Завещанието на инката

Дванадесета глава Плячка за крокодилите

На третия ден Татко Ягуар напусна селото заедно с инката и стария Ансиано и се отправи срещу врага на разузнаване. Той взе със себе си тези двама придружители, защото знаеше, че ще се справят отлично с подобна задача. На следващото утро воините на камбасите трябваше да отидат в Долината на пресъхналото езеро, за да заемат позициите, които Татко Ягуар им беше описал ясно и подробно. През време на отсъствието му хората щяха да бъдат ръководени от ловкия Херонимо, едно обстоятелство, разпалило наново гнева на лейтенант Верано.

След като Татко Ягуар и придружителите му тръгнаха на път, доктор Моргенщерн каза на Фрице:

— Той не е вече тук. Не можех да рискувам в негово присъствие да приведа плана си в изпълнение. Нищо не се изплъзва от погледа му и веднага щеше да забележи изчезването ни. И тогава щеше да се втурне подир нас, за да ни върне обратно.

— А туй ще е такъв провал, заради който бих се скъсал от яд! — обади се Фрице. — Значи вие все още си мислите за вашия план?

— Да. Колкото повече размислям, толкова повече стигам до убеждението, че откажа ли се от него, ще изгубя онези великолепни кости. Ще ме изоставиш ли?

— И през ум не ми минава! По-скоро себе си ще изоставя, отколкото вас, нали го знаете.

— Е, добре, преминаваме към изпълнение. Ами кога мислиш да започнем? През деня няма да е възможно, нали?

През целия ден този хитрец се занимава с приготовленията. Вечерта всички легнаха рано да спят, защото още на зазоряване щяха да потеглят на път. Около полунощ Фрице съобщи на господаря си ,че всичко е готово. През вечерните часове бе отнесъл до гората три товарни и две ездитни седла, а после тайно отведе там и конете. Ето че сега двамата взеха оръжията си и бързо и безшумно се отдалечиха. Когато се озоваха при конете, те ги оседлаха, навързаха ездитните животни едно за друго, за да ги водят отстрани, метнаха се на седлата и потеглиха.

— А дали ще успеем да намерим Блатото на костите? — попита угрижено дребничкият учен.

— Съвсем сигурно — успокои го Фрице.

— Но лунният сърп е тънък като острието на нож и почти не се вижда накъде яздиш!

— Аз не разчитам на луната, а на мойта памет. Помня посоката толкоз добре, сякаш съм бил тук двайсет години пощенски раздавач.

Вярно, той знаеше посоката и не се отклони от нея, но щом пред тях се изпречи гората като тъмна непроходима стена, се оказа невъзможно да намерят мястото, където преди три дни бяха излезли от гъсталаците в откритата равнина. Трябваше да слязат от конете и да изчакат изгрева на слънцето. А даже и тогава се лутаха дълго, спираха на различни места, мислейки ги за търсените, и неколкократно им се наложи да се връщат обратно. Приблизително два часа след настъпването на деня случайно се натъкнаха на следите от Татко Ягуар, които можеха отсега нататък да им служат за ориентир. Дирята се беше запазила толкова дълго, понеже по тези места тревата бе висока и гъста, а конниците не бяха сметнали за необходимо да бъдат предпазливи. Следвайки дирята, двамата успяха да се промъкнат през гората и да достигнат поточето, което използваха като водач, и с негова помощ слязоха в Долината на пресъхналото езеро.

Там оставиха конете да пият вода и малко да отпочинат, а после продължиха пътя си. Все още ясно виждаха следите на Татко Ягуар и двамата му спътници. Когато излязоха от долината, Фрице спря коня си, погледна замислено към дирята и каза:

— Ако не се лъжа. Татко Ягуар се е заблудил.

— Защо? Какво искаш да кажеш? — попита докторът.

— Твърде много се е отклонил наляво. Верния път води по-скоро ей там, надясно.

— Сигурно ти се заблуждаваш. Татко Ягуар не е човек, който ще вземе да обърка пътя, на латински «виа» или «трамес».

— Ама нали и аз мога да си събирам ума, тъй че няма да ми хрумне нещо погрешно. Когато идвахме насам, яздихме към долината в съвършено права линия и тя ни беше просто пред носа. А ето на, като застана сега върху тез следи, ми се струва, че долината остава твърде вляво от нас. Накъде да яздим по-нататък?

— Подир Татко Ягуар. Така сигурно ще стигнем до Блатото на костите.

— Добре, ще ви се подчиня. Все ми е тая.

И така, те продължиха по следите. Изминаха няколко часа, след което почвата стана песъчлива и дирята изчезна. Запазиха досегашната посока, макар че местността им се струваше непозната. Пак измина доста време, но ето че Фрице дръпна юздите на коня си и каза:

— И все пак не съм се излъгал — заблудили сме се. Иначе отдавна да сме стигнали блатото.

— Прав си, но не е възможно Татко Ягуар да обърка пътя!

— Тогава е имал някакво друго намерение или някаква причина да заобиколи блатото.

— А ние изгубихме ценно време. Какво да правим, драги Фрице? Дали да обърнем конете и да се върнем в Долината на пресъхналото езеро?

— В никакъв случай няма да постъпя тъй! Отклонили сме се твърде наляво, значи трябва да яздим надясно. И понеже сме стигнали доста надалеч, ще се наложи малко да се върнем. Общо взето, ще яздим назад и надясно. Ако и тогава не се озовем при блатото, нямам нищо против да ме изпържат в масло и да ме изядат.

Отправиха се в определената от Фрице посока и действително след известно време забелязаха пред себе си дърветата, които растяха по бреговете на Блатото на костите. Но за съжаление денят вече почти си отиваше и на слънцето му оставаше най-много последната осма от неговия път по небето.

