Завещанието на инката

Осма глава Пиявиците на дон Пармесан

В това време Татко Ягуар, човекът, чието име Ел Гамбусино и хората му споменаваха твърде често, съвсем не се бе разтревожил толкова много, колкото си въобразяваха, защото… спеше тъй сладко и кротко, сякаш се намираше в леглото си в Буенос Айрес или в Монтевидео.

Щом Ел Гамбусино се оттегли, Татко Ягуар отиде до просеката и се ослуша внимателно. Той го чу как разговаря с другите някъде встрани, но не успя да разбере думите му. Острият му слух долови, че се отдалечаваха. След това повика двама от хората си, на които можеше да се разчита, и ги изпрати на стотина крачки навътре в просеката, където трябваше да застанат на пост — единият откъм десния край на гората, а другият — откъм левия. Беше им наредено да си отварят очите на четири и при най-малкото враждебно раздвижвана на враговете да стрелят с пушките си.

С това Татко Ягуар сметна, че е направил всичко, което повеляваха разумът и предпазливостта. И през ум не му минаваше да напада неприятеля, поне днес не, а още по-малко пък мислеше да отнема на хората си от съня, толкова необходим за всички, за да се събудят с нови сили за следващия ден, който щеше да бъде може би твърде изморителен.

После той се върна при своя отряд, за да прочете най-напред едно конско евангелие на доктор Моргенщерн и Фрице. Заговори на испански, за да го разбират и спътниците му.

— Сеньор, и аз не знам какво да мисля за вас — каза той. — Обичам да бъда учтив, особено към господа с вашето образование и вашите знания, но въпреки това не мога да крия, че щяхте да постъпите по-добре, ако бяхте останали в Буенос Айрес.

— Ами какво щях да правя там, сеньор? — попита облеченият в червено дребосък. — Та нали исках да намеря някой глиптодонт, мегатериум или мастодонт. Нима подобни животни могат да бъдат изкопани в Буенос Айрес?

— Да бяхте отишли в пампасите.

— Така и направих.

— Не сте. Или си мислите, че тук се намирате в пампата?

— Да, в някаква пампа между река и гора, «флувиус» и «силва», както казва латинистът.

— Но как стана тъй, че тръгнахте в същата посока, която избрах и аз?

— Исках да се срещна с вас.

— Нали ви казах, че нямам нужда от вас! Не само че ми създавате затруднения, но излагате и самия себе си на голяма опасност.

— Тъй ли мислите? Сеньорите, които ни плениха, се бяха заблудили и сигурно скоро щяха да разберат грешката си.

— Я не си въобразявайте подобни неща! Животът ви бе в опасност.

— Животът ми, на латински «вита»? Не ми се вярва.

— Защото сте голям, добродушен и безобиден шаран, който няма никаква представа какви щуки се въдят в езерото. Навсякъде другаде може да сте си на мястото, но в Гран Чако — не.

— А аз съм убеден тъкмо в противното, понеже самият вие ми загатнахте, че тук се намират останки от допотопни животни.

— Ако продължите да търсите тези същества, присъединили се отдавна към дедите си, в оръжейните и барутни складове на нашите политически водачи, някой път можете много лесно да хвръкнете във въздуха. От доблестния дон Пармесан, на когото трябва да благодарите за освобождаването си, научих как са ви пленили. Моля ви да ми разкажете, какво се случи след това.

— Какво се е случило? Нищо особено, сеньор Хамер. Щом извадиха съдържанието на ямата, където беше моята гигантохелония, те го разпределиха помежду си и отново я засипаха. После ни вързаха върху конете и потеглихме. Как ли не се молих да вземат и гръбния щит на гигантохелонията, но ми отказаха категорично.

— Значи все още вярвате, че става въпрос за костенурка?

— Убеден съм, и то беше екземпляр с наистина великански размери. Що се отнася до по-нататъшните ни преживявания, ние яздихме през гората, пресякохме реката на едно плитко място и отново навлязохме в гората, където се спряхме при някакви други индианци. Аз и моят Фрице получихме по парче месо и го изядохме. После ни вързаха за дърветата и стояхме там, докато дойдохте и ни взехте. Това е всичко, което мога да разкажа — една извънредно проста и прозаична история.

— Наричате всичко това просто и прозаично? — изсмя се неволно Татко Ягуар.

— Разбира се! Нямаше и следа от поезия. Неколкократно се опитах да дам на разговора друг, по-приятен за мен обрат, и започнах да приказвам за дилувиума, за пещерната мечка, за мамута и за други хубави неща, ала не намерих отклик.

— Вярвам ви! Помолиха ви да си държите устата затворена, нали?

— Е, всъщност не са ме молили. По-скоро ми го казаха по начин, който говореше за малко повечко острота и енергия.

— Достатъчно, сеньор, да оставим този въпрос! За какво разговаряха тези хора?

— За нищо особено. Затова и не обърнах внимание на думите им. Приказваха за бунт, за кавалерия и оръдия, за индиански нападения, изобщо само за неща, които с нищо не могат да заинтригуват хора като мен.

— Бунт, артилерия, кавалерия, индиански нападения? И вие наричате всичко това «нищо особено»? Сеньор, били са изключително важни неща!

— Може би за вас, но не и за мен! И дума не запомних. Впрочем все още си мислех за гръбния щит на моята гигантохелония. Ако искате да чуете по-големи подробности за разговорите на тези хора, обърнете се към моя Фрице. Той не е учен и следователно е могъл да отдели повече внимание на подобни дреболии.

Фрице все още не си беше отворил устата, но сега бързо взе думата, и то на немски език:

— Наистина, гос’ин Хамер, страшно внимавах и мога да ви кажа сичко, дето ви интересува. Но направете ми услугата да си служите с родния ми език. Принудят ли ме да дискутирам с някой немец на испански, направо ми призлява.

— Щом искате — с удоволствие — усмихна се Татко Ягуар. — После ще кажем на другите на испански какво сме говорили. Преди всичко бих искал да знам дали успяхте да разберете какво търсят тези бели при индианците.

— С туй сведение мога най-покорно да ви услужа. Негодниците си мислеха, че ний двамата не ще можем вече с нищо да им навредим и само за да ни ядосват, говореха съвсем открито за тайните си. Отиват в Чако да разбунтуват абипоните срещу правителството и да ги придумат да предприемат нападение. Но вождът им, старият Брасо Валиенте, е голям хитрец и постави свои условия. Преди туй иска да нападнат камбасите, дето вий, гос’ин Хамер сте предвождали срещу него. Белите трябва да му помогнат в туй начинание. Той иска оръжия и войници.

