Завещанието на инката

Единадесета глава При камбасите

Яздеха бързо. Ето защо още два часа преди смрачаване Твърдия череп съобщи, че скоро пред очите им ще се покаже Езерото на палмите.

— Няма да отиваме до самото езеро — отсече Татко Ягуар. — Все пак не е изключено там да има вече абипони, а не искам да ни забележат. Враговете ни не бива дори да подозират, че се подготвяме да ги посрещнем. На какво разстояние оттук се намира първото село на абипоните?

— Ако яздим тъй бързо както досега — отговори вождът, — ще го достигнем скоро след настъпване на тъмнината.

— Чудесно. В мрака ще минем покрай селото и едва след това ще спрем да лагеруваме.

Продължиха ездата, но не в досегашната посока на югозапад, а извиха на североизток. Може би около час се движиха през пясъчна пустиня, после излязоха пак на равнина, покрита с трева, която постепенно ставаше все по-гъста и висока. По-късно забелязаха, че от двете им страни се издига високостеблена гора. Водачът на отряда с учудваща сигурност намираше естествените просеки.

Тази вечер по небето имаше звезди, а това улесняваше ездата. В пълна тъмнина би било много трудно да поддържат порядък в многобройния керван. Може би три четвърти часа след залез слънце те дочуха някакви странни звуци, носени от вятъра откъм дясната им страна. Звуците приличаха на котешко врещене, примесено с удари, сякаш някой изтупваше килим.

— Туй пък к’во ли ще е? — попита Фрице своя господар. — Май не са човешки гласове.

— Във всеки случай звуците произхождат от живи същества — отвърна предпазливо Моргенщерн. — Възниква въпросът към кой клас и разред спадат тези животни. Ако преценявам правилно височината на гласовете, както и тяхната интонация, склонен съм да изкажа мнението, че те едва ли произлизат от човешки гърла.

— Това мнение е погрешно — поучи го Татко Ягуар, който яздеше близо до двамата. — Онова, което чуваме, са бойните песни на абипоните.

— А тупаникът, който, изглежда, пада по този случай?

— Индианците бият бойните тимпани.

— Е, ще ми се някой път да огледам един такъв тимпан.

— Те са най-простите инструменти, които може да си представи човек — издълбани тикви, над чиито отвори се опъва кожа. Сега вече знаем, че абипоните се подготвят за нападение и следователно са уведомени за идването на белите. Тези сведения са ценни за нас. Но нека разузнаем и приблизителния брой на воините, намиращи се в селото!

Той нареди на хората да спрат и изпрати двама съгледвачи — , Херонимо, любимеца си, на когото можеше да се осланя, и Ел Пикаро, Шегобиеца, който бе много подходящ за подобни неща. Отляво се простираше тъмната линия на гората. Отдясно местността беше открита, само тук-там растяха отделни храсталаци, между които можеше да се забележи сиянието на далечни огньове. Двамата разузнавачи се забавиха почти цял час. После се завърнаха, водейки след себе си две крави. Не бяха само разузнавали, а се бяха погрижили и за провизии. Селото не било голямо. Имало най-много стотина жители заедно с жените и децата, но въпреки това двамата съгледвачи бяха преброили поне стотина въоръжени воини. Следователно, изглежда, тук се събираха воините от съседните села.

— Чудесно! — обади се Татко Ягуар със задоволство в гласа. — Това доказва, че сме по вярната диря. Двете крави са ни добре дошли. Не се чувствам съкрушен, че не сме ги платили, защото абипоните са ги откраднали от нашите съюзници. А сега бързо напред!

След като яздиха още половин час, те спряха да лагеруват под прикритието на ивица гора, врязала се в равнината. Там можеха да запалят огньове, без да се опасяват, че ще бъдат забелязани. Двете крави бяха заклани и разрязани, за да ги разпределят между хората. Всеки получи по толкова много месо, че имаше храна за няколко дни. Конете оставиха на свобода. Макар че звънчето на мадрината ги задържаше на едно място, все пак Хамер не пропусна да постави при тях двама пазачи. По-късно, след като се нахраниха, изгасиха огньовете и хората налягаха да спят.

Щом се зазори, отново тръгнаха на път. Оттук нататък местностите бяха доста разнообразни, но това разнообразие се заключаваше все в едно и също: гъстата гора, прорязана тук-там от просеки, се редуваше с по-големи или по-малки тревисти равнини, в края на които бяха разположени селата.

Селата се състояха изключително от колиби, иззидани от пръст и покрити с тръстика. Вътрешността им представляваше едно-единствено помещение. Наоколо имаше мънички ниви, в които бе засадена царевица, просо, мандиока, боб, киноа [100], домати, фъстъци, батати, дини и тикви.

