Завещанието на инката

Трета глава Татко Ягуар

Татко Ягуар беше героят на деня. Името му бе в устата на всички, а по-късно, когато местата около арената се опразниха и тук-там вървяха или пък седяха заедно няколко души, той беше обект на техните разговори и възхищение. Но напразни бяха усилията на мнозина отново да го видят. Не успяха да открият къде живее.

И в дома на банкера Салидо се говореше за него. Та нали беше спасил семейството от смърт, или най-малкото го беше предпазил от тежки наранявания.

— Голям пропуск направих, голяма грешка — обади се доктор Моргенщерн. — Той ми благодари за пончото и ножа, а аз не му казах една дума за благодарност, на латински «грациа», макар че онзи кръвожаден ягуар беше хвърлил око тъкмо на мен. Какво ли ще си помисли този човек за учения Моргенщерн?

В същия миг се появи един слуга и донесе визитна картичка, на която бе написано обикновеното име Карл Хамер. Банкерът се отправи към приемната и беше най-радостно изненадан, когато разпозна в посетителя… Татко Ягуар. Протегна му двете си ръце и каза:

— Вие ли сте, сеньор, вие, когото всички напразно търсят! Позволете ми да ви стисна ръката и да ви кажа най-сърдечно добре дошли. Колко сте добър и любезен да ни дадете възможност да ви кажем колко много сме ви задължени!

По сериозното лице на Хамер се плъзна лека усмивка, когато отговори:

— Моля ви, сеньор, да не мислите, че това е причината, довела ме при вас. Напротив, идвам по служебна работа, която ме принуждава да ви отнема няколко минути.

Докато говореше, той извади портфейла си, откъдето измъкна някакъв документ, и го подаде на банкера. Последният му хвърли един поглед и каза:

— А, да — от съдружника ми в Кордова. Сумата ще ви бъде незабавно изплатена, макар че днес кантората ми е затворена заради борбата с бикове.

— Не е толкова бързо. Счетох за целесъобразно да ви се представя и помоля за разрешение да изтегля сумата от банката в близките дни.

Той направи поклон и се накани да си тръгне, обаче банкерът го улови за ръката и помоли:

— Останете за малко, сеньор! Не ми е възможно да ви пусна да си отидете веднага. Вие ни спасихте живота. Моля настоятелно за разрешение да ви представя на жена си.

— А аз ви моля много да се откажете от това, сеньор. Тъкмо благодарността, за която говорите, ми затваря вашата врата. В никой случай не бива да си приписвам заслуга, която може да се отдаде единствено на случайността.

И от израза на лицето му, и от неговия тон си личеше, че скромността му е истинска и неподправена. Затова Салидо отговори:

— Сеньор, вие имате по-друга представа за стойността на онова, което направихте. Въпреки това ви обещавам да не чуете от мен и от близките ми нито дума за благодарност и ми се струва, че при подобно условие ще промените решението си.

— При това условие — да. Тогава действително съм готов да приема вашето любезно предложение.

Банкерът го отведе във всекидневната, където внезапното появяване на Татко Ягуар предизвика голяма изненада и радост. Но най-голямо бе възхищението на учения, който сякаш отначало изобщо не можеше да се съвземе от удивлението си, но после, подавайки ръка на Хамер, извика:

— Сеньор, преизпълнен съм с радост, на латински «гаудиум», но също и «летиция», че имам възможността да ви поздравя тук, още повече като смятам за свой дълг да ви изкажа моята благодарност, за това…

— Чакайте! — прекъсна го банкерът. — Сеньор Хамер остана тук само при условие, че няма да му говорим за нашата благодарност. И така, моля, поне засега тази дума да не се споменава.

— Ами ако не бива да говоря за благодарността си, тогава за какво да приказвам?

— За всевъзможни други неща, например за вашите предледникови животни.

Последните думи Салидо каза на шега, обаче дребничкият учен с червени дрехи се възползва веднага от случая да заговори на любимата си тема и за да не го изпревари друг с някакъв въпрос, отвърна припряно:

— Вие наистина сте много прав! Сеньор Хамер, виждали ли сте някога мегатериум или пък някой мастодонт?

