Завещанието на инката

Шестнадесета глава Гостите на сеньор Серено

Умауака действително е малко градче, но води оживена търговия с Боливия. Един от най-големите търговци на града бе сеньор Родриго Серено, чиито имоти се намираха пред северната градска порта, а може би са там и до ден-днешен. Към тях се числяха големи обори и обширни складови помещения, пред които до самия път се простираше дългата главна жилищна постройка. В едното й крило живееше собственикът със семейството си, докато другото бе предоставено да служи за обществени цели — там отсядаха предимно пътници и други посетители.

Беше късна вечер. Жителите на градчето вече бяха опразнили пивницата, а гостите на странноприемницата и персоналът бяха легнали да спят. Сеньор Родригес седеше сам в стаята си и правеше обичайното приключване на касата. Но ето че навън се разнесоха приближаващи се стъпки. Той незабавно покри парите с една кърпа, изправи се и се отдалечи от масата, за да не се разбере с какво се е занимавал. В онези области човек трябваше да е безкрайно предпазлив. По лицето му се изписа израз на сдържаност и подозрителност. В този момент вратата се отвори и в стаята влязоха двама мъже. Щом ги видя, лицето му веднага се проясни.

— Buenas tardes! [116] — поздравиха те и му подадоха ръка. Отвръщайки на техния поздрав, той здравата им разтърси ръцете. Двамата мъже бяха Гамбусино и неговият спътник Антонио Перильо.

Първият от тях плъзна изпитателен поглед из стаята, при което очите му се спряха на масата и на кърпата, приближи се до нея, повдигна я, засмя се и попита:

— Броиш пари и ги криеш от нас, а, сеньор Родриго? — Не говори така — отвърна търговецът, — знаеш много добре, че не съм го направил заради вас. Бъдете добре дошли. Седнете и ми наредете какво да ви донеса!

— Каквото имаш за ядене и две бутилки вино. После ни приготви толкова провизии, колкото са необходими за двама мъже, които-ще ходят в планините за повече от седмица, без да знаят дали ще могат да се прехранват от лов.

Сеньор Серено изчезна и скоро се появи с храна и вино. Двамата започнаха безмълвно да ядат и пият, а той седна при тях да гледа как сладко се хранеха. Но никак не обичаше да мълчи продължително. Ето защо не след дълго ги попита:

— Откъде идвате, сеньори?

— От Салта — отвърна Гамбусино.

— С дилижанса?

— Да. Току-що пристигнахме.

— И ще останете при мен, нали?

— Само половината нощ, после продължаваме. Мисля, че ще се намерят за нас две хубави мулета, а?

— Разбира се. Винаги имам подръка необходимото за сеньори като вас.

— Колко струва едното?

— За вас не повече от двайсет боливианос [117].

Това правеше осемдесет марки за едно хубаво, силно муле със сигурна крачка, което не губи равновесие пред никакви пропасти и височини. Без съмнение, много ниска цена.

— Ами ако нямаме пари? — изсмя се Гамбусино в лицето му.

— Все едно, че сте имали. Хора като вас никога не са ми оставали длъжници.

— Добре! Значи ще платим, когато се върнем. Погрижи се да имаме хубава постеля, защото дилижансът ни съсипа от друсане, но преди всичко ни кажи къде мога да намеря индианците мохос.

— Искаш да отидеш при тях? Предприемчиви и дръзки типове! Но не бих им се доверил.

— Защото не те познават, а аз съм техен приятел.

— Ще ги намериш в околността на долината Гуанако, където понастоящем ловуват.

— Туй хич не ми харесва, защото съм тръгнал в друга посока и само ще загубя време.

— Накъде отиваш?

— В планините. Това ти е достатъчно. Ще си получиш парите и без да научиш в каква посока ще яздим.

— Знам. Извинете, сеньори, нямах намерение да ви досаждам. С това прекъснаха краткия разговор. Гостите изядоха всичко, а после легнаха в един ъгъл, където Серено им бе приготвил постели от одеяла и меки кожи. Той довърши броенето на парите си, напъха звънтящите монети в дълбокия си джоб и излезе от стаята, за да си легне и той да спи. В помещението настана мрак. Спящите хора захъркаха. Тъй минаваше час след час. Стана полунощ, а после и един часът. В този момент Серено отново влезе със свещ в ръка, приближи се до двамата спящи и ги разбуди:

— Сеньори, събудете се! Време е за тръгване. Те станаха, всеки от тях получи за пиене малка кратунка с мате, а за ядене по една топла питка. После търговецът ги изведе в двора, където стояха двете мулета. Имаха великолепни хамути, а в дисагите на седлата бяха сложени провизии за пътуването, които Гамбусино беше поръчал. Търговецът освети животните от всички страни и попита:

— Доволни ли сте, сеньори? Заемам ви сбруите. Можете да ми ги върнете, когато ви е удобно.