Край блатото скочиха от седлата и предпазливо отведоха конете до мястото, където бяха оставили костите.

— А сега бързо на работа! — обади се Фрице. — След час ще се стъмни. Дотогава трябва всичко да е натоварено върху седлата и после тръгваме.

— Няма ли да останем тук?

— Не. Днес е последният ден и абипоните може да се появят. Страшно ще се зарадват, ако ни спипат! Нека си плюем здравата на ръцете! Ама се пазете от крокодилите! Едва сега виждам колко масово се въдят тук.

Действително, вгледаше ли се човек по-внимателно във водната повърхност и особено близо до брега, можеше да забележи стотици подобни влечуги. Костите все още се намираха там, където ги бяха оставили. Двамата мъже се заловиха да ги събират на връзки. Но това не ставаше бързо, както желаеше Фрице, защото господарят му все искаше нещо да му покаже, да му обясни и сто пъти го помоли страшно много да внимава да не повреди нещо. Ту на едно място имаше нещо да се изстърже, ту на друго пък нещо трябваше да се почисти с шепа вода. Времето минаваше, а двамата не обръщаха никакво внимание на онова, което ставаше край блатото. И ето че най-ненадейно чуха нечий силен глас. Те клечаха в тръстиката, но стреснато скочиха на крака, за да видят кой ли се бе появил толкова необичайно в тази местност. Намираха се зад доста голям гъсталак, който ги скриваше, но не им пречеше да гледат между тръстиковите стъбла. Онова, което съзряха, не можеше да не ги разтревожи силно.

Приближаваше се цяла армия от конници и пешаци. Личеше си, че тези хора се канеха да спрат недалеч от блатото. Несъмнено имаха намерение да останат на лагер край него и тук да пренощуват. Група ездачи, може би дванайсет или тринайсет, дойдоха съвсем наблизо, защото още отдалече бяха забелязали петте коня, при които в този момент спряха. Единият от тях беше индианец. Останалите принадлежаха към бялата раса. Те слязоха от конете си и започнаха да търсят следи наляво и надясно из тръстиката. Тъй като се намираха най-много на четирийсетина крачки, лицата им можеха да се разпознаят.

— Божичко, ей ти на радост в къщи! — прошепна Фрице на господаря си. — Защо приказвахте и се бавихте толкоз дълго! Знаех си, че тъй ще стане! Познавате ли тез типове?

— Да, за съжаление — отговори докторът, обзет от не особено приятно чувство. — Ако не се лъжа, ей там виждам Антонио Перильо, който стреля по мен, а също и капитан Пелехо, дето ни изненада при гигантохелонията.

— И високият як мъж, когото наричаха Гамбусино! Гос’ин докторе, ами я погледнете по-нататък! Та туй са най-малко осемстотин въоръжени човеци. И кои са те? Абипоните!

— Драги Фрице, не можем ли да избягаме?

— Та накъде ли? Навън от тръстиката при онези негодници ли, или навътре в блатото? В оназ посока ще ни заловят червенокожите, а в таз пък ще ни излапат крокодилите.

— Ами тогава да останем тук, скрити в тръстиката. Може пък и да не ни намерят. А стане ли веднъж тъмно, което латинистът нарича «калигинозус» или «обскурус», ще избягаме.

— Не си въобразявайте подобно нещо, щото преди да са отминали във вечността и пет минути, те ще ни спипат.

— Тогава май става опасно, а?

— В никой случай няма да ни е уютно.

— Какво ще кажем, ако ни попитат какво правим тук?

— Добре, че задавате тоз въпрос! Вие няма да отговаряте хич нищо. Приказването ще е моя работа. За нищо на света не бива да научат, че Татко Ягуар е наблизо и че камбасите знаят за нападението. Дошли сме дотук сами. Само туй ще твърдим даже ако най-напред ни набият на кол, после ни набучат на копия, след туй ни обесят, най-подир ни отровят и в крайна сметка дори ако поискат да ни убият. Внимавайте! Ето на, откриха следите ни. Майчице мила! Сега се вдига завесата. А как ли ще се чувстваме, когато падне!

Най-сетне неприятелите успяха да различат старите следи от новите. Тръгнаха по вторите, бързо се приближиха и навлязоха в тръстиката. Гамбусино вървеше пръв. Щом съзря двамата червенодрешковци, по лицето му се изписа изненада и той извика:

— Ay maravilla! [105] Кого срещаме тук? Та това са добри стари познати! Добре дошли, сеньори! Ами какво правите тук? Да не сте намерили пак някоя великанска костенурка? Но наистина, занимават се със стари кости! Е, скоро и вашите ще заприличат на тези!

Той избухна в подигравателен смях, към който се присъединиха и останалите. После сграбчиха двамата и ги замъкнаха при конете им, където земята бе твърда и суха, с други думи, по-сигурна и надеждна, отколкото край водата. Най-напред ги наобиколиха, а после изпразниха джобовете им. Всичко, каквото имаше в тях, им бе взето за втори път.

Гамбусино надменно се изтъпанчи пред тях и зададе на доктор Моргенщерн ехидния въпрос:

— Е, скъпи приятелю, а какво стана с Татко Ягуар?

— Той е по следите ви — отвърна бързо Фрице, за да насочи въпросите към себе си.

— Ти какво се обаждаш бе, нахален тип! Но ще ти позволя да говориш, защото може би ще си по-откровен от своя господар, от когото и преди не успяхме нищо да измъкнем. И ти си проиграл живота си, но все още можеш да го спасиш, като ни кажеш истината. Татко Ягуар наистина ли тръгна подир нас още сутринта?

