Завещанието на инката

Четиринадесета глава Битка във вековния лес

Едва-що започна да се зазорява, когато спящите хора бяха събудени и всички се приготвиха за път. Тъй като от осемстотин воини само петдесет имаха коне, почти стана обед, докато се озоват близо до непроходимата гора, обграждаща от двете страни Долината на пресъхналото езеро. Когато Гамбусино видя тази местност, направи знак на Храбрата ръка, вожда на абипоните, да се приближи и го попита:

— Това ли е гората, опасваща долината, през която трябва да минем?

— Да, сеньор — отговори червенокожият.

— А не можем ли да се отбием встрани?

— Можем, като заобиколим цялата гора, но ще ни отнеме много време.

— А то никак не ни е излишно, защото още тази вечер трябва да се доберем до селото на камбасите и да го нападнем през нощта. Има ли вода в долината?

— Има течаща вода, която се влива в малко езеро.

— Тогава там ще спрем да си отдъхнем.

Капитан Пелехо също чу тези думи. Сега той бе застанал начело на колоната и оглеждаше гората със загрижен израз. Като военен той сметна, че е длъжен да направи следната забележка:

— Сеньор, намиращият се пред нас терен изисква предпазливост. Не можем да се отклоним нито надясно, нито наляво и ще трябва да минем през долина, чиито склонове навярно не са ниски. Какво ще правим, ако неприятелят ни очаква в нея?

— Тогава ще се зарадвам извънредно много на неговата непредпазливост — отвърна Гамбусино пренебрежително. — Ние можем да навлезем в долината и просто да го изпогазим, защото няма да има накъде да се измъкне.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни, и затова аз искам да ви посъветвам…

— Никого не съм питал за съвет, а още по-малко вас! — грубо го прекъсна Гамбусино. — Бъдете тъй любезен да запазите вашето мнение за себе си, докато ви попитам за него!

Възмутен, капитанът му обърна гръб, без да продума, и колоната отново продължи напред. След известно време забелязаха следи, които идваха отляво и водеха право към долината. Те бяха оставени от Татко Ягуар, който, естествено, трябваше да влезе в долината, но без да има възможността да заличи своите дири. Гамбусино слезе от коня, огледа ги и рече:

— Оттук са минали няколко коня, а също и един или двама пешеходци, но това не е причина за безпокойство. Тези хора са дошли от югоизток, докато ние пристигаме, кажи-речи, от юг и следователно изобщо не могат да знаят нещо за нас.

След неговите думи продължиха спокойно да яздят и вървят напред, без да изпратят съгледвачи. Капитан Пелехо разбра, че правят голяма грешка, но засега не се обади. Обаче щом наближиха гората толкова, че видяха пред себе си зейналия вход на долината, той не успя да се въздържи от следната предупредителна забележка:

— И все пак аз бих изпратил няколко души напред, за да проверят дали в долината не ни дебне опасност.

— А аз ви казах вече, че много искам тя да гъмжи от камбаси — отвърна Гамбусино. — Ако се страхувате, останете тук.

— Да, който се страхува, нека се върне обратно — подкрепи го Антонио Перильо. — Не се нуждаем от страхливци.

— Сеньор, мен ли имате пред вид? — избухна офицерът.

— Мислете каквото искате!

— Добре, тогава мисля само, че е подло и страхливо да застреляш някой нищо неподозиращ човек, за да му вземеш скъпоценностите, а после да офейкаш пред първия срещнат, седнал да си почине при Салина дел Кондор.

Едва изрекъл тези гневни думи, той вече съжаляваше, че му се бяха изплъзнали. Гамбусино и Антонио Перильо смаяно втренчиха погледи в него. Пръв се съвзе Гамбусино, изсмя се и каза:

— Навярно бълнувате, а? Какво искате да кажете с тези объркани бръщолевеници?

— По-късно сигурно ще разберете — отвърна капитанът, като обърна коня си и го подкара встрани. — От мен няма да чуете повече никакъв съвет.

Без да прекъснат ездата, двамата си размениха многозначителни погледи и Гамбусино прошепна на Перильо:

— Този мерзавец ни е подслушал снощи. Не виждам друго обяснение. Какво мислиш да правим?

— Да го накараме да замлъкне, и то колкото е възможно по-скоро, преди да намери случай да раздрънка каквото е чул.

— Прав си! Днес му е последният ден от живота! Всъщност предупреждението му да сме предпазливи не е излишно, само че и през ум не ми минава да последвам съвет, даден по такъв нахален начин. В никой случай няма да изложа на опасност самия себе си. Ще останем при входа на долината и ще пропуснем нашите хора да навлязат в нея. А после ще се разбере дали е заета от камбасите.

Така и постъпиха. Гамбусино, Перильо и Храбрата ръка яздиха начело, докато стигнаха до входа. Там Гамбусино спря, за да остави другите да минат покрай него, но Храбрата ръка се извърна назад и с високо вдигната длан направи знак на отряда да почака. После се втурна в галоп през долината. След няколко минути се върна и съобщи:

— В долината няма жив човек. Спокойно можем да продължим.

— Тогава напред! — заповяда Гамбусино, накара коня си да се отдръпне настрана и заедно с Перильо остана там като пълководец, за да пропусне другите да минат покрай него. Вождът яздеше начело, следван от своите абипони, а подир тях идваха белите войници…

Храбрата ръка се беше излъгал, когато сметна, че в долината няма никой, и съвсем скоро щеше да разбере заблудата си.

Щом Татко Ягуар достигна Долината на пресъхналото езеро, за своя изненада забеляза, че двете й страни все още не са заети от неговите хора. Ето защо отдалеч подвикна на Херонимо, който го пресрещна по средата на пътя:

— Надявам се, че всички воини са тук, а?

