Завещанието на инката

Шеста глава Последният инка

На около двадесетина километра в северна посока от мястото, където се разигра току-що описаната сцена, отвъд Рио Саладо, е разположена Лагуна Тостадо. Полите на вече споменатата Monte impenetrabile, тоест Непроходима планина [81], продължават отвъд лагуната. Планинската верига се простира покрай Рио Саладо в северозападна посока и може да се прехвърли само на онези места, където има просеки, образувани случайно от някакви природни сили. Тези просеки представляваха входните порти, през които индианците от Чако предприемаха грабителските си походи към населените области.

Същия ден следобед двама души крачеха бавно, търсейки нещо край гората. Единият от тях, който вървеше начело, бе много стар човек, по чието лице имаше толкова многобройни бръчки и бръчици, че едва ли някой можеше да каже колко са. Изглеждаше, сякаш тялото му се състои само от кожа и кости, ала движенията му бяха тъй енергични и сигурни, че човек можеше да го помисли за значително по-млад, отколкото бе в действителност. Облеклото му се състоеше от дълги панталони, направени от мека щавена кожа и къса риза от същата материя. Ризата му бе пристегната над хълбоците от тесен колан, в който беше затъкнат нож. Краката му бяха обути в ниски обувки, прилични на сандали, явно правени от самия него. На преметнат през рамото му ремък висеше голям рог за барут, кожена торбичка с олово и железен калъп за отливане на куршуми. Старецът не носеше шапка, но главата му бе покрита с гъста и дълга, блестяща като сребро коса, която се спускаше по гърба му чак до пояса. Затова пък по лицето му нямаше и следа от брада. На гърба си носеше нещо като ловна чанта, направена от кожата на пума, а в ръката си държеше тежка едноцевна пушка.

Другият бе облечен и въоръжен също като стареца, с подобна чанта на гръб, а и неговата коса стигаше чак до кръста, обаче във всяко друго отношение се отличаваше от него, защото беше най-много осемнайсетгодишен младеж, не много висок, ала як и широкоплещест, чиито движения издаваха необикновена ловкост. Имаше гарвановочерна коса. Лицето му бе младежки свежо и поруменяло от ходенето. Макар човек да имаше основание да смята, че и той като стареца е червенокож, все пак по някои особености във външността му би могло да се заключи, че младежът не е индианец. Тъмните му очи не бяха малко косо разположени, а липсваха и изпъкналите скули. Устните му бяха изящно изваяни, а малкият му нос в никакъв случай нямаше леко сплеснатата форма, свойствена за носовете на индианците от Южна Америка, по-скоро имаше благородни линии, беше тесен и леко извит. Вярно, че лицето му бе загоряло от слънцето, но първоначално положително е имало много по-светъл цвят, отколкото лицата на обикновените индианци.

Двамата вървяха между водите на лагуната и края на гората и оглеждаха внимателно дърветата. Ето че младежът вдигна ръка, посочи напред и каза на диалекта калчаки от езика кечуа:

— Погледни, Ансиано, изглежда, че е онова дърво. Помня много добре, че беше омбу със същата височина.

От обстоятелството, че младежът си служеше с този език, можеше да се заключи, че е родом от друго място. Омбу, «Phyto-lacca dioeca», е огромно дърво, чиито листа имат голяма прилика с листата на черницата. Най-забележителното в него е стеблото му — дебела дървесна маса с размерите на огромен дъб, която се разширява бързо в долната си част и се разделя на дебели въздушни корени. Те правят първо няколко извивки над земята и едва тогава потъват в нея. Хората обикновено сядат на тези корени, когато пожелаят да използват сянката на широката му корона. Ала това огромно стебло има толкова трошлива дървесина, че при удар тя се рони като прахан. Ето защо дървото омбу не може да се използва за нищо, дървесината му е негодна даже и за горивен материал. Хората го засаждат само заради сянката, която прави.

— Може да си прав, повелителю — отговори старецът на същия език. — Дървото омбу, под което закопахме нашите вещи, преди да посетим земите на испанците, много приличаше на това. Нека проверим!