Отрядът избягваше селата. Засега щастието бе на страната на белите. И през този ден, както и през следващия, те не срещнаха нито един абипон. Но и да срещнеха, щяха да го пленят и да го вземат със себе си. Няколко от селата, покрай които минаха, изглеждаха обезлюдени. Заради запланувания боен поход жителите им се бяха събрали на специално определени места.

В края на втория ден земите на абипоните останаха зад гърба им, а на следващото утро те достигнаха първото малко село на камбасите и уведомиха обитателите му за застрашаващата ги опасност. Вождът изпрати младите мъже в най-различни посоки, за да разнесат заповедта му до всички мъже от другите селища, годни да носят оръжие, незабавно да се отправят към голямото село край Бистрия поток. Отдалечените села нямаше защо да се страхуват от неприятеля. Но по-различно беше положението на селищата, намиращи се близо на предполагаемия маршрут на абипоните. Налагаше се да бъдат напуснати и жителите им потеглиха заедно с воините към Бистрия поток, като не забравиха да вземат със себе си и своето имущество, което, разбира се, никак не беше голямо.

На третия ден преди обед отрядът достигна някаква обширна, но плитка водна площ, чиито брегове бяха много мочурливи. Там, където почвата бе по-устойчива, растяха дървета и храсти, но иначе се виждаше само гъста тръстика и бамбук, достигащ на височина до пет метра. Вождът се обърна към доктор Моргенщерн и посочвайки към водата, каза:

— Това е el Pantano de los Huesos, Блатото на костите, за което ви говорих, сеньор!

— Това ли е? — извика ликуващо дребосъкът. — Може ли да се видят костите?

— Много от тях са изгнили. Но тези, които намерихме в последно време, сигурно са още тук.

— Трябва да отида да ги разгледам. Трябва да спрем! Той дръпна поводите на коня си и извика последните думи толкова силно, че го чуха от единия край на колоната до другия.

— Няма как — отвърна Татко Ягуар. — Не можем да губим скъпоценното си време заради вашите стари кости.

— О, костите са далеч по-скъпоценни от времето, за което говорите. Ако не искате да чакате, тогава ще ви догоня. Но трябва да видя костите. Преди това и слон не може да ме помръдне оттук!

Хамер разбра, че ще е по-добре, ако прояви малко тактичност и ето защо отвърна:

— Добре, останете тогава, но не се бавете повече от половин час. После ще трябва да яздите двойно по-бързо, за да ни настигнете. Нека вождът ви даде един от хората си за водач.

Това задоволи дребосъка. Предоставиха му един от четиримата камбаси, който бе запознат с блатото и с мястото, където се намираха костите. Фрице, разбира се, се присъедини към своя любим господар. Колоната се отдалечи и тримата останаха сами.

Камбасът подкара коня си към мочура, като ловко избягваше всяко коварно място. На брега той скочи на земята и върза животното за един храст. Същевременно каза нещо, което сигурно бе подкана към другите двама да сторят същото. Но те не го разбраха, защото си послужи с родния си език, който им бе непонятен. Оказа се, че този човек наистина познаваше Блатото на костите, но затова пък разбираше много малко испански думи.

— Тя ще стане една! — обади се Фрице, скачайки от коня, за да го върже и после да помогне на господаря си да слезе от седлото. — Ние не разбираме китайски, а пък тоз приятел не е изучавал турски. Любопитен съм да видя к’во задушевно разбирателство ще произлезе от цялата работа.

— Ще се разбираме със знаци — утеши го докторът. — С жестикулации можеш да обиколиш целия свят. В това отношение имам вече насъбран голям опит, на латински «периция». Само гледай аз какво правя и тогава този човек няма да има нужда от нашия език, нито пък ние от неговия.

Щом червенокожият видя, че двамата вързаха конете си, той им махна с ръка да го последват и навлезе сред тръстиката, където ясно личеше, че преди него са минавали и други хора. Същевременно той посочи наляво и надясно към тръстиковия гъсталак и каза:

— Precaucion! Crocodiles! [101]

— К’во? Тук имало крокодили? — обади се Фрице. — Но тогаз би трябвало да видим някой от тях. Мен не може да ме уплаши.

Но едва бе изрекъл тези думи, и отскочи настрани, надавайки вик на уплаха, защото близо до него сред тръстиката се показа главата на едно от тези животни. То го загледа втренчено с малките си очи и рязко затвори раззинатите си челюсти, при което се разнесе такъв звук, сякаш две дъски се бяха ударили една о друга.

— Той наистина е прав — продължи Фрице, когато се озова на сигурно място. — Дано само не оставим тук собствените си кости заради допотопните!

— Не се бой — обади се господарят му, който не знаеше що е страх, щом ставаше въпрос за любимото му занимание. — Тези животни са твърде лениви, за да ни досаждат. Но лошо миришат — това е единственото им неприятно качество.

— Е, ама и зъбатата им паст не е много приятна. Аз самият предпочитам да мириша подобно създание, отколкото то да ме изгризка.

