Завещанието на инката

Петнадесета глава Моргенщерн постига целта си

В този момент дойдоха вождовете на абипоните, а откъм входа се приближи Твърдия череп. Беше време да започнат преговорите, още повече че вече бе късен следобед.

В преговорите взеха участие само белите и вождовете. Татко Ягуар държа няколко помирителни речи, в които се постара да направи исканията на камбасите по-умерени, а на абипоните да докаже, че приятелството им с Гамбусино и неговите привърженици им е донесло само нещастия и че най-разумното за тях би било да заживеят в мир и разбирателство с червенокожите си братя. Думите му оказаха желаното въздействие и върху двете страни. После се започна нещо като пазарлък за размера на военното обезщетение, което абипоните трябваше да платят на камбасите. Това не мина без силни вълнения и остри пререкания, но все пак след известно време Татко Ягуар постигна предвижданото споразумение.

Камбасите не бяха изгубили нито един човек, което даваше достатъчно основание да не поставят прекалено високи изисквания. Големият брой убити и ранени сред абипоните бе за тях твърде сурово наказание. Всички трябваше да предадат оръжията си и да се закълнат, че няма да нарушат мира. Татко Ягуар успя да осуети налагането на наказание чрез доставка на коне и говеда, защото и бездруго, за да могат да ги предадат на камбасите, абипоните щяха първо да се видят принудени да ги откраднат от белите заселници. Камбасите ликуваха и просто едва намираха думи да изкажат благодарността си на Татко Ягуар. Но абипоните бяха страшно сломени. Седяха при убитите, оплаквайки ги, или разхлаждаха с вода ранените. Днес и победители, и победени останаха заедно в долината. На следващия ден обезоръжените абипони щяха да се оттеглят, разбира се, само здравите и леко ранените. Камбасите щяха да се погрижат за тежко ранените, които по-късно щяха да последват своите съплеменници.

Нямаше друг човек, който толкова много да се радва на потоците пролята кръв, както дон Пармесан Руи ел Иберио, защото мислеше, че хирургическите му познания и сръчност ще могат да блеснат с пълна сила. Той се обърна към вождовете на абипоните, за да му дадат разрешение да лекува техните ранени, обаче получи хладен отказ, понеже червенокожите разбират от лечение на рани много повече от някои бели лекари. Ето защо той се върна разгневен и се обърна към Моргенщерн, с когото най-много обичаше да споделя:

— Сеньор, нима тези нехранимайковци не заслужават тояга? Отблъснаха помощта, която им предложих. Нали и вие сте на мнение, че щях да спася мнозина от техните ранени?

— Убеден съм — отвърна учтиво Моргенщерн.

— Да, щях да спася мнозина! Видях ги да лежат в кърви с простреляни крайници. Тези крайници трябва да се отстранят, иначе ще гангренясат. А нима може да ги отреже някой друг по-изкусно от мен? Та нали сте напълно убеден, сеньор, че аз отсичам абсолютно всичко?

— Не се съмнявам ни най-малко.

Настъпи вечерта, а с нея се появиха и гости — жените и неголемите деца на камбасите. Те знаеха по кое време се очакваше започването на битката и ето че заприиждаха на големи тълпи, за да разберат какъв е нейният изход. Надонесоха порядъчни количества храна и напитки и понеже вече бе сключен мир, и победените получиха разрешение да участвуват във вечерята. Горяха много огньове, край които на по-големи или по-малки групи лагеруваха и приятели, и неприятели.

Въпреки че не можеше и да се мисли повече за някаква опасност, все пак Татко Ягуар изпрати при входа на долината двоен пост. Това беше по-скоро резултат на навик. Изглежда, тъй мислеха и двамата индианци, натоварени с тази задача, защото, след като постояха сами известно време, им стана скучно и се завърнаха при своя огън, без да бъдат забелязани от Татко Ягуар. Това неподчинение, макар привидно да бе само малка немарливост, щеше да има твърде тежки последици.

Гамбусино и Антонио Перильо останаха скрити в храсталаците около час и едва след това първият от тях се осмели да покаже глава навън и да се огледа.

— Не виждам жив човек — рече той.

— Значи са си отишли — обади се другарят му.

— Не е чак толкова сигурно. Ами ако са се сврели нейде наблизо в гъстака, за да изчакат, докато се покажем!

— Но в такъв случай би трябвало да забележим конете им.

— Не е така. Вярно, гората е гъста, но все пак по края и тук-там има по-редки места, където е възможно да скриеш два коня.

— Щом искаш да си толкова прекомерно предпазлив, можем да киснем тук до второ пришествие.

— Съвсем няма да чакаме толкоз дълго. Но все още не ми се ще да се покажа навън в откритата равнина. Може веднага да отнеса някой куршум. Обаче щом се стъмни, не рискуваме нищо.

Тогава ще е възможно даже да се върнем до Долината на пресъхналото езеро.

— Ти луд ли си? Да не искаш да ни хванат?

— И през ум не ми минава. Само ми хрумна една идея и ми се струва, че е направо великолепна.

— Каква е тя?

— Нямаме коне и едва ли ще намерим възможност през очакващите ни дълги дни на странстване да се снабдим с животни. А в долината има колкото щеш.

— И ти искаш да ги отведеш?

— Не всичките, а само два.

— Би било безумна дързост!

— Ами! Знаем много добре, че камбасите са победители, и се опасявам, че са избили нашите съюзници до крак. След подобен успех южноамериканските индианци са като изпаднали във възторг деца. Те крещят и ликуват, ядат и пият и ще мислят само за победата си над нас. Може би ще забравят да охраняват входа на долината. Но дори да поставят пазач, ще го обезвредим и след това би трябвало не знам какво чудо да стане, за да не докопаме два коня.

— Ами ако не са оседлани?

