дървета, нито храсти. Как можете да живеете?

— Пием вода и ядем месото на дивите животни, които убиваме, излагайки живота си на опасност.

— Тогава сте храбреци, с които на драго сърце бих се сменил. Разкажи ми за вашия живот, за вашите дела!

— За живота и делата на моето племе? — Хаука сложи длан на челото си и се загледа мрачно в земята. После продължи: — Може би, не, ,съвсем сигурно ще ти разкажа някога за тях. Но не днес, не сега. Нали ще дойдеш с нас в планините? Тогава не само ще чуеш, но и ще видиш.

Той стана и се отдалечи, изчезвайки между дърветата. Въпросите на Антон бяха засегнали болното му място. Той се завърна едва с падането на здрача и когато си лягаха да спят, се настани както обикновено до Антон. Младежът дълго размисля, с какво ли беше натъжил приятеля си и постепенно се унесе в сън. Не знаеше колко бе спал, когато, разтърсвайки го леко, нечия ръка го събуди. Беше инката. Той му прошепна на ухото:

— Тихо! Не говори високо! Ти пожела да бъдеш герой като Татко Ягуар. Искам да ти дам възможност да извършиш една храбра постъпка. Ще ме последваш ли?

— Къде?

— Ще ти обясня по-късно. Остави тук оръжията си, вземи само ножа и болата! Пълзи след мен ниско в тревата, за да не ни забележат пазачите!

Антон видя, че Хаука започна да се отдалечава от лагера, пълзейки на четири крака, и го последва по същия начин. Предишните нощи по небето бе имало звезди, сега обаче то бе тъмно. Тъй като преди малко тънкият сърп на луната беше изчезнал, наоколо цареше почти непрогледен мрак. Едва-едва се виждаше на десетина крачки, а дори и езерото, което през деня блестеше тъй чисто и светло, сега се простираше мрачно и тайнствено от лявата им страна. Продължиха да се промъкват бавно и безшумно покрай тръстиката, докато Хаука се изправи и с все още тих глас каза:

— Постовете останаха вече зад нас и можем да вървим прави. Погледни внимателно отвъд езерото! Виждаш ли нещо?

— Не — отговори Антон, който напразно напрягаше зрение.

— А надушваш ли нещо?

— Също не.

— Ансиано и аз живеем с кондорите в Кордилерите. Затова сетивата ни са станали като сетивата на орлите. Ей там, на отвъдния бряг на езерото, лагеруват хора.

— Откъде знаеш?

— Надушвам дима и виждам отблясъците на огъня. Един бял няма да усети и да забележи нищо. В същност би трябвало да уведомя опитните хора, но понеже ти пожела да извършиш някоя смела постъпка, затова не ги събудих.

— И какво мислиш да правиш сега? — попита Антон инката

— Най-напред искам да отида отсреща, за да разбера кои са тези хора и какво ги е довело насам. После ще видим дали тихомълком ще се върна, или обстоятелствата ще ме принудят да извърша нещо друго. Подай ми ръка, за да те водя, тъй като очите ми са по-силни от твоите.

Двамата продължиха бавно да вървят. Това не беше лесно, понеже пътят им минаваше между храсти и дървета. После изведнъж гората свърши и пред тях се ширна брегът без нито едно дърво по него. Хаукаропора се спря нерешително, замисли се за минута-две, а след това каза:

— Тук има пролука в горската ивица, опасала отвсякъде езерото. Ако вървим през самата гора, ще се намираме постоянно в царящия между дърветата мрак, а това сигурно много ще ни забави. Затова мисля, че е по-добре да се придържаме по-надясно, за да можем да минем покрай горския пояс. Така ще се движим много по-бързо и над нас ще е откритото небе, което, макар също да е тъмно, все пак не е тъй мрачно като короните на дърветата.

— Но ми се струва, че ще се отклоним твърде надясно.

— Не чак толкова много, понеже гората не е широка. Впрочем тези хора сигурно лагеруват край извора, за който говори Татко Ягуар. Достигнем ли го, ще е необходимо само да следваме водите му и така ще се озовем при целта.

Двамата продължиха пътя си по-бързо. Техният лагер се намираше в средата на северния бряг на езерото. Скоро завиха край горната западна част на езерото. После просеката свърши и отново започна гората. На това място тя образуваше тъмен пояс, широк може би неколкостотин крачки. Оставиха я от лявата си страна и забързаха към най-далечния й край в източна посока, защото вече се бяха озовали на южния бряг. Но след като повървяха съвсем малко, младият инка се спря с приведено напред тяло. Беше излязъл доста силен вятър, който духаше точно срещу тях.

— Чуваш ли нещо? — попита Антон.

— Да. Струва ми се, че беше камбанка. — Камбана ли? Но тук няма никакъв град с църковни камбанарии.

— Нямам пред вид подобен вид камбани. Ела да повървим още малко нататък и ти също ще я чуеш.

Продължиха да крачат напред. Скоро вятърът донесе до тях някакъв металически звън.

— Слушай! — каза Антон. — Прозвуча също като звънчето на някоя мадрина.

Мадрина е понятие, характерно за испанска Америка. Под него се разбира кобилата, която води останалите животни в стадото или по време на пътуване. Тя носи на врата си хлопатар и останалите животни винаги следват неговия звън.

— Да, не може да бъде нищо друго освен някоя мадрина — съгласи се младият инка.

— Да не би тук, в Гран Чако, да има ариероси [94]?

— Не, сигурно не. През тези местности не минават търговски кервани. Трябва да са индианци.

— От кое племе?

— Не знам, но имам намерение да разбера.

— Тогава тези хора са много непредпазливи. Както чухме, отделните племена живеят във вражда. Как може тогава да слагат на животните хлопатари, които непременно ще ги издадат!

— Несъмнено хората, които лагеруват тук, се чувстват в пълна безопасност и не смятат за необходимо да бъдат много предпазливи. А нали трябва да оставят животните да пасат и следователно не бива да ги връзват. И ако тогава нямат мадрина, конете ще се пръснат във всички посоки.

— Защо? Нали нашите остават заедно!

— Това е нещо друго. Индианецът не е коневъд. Той краде и отвлича животни от всички краища на света. Следователно те не се познават и тъй като не ги държат на стада, помежду им не се създава никаква привързаност. Ето защо, когато се съберат много ездачи за някой боен поход, са принудени да осигурят за конете си мадрина, понеже всяко едно от животните безусловно следва звънчето й. А това е много изгодно за нас, защото звънът, който доловихме, ще ни служи за ориентир.