Минавайки през тръстиката, те достигнаха до нещо като заострен полуостров, врязващ се навътре във водата. Изглежда, той се състоеше от твърда земя, понеже по него растяха дървета и храсти, и брегът му не беше блатист, а по-висок и с ясно оформени очертания. Пръстта под дърветата бе разровена на няколко места и наоколо се намираше онова, което търсеше ученият — кости с най-различна форма и големина, някои от тях бяха счупени, други — цели, едни бяха все още твърди и здрави, други пък — вече загнили.

— Eврика! — изкрещя дребосъкът и буквално се нахвърли върху костите. — Ето ги! Ето къде са! Фрице, ела и виж свидетелите и останките на един период, когато още не е можело и да се мисли за теб!

— Намирам го много разумно — отвърна нехайно щралауецът, — щото ако тогаз се е мислело за мен, то сега, в наше време, можехте тъй да събирате и мен, за да сглобите отделните ми части в едно цяло също като някоя бивша гигантохелония.

— Не бъди глупак и не дрънкай такива щуротии! — каза Моргенщерн, вземайки възхитен ту една, ту друга кост, за да я разгледа и опипа. — Тук ни се разкрива великолепна възможност да хвърлим поглед върху степените в развитието на формите на живот. Я погледни тази част от череп! Обзалагам се, че е «ос ок-ципитус» от някой мегатериум. Ще опаковаме и ще вземем с нас всички тези кости, та да мога още днес, щом стигнем при Бистрия поток, да ги разгледам и определя. Скъпи приятелю, тук ли са намерени тези кости, или са ги донесли от някое друго място?

Въпросът бе отправен към индианеца, но той беше изчезнал. Затова пък сега се чуха виковете му.

— Иска да отидем при него. Елате! — обади се Фрице.

— Не, още не — възпротиви се ученият. — Все още не съм разгледал всичко тук.

— Тогава ще отида за малко там, за да видя защо ли ни вика.

И бездруго не можем да го разберем.

Той се отдалечи в посоката, откъдето се чуваха виковете на индианеца. Докторът дори не вдигна поглед. Толкова много бе зает със своите съкровища, че не го интересуваше нищо друго. Той продължи да рови из останките, да подрежда тук-там, докато чу зад гърба си гласа на Фрице:

— Я оставете тез кокалчета! Ей отсреща ги има от съвсем друг сорт. Ето, донесох ви мостра. Я й хвърлете едно око!

Когато Моргенщерн вдигна поглед към него, видя в ръцете му огромна и добре запазена бедрена кост. С тържествуващ вик той скочи на крака, грабна я и извика ужасен:

— Фрице, знаеш ли какво е това? Знаеш ли?

— Да, разбира се, че осъзнавам естеството на този предмет.

Ако не се лъжа, ще да е някой кокал.

— Ти си идиот! Да, това е кост, ама каква? Помисли си само, Фрице, пред нас е една «ос феморис» от някой глиптодонт! Какво откритие! Тази кост е много по-ценна от всички кости, намиращи се тук.

— Тъй ли? Тогаз моите поздравления, щото отсреща има още много подобни кости.

— Наистина ли? Къде, къде?

— Отсреща, дето бях току-що.

Фрице протегна ръка в посоката, която имаше предвид. Господарят му се завтече право натам.

— Стойте! — извика подир него щралауецът. — Не направо! Трябва да завиете наляво!

Но въодушевеният дребосък искаше да се добере до мястото по най-бързия възможен начин. Ето защо той навлезе направо в гъстата тръстика. Няколко секунди по-късно се разнесе един твърде недвусмислен шум и после се чуха виковете му за помощ. И Фрице беше тръгнал натам, но по сигурния път. Той забеляза, че отсреща стои индианецът и усилено им маха с ръка да завият настрани. След това се разнесоха виковете за помощ. Верният слуга не помисли за опасността, заплашваща самия него, а бързо се хвърли сред тръстиката. Когато измина пет-шест крачки, пред очите му се разкри тревожна гледка. Водата се врязваше в сушата, образувайки тесен залив, който така бе закрит от бамбук, тръстика и листа, че Моргенщерн не го беше забелязал. Той бе паднал в него и стоеше затънал в тинята до гуша. Но това не беше най-лошото. Много по-опасно бе друго обстоятелство. Привлечен от шума, един крокодил си проправяше път през заливчето, което за щастие можеше да се сравни с тесен ров. Поради липса на достатъчно пространство животното се приближаваше към плячката си твърде бавно. Но все пак то продължаваше да се промъква напред със стръвно усърдие, тъй че когато Фрице се приближи, муцуната на крокодила бе отдалечена от Моргенщерн само на три стъпки. Без да спира да крещи, ученият напрягаше всички сили, за да избегне ужасната опасност, ала само затъваше още по-дълбоко в тинята, която не искаше да го пусне. Фрице не изгуби самообладание нито за миг. За щастие той носеше пушката си на рамо, докато Моргенщерн беше оставил своята при конете. Фрице бързо свали оръжието, незабавно си проби път до мястото на злополуката, насочи дулото право към окото на звяра и натисна спусъка. Изстрелът изтрещя, животното подскочи нагоре, приближи се с още една стъпка към Моргенщерн, но после остана да лежи неподвижно. Фрице изпразни и втората цев в избитото му око и след това извика:

— Сполучих! Дойдох тъкмо в последната секунда на дванайсетия час! Китът заседна. А сега да измъкнем Йон [102]! Хванете се за пушката ми! Ще ви изтегля от това приятно положение.