— Аха! И обещаха ли му ги?

— Разбира се! Капитан Пелехо ще събере войниците. Той мами доверието на своите началници. Те са го изпратили на границата, за да инспектира гарнизоните, разположени по нея. Но той няма никакво намерение да ходи дотам, а е разпратил доверени лица със заповед до онези военни части да се придвижат към Чако, за да се срещнат там в определен ден и на определено място. Тези хора ще помагат на абипоните срещу камбасите.

— План и половина! По такъв начин вождът ще получи исканите войници. А как ще му предадат обещаните оръжия?

— Работата е подготвяна грижливо от дълго време. За тази цел отдавна са създадени тайни складове и са натъпкани с муниции и оръжия. Нашта костенурска пещера беше такъв склад. Сега те ще ги отворят всичките. По такъв начин абипоните ще бъдат въоръжени и поведени срещу камбасите. Отмъстят ли си, после ще преминат границата с няколко хиляди души и от все сърце ще подкрепят бунта.

— Наистина трябва да призная, че този план е направо ужасен. Да накараш да нахлуят хиляди червенокожи и да им развържеш ръцете да убиват и палят, само за да могат неколцина души чрез кръвта на съгражданите си да се докопат до богатство и държавни служби! Кой оглавява това страшно начинание?

— Туй ми е мътно. Но началникът на тукашния отряд е Ел Гамбусино, както ми показаха очите. Той е адмиралът на цялата флота, комуто трябва да се подчиняват останалите.

— Чухте ли някакви подробности за него, за името и родината му, какъв е всъщност, нещо за миналото му?

— А, туй са много въпроси, събрани в един-единствен. Да видим дали ще успея да им отговоря поотделно. Казва се Бенито Пахаро, което, както е известно, означава Бенедикт [84] Птичаров. Родината му е загадка за мен. А що за човек е всъщност — нямам представа.

— Говориха ли за мен?

— И още как! Всяка тяхна втора дума бе «Татко Ягуар». Взели са ви на мушка. Паднете ли им в ръцете на тези мерзавци, лошо ви се пише.

Хамер се загледа минута-две мълчаливо пред себе си и после продължи да разпитва:

— А успяхте ли да разберете къде ще се събират войниците?

— Да. При някакво езеро — Lago de los Carandayes, което означава Езерото на палмите.

— Къде се намира?

— Не споменаха.

— И аз не знам къде е, но ще разпитам.

Той се обърна към своите другари, после към стария Ансиано, към младия инка, та дори и към хирурга. Но никой не беше чувал името на това езеро, камо ли да знаеше къде се намира.

— Да не би да е във вътрешността на Чако, сред пустинята? — обади се замислено Хамер.

— Възможно е — намеси се Фрице, — защото, когато ставаше дума за пушките и складовете, казаха, че били разположени един подир друг навътре в пустинята и от последния склад се отивало до Езерото на палмите. Чух имената на всички складове.

— Тъй ли? Как се казват?

— Трябва най-напред да си припомня. Бяха все извори, четири на брой, и към всеки от тях се прикачаше по някакво животно, а само към четвъртия — близнаци. Ама кои животни бяха… да, сетих се. Първият се казваше Fuente de los pescados [85], вторият — Fuente de los sangui-juelas [86], третият — Fuente de los crocodiles [87] и четвъртият носеше името Fuente gemela [88].

Радостно изненадан, Татко Ягуар скочи на крака и извика:

— Чудесно, чудесно! Всички имена са ми известни, бил съм на всички тези места. Но и вие самият познавате един от изворите. Там, където сте копали за костенурката и сте уловили много риба. Били сте край Фуенте де лос пескадос, Извора на рибите. Вторият извор се намира оттатък гората. Водният басейн, подхранван от него, гъмжи от пиявици. От там носи и името си. Третият е близо до лагуната Онда и влива водите си в една блатиста лагуна, пълна с крокодили, а четвъртият се състои от два отделни извора, които недалеч събират водите си, откъдето идва и името — Извора на близнаците. Всеки един от изброените извори е отдалечен от следващия на около ден и половина път с кон и са разположени в съвършено права линия. Ако тази линия се продължи до северозапад, сигурно ще се стигне до Езерото на палмите, което не ни е известно и където ще трябва да се съберат войниците. Колко хитро са разположили скривалищата край тези извори! Можеш да стигнеш от едното до следващото през пустинята, без ездитните и товарните животни да са принудени да страдат от прекомерно голяма жажда. Фрице, благодаря ви! Планът ми е вече готов. Ще посетим изворите преди червенокожите, и ще изпразним складовете, преди да пристигнат. А след това потегляме към Езерото на палмите, за да задържим войниците. Това място изглежда избрано много добре, защото наоколо живеят най-многобройните и заможни племена на камбасите. Следователно Ел Гамбусино със своите абипони и войниците могат да вземат голяма плячка. Обаче ние ще им попречим!

— Да, разбира се — съгласи се радостно Фрице. — Ще признаете ли, гос’ин Хамер, че една такваз гигантохелония си има и своите добри страни? Без туй гигантско животно нямаше да разкрием тайната им. А вие не искахте да ни вземете. Сега обаче очаквам вашата нежна благодарност да ни осигури две седящи места във вашето сърце.

— Добре, ще дойдете с мен и ако не откриете нещо в дилувиума, вината няма да е моя. Но аз ще ви намеря най-голямата гигантска жаба, каквато е живяла по времето на Ной!

— А аз — обеща въодушевено Моргенщерн — отсега нататък ще обръщам най-голямо внимание на всички разговори, в които става дума за бунтове и убийства, защото разбрах, че чрез тях човек може да се добере до големи палеонтоложки открития.

— Добре, скъпи земляко! Но сега ви съветвам да легнете да се наспите, понеже се нуждаете от почивка. Утре ставаме в ранни зори и ни очаква такава езда, която сигурно ще е изморителна за вас. За «лека нощ» ще ви призная най-открито радостта си, че спасихме вашите инструменти. Сега ще можем да ги използваме много добре, тъй като ще трябва да разкопаваме складовете.

Това признание направи учения толкова горд, че той радостно прошепна на своя слуга:

— Фрице, чу ли, те имат нужда от мен и от моите вещи. Наистина ли го чу? Ти все повече ще почнеш да разбираш, че никой човек не може да съществува без науката, наречена на латински «сциенция».

Толкова доволен той не беше заспивал от дълго време. И другите потънаха в най-дълбок сън и само през час двамина от тях биваха събуждани, за да сменят споменатите вече постове.