— Вече неколкократно — отвърна запитаният.

— А къде, къде?

— В пампасите. Който има остър поглед за подобни находища, няма нужда да търси много дълго.

— Наистина ли, наистина ли? А вие да не би да имате подобен поглед?

— Няма да ви отговоря направо с «да», ала понякога съм имал възможността да бъда водач на учени господа през пампасите.

— Тъй! Но все пак е необходим школуваният поглед на палеонтолог, за да се забележи място, криещо допотопни растения или животни. Изкопаемите останки от предледникови фауни и флори са достигнали до нас в най-различни състояния.

— Разбира се — отвърна усмихнато Хамер. — Различаваме овъглени, изсушени, инкрустирани, вкаменели, а най-сетне и отпечатани останки.

Дребосъкът направи крачка назад и започна смаяно да оглежда великана.

— Сеньор, та вие говорите като професор по палеонтология! Тя е моята любима наука. Възнамерявам да напиша голям труд за онези животни, които трябва да се отнесат към юрския период.

— Още преди това е имало огромно количество животни, защото само от юрата са ни известни десетина хиляди вида.

— Десетина хи…! — От смайване дребосъкът остана с отворена уста, но после продължи: — … ляди вида! И вие го знаете? А кои от тях са ви известни?

— Главоноги, иглокожи, червеи, членестоноги, молюски, а в горните пластове има дори и гръбначни, например акули. Но обитателите на сушата се появяват едва в триаса. Насекоми и влечуги срещаме в карбона, перма, в триаса, юрата и в кредата.

— Ами бозайниците? — попита ученият очаквателно.

— В горния триас се срещат и торбести, а първата птица — в горната юра. Но в терциера те имат вече ръководна роля, която се е падала преди това на влечугите.

— А човекът?

— Той се е появил най-рано в началото на дилувия. При тези думи дребосъкът подскочи във въздуха от радост и извика:

— Нима е възможно подобно нещо! И то тук, в Буенос Айрес. Вие сте наистина направо самият професор Гибел, който е написал прочут наръчник за фауната на света през предалувиалния период! Седнете, седнете бързо! Трябва да ви задам няколко много важни палеозооложки въпроса. Защо истинските амонити, достигнали най-голямото си развитие в горната юра и долната креда, се появяват в алпийския триас само тук-там? Дали може да става въпрос за епакма [29], или не? По какви причини причислявате наутилус и лингула към устойчивите типове и как бихте предприели определено диференциране в животинския свят, ако ви се каже, че…

— Valgame Dios! [30] — прекъсна го банкерът, като си затисна ушите с длани. — Сеньори, моля ви да си спомните, че не се намирате в допотопната креда, а сте тук при мен. За съжаление не разбирам абсолютно нищо от подобни неща. Имайте милостта да си запазите за по-късно тази тема, която може иначе и да е много интересна.

Татко Ягуар се засмя и заяви, че е съгласен. Но, изглежда, дребосъкът никак не бе доволен от това прекъсване на любимата му тема. Започнаха да говорят за коридата, при което доктор Моргенщерн успя да направи няколко културно-исторически забележки. Започна да описва римските гладиатори, като използва случая да отправи към Татко Ягуар следната похвала:

— Сеньор, щяхте да бъдете отличен гладиатор и щяхте да извършите велики подвизи както сред ретиариите, велитите и секуторите, така и между галите, траките и хопломахите [31]. Наистина страшно жалко, че не сте живели по онова време!

— Защо пък страшно жалко? — попита Хамер, криейки, че тези думи много го развеселиха.

— Защото тогава сигурно щеше да бъде споменато името ви по най-славен начин в «Картини от историята на нравите в Рим» на Фридлендер и «Римско държавно управление» на Маркворд.

— Благодаря, сеньор. Ако бях живял по онова време, повече от хиляда години щях да съм мъртъв. По ми е добре, че живея сега и че двете книги на тези господа не споменават нищо за мен.