Моргенщерн конвулсивно се улови за подадения му приклад, а Фрице с всички сили задърпа цевта. Но коварната тиня не искаше да пусне жертвата си толкова бързо. Ето че се приближи и индианецът и се залови да помага. С обединени усилия им се удаде да освободят злощастния учен.

Но как изглеждаше само той, застанал пред Фрице, целият вир-вода и ухаещ на блато! Вземайки бързо решение, щралауецът свали от раменете му пончото, което доскоро бе червено и толкова красиво, и започна да го тръска и изцежда, мърморейки загрижено:

— Отгде ви дойде идеята да скачате вътре? Нямаше защо да бързате толкоз. Човек не трябва веднага да се възползва от всяка възможност. Нали ви извиках да вървите наляво, а не направо!

— Ама нали индианецът ми махаше с ръка! — започна да се извинява палеонтологът, разперил широко настрани и двете си ръце.

— Да, правеше ви знаци, но не да вървите към него, а да завиете! Мислехте си със жестикулации да обиколите целия свят, а докъде стигнахте? Сега ще ви изпера и измия, ще ви изцедя и простра на слънцето да съхнете, а после ще ви напръскам с одеколон, та да можете да си възвърнете предишната чистота и по-раншния човешки вид. Знайте ли к’во ще ви предложа?

— Какво, драги ми Фрице? — попита докторът обезкуражено.

— Имаме еднакви дрехи и едни и същи фигури. Вие ще ме удостоите с вашите одежди, а пък аз ще ви предложа моите.

— Не става, Фрице. Моите са мокри и мръсни, което на латински се изразява с «удус» и «лимозус».

— Тъй! И значи, щом господарят е мокър, слугата трябва да остане сух, а? Чудесна служба и оправия ще ми бъде това! Там, където бяхме преди, има хубава, чиста вода. Там ще ви измия тинята. Досега съм ви слушал, сега и вие веднъж можете да ми се подчините.

Той го задърпа след себе си към врязалата се във водата суша, където си размениха дрехите. Скоро Фрице бе облечен в иначе чистите, но все още мокри дрехи, а пък Моргенщерн носеше сухите. Едва тогава ученият намери време и спокойствие да разгледа подробно крокодила. Той разтърси ръката на щралауеца и каза:

— Фрице, дължа ти живота си. Дано мога да ти се отплатя!

— Да не говорим повече за това. Затъна ли някой път в тинята, тогаз ще ме измъкнете и ще бъдем квит. Ами к’во ще става с големите кокали, заради които хлътнахте в заливчето?

— Ще… ще… трябва, разбира се, да ги разгледам дори и после пак да ги оставим за известно време на мястото им.

Това допълнение, както и тонът, с който изговори думите, пораждаха предположението, че въодушевлението на учения се беше охладило със значителен брой градуси. Близостта на крокодилските зъби бе оказала своето въздействие. Фрице го отведе до въпросното място и пред очите му се откри такава гледка, на която временната му съкрушеност не можеше да устои. Въпреки това той попита с необичайно спокоен тон:

— Мислиш ли, че наоколо се намират хора, които днес или утре могат да си присвоят тези кости?

— Не. Тук има само индианци, а те к’во ли ще правят с костите?

— Тогава се отказвам да ги взема още днес. Ще се върна във всички случаи, но не сам, а придружен от повече хора, които ще копаят и същевременно ще се грижат да не бъда изненадан пак от подобна опасност. Половината час, който ни беше разрешен, изтече отдавна. Нека продължим пътя си.

Върнаха се заедно с индианеца при конете и така ги пришпориха, че след два часа застигнаха отряда. Моргенщерн премълча злополуката си, а на верния Фрице и през ум не му мина да засегне своя господар с подобен разказ.