Инката наистина се оказа прав — колкото повече напредваха, толкова по-ясно се чуваше звънът на хлопатара. Скоро се видяха принудени да забавят крачките си, понеже звънът се разнасяше вече доста наблизо. Същевременно отляво можеха да се видят отделните дървета, защото зад тях горяха няколко огъня, на чиято светлина дънерите ясно се открояваха.

— Виж колко лесно открихме лагера — прошепна Хаукаропора на Антон. — Пред нас се намира тревната ивица, обграждаща гората, и на нея пасат конете. Вляво тя се врязва в гората, образувайки сред дърветата поляна, където е изворът. И тъй, конете са право пред нас, а ездачите — наляво зад дърветата.

— Тогава ще трябва да продължим наляво, така ли?

— Да, но не веднага. Имаме пълно основание да бъдем предпазливи, тъй че първо искам да разбера дали при конете има пазачи. Почакай тук, докато се върна.

Той изчезна, пълзейки, и Антон остана сам може би повече от четвърт час, но въпреки това не започна да се безпокои за инката, защото чувстваше все по-голямо доверие в способностите му. Ето че Хаука отново изплува от тъмнината и с тих глас му съобщи:

— При тях няма нито един пазач. Конете са толкова доверчиви, че ми разрешиха да ги погаля. Движат се свободно из тревата и само предните крака на мадрината са спънати, за да не може да прави големи крачки.

— Колко са конете?

— Не успях да ги преброя, понеже не са малко. Заварих ги всички с глави, обърнати към мадрината, и това ме зарадва.

— Защо?

— ЗаЩото е признак, че непременно ще я последват. Ако тези индианци са наши неприятели, да речем абипони, иска ми се да им взема конете.

— Сериозно ли говориш? Не е възможно само ние двамата да отведем толкова много животни!

— Защо не? Ако поведем мадрината с нас, всички ще тръгнат подир нея.

— Но по звъна на хлопатара индианците ще разберат, че кобилата се отдалечава!

— Ако спят, няма да разберат, а предполагам, че са заспали.

— Добре, но сигурно има постове.

— Разбира се, обаче, тъй като тук се чувстват в безопасност, пазачите ще са малко на брой. Веднага ще се опитаме да научим това. Хайде, ела и винаги ме следвай! Налага се да пълзим, за да не ни забележат.

Двамата легнаха на земята и пълзейки извънредно предпазливо, се отклониха вляво от досегашната си посока, за да се доберат до споменатите дървета. Щом ги достигнаха, се озоваха съвсем близо до края на горската поляна, където инката предполагаше, че е разположен лагерът. Поляната не беше широка и огньовете я осветяваха от единия край до другия. Следователно всичко се виждаше много добре. Двамата младежи залегнаха зад две съседни дървета и внимателно започнаха да наблюдават разиграващата се пред очите им сцена.

Многоброен индиански отряд беше спрял на това място да нощува. Там, където поляната имаше изход към откритата равнина, от земята бликаше изворът, за да насочи водите си наляво, към езерото. От двете страни на потока горяха осем огъня, около които насам-натам се движеха може би към осемдесет червенокожи, заети тъкмо в момента да избират удобни за спане места. Между два огъня на отсамната страна на потока лежаха шест човека, които, изглежда, бяха вързани. Петима от тях носеха индианско облекло. По дрехите на шестия можеше да се заключи, че е бял. Тъй като лежаха с главите към двамата тайни съгледвачи, не беше възможно да се различат лицата им.

Отрядът имаше индианско въоръжение. Хората бяха окачили колчаните и лъковете си на забитите в земята дълги копия. На тях бяха облегнати цевите за издухване на малки стрели, които оказват толкова бързо смъртоносно въздействие, ако са намазани с отрова. Под едно дърво насреща бе застанал единственият човек, който притежаваше пушка. Беше я оставил до себе си върху своето пончо и изглежда, той бе вождът, понеже току подаваше различни нареждания, които биваха веднага изпълнявани. Служеше си с някакъв език с напевна интонация. Антон не можеше да разбере нито дума и ето защо тихичко попита спътника си:

— Това не е кечуа, а не е и някакъв друг диалект, който разбирам. На какъв език говори този човек?

— На абипонски. Разбирам го горе-долу. Той е предводителят на тези хора, казва им как да се разположат и току-що заповяда нощта да се раздели на три стражи. Всеки пост ще се поема само от по двама души, единият от които ще трябва да внимава за конете, а другият — за пленниците.

— Значи това наистина са пленници! Кои ли са?

— Почакай! Вероятно ще узнаем. Не познавам този вожд, но по езика му разбирам, че той и неговите хора принадлежат към абипоните, значи са наши врагове.

— От това можем да заключим, че пленниците ще бъдат приятелски настроени към нас.

— Да, защото, който е против абипоните, трябва да е наш приятел.

— Да можехме да ги освободим! Мислиш ли, че е възможно?

Инката позабави отговора си, замисленият му поглед се плъзна внимателно наоколо и после отговори:

— Смятам, че е възможно, и съм готов да опитаме. Ти какво ще кажеш?

— Съгласен! — от радост Антон изговори тази дума доста високо, ала след това добави толкова по-тихо: — Но как ще се справим, като сме само двамата? Дори и пушките не са у нас.

— Те само биха ни пречили, вместо да са ни полезни. Чувал си, колко често Татко Ягуар казва, че в повечето случаи трябва да се предпочита съобразителността пред силата. Ще действаме според съвета му.

— Добре, ще действаме, готов съм. Но все още не знам по какъв начин.

— Почакай! Най-напред абипоните трябва да заспят. Преди това нищо не може да се направи. После ще разберем дали пазачите са достатъчно внимателни и дали ще оставят огньовете да угаснат, или не.

Вождът прескочи потока, за да види лично какво правят пленниците. Подхвърли им заплашителни думи и започна да ги рита. Те се помъчиха да избягнат това малтретиране и се поизместиха от досегашното си положение, при което лицето на един от тях можеше вече да се види. Той действително не беше индианец, а бял. После пък друг се полуизправи, за да се изплъзне от ритника, отправен към него. По време на движението му неговото лице се извърна за миг настрана, но това бе достатъчно за острия поглед на инката. Той го разпозна и прошепна на Антон:

— Този е вождът на камбасите, когото белите наричат Ел Кранео Дуро, Твърдия череп. Чувал ли си някога за него?

— Не.