— Може и така да е! Но в никой случай няма да ви се размине подобно споменаване. Името ви ще бъде цитирано в трудовете по бикоборство редом с имената на най-великите тореадори. Ами как успяхте да повалите страшния «бизон американус» само с един удар с нож?

— Това е резултат единствено на дългото упражняване. Убил съм вече много бизони по същия начин.

— Струва ми се, че тук, в Аржентина, няма бизони, нали? Или може би- науката греши?

— Не греши. Бизоните, за които говорих, съм убивал в Съединените щати.

— В Съединените щати? Ах, тогава трябва веднага да ви попитам дали сте посещавали прочутата Мамутова пещера в Кентъки и дали сте виждали и някоя от находките в Охайо?

— За това ще поприказваме може би друг път, драги сеньор, защото не бива да говорим по предледникови въпроси.

— Значи не бива да говорим нито за благодарността, която ви дължим, нито за вкаменелите животни. Е, тогава ще ви попитам само за какво ли ще си говорим! Като немец съм свикнал да приказвам…

— Немец ли сте? — прекъсна го Татко Ягуар.

— Разбира се, както си личи по името ми Моргенщерн, което, изглежда, не сте чули добре преди малко. Аз съм учен без постоянна служба и изследвам света на предалувиалния период.

— А аз съм лаик и изследвам съвременния свят. Името ми Хамер вероятно ви показва, че сме сънародници.

— Какво, и вие ли сте немец? Аз съм от Ютербок. А вие откъде сте, ако мога да попитам?

— Роден съм в златния Майнц.

. Ах, в Майнц, изградения от Друз [32] Могонциакум [33]! Кастел се намира отвъд реката, на отсрещната страна — «ултериор», както казва латинистът. А какво ви накара да дойдете от Майнц в Северна Америка ?

— Стремежът за изява.

— А оттам в Южна Америка?

— Предпочитам да премълча повода.

При тези думи ведрото му досега лице стана изведнъж много сериозно. Тактичният банкер разбра, че прочутият мъж бе засегнат на някакво болезнено място и даде друга насока на разговора, като учтиво се осведоми:

— Навсякъде ви търсеха, сеньор. И понеже не ви намериха, си вадя заключението, че не сте отседнали в хотел.

— Имам приятели в Буенос Айрес, където мога да живея необезпокоявано. — усмихна се немецът.

— А ще останете ли по-дълго време в града?

— Не. Скоро ще потегля към Андите.

— В каква посока?

— През Тукуман ще се насоча вероятно към Перу. Банкерът наостри уши и бързо попита:

— А дали ще стигнете до Лима?

— Възможно е.

— Имам много важна причина за тези въпроси, сеньор. При мен е на гости мой племенник, който изчаква само някаква удобна възможност, за да се върне в Лима през Андите.

— На колко години е?

— На шестнайсет.

— Тогава по-добре да си остане тук.

— Но той трябва да се върне у дома си. Отдавна вече щеше да е на път, ако бях намерил някой добър и благонадежден сендадор, на когото да мога да поверя момчето. Впрочем то е много добре развито за възрастта си — и физически, и духовно.

— Но, сеньор, помислете за опасностите, които дебнат пътуващите през онези места!

— Помислил съм. Опасностите ще са толкова по-малки, колкото по-благонадеждни и опитни хора пътуват с него. Вие искате да се прехвърлите през Андите. Бих желал да ви задам един въпрос и да го свържа с определена молба.

Той погледна очаквателно Татко Ягуар, а когато немецът продължи да мълчи, без да вдига очи, добави:

— Разбира се, ще заплатя подобна услуга толкова богато, колкото ми позволяват възможностите.

Хамер поклати леко глава и отговори:

— Подобно нещо не се оправя със заплащане. Скитал съм като йербатеро [34] из Гран Чако, като гамбусино [35] из Перу, като чинчилиеро [36] из Андите и като каскарилиеро [37] из Бразилия. Моите спътници са ме придружавали навсякъде. Не се боим от опасностите, защото имаме сили и умение да ги преодолеем, но само докато между нас няма други хора. Присъствието на чужд човек, а още повече на някой много млад и следователно неопитен придружител, би ни отнело сигурността, така че едва ли ще можем да оправдаем доверието, което ни се гласува.