По обед местността измени характера си. Вече се виждаха ниски, но дълги вълнообразни възвишения, прорязващи равнината в различни посоки, оставяйки впечатлението, сякаш по-рано тук е имало безброй много малки езера и водни басейни, след чието пресъхване бреговете им са останали да се издигат като възвишения. В повечето случаи те бяха обрасли с храсталаци, докато в по-ниско разположените някогашни водни корита растеше трева. Зад този своеобразен ландшафт се простираше сякаш безкрайна ивица гора, в която се виждаше просека точно на онова място, към което водачът бе насочил коня си. Докъдето стигаше погледът наляво и надясно, гората преминаваше в равнина. Обаче точно пред тях горският пояс се изкачваше стръмно нагоре. Изглежда, покриваше някаква планина, навътре в която водеше споменатата горска просека. Щом Татко Ягуар видя как стоят нещата, попита вожда:

— Защо не продължим пътя си през равнината? Ще можем ли да прехвърлим планината?

— Да — отговори индианецът. — Планината е кръгла и вдлъбната. Във вътрешността си крие долина, наречена Valle del Lago desecado. [103] Ще минем оттам, тъй като гората наоколо е толкова гъста и между дърветата й така са се оплели различни пълзящи растения, че през нея не е възможно да проникне ездач, а камо ли цял отряд. Дори и пешеходецът е принуден да си проправя път с помощта на секира или нож и за един ден изминава такова разстояние, каквото иначе успява да извърви за четвърт час.

— А не може ли да заобиколим гората?

— Можем, но и от двете страни тя се простира толкова надалеч, че ще бъдем принудени да изгубим цял ден в заобикаляне. А през долината ще яздим най-много половин час и след това ще ни трябва още толкова време, за да прекосим ширината на гората, зад която отново започва равнина.

— И после колко път има до твоето село?

— Ще пристигнем, преди да се е стъмнило.

— Значи, който иска оттук да отиде до селото, без да заобикаля, ще трябва да мине през Долината на пресъхналото езеро, нали?

— Да.

— Чудесно!

— Защо?

— За това ще говорим, след като огледам долината. Предполагам, че ще можем превъзходно да използваме нейното местоположение и особености срещу нашите неприятели.

Отдалече изглеждаше, сякаш просеката навлиза в нещо като тунел, понеже растящите от двете страни дървета сплитаха високо горе клоните си и образуваха плътен покрив над входа към долината. Но когато се приближиха, видяха пред себе си тесен пролом, който водеше в продълговата котловина, намираща се в средата на планината.

Щом конниците се озоваха в котловината, Татко Ягуар спря коня си и се огледа наоколо. Изглеждаше много вероятно някога тук да се е намирало езеро. Сега имаше все още малък поток, който извираше откъм някогашния заден бряг на езерото и подхранваше мъничко езерце, чиято прозрачна повърхност блестеше в средата на долината. Водите на едновремешното езеро са прояли брега на онова място, откъдето ездачите току-що преминаха, след което са се разлели навън из равнината. После окръжаващата го гора е започнала да се спуска от височините и вече напълно покриваше склоновете на долината. Беше толкова гъста, че човек само с голяма мъка можеше да се провре между дърветата.

Татко Ягуар нареди на останалите да го чакат и обиколи с коня си цялата долина, за да я огледа внимателно от всички страни. Когато се завърна, каза със задоволство:

— Надали можем да намерим друго място с по-прекрасно разположение. Тук ще постигнем лека победа.

— Защо мислите така, сеньор? — попита лейтенант Верано. — Да не би да сте на мнение, че тук трябва да изчакаме неприятеля?

— Да.

— Това би било най-голямата грешка, която можем да направим. Лейтенантът сигурно съзнаваше, че Татко Ягуар бе рядко срещан човек и характер, но му беше неприятно да му се подчинява. Като офицер той се смяташе за по-висшестоящ от него. Наистина беше обещал да следва разпорежданията му, но бруталният му и своеволен характер се проявяваше в много случаи.

— Защо смятате мнението ми за погрешно? — попита Татко Ягуар.

— Защото тук ще бъдем унищожени.

— Как така?

— Вие ли ми задавате този въпрос? Сигурно и най-обикновеният човек ще го проумее.

— Тогава може би имам големия недостатък да не съм обикновен човек. Затова бъдете тъй добър да подпомогнете моя недостатъчно развит интелект!

Лейтенантът, който усети иронията, отвърна ядосано и надменно:

— Заемем ли позиция в долината, ще бъдем притиснати от околните височини и ако неприятелят нахлуе през прохода, сигурно ще претърпим поражение.

— Тъй! Сигурно ще претърпим поражение, ако неприятелят нахлуе през прохода. Ако! Запомнете добре: ако! А дали може да влезе? Входът е само толкова широк, колкото да минат най-много шест-седем души един до друг. Освен това там растат дървета, зад които можем да се скрием, за да не бъдем улучени от вражеските куршуми или стрели. Имаме ли на онова място само петдесетина храбреци, неприятелят няма да успее да влезе, ако ще да разполага и с хиляда души. Не го ли проумявате?