Старецът нарече младежа «повелителю», нещо съвършено необикновено за индианските обичаи. Изглежда, двамата бяха в доста странни отношения помежду си. Те се отправиха към дървото, спряха под клоните му и сложиха на земята ловните чанти и пушките си. После старецът огледа земята. Посочвайки към едно място, където тревата бе останала доста хилава, той каза:

— Предположението ти е вярно, повелителю. Намираме се на търсеното от нас място. Понеже тук разкопахме земята, тревата не е израснала както трябва. Ще потърся нещата. Дано някой не ги е открил!

Той коленичи и извади ножа си, за да разкопае почвата. Младежът се накани да стори същото, обаче старецът го помоли:

— Остави, повелителю! Ти си създаден, за да властваш, а не да вършиш работата на подчинените си.

— Въпреки това ще ти помогна, драги Ансиано. Нали знаеш, че го правя с удоволствие, защото ти остаря, а аз съм млад. Но Ансиано го избута леко с ръка и отвърна:

— Остарял ли съм? Все още не съм стар. Имам само една година над стоте. А моите деди са били къде-къде по-възрастни. Докато копаеше усърдно, старецът продължи:

— Да, далеч над стоте! Баща ми достигна сто и десет, дядо ми — сто и единайсет, а неговият баща доживя дори до сто и двайсет години. А пък предшественикът му е бил човекът, спасил твоите прародители от ръцете на испанците, когато те убили великия инка Атауалпа и искали да затрият цялото му семейство. Хаукаропора се е казвал онзи твой божествен праотец и същото име получи и ти. Той е бил най-малкият син на Атауалпа и се е родил в далечен край, така че Писаро, убиецът, не знаел нищо за неговото съществуване. Нашето велико царство било разрушено с огън и меч, с коварство, измама и предателство. Казват, че инките били измрели, но ти си жив, последният от синовете на слънцето, и ще дойде време, когато ще накажеш испанците и ще си възвърнеш царството.

Хаукаропора се беше излегнал в тревата и подпрял глава на дланта си, слушаше думите на стареца. Лицето му бе придобило скръбно и меланхолично изражение. Щом Ансиано замлъкна, той въздъхна и каза:

— Толкова пъти си ми го казвал, но не го вярвам. Във всичко ти вярвам, ала само в този случай — не.

— Какво? Не вярваш, че си инка, син на слънцето? — попита старецът учудено.

— В това ти вярвам, защото си ми го доказал, а и аз имам в себе си някакво неопределено чувство, което ми нашепва, че не съм като другите. Но не мога да повярвам, че царството на моите деди би могло отново да се възроди.

Тогава старецът се изправи на крака и отговори с тържествен глас:

— Но ти си длъжен, ти трябва да вярваш, защото има една справедливост, която наказва всеки грях, всяко злодейство и възвръща на невинните каквото им е отнето. Ти отново ще основеш царството на дедите си. Аз ти го казвам, а моята дума е винаги като клетва. Нито един човек не подозира кой си ти, понеже сме го запазили в тайна. Само когато сме сами, си служим с езика на нашите прадеди и те наричам повелител. Има ли при нас други хора, тогава аз ставам беден индианец, а ти — мой внук. Но ще удари часът, когато тази тайна ще бъде разбулена.

— Ала без никакъв успех, дядо! Пожелах да опозная земите и градовете на испанците и ти ме измъкна от моето уединение и ме поведе на изток. Видях градовете, пампасите и жителите им, и сега, когато се връщам, вече знам, че надеждите ни никога няма да се сбъднат.

— Никога ли? Защо?

— Защото онези хора са много силни и хитри, а ние нямаме никакви средства, за да подемем борбата и да я доведем до победен край.

— Силни и хитри! — изсмя се старецът дрезгаво. — Те използват силата си, за да се разкъсват помежду си, а хитростта им не е нищо друго освен коварство, което унищожава самите тях. Нима в страната няма постоянно бунтове? Почакай още малко и тогава хората ще закопнеят за някой избавител, а избавителят ще бъдеш ти, повелителю.

— Откъде ще взема войници, за да победя?

— Всички червенокожи мъже ще бъдат с теб!

— А откъде ще намеря пари, необходими на всеки военен предводител? Червенокожите народи са бедни.