— Да.

— Докъде стигна?

— Не знаем, защото не бяхме с него.

— В същност какво търси в Гран Чако?

— Кани се да бере чай със своите йербатероси.

— В коя местност?

— Не знам. Изобщо към нас беше много потаен. Научихме само, че иска бързо да ви последва, за да разбере в каква посока ще продължите.

— Колко хора има при него?

— Около двайсетина.

— Ами вие откъде се сдобихте с тези коне и оръжия? Нали ви взехме всичко.

— Той ни ги даде, защото се надява, че банкерът Салидо ще му плати за тази услуга.

— Тъй си и мислех! А как дойдохте дотук?

— Знаем, че в Гран Чако се намират останки от стари животни, и навлязохме с конете в пустинята наслуки. Ей тук открихме каквото търсехме.

— Къде срещнахте камбаси?

— Никъде. Когато преминахме вчера през няколко села, те бяха празни.

— Защо?

— Откъде мога да знам, сеньор?

Грамадният Гамбусино сложи тежката си ръка на рамото му и с гневен глас каза:

— Слушай, човече, ти си или най-големият глупак, какъвто може да има, или си извънредно изпечен хитрец. Но и в двата случая няма да е жалко, ако споделиш съдбата на господаря си. Чрез теб узнахме, че Татко Ягуар е зад нас, а не пред нас, както вече бяхме започнали да мислим. Това ни е достатъчно. Завържете двамата негодници здраво за дърветата! После ще ви кажа какво приятно зрелище мисля да ви предложа с тях.

Последните си думи Гамбусино отправи към заобикалящите го хора. Двамата немци бяха вързани за дърветата и той тихо заговори на свитата си, образувала кръг около него. Отвратителният смях на хората му, разнесъл се в знак на одобрение, даваше да се разбере, че той има някакъв адски план. После Гамбусино отново се приближи до двамата и им каза:

— За да не ви дадем възможност пак да ни се изплъзнете, ви осъдих на двойна смърт. Ще бъдете обесени и същевременно изядени от крокодилите. Само дяволът може да ви вдъхне все още някаква надежда.

Докторът се накани да му отговори нещо в своя защита, обаче Фрице подметна:

— Мълчете, гос’ин докторе! Всяка дума е излишна.

— Тогава наистина сме загубени, драги Фрице!

— Хич не си мислете таквоз нещо! Не ни ли убият начаса, спасени сме!

— Кой ще ни спаси?

— Татко Ягуар.

— Невъзможно. Той не е тук.

— О, тук е! Тъкмо когато Гамбусино млъкна, случайно погледнах ей към онзи малък воден ръкав и от тръстиката на отвъдния му бряг светкавично се изправи човешка фигура, махна ми с ръка и пак бързо изчезна. Беше Татко Ягуар. Познах го.

— Навярно се лъжеш. Слънцето, наречено на латински «сол», вече залезе и сумракът се спуска.

— Въпреки туй не се лъжа. Беше неговата висока широкоплещеста фигура, облечена в кожените дрехи, дето ги носи. Направи ми таен знак с ръка и мигновено се скри.

Двамата имаха възможност да говорят несмущавано, защото неприятелите им се бяха отдалечили за малко, за да доведат абипоните да гледат предстоящото зрелище. Червенокожите прекъснаха приготовленията си за лагеруване и надойдоха, за да зяпат двамата пленници и да им се подиграват. Бенито Пахаро, наричан Гамбусино, известно време ги остави да се позабавляват, но после ги накара да отстъпят назад с думите:

— А сега направете място, за да започнем! Запалете огън ей до онова дърво! Така ще можете да гледате как двамата негодници ще се гърчат.

Дървото беше алисо, вид ела, и растеше тъй близо до водата, че половината от короната му се намираше над нея. Долните му клони бяха дебели и с лекота можеха да издържат тежестта на възрастен човек. Изпълниха заповедта на Гамбусино и близо до ствола запалиха огън, който прогони крокодилите, намирали се дотогава във водата до самия бряг.

— Те пак ще дойдат — подвикна Гамбусино на доктора с подигравателно-утешителен глас. — Не се безпокойте! В най-скоро време ще се запознаете с тях. И какво мислите ще направим сега с вас?

Докторът не благоволи да му отговори и той продължи:

— Ще ви обесим на клоните, стърчащи над водата, и ще отпуснем ремъците толкова ниско, та крокодилите да могат да ви достигат със зъбите си. Така едновременно ще бъдете хем обесени, хем изядени от зверовете.

Студени тръпки побиха двамата немци и все пак на един от техните врагове начинът на смъртта им не му се видя достатъчно ужасен. И това беше бикоборецът Антонио Перильо. Той бе застанал до Гамбусино и му каза:

— Това не е нищо, хич нищо не е за тези негодници! Човекът, който се представя за немец, се изплъзна от куршума ми. После успя да ни избяга от плен. Значи два пъти ни е отнел удоволствието да го видим как умира, и ето защо днес трябва да си плати. Обесим ли го по всички правила, само след няколко кратки мига ще бъде мъртъв. А каква полза, че после крокодилите ще го изядат? Тези типове трябва много по-дълго да прекарат в предсмъртен ужас!

— Какво предлагаш тогава? — попита Гамбусино.

— Да, ние ще ги окачим на въжето. Ама не за врата, ами ще ги вържем под мишниците и ще ги спуснем надолу толкова, че крокодилите почти да ги достигат, не да ги докопат, а почти да ги достигат. Какво удоволствие — да ги гледаш как се гърчат от ужас, когато тези зверове започнат да разтварят уста, за да ги захапят!