— Глупак! Я погледни навън! Не виждаш ли, че Татко Ягуар не е взел седлата и оглавниците на застреляните коне? Намерим ли две неоседлани животни, ще се насочим насам, за да се снабдим с необходимото.

Перильо изказа още няколко възражения, но те бяха отхвърлени от Гамбусино. Междувременно се свечери и двамата напуснаха предпазливо скривалището си. Не тръгнаха обратно покрай гората, защото се опасяваха, че лесно могат да се натъкнат на засада, а първо се промъкнаха на известно разстояние навътре в равнината и едва след като гората се изгуби от очите им, свърнаха надясно, насочвайки се към Долината на пресъхналото езеро.

За да се доберат до нея, им бе необходимо четири пъти повече време, отколкото през следобеда, когато бягаха оттам, препускайки на коне. Нямаше как да объркат пътя, защото постепенно пак се приближиха до гората и най-накрая закрачиха покрай нея. Преди още да успеят да различат в тъмнината входа, дочуха долитащия откъм долината шум.

— Слушай! — каза Гамбусино, като спря и наостри уши. — Празнуват победата. По дяволите, защо трябваше да ни сполети тази участ! Значи все пак предчувствието ми, че Татко Ягуар ни е изпреварил, се оказа вярно.

— Тогава трябваше да се съобразиш с това предусещане. Пелехо имаше право, като настояваше да бъдем по-предпазливи.

— Не ми говори за този обесник! Било е писано тъй да стане и вече нищо не може да се промени. Остани тук да ме чакаш! Ще се промъкна напред на разузнаване.

Той изчезна безшумно. Върна се след десетина минути и с радостен глас съобщи:

— Тъй е, както си мислех. Никой не стои на пост. Можем да влезем, без да ни забележат. Ела!

Той улови Перильо за ръката и го поведе със себе си. Щом достигнаха скалистата «порта» на долината, срещу тях блеснаха светлините на многобройните огньове, тъй че трябваше да се придържат плътно до скалите, в тяхната сянка. Гамбусино посочи към канарите и каза:

— Това е мястото, където двамата дребосъци, облечени в червени дрехи, се изтъркаляха от скалата в краката ни. Но аз ги оставих да си вървят, понеже мислех, че и бездруго са ни в ръцете. А ето че пак ни се изплъзнаха!

— Няма значение. Сега се радвам, че не ги убихме.

— Защо?

— Защото все пак може би са такива, за каквито се представят. Колкото пъти се натъквахме на тях, те винаги се държаха тъй детински глуповато, че ми се струва невъзможно единият от тях да е полковник Глотино.

— Колкото повече се замислям за този тип и неговите номера, толкова повече и аз се убеждавам, че навярно сме се лъгали. Бяхме подведени от голямата прилика. Срещнем ли се пак с тези двама червенодрешковци, изобщо нямам намерение да се отнасям към тях като с истински мъже. Нито ще посегна на живота им. Единственото, от което трябва да се боят, са няколко здрави плесника. Ще им ги зашлевя затова, защото непрекъснато се осмеляват да ми се изпречват на пътя като досадни гадини. Но сега нямаме време да говорим за тези джуджета. Я виж колко добре се нареждат нещата!

Той посочи с ръка към вътрешността на долината, където на светлината на огньовете всички намиращи се там хора можеха да се разпознаят горе-долу добре.

— Я погледни там наляво! Познаваш ли го? — продължи той.

— Татко Ягуар!

— Да. Ей, да можех да изпратя един куршум на този пес! Но нека не се бавим. За щастие наоколо коне колкото щеш.

Той имаше право. Както вече споменахме, отначало камбасите оставиха конете си край потока извън долината, под надзора на няколко воини. Сега се беше стъмнило и понеже битката бе свършила, пуснаха конете в долината, където те се разпръснаха в различни посоки. Татко Ягуар не се възпротиви, защото беше убеден, че на входа са застанали двамата пазачи. Да знаеше само кой стоеше в момента на тяхно място!

Докато двамата бегълци оглеждаха конете, които пасяха близо до тях, Антонио Перильо се обади:

— Нали чухме изстрели, а въпреки това, изглежда, сякаш изобщо не е имало сражение.

— Защо? Откритият срещу абипоните огън е бил дори ужасен. Нима не виждаш големия брой трупове ей там край езерото!

— Но къде са отишли другите абипони?

— Избягали са, естествено.

— Невъзможно! Татко Ягуар беше поставил пред долината засада от стотина души. Ние успяхме с голяма мъка да се изплъзнем от хората, обсадили входа. Та как са могли тогава да офейкат абипоните?

— Хмм! Това, което казваш, е твърде основателно. Дали пък наистина не са избити до крак? Но в такъв случай би трябвало да видим много повече трупове.

— Сигурно са ги хвърлили във водата.

— Не ми се вярва! На камбасите няма да им хрумне идеята по подобен начин да си развалят скъпоценната вода, понеже…

Той млъкна, засенчи очите си с длан, взря се напрегнато към един от огньовете и после избухна:

— Демонио! Досега не си бях дал труд да огледам отделните лица. Едва сега виждам, че абипони и камбаси са насядали заедно около огньовете.

— Възможно ли е?

— Вгледай се по-внимателно!

Антонио Перильо се убеди, че Гамбусино има право, и попита:

— Как ли е станало? Просто да не повярваш!

— Не е трудно да се разбере. Абипоните бяха обкръжени. Щяха да загинат до последния човек. Били са принудени да молят за милост, за да си спасят живота.

— Милост ли? Хич не изглежда да е било така. Та те не са вързани. Ядат заедно с победителите и ходят насам-натам като свободни хора.

— Tempesta! [113] Вярно! За това е виновен онзи подлец Татко Ягуар. Сключил е мир между абипоните и камбасите.