— Но ти си богат, богат като никой друг!

— Аз? Богат? — попита младежът невярващо.

— Да, богат, безмерно богат — отвърна старецът. И като тупна с длан по ловната си чанта, продължи: — Ей тук нося завещанието на върховния инка, чийто единствен и законен наследник си ти. Откакто баща ти умря, то е все у мен и ще го отворя, когато му дойде времето. Но погледни, повелителю, дупката е разкопана и оръжията ни се показаха.

Той беше изхвърлил пръстта навън и започна да вади предметите от ямата. В нея имаше два кожени колчана, пълни със стрели, две дълги копия и два лъка, единият от които, направен изцяло от прозрачно рогово вещество, бе с непозната и странна изработка. Най-накрая Ансиано измъкна и един черен боздуган, който, изглежда, беше от лакирано желязо. Всеки от двамата се въоръжи с по едно копие, колчан и лък. Младият инка взе лъка, изработен от рогов материал, който на дължина достигаше почти два метра. Освен това негов бе и боздуганът. Той го окачи на пояса си, и то от лявата страна, на мястото, където обичайно се носи сабя. Начинът, по който боравеше с боздугана, пораждаше предположението, че е доста тежък.

Старецът се изправи. Той кимна сериозно на младежа и каза:

— Този лък и този хуманчуай са единствените предмети, преминали в ръцете ти от синовете на слънцето. Обичай ги и ги цени, повелителю! Преди малко рече, че си бил беден. Затова ще ти кажа нещо, което досега съм пазил в тайна. Във войската на синовете на слънцето върховният инка, както и всеки военачалник, е носил освен другите си оръжия и един тежък назъбен боздуган, наричан хуманчуай. Обикновените воини са имали бойни секири от бронз. Боздуганът на пълководците е бил сребърен, а боздуганът на върховния инка е бил от чисто злато. Този хуманчуай, който виси на пояса ти, е бил собственост на такъв инка. Направен е от самородно злато.

— От злато? — попита учуденият младеж, който взе боздугана и започна да го оглежда. — Но той е тъмен като желязо!

— Понеже е покрит с тънък слой лак. Засега по теб все още не бива да се вижда оръжие със златен блясък. Но по-късно то ще осветява в ръката ти пътя на твоите воини. Било е спасено по време на бягството на прадедите ти.

— Даже и да е златен този боздуган — поклати глава младежът, — той вече не е опасен за никой неприятел. Сега оръжията са много по-различни от оръжията по онова време! Какво са хиляда боздугана срещу петдесет пушки или едно-единствено оръдие! Откакто купи в Монтевидео тези две пушки, знам колко слаби са били нашите досегашни оръжия.

— Не мисли така! Шумът на барута те издава на твоя неприятел, а стрелата е мълчалива. С нея можеш да избиеш мнозина, преди да разберат къде се намираш. Но да вървим, повелителю, за да се доберем вечерта до място с вода, където ще можем да утолим жаждата си!

Преди месеци, когато напускаха дивите местности, двамата бяха закопали тук оръжията си с изключение на ножовете и сега отново ги изровиха. Тъй като не счетоха за необходимо да заринат дупката, те я оставиха да зее и продължиха прекъснатото си странстване. Нямаха коне. Завръщаха се пеша в своята далечна родина, Напускайки лагуната, те поеха пак пътя си покрай гората. Имаха да носят твърде много неща, обаче това никак не се отразяваше върху бързината на крачките им. Старецът, надхвърлил стоте, вървеше бодро до спътника си, като млад трийсетгодишен мъж. Младежът го бе нарекъл «Ансиано», една испанска дума, означаваща «много стар човек», «старец». Впрочем известно е, че сред индианците в Кордилерите често се срещат хора, които са прехвърлили стоте години.

Там, където вървяха двамата, гората се отдалечаваше от реката, така че помежду двете оставаха обширни поляни, по чиито ниски треви можеше лесно да се върви. Те затърсиха някоя от споменатите вече естествени просеки в гората, за да се отправят в друга посока. След около два часа достигнаха една от тях, която, изглежда, водеше право на север. Беше тясна и ширината й възлизаше най-много на четиридесет крачки. Двамата тръгнаха по нея.