— Всички — отвърна Херонимо.

— Къде са?

— Ей там, зад мен, край потока.

— Ами защо не сте в долината?

— Защото офейкаха твоите двама учени земляци, дето сега за щастие ги виждам при теб. Опасявах се, че абипоните ще ги заловят и те ще издрънкат нашия план. Затова сметнах, че ще е по-добре да изчакам завръщането ти и тогава да наредя да заемат позиции в долината. Правилно ли съм постъпил или не?

— Правилно. Заслужаваш похвала.

Той стигна до него и му подаде ръка. Белите се насъбраха, за да поздравят своя завърнал се предводител. Доста смутени, Моргенщерн и Фрице се измъкнаха настрани. Засега предпочитаха да изчезнат, за да не им досаждат с въпроси. Но наблизо стоеше един човек, който нямаше по-спешна работа от тази веднага да се приближи до тях и през смях да им подвикне:

— Но, сеньори, какво ви става, та ни напускате ей тъй, без дума за сбогом? Много се тревожихме за вас. Колко лесно можеше да ви излапа някоя гигантска костенурка!

Този, който ги посрещна по такъв начин, бе хирургът «дон» Пармесан. Доктор Моргенщерн предпочете да мълчи, но Фрице отговори:

— Дори и да ни беше излапала, пак нямаше да ни е страх. Вие сигурно щяхте да дойдете да разрежете корема на животното и да ни освободите.

— Да, сигурно щях да го направя, но при условие, че успеехте да ме уведомите своевременно. Нали знаете, че за мен няма трудни разрези и операции. Аз отсичам всичко! Естествено, сте били при Блатото на костите, нали сеньори?

— Да. Всъщност искахме да яздим нагоре към луната, но тъй като още не е достигнала първата си четвърт, щеше да ни липсва необходимото място.

— Понеже се намирате във весело настроение, сигурно сте прекарали добре пътуването си. А ние се опасявахме, че сте попаднали в ръцете на абипоните. Но изглежда, все пак има някакво тъмно петънце — всъщност къде са взетите от вас коне?

— Изяде ги великанската костенурка, за която си мислехте, че се е нагостила с нас. Ако все още държите да проведете прочутата си операция, може би ще успеете да спасите нещастните животни.

С тези думи той бързо му обърна гръб и отиде при господаря си, седнал настрана под едно дърво. Настани се до него и му каза на немски:

— Тоз хирург искаше да ме ядоса, ама мен хич и през ум не ми мина да му позволя да ме разгневи. Вярно, че затрихме конете, и затуй съжалявам. Чудя се само, че Татко Ягуар все още не ни е трил сол на главата. Не ви ли е направило впечатление?

— Почакай малко! Щом намери време, ще си го навакса.

— За съжаление сигурно сте прав. Ама не си го слагайте на сърцето. Ще поема всичко върху себе си. Ще кажа, че аз съм забъркал цялата каша. На мен не са ми излизали тия кости от главата и не съм мирясал, додето не сте тръгнал с мен.

— Не става, Фрице. Не мога да приема от теб подобна жертва. Не ми позволява моята чест, на латински «хонор». Иначе не бих могъл повече сам да се уважавам.

— Как? К’во? Че кой иска сам да се уважавате? Никои! Важното е аз да ви уважавам, а че и другите хора също.

— Остави, драги Фрице! Та нали никой няма да ти повярва. Наистина, ако знаех какво ще се случи, нямаше да постъпим така. Направихме глупост, която едва ли ще можем някога да изкупим.

— Тъй ли? Туй хич се не знае. Аз пък имам идея как да си възстановим честта.

— Е, как?

— Чрез храброст.

— Искаш да кажеш, че трябва да вземем участие в предстоящата битка?

— Естествено! Или смятате да покажете храбростта си, след като тя свърши?

— Хмм Не съм страхлив, обаче обикновено ръцете на храбреците се цапат с кръв, на латински «сангвис», а на мен не ми се иска да проливам кръв.

— Тъй ли? Значи ще пощадите хората, които ни оставиха да висим над зъбите на крокодилите? Не си спомням нявга да съм бил людоед, ама такива негодници трябва да изчезват оттук и да се изпращат на оня свят!

Докато Фрице полагаше усилия да повдигне бойния дух на господаря си, белите и предводителите на камбасите се събраха, за да чуят какво бе разузнал Татко Ягуар. След като ги осведоми, той добави:

— Убеден съм, че ще ни влязат право в ръцете. Изобщо няма защо да бързаме, понеже по мое мнение не е възможно да пристигнат преди обед. Остава, както се уговорихме — сто души от нашите хора ще минат през долината и ще се скрият извън нея в края на гората. Херонимо ще ги предвожда. Действията в самата долина ще ръководя аз. Ще заема позиция в средата на едната и страна. Враговете ни сигурно ще останат тук на лагер, за да си отпочинат. Тогава ще се покажа, ще отида при тях и ще поискам от ръководителите им да се предадат.

— Ами ако не те послушат и не ти повярват? — намеси се Херонимо.

— Тогава да става каквото ще, аз ще съм изпълнил дълга си.

— Няма да те пуснат да се върнеш, а ще те заловят!

— Ха! Не е толкоз лесно да бъда пленен! Но в такъв случай незабавно ще застрелям Гамбусино и Антонио Перильо, а изстрелите ми ще бъдат за вас сигнал да се втурнете напред.

— Но нали междувременно ще се намираш сред тях! Не, много е рисковано, безумно дръзко е!