— Говорите като предпазлив и почтен човек, сеньор. Но моят Антонио не е толкова неопитен, колкото мислите. Той язди и стреля отлично и е ходил вече два пъти в Боливия през Андите, а да не броим морското пътуване от Перу до тук. Як е, издръжлив, предприемчив и непретенциозен, така че не обръща внимание на лишенията и умората. Ето го на и него. Поогледайте го и поговорете с момчето, сеньор! Родителите му са също немци. Струва ми се, че това обстоятелство може да има качеството на препоръка пред вас. Ела, Антонио! Този сеньор ще тръгва за Перу. Искаш ли да пътувате заедно?

— Никой друг не бих предпочел пред него! — отвърна зарадвано момчето.

Беше наистина необикновено силно развит, а и красив юноша. Загорялото му от слънцето лице имаше характерни черти, които издаваха, че е способен да мисли и действува самостоятелно. Косата му беше тъмна, ала сините му очи и техният честен, открит поглед свидетелстваха за произхода му. Изглежда той самият както и неговият отговор допаднаха много на Татко Ягуар, защото последният му протегна ръка, притегли го към себе си, погали го по главата и каза:

— Значи ще тръгнете с мен с удоволствие? А трудностите, продължителната езда?

— О, не само че ще ги издържа, ами дори ще ми е много приятно.

— А пътуването през страшната пустиня Гран Чако, ягуарите и индианците?

— Не ме е страх от тях. Умея да си служа с пушката и ножа!

— Тъй! Значи сме смели. А какво е учил иначе младият храбър сеньор?

При този въпрос юношата бе обзет от леко смущение. Но преодолявайки го бързо, той отвърна:

— Сеньор, знам твърде добре, че на моята възраст момчетата в Германия вървят по-бързо напред и постигат целите си по-лесно, отколкото ние, тъй като имат по-добри училища и учители. Но аз посещавам Института по художествени занаяти, защото ще стана наследник на чичо си. За мен и за брат ми баща ни е взел домашен учител, немец, а по-късно ще посещавам някой немски университет. Ако искате да ме изпитате, ще ви отговарям с най-голямо удоволствие.

— Тези думи ми харесват, защото така не би говорил някой, който е последен в училище. И казвате, че сте немец? Но сигурно само по произход.

— Не, сеньор, не само по произход, а и с цялата си душа. Не съм раждан там, но считам хубавата Германия за мое отечество. За да си немец, и то истински немец, не е необходимо да живееш в Германия, защото родината ти може да е навсякъде, «където немска реч звучи и в небето песен божия ечи.»

Той изговори тези думи с дълбоко чувство. Дребничкият учен скочи въодушевено, разпери ръце и извика:

— Да, «където немска реч звучи и в небето песен божия ечи»! Това стихотворение е съчинено от Ернс Мориц Арнд [38], роден на 26 декември 1769 в Шориц на остров Рюген, и умрял в Бон на 29 януари 1860 година. Много композитори са писали музика към стиховете му. Моята любима мелодия е от Хайнрих Маршнер, създадена за четиригласен мъжки хор в С -~дур. Аз съм член на ютербокското певческо дружество «Немска лира» и пея първи бас от ла-бемол чак до горното ми, а по време на концерти раздавам и нотите, защото съм и библиотекар на дружеството. Често сме изпълнявали тази песен. Как ли ще прозвучи в дивата Гран Чако?

Въодушевлението на дребосъка бе извънредно развеселяващо, но той остана напълно сериозен. Татко Ягуар дружелюбно кимна на момчето и каза:

— Точно така, драги сеньорите! И на по-възрастните хора от вас започва да се вълнува сърцето, когато стане въпрос за родината, откъдето е коренът им. Изглеждате ми добро момче и ще си помисля дали е възможно да се изпълни желанието на вашия чичо.