Едва се беше зазорило, и последните стражи разбудиха спътниците си, защото трябваше да се съобразят с обстоятелството, че Ел Гамбусино и неговите индианци могат да се намират все още на онази поляна и да сметнат този час като подходящ за нападение. Засега отложиха закуската и Татко Ягуар издаде заповед да възседнат конете и да се придвижат към поляната. Макар и да бе напълно убеден, че през нощта червенокожите са я напуснали, той все пак сметна за уместно да вземе предпазни мерки и да изпрати напред няколко разузнавачи без коне.

Търсейки непрекъснато добро прикритие, те се отправиха към вчерашния лагер на индианците. Щом го завариха празен, дадоха сигнал на другарите си да се приближат, след което продължиха в кариер през просеката, докато гората свърши.

Тук забелязаха следите на индианците, водещи навътре в равнината. Те им дадоха доказателство, че неприятелите бяха напуснали гората още вчера вечерта. Дали са запазили същата посока, или това бе само някоя хитра уловка, засега оставаше неизвестно. Във всеки случай беше уместно да се подготвят за езда през безводната пустиня. Нуждаеха се от вода. За щастие Татко Ягуар знаеше недалеч оттам, в края на гората, поточе, което се скриваше пак в земята само на няколко крачки от извора си. Който живее в пустошта, запомня подобни места много добре и никога не ги забравя. Напиха се с вода до насита, оставиха и конете да пият на воля и после се отправиха на път с убеждението, че ден и половина няма да видят и капка вода.

Проследиха все още видимата диря на абипоните и скоро стигнаха до мястото, където отрядът бе лагерувал. Татко Ягуар нареди да спрат, за да го огледат. Херонимо започна внимателно да изследва изпотъпканата трева, след което изказа преценката си:

— Лежали са до настъпването на деня. Следователно са тръгнали оттук неотдавна, но странното е, че пак са се върнали към гората. Каква ли причина може да са имали?

— Възможни са две причини — отговори Татко Ягуар. — Или връщането им е само обикновена хитрост, целяща да ни заблуди и отклони от дирята им, или представлява тактическа предохранителна мярка, за да ни се отплатят за вчерашното поражение.

— За каква мярка говориш?

— Може би искат, като прекосят гората на някое друго място, да ни излязат в гръб и ненадейно да ни нападнат.

— Разбира се, не е изключено. Решили са да се бунтуват и ако все още не са се отказали от глупостта да смятат твоя съотечественик за полковник Глотино, естествено ще направят всичко възможно да го обезвредят. Затова е твърде възможно да кроят някое нападение. Нека заповядат! Ще се радвам, ако се осмелят да се заловят с нас. Куршумите ни здравата ще поразредят редиците им.

— Убеден съм, че няма да ни нападнат открито. Вярно, не бива да изключваме възможността да ни търсят. Но мисля, че е по-вероятно да са се върнали, за да ни отклонят от дирите си и да ни накарат да повярваме, че са се отказали от отиването до Езерото на палмите. Но няма да успеят да ни измамят!

— Значи си на мнение да продължим да яздим и изобщо да не обръщаме внимание на новата посока, в която са свърнали оттук?

— Длъжен съм да й обърна внимание и ще й обърна, но не по начина, по който те вероятно очакват. Трябва да разбера какво са намислили и затова ще тръгна по тази диря, докато си изясня положението. Ти ще ме придружиш, а другите нека да останат да ни чакат тук.

Той разстави постове и потегли с Херонимо, яздейки в кариер по следите, оставени в тревата от конете на абипоните. Двамата конници достигнаха гората и просеката, през която неприятелите бяха минали преди тях, и препускаха по нея, докато се добраха до другия край на гората. Там пред тях отново се ширна откритата тревиста равнина и те ясно видяха, че следите водеха през нея право към реката. Татко Ягуар дръпна юздите на коня си и каза:

— Така си и мислех. Ако са искали да ни преследват, щяха да завият тук, за да се доберат покрай гората до онази местност, където предполагат, че се намираме. Но отправянето им към реката ме кара да си направя извода, че таят глуповатото намерение да ни заблудят.

— Да заблудят нас! Та как ще стане тая работа, когато следите им винаги ще са пред погледа ни!

— Не винаги. Тъкмо защото ще трябва да посветим изцяло вниманието си на тези следи, не ще можем да яздим тъй бързо, както във всеки случай са яздили те. Вечерта ще бъдем принудени да спрем, защото през нощта няма да виждаме дирята. А ако те продължат да яздят и тогава, ще спечелят такава преднина, че на следващия ден следите едва ли ще се забелязват. Но, разбира се, ние няма да се оставим да ни измамят. Знаем, че отиват към Езерото на палмите, и ще поемем направо в тази посока. А сега да се връщаме!

Препуснаха обратно и щом стигнаха при спътниците си, всички потеглиха към Лаго де лос карандайес. Първата цел и първият важен обект по пътя дотам беше, както се спомена вече, Извора на пиявиците, разположен на ден и половина път в северозападна посока.

Теренът бе изцяло равен и отначало беше покрит с познатата степна трева. Но колкото повече се отдалечаваха от реката, толкова по-оскъдна бе тази зеленинка и най-сетне съвсем изчезна. Земята стана песъчлива и след време заприлича на пустиня, в която, изглежда, нямаше и следа от органичен живот. Приятното беше, че пясъкът образуваше тънък слой, който не намаляваше бързината на ездата.

Отначало Татко Ягуар се тревожеше, че доктор Моргенщерн, който не можеше да е добър ездач, ще ги забави, обаче тези опасения се оказаха неоснователни. Дребничкият учен стискаше зъби. Той съвсем не представляваше красива гледка на коня, но се държеше доста сносно и едва привечер започна да се оплаква от умора. А когато по-късно спряха да нощуват сред пустинята, се видя колко юнашки се беше държал и колко безмълвно и стоически бе понасял всички несгоди, защото се беше схванал така, че се наложи да го вдигнат от седлото. Оставиха го легнал на пясъка, понеже не можеше да ходи.

Татко Ягуар се зарадва на самоотвержеността на дребосъка и дружелюбно му каза:

— Защо не ми казахте, че се чувствате толкова изтощен? Все пак можехме да яздим малко по-бавно.

— Благодаря, господин Хамер! — отвърна дребосъкът. — Разбрах, че по-бързата езда е и по-плавна, а и тъй като съм решил да не ви затруднявам, няма да чуете да се оплаквам. Впрочем вие обещахте да ми помогнете в търсенето на гигантско животно и колкото по-бързо стигнем до мястото, където се намира, толкова по-добре. Вярно, че краката ми са се схванали и изобщо не ги чувствам, но ми се струва, че бързо ще настъпи подобрение, на латински «емендацио».