— Дали са му това име, защото веднъж получил по главата осем или девет удара с приклад и въпреки всичко не умрял. Щом се отдалечили враговете му, които го помислили за мъртъв, той се изправил, потъркал малко главата си и после тайно тръгнал подир тях, за да си отмъсти. Те били абипони и паднали убити от ръката му.

— Значи е твой познат?

— Дори приятел. Били сме му на гости, а и той често ни е посещавал. Какъв късмет, че от нашия лагер забелязах огньовете и подуших дима! Живота си ще рискувам, за да го освободя!

— И аз! — пошушна му Антон въодушевено. — Кажи ми само какво трябва да правим!

— Засега ти няма какво друго да вършиш, освен да мируваш и да лежиш зад дървото така, че светлината да не пада върху теб.

Абипоните налягаха в кръг около огньовете, с крака към тях. Загърнаха се в пончосите си. Мнозина от тях имаха по два пончоса. Вождът се върна отвъд потока и легна да спи по същия начин. Всички се настаниха около огньовете с изключение на двамата пазачи, единият от които отиде при конете, а другият започна бавно да крачи нагоре-надолу. Беше се увил в двете си одеяла, за да се запази от острия вятър. Едното от тях носеше около кръста също като дълга женска пола, а другото бе наметнал върху главата си и така се беше загърнал, че отпред оставаха открити само очите му, а отзад одеялото се спускаше по гърба му почти до земята.

Постовият се разхождаше насам-натам и в продължение на първия половин час се приближи няколко пъти до пленниците, за да провери дали са заспали. Гората не защитаваше напълно лагера от вятъра. Понякога той връхлиташе така силно върху огньовете, че се разхвърчаваха искри и падаха по одеялата на спящите. За да ги предпази от опърляне, постът обиколи огньовете и събра горящите клони, след което пламъците значително намаляха. Той не сложи нови дърва в тях, тъй че можеше да се очаква скоро да угаснат. Хвърли нови клони само в един от двата огъня, между които лежаха пленниците, за да може съвестно да изпълнява задълженията си.

Измина почти цял час, откакто червенокожите бяха легнали да спят. Но ето че мълчанието твърде много дотежа на Антон и като се обърна към спътника си, който през цялото време не бе направил абсолютно никакво движение, прошепна:

— Струва ми се, че са заспали дълбоко и не бива да чакаме повече. Не забравяй колко ще се тревожат за нас в лагера, щом открият отсъствието ни!

— Ще се безпокоят само в първите мигове — отговори инката, — но след това Ансиано, който добре познава моята предпазливост, ще успокои и останалите. Все пак съм съгласен с теб — трябва да действаме. Сега ще подмамя пазача насам.

— А как ще го направиш?

— Веднага ще чуеш. Внимавай добре дали няма да се раздвижи някой от спящите, когато се обадя! За да успее напълно планът ни, никой от тях не бива да е буден.

Той постави свитите си длани около устата и нададе тих уморен крясък, какъвто може да се чуе от смутен в съня си папагал.

Никой от спящите не помръдна, но пазачът се спря и се ослуша, за да разбере откъде идва крясъкът.

— Виж как наостри уши! — прошепна инката. — Вероятно ще дойде насам. Успя ли да забележиш дали се разбуди някой от спящите?

— Не видях будни.

— И аз не видях. Промъкни се бързо две дървета по-назад и се прилепи плътно към земята, иначе ще те забележи, когато дойде насам!

Антон последва тази подкана и инката за втори път нададе крясък. Постът се приближи. При третият път той навлезе между дърветата, а когато викът се чу отново, пазачът се приведе и предпазливо се запромъква напред, втренчил напрегнато поглед към мястото, откъдето бяха дошли звуците.

Инката свали тежкия боздуган от лявата си страна, изкряска още веднъж и когато постът почти достигна дървото, зад което се криеше, Хаука светкавично изскочи напред, последва удар и индианецът рухна на земята, за да не помръдне вече.

— Господи, ти го уби! — прошепна Антон, приближавайки се бързо.

— Вероятно е мъртъв, но напълно е възможно и да е още жив.

Остани при него. Ако се съвземе, преди да се върна, забий му ножа си в сърцето! Имаш смелостта да сториш това, нали?

— По време на бой — да. Но да убиеш беззащитен…

— Вече сме влезли в бой, а когато се съвземе няма да е беззащитен. Тогава гласът му ще бъде оръжие и за нас няма да има по-опасно оръжие от него. Искам да ми се подчиняваш безусловно!

По време на това авантюристично начинание иначе толкова мълчаливият инка бе станал необичайно приказлив — сигурно за да поучава своя млад приятел. Сега се показа и от една друга страна. Беше започнал да се държи като повелител и макар че говореше тихо, все пак го правеше по начин, който не търпеше възражение.

Той взе бързо двата пончоса, носени от пазача, и се загърна в тях също като него. После излезе бавно иззад дърветата и закрачи нагоре-надолу по начина, по който се движеше преди малко и постът. Който не знаеше какво се е случило, сигурно щеше да го вземе за абипона.

Антон остана да седи при падналия индианец с изваден нож в ръка, поглеждайки ту към него, ту към своя млад и храбър приятел, чието сегашно поведение не можа веднага да проумее.

След като известно време Хаукаропора подражава на поста, той обходи с тихи стъпки огньовете, но не за да ги подклажда, а за да огледа спящите хора. Нямаше нито един буден. После се отправи към пленниците и седна при тях. Те все още не спяха, защото положението в което се намираха, не им позволяваше да мигнат.

Разбира се, помислиха го за индианеца, който трябваше да ги пази, защото бе увил пончото около главата и лицето си така, че се виждаха само очите му. Тъй като се налагаше да се съобразява с белия, инката бе принуден да говори на испански. Така и постъпи. След известно време той поразтвори пончото дотолкова, че да не се вижда лицето му, но да може да се чува гласът му и шепнешком каза:

— Ел Кранео Дуро е тъжен, но скоро ще бъде весел. Нека приказва тихо, когато ми отговаря.

Вождът лежеше полуизвърнат към него. В същия миг той обърна цялото си лице и както му бе наредено, тихо отговори:

— Какви са тези думи? Подиграваш ли ми се, като се правиш на любезен?

— Не е подигравка, а искреност. Не вдигай шум, който може да издаде и мен, и вас! Дошъл съм да ви спася.

— Ти, абипонът?

— Не съм абипон, а се казвам Хаукаропора и съм син на твоя приятел Ансиано.

— Казваш, че си Хаукаро…

От смайване той не успя да доизрече цялото му име.