— Но сигурно абипоните е трябвало скъпо да го заплатят!

— Не се лъжи! Този човек е умен. Чрез плащането на голямо обезщетение той само би разбудил чувство за мъст и би засилил враждата между племената. Обзалагам се, че на абипоните е било опростено всичко. Сигурно са им казали, че загубите им са достатъчно сурово наказание за тях.

— Не мога да си представя подобно милосърдие.

— Но аз мога, защото ми е известна хитростта на Татко Ягуар. Спечелили са абипоните на своя страна и се отнасят към тях приятелски. От днес нататък няма да можем да ловим риба в мътна вода. Край на замисления метеж и много добре стана, че ние двамата имаме нова цел. Съвсем наблизо се намират две животни. Изглежда, не са лоши. Да ги вземем, ти — дясното, а аз — лявото. Но предпазливо! Легни на земята!

Те запълзяха в тревата към двата коня, които бяха без седла, обаче имаха оглавници. При тях се изправиха, освободиха юздите, вързани за надлъжния ремък на оглавниците, хванаха краищата им в ръка, легнаха на земята и запълзяха обратно, дърпайки бавно животните подир себе си. Навън пред скалистата «порта» Гамбусино въздъхна зарадвано и каза:

— Видя ли, че мина много лесно! Като се сдобихме с коне, ще си спестим много ходене пеша. Сега ще вземем седлата, ще заобиколим непроходимата гора, изпречила се тъй на пътя ни, а след като я оставим зад гърба си, се отправяме към Салта, откъдето ще продължим с дилижанса за Умауака. С него ще пътуваме по-бързо, защото сменят конете му на всяка спирка.

— Ами от Умауака нататък?

— Ще вземем мулета, защото горе, в разредения въздух на планините, с конете няма да стигнем доникъде.

— Добре ми е известно. Но откъде ще намерим пари за мулета? За преследваната от нас цел не става да ги наемем, ще трябва да ги купим, а аз нямам у себе си пари дори за някой дърт козел, камо ли за хубаво муле.

— Не се тревожи. Вярно, че и моите джобове не са пълни, но в Умауака имам приятел, който ще ме снабди с всичко необходимо.

— Кой е той? Може би и аз го познавам.

— Казва се Родриго Серено.

— Да не би да имаш предвид експедитора, който живее извън града, край пътя, водещ към Потоси?

— Да. Същевременно той има и голяма странноприемница, заема коне и мулета и се занимава още с десетки други сделки.

— Разбира се, че го познавам. Щом е твой приятел, няма защо да се тревожим.

— Нали ти казах, че ще ми даде всичко, от каквото имам нужда. А сега да възседнем конете! Тази нощ ни очаква продължителна езда.

Те се метнаха на конете и препуснаха.

По-късно двама камбаси дойдоха при входа на долината, за да сменят предишните постове. След като никъде не видяха двамата лекомислени пазачи, те заеха местата им, но и през ум не им мина да съобщят на Татко Ягуар, че скалистата «порта» известно време не е била охранявана. След време Хамер се приближи, за да провери постовете, и завари всичко в ред, без изобщо да подозира, че се е случило нещо, което неминуемо щеше да провали целия му план. Даже не откриха, че липсват два коня, тъй като те бяха от животните на абипоните и следователно камбасите нямаше как да забележат изчезването им.

Камбасите останаха будни дълго след полунощ. Радостта, че се бяха избавили от едно толкова страшно нападение, не им позволяваше да заспят. А и белите, на които дължаха спасението си, се видяха принудени да будуват заедно с тях.

Доктор Моргенщерн и неговият Фрице седяха настрана в тъмнината в кисело настроение и заети само със собствените си ядове, рядко разменяха по някоя и друга дума. Защо ли? Това можеше да се научи тъкмо в момента, когато Фрице прошепна на господаря си:

— Амче доколко ли може да е голяма глупостта, дето сме я направили?

— Знам ли? — отвърна Моргенщерн. — В певческото дружество на Ютербок получавах съвсем друго признание.

— Може и тъй да е, ама тук, в Гран Чако, се иска нещо повече от един добър и приятен баритон. Преди всичко човек трябва да е зъбат и да има порядъчна доза храброст.

— Та нима не бяхме храбри? Не само че застанахме в най-предните редици, ами дори се изкачихме на скалата, за да посрещнем първи врага!

— Хмм! Да си го кажем ли правичката?

— Разбира се!

— Добре! Сега ми се струва, че действахме прибързано.

— Прибързано ли, на латински «препроперус»? Защо мислиш така, драги Фрице?

— Защото тръгнахме напред толкоз бързо, без да имаме разрешение.

— Не се нуждая от разрешение. Аз съм свободен човек.

— Аз също. Ама всичко зависи от определени условия. В Гран Чако човек трябва да се държи по-различно, отколкото в Щралау край Румелсбургското езеро. Там аз превъзхождам Татко Ягуар, ама тук той ме превъзхожда и затуй е уместно да следвам указанията му.

— Но нали ти направи предложението да не отиваме при конете, а да останем в долината!

— И през ум не ми минава да го отричам. Имах най-добри и храбри намерения. Исках да се проявя и да дам и на вас възможност да пожънете слава и почести. Но отде можех да знам, че таз скала е трошлива и ронлива кат бисквита? Можех ли да подозирам, че тъй предателски ще ме изпързаля надолу тъкмо пред краката на Гамбусино? Ако не беше станало тъй, той нямаше да забележи нищо, щеше да влезе в долината и щяха да го пленят. В тоз случай трябва да дам пълно право на Татко Ягуар.

— Щом тъй представяш нещата, не мога да не се съглася с теб. Наистина се изложихме!