— Но ако все пак висят достатъчно високо, нали няма да бъдат разкъсани!

— На първо време няма, само на първо време — изсмя се бикоборецът. — Отначало да изживеят предсмъртния си страх, а после, щом решим да сложим край на цялата работа, ще отпуснем ремъците по-надолу.

Предложението му намери всеобщо одобрение и неколцина се заловиха с необходимите приготовления.

— Ужасно — прошепна докторът на своя слуга. — Нима това са хора? Бих предпочел веднага да ни хвърлят на крокодилите!

— А аз не — отвърна Фрице, — щото тогава в същия миг с нас ще е свършено. Тъй обаче печелим време. Кураж, гос’ин докторе, кураж, и пак кураж! Убеден съм, че Татко Ягуар няма да ни изостави. Именно таз изтънчена жестокост ще ни спаси.

Междувременно се беше стъмнило и буйно горящият огън хвърляше колебливи сенки по тръстиката и храстите и кърваво-червени отблясъци по повърхността на блатото, където се виждаха стърчащите глави или зейналите муцуни на крокодилите. Донесоха четири ласа и здраво ги свързаха две по две. След това на дървото се покатериха двама индианци, всеки от които си избра по един дебел клон, за да прехвърли през чатала му ласото така, че да може да се плъзга като по макара. А после, държейки в ръка краищата на ласата, двамата се спуснаха на земята.

Освободиха пленниците от дърветата, където първоначално ги бяха оставили. Вързаха им ръцете на гърба, прекараха под мишниците им единия край на ласата и го затегнаха на възел. После няколко яки мъже започнаха да дърпат другия край на ласата и щом пленниците се залюляха във въздуха, здраво го у сукаха около дънера на дървото.

Понеже двата клона стърчаха над водата, пленниците също увиснаха над блатото. Полюляваха се насам-натам на ласата и с това подмамиха намиращите се наблизо крокодили, които шумно затракаха с челюсти, опитвайки се да ги захапят.

Съгласно предложението на бикобореца ласата бяха изтеглени така, че животните не можеха да се доберат до краката на пленниците. Въпреки това, щом видеха под себе си да се разтваря муцуната на някой крокодил, Фрице и докторът незабавно свиваха конвулсивно крака, тъй че не висяха спокойно, а непрекъснато се люлееха на ласата. Все пак не бе изключено някой от зверовете да изскочи от водата толкова нависоко, че зъбите му да докопат жертвите. В случай че едно от ласата се скъсаше, висящият на него човек беше загубен. Нямаше съмнение, че мигновено щеше да бъде разкъсан.

Двамата немци се намираха в неописуемо настроение. Не можеше да се каже дали висяха безмълвни, или крещяха, защото индианците надаваха такъв радостен вой, който заглушаваше всякакъв друг звук или шум. Белите им пригласяха. Дори и за момент ревовете им да заглъхнеха, то винаги щом един от крокодилите се хвърлеше нагоре с раззината паст, те ги подемаха наново. Това зрелище продължи около половин час, докато гърлата на зяпачите се продраха и неколцина надигнаха глас да се сложи край на играта. Но бикоборецът се възпротиви, като извика:

— Не, още не! Нека още дълги часове треперят в предсмъртен страх.

— Но ние нямаме време да стърчим тук — подхвърли друг. — Трябва да се подготвим за бивакуване и да ядем.

— А кой ни кара да стоим при тях? Тези типове висят чудесно. Нека си гледаме работата! После ще се върнем и театърът може да продължи.

Съгласиха се с него и скоро пленниците останаха сами. Никой от враговете им не се мяркаше край блатото. Благодарение на това обстоятелство двамата толкова изтерзани мъже щяха да бъдат избавени.

Фрице не се лъжеше, като мислеше, че бе видял Татко Ягуар. Както вече споменахме, великанът, инката и Ансиано тръгнаха на разузнаване от Бистрия поток срещу наближаващите абипони. Пътят им ги отведе към Долината на пресъхналото езеро. Татко Ягуар бе убеден, че походът на неприятелите ще има за цел това място. Ако яздеше в права посока срещу тях, се излагаше на опасността да бъде забелязан, тъй като теренът най-често бе открит и равнинен. Ето защо той се отби от тази посока вляво. Доктор Моргенщерн и Фрице бяха последвали отклоняващата се диря, поради което двамата изминаха споменатия вече обиколен път.

Татко Ягуар се беше върнал назад, навлизайки чак отвъд границата, разделяща земите на камбасите от областта на абипоните, и се бе видял сред обширна гола равнина. Там той зави надясно, за да се озове в гръб на неприятеля и от следите му да разбере каква е числеността му.

И така, татко Ягуар и спътниците му яздеха сега на юг в лек тръс, за да имат време внимателно да оглеждат хоризонта. Около два часа не им се мярнаха нито хора, нито следи. Но след това тримата конници се натъкнаха на изключително широка диря, която пресичаше под прав ъгъл тяхната посока. Личеше си, че оттук бяха минали както конници, тъй и пешеходци, но в най-добрия случай броят им можеше да се определи само приблизително, тъй като следите на първите бяха изпотъпкани от краката на следващите.

— Абипоните са — обади се Ансиано. — Сигурно се чувстват в безопасност, понеже са напредвали в толкова широк фронт и съвсем непредпазливо са оставили такава ясна диря. Но не мога да определя точния им брой.

— И все пак имам голямо желание да го узная — каза Татко Ягуар. — Ако тръгнем подир тях, може би ще открием някакви белези, които да ни дадат известни сведения за силата им. По тревата си личи, че имат най-малко четири часа езда преднина. Бързината им сигурно е по-малка от нашата, но въпреки това трябва още повече да напрегнем сили, защото ни се налага да стигнем Долината на пресъхналото езеро преди тях.