— Да, аз съм — продължи младежът. — Убеди се сам! Сега той разтвори пончото така, че цялото му лице можеше да се види. Белият наблюдаваше сцената, без да помръдне. Камбасите познаха инката, който бързо пак закри лицето си. Но те останаха безмълвни, макар че потръпването и раздвижването на вързаните им тела, което не успяха да овладеят, показваше достатъчно ясно колко радостно бяха изненадани.

— Познахте ли ме? — попита ги той.

— Да, да — промълви пресекливо вождът, — ти си синът на нашия приятел и сам си наш приятел. Големи чудеса стават. Как си се озовал сред абипоните? Досега изобщо не те бях забелязал.

— Не съм с тях и не бях при тях. Преди малко се намирах тук, в гората, за да наблюдавам нашите неприятели. Бях в лагера ни от другата страна на езерото заедно с Ансиано, Татко Ягуар и над двайсет други бели мъже, когато забелязах огньовете ви. Без да ни усети някой, се промъкнахме дотук заедно с един мой млад приятел, за да разберем кой е запалил огньовете. Видях абипоните и те познах. Тогава реших да ви освободя.

— Смела постъпка! А къде е пазачът ни?

— Лежи там, под онези дървета. Загърнах се в пончосите му, за да помислят че е той.

— Каква съобразителност, каква хитрост! Разрежи ремъците ни, бързо!

— Ей сега ще ги срежа, но въпреки това останете да лежите в същото положение.

Той извади ножа си и започна да ги освобождава от ремъците по такъв начин, че ако в този момент се разбудеше някой абипон, нямаше да разбере какво се вършеше. Същевременно продължи:

— Огньовете гаснат, само този тук все още гори. Вече не различаваме добре неприятелите си, но те могат да ни наблюдават. Ето защо трябва да сме предпазливи. Сега ще се изправя и ще продължа да се разхождам нагоре-надолу край дърветата. Ще видя също какво правят спящите. Разбера ли, че никой от тях не е буден, леко ще се изкашлям и вие ще запълзите един подир друг към мястото, където се намирам. Под онези дървета чака моят млад приятел Антонио. Стигнем ли при него, отиваме да вземем конете!

— Няма ли при тях пазачи? — попита вождът.

— Има един.

— Няма защо да се боим от него. Вярно, че нямам оръжие, но ще го удуша.

— Ще го оставиш на мен. Чуваш ли? Искам аз да ви освободя докрай. Вие няма да вършите нищо. Ще имате оръжия. Тук се намират достатъчно копия, лъкове, стрели и цеви.

Ето че белият се обади за пръв път:

— За какво са ми лъкове и стрели. Искам си обратно пушката, моята хубава пушка.

— Къде е тя?

— Намира се при вожда. Той ми я отне. Но аз пак ще си я взема.

— Не те познавам и не знам дали можеш да бъдеш достатъчно предпазлив. Сам ще я донеса. Ел Кранео Дуро се обади:

— Не бива да се обръщаш към този сеньор на «ти», защото е офицер. Той също е запознат с живота в дивата пустош и е в състояние сам да си вземе пушката.

— Заедно с патроните — допълни белият, скърцайки със зъби. — Това куче ми взе също часовника и компаса. Но няма да види никаква полза от тях! Сънят му ще продължи много дълго! Осмели се да рита един офицер!

Инката грабна ножа си, изправи се и пак закрачи насам-натам. След известно време обиколи огньовете и се убеди, че всички спят. Отиде и до вожда. Той хъркаше. Беше се увил в одеялото си заедно с пушката.

След това инката отново се отправи към отсрещната страна, застана в края на поляната и махна с ръка. Следвайки знака му, шестимата допълзяха — първо Твърдия череп, после неговите четирима камбаси и най-накрая офицерът. Инката посочи към забитите в земята копия и след като камбасите побързаха да грабнат оръжията, каза на белия:

— Вождът се е увил в пончото заедно с пушката.

— Ще я взема, без да го моля за разрешение. Той се плъзна безшумно като сянка и много бързо през поляната. Видяха го как се хвърли върху вожда и как около минута остана да лежи върху него. Не се дочу никакъв шум. После се изправи и също тъй чевръсто се върна при тях с пушка в лявата ръка и окървавен нож в десницата.

— Върнах си всичко, каквото ми беше отнел! — каза той гневно. — Пушката, ножа, часовника, мунициите, всичко. Той няма повече да раздава ритници на офицери. Но да продължаваме! В каква посока ще вървим?

Инката ги поведе между дърветата, докато стигнаха при Антон. Простреният на земята абипон все още не бе помръднал. Оставиха го да лежи. Оттук се отправиха по пътя, по който бяха дошли Хаука и Антон, и вървяха докато дочуха звънчето на мадрината. Тогава инката се спря и каза:

— Чакайте ме тук, докато обезвредя другия пазач!

— Не ти! Това е моя работа — отвърна Твърдия череп.

— Не, моя е! — намеси се офицерът. — Тези кучета се канеха утре да ме удавят в езерото. Сега могат да хвърлят във водата трупа на вожда си, а аз ще им предоставя и поста при конете.

Хаука не искаше да се съгласи, но разгневеният човек изчезна веднага след последните си думи. Останалите зачакаха и внимателно се заслушаха в нощта. Не успяха да доловят нищо. След не повече от две-три минути офицерът отново се появи и съобщи:

— Всичко е наред. Негодникът не обели нито дума. Сега нека всеки вземе по един кон.

— Не — обади се инката. — Ще вземем всички коне.

— Всички ли? А как ще стане това?

— Та нали при тях има мадрина, която всички животни ще последват.

— Que pensamiento! [95] Вярно! Това момче хич не е глупаво. Можем да го направим. Значи Татко Ягуар бивакува отвъд езерото?

Ще го намерите ли?

— Да — отговори инката.

— Тогава ще яхнеш мадрината и ще тръгнеш напред, а ние останалите ще подкараме целия табун подир тебе.

У него имаше нещо грубо, заповедническо, което лесно можеше да засегне другите. Но Хаука мълчаливо го преглътна, потърси мадрината, развърза предните й крака, възседна я и бавно я подкара напред. Щом останалите коне забелязаха, че водачката им потегля, веднага я последваха. Офицерът и петимата камбаси скочиха върху последните животни, за да гонят пред себе си стадото, а Антон, разбира се, също яхнал жребец, се присъедини към инката. В поведението на офицера имаше нещо, което не му харесваше. В този ред те заобиколиха около половината езеро, но не минаха през гъстата гора, из която известно време двамата младежи се бяха промъквали с толкова голяма мъка. При подобна тъмнина тя бе непроходима за конете и затова ги подкараха покрай нея. Така също можеха да достигнат лагера.