Но не бяха изминали голямо разстояние, когато инката, който имаше все пак по-остро зрение от стареца, изведнъж хвана Ансиано за ръката и бързо го издърпа настрани между дърветата.

— Какво правиш? Какво има? — попита старецът. — Забеляза ли нещо? Може би животно, което ще застреляме, за да се сдобием с прясно месо, а?

— Видях не само едно животно, а много — отговори Хаукаропора. — Точно пред нас на поляната забелязах коне и хора. — Кои ли може да са? Какво ли търсят тук? Колко бяха?

— Не знам, защото ги зърнах само за миг, а после трябваше да се скрием.

— Умно постъпи, повелителю. Намираме се на територията на абипоните. Трябва да бъдем извънредно предпазливи. Какво правеха онези? Към нас ли яздеха, или в обратна посока?

— Не яздеха, ами лагеруваха.

— Тогава ще се промъкна натам, за да ги наблюдавам.

— Нека отида аз, драги Ансиано! Опасността е твърде голяма, а ти си толкова стар.

— Не съм чак толкоз стар, пък и ти си прекалено млад за подобна работа. Как бих могъл, повелителю, да те оставя да се отправиш към такава опасност!

— Тогава да вървим двамата!

— Не. Един е достатъчен, а двама са много.

Те поспориха още, понеже всеки искаше да поеме риска върху себе си. Но воден от голямата си любов, старецът наложи своята воля и се отдалечи. Измина може би около половин час, докато се завърне. Той се появи пълзешком и съобщи:

— Действително са абипони. Преброих петдесет коня и също толкова хора.

— Откъде ли са взели конете?

— Крадени са, разбира се.

— Как бяха въоръжени?

— С копия, лъкове, стрели и цеви за издухване на малките отровни стрели.

— Значи имат отровни стрели и ще трябва да сме внимателни. Какво ще правим? Можем ли да минем покрай тях?

— Не. Горската просека е твърде тясна.

— Тогава ще се промъкнем между дърветата край лагера им.

— И това не става. Гората е непроходима. Пълзящите растения образуват такъв гъсталак, че преминаването през него е невъзможно. Дори не успях да се промъкна покрай първите дървета, за да преброя точно хората.

— Значи не можем да продължим напред, така ли?

— Не. Трябва да се върнем и да потърсим друга просека в гората. Ела, повелителю!

Те се отправиха обратно и вървяха, докато отново достигнаха тревистата равнина, а после закрачиха покрай леса в предишната посока. След известно време гората извиваше на север, но те пресякоха направо, минавайки през образуваща полукръг равнина. Половината от следобеда бе превалила и слънцето беше слязло вече доста ниско над западния хоризонт.

Докато прекосяваха откритата савана, изведнъж вляво от себе си, т. е. на юг и в посока на реката, те забелязаха самотен ездач, който приближаваше в бърз кариер. Същевременно двамата видяха в тревата пред краката си тъмна линия, една широка диря, водеща на северозапад, която, изглежда, следваше и конникът. Те се спряха замислено.

— Какво да правим? — попита инката. — Ще избегнем ли срещата?

— Невъзможно е — обади се старият. — Той е по-бърз от нас и ще ни настигне. Впрочем няма защо да се страхуваме от един-единствен човек.

— Даже и ако е от племето на абипоните?

— И тогава, защото, докато ги доведе тук, ние ще сме вече далеч. Впрочем, доколкото мога да различа, струва ми се, че той е бял. Разбира се, и ездачът ги беше забелязал и се насочи към тях. Щом се приближи, той спря коня си, поздрави и попита на испански:

— Сеньори, ще ми кажете ли откъде идвате?

— От Парана — отвърна учтиво Ансиано на същия език.

— А накъде сте се отправили?

— През Гран Чако нагоре към планините.

— Кои сте вие?

— Индианци, които не са на ничия страна и живеят в мир с белите.

— Това ме радва. Аз съм доктор Пармесан Руи ел Иберия де Саргуна и Кастелгуардианте.

— Много дълго, а вероятно и много знатно име, нали, сеньор?