След известно време тримата стигнаха до едно място, където абипоните бяха лагерували. Бяха отвели конете си на паша настрани и сега по-ясно можеха да се различат отделните отпечатъци. Младият инка си направи труда да огледа мястото. Татко Ягуар искаше да му даде възможност да покаже проницателността си и го попита:

— Е, Хаука, колко неприятели има пред нас?

— Около петдесет конници и петнайсет пъти повече мъже без коне — отвърна младежът с голяма сигурност.

— Оценката ти е вярна, сигурно доста точно си определил техния брой.

— Какво ще правим сега? — попита Ансиано. — Ще продължим ли да яздим подир тях?

— Не! Знаем какво е положението. Постигнахме целта си и ще се върнем при камбасите. Отново ще се насочим на североизток и щом се натъкнем на нашата диря, ще яздим обратно по нея.

Изминаха часове. Пътят им беше отнел почти два дена — тримата бяха тръгнали вчера в ранни зори, а сега вече бе късен следобед. Изведнъж Татко Ягуар спря коня си и изненадано впи поглед в земята. Тримата се намираха на мястото, където Моргенщерн и слугата му бяха разбрали, че яздят в погрешна посока.

— Странно! — отбеляза той. Дотук по следите ни са се движили петима ездачи, а после са се отклонили на запад!

— Дошли са от Долината на пресъхналото езеро — допълни Ансиано.

— Във всички случаи са наши приятели, защото там все още не може да има никакви абипони. Отправили са се към Блатото на костите. Какво ли означава това? Ама че непредпазливост от страна на камбасите!

Хаукаропора бе проследил дирята малко по-надалеч. На връщане той чу думите му и каза:

— Хората, извършили тази непредпазливост, не са били камбаси. Не би трябвало да говоря, защото съм юноша, обаче ако не се лъжа, оттук са яздили дребният учен мъж и неговият слуга.

— Но в такъв случай щяха да са само двама, а аз виждам в тревата следи от пет коня.

— Още не сте огледали дирята подробно. Сторите ли го, ще забележите, че двамата ездачи са водили до себе си три свободни коня.

След тези думи Татко Ягуар слезе от седлото и лесно се убеди, че младият инка не се бе излъгал.

— Двама ездачи с три свободни коня, значи навярно с товарни коне! — рече той. — От доктора наистина може да се очаква да не мисли за опасностите, а само за старите кости! Взел е със себе си товарни коне, за да пренесе костите.

— Учудва ме само че сеньор Херонимо им е разрешил да тръгнат.

— Той ли? Никога и през ум няма да му мине подобно нещо. Те тайно са се измъкнали в тъмнината, без някой да ги забележи. Затова са били тук съвсем наскоро. Действително не ни остава нищо друго, освен най-предпазливо да се отправим към блатото, за да видим дали ще можем да предотвратим опасността, надвиснала над тези нехайни хора.

Тръгнаха по следите на двамата. Налагаше се да яздят в галоп, защото блатото се намираше на два часа езда, а тъкмо толкова време оставаше до смрачаване.

Докато летяха през равнината, те не откъсваха изпитателните си погледи от посоката, откъдето очакваха появяването на неприятеля. Измина час и половина и блатото вече не можеше да бъде далеч. Ето че инката посочи на юг и каза:

— От там се задават ездачи. Образуват голяма тъмна точка и затова ги виждам, но те все още не могат да ни забележат, защото сме само трима.

— За да се измъкнем от обсега на зрението им, сме принудени да опишем дъга — рече Хамер. — Ако направим така, че блатото да остане между нас и тях, вероятно няма да ни открият.

Само след няколко секунди забелязаната от Хаукаропора точка изчезна. Тримата описаха широка дъга на север, после я продължиха, докато образува полукрък, който отново ги отведе на запад. В далечината съзряха дървета, а после и по-ниски храсти и след броени минути спряха край северния край на блатото, тъй че то се намираше между тях и приближаващите се абипони. В този момент слънцето започна да потъва зад хоризонта.

Слязоха от конете и ги вързаха. Татко Ягуар измъкна от кобурите на седлото далекогледа си и се покатери на едно дърво, за да вижда по-надалеч. Да, ей там идваха абипоните начело с конниците, които, изглежда, бяха само бели, а зад тях вървяха спешените индианци. Хамер претърси тръстиката с далекогледа си, обаче нищо не успя да открие, тъй като Моргенщерн и Фрице работеха наведени над скъпоценната си находка.

Младият инка също се покатери на едно дърво и само след минута или две подвикна на Татко Ягуар:

— Сеньор, пет коня! Виждам ги!

— Къде?

— Ей там, насреща, вързани за дърветата зад храсталака. От вашето място не могат да се видят.

— Тогава абипоните сигурно ще ги забележат, нали?

— Да. Конниците препускат точно към тях. Вече слизат от седлата при петте коня.

— Олеле! Веднага ще открият онези нещастници. За съжаление тъмнината се спусна толкова бързо, че направи невъзможно п о-нататъшно то наблюдение. Татко Ягуар и инката слязоха от дърветата. Великанът каза:

— Ще се промъкна до там.

— Опасно е — предупреди Ансиано.

— Не ме е страх от абипоните!

— Нямам предвид тях, а крокодилите, които се крият в тръстиката.

— Все още не е толкова тъмно, че да не ги забележа. Я слушайте!

От отсрещната страна се разнесоха силни гласове.

— Заловили са онези непредпазливи хора — продължи Хамер.

— Трябва да разбера какво ще стане с тях.

— Тогава идвам с теб! — каза Ансиано.