А там не всичко бе тъй тихо и спокойно, както при тръгването на Хаука и Антон. Татко Ягуар бе наредил на постовете да се сменят на всеки час и в случай че се разбудеше, имаше навика да проверява дали всичко е наред. Тъй направи и днес. Счупването на бутилките го бе накарало да очаква рязка промяна във времето и още когато си лягаше да спи, небето се бе покрило с облаци. Тревогата го разбуди. Забеляза, че небето е почерняло, и почувства, че е излязъл особено остър и поривист вятър. Опитът му подсказваше, че това предвещава ураган, придружен от онези проливни дъждове на Гран Чако, които са толкова силни, че могат да съборят човек на земята. Какво трябваше да направят?

Не беше разумно да останат тук, под дърветата, които привличат светкавиците и могат да бъдат повалени от бурята. Но да изчакат урагана навън в откритата равнина или в също тъй откритата пустиня, това съвсем не криеше по-малко опасности. Ето защо Татко Ягуар разбуди спящите, за да се посъветва с тях. Същевременно се оказа, че Антон и инката липсват.

Започнаха да ги викат, но те не се появиха и не отговориха. Антон беше поверен на Татко Ягуар. Затова бе съвсем разбираемо, че той се разтревожи извънредно от необяснимото изчезване на младежа. Изказаха се какви ли не предположения, от които нито едно не изглеждаше приемливо. Най-сетне Татко Ягуар стигна до логичната мисъл да потърси следите на изчезналите с помощта на главня. Нали знаеха на кое място бяха лежали.

Един смолист клон им послужи за факел. На неговата светлина откриха, че двете момчета тайно са се промъкнали в гората. Факелът угасна и Татко Ягуар, Херонимо и Ансиано, които бяха предприели търсенето, останаха на тъмно. Продължиха да викат из гората, но отговор не последва.

— Ама че непредпазливост! — рече Татко Ягуар почти разгневен. — Когато пристигнахме тук, казах, че наоколо може да има ягуари. Какво ще стане, ако попаднат в ноктите на такъв звяр! Оставили са пушките си и значи няма с какво да стрелят!

— Непредпазливост ли? — обади се Ансиано. — Хаука не е непредпазлив. Винаги знае какво прави. А това, че не е взел оръжията си, само доказва, че ги е смятал за излишни.

— Никога не са излишни в такава нощ — забеляза Херонимо.

— Но могат да пречат — намеси се Ансиано. — Пречат при ходенето из гората, при тайното промъкване до неприятеля, при…

— При тайното промъкване до неприятеля? — прекъсна го Татко Ягуар. — Ето това е! Тези дръзки момчета са искали да преживеят някое приключение, а то може да им струва живота. Трябва веднага да тръгнем, за да предотвратим най-лошото.

— Да им струва живота ли? Защо? Предполагате ли къде може да са отишли?

— Не само предполагам, а знам! Я погледнете вдясно отвъд езерото! Забелязва се някакъв здрачен светлик. Там гори огън. Момчетата са го видели и в младежката си необмисленост са тръгнали натам, за да си поиграят малко на мъже.

— Да, там гори огън — съгласи се Ансиано. — Действително е възможно да са се отправили натам. Но дори и да е така, пак няма защо да се тревожим. Моят Хаука е извънредно предпазлив. Мога да му имам пълно доверие.

— Това ми е известно. Той е по-опитен и предпазлив от доста мъже, но с него е тръгнал и Антон, за чието благополучие отговарям аз и…

Той млъкна. Докато разговаряха, бяха достигнали лагера и тъкмо в този миг недалеч се разнесе силен конски тропот. После видяха две човешки фигури, които изплуваха от тъмнината и с бързи крачки се приближиха до огъня. Бяха двамата изчезнали.

— Нас ли търсите? Ето ни — извика засмян Антон на Татко Ягуар, а инката пристъпи безмълвно до Ансиано, като че и през ум не му минаваше да се смята за най-важното действащо лице в последните събития.

— Да, ето ви! Слава богу, виждам, че сте тук! Но къде бяхте?

— Отсреща, при абипоните.

— При аби… Значи отсреща има абипони?

— Да.

— И дръзнахте без разрешението ми да…

— Да освободите шест пленници и да отмъкнете цял табун коне — намеси се някакъв глас.

Татко Ягуар се обърна и съзря новодошлия, който също се бе приближил. Великанът отстъпи крачка назад, сбърчи леко чело и възкликна:

— Вие ли сте, лейтенант Верано? Как попаднахте при Извора на близнаците?

— Тъй, както и навсякъде, където съм бил — пеша или на кон, сеньор.

— Знаете, че на въпроса си очаквах друг отговор. Но предпочитам да ви попитам нещо друго: накъде ще се отправите оттук?

— Пак отвъд езерото, при абипоните, за да ги накажа. Естествено вие ще ме придружите заедно с вашите хора. Никое от онези кучета не бива да остане живо!

— Вие смятате идването ми с вас за съвсем естествено. Но аз съм на друго мнение.

— От само себе си се разбира, че трябва да ме подкрепите.

— От само себе си ли? Трябва ли? А аз ви казвам, че за Мен такова «трябва» не съществува. Но кого виждам тук?

Лицето му просия. Той забеляза Твърдия череп, който бързо се приближи до него, подаде му ръка и със страхопочитание в гласа, макар и на лош испански, отвърна:

— Аз съм, сеньор. Не е необходимо да ви казвам колко много се радвам, че ви виждам. Щом веднъж сте тук, няма защо да се страхуваме.

— От кого?

— От абипоните, които се канят да ни връхлетят от всички страни. Този сеньор, самият аз и четирима от моите хора, дето сега са навътре в гората при плячкосаните коне, днес рано сутринта им паднахме в ръцете. Помъкнаха ни към Извора на близнаците, за да ни удавят утре в езерото. Хаукаропора и другото момче ни спасиха.

— Тези двамата ли? А как…

Той не доизрече въпроса си, защото забеляза, че на юг една част от тъмното небе беше придобила сернистожълт цвят. После продължи припряно:

— Колко абипони има отвъд езерото?

— На седем или осем места по десет — отвърна вождът. — И точно толкова коне доведохме с нас, защото взехме всичките — те тръгнаха подир мадрината.