— И аз мисля така — каза лейтенант Верано. — Веднъж споделих вече мнението си със сеньор Ягуар, обаче той не пожела да се вслуша в него. Защо да щадим тези негодници, още повече че един от нас ще трябва да се излага на такава явна опасност! Никой от тях не го заслужава. Избийте ги, щом се появят, не оставяйте нито един жив! Абипоните са диви животни, и белите, които се намират при тях, са мерзавци, а към мерзавци и хищни животни не бива да сме снизходителни, защото иначе сами ще си навредим. Що се отнася до мен, аз ще стрелям, щом онези типове се приближат.

— Не, няма да го направите! — строго отвърна Татко Ягуар. — Вече чухте мнението ми. Надявам се, че ще успея да помиря двете враждебно настроени червенокожи племена. Освен това ми се иска да заловя живи Гамбусино и Антонио Перильо, но ако се стреля, преди да съм заповядал, е много вероятно да не постигна нито едното, нито другото.

— Ами ако въпреки всичко стрелям? Хамер мрачно свъси вежди и отговори:

— Тогава ще носите вината за пролятата кръв и аз ще ви пронижа главата с куршум.

— Значи ще ме убиете?

— Не, ще ви накажа. Действувате ли против волята ми, сте убиец и няма защо да чувствам угризения на съвестта, ако ви ликвидирам.

Лейтенантът му обърна гръб и се отдалечи ядосан. Щом стигна на разстояние, от което не можеше да бъде чут, той сви юмруци и гневно промърмори:

— Да си принуден да се подчиняваш на такъв човек! Всички тези типове го обожават, а той се държи с мен така, сякаш е генерал, пред който е застанал някой новобранец. Да решиш да щадиш индианците! Що за безумие! Но все пак ще правя каквото искам. Трябва да бъдат избити! А поставиш ли ги пред свършен факт, тези малоумни човеколюбци нищо не могат да променят. Първият изстрел ще даде сигнал за започване на битката. И този изстрел ще дойде от моята пушка.

Татко Ягуар разясни подробно своя план и после се отправи към дървото, където седяха доктор Моргенщерн и Фрице. Той се обърна към учения:

— Настъпи времето да заемем нашите позиции. Ще ви покажа къде да застанете и вие.

— Чудесно! — обади се Фрице вместо своя господар. — А знаете ли де ни се иска най-много да отидем? — - Къде?

— Там, дето е най-опасно.

— Защо? Откъде идва тази неочаквана храброст?

— Неочаквана? Боже опази! Винаги съм бил смел и храбър. А днес ни се ще да очистим от доброто си име онуй петно, дето ни го лепнаха. Нас да окачат над крокодилите! Амче туй трябва да бъде отмъстено! Ще ги връхлетя, както котката се нахвърля връз врабчетата, а господин докторът с готовност ще ми помага.

— Да връхлетите враговете ли? Няма да го бъде. Ще ви дам такъв пост, където много вероятно няма да забъркате никаква каша. Казвам «много вероятно», защото никак не е сигурно, че и там няма да измъдрите нещо невероятно.

— Аха! И къде ще е този пост?

— При конете, които не можем да вземем с нас в долината. Ще ги охранявате.

— При конете ли! — възкликна разочарованият Фрице. — Значи ще бъдем пастири, а не герои! К’во ще кажете гос’ин докторе?

— Че се подчинявам с нежелание — отговори Моргенщерн. — Ние искаме да се бием и сигурно щяхме да се държим храбро като всички останали.

— Възможно е — каза Татко Ягуар с безразличие, — но от преживяното досега с вас мога да очаквам храбростта ви да бъде по-опасна за приятелите ви, отколкото за враговете. Именно заради това ви възлагам тази миролюбива задача.

— И мислите ли, че ние двамата ще съумеем да опазим толкова много коне? Не знам дали имам правото да твърдя, че притежавам тази способност.

— Няма да бъдете сами — ще възложа същата задача на шестима от камбасите. Надявам се, че поне този път ще мога да разчитам на вас, господин докторе.

— Разбира се. Въпреки че къде-къде предпочитаме да се сражаваме като воини, все пак ще изпълним това задължение, на латински «официум», понеже вие го желаете тъй много.

— Добре. Единствената ви работа е да внимавате някой кон да не тръгне към долината. Няма да ви е трудно, защото ще разчитате на помощта на камбасите.

Той се отдалечи. Беше ясно, че целта му бе само да ги държи настрана от мястото на сражението. Опасяваше се, че много лесно отново може да им хрумне някоя щуротия. Фрице го разбираше твърде добре и така се ядоса, че не се стърпя и даде отдушник на недоволството си:

— Гос’ин докторе, нали сте следвали и сте били там в някакъв университет? — попита той.

— Бил съм даже в три.

— А сега трябва да пазите коне! Нима ще търпите подобно нещо?

— Ами какво да направя?

— Що за въпрос! Просто ще се държим тъй, сякаш хич нищо не ни е казал. Ще оставим конете да вървят по дяволите и тайно ще участваме в битката.

— Бих се присъединил с голямо удоволствие, но нали обещах на Татко Ягуар да остана при конете.

— Но той ги използва само като предлог. Изобщо не става въпрос за конете, щото при тях ще са камбасите. Иска само да ни държи далеч от битката. Каква излагация само! Амче к’во ще си помислят червенокожите за вас и за мен?

— Мътните го взели, вярно! — обади се Моргенщерн значително по-разпалено от преди, — Индианците действително ще ни помислят за страхливи фусти. Фрице, с теб съм!