Скоро тази надежда се сбъдна, тъй че Моргенщерн можеше да се откаже от услугите, предложени му от хирурга.

За съжаление конете не намериха никаква паша. Трябваше да останат и жадни. Ездачите изядоха по парче сушено месо и после легнаха да спят, защото още на разсъмване щяха да тръгнат на път. Призори продължиха, яздейки както и предишния ден сред пясъци, докато към обед на хоризонта изплува тъмна ивица. Посочвайки към нея, Татко Ягуар обяви:

— Там се намира Извора на пиявиците. Вярно, че името му не звучи особено добре, но на това място има чиста питейна вода, а също и зелени дървета и храсти. Както виждате, вече яздим по трева, която с всяка измината крачка става все по-гъста и по-сочна.

Той имаше право. По-рано за Гран Чако се носеше лошата слава, че е пуста и безплодна област, и в нея наистина има значителни пространства, приличащи на пясъчната африканска пустиня. Но там, където има вода, избуява пищна растителност. През ноември реките излизат от коритата си и наводняват обширни площи, оставяйки след оттеглянето си толкова много влага, че растителността може да вирее и да се задържи през доста голяма част от сухия годишен период. По бреговете на тези реки има гори, подобни на девствените бразилски лесове, а дори и в пустинята се срещат многобройни езера, които дават влага на толкова много растения, че по този начин се привлича и животинският свят.

Подобно езеро бе и Фуенте де лос сангихуелас. Тук в пясъчната пустиня имаше оазис, чийто диаметър възлизаше на няколко хиляди крачки. В средата му бе разположено малко сладководно езеро, подхранвано от доста силно бликащ извор. Тъй като водата извираше в края на оазиса, тя трябваше да измине известно разстояние до езерото. По този път беше изкопала плитък ров с много малък пад. Ровът бе полузапълнен от разлагащи се растителни останки, образуващи тинеста почва, където безбройни пиявици бяха намерили благоприятни условия за развитие. Затова и изворът бе наречен Извора на пиявиците. Впрочем тези животинки се въдеха само в рова, а не и в самия извор, така че водата му можеше да се пие. И в езерото, което не бе много дълбоко, нямаше пиявици, но пък имаше толкоз повече риба, която представляваше желана храна за скитащите из околността червенокожи или бели.

Около езерото и по двата бряга на рова се простираха широки пояси от дървета и храсталаци. Най-често се срещаха chanar [89] и algarroba [90], в чиято шума лудуваше весел птичи свят. И докъдето достигаше влиянието на процеждащата се и изпаряваща се влага, и в пясъка извън оазиса вирееше трева, която ставаше все по-оскъдна, колкото повече се отдалечаваше от водата, но близо до дърветата тя беше сочна и предлагаше на конете на отряда пребогата храна.

На това място конниците спряха. Най-напред самите те се напиха до насита и едва тогава отведоха и конете си до извора, за да им предложат освежаване, което им липсваше още от утрото на предишния ден. «Дон» Пармесан бе принуден да търпи жаждата също както и другите, но пиявиците, които видя в рова, го възхитиха повече от тъй желаната вода.

— Каква находка! — възкликна той, обръщайки се към доктор Моргенщерн. — Тук за половин час на хиляда болни от треска би могло да се пуснат хиляда литра кръв. Не се ли радвате на тези великолепни, тъй милички същества?

— Бих се радвал, само ако бяха мамути или мастодонти — отвърна ученият. — Но някаква си пиявица, наречена на латински «хирудо», не е в състояние да ме възхити.

— Защото живеете повече преди потопа, отколкото след него, сеньор. Представете си само някое възпаление. Какво щастие да имаш тогава подръка пиявици! Всякакъв оток изчезва, стига да поставиш на него една-две дузини от тези полезни същества. Да предположим само, че езикът или венците ви са се подули — с най-голямо удоволствие бих поставил в устата ви двайсет или трийсет пиявици.

— Благодаря, сеньор…

— Дон, дон Пармесан, а не сеньор! — прекъсна го хирургът с назидателен тон.

— Добре! Извинете, дон Пармесан! Благодаря ви за удоволствието да сложа в устата си дори една пиявица! А да не говорим за двайсет! Не, никога!

— Не ли! Е, тогава ми се иска от сърце езикът ви да се подуе в устата като огромна жаба! В такъв случай ще приемете пиявиците с удоволствие.

— Не мога да не отбележа, че желанието ви не е особено хуманно, дон Пармесан. На приятел не се пожелава огромна жаба в устата. Впрочем все още ни най-малко не е изяснено дали тези животинки са истински медицински пиявици.

— Такива са. Веднага ще ви докажа.

Той откърши едно клонче и заудря с него по водата, за да извади с шапката си няколко пиявици, които начаса доплуваха. Когато постави една от тях на дланта си, тя моментално се сви на колелце.

— Виждате ли, че е истинска! — извика той. — Свие ли се пиявицата на колелце, значи ще върши работа. Ще ви го докажа и по още един начин. Моля, я си изплезете езика! Ще ви поставя тази пиявица и ще видите, че тя веднага ще го захапе.

— А защо пък тъкмо езика, дон Пармесан?

— Защото той е най-богатата на кръв част от тялото ви, с която разполагате в момента.

— Тогава ви моля най-покорно да проведете експеримента върху собствения си език, наречен на латински «лингва».

Той се отдръпна от хирурга. Дон Пармесан поклати глава и отбеляза:

— Не мога да проумея как е възможно един зоолог да се бои толкова от тези чисти животинки. Ще използвам прекрасния случай, за да наловя запас от тях и да ги съхраня. За щастие забелязах, че един от нашите хора има няколко празни бутилки от вино. Канеше се да ги напълни тук с вода, но се надявам, че ще ми ги отстъпи за подобна благородна цел.

Той поговори с въпросния човек и молбата му бе удовлетворена. После си събу ботушите, седна на ръба на рова и потопи босите си крака във водата. Те бързо се покриха с пиявици, които той събра и постави в бутилките.

Докато хирургът се занимаваше с пиявиците, Татко Ягуар обиколи целия оазис, за да огледа внимателно земята. Неколцина му помагаха. Там, където свършваха храстите и започваше тревата, му направи впечатление едно място, покрито само с оскъдна тревица. Щом удари отгоре с крак, прокънтя на кухо.

— Обзалагам се, че скривалището, което търся, е тук! — каза Татко Ягуар.

— И аз тъй мисля — отвърна Фрице, застанал до него, — защото туй място изглежда точно като онуй, дето искахме да изкопаем гигант охелонията. И тамошната трева бе тъй рядка.