— Това е приключение, което бих искал веднага и подробно да ми разкажете, но нямаме необходимото време. Вожде, виждаш ли на юг онази жълта ивица и знаеш ли какво означава тя?

Индианецът отвърна:

— Отдавна я забелязах, сеньор. Наближава ураган, който поваля горите и хвърля от небето големи огнени кълба. И конете го усещат. Започнаха да стават неспокойни и не искат да стоят на едно място.

— Да, намираме се в опасност. Останем ли тук, можем да бъдем смазани от дърветата, излезем ли от гората, ураганът ще ни затъркаля из равнината като песъчинки. Не познавам местността. След два часа бурята ще ни връхлети. И тъй, трябва бързо да вземем решение.

— Сеньор, аз познавам местността. Ще яхнем конете и ако побързаме, ще бъдем на сигурно място преди още ураганът да се е разразил.

— Къде ще намерим убежище?

— В Asiento de la-mortandad. [96]

— Какво лошо име! Никога не съм го чувал, понеже никога не съм отивал по-далеч от Извора на близнаците. Но за това ще говорим после. Значи ти вярваш, че ще се доберем до поселището преди да се извие бурята?

— Да.

— Но дали ще го намерите в тази тъмнина?

— Няма да объркаме посоката, сеньор. И вие знаете, че не след дълго вече няма да е толкова тъмно. Небето ще се изпълни с огън.

— Вярно, тогава бързо да се приготвим и да потегляме! Обърнете особено внимание на пушките, за да не пострадат!

След тези думи той накара Твърдия череп да го отведе при плячкосаните коне, които едва можеха да бъдат удържани от камбасите, защото усещаха приближаването на бурята.

Многото коне, с които се сдобиха, представляваха предимство и по-късно то можеше доста силно да наклони везните в тяхна полза. Но в този момент Татко Ягуар би предпочел да се откаже от тях. Наистина те имаха юзди, ала не бяха оседлани. Следователно нямаха възможност да ги натоварят с предметите, които бяха принудени да мъкнат със себе си. Затова той набързо реши:

— Ще ги вземем с нас, но няма да си създаваме много главоболия с тях. Ако ни следват доброволно — хубаво, ако ли не, да правят каквото искат.

Шест от конете бяха възседнати от камбасите и лейтенант Верано. И шестимата проявиха готовност всеки от тях да води за юздите по два коня. Щом лейтенантът забеляза пушките, натоварени от хората на Татко Ягуар, той попита откъде са ги взели.

— Изкопахме ги — отговори Херонимо.

— Къде?

— На различни места по пътя.

— Мътните го взели! Тогава това е оръжието, което търся.

Конфискувам го!

— Защо?

— Защото е наше. Откраднато е от арсенала ни. — Наистина ли? Звучи ми като детска приказка. Разкажете я на Татко Ягуар. Той ще ви даде отговора, който предпочитам да премълча.

— Да не би да не вярвате на думите ми, сеньор?

— Докарайте ми тук арсенала заедно с негодниците и тогава ще видя какво трябва да мисля. Впрочем сега вниманието ни е необходимо за нещо друго. Я слушайте какво се дочува оттатък!

Той посочи с ръка отвъд езерото. Оттам се разнасяше пронизителен рев. Абипоните бяха открили мъртъвците, както и изчезването на конете и пленниците. Но на Татко Ягуар съвсем не му беше до тях, защото опасността наближаваше. Начело застанаха петимата камбаси и нощната езда започна.

Водачите се насочиха право на север, където Татко Ягуар предполагаше, че се намира обширна, непрекъсната пустиня. Не яздеха в галоп, но все пак доста бързо. Нямаше защо да се грижат повече за свободните от товар коне на абипоните, защото те доброволно ги следваха. Инстинктът им подсказваше, че бурята ги заплашва от юг и следователно спасение можеше да се търси на север.

Когато след около половин час позабавиха хода на конете, за да не ги изтощят твърде много, жълтеникавата ивица на южния хоризонт бе станала значително по-широка. Долната и по-удължена част бе пламнала цялата в огненочервено. Вследствие на това нощната тъмнина не бе вече тъй дълбока, както преди. След още половин час основата на жълтата ивица бе заела вече цялата ширина на южния хоризонт и с върха си, достигащ зенита, образуваше триъгълник, в чийто център се появи тъмно петно. Този триъгълник бе толкова светъл, че долу на земята настъпи сумрак, който позволяваше ясно да се вижда на неколкостотин крачки.

— През онази дупка ще дойде ураганът — каза Татко Ягуар на доктор Моргенщерн, посочвайки към тъмното петно. Ученият, който яздеше до него заедно с Фрице, попита:

— Дали ще е опасен?

— Дали ще стане опасен за нас, не мога да кажа, но сигурно ще причини щети. Подобен ураган издига великански вълни, отваря огромни просеки и в най-гъстите гори, събаря и най-здравите къщи.

— А пък ние искаме да се спасим от него в някакво си поселище, значи в къщи! Бог да се смили над нас! Ураганът ще ги събори над главите ни и под развалините им ще намерим неизбежната си гибел, на латински — «ексцидиум».

— Вярно, че човек тъй би трябвало да си представя нещата. Но аз разчитам на вожда, който е запознат с обстановката в онова убежище.

— К’во ли ще ни помогне обстановката, като я отвее бурята! — обади се Фрице. — Преживял съм вече не един памперо, ама такъв ураган май че е нещо съвсем друго. В този момент животът ми не струва и пукната пара. Я погледнете тоя небосвод! На туй все още небе ли му викате? Не, прилича на самия ад. Иначе моите уважения пред красивото небе, ама покрие ли се с такова медночервено и сернистожълто, може да ти се изправят косите. И аз нямам никакво доверие в онуй поселище. Поселище на клането! К’во ли можем да очакваме от него?

Никак не бе чудно, че тръпки на страх побиха Фрице, този чудак с весел нрав, който иначе не губеше толкова лесно самообладание. Небето наистина имаше пъклен вид. Триъгълникът непрекъснато растеше на север, а основата му ставаше все по-широка и по-широка. След като яздиха час и половина, тя зае вече половината от хоризонта.

При възцарилия се сумрак можеше да се забележи, че ездата продължаваше през обрасла с ниска трева равнина, сред която от време на време се издигаха невисоки хълмове. Постепенно те започнаха да се срещат по-често и да стават по-високи. В повечето случаи формата им бе леко закръглена, но конниците преминаха и покрай няколко хълма със стръмни скалисти зъбери.