— Добре! Ще се бием кат лъвове! Тежко и горко на онзи, дето се съмнява в куража ми. Ударил е сетният му час!…

Приблизително един час преди обяд заеха позициите си. Най-напред тръгнаха белите заедно с осемдесет камбаси, водени от Херонимо, за да се скрият отвън пред долината. Не биваше да стъпват по тревистото дъно на котловината, защото абипоните щяха да забележат следите им. Воините вървяха един подир друг покрай самите стени на котловината под короните на дърветата, а когато я напуснаха и свиха надясно към гората, непрекъснато се придържаха зад храстите, тъй че минаващите през откритото място хора да не могат да видят стъпките им. Едва когато и последният от тях се отдалечи на около двеста крачки от долината, те спряха, за да изчакат идването на неприятеля и после да затворят капана.

Останалите, всичките червенокожи, наброяваха над петстотин души. Те трябваше да заемат позиции наоколо по склоновете на долината, половината от тях — от дясната страна, а другата половина — от лявата. За тази цел се разделиха на два отряда и се отправиха в двете различни посоки към вътрешността на долината. Татко Ягуар се намираше откъм дясната страна. Ето защо Моргенщерн и Фрице тайно се присъединиха към отряда, който трябваше да заеме лявата страна.

В своята разпаленост двамата дребосъци се провряха толкова напред, че когато след време цялата дълга верига от хора се разгърна и всеки зае своето място, те се озоваха на най-предната позиция близо до входа на долината, без Татко Ягуар да подозира за присъствието им.

Освен тях имаше още един бял, който не бе напуснал долината заедно с Херонимо, и това бе лейтенант Верано. Когато всички тръгваха кой в една, кой в друга посока, Татко Ягуар се приближи до него и го попита:

— Сеньор, нали помните какво ви казах. Все още ли искате да се включите в нашите редици?

— Да.

— Тогава ви моля отсега нататък да не се отделяте от мен.

— Разбирам, сеньор, искате да бъда изцяло при вас и да ме надзиравате, защото ми нямате доверие. Е добре, няма да се противя и ще дойда с вас.

Той тръгна с Татко Ягуар и когато великанът достигна средата на десните позиции, застана до него. Лицето му имаше толкова безразличен израз, че лесно можеше да заблуди всеки, но въпреки това лейтенантът беше решен в подходящия миг да даде съдбоносния изстрел. Отсреща, на отвъдната страна, Фрице поиска от един индианец да му даде нож и отряза от близкия храст две здрави тояги, като връчи едната на своя господар. Това бяха техните единствени оръжия, понеже пушките им бяха отнети при Блатото на костите.

— Тъй — каза той с доволна усмивка, — който получи удар по главата с тоз удивителен и възпоменателен знак, сигурно няма да намери време за благодарности.

Червенокожите не знаеха каква задача са получили двамата и ето защо не им попречиха да тръгнат с тях. Фрице гореше от нетърпение да употреби своето дървено оръжие, а и докторът желаеше час по-скоро да му се удаде възможност да прояви смелостта си. Затова броените минути, които трябваше да чакат, им се сториха почти часове и най-накрая, оглеждайки гъсталаците, покрили височината зад гърба им, Фрице каза:

— Започна да ме обзема скука, а пък търпението да ме напуска. К’во ще кажете? Та не могат ли тез абипони да ходят малко по-бързо.

— Наистина. Това напрегнато очакване е неприятно.

— Де да знаехме дали ще дойдат скоро! Ей къде до нас е входът на долината. Успеем ли да се изкачим на височината, непременно ще видим идването на враговете.

— Вярно. Но храсталаците ми изглеждат твърде гъсти.

— Ами нека опитаме. И двамата сме дребосъци и сигурно ще се проврем по-лесно от други, дето са с телосложение кат вашта гигантохелония.

— Не ми споменавай повече за това животно, не искам да го чувам.

Фрице запълзя пръв, за да пробива път на доктора, който го последва. Трудно беше да се мине през сплетените гъсталаци, но не и невъзможно. След доста големи усилия и разбира се, с изпокъсани дрехи двамата се добраха до върха на скалата, която образуваше едната страна на входа. Горе също растяха дървета и храсти, обаче външната, спускаща се към равнината страна на скалата беше гола. Едва-що достигнали върха и отправили погледи на изток, те видяха, че очакваните от тях хора идват. Вървяха бавно като пешеходци, които не желаят прекалено да се изморяват.

— Ето ги! Слава богу, най-сетне са тук! — извика Фрице и от радост плесна с ръце като дете. — Гос’ин докторе, съвсем скоро танцът започва!

От височината, където двамата «съгледвачи» лежаха скрити зад храстите, можеше да се вижда не само надалеч из равнината, а пред погледа им лежеше като на длан и цялата долина. Тя бе тъй притихнала, спокойна и безлюдна, сякаш никъде наоколо не се намираше и едно живо човешко същество. Начело с петдесетте ездачи, абипоните идваха все по-близо и по-близо. Вече можеха да се различат и отделните лица.

— Виждате ли хората? — попита Фрице. — Забелязвате ли кой язди начело? Познавате ли този най-голям негодник измежду всички негодници?

— Да. Това е Гамбусино.

— Ами онзи от дясната му страна?

— Бикоборецът Антонио Перильо. Но ще трябва да говорим по-тихо, иначе, щом стигнат долу под нас, ще ни чуят.

Предупреждението му бе съвсем навременно, защото скалите, образуващи «портата» на долината, върху една от които се намираха двамата, бяха високи най-много двайсетина метра. Както вече споменахме, колоната се спря пред входа и вождът навлезе с коня си на известно разстояние в долината, за да я огледа и разбере дали в нея няма хора. Обаче неговият оглед беше повърхностен. Той се върна и съобщи, че могат да продължат. След това поведе своите червенокожи воини в Долината на пресъхналото езеро.