Офицерът не отговори. Затова Татко Ягуар продължи:

— Казвате, че височините ни притискали. Да не би височините да отстъпят назад, когато тук навлезе неприятелят? Нима няма да бъде натясно и той също като нас? Освен това предимството е винаги на страната на онзи, който пръв заеме позиция. Все още ли сте на мнение, че човек непременно трябва да е изучавал тактика и стратегия?

Верано смутено повдигна рамене.

— Впрочем — отбеляза Татко Ягуар — съвсем нямам намерение да преча на неприятеля да влезе в долината. Напротив — искам да мине през входа й.

— Но защо? — нетърпеливо се сопна офицерът. — Това би означавало сами да им се натикаме в ръцете.

— Не, означава точно обратното. Имате ли представа кога ще пристигнат абипоните тук?

— Един господ знае.

— Така ли? Не е толкова трудно да се отгатне. Белите, с които се срещнахме, са наредили на войниците да се съберат при Езерото на палмите. Те ще пристигнат там горе-долу по едно и също време. Групата им се върна през Рио Саладо, за да скрие следите си от нас. За да изпълнят своите намерения, са им необходими два дена. Дори ако след това яздят тъй бързо като нас, пак ще имаме вече два дена преднина. Допуснем ли, че им е бил необходим още един ден, за да си отпочинат, да съберат разбунтувалите се индианци и да се съвещават, значи дните стават три. На нас ни бяха необходими дотук три дена, защото имаме добри коне и много животни в резерва. А на абипоните не им достигат конете. Техните отряди ще се състоят от кавалерия и пехотинци. Ето защо им трябват поне четири дена, за да дойдат дотук. Следователно, пресметнато от днес, ще очакваме неприятеля най-рано след четири дена. Това време е достатъчно, за да се подготвим така, че да ни бъде сигурна победата.

— Но ако пуснем неприятеля да влезе при нас в долината, нито ще облекчим борбата, нито ще осигурим победата!

— Сеньор, нима не разбирате, че това ще бъде клопка?

— Клопка ли? — попита учудено Верано. — Тогава самите ние ще попаднем в нея.

Татко Ягуар се накани да отговори, но ето че се намеси доктор Моргенщерн:

— Не ми се сърдете, сеньор Верано! Та вие сте офицер, все още ли не схващате какво има предвид Татко Ягуар? Лесно може да се разбере за каква клопка става въпрос, наречена на латински «лаквеус».

— Тъй ли? Вие да не би да разбирате? — попита го гневно офицерът. — Имайте добрината да ми обясните!

— С удоволствие, сеньор! В случай че се скрием наоколо из гората зад дърветата, пуснем неприятеля да влезе и после заемем входа и изхода на долината, той ще се озове между нас и ще бъде загубен, защото няма да може да ни нападне зад нашите прикрития, а самият той, останал на открито, ще бъде изложен на куршумите ни. Надявам се, че ви е станало ясно, на латински «перспикуус».

Лейтенантът побесня. Той възмутено извика:

— Какви ми ги дрънкате? Да не съм ви попитал за съвет?

— Разбира се. Подканихте ме да ви обясня нещата.

— Съвсем друго имах предвид. За в бъдеще ме оставете на мира с вашите обяснения! Знам много добре какво трябва да правя!

— Не изглежда, че знаете! — взе отново думата Татко Ягуар. — Но нямам желание да споря с когото и да било и ето защо предлагам да продължим ездата. Преди всичко трябва да се постараем да достигнем целта си. Бистрия поток, преди настъпването на нощта.

След тези думи всички потеглиха. Намусеният лейтенант остана най-отзад. Страшно се ядосваше, че той, пълномощникът на генерал Митре, бе претърпял такова поражение.

Планината, която, погледната отпред привидно имаше формата на конус, беше доста удължена в задната си част. Тя приличаше на запетайка, през чиято дълга снижаваща се опашка протичаше споменатият поток. Потокът извираше от най-високото място на планината. По-нататък теренът отново се снижаваше и най-сетне се сливаше с равнината.

Досега от двете страни на ездачите се бе издигала гора, която все още продължаваше, простирайки се далеч навътре в равнината. Но тя не беше вече толкова гъста, тъй че между дърветата можеше да се язди, докато преди това единственият път минаваше по бреговете на потока. Последвалата равнина бе покрита с трева. Тук конете можеха да препуснат в пълен галоп и ездачите полетяха напред.

Ако по-рано ездата създаваше големи затруднения на учения, то сега вече значително бе свикнал с нея и седеше здраво на седлото. Той яздеше редом с Фрице Кизеветер, който почти не се отделяше от него.

— В какво състояние са дрехите ми? — попита го той. — Сигурно още са мокри и ти лесно можеш да си навлечеш някоя настинка.

— Не е тъй! — отговори Фрице. — Сичко е вече напълно сухо и за настинка и дума не може да става. Когато оставихте лейтенанта тъй хубавичко на сухо, от радост и одеждите ми тутакси изсъхнаха.

— Сигурно ще го е яд на мен!