— Да, брахме срама въпреки хубавите тояги, дето ги отрязахме. Те останаха горе на скалата, а ние се изтърколихме долу. Ако се беше случило обратното, щеше да е по-добре. Можехме ние да останем горе, а тях да изпратим долу. Ама станалото — станало.

— Така е, но въпреки това ме измъчва. Не можем ли някак си да измием този позор? Не можем ли да извършим някакво геройство, което отново да ни възвърне нашата неопетнена чест, на латински «дигнитас» или «хонор»? Фрице, посочи ми някой подвиг и веднага ще го извърша!

— А аз ще ви помагам. Тук из тез местности възможностите да проявиш геройство просто хвърчат из въздуха. Сами ти идват на крака. Хващаме здраво първата от тях, която ни се изпречи, и я използваме! След туй хората пак ще ни уважават.

— Добре, с теб съм! Значи, извършваме първия подвиг, който ни се изпречи на пътя!

— Да, извършваме го дори ако заради него трябва да изпуснем някоя гигантохелония.

— Не — прекъсна го бързо Моргенщерн. — Чак дотам няма да се оставя да ме увлече храбростта ми. За мен няма нищо по-важно от едно великанско допотопно животно. Впрочем скоро ще се доберем до тази наша приказна цел. Нали знаеш, че вождът ми обеща такова великанско животно?

— Но дали ще удържи думата си?

— Несъмнено. Ако ли не, ще го извикам на двубой на живот и смърт, а туй ще е същевременно и подвигът, който може да ми възвърне неопетнената чест.

— Аз на ваше място пак бих попитал вожда, още повече че тъкмо сега ще мине покрай нас.

Действително в този момент Твърдия череп се приближаваше към двамата. Те се изправиха на крака и Моргенщерн го попита дали не е забравил обещанието си.

— Не съм — отвърна той. — Никога не съм излъгал някой приятел.

— Значи наистина има такова огромно животно?

— Да. Намира се на един ден езда отвъд селото, разположено край Бистрия поток. Заклевам ви се.

— И ще ми го продадете, нали?

— Няма да го продам, а ще ви го подаря, сеньор. Вашите приятели ми направиха такава голяма услуга, като на мнозина от нас спасиха живота и имуществото. Как мога тогава да искам да ми заплатите костите!

— А кога ще ми покажете животното, сеньор?

— Утре не става — все още имаме много работа, но вдругиден с удоволствие ще бъда готов да яздя с вас до онова място.

— А що за животно е то? Глиптодонт, мегатериум или може би мастодонт?

— Никога не съм чувал тези имена. Ще го видите и ще решите как да го наричате.

След тези думи той се отдалечи и седна при Татко Ягуар. Хамер го попита за какво е разговарял с дребосъка и когато разбра, по лицето му пролича, че взе някакво решение, усмихна се и каза:

— Този доктор дава мило и драго за великанските си животни Добър човек е и макар че вече неведнъж ми е създавал неприятности, ми се иска да го зарадвам с една изненада. Докъде сте разкопали животното?

— Показа се главата и гръбните кости чак до опашката. После пак го затрупахме с пръст.

— А здраво ли утъпкахте земята, та да е трудно да се изрови?

— Не, само я нахвърляхме, защото се канехме да го продадем.

— Колко време ще е необходимо, за да се разкрие целият скелет?

— Ако се заловят за работа девет-десет души, ще свършат за няколко часа, макар че животното се намира в твърда варовикова почва.

— Имате ли подходящи инструменти?

— Да, инструменти, изработени по наш, а не по ваш начин, но въпреки това вършат почти същата работа.

— И се каниш вдругиден да го заведеш до въпросното място?

— Да.

— Добре! Утре ще ми дадеш ли десет души с необходимите инструменти? Искам да отида дотам и да се постараем с пристигането си докторът да завари изкопано цялото животно. Но преди това не бива нищо да му казваме. Трябва да е изненада.

— Ще получите необходимото. Ще ви дам и водач, който познава местността много добре, а също и ремъци, за да свържете отделните кости. Там сами ще си отрежете подпори, за да изправите скелета на място. Наоколо растат бамбук и високи храсти, колкото щете.

Обещанието, че вдругиден ще види великанското животно, не позволи на доктора да мигне. Впрочем той не беше единственият човек, който не спеше. Абипоните също будуваха, къде защото бяха възбудени от понесеното поражение, къде от болките, причинявани им от раните. През нощта умряха още неколцина от тях.

На сутринта Татко Ягуар даде на Херонимо необходимите указания, метна се на коня си и като взе десетина камбаси, препусна, без да каже къде отива и кога ще се върне. Беше на мнение, че в долината могат да минат и без него, тъй като в лицето на Херонимо имаше надежден заместник.

Най-напред трябваше да се реши въпросът къде и как да бъдат погребани труповете. Те бяха толкова много, че за заравянето им в земята щяха да са необходими голям брой хора, а и немалко време. Ето защо всички се съгласиха с предложението на Херонимо да изгорят труповете извън долината. Пренесоха мъртъвците пред «портата» и от телата и сухи дърва издигнаха клади, които запалиха. След като свършиха тази работа, пладне бе вече превалило и здравите и леко ранени абипони трябваше да се изтеглят. Вярно, че те с удоволствие щяха да останат при тежко ранените воини, но все още им нямаха пълно доверие, въпреки че бяха обезоръжени. Обещаха им, че ще се грижат добре за оставащите абипони, след което те тръгнаха пешком, защото естествено конете им бяха взети като плячка. Върнаха им само ножовете, понеже по пътя щяха да им бъдат извънредно необходими.