Те го последваха до малкото езерце, намиращо се в средата, и се разположиха по брега му. Никой от тях не подозираше, че е попаднал в клопка, от която няма измъкване. Когато и последният индианец премина през входа, започнаха да навлизат и конниците.

— Гамбусино иска да остане последен — прошепна Фрице на доктора. — Жалко, че сме толкоз нависоко! Как ми се ще да го цапардосам по муцуната!

Той замахна с тоягата си, сякаш се канеше да удари някого. Храстът, зад който лежаха, от дълги години бе впил корените си дълбоко в скалистата земя. Под влияние на атмосферните явления скалата се бе напукала и станала ронлива. Гамбусино бе спрял коня си точно под тях. В този момент той смуши животното и се приближи още повече до скалата и така ездачът изчезна от погледите им. Ето защо любопитният Моргенщерн се промъкна още по-напред, задавайки тихо въпроса:

— Дали вече мина през входа?

Писано му било да получи отговор на въпроса си по съвсем друг, доста неприятен за него начин, защото се беше промъкнал твърде напред, доверявайки се прекалено на ронливата скала. Тя поддаде под него, и то толкова неочаквано, че беше немислимо навреме да се отдръпне назад. Докторът започна да се пързаля надолу.

— Стой, стой! За бога! — извика Фрице от страх толкова силно, че гласът му се разнесе надалеч. — Закъде ще пътувате? Само не и надолу! Няма да го позволя!

Той хвана господаря си за двата крака, за да го задържи. Обаче почвата под него също поддаде, зарони се и без да се пускат, удряйки се ту в храсти, ту в дървета, двамата се запързаляха, затъркаляха и запремятаха надолу по скалата, която на това място за щастие не беше толкова стръмна. Най-накрая се проснаха точно пред коня на Гамбусино.

Понеже и другите бели бяха вече изчезнали във входа на долината, той бе останал тук само с Антонио Перильо и капитан Пелехо. Гамбусино чу изплашения вик на Фрице над главата си, погледна нагоре и видя как двамата злополучни «съгледвачи» летяха надолу. Както вече споменахме, те се проснаха на земята точно пред него и вследствие на получените здрави удари на първо време не им беше до ставане.

— Ами тези пък кои са? — попита той смаяно. — Струва ми се, че ги познавам!

— Que sorpresa! [110] — възкликна Антонио Перильо. — Проклет да бъда, ако не са нашите пленници, които вчера напразно окачихме на клоните. Хей, негодници, мъртви ли сте, или сте още живи?

От коня си той тъй грубо ги заудря с приклада, че те се съвзеха от краткото си зашеметяване. Фрице пръв се окопити. Опипа крайниците си и като видя, че няма нищо счупено, вдигна своя господар.

— Как мина? — попита го той, без да обръща никакво внимание на техните смъртни врагове. — Тялото ви запази ли се цяло, или някои стави се откачиха?

Докторът също се опипа и после отговори:

— Изглежда, няма нищо счупено, но в главата ми сякаш някой тъпан бие, на латински «тимпанум».

— Туй ще се оправи. Ами как така се затъркаляхте надолу?

— Също като теб, нали и ти…

— Мълчете! — сопна им се Гамбусино. — Ще говорите само когато ви питам! Къде изчезнахте вчера вечерта?

— Дойдохме тук — отговори Фрице.

— Виждам! Но кой ви развърза!

— Никой. Прегризахме ремъците и се освободихме.

— Човече, ако си в толкова добро настроение, че може да ти хрумне да се шегуваш с нас, ще се погрижа много бързо да ти стане тъжно! Искам да знам кой ви освободи!

— А аз не мога да отговоря нищо друго, освен онова, което вече казах. Сами се развързахме.

— По какъв начин?

— И през ум не ми минава да го издам! Обясня ли го, ако отново ни окачите на някой клон, няма да успеем да се смъкнем, защото ще вземете по-добри мерки.

— Това да не е пак подигравка? Питам кой ви освободи? Да не е бил Татко Ягуар?

— Не бъдете толкоз любопитен! Ще ви кажем по-късно. Той хвана господаря си за ръката и минавайки през «портата», двамата бързо се отдалечиха. Антонио Перильо извади пистолета си, но след като се изсмя ехидно, Гамбусино каза:

— Я ги остави! Няма да ни се изплъзнат. Изглежда, не знаят, че нашите воини са вече в долината и щом ги видят, здравата ще се изплашат.

Те последваха хукналите напред дребосъци. Капитан Пелехо яздеше последен. Когато оставиха входа зад гърба си, видяха, че в същия миг докторът и слугата му изчезнаха вдясно зад първите храсталаци. Но едновременно с това за свое смайване съзряха и един друг от враговете си. Току-що между дърветата от лявата страна на долината се появи Татко Ягуар.

— Todos los diablos! [111] — възкликна Гамбусино. — Това е Татко Ягуар.

Той неволно дръпна поводите на коня си и другите двама последваха примера му. Забелязаха как зад гърба на Татко Ягуар се появи леко облаче дим и в следващия миг изтрещя изстрел. Последвалите събития не могат да бъдат описани и за десетократно по-дълго време от времето, в което се разиграха.