— И аз! — обади се Хаука.

— Един от нас трябва да остане тук, при конете. Нека Ансиано дойде с мен!

Хамер и старецът се отдалечиха, промъквайки се приведени през тръстиката. Това не беше трудно, докато пред тях имаше гъсталак, зад който намираха прикритие, но скоро се видяха принудени да легнат на земята. При това трябваше да внимават да не разклащат тръстиките. Острите и твърди стъбла режеха дланите им, но те не им обръщаха внимание. Често им се налагаше да пропълзят през вонящите локви, чиято смрадлива кал достигаше до лактите им. Така те се приближаваха все повече и повече и ето че се озоваха на най-много шейсетина крачки от мястото, където Хаука бе видял вързаните пет коня.

Дотук двамата бяха достатъчно предпазливи да не подават главите си над тръстиката, но сега трябваше да използват последната нищожна дневна светлина. Татко Ягуар отдавна бе свалил шапката си и я бе захапал със зъби. Той изтръгна сноп тръстика, вдигна го във вид на ветрило над главата си и се поизправи дотолкова, че да може да наблюдава наоколо, без самият той да бъде забелязан.

Ей къде стоеше докторът със своя слуга — при белите, които бяха дошли с абипоните, а малко по-нататък се виждаха на групи червенокожите. Фрице се намираше с лице точно към мястото, където се криеха двамата съгледвачи, докато всички останали гледаха в друга посока, а именно към двамата пленници. В този миг Татко Ягуар бързо се изправи в целия си ръст, но само за една-единствена секунда, направи знак на Фрице, и светкавично пак приклекна.

— Защо рискувате така, сеньор? Това движение може да ни струва живота! — прошепна му Ансиано.

— Едва ли — не ме забелязаха. Но Фрице ме видя и ще каже на господаря си да не губи надежда.

— Какво ли ще правят с двамата лекомислени мъже?

— Скоро ще разберем, защото, изглежда, започват да се съвещават. Отскубни тръстика от земята и я постави пред себе си. Така ще можеш по-удобно да наблюдаваш какво става.

Ансиано последва съвета му. Двамата видяха, че Гамбусино настойчиво говори нещо на спътниците си, но вече не можеха ясно да различават лицата им. После чуха високи одобрителни викове, ала без да успеят да разберат отделни думи. Стъмни се съвсем и под едно дърво от рода на елите бе запален огън. Отведоха двамата пленници близо до него. Пламъците осветиха лицата и фигурите на хората. В този момент от устата на Татко Ягуар се изтръгна лек вик, който сигурно щеше да бъде чут от неприятелите му, ако самите те не крещяха толкова силно.

— Какво става? Какво има? — попита Ансиано. Хамер не отговори. Изпълненият му с необуздан гняв поглед беше впит в мъжете, застанали край огъня.

— Защо извикахте? — продължи старецът. Ами ако ви бяха чули? Какво видяхте?

— Той дочу пресекливото дишане на Татко Ягуар и повтори последния си въпрос. И най-сетне Хамер му отговори:

— Виждаш ли онзи висок и силен мъж, изправил се сред останалите като великан? В момента говори нещо на пленниците.

— Разбира се, че го виждам, а даже го и познавам.

— Какво? Как? Наистина ли? — изрече Хамер припряно. — Познаваш го? Кой… кой е той?

— Бенито Пахаро, наричат го Гамбусино.

— А-а! О-о! Значи той… той… той…!! Търся го от години! При тези думи Татко Ягуар така повиши глас, че Ансиано бързо се намеси:

— По-тихо, сеньор, по-тихо! Ще ни издадете! Какво ви става? Вие, най-предпазливият човек, когото познавам, ни излагате на такава опасност! Имате ли вземане-даване с Гамбусино?

— Дали имам вземане-даване с него!

Той изговори само тези думи. Те прозвучаха глухо, а после старецът го чу да скърца със зъби, след което притихна. В това време край огъня връзваха ласата едно за друго. Както вече споменахме, двама индианци се покатериха на дървото. Щом ги видя, Ансиано зададе повече на себе си, отколкото на своя спътник въпросите:

— Какво ли кроят? Защо ли прехвърлят ремъците през клоните?

— Мисля, че се досещам — отвърна Татко Ягуар отново по онзи спокоен начин, който му бе толкова присъщ.

— Да не би да искат да обесят пленниците?

— Да.

— Тогава не можем да ги спасим!

— А може и да можем. Изглежда няма да им метнат примките на вратовете. Ако се канеха да постъпят тъй, нямаше защо да си дават толкоз труд да избират клони, които стърчат над водата. Гледай внимателно!

Последва вече описаната сцена. Щом двамата пленници увиснаха на клоните и крокодилите се втурнаха към тях, Ансиано прошепна:

— Каква жестокост, сеньор! Погледнете само как зверовете се мъчат да ги захапят! Какво мислите да правим?

— Засега нищо. Трябва да изчакаме. Вярно, положението на тези нещастници е ужасно, но все още в никой случай не застрашава живота им. Само минаващите през гърдите им ремъци малко ги стягат, но това може да се издържи.

— Как ми се ще да се нахвърля върху тези мерзавци!

— С нищо няма да помогнеш, само ще загинем заедно с онези, които искаме да спасим. И тъй, търпение!

Те водиха разговора си на висок глас, защото абипоните надаваха сатанински ревове. Постепенно крясъците им заглъхнаха и не след дълго двамата видяха, че абипоните и белите им съюзници напуснаха това място, изглежда, без да обръщат внимание на увисналите на клоните пленници.

— А сега да отидем при тях, сеньор! — прошепна Ансиано на Татко Ягуар. — Времето за действие настъпи!