— Разбира се, че го е яд. Видях го по лицето му, но няма защо да му обръщаме внимание. Велики човешки духове, които се занимават само с гигантски животни, хич не ги е грижа за таквиз дребни душици.

Докторът се загледа замислено пред себе си и после каза:

— Фрице, и все пак навярно направих грешка!

— С лейтенанта ли?

— Не, с гигантското животно, с костите, които намерихме при блатото. Трябваше да ги взема.

— Защо?

— Защото ще ги изгубя. Нали чу, че след нас идват абипоните. Несъмнено и те ще спрат при блатото и тогава несъмнено е свършено с хубавите кости.

— Не ми се вярва. К’во ли ще правят абипоните с кокаляците?

— Не те, ами белите, които са заедно с тях.

— Хмм! Тъй ли мислите?

— Да. Войниците знаят, че костите имат голяма стойност за науката, и ще ги вземат.

— Не, няма да ги вземат. Мога да ви утеша. Дори и да имат туй намерение, засега ще ги оставят на мястото им, за да ги съберат на връщане.

— Това е съвсем същото. Мисля, че ние двамата би трябвало да се върнем и да приберем костите.

— Тая няма да стане.

— Защо?

— Защото ще попаднем в ръцете на неприятеля.

— Изключено! Нали Татко Ягуар каза, че по-рано от четири дни няма да се появят тук. Значи дотогава имаме време.

— Добре, ама все пак не става, защото Татко Ягуар няма да ни разреши.

— И не е необходимо. Нямам намерение да го питам за разрешение. Фрице, ще дойдеш ли с мен?

— Хмм! Тая работа ми се струва малко опасна.

— Но ела с мене де, щом те моля!

— Молите ме? Гос’ин докторе, щом ми заповядате, аз ви се подчинявам, а молите ли ме, тогава във всички случаи ще изпълня желанието ви. Направо ми е невъзможно дави откажа някоя молба.

— Само така, това разбирам аз под вярност, наречена на латински «фиделитас»!

— Кажете ми поне как ще пренесем костите.

— Че откъде да знам? Ще разчитам на твоята съобразителност.

— Добре, ама де да беше моята съобразителност някоя каруца, та да можем да ги натоварим на нея! Но тук изобщо няма никакви коли. Човек може да използва най-много товарни кранти.

— Но за съжаление нямаме такива коне.

— К’во? Нямаме ли? А не плячкосахме ли над осемдесет коня?

— Но те не са наша собственост!

— Не са ли? Кой твърди таквоз нещо! И ние бяхме там, гато ги отмъкнаха. Те са обща собственост и трябва да бъдат разделени. Тогаз на нас двамата ще ни се паднат поне четири глави. Нямам никакви угризения на съвестта да взема няколко коня. Туй не е кражба, щото пак ще ги върнем. Има и товарни седла. И тъй, разполагаме с всичко, от което се нуждаем.

— А ти ще намериш ли пътя? Да не се загубим?

— Само не мислете, че мога да се заблудя! Бил ли съм нейде веднъж, там се чувствам вече като у дома си. Ако имам някакви опасения, то те са съвсем други.

— От какво се опасяваш?

— От крокодилите. Щом стане въпрос за кости, вие се залавяте толкоз здраво на работа, че много лесно пак можете да налетите на някой звяр, без да съм в състояние да ви помогна тъй бързо.

— Ще внимавам. Обещавам ти.

— Добре! Тогаз се разбрахме. Само ми кажете кога се започва! Готов съм да участвам.

По време на разговора изминаха значително разстояние. От време на време из равнината се мяркаха малки горички, които личеше, че са садени от човешка ръка. В далечината се виждаха ниви, а зад тях се появиха отделни колиби. Отрядът минаваше между по-малки поселища на камбасите. Привечер прекосиха неголяма рядка гора. Когато я оставиха зад гърба си, забелязаха блестящите води на една лагуна, край която надалеч се простираха няколко редици колиби. Бяха построени от двете страни на поток, излизащ от гората. Този поток беше Аройо кларо. Пред тях се намираше целта им — главното село на камбасите.

По лагуната плаваха няколко лодки, а хората в тях се занимаваха с риболов. Зад колибите се виждаха градини и нивя, където работеха жени, мъже, а и деца. Пред колибите стояха или седяха онези хора, които си бяха свършили работата. Но тази миролюбива картина се промени веднага, щом първият камбас съзря задаващите се конници. Той нададе рязък вик, който се поде от уста на уста и се заповтаря от всички. Лодките на рибарите се стрелнаха към брега. Работещите из нивите и градините побягнаха към селото и всички изчезнаха в колибите, за да се появят пак след няколко секунди с оръжие в ръка.

В този момент вождът също нададе подобен вик. Камбасите се стъписаха и разбраха кой е новодошлият, преди още да можеха ясно да го различат. Заликуваха шумно и размахвайки оръжия, се втурнаха срещу колоната, за да поздравят гостите си.