— Тогава да копаем, Кизеветер, донесете инструментите! Фрице домъкна кирките и лопатите и с готовност се накани веднага да се залови на работа. Но Хамер го възпря и каза:

— Стойте! Не така! Не бива да го правим по начина, по който сте работили при Извора на рибите. Там, изглежда, сте разкопали покрива от всички страни.

— Естествено.

— И сте разровили земята надълбоко, нали?

— Разбира се! Мислехме, че си имаме работа с някое гигантско животно. Тогава дупката трябваше да бъде колкото се може по-голяма.

— Сега няма да постъпим така. В глинестата почва имаше едно песъчливо място, нали?

— Да. То беше затрупаният вход към тайния склад.

— Тогава ни е необхОдимо само да отворим входа, за да слезем долу. И ще го сторим толкова предпазливо, та по-късно никой да не забележи, че Скривалището е било отваряно.

— Но пък после, когато се наканят да го изпразнят, ще опулят очи.

Татко Ягуар се наведе, за да разгледа почвата, и скоро откри песъчливото място, по което растеше още по-малко трева, отколкото наоколо. Най-напред с помощта на беловете извадиха чимовете от песъчливото място и ги оставиха настрани. После започнаха да дълбаят надолу. Татко Ягуар нареди да разстелят няколко пончоси, върху които хвърляха пръстта, за да не остане нищо от нея в околната трева и да ги издаде.

Щом стигнаха на няколко фута [91] дълбочина, земята се продъни и пясъкът пропадна навътре, както бе станало неотдавна край Извора на рибите. Разшириха дупката дотолкова, че Хамер да може да слезе долу. Там той се озова в малка пещера, която съвсем приличаше на онази, при чието отваряне дон Пармесан, доктор Моргенщерн и Фрице бяха изненадани тъй неприятно. После трябваше да се разкопае и нейният под. След като свършиха и тази работа, видяха какво бе съдържанието на скривалището. Имаше малки буренца с барут, зашити в кожи, за да се запазят от влагата, пушки, ножове, както и други оръжия и инструменти.

Всички предмети бяха измъкнати на повърхността. Преброиха сто пушки и два пъти повече ножове. Намираха се също така копия и остриета за стрели.

— Всичко това е предназначено за абипоните, но ще бъде от полза за камбасите, нашите приятели — обади се зарадван Татко Ягуар. — Да заровим дупката!

Пръстта от пончосите насипаха в отвора така, че наоколо не падна и песъчинка. После здраво я утъпкаха. След това отгоре сложиха извадените чимове и ги поляха с вода, за да не изсъхнат пострадалите стръкчета. Докато се занимаваха с тази работа, неколцина от останалите наловиха риба в езерото и уловът им бе голям. Пампасите далеч не са толкова богати на дивеч, както прериите на Северна Америка, но навсякъде са пръснати лагуни и малки езера, в които, ако не са солени, се въди риба. Затова и ловците в пампасите често имат въдици и мрежи.

Запалиха огньове за приготвянето на уловената риба, но не в оазиса, а извън него, на голия пясък. Там следите можеха да бъдат лесно заличени, докато в тревата щяха да останат овъглени места. После се започна такова печене и пържене, че апетитният аромат изпълни целия оазис. Наложително бе да се погрижат и за запаси, защото не можеха да разчитат, че и на следващия ден ще срещнат животно, което да става за ядене, а край Извора на крокодилите, докъдето трябваше да яздят пак ден и половина, също нямаше изгледи да намерят нещо за храна.

През целия следобед конете се наслаждаваха на тревата, а и техните господари ядоха до пресита. Въпреки това уловът се оказа толкова богат, че сега разполагаха с хранителни припаси може би за два дни. Приготвянето на рибите бе просто. Увиваха ги в суха тръстика и я подпалваха. Щом тя изгореше, рибата беше вече толкова хубаво изпечена, че месото й лесно се отделяше от костите.

Свечери се и всички останаха още известно време край огньовете на приказки. Немците седнаха заедно, за да могат да поговорят на родния си език, за което аржентинците не им се разсърдиха. Сред втората група един млад и жизнерадостен човек се отличаваше както с умението си да разказва, тъй и с шегите, които непрекъснато пускаше. Щом си отвореше устата, все казваше нещо, което караше другите да се разсмеят. Той бе шегаджията на групата и затова към него се обръщаха не със собственото му име, а с прякора Ел Пикаро, Шегобиеца.

След време налягаха да спят. Макар че нямаше защо да се страхуват от неприятна изненада, все пак поставиха няколко стражи. Не беше необходимо да пазят конете, нито да ги връзват, защото можеха да бъдат сигурни, че те няма да напуснат оазиса и да тръгнат из пясъците, които не им предлагаха никаква храна.

На сутринта най-напред набързо хапнаха. Грижливо увиха хранителните запаси в одеяла. Плячката, взета от скривалището, беше разпределена от Хамер така, че никой от конете да не бъде претоварен. После потеглиха на път, след като най-старателно заличиха всички следи.

И сега ездата продължи в същата посока — на северозапад. През целия ден отново се движиха през пясъчна пустиня. Няколко пъти минаваха покрай малки езерца със солена вода. Тук-там по бреговете им се виждаха хилави сололюбиви растения. По обед направиха едночасова почивка, а вечерта спряха да лагеруват сред пустинята. Малко преди зазоряване, все още по тъмно, отново тръгнаха на път.

Интересно беше да се наблюдава какво внимание отделяше хирургът на своите пиявици. Той съвсем не ги бе взел поради някаква определена причина. Те бяха просто «медицински животни» и понеже дон Пармесан се считаше за прочут лекар, искаше по този начин да направи впечатление на спътниците си. Не биваше да затваря херметически шишетата, иначе намиращите се вътре животинчета щяха да се задушат. Ето защо беше откъснал краищата на кърпата и ги бе вързал около гърлата на бутилките. Освен това беше на мнение, че трябва да предпази любимците си от всяко по-силно сътресение, и по тази причина бе пъхнал шишетата в пояса си, откъдето те постоянно се опитваха да се изхлузят, понеже повърхността им бе съвсем гладка. Ето защо той непрекъснато бе зает да ги побутва нагоре. Ръцете му неспирно се занимаваха с тази дейност и тъй като конят му не беше от най-добрите, а и не бе направляван с юздите както трябва, дон Пармесан бе здравата раздрусван и когато достигнаха Извора на крокодилите, се чувстваше толкова изтощен, че веднага скочи от седлото, остави бутилките в тревата и легна до тях.