— Помислете, сеньор, помислете — помоли го и банкерът. — Ще ми направите голяма услуга.

— Не зависи само от мен, а и от моите другари — отвърна Татко Ягуар. — Ще се посъветваме. А за момчето няма защо да се боите, защото в Санта Фе, откъдето ще започнем ездата, ще бъдем двайсет и четири души и сред тях не се намира нито един, който да се страхува и от най-големите опасности. Вярно, че пътуването ще премине по-иначе, отколкото си мислите — ще бъде значително по-бавно. А и да преведем племенника ви отвъд Андите, това ще бъде за нас, тъй да се каже, между другото, защото в Гран Чако имаме да изпълняваме задачи, които не търпят отлагане.

— В Гран Чако ли? — попита дребничкият учен. — Има ли и там вкаменелости, сеньор Хамер?

— И още как! Повече, отколкото другаде! Цялата пампа е вече претърсена, но не и гран Чако, защото заради индианците никой изследовател не се е решил да отиде дотам. Известни ми са местата, където е необходимо само малко да се копне, за да се открият чудесни находки.

— Ура! Тогава много им здраве на пампасите, тръгвам с вас за Гран Чако! Просто не ми е възможно да пропусна такъв изгоден случай, на латински «фруктус», а също и «комодум»!

— Не бързайте толкова, драги! От Буенос Айрес до дивата Чако не се стига тъй лесно, както от Ютербок до Берлин. А пък там няма никакви немски мъжки певчески дружества. Твърде лесно можете да се видите принуден да подемете песента на смъртта с вашия чудесен първи бас.

— И така да е! Ако индианците ми дадат нотите, ще я запея направо, «примо визу», както се казва на латински. Надявам се, че ще ме вземете с вас, нали?

— Надявате ли се? — промърмори Татко Ягуар, като направи замислена физиономия. — Но моля ви, драги сеньор Моргенщерн, поразмислете и сам се запитайте дали сте подходящ за подобно опасно начинание.

— За някой мастодонт или глиподонт рискувам всичко, дори живота си. Няма да отхвърлите молбата на един свой сънародник от Ютербок, нали?

— О, и още как! Ще трябва непременно да се откажете от тази мисъл.

Никой не биваше да се сърди на Татко Ягуар, че по време на опасното си пътуване искаше да има около себе си само изпитани хора. По израза на лицето му си личеше, че молбата на дребосъка не му бе приятна. Ето защо домакинът насочи разговора към друга тема.

След вечеря гостите си тръгнаха. Докато се сбогуваха, домакинът прояви достатъчно такт, за да не споменава повторно желанието си. Знаеше, че Татко Ягуар щеше да дойде пак, за да получи нужната му сума и тогава можеше отново да поговорят по този въпрос. Но доктор Моргенщерн не беше толкова деликатен. Той хвана ръката на Хамер и го попита настоятелно:

— И така, сеньор, колко коня трябва да си купя?

— Коне ли? А за какво?

— Е, ами за пътуването ни. Нали трябва да имам коне, кирки и лопати, а и други инструменти.

— Само това ли? — попита Татко Ягуар почти разгневен.

— Ами какво друго?

— Някой товарен влак. Или си мислите, че след като изкопаете такъв гигантски слон, той ще отиде самичък до Ютербок, за да стане там член на нашата «Немска лира»?

При тези думи Хамер си тръгна, зарязвайки дребосъка. Банкерът го придружи до изхода. Тъкмо когато се канеха да се сбогуват, се появи криминалният служител, който беше разследвал вчерашния инцидент. Той съобщи, че бикоборецът Антонио Перильо не е могъл да извърши престъплението, защото успял да докаже невинността си чрез непоклатимо алиби.

Те поговориха още известно време по този въпрос. Осветявани силно от лампата, която държеше един пеон, не забелязаха, че бяха наблюдавани.