След това камбасите започнаха да мислят за завръщането в своите села и поселища. Решиха една част от тях да останат в Долината на пресъхналото езеро, за да се грижат за тежко ранените, докато те заякнат достатъчно и могат сами да напуснат долината. За тази цел трябваше да построят колиби от клони и шума. Голяма част от следобеда премина в уреждането на всички тези работи и в приготовления. После, с изключение на ранените и техните болногледачи, всички останали тръгнаха на път. В резултат от късното потегляне колоната достигна селото на камбасите край Бистрия поток едва след настъпване на тъмнината. Воините навлязоха като победители и бяха посрещнати и поздравени както подобава. Естествено индианците преди всичко отдадоха почит и уважение на белите, защото им дължаха благодарност за избавлението от тъй голямата опасност.

И тук тържественото отпразнуване на победата се състоя в пиршество, което продължи до късна нощ. На сутринта вождът подкани доктора да се приготви за обещаната езда. Белите взеха участие без изключение, а към тях се присъединиха и доста камбаси.

През гори и пустинни области пътят водеше все на север, докато привечер достигнаха едно солено езеро, разположено в равнина с глинеста почва и заобиколено от гора и храсталак.

— Тук ли е? — попита Моргенщерн, обхванат от трескаво вълнение.

— Да, наблизо — отговори вождът.

— Ами заведете ме де, бързо!

— Имайте търпение! За днес е вече твърде късно. Слънцето изчезна зад дърветата и след броени минути ще се стъмни. Нали няма да можете да копаете. Трябва да почакаме до утре.

— В такъв случай ще умра от нетърпение. Знаете ли, че всъщност тъкмо днес имам право да видя въпросното място, макар да не разполагаме с време за копаене?

— Защо?

— Защото днес е моят рожден ден, на латински «диес наталис».

— Вашият рожден ден? Кой да ни каже! Щом е тъй, сеньор, ще ви покажа мястото още днес. Но не веднага, защото са ни необходими всички хора, та още преди настъпването на мрака да насъберем достатъчно дърва за огъня. След като се погрижим за всичко, тогава ще видите животното на светлината на факли.

Започнаха да събират дърва, и то съвсем бавно, понеже хората бяха посветени в намеренията на Татко Ягуар. Вождът бе осведомил всички с изключение на Моргенщерн и Фрице. Беше особено важно да изчакат пълното смрачаване, за да има изненадата по-голям ефект.

Моргенщерн търсеше сухи дърва с най-голямо старание, за да ускори колкото се може повече настъпването на дългоочаквания миг. При това не забеляза, че в околността на бивака имаше следи от копита и човешки крака, които не бе възможно да са оставени от него и неговите спътници. Още по-малко пък му направи впечатление, че вождът и Херонимо изчезнаха за по-дълго време. Те отидоха при Татко Ягуар, за да му съобщят, че точно днес е рожденият ден на изследователя на допотопни животни, една вест, която бе добре дошла за целта им.

Най-сетне събраха достатъчно дърва и запалиха огън. Едва сега Моргенщерн забеляза, че споменатите мъже липсват.

— Струва ми се, сякаш всички съзаклятничат срещу мен — заоплаква се той пред слугата си. — Ето, когато всичко е наред, липсва вождът, а нали знаете, че не ми е възможно да чакам повече.

— Търпение и пак търпение! — започна да го утешава Фрице. — Хубавите неща бавно стават. С други думи, туй ще рече: колкото по-дълго чакате, толкоз по-голямо ще бъде животното, дето ще се появи пред очите ви от подземния свят. Видите ли, ей ги двамата идат и сега ще се заловим с разглеждането.

Вождът и Херонимо действително се върнаха, но въпреки това любезността и любопитството на дребосъка все още останаха незадоволени, защото двамата заявиха, че първо трябва да ядат. За Моргенщерн това бе нечувано предложение, което го изпълни с ужас. Той не подозираше, че заради рождения му ден трябваше да подготвят още нещо. Хората започнаха да се хранят. Но докторът не можа да преглътне и залък. Ето че не много отдалече се разнесе изстрел. Изплашен, Моргенщерн скочи на крака и извика:

— Какво беше това? Кой стреля? Да не би наблизо пак да има абипони?

— Не, сеньор — отвърна Херонимо. — Този изстрел е сигнал, че е време да видите мястото, което искате да разгледате — Подайте ми ръка! Ще ви водя.

Той го хвана за ръка и тръгна с него напред. Останалите го последваха. Вождът пък улови Фрице за ръка. Така те преминаха с бавна и тържествена крачка между няколко групи храсти и дървета, докато се озоваха на някакво тъмно място, където Херонимо се спря и със силен глас каза:

— Сеньор, днес на вашия рожден ден, се намирате на мястото, където преди хиляди години вашият любимец е легнал на земята в последния си час, за да се пробуди сега в нежните ви ръце за нов живот. La enhora buena, la enhora buena!

— La enhora buena! [114] — запригласяха всички останали.

В същото време насреща можеше да се види как припламна малко пламъче. То затрепка насам-натам, нагоре и надолу. Появиха се и други пламъчета и на тяхната светлина изплува широка бамбукова подставка, висока около четири лакти, върху която бяха закрепени букви от сухи бамбукови парчета, образуващи думите: «За рождения ден!» Буквите бяха запалени и погоряха няколко минути, тъй че думите ясно можеха да се прочетат.

— Фрице, каква изненада! — възкликна докторът, обръщайки се към своя слуга. — Тук, в Гран Чако, за рождения ми ден са направили фойерверк. Но все пак бих предпочел гигантското животно.

— Хмм! — измърмори Фрице недоверчиво. — Само да не е някой майтап, който ще свърши с това, че представят вашта собствена безценна личност за гигантско животно! Ха, к во е туй?