Той се накани да се изправи, но Хамер го задържа и заповяда:

— Стой! Да не би да искаш всичко да провалиш? Нима виждаш къде са враговете ни?

— Не! Та нали е тъмно. Но те се отдалечиха!

— Може би. Дори е вероятно. Оставили са пленниците да висят, за да ги измъчват, колкото е възможно по-дълго и едва след време да ги предоставят на крокодилите. Сега ще започнат да събират дърва, за да запалят огньове малко по-нататък, където ще бивакуват. Все още всички са наблизо. По-късно, когато пламнат огньовете, ще можем да ги наблюдаваме и опасността няма да е толкова голяма.

— Ще оставят при дървото пазачи!

— Които ще се запознаят с ножовете ни. Тъкмо тази жестокост — да удължат предсмъртните мъки на пленниците — ме кара да предполагам, че се чувстват в безопасност. Имаме време.

— А пък аз твърдя обратното, сеньор. Враговете ни сигурно ще си помислят, че сме наблизо.

— Кой знае какво им е казал Фрице! Ако става въпрос за някое желание на неговия господар, той може да извърши и най-голямата глупост. Но иначе е много голям хитрец и не ми се вярва нещо да е издал.

В този момент видяха как навътре в равнината един след друг започнаха да припламват огньове. Бивакът се намираше доста настрани от блатото и за свое задоволство Татко Ягуар забеляза, че дървото, на което висяха пленниците, бе закрито откъм лагера от храсталаци, а това извънредно много улесняваше спасяването на обречените на смърт хора.

Някои индианци все още шареха насам-натам, за да събират тръстика и клони за огньове. Трябваше да изчакат и те да се приберат в лагера. Но старият Ансиано вече почти нямаше сили да издържа на толкова продължително чакане. Той призна:

— Сеньор, ако скоро не започнем и аз ще извърша някоя глупост! Иде ми да удуша тези кучета до едно!

— Мирувай! На мен ми ври и кипи много повече, отколкото на теб. Ти нямаш представа какви чувства ме вълнуват от четвърт час. Трябва да полагам много по-големи усилия от теб, за да остана спокоен… Но както виждам, започнаха да разпределят месото. Това ще привлече хората и сигурно ще ги задържи далеч оттук, докато си свършим работата.

Забелязаха, че всички абипони се събират на едно място. И онези, които все още бяха заети с търсене на дърва, се завтекоха натам. Брегът на блатото се обезлюди. Огънят, който гореше близо до дървото, не бе поддържан, пламъците му намаляха и не можеха да осветяват околностите така, че откъм лагера предметите да се виждат достатъчно ясно. Татко Ягуар скочи на крака и се затича към дървото. Ансиано го последва. Споменатите вече храсти растяха между тях и лагера. Важното бе да действат бързо, но и разсъдливо.

Татко Ягуар размота ласото от пояса си, нави го, приготвяйки го за хвърляне, и с приглушен глас подвикна на висящите на дървото пленници:

— Дойдохме ви на помощ. Стойте мирно и неподвижно, докато ви свалим на земята!

Той хвърли ласото толкова изкусно, че то обгърна тялото на доктора. След това нареди на Ансиано:

— Развържи от дървото ремъка, на който виси, но го дръж здраво! Ще го отпускаш да се плъзга по клона съобразно със силата, с която ще придърпвам насам доктора с моето ласо!

Ансиано изпълни всичко, както му бе наредено. Развърза ремъка от ствола, но го задържа здраво в ръцете си, за да не падне докторът във водата. После полека започна да го отпуска, докато Хамер издърпа на брега люлеещия се във въздуха човек. Едно рязване с ножа, и ръцете на спасения Моргенщерн бяха свободни. Той понечи да проговори и да махне ремъка от гърдите си, обаче Татко Ягуар му заповяда:

— Мирувайте и не говорете. На първо време ремъкът ще остане около тялото ви!

С тези думи той нямаше предвид своето ласо, което бе вече отвързал, а ремъка, на който бе висял докторът. След като отново приготви примката, той я хвърли около тялото на слугата и съвсем по същия начин Фрице бе свален на брега. После Татко Ягуар каза:

— Трябва да си помислят, че крокодилите са ви докопали и разкъсали. Ето защо не бива да ви развързвам, нито да прорязвам ремъците ви, а ще ги скъсам така, че да изглеждат, сякаш са били силно дръпнати от зверовете.

Близо до телата на избавените немци той започна да стърже ремъците с острието на ножа си и след като попретри краищата им, просто ги разкъса с ръце. После отново стегна ласата около стъблото на дървото, както бяха вързани и преди. Скъсаните им краища висяха от клоните над водата, като че окачените на тях хора са били смъкнати от крокодилите.

Всичко това стана много по-бързо, отколкото може да бъде описано, а докато се занимаваха с пленниците, Татко Ягуар не изпускаше от очи лагера. Сега там никой не мислеше да се занимава с Фрице и Моргенщерн. Всички бяха заети с вечерята и едва когато се нахраниха, забеляза случайно, че огънят при дървото вече не гори. Гамбусино изпрати един човек отново да го запали. Но едва изпълнил дадената му заповед, той бързо дотича в лагера и съобщи:

— Сеньори, представете си какво се е случило! Крокодилите са изяли пленниците ни!

Никой не му повярва и Гамбусино заедно с неколцина други скочиха на крака, за да се убедят дали казаното е истина. На светлината на повторно запаления огън те видяха, че краищата на двете ласа висяха от клоните. Отдолу лежаха крокодилите и изцъклените им очи втренчено гледаха към брега.

— Наистина ги няма, изчезнали са! — извика бикоборецът Антонио Перильо. — Кой би го повярвал? Как е станало?