— Да. Произхождам от древна Кастилия, където прадедите ми са живели в дворци и замъци. Но тъй като сте се отправили през Чако към планините, ми хрумна… да не би да сте от хората на Татко Ягуар?

— Татко Ягуар? Нима този прочут мъж е наблизо?

— Ами да. Търся го. Мисля, че дирята, която виждате пред себе си, е негова. Значи не сте от отряда му?

— Не. Но много ще се радваме, ако можем да се срещнем с него. Сигурно би ни разрешил да се присъединим към хората му. И тъй, вие мислите, че тези следи са оставени от Татко Ягуар?

— Да. Веднъж бяхме открили вече дирята му, но не продължихме веднага по нея, защото спряхме при някакво допотопно животно. А после, когато ми потрябва, дирята беше изчезнала. Но по-късно се добрах до едно място, където Татко Ягуар сигурно е спирал за известно време, защото оттам нататък следите отново се виждаха.

— Тогава ви молим да ни разрешите заедно да го последваме!

— С удоволствие, стига да не вървите много бавно, защото нямам време за губене.

— Ние тичаме бързо.

— Тогава да тръгваме!

Той подкара коня си в доста бърз ход, но индианците бяха толкова добри бегачи, че не им бе трудно да не изостават. Същевременно, оглеждайки ги по-внимателно от преди, дон Пармесан каза:

— Сеньори, вече знаете името ми. Мога ли и аз да науча как да се обръщам към вас?

— Казвам се Ансиано, а името на моя внук е Хаукаропора. На когото името му се стори дълго, го нарича обикновено само Хаука.

— И аз ще правя така, понеже последните три срички претърпяват в случая една ампутация, а аз обичам подобни операции, защото съм хирург. Какво ще кажете за оперативното отстраняване на капачката на коляното? Ще може ли след това болният да ходи?

— Едва ли, сеньор.

— Едва ли? Дори много лесно, сеньор Ансиано. Само трябва човек да умее да го направи правилно. Едно рязване навреме и по правилата. На мен сигурно ще ми се удаде, понеже, както е известно, аз отсичам всичко, всичко!

Старецът отметна с ръка дългата си коса от челото и погледна хирурга с известно смущение, защото не знаеше какво да мисли след подобни думи. Дон Пармесан забеляза това и попита:

— Може би не ми вярвате? О, извършвал съм такива операции, при които е било цяло блаженство да слушаш как работи трионът за рязане на кости! А какво мислите за уродливо извитото навътре стъпало? Може ли да бъде излекувано чрез операция?

— За съжаление не мога да кажа, сеньор.

— Не съм сеньор, а дон! Такъв благородник като мен хората наричат дон. И тъй, казвайте ми просто дон Пармесан. Както изглежда, ваша милост познава Татко Ягуар а?

— Да.

— Радвам се! Мислите ли, че ще прояви готовност да спаси двама сеньори германци?

— Германци? Какво значи това?

— Ами хора от Германия.

— Не съм я чувал тази дума.

— Тогава, изглежда, че географските ви познания са в доста окаяно състояние, сеньор Ансиано. Германия е страна, която се намира отвъд океана, западно от Испания, северно от Русия, източно от Англия и на юг от Италия. Това са границите й. Тамошните хора са пощурели да изкопават гигантски животни. Тъкмо при подобна работа ни спипаха абипоните.

— Абипоните ли? Къде стана това?

— Отвъд Рио Саладо, но от тази страна на Лагуна Поронгос.

— И там ли е имало абипони? Странно! Колко бяха?

— Може би петдесетина.

— Точно толкова, колкото видяхме и ние.

— Къде?

— Ей там, зад нас, в гората.

— Не е на добро. Да не би тези типове да кроят някое нападение? Много ми се иска да намеря Татко Ягуар, за да бъдат спасени немеца и слугата му в най-скоро време.

Той разказа на двамата приключението си. Междувременно пак бяха достигнали гората и дирята, следвана от тях, ги поведе покрай дърветата, докато гората се отдръпна малко назад, образувайки неголяма поляна, пред която те се спряха изненадани, защото там пасяха над двайсет коня, а наоколо в най-различни групи бяха налягали същият брой мъже. Щом съзряха новодошлите, те наскачаха от земята, а един от тях, който имаше великанско телосложение и гъста бяла брада, се приближи.