— Това ме успокоява — каза Татко Ягуар. — Най-добрата закрила можем да намерим откъм северната страна на някой скален масив. И понеже всеки човек, заселил се тук, трябва да се съобразява с условията на живот в страната, а следователно и с опустошителните бури, можем да очакваме, че поселището, към което сме се устремили, е построено на някое подобно добре защитено място.

Скоро се потвърди, че предположенията му бяха правилни. Минавайки между хълмовете, ездачите достигнаха широка долина, заобиколена на юг от високи отвесни скали, а на север — от полегати възвишения, покрити с гори. Дъното на долината бе обрасло с ниски храсти и буйна трева, а близо до скалите се издигаха шест отделни постройки, образували някогашното поселище.

По-рано в Гран Чако е имало много подобни поселища. И до ден-днешен човек се натъква на развалините им. Белите дошли в земите на червенокожите, настанили се да живеят в тях и започнали да се държат като законни собственици, без да мислят за заплащане или каквото и да било обезщетение. Избирали най-добрите, най-красивите и плодородни места и застрелвали всеки червенокож, осмелил се да им оспори присвоеното. Но тъй като след тях не пристигнали други бели да ги подкрепят, такива самотни заселници били твърде слаби, за да устояват дълго срещу многобройните индианци и ето защо те или своевременно се оттегляли, или, ако упорствали да останат на заграбеното парче земя — били избивани. Обработената земя отново потъвала в бурени. Вятърът навявал най-различни семена в постройките. Кълновете избуявали в храсти и дървета, които разрушавали стените и покривите. Увивни растения се впивали здраво в тухлите и гредите, покривал ги дебел пласт от сочни листа, под който те гниели и лека-полека се разпадали на прах.

Разбира се, Поселището на клането не се намираше в толкова окаяно състояние. То бе добре запазено. Стените на постройките бяха направени от здрави дървесни стволи, забити дълбоко в земята. Покривите се състояха от няколко пласта тръстика, здраво привързани с доста дебели въжета от лико. Въжетата, както и тръстиката, бяха устояли на природните стихии. Благодарение на еластичността си те се огъваха при всеки напор на вятъра, тъй че и най-бесният ураган, на който никой друг покрив не би устоял, не беше успял да им стори нещо. Дъсчените стени явно са имали същата устойчивост. Вярно, че бяха здравата обрасли с пълзящи и други растения, обаче не само че не бяха пострадали от тях, а напротив — растенията образуваха жива дебела защитна стена, през която не можеше да проникне нито дъжд, нито вятър. Липсваха прозорци, а входовете бяха без врати. Пред и между постройките имаше храсти над които се извисяваха вековни дървета.

Щом конниците завиха край скалите и съзряха шестте постройки, водачът им, вождът на камбасите, възкликна:

— Пристигнахме, сеньори. Пуснете конете на свобода и бързо под покривите! Ураганът не може да ни причини там никакво зло.

— Не, не така! — възпротиви се Татко Ягуар. — Не бива да оставяме конете свободни. По време на урагана ще избягат. Трябва и те да влязат в къщите. Но преди това е необходимо да прочистим постройките.

— Та от какво ще ги чистим? — попита лейтенант Верано.

— Не можете ли да се досетите? Веднага ще видите. Той изпрати зад всяка от постройките по неколцина от своите хора и им нареди да започнат да крещят, да вдигат шум и да дадат по няколко изстрела. След изпълнението на тази заповед стана ясно какво бе имал предвид Татко Ягуар с думата «прочистване». Сумракът бе напълно достатъчен, за да успеят да различат какви ли не животни, които, подплашени от шума и стрелбата, се втурнаха навън през отворите. Между тях имаше дори една пума.

— Сега може да са останали вътре най-много някои змии, от които ще трябва да се пазим — направи забележка предвидливият водач. — Вкарайте най-напред конете в първите четири постройки! После ние ще се подслоним в другите две. След това трябва да се съберат сухи съчки, за да запалим огън. Но побързайте, защото, изглежда, ураганът се кани да ни връхлети!

Силни пориви на вятъра започнаха да свирят из долината. Те носеха със себе си тежки, все още единични капки дъжд. Мъжете действаха трескаво. Едва изминаха десетина минути и указанията на Хамер бяха изпълнени. Конете, на които успяха да свалят дори седлата, стояха в помещенията, а мъжете, останали при тях, за да ги надзирават, запалиха вътре в постройките огньове, и то близо до отворите, служещи за врати. Огньове горяха и в двете къщи, определени за подслон на останалите хора. Крайно време беше да приключат приготовленията, защото в този миг бурята се разрази с такава мощ, която перото е безсилно да опише.

Светложълтото дотогава небе изведнъж почерня. Из долината се носеха стонове, тътен, вой и писък, сякаш се бяха счепкали хиляди дяволи. Ураганът връхлетя. Постройките трепереха под мощния му напор, но се държаха благодарение на своята еластичност. И ето че изведнъж се разнесе такъв тътен, сякаш се срути цяла планина. Но това бе дъждът, който внезапно започна да се излива, и то не на капки, а като из ведро в плътна водна маса.

Дъждът се изливаше с грохота на огромен водопад, но въпреки това бе заглушаван от силата на гръмотевиците. Светкавиците прорязваха черната нощ или по-точно казано водната стена, но и думата светкавица не е съвсем точна, защото това бяха огнени езици, сякаш бълвани от самата земя, и огнени кълба, които падаха от облаците. Така следваха гръм след гръм, трясък след трясък, огнено кълбо след огнено кълбо в продължение на цял час и после на още един. Не беше възможно да се разговаря, понеже никой не разбираше собствените си думи. Мъжете седяха мълчаливи на пода, направен от утъпкана глина, и успяваха да си съобщят необходимото само чрез знаци.

Но още по-тежко бе положението на хората, останали при конете. Не бяха успели да завържат животните. Само ги бяха спънали, доколкото стигаха наличните ремъци и въжета. Ала доста от тях бяха останали свободни, тъй че освен пръхтенето и цвиленето се започна такова удряне с копита по пода, блъскане и ритане, което бе направо опасно за живота на хората.

В този миг се разнесе още един ужасен гръм, най-силният от всички, но не последният. Небето и земята сякаш образуваха огромно море. После настъпи тишина, и то толкова внезапно, че направо изглеждаше зловеща. Никой не се осмеляваше да проговори. Повечето хора си мислеха, че природните стихии са се укротили само за миг, за да се разбеснеят веднага отново. Но не беше така. Татко Ягуар стана от мястото си, мина край огъня, приближи се до вратата, погледна навън, където цялото дъно на долината бе заето от водите на шумящата река, и каза:

— Свърши се. Небето е осеяно със звезди. Слава богу!