— Хубави животни, сеньор Родриго — отвърна Гамбусино. — След седмица ще ти върнем хамутите. Сбогом!

— Сбогом! Щастливо пътуване!

Двамата смушкаха мулетата и се отдалечиха. Серено ги изпрати с такова изражение на лицето, сякаш бе направил много добра сделка. Той често заемаше на Гамбусино коне или мулета, а също пари и други неща, когато този известен мъж отиваше да търси злато, и винаги получаваше обратно сумите си с добри лихви. Щом тропотът от копита заглъхна в нощта, той пак отиде да спи…

На следващата вечер се получи същото както предишната, само че този път се появиха повече гости. Серено току-що бе привършил броенето на парите и ги бе заключил, когато пред вратата се разнесоха стъпките на много хора. Тя се отвори и вътре влязоха двайсет и шест въоръжени мъже, всичките облечени от главата до петите в кожени дрехи, което бе съвсем необичайно за страната. Носеха широкополи шапки. Само двама бяха без шапки. Те ходеха гологлави и дългите им коси се спускаха по гърба. Ако се съдеше по чертите на лицата им, бяха индианци. Единият от тях беше млад, а другият — много стар.

Сеньор Серено познаваше неколцина от мъжете, а Татко Ягуар поздрави особено сърдечно. Хамер поръча вино и попита дали до един час той и неговите спътници могат да получат печено асадо кон куеро.

— Колкото искате, сеньор.

— Само толкова, колкото могат да изядат двайсет и шест гладни мъже. А след това пуснете мулетата си в двора, защото искаме да ги огледаме и да купим двайсет и шест глави.

Двайсет и шест глави! И то платени веднага, в брой! А към тях и двайсет и шест порции печено в собствена кожа, заедно с тринайсет бутилки вино. Каква сделка! От прекомерно уважение сеньор Родриго Серено така се преви в кръста, че изглеждаше, сякаш се е смалил с един лакът. После се втурна в кухнята и разбуди целия персонал, та да може печеното да стане час по-скоро и мулетата да бъдат почистени и излъскани тъй, че по козината им да не остане и прашинка. След това той се върна в стаята при гостите си и седна близо до събраните наоколо маси, за да бъде готов да изпълни всяко тяхно желание.

Те седяха замислени и мълчаливи. Никой от тях не проронваше и дума. Любопитният и приказлив Родриго не можеше продължително да издържи подобно положение. Нарастващото му нетърпение го караше неспокойно да мърда насам-натам на стола, докато най-сетне попита:

— Сеньор Ягуар, бихте ли ми казали откъде идвате?

— От Салта — гласеше сдържаният отговор.

— Но не сте пътували с дилижанса, нали?

— Не, с пощенските коне.

— Да, защото дилижансът пристигна вчера. При мен отседнаха двама сеньори, които са пътували с него, двама много прочути сеньори. Ще има да се чудите, като чуете имената им.

Другите продължаваха да мълчат, обаче веселият Пикаро, който не обичаше току-така да пропуска случаите, когато можеше да се пошегува, отговори:

— Не бихме се чудили на имената им, а само на това, че ще ги чуем от вас, защото вие ми се струвате най-мълчаливият човек на всички аржентински щати.

— О, не е чак толкоз лошо положението с моята сдържаност. Вярно, че не говоря много, но да си мълчалив в присъствието на сеньори като вас, е равно на грубост. Ето защо ще ви кажа, че един от двамата сеньори беше прославеният бикоборец Антонио Перильо.

Нищо неподозиращ, той не забеляза какво впечатление оказаха думите му върху неговите гости. Те мълчаливо се спогледаха помежду си, а Хамер се обади с равнодушен глас:

— Ами другият?

— Той беше още по-прочутият Гамбусино Бенито Пахаро.

— Тъй ли? Наистина? А откъде дойдоха двамата?

— От Салта, с дилижанса. Беше по същото време. Купиха две мулета заедно с хранителни припаси за една седмица. Събудих ги един час след полунощ, защото тогава искаха да тръгнат на път.