Татко Ягуар бе наблюдавал през храсталака приближаването на неприятеля. Но именно гъстият храсталак, който трябваше да го скрива от погледите им, му пречеше да вижда добре. Не можеше да различава отделните лица, а често даже и фигурите. Забеляза как първо навлязоха червенокожите, а после и белите конници и когато се показа краят на колоната, понеже Гамбусино, Перильо и Пелехо бяха останали отвън, той си помисли, че всички са се събрали вече в долината. Ето защо, след като подвикна още няколко предупредителни думи към лейтенант Верано, той излезе от храстите. Едва в този миг видя появяването на Гамбусино и двамата му спътници, но вече не му бе възможно да се върне. А Верано сметна, че времето за действие е настъпило. Той вдигна пушката си, прицели се във вожда на абипоните и натисна спусъка. Изстрелът проехтя и прострелян в главата, вождът рухна на брега на езерото. Последваха мигове на безмълвен ужас, но след това абипоните нададоха силни крясъци, които отекнаха от височините, заобикалящи долината. Щом се разнесе изстрелът зад гърба му, Татко Ягуар светкавично се обърна. Той видя лейтенант Верано все още да стои с вдигната пушка и с няколко бързи скока се озова при него.

— Подлеце, изменнико, убиецо! — прогърмя гласът му. — Това ли ти е подчинението, което поисках от теб?

— Не съм длъжен да се подчинявам на никого — отговори той упорито.

— И на бога ли, който е забранил убийството? Но ти не си обикновен убиец, а си масов убиец!

— Застрелях само вожда!

— Не само него, защото изстрелът ти е сигнал за други шестстотин пушки. Слушай!

Между дърветата от двете страни на долината загърмяха пушките на камбасите. Видяха как много абипони паднаха на земята, а откъм входа на котловината се разнесе силен глас:

— Бягайте, спасявайте се! Обградени сте от всички страни! Тези думи бяха извикани от Гамбусино. После той бързо обърна коня си и изхвръкна от долината в галоп. Антонио Перильо го последва. При това те минаха покрай капитан Пелехо, който току-що последен бе влязъл в долината. Сатанинска усмивка заигра по устните на бикобореца. Той светкавично измъкна ножа от пояса си, изправи се на стремената и прелитайки покрай офицера, го заби в гърдите му. Докато се отдалечаваше в галоп с Гамбусино, той извика:

— Няма да можеш повече да дрънкаш, шпионин такъв! В същия миг Татко Ягуар кастреше лейтенант Верано:

— Вече загинаха най-малко стотина души, а ей там бягат онези, които трябваше на всяка цена да заловя. Нали ти казах…

Той не успя да довърши. Лейтенантът се наклони напред и рухна на земята. Татко Ягуар се наведе над него и забеляза на челото на Верано огнестрелна рана. Един куршум, изпратен от бягащите абипони, го беше убил. Потресен, великанът се изправи и хвърли последен поглед към непокорния лейтенант, чието наказание незабавно бе последвало престъплението му. Тъкмо в този миг изтрещя втори залп на камбасите, които бяха многократно по-опасни за неприятеля, защото абипоните не можеха да ги видят. Враговете им падаха с дузини. Какво трябваше да направи Татко Ягуар? Дали да остави Гамбусино и Антонио Перильо да избягат, като се забави тук, за да сложи край на това избиване? В този миг Гамбусино със своя другар премина през входа в бесен галоп. Това накара Татко Ягуар да вземе бързо решение. Спусна се към един от абипонските коне, които, подплашени от изстрелите, страхливо тичаха насам-натам из долината, и се метна на гърба му. Едновременно с него, размахвайки една пушка, дотича старият Ансиано, скочи върху друг кон и подвикна на великана:

— Сеньор, Антонио Перильо, убиецът на моя господар, бяга. Трябва да го преследвам, трябва да го заловя!

— Идвам с теб! — отвърна му той. — Придържай се близо до мен! Те полетяха заедно към входа. Там Татко Ягуар спря коня си за миг и подвикна на Херонимо:

— Видя ли двамата бягащи конници?

— Да. Не можахме да ги задържим, защото сме без коне.

— В коя посока поеха?

— Като излезеш от долината, наляво.

— Незабавно сложи край на това кръвопролитие! Преустановете битката, докато се върна!

След тези думи той препусна заедно със стария Ансиано между двете скали, рязко зави наляво и там забеляза в тревата следите на бегълците.

От мига, когато Гамбусино извика, за да предупреди своите хора, и напусна долината, до този момент бяха изминали най-много две минути и все пак двамата ездачи се виждаха вече почти на самия източен хоризонт.

— Няма да ги догоним, защото сме с чужди коне, които нищо не струват — изскърца със зъби старият Ансиано.

— Ще ги догоним, трябва да ги хванем! — изскърца със зъби и Татко Ягуар.

За да намалят собствената си тежест, двамата се изправиха на стремената и наведоха напред, пришпорвайки конете с пети и удари. Разстоянието бавно започна да намалява. Не само Ансиано, но и Хамер, който иначе не можеше да причини и най-малкото страдание на някое животно, забиваше сега пети в слабините на коня си, така че той цвилеше от болка. Двамата летяха по тревистата равнина успоредно с края на гората, която се простираше от Долината на пресъхналото езеро в източна посока. Разстоянието намаляваше все повече, бегълците явно губеха преднината, която бяха спечелили.

— Да можехме да застреляме конете им! — каза запъхтяният Ансиано.

— Нищо по-лесно! — отвърна Татко Ягуар.

— Нищо по-лесно ли? Мисля, че е невъзможно! — Аз бих могъл, но именно тогава ще ни се изплъзнат. Ще се спасят в гората. Тя е толкова гъста, че ще трябва незабавно да се откажем от всякакво преследване. Изобщо не разбирам защо досега не са се отказали от конете и не са се спасили пешком в гората. Докато са на седлата, съм сигурен, че ще ги настигнем. Следователно трябва да се опитаме да ги отдалечим от гората и да ги подгоним навътре в откритата равнина.