Буквите бяха догорели и бамбуковата подставка изчезна. После отляво и отдясно отново припламнаха светли точици, които бързо нараснаха и се превърнаха в буйни пламъци. Горяха два огромни огъня, отдалечени един от друг на около шестнайсет крачки, а между тях се виждаше цял непокътнат скелет на гигантско животно, подпрян на дебели бамбукови пръти. Встрани от него бе застанал усмихнат Татко Ягуар заедно с десетте камбаси, които му бяха помагали да свърши тази работа. Обаче Моргенщерн не забеляза нито Хамер, нито индианците. Очите му се впериха в скелета, дробовете му с мъка поемаха въздух, той разтвори ръце. Опита се да проговори, но от устата му не излезе нито дума. Най-сетне с върховно напрежение на всичките си сили той изкрещя пискливо на срички.

— Ме-га-те-ри-ум!… Ги-гант-ски ле ни-вец!

Трите думи бяха изречени и ето че обхваналата го скованост изведнъж изчезна. Той се хвърли към скелета, прегърна дебелите бедрени кости, зацелува бедра и стави. Погали черепа като главата на любимото дете и се наведе, за да помилва сърповидните чудовищни нокти на краката, като не преставаше да възклицава и объркано да бърбори какво ли не, та човек можеше да си помисли, че се е побъркал. Той притегли Фрице до себе си и започна да му показва цялото великолепие на скелета, «този красив заоблен череп, красивите цилиндрични кътници, красивите къси широки стъпала, великолепните дълги сърповидни нокти, грандиозната дължина, възлизаща поне на четири метра и половина, колосалната височина от два и половина метра».

Без да се смущава от сухия и драстичен коментар на своя Фрице, докторът продължи въодушевено:

— Представи си, не липсва дори най-малката костичка, а досега нито един музей не е притежавал цял и непокътнат мегатериум!

— Даже и целостта му не може да ме въодушеви — подхвърли Фрице, — защото се наблюдава и при други създания. Дори и най-малката ми костичка си е на мястото, и при туй покрита с месо и хубава кожа!

— Фрице, ти си идиот. Човек може да ти предложи най-прекрасното, но пак няма да го харесаш. Ти си загубен за науката.

— Ако тя не се занимава с нищо друго освен с гигантски ленивци, тогаз мога да мина и без нея. Ами к’во ще го правите туй мъртво чудовище?

— Ама че въпрос! Ще го отнеса у нас.

— И тъй бива. Ще го показвате за пари, а?

— Не. Ще го подаря на някой университет, на някой прочут музей, където към неговото име ще прибавят и моето.

— Тогаз имайте добрината да ги помолите да не би да му прикачат и мойто име! Фрице Кизеветер в никой случай не изпитва желание да бъде увековечен с такъв гигантски ленивец. Ако искате да го вземете туй добиче у дома, таз работа трябва да стане с кораб. Амче как ще го отнесете до океана? Е, де да можеше все още да върви!

— Ще го разглобим и най-внимателно ще опаковаме всяка кост поотделно. Естествено, ти ще трябва да помагаш.

— С голямо удоволствие. Кога започваме тази работа?

— Предпочитам веднага, но за съжаление не е възможно, тъй като преди това е необходимо да се набавят много неща. А това ще стане в най-близкия град.

— Което ще рече в Салта — каза Татко Ягуар, приближавайки се. Ще бъда на ваше разположение, господин докторе. Вдругиден тръгваме за Салта. Там мога да ви намеря всичко, от което се нуждаете. Неколцината камбаси, които ще дойдат с нас, после ще ви донесат вещите.

— Та нима разбирате нещо от подобни покупки?

— Струва ми се, да — усмихна се Татко Ягуар. — Погледнете внимателно този мегатериум! Има ли някоя кост, поставена неправилно?

— Няма. Всичко си е тъй точно на място, сякаш потопът е бил едва вчера.

— Е, тогава ще ви кажа, че когато го изкопахме, скелетът представляваше безредно объркана купчина кости.

— Какво? Вие ли го изкопахте?

— Изкопах го и го сглобих. Да не мислите, че си стои тъй между храстите още от времето на потопа?

— Тогава… вие… сте… ами отличен геолог и палеонтолог! — възкликна дребосъкът, като от смайване изговаряше думите със запъване.

— И да не съм такъв, щом умея безпогрешно да сглобя един мегатериум, вероятно ще мога да ви накупя и изпратя от Салта всичко необходимо за опаковането на тези кости.

— Убеден съм. Значи заминавате? Още вдругиден ли?

— Да.

— В каква посока?

— В планините, към Баранка дел Омисидио.

— Как ми се иска да дойда с вас! Но сам разбирате, че в момента ми е невъзможно. Присъствието ми тук е страшно необходимо, а и Фрице трябва да остане при мен.

— Влизам ви в положението и ще ви препоръчам на камбасите. Ще можете да разчитате на тяхното приятелство.

След тези думи той се отдалечи, като направи знак на другите да оставят учения и слугата му сами при скелета.

В радостта си Моргенщерн изобщо не се сети да благодари на Татко Ягуар или поне само да го попита кое всъщност го е навело на мисълта да изкопае мегатериума и да му го поднесе наготово. Докторът бе толкова погълнат от скъпоценната си находка и нейните различни подробности, че на първо време не бе в състояние да мисли за нещо друго. Оглеждаше и опипваше отделните кости десетки пъти, като не преставаше настойчиво да обяснява какво ли не на Фрице, принуден непрекъснато да поддържа огъня, за да може на силната светлина мегатериума да сияе в цялото си великолепие.

След като всички останали се завърнаха в бивака, и отново насядаха, Татко Ягуар каза на Херонимо:

— Постигнах целта си. Ученият и неговият слуга няма повече да ни създават неприятности. Двамата няма да се помръднат оттук. Спокойно можем да се изкачим в планините, без да се опасяваме, че отново ще ни погодят някой от техните номера.

— Значи не искаш да тръгнем направо за Умауака, а ще минем през Салта, така ли?