Изворът носеше името си с пълно право. Сред пясъчната пустиня се простираше голяма лагуна, чиято вода бе мътна и тинеста. Заобикаляше я широк тръстиков пояс, който от своя страна бе обграден от тамаринди [92], бреас [93] и високи като дървета кактуси. На различни места този пояс бе прекъсван от тревисти полянки, предлагащи на конете тъй желаната паша. Изворът бликаше на една от тези поляни и недалеч оттам водата му се вливаше в лагуната, където веднага помътняваше.

Причината за това бе, че лагуната никога не оставаше в покой, а непрекъснато бе раздвижвана от крокодилите, гонещи себеподобните си и други животни, при което непрестанно вдигаха тинята от дъното. Учудващо беше количеството на тези грозни животни. Щом ги видя, доктор Моргенщерн изплашено извика:

— Ужасно! Та тук се виждат едновременно по тридесет, четиридесет животни, които се хвърлят във водата едно през друго! Ти какво ще кажеш, Фрице?

— К’во ще кажа ли? Ами нищо. Тъй съм зяпнал от учудване, че изглежда, ще си затворя устата едва когато нагълтам някое от тях. Ще ми се само да знам как задоволяват апетита си.

— Ако внимавате, много скоро ще разберете — обади се Татко Ягуар. — Недалеч оттук тече Рио Саладо, а ние се намираме в една местност, до която достигат ежегодните й наводнения. Това е най-хубавото време за тези зверове, защото тогава те просто се тъпчат с храна. Отмине ли наводнението, за тях настъпват пости. Отначало ядат риби и други животни, попаднали в лагуната от реката. А свършат ли се и те, крокодилите започват да воюват помежду си. Големите изяждат малките.

— Ами когато няма вече малки, какво правят големите?

— Тогава не намират друг изход освен… ето — прекъсна се той, — веднага ще видите. Внимавайте!

Недалеч от тях близо до брега се бяха сбили два грамадни крокодила. Те се хвърляха един срещу друг така, че нависоко пръскаха вода и тиня. След кратко боричкане захапаха взаимно челюстите си, покрити с остри зъби, по такъв начин, че изглеждаше невъзможно да бъдат разтървани. Тогава доплува трети крокодил, откъсна на един от тях крака и изчезна с плячката си под водата. Раненото чудовище издаде своеобразен болезнен стон, след което светкавично доплуваха няколко други крокодила, за да се нахвърлят върху него. Буквално го разкъсаха на парчета, при което плочките на гърба му не можеха да го защитят ни най-малко.

— Ето, видяхте от какво живеят — каза Хамер. — Получи ли някой от тях веднъж някакво нараняване, той е загубен дори да е най-голямото и силно животно. Другите го изяждат. А в същото време, по страхливост тези животни нямат равни на себе си. Ще ви го докажа.

Той свали пушката си от рамо и натисна спусъка. Щом се разнесе изстрелът, всички крокодили мигновено изчезнаха. Известно време по повърхността пробягваха водни кръгове и после лагуната замря така, сякаш в нея никога не е имало живот. Обаче от бреговете й се вдигнаха с писъци няколко дългокраки блатни птици, които въпреки присъствието на крокодилите бяха търсили в тинята храна, а от клоните на дърветата излетяха, крещейки, ята папагали.

Фрице бързо вдигна пушката си и се накани да стреля по папагалите, но Хамер бутна цевта й настрани и попита:

— Какво сте решили? Да хабите барута ли?

— Да го хабя ли? Решил съм да прибавя към рибата и печено пиле.

— Я оставете! Не ви съветвам, освен ако имате крокодилски зъби. Папагалът достига много голяма възраст, но дори и в младите му години неговото месо е толкова жилаво, че едва ли може да се яде.

— Да не би да е като хубавата птица щраус, от която също искахме да си направим печено, както ви разказах вече?

— Да. Трябва да се задоволим с нашата риба. След време, когато достигнем горите и се озовем сред приятелски настроените камбаси, ще живеем по-добре.

Свалиха седлата от конете, напоиха животните и ги оставиха да пасат. Ездачите се наобядваха и после се повтори съвсем същото като край Извора на пиявиците: потърсиха оръжейния склад, намериха го, изпразниха го и пак го заровиха. Докато свършат тази работа, се свечери и запалиха няколко огъня. Ел Пикаро, Шегобиеца, отново пускаше шегите си, а немците седяха заедно и разговаряха.

По-късно разставиха постовете, които този път имаха и задачата от време на време да поддържат огньовете, защото се бе застудило. После всички легнаха да спят.

Преди да се загърне в пончото си, дон Пармесан провери състоянието на своите пиявици, на които от обед беше наливал два пъти прясна вода. Той постави внимателно бутилките между себе си и легналия до него Фрице, а след това се обърна на една страна, за да спи.

Нощта измина, без да се случи нещо необичайно, освен ако не наречем необичайно онова, което направи призори един от постовете. Това беше Ел Пикаро, Шегобиеца. Току-що хвърлил нови клони в огньовете, той не се отдалечи пак, както преди, а на пръсти се промъкна към мястото, където хирургът безгрижно хъркаше. Ослуша се внимателно минута-две и след като никъде нищо не помръдна, посегна към шишетата с пиявиците. Бяха три на брой. Отвори ги, развързвайки памучните парцалчета, след което се опита да разгърне одеялото, в което се беше увил дон Пармесан. Удаде му се. Както споменахме по-рано, хирургът носеше високи ботуши, чиито кончови не бяха вдигнати съвсем догоре. Те достигаха само до коленете му и образуваха там фуниеобразни отвори, където Ел Пикаро изсипа съдържанието на двете шишета и после отново разгърна одеялото. С третата бутилка пропълзя до Фрице Кизеветер. И той се беше увил в пончото си, което Ел Пикаро разтвори на едно място, за да изпразни там шишето. След това отново завърза парцалчетата върху гърлата на бутилките — по същия начин, както бяха преди, и върна шишетата на мястото им. Щом свърши тази работа, той се промъкна обратно при другия пост.

— Е, успя ли? — попита го той.

— Да, напълно — закиска се веселякът.

— Великолепно! — разсмя се и другият. — Какво ли ще каже, когато забележи, че пиявиците са по тялото му, а не в бутилките!

— Страшен майтап ще падне, още повече че пак завързах отгоре бутилките. Така няма да може да си обясни как са се измъкнали пиявиците.

— Всичките ли му ги изсипа?

— Не всички, макар че изпразних бутилките. Никак не беше лека работа да изтръскам навън тези лепкави същества, след като излях водата. И един друг получи част от тях.

— И друг ли? Кой?