— Този е Татко Ягуар — прошепна Ансиано на хирурга.

Сега великанът имаше много по-различен външен вид, отколкото в Буенос Айрес. В града беше носил изискан костюм, кроен по френска мода, докато тук в кожените дрехи и високите ботуши изглеждаше съвсем иначе. Отначало той сякаш не забеляза хирурга, а се обърна към спътниците му, и подавайки им и двете си ръце, видимо зарадван, извика:

— Ансиано и Хаука! Тук долу, в Чако! Но какво ви накара да се спуснете от вашите планини и каква случайност ви води тъкмо днес насам?

Те му стиснаха ръцете и Ансиано отговори:

— За това ще говорим по-късно, сеньор. Сега има по-важни неща. Ще трябва да спасите двама пленени мъже.

— Какво? Да спася двама пленници ли? Кои са те?

— Дон Пармесан ще ви каже.

Татко Ягуар се обърна към хирурга. Ъгълчетата на очите му се поприсвиха недоволно, докато казваше:

— Дон Пармесан ли? Чувал съм вече това име и ми се струва, че съм ви и виждал. Не ви ли наричат понякога и Касапина?

— Да — отвърна запитаният, — но не позволявам да ми прикачат това име. Аз съм доктор Пармесан Руи ел Иберио де Саргуна и Каст…

— Достатъчно! — прекъсна го Татко Ягуар. — Ще ми кажете ли кои са хората, нуждаещи се от помощта ми?

— Двама немски сеньори.

— Немци ли? Нима е възможно?

— Да. Канеха се да ви последват, за да търсят прастари животни в Чако.

— Прастари животни? Да не би да искате да кажете допотопни? — попита великанът и повдигна вежди в недоволно очакване.

— Да, допотопни. Така е. Беше някаква гигантохелония.

— Не съм чувал досега това име, но моят латински ми казва, че вероятно става въпрос за някоя гигантска костенурка.

— Правилно, сеньор! Заловиха ни точно при черупката на костенурката.

— А как се казват немците?

— Само дявол може да запомни подобни имена! Единият от тях е доктор, а другият му е слуга.

— Доктор Моргенщерн?

— Да, да, тъй звучеше.

— И Фрице Кизеветер?

— Точно тъй, точно тъй! Кизе… беше Кизе.

— Ама че хора! Мисля, че от Буенос Айрес дотук непрекъснато са тичали по петите ми!

— Не е било точно така, защото първо са пътували с параход и след това от Санта Фе са ви последвали на коне. Този доктор Мор… Мор… или както му беше там името, е много мил сеньор, обаче си има някакви чудновати приумици. С него може да се говори само за животински кости и нищо друго не го интересува. Например изобщо не иска да чува за хирургия, а все пак тя е най-обширното поле за действие, което може да съществува. Какво ще кажете за една операция на тумор в езика при усложнения с полипи в носа? Сигурно би било…

— Я оставете туморите и полипите! — прекъсна го Татко Ягуар. — Разкажете ми накратко какво се случи!

Хирургът последва поканата му. Докато говореше, спътниците на Татко Ягуар се приближиха, за да чуят разказа. Всички имаха яки фигури и явно си личеше, че бяха преживели немалко и сигурно нямаше да се изплашат от никакви трудности и опасности. Тримата мъже, които бяха заедно с Татко Ягуар в Буенос Айрес, също се намираха тук. И те правеха съвсем друго впечатление от преди, когато носеха вечерни костюми. Никой не искаше да говори, преди предводителят им да беше взел думата. Минута-две Татко Ягуар гледа замислено пред себе си, после без предисловия се обърна към един от другарите си и го попита:

— Какво ще кажеш, Херонимо? Намисли ли вече какво да правим?

Херонимо не беше твърде висок, ала много широкоплещест, с голяма гъста черна брада и ястребов нос със значителни размери. Можеше да бъде взет за прототип на разбойнически главатар, но всъщност бе много честен човек и любимец на Татко Ягуар. Той повдигна леко рамене и каза:

— Преди всичко важното е дали мислиш да се заемеш с освобождаването на тези непредпазливи хора, или не.