— Накъде?

— При мохосите, които понастоящем се навъртат из околностите на долината Гуанако.

В този момент от кухнята извикаха Серено, а това даде възможност на гостите да разменят мисли, без той да чуе. С приглушен глас Татко Ягуар каза:

— Просто да не повярваш! Какво ще кажеш, Херонимо?

— Сигурно Гамбусино и Антонио Перильо много бързо са се сдобили с коне — отговори неговият спътник, — това е единственото решение на тази загадка.

— И аз мисля така. Добре, че отседнахме тук и добре, че не чакахме следващия дилижанс, ами използвахме отпочинали коне от пощенските станции! Гамбусино има цял ден преднина, но въпреки това ще пристигнем до крайната си цел преди него, понеже той ще отиде първо при мохосите и следователно ще заобикаля. А същевременно ние имаме голямо преимущество да знаем от коя посока ще се появи. Трябва да го очакваме откъм долината Гуанако.

— Какво ли ще търси при мохосите? — попита някой.

— Що за въпрос! — обади се Хамер. — Лесно може да се отгатне какво ще търси там. Заедно с Антонио Перильо иска да отиде в Клисурата на убийството, за да намери съкровището. Но за това е необходимо много време, а колко лесно могат да им свършат провизиите. Ще трябва да ги подновят чрез лов и именно за тази цел ще наемат мохосите. Освен това ще им е необходима достатъчно закрила, за да предотвратят всякакво безпокойство и всяка среща с пътници, ловци или други хора, които могат да изненадат двамата и да разгадаят намеренията им. Ето защо мохосите ще разставят постове и ще им осигурят пълно спокойствие.

— Но нали същите постове сами могат лесно да се досетят за намеренията на двамата?

— Нека, какво от това, стига Гамбусино да постигне целта си. После той просто ще застреля мохосите, които са го пазили, и ще изчезне безследно със съкровището, за да избегне отмъщението на техните роднини.

— Това би било безпримерна мерзост! Той наистина е безсъвестен тип, но все пак не бива да се очаква от него чак такова нещо.

— Не бива ли? — попита Татко Ягуар. — Досега си мълчах, но вече ще ви го кажа. Той постъпи точно така с брат ми. Моят брат беше гамбусино или проспектър, както наричат златотърсачите в Съединените щати. Беше открил необикновено богато находище. Тогава се появи нашият Гамбусино, уби го по ужасен начин и изчезна със златото. От това ми побеля косата. Тръгнах по следите на този човек, които водеха към Аржентина, но не успях да го намеря. Едва съвсем наскоро той просто ми се изпречи на пътя, познах го, а и той ме позна, тъй че часовете на един от двамата ни са преброени — или моите, или неговите.

— Неговите, неговите! — чуха се наоколо викове и юмруците на мъжете закънтяха по масите.

— Тихо! — каза повелително Татко Ягуар. — Не вдигайте шум! Не е необходимо други да чуват какво си говорим.

В този момент Серено отново влезе, последван от няколко слуги, които поднесоха в широки чинии ухаещо асадо кон куеро. Гостите ядяха и пиеха мълчаливо, и при това лицата им имаха толкова сериозно изражение, че Серено изгуби всякакъв кураж да завърже нов разговор. След като печеното свърши и виното бе изпито, мъжете излязоха на двора, за да огледат мулетата. В Салта бяха продали безполезните в планините коне и сега трябваше отново да се превърнат от пешаци в ездачи. Мулета и седла имаше при Родриго Серено колкото искаш.

Направиха избора си на светлината на горящи факли и фенери, след което търговецът назова същата евтина цена от двайсет боливианос на глава. После внесоха седлата в стаята, за да напълнят дисагите им с хранителни провизии. След половин час тази работа също бе свършена и Татко Ягуар подкани търговеца да му напише сметката, при което бръкна в пояса си, извади шепа златни зърна и наброи върху масата дължимата сума.

Веднага след това мъжете напуснаха стаята за посетители, метнаха се на мулетата и препуснаха в нощта, докато сеньор Серено остана с възвишеното чувство, че е направил добра сделка…

А още на сутринта, когато хората току-що бяха станали от сън, отново дойдоха внезапно гости. Тъкмо Родриго Серено кротко и спокойно сърбаше своето мате със сребърна пръчица, и ето че влязоха двама дребни мъже, целите облечени в червено и въоръжени до зъби. След като затвори вратата, единият от тях незабавно попита:

— Сеньор, вие ли сте съдържателят Родриго Серено?