За съжаление не успяха да осъществят плана си. Гамбусино имаше по-добрия кон, но тъй като бе много по-тежък от Перильо, не можеше да изпревари бикобореца и двата коня летяха един до друг. Изплашени, бегълците забелязаха, че разстоянието между тях и преследвачите им непрекъснато се топи. Напразно бодяха с ножове животните си в слабините, за да ги подтикнат към върховно напрежение на силите. В този момент Гамбусино отново се огледа и трепна от уплаха.

— Cascaras! [112] — изруга той гневно. — Мерзавците са по петите ни и искат да ни отдалечат от гората. Напъхай в джобовете си всичко, каквото имаш в кобурите на седлото, а после скачай от коня и давай навътре в гъсталака!

Те изпразниха кобурите на седлата, насочиха конете си косо към гората и щом я достигнаха, скочиха на земята и се шмугнаха в храсталаците. Перильо побърза да навлезе по-навътре, обаче Гамбусино го задържа за ръката и му заповяда:

— Стой! Тук сме в такава безопасност, сякаш сме в лоното Аврамово. Да не мислиш, че Татко Ягуар ще рискува да се приближи и да се изложи на куршумите ни?

И тъй, двамата останаха скрити зад първите храсти с готови за стрелба пушки в ръце и напрегнаха слух и зрение, за да чуят или забележат приближаването на преследвачите. Ала нищо не успяха да видят. Пред храстите всичко остана тихо и спокойно.

— Виждаш ли, че излязох прав? — обади се Гамбусино. — Няма да се приближат!

— Тогава, изглежда, сме спасени. Тук можем спокойно да изчакаме, докато двамата негодници си отидат, и после да продължим ездата.

— Да продължим ездата? Ще трябва да се откажем от нея.

— Защо?

— Защото няма да имаме коне.

— Та нали са пред храстите! Оттук ги виждам. След като скочихме от тях, не се отдалечиха много.

— Не си въобразявай, че Татко Ягуар е толкова глупав да ни ги остави! Ще бъдем принудени да извървим пеша по-голямата част от дългия път до Баранка дел Омисидио. Постъпи много умно, като пречука капитана. Сега онези типове нямат никаква представа накъде ще се отправим. Слушай! Ето на, видя ли че бях прав!

В този момент отвъд храстите се разнесоха два изстрела, след което двата коня рухнаха мъртви на земята, улучени от куршумите на Хамер. Гамбусино съвсем точно бе предвидил действията на Татко Ягуар. Когато двамата бегълци скочиха от конете си и изчезнаха в гората, старият Ансиано радостно извика:

— Разбрали са, че ги догонваме, и се скриха в гъсталака. Сега ги хванахме. Бързо подир тях!

Той се накани да пришпори коня си към още по-бърз бяг, за да достигне по-скоро мястото, където двамата изчезнаха. Но Хамер, който яздеше непосредствено до него, хвана поводите на жребеца му и след няколко скока на конете, му се удаде да го спре.

— Какво те прихваща? — попита той стареца. — Нима искаш да отидеш право в ръцете на смъртта? Трябва да спрем.

— Да спрем ли? — учуди се старецът. — Та нали тогава ще ни избягат! Въпреки че гората е много гъста, ще навлязат толкова навътре, че ще ни е невъзможно да ги открием!

— Не, няма да постъпят така. Обзалагам се, че са спрели зад първите храсти, за да ни посрещнат с пушки в ръка. Приближим ли се, ще отнесем куршумите им.

— Вярно, сеньор! Не помислих за това. Но нима ще оставим тези мерзавци да офейкат?

Минута-две Татко Ягуар гледа мрачно пред себе си и после каза:

— Не ни остава нищо друго, освен да се върнем.

— Но аз трябва на всяка цена да заловя този убиец Антонио Перильо!

— И аз трябва на всяка цена да догоня Гамбусино. Обаче ако се увлечем да извършим някоя непредпазливост, може не те да ни паднат в ръцете, а да стане обратното.

— Сеньор, няма ли някакъв изход? Толкова сте опитен. Никога не ви липсва отговор на каквото и да било. Нима вашата прозорливост ще ви напусне тъкмо когато сме тъй близо до целта?

— Не, не е точно тъй, както си мислиш — отвърна Хамер и лицето му отново започна да се прояснява. — Принудени сме да ги оставим да избягат, но само временно. Известно ни е мястото, където се намират в момента, и ще тръгнем по следите им.

— Но това ще може да стане едва по-късно!

— Вярно. Сега трябва да се върнем в долината, където на първо време присъствието ми е по-необходимо, отколкото тук.

— Тогава двамата негодници ще се измъкнат навън, ще яхнат конете си, застанали ей там край храсталака, ще препуснат и ще спечелят такава преднина, която няма да можем да наваксаме.

— Ще бъдат принудени да вървят пеша. Аз ще се погрижа за това. Той вдигна двуцевката си и я насочи към конете на бегълците. Двата куршума улучиха толкова точно, че животните веднага паднаха на земята. Без да се огледа, Татко Ягуар обърна коня си, Ансиано го последва.

Когато пристигнаха в Долината на пресъхналото езеро, бяха посрещнати от отряд камбаси, които имаха задачата да охраняват входа на долината. Техен предводител бе Твърдия череп. Когато Татко Ягуар го попита какво е положението вътре, той отговори:

— Точно според нашите очаквания, сеньор. Ние победихме.

— Това се разбира от само себе си, понеже абипоните нямаше как да ни победят. С въпроса си исках да разбера какво стана с тях. Не сте стреляли повече, след като се отдалечих, нали?

— Стреляхме още няколко пъти, сеньор.

— Защо? — избухна Хамер. — Та това е чисто убийство!

— Те са наши врагове и ако ни бяха победили, щяха да ни избият до последния човек.