— Да. До Умауака би трябвало да яздим нашите коне, а дългият път ще ги измори, така че ще напредваме твърде бавно. Затова в Салта ще продадем конете и ще продължим с дилижанса. Той лети като вихрушка, защото често сменят конете. В Умауака ще си вземем мулета, които са незаменими в планините.

— От кого ще ги купим?

— От Родриго Серено, който винаги има най-добре гледаните животни. Така ще стигнем в планините с толкова голяма преднина пред Гамбусино, че ще ни остане достатъчно време да завършим приготовленията си и нито той, нито Антонио Перильо ще могат да ни се изплъзнат.

— Ще вземеш ли и камбаси?

— Нямам такова намерение. Но с нас ще дойдат старият Ансиано и Хаука.

— Всъщност половината от нас трябваше да останат в Чако, за да берат чай!

— Хората могат да свършат тази работа и по-късно. Засега имам нужда от тях, за да заловя двамата убийци.

— Ами хирургът дон Пармесан?

— Този човек ни е съвсем безполезен. Все ще съумея да наредя нещата така, че да остане при Моргенщерн и Фрице.

И тъй, всички роли бяха разпределени, хората налягаха да спят, защото трябваше навреме да се върнат в селото. Сигурно радостната възбуда нямаше да позволи на Моргенщерн да заспи, но и през миналата нощ той не беше мигвал, тъй че успя все пак да подремне няколко часа. Слънцето още не бе изгряло, когато той отново се намери при своя мегатериум, за да установи размерите му и старателно да ги нанесе в бележника си. ,

Когато чу, че всички се канят да тръгват, той се изплаши. С какво удоволствие би останал тук, но понеже това не бе възможно, той се видя принуден да се раздели със своето съкровище. Но все пак преди тръгване успя да накара спътниците си да издигнат над скелета навес от бамбук и тръстика, за да не пострада от буря и дъжд. След това поеха по обратния път към селото край Бистрия поток и вечерта пристигнаха.

Сега, когато мегатериумът не беше пред очите на Моргенщерн, той се оказа в състояние да се занимава и с други неща. Можеше да размисли и над това, че ленивецът бе богат подарък от страна на камбасите, и че дължеше радостната изненада на Татко Ягуар. Той навакса пропуснатото, като благодари на Хамер и на вожда най-сърдечно. Твърдия череп го увери, че камбасите с удоволствие ще пренесат гигантския ленивец нейде другаде, откъдето по-нататъшното му транспортиране до някое пристанище ще бъде лесно. След като споменаха, че още в ранни зори на другия ден Татко Ягуар със спътниците си тръгват за Кордилерите, не стана нужда Хамер да намеква на дон Пармесан, че няма голямо желание да го вземе с групата си, понеже хирургът се приближи до Моргенщерн и попита:

— Сеньор, вие няма ли да тръгвате утре с другите?

— Не.

— Значи оставате тук и ще се отправите с допотопното си животно към цивилизованите области?

— Да.

— Разбрах, че в Чако и планините изкуството ми се цени далеч по-малко, отколкото в градовете и пампасите. Вие знаете, че съм известен хирург и умея да лекувам всяко счупване и всяка рана. Аз отсичам всичко. Но щом не търсят помощта ми, всичките ми познания са безполезни. Ето защо реших да лиша Татко Ягуар от присъствието си. Аз също оставам тук, а после заедно с вас ще се върна в земите, където живеят хора, умеещи да ценят науката и нейните апостоли. Съгласен ли сте?

— Разбира се. Вашата компания ми е много приятна, за което латинистът използва думите «пераменус» или «пегратус».

Когато на следващото утро групата на Татко Ягуар потегли, всички жители на селото се събраха, за да благодарят още веднъж за избавлението си и да се сбогуват с белите. Един отряд от воини, начело с вожда, ги придружи на известно разстояние като почетна свита, а двама камбаси дойдоха с тях чак до Салта, за да вземат нещата, които Татко Ягуар щеше да купи от града за Моргенщерн.

Към обед почетната свита се завърна и вождът препусна към Долината на пресъхналото езеро, за да посети ранените абипони и техните болногледачи. Той взе неколцина от хората си и понеже Моргенщерн нямаше работа и скучаеше, помоли вожда за разрешение да се присъедини към него заедно с Фрице. Приеха ги на драго сърце. Завариха всичко в пълен порядък. По време на отсъствието им не се бе случило нищо, което да обезпокои останалите в долината хора. Имаше само едно обстоятелство, събудило известни опасения у камбаса, който ръководеше тези индианци. Той попита вожда колко коне са плячкосани от абипоните и белите им съюзници. Когато научи броя им, каза:

— Тогава два липсват. Имаше само петдесет ездачи с петдесет и пет коня. Животните на Гамбусино и Перильо бяха застреляни, значи би трябвало да имаме петдесет и три плячкосани коня. Но ти каза, че били само петдесет и един. Къде са останалите два?

— Сигурно има някаква грешка — обади се вождът.

— Няма, защото седлата бяха петдесет и три. Липсват два коня, които са изчезнали вечерта или през нощта.

— Е, къде ще са отишли?

— Гамбусино ги е взел.

— Не думай! — изплашено възкликна Твърдия череп. — Как е могъл да влезе в долината, когато цялото време на входа й стояха два поста?

— Попитай постовете дали са си изпълнявали дълга, или може би са седели заедно с другите край огньовете! Забелязах нещо, което може да се обясни само с това, че Гамбусино тайно е отвел два коня.

— Какво забеляза?

— Вчера изпратих неколцина от моите хора да донесат седлата на двата коня, застреляни от Татко Ягуар. Тогава се оказа, че седлата липсват. Не е ли странно?

— Не, защото сигурно Перильо и Гамбусино са ги свалили и взели, за да ги използват веднага щом намерят коне.

— Но в такъв случай биха взели и юздите.