— Да, хвала и слава на бога! — въздъхна с облекчение доктор Моргенщерн и потърка с две ръце смъртнобледото си лице. — Не съм преживявал досега подобно нещо. Брах такъв страх, който изобщо не може да бъде описан. Всеки гръм беше като рев, на латински «мугитус», а всяка светкавица — огромен пожар, «ин-цендиум», заплашващ да погълне всичко!

— Да, тъй си е — съгласи се Фрице. — Чудя се само, че сме още живи, щото при тоз ураган и многобройни светкавици на сичко отгоре запалихме и шест огъня.

— Наистина! Науката е доказала, че огънят привлича светкавиците. Цяло чудо е, че тук не падна гръм.

— Нямаше защо да се опасяваме от това, защото ей онази гора е отличен гръмоотвод — забеляза Татко Ягуар. — Но сега ще отида да видя дали конете взаимно са се наранили.

Той излезе навън, където бе принуден да гази във вода до колене. Животните все още показваха признаци на безпокойство, но общо взето, стояха кротко по местата си. Никой не се бе надявал на толкова щастлив завършек.

Когато Татко Ягуар се прибра от огледа, лейтенант Верано тъкмо се канеше да разкаже приключението си. Той забеляза Хамер и се обърна към него с думите:

— Сеньор, идвате тъкмо навреме, за да чуете какви претенции имам към пушките, които сте си присвоили.

— Присвоил ли съм ги? Нищо подобно. Съхранявам ги само временно — отвърна много въздържано немецът.

— С какво право, ако мога да попитам?

— Изразихте се съвсем вярно: «ако мога да попитам?» Какво право имате да ме питате?

— Аз съм пълномощник на генерал Митре.

— Ще го призная само в случай, че можете да го докажете.

— Какви доказателства искате?

— Писмено пълномощно.

— Това е вече прекалено! Да не мислите, че някой ще вземе да мъкне със себе си из Гран Чако подобни документи?

— Но това действително е необходимо, щом някой иска да бъде признат за пълномощник.

— Давам ви честната си дума, сеньор. Надявам се, че ще е достатъчно — разгневи се Верано. — Ако ли не, тогава… Ръката му направи заплашително движение към ножа.

— Оставете го на мястото му! Който вади нож срещу мен, се запознава с моя юмрук. С удоволствие ви заявявам, че честната ви дума ми е достатъчна, защото, макар и да сте човек, обичащ насилието, все още не съм чувал някога да са ви уличили в безчестие.

— Значи се разбрахме, така ли?

— И да, и не. Само да не схванете думите ми погрешно! Достатъчна ми е честната ви дума, за да повярвам, че сте пълномощник на генерала. Но какви пълномощия сте получили от него?

— Да търся изчезналите пушки.

— Е, ами ако откриете крадеца?

— В такъв случай трябва да докладвам.

— А после?

— После…? тогава генералът ще нареди какво да правя по-нататък.

— Хубаво. Сега вече наистина се разбрахме. Възложена ви е задача да търсите откраднатите пушки, в случай че ги откриете — да докладвате и след това да изчакате по-нататъшните нареждания. Аз намерих някакви пушки, ала дали са онези, които…

— Но моля ви, сеньор! — прекъсна го лейтенантът. — Те са. Докато ви нямаше, аз огледах няколко от тях. Това са същите пушки, които тайно бяха отмъкнати от арсенала. Генералът откри липсата им веднага и нареди, без някой да разбере, да се започнат най-старателни издирвания. Резултатите не можеха да не ни изненадат. Най-вероятно началникът на арсенала е бил подкупен. Той е дал неколкостотин пушки и голямо количество муниции в ръцете на хора, които кроят да вдигнат бунт. И досега не успяхме да научим кой ги ръководи. Но сигурно е, че бикоборецът Перильо е замесен в цялата работа. Скоро след кражбата, това ще рече преди няколко месеца, този човек се е прехвърлил през Рио Саладо с работници, инструменти, оръжия и муниции, а после се е завърнал само с работниците и инструментите.

Нейде е закопал оръжията. Иначе за какво са му били лопати и белове? Трябваше да разберем къде е бил. И понеже съм запознат с Чако, възложиха ми задачата да прехвърля Саладо и да потърся оръжията. Понастоящем абипоните са настроени враждебно към правителството. Не биваше да се обръщам към тях. Ето защо посетих камбасите и се срещнах с вожда им и с четирима воини, единият от които по въпросното време забелязал бели мъже при Извора на близнаците. Ел Кранео Дуро веднага се съгласи да ме придружи до това място. По пътя се натъкнахме на отряд от над осемдесет абипони, които според думите на вожда идваха откъм Езерото на палмите. Те се отнесоха към нас враждебно. Започнах да се защитавам, застрелях неколцина от тях, но бях пленен заедно с придружителите си, обезоръжиха ни, ограбиха ни и ни отведоха при извора, където рано тази сутрин трябваше да бъдем удавени. Двете момчета ни спасиха. Чух къде сте намерили оръжията и съм убеден, че ще ми ги предадете.

— Не, сеньор! Докладвайте първо на генерала. После ще стане онова, което нареди той. И бездруго в момента не можете да използвате нито пушките, нито мунициите. На мен обаче са ми страшно необходими.

— За какво?

— За да въоръжа камбасите и с тяхна помощ да разбия неприятелите на генерала. Защото знам повече от вас и сега ще ви съобщя всичко.

Той му разказа досегашните им преживелици. Когато свърши, офицерът, който имаше суров и брутален характер, но иначе бе голям патриот, с радост се съгласи да се откаже от искането си. Помоли за разрешение да се присъедини към отряда им и желанието му бе удовлетворено, но при условие че ще се подчинява на Татко Ягуар.

Най-после можеха да изслушат подробния разказ за геройството на двамата млади приятели, което бе принуден да направи Антон Енгелхард вместо мълчаливия и затворен инка. Докато все още говореха за приключението, старият Ансиано дръпна настрани своя възпитаник, прегърна го и непредпазливо каза на испански:

— Ти си цял герой и показа кой си — el Hijo del Inka!

Хамер стоеше близо до тях, чу тези думи и си помисли:

«Аха! Значи моето предчувствие не ме е излъгало. Тъмната неизвестност започва да се прояснява. Той е потомък на старите владетели на Перу… el Hijo del Inka — Синът на инката!»