— Тогава сигурно сте застреляли почти всички! Нали наредих на Херонимо да сложи край на това избиване. Ансиано, ела да видим какво става!

Двамата минаха през входа и навлязоха в долината. Пред очите им се разкри много тъжна картина. Камбасите, скрити допреди между дърветата, бяха напуснали прикритията си, за да покажат на враговете си своето числено превъзходство. Седейки пред дърветата все още с оръжия в ръка, те бяха обградили цялото открито пространство на долината. Вдясно, където преди бе стоял Татко Ягуар, сега се намираше Херонимо със своите бели спътници. Доктор Моргенщерн и Фрице също бяха при тях.

Абипоните все още стояха по брега на малкото езерце. Не се решаваха да предприемат нападение и бяха събрали на едно място своите убити и ранени. Не беше трудно да се види, че от тях бяха паднали навярно повече от половината. Това предизвика гнева на Татко Ягуар. Приближи се в галоп до Херонимо, скочи от седлото и с остър глас го попита:

— Какво стана, че виждам толкова много трупове, без да говорим за ранените? Нали ти казах да не се стреля до завръщането ми!

— Не съм виновен, че нещата се развиха иначе — отвърна Херонимо. — Не ми се подчиниха. Направо трябваше да ги заплашвам, за да прекъснат стрелбата.

— Тогава поне няма да поставяме прекалено сурови условия на оцелелите. За съжаление лейтенант Верано застреля върховния вожд на абипоните, следователно ще преговаряме с по-низшите вождове. Изпрати им един вестоносец. Обаче трябва да бъдат невъоръжени.

След тръгването на пратеника Хамер се обърна към Моргенщерн на немски език:

— Нали ви казах да останете извън долината, при конете. Всъщност как попаднахте на отсрещната страна и при това в ръцете на неприятелите?

Дребосъкът отговори:

— Вследствие на нашата храброст, наречена на латински «фортитудо», а също и «стренуитас».

— Значи, неподчинение! Но странно, че вашата храброст винаги води до беди! Сигурно във вашия случай става въпрос за някакъв много злощастен вид «фортитудо» или «стренуитас».

В този момент при него дойде един от спътниците му, за да му съобщи, че умиращият капитан Пелехо искал да говори с него. Последван от Ансиано, той се завтече бързо към мястото, където бяха положили тежко ранения човек върху шума и криво-ляво го бяха превързали. През превръзката се процеждаше кръв и той притискаше раната си с длан, сякаш така можеше да задържи отлитащия живот. По смъртнобледото му лице и очите, които вече губеха своя блясък, Татко Ягуар разбра, че в случая всяка помощ е безсмислена, но въпреки това той коленичи до ранения, за да прегледа раната му.

— Не си правете труд, сеньор — каза Пелехо с отпаднал глас. — Чувствам, че раната е смъртоносна.

— За съжаление виждам, че за вас няма спасение. Остават ви броени минути живот. Искате ли да облекчите съвестта си? Имате ли някакво желание, чието изпълнение да е по силите ми?

— Желание ли?… Да! — отговори офицерът и за секунди очите му отново се оживиха. — Отмъстете за смъртта ми, сеньор!

— Ще го направя. И аз имам голяма сметка за уреждане с бегълците. Ще прибавя към нея и това убийство. Но помогнете ми! Известни ли са ви плановете на двамата мъже?

— Да — отвърна Пелехо, притискайки конвулсивно длан върху раната си. — Имам да живея само броени секунди, но те ще са достатъчни, за да ви съобщя какво подслушах. Чрез този военен поход и последвалите размирици Гамбусино и Перильо искаха да забогатеят. Надяваха се на плячка. Но ето че сега са принудени да се откажат от нея. В замяна на това се канят да задигнат тъй желаното богатство от планините.

— Аха! Знаете ли мястото?

— Да. Намира се близо до Салина дел Кондор.

— А известно ли ви е името му?

— Да, но съм толкова отпаднал, че… че първо трябва да си го припомня.

— Дали не е Баранка дел Омисидио?

— Да, да, то е!

— Та нима там има някакви съкровища:

— Несметни богатства от времето на инките!

— А Гамбусино откъде е научил?

— От Антонио Перильо. Бикоборецът случайно видял някакъв индианец да слиза по пълнолуние в Баранка, а на сутринта да се връща, натоварен със скъпоценности. Проследил индианеца и го убил за да го ограби. Взел даже и скалпа му.

Старият Ансиано промърмори с глух глас няколко неразбираеми думи. Татко Ягуар продължи с въпросите си:

— А Перильо бил ли е по-късно отново в Баранка?

— Да, търсил е съкровищата, но нищо не е намерил. И сега се кани да се качи горе заедно с Гамбусино, понеже той бил по-опи…

Офицерът говореше с прекъсване, а често едва-едва промълвяше само отделни думи. Гласът му отслабваше все повече. Ето че в този момент замлъкна, направи опит да се надигне, надавайки задавен вик, след което пак се отпусна. Очите му се затвориха. Хрипливото му дишане ставаше все по-тихо. Крайниците му потръпнаха конвулсивно, той се изпъна… и умря.

— Свърши! — каза Татко Ягуар и се изправи. — Беше метежник и предател и получи заслужено наказание. Но последните му думи са много важни за нас.

— Да — кимна Ансиано със сериозен израз. — Днес Антонио Перильо ми се изплъзна, но ще се лепна по следите му като хрътка и няма да се отклоня от тях, докато не го заловя.

— Що се отнася до следите му, ние изобщо няма да се съобразяваме с тях. Тъй като узнахме, че Баранка дел Омисидио е крайната цел на убийците, необходимо е само да се доберем до това място и там да ги очакваме.