— Сигурно крокодилите са скочили достатъчно високо, за да могат да ги захапят — отвърна капитан Пелехо.

— Едва ли! — обади се Гамбусино. — Никой крокодил не е в състояние да подскочи на такава височина, на каквато висяха тези типове. Да не би наоколо да е имало някой, който да е прерязал ремъците? Я свалете ласата от клоните! Веднага ще разберем дали е станало с нож.

Развързаха ласата и подложиха краищата им на щателна проверка, обаче установиха, че ремъците наистина са били разкъсани.

— Значи все пак тези животни са скочили толкоз високо! — обади се Гамбусино. — Сигурно са били страшно гладни. Във всеки случай много им се е усладило, понеже тъй, както са се излегнали, изглежда, още им се иска. Е, тъй или иначе, отървахме се от нашите врагове. Получиха си заслуженото!

— Но аз съм страшно разочарован, че е станало тъй бързо — каза Перильо ядосано. — Трябваше да висят дълго, много по-дълго! А исках и да присъствам, когато крокодилите ги разкъсват! Ако огънят не беше угаснал, тези зверища щяха повечко да се боят и нямаше да бъдат толкоз нахални. Трябваше да ми мине през ума!

Междувременно, заобикаляйки блатото, двамата спасители на Моргенщерн и Фрице ги отведоха до мястото, където чакаше инката. Дотук не бяха проговорили нито дума. Но ето че, поемайки дълбоко въздух, докторът се обърна към Татко Ягуар на немски:

— Преди малко ни забранихте да говорим. Беше страшно! Не, беше повече от страшно, бе направо неописуемо ужасно! Дори в този момент все още ми трепери всяка част от тялото!

— И на мене! — присъедини се Фрице. — Отначало бях доста куражлия, ама като увиснах на дървото и видях как под мен крокодилите злорадо се хилеха, вече се бях отписал.

— Забелязахте ли ме? — попита Татко Ягуар.

— Да — отвърна Фрице, — зърнах ви и си рекох, че няма да ни зарежете.

— А сега преди всичко ми кажете разпитваха ли ви как сте попаднали при блатото?

— Разбира се, че ни криминализираха, ама аз нищо не признах. Той разказа за разпита, на който бе подложен. След това Хамер, който досега говореше с гневен тон, каза малко по-благо:

— В такъв случай, за щастие, не сте вършили само грешки. А как ви хрумна злощастната идея да се върнете при блатото?

— Вината е моя — отвърна дребничкият учен. — Не можех да забравя костите. Въртяха ми се в главата. Исках да ги притежавам и не мирясах, докато не склоних Фрице да се върне с мен при блатото, наречено на латински «палус».

— Каква непредпазливост! По-късно ще ми разкажете всичко. Трябва да тръгваме. Вие нямате коне, но понеже сигурно сте много изтощени, ще се наложи да яздите. Ние с Ансиано ще вървим пеша край конете.

Едва сега той развърза краищата на ласата, останали на доктора и неговия слуга, но бе достатъчно предпазлив да ги пъхне в джобовете си.

Можеше да се предположи, че неприятелите щяха да яздят към Долината на пресъхналото езеро по права линия. За да не забележат следите им, татко Ягуар сметна за уместно непрекъснато да се придържат успоредно на техния път, но на значително разстояние. Потеглиха, като двамата немци и инката яхнаха конете. С големи енергични крачки Татко Ягуар и Ансиано вървяха начело, за да показват пътя на останалите.

Когато след известно време лунният сърп изгря, стана по-светло, така че старият Ансиано забеляза колко прегърбен и замислен крачи Татко Ягуар до него. Изглежда, нещо гнетеше иначе толкова жизнения и силен мъж. Минутите и часовете течаха, без да отвори уста, и само от време на време се разнасяше някакъв особен скърцащ звук, като че причинен от здраво стиснатите му зъби. Ето защо най-сетне старецът прекъсна мълчанието, обръщайки се към него полугласно:

— Измъчва ви някаква мисъл, която не ви дава покой. Няма ли да я споделите с мен, сеньор?

— Ще я чуеш, Ансиано — отговори немецът. — Дълги години съм търсил Гамбусино с горест и мъка в сърцето, без да успея да се срещна с него нито веднъж.

— Странно! Да ми се бяхте доверили, желанието ви отдавна щеше да се е сбъднало.

— Никаква полза нямаше да имам, ако ти се бях доверил, защото не знаех, че Гамбусино е човекът, когото търся. Но вече го разпознах. Познах го не само днес с очите си, а и още преди време със слуха си. Когато се срещнахме най-напред долу край Рио Саладо и един час по-късно освободихме от ръцете на абипоните двамата, които днес избавихме от смърт, чух силен заповеднически глас. Той ме накара да се спра в бързия си бяг. Но отляво и отдясно бяхме обградени от гора, която променя звученето и тембъра на гласа. Обаче сега… сега вече го разпознах!

— Ваш враг ли е?

— Имам с него една сметка за уреждане и присъдата му ще бъде подписана с кръв…. надявам се, още утре!

— Значи кръв за кръв?

— Да. Той уби брат ми далеч оттук на север. Не ми се иска да разказвам как стана. Беше толкова ужасно, че от това ми побеля косата. Преследвах го. Научих, че се е отправил към Южна Америка. Родината му е Аржентина. Дойдох тук, за да го търся. Днес го намерих и повече няма да го изпускам из очи, докато… не бъде подписана присъдата му!

— Тогава заемете се с единия, а пък аз ще се заема с другия!

— С кого?

— С бикобореца. Ще го питам за скалпа, който е показал на лейтенант Верано.