— Фредерико с невъзможното за изговаряне немско име, слугата на учения.

— Тоя ли? Не биваше да го правиш. Той е добряк.

— В същност нямах такова намерение, но щом го видях да хърка тъй сладко до Касапина, пръстите ми не престанаха да ме сърбят, докато и той не получи полагаемата му се част.

— А колко време ще измине, докато пиявиците плъзнат по тях?

— Откъде да знам! Не съм лекар и досега не съм имал работа с пиявици. Може би час. Дотогава ще се съмне, ще стане толкова светло, че ще можем да видим каква сме я забъркали.

Двамата шушукаха и се смяха още известно време, а после се разделиха. Бяха застъпили последната стража и следователно те трябваше да разбудят останалите. Времето минаваше. Започна да се разсъмва. Двамата се приближиха до спящите, за да могат, скрити зад две дървета, да наблюдават жертвите на шегата си. Пиявиците бяха намерили своя път през дрехите и здраво се бяха впили в кожата им. Нападнатите хора явно чувстваха атаката, насочена към различните им телесни части, но все още се намираха толкова здраво във властта на съня, че не се разбудиха. Започнаха да чешат ръце и крака, зачесаха се още къде ли не, промърморвайки тихи думи, които оставаха неразбираеми.

Едва сега Ел Пикаро и другарят му събудиха с викове спящите и всички наскачаха. Щом дребничкият учен погледна своя слуга, учудено го попита:

— Фрице, какво имаш по лицето си? Мисля, че се намираме при Извора на крокодилите, а не на пиявиците!

— Наистина е тъй — отвърна запитаният. — Имаме удоволствието да сме при крокодилите.

— Но на бузата ти, наречена на латински «гена», е провиснала пиявица, а не крокодил. А над носа си си размазал една друга! Ами я си пипни дясната буза! Там виси още една, и то каква!

Насмукала се е до пръсване.

Фрице понечи да последва поканата му и вдигна ръка. Тогава погледът му падна върху нея, той отново я отпусна, зяпна я учудено и възкликна:

— Туй пък к’во е? На ръката ми е увиснало някакво чуждо създание, чието място хич не е по мене! Полип ли е туй, или пък печена круша?

Той заразглежда пиявицата, която висеше от опакото на ръката му във формата на круша. Разтърси длан, обаче животното се беше впило здраво.

— Пиявица е — обясни му Моргенщерн, — а тази на лицето ти е още по-голяма и дебела.

Фрице посегна към лицето си, напипа животното, хвана го здраво, откъсна го и го захвърли настрана. Разбира се, че мястото веднага започна да кърви.

— Пиявици, наистина са пиявици! Ах, отвратителни гадини! — изкрещя той. — Лепнали са се по мен при последния извор.

Всички аржентинци се смееха, макар че не разбираха думите му. На врата си той имаше още една пиявица и друга зад ухото. Зад него и малко настрани стоеше дон Пармесан. Под брадичката му бяха провиснали две пиявици, обаче той не ги чувстваше. Щом разбра за какво ставаше въпрос, бързо пристъпи към Фрице и му каза на испански:

— Сеньор, на лицето си имате пиявици, и на врата, и край ухото също. Ще ви ги махна. Разбирам от тази работа. Стойте мирно, няма да ви причиня болка.

Той посегна към пиявицата на врата на Фрице, но последният му отвърна през смях:

— Оперирайте първо самия себе си, дон Пармесан! И вие имате два екземпляра под брадичката си.

— Аз ли? — попита смаяно хирургът. Той посегна към споменатото място и напипа висулките. Тогава зарадван продължи:

— Колко хубаво! Полазили са ме, докато краката ми бяха потопени във водата. Ще ги сваля, без да им причиня болка, и след това ще ги сложа в шишето при другите. Почакайте, сеньор! После ще освободя и вас от пиявиците.

Той внимателно се опита да отстрани животинките от себе си и това му се удаде лесно, тъй като те бяха пълни с кръв и сити. После се наведе към бутилките си, вдигна едната, направи смаяна физиономия, взе втората и третата, и слисано извика:

— Празни! И трите са празни! Къде са отишли моите сангиху-еласи?

Отговори му всеобщ смях. Ел Пикаро беше направил таен знак на другарите си. Те го разбраха и се досетиха какво бе станало. Ето защо Херонимо отвърна на смаяния хирург:

— Къде са отишли ли? Та вие трябва да сте го почувствали, дон Пармесан. Струва ми се, че ги носите по тялото си. Нека и нашият скъп сеньор Фредерико провери дали пиявиците, които видяхме досега по него, са единствените, показали такъв интерес към личността му.

Той се приближи до Фрице, свали му колана, разтвори ризата и смеейки се, продължи:

— Така си и мислех! Цяла колония от пиявици в гъсти и стройни редици! Сеньор, тези мили животни сигурно изпитват огромна симпатия към вас!

— Благодаря за подобна симпатия! — отвърна Фрице разгневено, посягайки към гърдите си, за да откъсне пиявиците.

Но ето че дон Пармесан го улови за ръцете, здраво ги стисна и ужасено извика:

— Стойте сеньор! Шишетата ми са празни, значи това са моите пиявици, на които не бива да посягате! Изплъзнали са се и ще трябва пак да ги уловя една по една и внимателно, за да не нараня някоя от тях.

— Ах, колко ме интересува чии са тези хищници! — отвърна Кизеветер разгневено. — Няма да позволя да ме нападат и изядат. Ще ги махна!

Той се накани да изпълни намерението си, обаче хирургът държеше все още здраво ръцете му и настойчиво го замоли:

— Не, не, сеньор! Горещо ви умолявам да ми направите тази услуга. Ще ги събера внимателно, ако ще и всичките да са се накачили по вас!

— Всичките ли? Само туй липсваше! И тези ми стигат, а ако… Той млъкна и по лицето му се изписа изражение, сякаш се беше заслушал в нещо. После се заудря с длани по ръцете над лактите, по бедрата и по други телесни части и разгневен до краен предел, изфуча:

— Да, всички са по мен, всички! Сега добре ги усещам!

— И аз, и аз! — извика дон Пармесан, от чиито ръце Фрице успя да се изтръгне. Той пъхна ръка под дрехите си, за да се увери в наличието на пиявиците.

— Налепили са се по цялото ми тяло! — продължи Фрице. — По ръцете, по краката и по гърба!

— И на мен, и на мен!

— Тези зверове, тези вампири! Ще ги унищожа, ще ги смажа всички, всички!

Дон Пармесан отново го улови за ръцете и извика:

— Мирувайте! Ще ви ги махна толкова внимателно, че просто ще ви стане драго!