— Трябва да ги измъкнем от капана, в който са попаднали. Те са мои съотечественици. Може би сто пъти казах на доктор Моргенщерн, че няма да го взема със себе си, и не можех изобщо да предположа, че въпреки това ще ме последва. Едно малко наказание не би могло да му навреди, но непременно трябва да го освободя, иначе приликата му с полковника, когото никога не съм виждал, може да се окаже съдбоносна за него.

— Тогава се пита дали абипоните са все още там. Ако е така, просто яхваме конете и отиваме на онова място.

— Едва ли са още там — намеси се старият Ансиано. — Сеньорите ще ме извинят, че си позволявам тази забележка, но не я правя без основание.

Той разказа за видяните от него абипони и описа мястото, където се беше промъкнал до тях.

— Имаше ли при тях бели? — попита Татко Ягуар.

— Не.

— Въпреки това съм почти сигурен, че двата индиански отряда действат заедно и имат една и съща цел. Много вероятно е да става въпрос за някое въстание. Ще накарат абипоните да се разбунтуват. Направили са тайни складове, за да могат да ги въоръжат достатъчно добре. Доктор Моргенщерн е взел защитния покрив на подобно скривалище за гръбния щит на своята приказна гигантохелония. Дори и да се убедят, че той не е полковникът, Моргенщерн е видял и чул толкова много, че това твърде лесно може да ги накара завинаги да му затворят устата. В тази страна човешкият живот не струва нищо, а пък животът на чужденеца е още по-евтин от живота на местния жител. И Антонио Перильо ли беше с тях? Този бикоборец е всеизвестен негодник, значи и той е замесен в бунта. С него имам сметки за уреждане. Капитан Пелехо е предател. А третият?

Кой е той? Как го наричаха?

— Не знам как се казва, защото не споменаха името му — отговори хирургът. — Опишете ми го!

— Беше висок и имаше яка фигура, макар и не чак като вашата, сеньор Ягуар.

— Възрастен ли е, или млад?

— По-възрастен от останалите.

— Каква роля ви се струваше, че играе?

— Изглежда, беше най-важният измежду всички. Говореше тъй, сякаш той бе човекът, който има правото да заповядва.

— А не успяхте ли да разберете дали е офицер, естансиеро, гаучо или нещо друго?

— Не. Изглеждаше като човек, който е все на открито, като някой йербатеро, каскарилиеро или пък гамбус…

Той млъкна и се замисли, сякаш му бе хрумнало нещо важно.

— Защо не продължите! Да не би да искате да кажете «гамбусино»?

— Да, да, гамбусино. Сега се сетих, че капитанът го нарече най-великия гамбусино.

— Най-великия гамбусино! — намеси се Херонимо. — Да не би да е самият Бенито Пахаро, на когото са дали името Ел Гамбусино Маестро?

— Възможно е — отвърна Татко Ягуар. — Не съм срещал досега този човек, но съм чувал, че бил висок и силен. Е, положително ще разберем с кого си имаме работа, защото твърдо съм решил да осуетя плановете на тези сеньори. Канят се да вдигат бунт срещу Митре, един генерал, когото много уважавам и ценя. Дори само заради това бих искал да си поговоря малко с тях. На всичко отгоре са посегнали и на мои сънародници. Надявам се, че ще тръгнете заедно с мен и няма да ме изоставите!

— Няма, няма! — завикаха хората наоколо.

— Тогава ще ви кажа какво мисля да направим. Двата индиански отряда имат връзка помежду си. Индианците, които са пленили немците, ще се присъединят към другия отряд, и то най-вероятно още днес. Ще лагеруват на мястото, където сеньор Ансиано е наблюдавал червенокожите, и пленниците, разбира се, ще бъдат при тях. Сега ще препуснем натам и ще пристигнем след мръкване. Въпреки тъмнината ще намерим горската просека, а после ще ни водят лагерните огньове. Засега все още не знам как ще постъпим, за да освободим пленниците. Но след като се промъкна до тях и огледам как стоят нещата, сигурно лесно ще се разбере по какъв начин трябва да действаме! И така, ставайте и на конете!