— Нима те бяха все още там?

— Да, моите хора ги донесоха.

— Наистина загадъчно, защото, ако някой се нуждае от седло, ще се нуждае още повече от юзди. Нали при ездата можеш да се лишиш по-скоро от седлото, отколкото от юздите.

— Мисля, че е лесно обяснимо. Плячкосаните от нас коне все още носеха юздите си. Два от тях липсват. Гамбусино ги е взел и тъй като са имали юзди, той се е нуждаел само от седлата на убитите коне.

— Но как е могъл да влезе в долината, когато входът й бе охраняван от двама наши воини?

— Опасявам се, че са напуснали своя пост! Слушай по-нататък! Яхнах коня си и сам излязох навън, за да потърся следи. Намерих дирята, оставено от двамата бегълци и техните преследвачи. Намерих и следата, направена от Татко Ягуар и стария Ансиано при завръщането им. Тя водеше покрай самата гора. Но след това забелязах стъпки от двама пешеходци, които започваха от мястото, където двамата бегълци са се крили, продължаваха на известно разстояние навътре в равнината, а после се насочваха към долината. Освен това малко по-далеч от тази диря имаше още една следа от два коня, която идваше откъм долината и водеше към мястото, където лежаха двата мъртви коня. Там конниците са спирали и слизали на земята, а после тази двойна следа продължаваше на изток все покрай гората. Ездачите са искали да я заобиколят. Е, какво ще кажеш?

Лицето на вожда придоби загрижено изражение. Той поклати глава, постоя минута-две, потънал в мисли, и най-сетне каза:

— Щом е така, значи Гамбусино и Антонио Перильо са били в долината, за да вземат двата коня.

— И аз тъй мисля. Но твърдя и още нещо — че Татко Ягуар се намира в голяма опасност, защото Гамбусино ще го изпревари. Кога тръгна Татко Ягуар?

— Рано тази сутрин.

— Тогава Гамбусино има преднина три дена, една преднина, която изобщо не може да бъде стопена.

— А може и да е възможно, защото Татко Ягуар се отправи към Салта, за да продължи оттам с дилижанса, докато Гамбусино сигурно е поел презглава право към Умауака.

— О, и той не е глупав. Ами ако и той е препуснал за Салта?

— В такъв случай Татко Ягуар действително се намира в голяма опасност. Трябва да изпратя подир него вестоносец. Но преди това искам да разбера кой е бил на пост при входа на долината.

Той се метна на коня и бързо препусна заедно с придружителите си. Щом оставиха гората зад гърба си, те пришпориха конете така, че полетяха през равнината като стрела. Ако подир Татко Ягуар трябваше да бъде изпратен вестоносец, нямаше никакво време за губене.

Вождът и неговите индианци препускаха начело, а малко по-назад следваха двамата немци. Онова, което бяха чули, непрекъснато се въртеше в главите им. Докато яздеха редом един до друг, Моргенщерн заговори:

— Фрице, как мислиш, колко време може да стои мегатериумът под онзи навес, без да се повреди?

— Сигурно с месеци, ако не и с години.

— Наистина ли?

— Съвсем сигурно! Що питате?

— Защото ми хрумна една мисъл, от която не мога да се отърва.

— К’ва е тя?

— Мисля си, че имаме възможност да извършим една смела постъпка. Нали помниш, че говорихме за това!

— Да, тъй беше. Канехме се да използваме първата възможност за някой подвиг, та да възстановим честта си.

— Е, сега ни се предлага такъв случай. Татко Ягуар се намира в голяма опасност, Наричана на латински «перикулум».

— Чух, ама к’во ли общо имаме с това? Хитрият Фрице се правеше на толкова несхватлив само защото не искаше пак да му кажат, че той бил подвел господаря си.

— И още можеш да питаш? — учуди се Моргенщерн. — Ние сме му много задължени, дължим му дори живота си, а ти ме питаш какво общо сме имали с опасността, която го застрашава!

— Тогаз значи трябва да препуснем подир него, тъй ли?

— Разбира се.

— Амче нали вождът ще му изпрати вестоносец. Значи сме излишни.

— Не сме. Ами ако пратеникът не го завари вече в Салта? Ще се върне с убеждението, че е изпълнил дълга си.

— А ние бихме продължили по следите на Татко Ягуар, нали?

— Съвсем естествено. Няма да намерим покой, докато не го открием и избавим от ръцете на Гамбусино. Не си ли на същото мнение?

— Хмм, и на мен ми се ще да тръгнем, ама има още една пречка.

— Коя е тя?

— Мегатериумът.

— Та той не те засяга. Това си е моя работа. Щом аз го оставям известно време да стои, ти няма защо да се косиш. Той ни е в кърпа вързан.

— Да, няма да вземе да си отиде, я! Постъпете, както желаете! Аз съм с вас.

— А дали вождът ще ни пусне?

— Необходимо е да му кажем само, че сме забравили да поръчаме на Татко Ягуар някои неща, които ще ни трябват за мегатериума. Затуй много искаме да тръгнем с пратеника за Салта, та да ги вземем. Никой нищо не може да ни каже.

— Наистина. Хитрец си ти. И тъй, разбрахме се, тръгваме за Салта!

— Да, ако излезе, че приказките за опасността, в която се намирал Татко Ягуар, действително са верни.

За съжаление се оказа, че предводителят на индианците от Долината на пресъхналото езеро не се беше излъгал. Издириха двамата пазачи и те си признаха, че са напуснали поста си при входа и са прекарали двата часа край огъня заедно с другите двама индианци. Вождът нямаше причина да забрани на двамата немци да отидат до града и още преди полунощ тримата конници излязоха от селото, отправяйки се към Салта. А доктор Пармесан остана при камбасите, за да изчака скорошното [115] завръщане на Моргенщерн и Фрице.