— Да мирувам ли? Нямам такова намерение — отговори Фрице, съпротивлявайки се. — Трябва да умрат, да загинат най-мизерно!

— Не, не и пак не! Имайте милост! Всичките ще ви ги махна. А ако една или няколко не искат да се пуснат, ще ги оставим да си висят, докато се наситят. Тогава те ще паднат сами съвсем доброволно.

— Докато се наситят? Да чакам дотогава? Нима трябва да умра от загуба на кръв, чудовище такова? Нима трябва заради вашите червеи да рискувам живота си? Я се махайте! Изчезвайте!

Пуснете ме, иначе…

— Сеньор, ваша милост, не забравяйте, че всяка наука иска своите жертви. Бъдете тъй добър и…

— Махай се, казах! Жертви искала! Вие сте луд, умопобъркан!

Нямам никакво намерение да се жертвам заради вашата пиявична наука!

Те се задърпаха насам-натам. Спънаха се в бутилките и паднаха на земята. Единият от тях се опитваше да се освободи от другия, той пък, от своя страна, не искаше да пусне противника си. Така че двамата се запремятаха и затъркаляха на всички страни; веднъж се полуизправиха, но после пак се повалиха в тревата. Същевременно Фрице как ли не ругаеше хирурга, а той пък как ли не го молеше да покаже състрадание към науката и пиявиците. За да спаси пиявиците си, дон Пармесан бе предизвикал това сборичкване, което съвсем сигурно щеше да ги унищожи. Те всичките бяха смачкани и размазани. Най-сетне, тъкмо когато двамата се канеха да се изтърколят в извора, Хамер се намеси, разтърва ги и им викна:

— Е, хайде, престанете вече! Цялата работа е по-скоро смешна, отколкото сериозна.

— Смешна ли? Нима трябва да се смея, че този сеньор, който отсича всичко, мъкне със себе си петстотин пиявици, за да ми ги слага по тялото в среднощна доба?

— Петстотин ли? — възкликна дон Пармесан. — Бяха деветдесет, не повече от деветдесет. Във всяко шише имаше точно по трийсет!

— А не са ли достатъчни и те? Деветдесет, словом и цифром деветдесет пиявици са се впили в кожата ми. Изсмукват ми живота. Пият скъпоценната ми кръв! Ако пресметнем за всяка от тях по четвърт литър кръв, излиза, че през тази нощ съм изгубил над двайсет и два литра кръв!

— Но човек няма повече от пет литра кръв, наречена на латински «сангвис» — намеси се Моргенщерн поучаващо.

— Да, пет литра латинска сангвис! — гневно избухна Фрице. — Но аз съм роден край Румелсбургското езеро, а там има други мерки за кръвта. Кой ще ми възвърне сега количеството, дето съм го загубил?

Отново Татко Ягуар се намеси помирително, като ги подкани приятелски:

— Хайде, елате и двамата с мен зад храстите! Там ще установим какви шеги са ви нанесли животинките.

— Добре, да установим! — съгласи се Фрице. — Там ще разберете, че тези гадини не само са посмукали малко от мене, ами целия са ме изсмукали и сега приличам на бъчва за вино, която вече нищо не пуска.

— Да, нека проверим! — присъедини се хирургът. — Но да проверим не какви вреди са му причинили моите пиявици, а какви опустошения е нанесъл той сред тях!

Тримата изчезнаха зад храстите. Скоро се разнесоха силни възклицания. После неочаквано иззад храстите дотича Фрице гол до кръста и гневно извика:

— Сеньори, погледнете ме! Приличам ли ви още на човек? Или съм само една кожа, която всеки търговец на пиявици може да показва като реклама?

След него дотича и хирургът със също така разголено до кръста тяло и закрещя:

— Всички са умрели, всички, всички! Няма нито една останала жива. Сеньори, погледнете ме, погледнете и този убиец! Щях да ги махна и от него, и от мене с най-голяма сръчност. Беше необходимо само да им позволи да се насмучат до насита. Но той ги изби и се търкаля с мен из тревата дотогава, докато и последната бе смазана. Кой ще ми върне пиявиците?

— А кой ще ми върне кръвта? — попита Фрице. — И кой ще ме почисти? Кой ще ме измие? Кой ще ме превърне от реклама за пиявици отново в човек?

— Дон Пармесан — каза Татко Ягуар, който бавно ги беше последвал.

— Тъй съм съгласен, туй е първата разумна дума, казана по тоз въпрос.

— А кой ще почисти мен? — попита и хирургът.

— Аз — отговори Ел Пикаро. — Ще го сторя от състрадание към милите животинки, на които им било писано да загинат в разцвета на младостта си.

— Внимавай аз да не помрача сега твоята цветуща младост! — предупреди го Татко Ягуар. — Изглеждаш ми целият цъфнал от удоволствие.

Сега и други проявиха готовност да помагат при тази процедура. Двамата, на които бе пусната кръв по такъв начин, бяха отведени до водата, където здравата ги изтъркаха и измиха. Те не издадоха какво чувстват по време на тази работа, но си личеше много добре по болезнено разкривените им физиономии. Щом свършиха, Фрице се обади засмян:

— Дон Пармесан, да си стиснем ръцете! Страдахме заедно, нека сега се помирим. Ако бяхте вързали шишетата си по-хубаво, нямаше да ни се случи тази беда.

— Надали можех да ги вържа по-добре — отвърна хирургът, към когото бе отправен упрекът, разтърсвайки ръката на Фрице. — Как ли са могли да излязат животинките…

Той замълча. При тези думи погледът му неволно се отправи към бутилките. До този момент в бързината бе забелязал само, че в тях нямаше никакви пиявици. Сега обаче видя, че все още бяха затворени. Вдигна ги, огледа ги и после продължи с учуден глас:

— Това пък какво е? Ами че те са все тъй здраво запушени, както ги бях оставил! Или има може би някакви дупки?

Разгледа ги от всички страни и след като не успя да открие и най-малката дупчица, поклати глава.

— Не се чудете, сеньор — каза Ел Пикаро. — Работата е много проста. Първата излязла пиявица е отворила шишетата, а последната пак ги е завързала, както си му е редът.

Всички се разсмяха. Хирургът погледна Шегобиеца замислено. После по лицето му пролича, че се досеща нещо. Той попита:

— Сеньор, да не би вие да сте били тази последна пиявица? Надявам се скоро да разбера нещо повече по въпроса и тогава ще трябва да ми дадете удовлетворение!

— С най-голямо удоволствие, дон Пармесан, но нека да не е в момента, защото виждам, че Татко Ягуар вече оседлава коня си.