— Да, сеньори — гласеше отговорът.

— Значи не сме сбъркали къщата. Имате ли мулета за Продан?

— Разбира се, колко искате?

— И освен това може ли при вас да се получи нещо за ядене и пиене?

— Всичко, каквото пожелаят сеньорите. Седнете и ми кажете вашите нареждания!

Той нагласи два стола до масата така, че двамата да се настанят удобно, и с движение на ръката ги подкани да седнат. В думите му можеше да се долови мъничко ирония. Изглежда, той не гледаше съвсем сериозно на дребосъците въпреки оръжията им. Но те нищо не забелязаха, поискаха горещо мате с бисквити и се разположиха удобно на столовете, предложени от Серено.

Щом им донесе и сервира поръчката, той седна при тях, но така, както се прави, когато си заедно с хора, които не смяташ за съвсем равни на теб, изгледа ги от високо и каза:

— Мога ли да попитам дали сеньорите имат намерение да останат тук по-дълго?

— Щом купуваме мулета, значи се каним да продължим — отговори Фрице Кизеветер.

— Откъде идвате?

— От Салта.

— И вие ли от Салта? Разбира се, също не сте пътували с дилижанса, нали?

— Не. Яздихме на пощенски коне. От въпроса ви стана ясно, че и други са дошли оттам, и също не с дилижанса. Тъй ли е?

— Да. Вчера вечерта тук пристигна цяла група, а завчера пък други двама мъже. А накъде отивате, сеньори?

— Най-напред нагоре към Салина дел Кондор. Но не знаем пътя. Дали е възможно тук да се намери някой водач, на когото човек може да разчита?

— Защо не? Ако му платите добре, веднага ще ви осигуря водач. Има един ратай, който преди време веднъж е бил там горе и навярно ще склони да ви стане водач. Ще го намерите при мулетата, които можете да огледате, когато пожелаете.

Пеонът, за когото говореше, сигурно не беше благонадежден ратай, иначе той едва ли би го отстъпил с такава готовност. Когато по-късно двамата пътници поговориха с този човек, той им заяви, че с удоволствие ще тръгне с тях, и постави толкова изгодни условия, че се съгласиха без никакъв пазарлък. Но затова пък толкова по-скъпи бяха купените от тях мулета. Бяха принудени да платят по петдесет боливианос за всяко, следователно цената бе повече от двойна от онази, поискана от Серено предишните два дни. Отделно заплатиха седлата и провизиите, които взеха за из път. Докато се опаковаше храната им в стаята, доктор Моргенщерн попита съдържателя:

— Сеньор, споменахте за хора, пристигнали тук от Салта вчера и завчера. Познавахте ли ги?

— Разбира се. Завчера вечерта мои гости бяха известният на-длъж и шир Бенито Пахаро и още един сеньор.

— Гамбусино ли? Значи сме по вярната диря, наричана на латински «семита» или «вестигиум». А другият е бил сигурно Антонио Перильо, нали?

— Да, той беше. Нима познавате тези сеньори?

— По-добре, отколкото предполагате. Ами кои бяха господата, отседнали при вас вчера?

— Над двайсет души, предвождани от прочутия Татко Ягуар. Едва ли ще го познавате.

— Защо? Та ние сме от неговите хора.

— Какво? От неговата група сте, а както изглежда, сте тръгнали и подир Гамбусино. От това може да се заключи, че Татко Ягуар иска да се срещне с Гамбусино, така ли?

— Отгатнахте. Става въпрос за една работа, която е много важна за нас, а именно…

Дребосъкът се канеше необмислено да разкаже всичко на съдържателя. Фрице, който беше далеч по-предпазлив, бързо го прекъсна:

— Отнася се до една сребърна жила, която била открита горе в планините. Всички споменати сеньори, а също и ние двамата, отиваме там, за да започнем експлоатацията, в случай че цялата работа се окаже истина.

— Тогава ви пожелавам успех — обади се Серено, и то вече с нотка на уважение в гласа. — Начинание, в което участват Татко Ягуар и Гамбусино, сигурно ще бъде доведено до щастлив край. Надявам се, че когато пътят ви води насам, винаги ще си спомняте за мен и ще отсядате тук. Предайте моите почитания на Татко Ягуар. Тъй като сте от неговите хора, ще ви дам мулетата по-евтино от първоначалната цена. Едното ще ви струва не петдесет, а трийсет боливианос. Ще ви върна остатъка.