Когато преди малко полицаят завиваше в улицата, където се намираше вилата, по петите му вървяха двама мъже толкова потайно и тихо, че той изобщо не усети присъствието им. В момента те стояха насреща, от другата страна на улицата. Нощта бе тъмна, но и да беше по-светла, едва ли щяха да бъдат забелязани, тъй като те се бяха сгушили в храстите на орлеановия плет. Бяха двамата негодници, опитали се да убият безобидния доктор Моргенщерн.

— Знаех си, че този полицай ще отиде при банкера — прошепна Антонио Перильо на своя придружител. — Значи ненапразно дебнахме пред жилището му. Как ми се иска да разбера какво има да му казва.

— Знам съвсем точно — отговори другият също така тихо, — ще му каже, че не е възможно ти да си злодеят, защото… Тет-pestad! [39] — прекъсна той мисълта си. Кой ли пък е онзи тип?

— Кой?

— Великанът, застанал до банкера.

Лампата току-що бе осветила цялото лице на Хамер.

— Не го ли познаваш? — попита Антонио Перильо. — Ах, забравих, че ти не беше днес на борбата с бикове. Това е Татко Ягуар, подлецът, който така изложи всички ни. El diabolo se le level [40]

— Та… а… атко Ягу… ар? — попита по-възрастният, разтегляйки силно отделните срички. — Този човек ли е Татко Ягуар! Този!

— Значи го познаваш?

— И още как? Толкова години съм копнял да го срещна, но случайността или по-скоро щастливата ми звезда все е отказвала да ми изпълни това желание. А ето че сега ми е съдено да го видя, за мой късмет, без самият той да ме забележи, съдено ми е да разбера, че е този… този… този човек! Ама че новина! Какво нещо узнах само!

Той прошепна тези думи със запъване, провлачено, като занесен. Антонио Перильо не можеше да си обясни поведението на своя приятел. Затова го попита:

— Какво ти става? Какво приказваш? Кой е той?

— Ще ти кажа. Известна ти е историята. Северноамериканските индианци наричат този човек Метана Му. 1

— Не разбирам тези думи.

— Ловците, които говорят английски, го наричат Лайтнингхенд. 2

— И английски не разбирам.

— Тогава ще ти кажа, че говорещите испански мексиканци са му дали името Ел Мано Релампагеандо. 3 [41]

— Какво? Как? Нима е възможно? — попита Перильо смаяно. — Ами тогава той е брат на онзи… онзи… когото ти тогава…

— Да, да, на онзи… онзи… когото аз тогава! Лайтнингхенд се намира тук от дълго време под името Татко Ягуар. Значи веднага след това е дошъл в Аржентина. Открил е дирите ми и ги е проследил, за да отмъсти за смъртта на брат си, обаче никога не ме е срещал, също тъй по някаква случайност, както и аз никога не съм го виждал.

— Да, така е, така е. Не може да е другояче. Пази се!

— Ще се пазя. Тъй като вече зная за голямата опасност, застрашавала ме толкова дълго, без да подозирам, ще съумея да я посрещна по свой начин. Той ме е търсил, но не ме е намерил. Аз пък го намерих, без да съм го търсил. Няма да ми се изплъзне.

— Ти искаш да го…?

— Да.

— Също като брат му?

— Също като него! Или си мислиш, че трябва да го оставя жив, та да му падна в ръцете? Впрочем какво ли прави тук, при банкера Селидо, където живее червеният дребосък, който се облича като гаучо, без да е такъв?

— Това и на мен ми прави впечатление.

— Дали двамата са приятели? Това джудже и този великан? И двамата трябва да изчезнат. Ще ми помогнеш ли?

— Иска ли питане? От само себе си се разбира, че десницата, ножът и куршумът ми са на твое разположение. Нали сме сродни души и имаме общи интереси.

— Тогава първо трябва да разберем къде живее Татко Ягуар.

Я слушай!

Най-напред си тръгна полицейският служител. За радост на Перильо той повтори на висок глас, че бикоборецът бил невинен. После си отиде и Татко Ягуар, след като размени с банкера няколко любезни думи.

— А сега след него! — прошепна другарят на Перильо. — Трябва да разберем къде се е настанил. И така, да не го изпускаме из очи!