Всички те, подчинявайки се на тамошните обичаи, трябваше да спрат и да изчакат да премине тържественото посрещане. Но то не можеше да започне веднага, защото все още не се бе събрало цялото село. Мнозина се намираха в гората и се наложи да ги повикат. Това стана с помощта на един инструмент, направен от дебело парче бамбук, на което като мундщук бе поставено друго парче от по-тънко кухо клонче. Човекът, който наду инструмента, изтръгна от него някакъв глух, страхотен звук, който, изглежда, достигна доста надалеч, понеже многобройните викове, разнесли се в отговор, показаха, че хората се намират наблизо. Скоро те започнаха да излизат от гората поединично или на малки групи. Тичаха колкото им държаха краката, от което можеше да се заключи, че този сигнал бе даван само когато бе необходима голяма бързина.

След известно време пред новодошлите се насъбраха към триста мъже, застанали в две редици. Зад тях заеха места жените, а най-отзад зяпаха децата.

Най-напред започна танцът на мъжете, който се състоеше само от движения на ръцете и главите без краката да помръдват от мястото си. Втората му част, в която взеха участие и жените, се изразяваше в правене на стъпки напред и назад. В третата част започнаха да се размахват копията, цевите и ножовете, което се придружаваше от неописуемите крясъци на жените, стигащи до фалцет. След това танцът, изглежда, свърши. Но ето че вождът посочи към Хамер и силно извика само името: «Татко Ягуар!» За секунди всички притихнаха, сигурно от изненада, че този прочут мъж е сред тях. Но после избухна такова ликуване, че на човек му се искаше да си запуши ушите. Мъжете и жените заскачаха на сам-натам като полудели, а и децата последваха примера им. Мнозина се приближиха, за да му подадат ръка или пък само да го докоснат. Той никога не беше идвал при Бистрия поток, ала всички добре знаеха, че е помагал на други племена на камбасите да победят абипоните. Когато вълнението им позатихна, индианците се подредиха, за да влязат в селото заедно със своите гости. Мъжете тръгнаха първи по трима в редица, след тях вървяха децата, следвани от новодошлите. Вождът бе застанал начело.

Селото наброяваше около осемдесет колиби, които без изключение бяха построени от утъпкана глина, а покривите им направени от тръстика. В градините се виждаха цветя, а в нивите, редом с житните култури, вирееха и най-различни видове зеленчуци, представляващи значителна част от храната на тези хора, които ядяха малко месо. Зад нивите, чак до гората се простираха обширни ливади, където пасяха коне и говеда. Конете бяха не повече от тридесет, а говедата наброяваха около шестдесет глави — това бе цялото богатство на селото.

Слязоха от конете. След това вождът държа реч, в която разказа на съплеменниците си своите преживявания, както и за похода на враждебно настроените абипони. Щом свърши, се разнесе гласът на Татко Ягуар, за да им съобщи, че има намерение да разпредели между тях като подаръци доведените коне и част от пушките. Разбира се, това предизвика всеобща радост. Лейтенант Верано си позволи забележката, че никой нямал право да раздава плячкосаните коне, от които всъщност имал дял и той, а още по-малко пушките. Но Хамер не му обърна внимание.

Беше започнало да се смрачава. Разтовариха животните, оставиха ги да се напият с вода от Бистрия поток и после ги откараха на пасището, където щяха и да отпочинат. Оттам доведоха няколко говеда, които в чест на гостите щяха да бъдат заклани и изядени. Запалиха огньове и на светлината им закипя своеобразно оживление и суетня.

Отначало камбасите, изглежда, не мислеха за опасността, застрашаваща ги от страна на абипоните. Бяха чули, че враговете им са още далече, а освен това знаеха, че при тях е Татко Ягуар. Присъствието на този човек ги правеше безгрижни.

Месото бе приготвено и изядено съвсем по същия начин както при гаучосите. Заедно с него пиха ферментирало питие от плодовете на chanar. Ядоха и хлебчета от царевично и от някакво друго брашно, изпечени от жените в гореща пепел.

След вечеря започна съвещание, в което участваха всички бели, както и вождът. И тук Татко Ягуар изложи своя план.

Рано сутринта пушките щяха да бъдат разпределени, а камбасите — обучени да си служат с тях. В подходящо време щяха да потеглят към Долината на пресъхналото езеро, сто камбаси щяха да навлязат през входа й, за да се скрият от двете страни в гората. Тези хора несъмнено щяха да забележат идването на абипоните. Те щяха да изчакат, докато враговете им минат покрай тях и изчезнат в долината. После щяха да излязат от скривалището си и да заемат входа, за да не могат абипоните да се върнат през него.

Останалите камбаси трябваше да се крият из самата долина, и то зад дърветата, за да могат в определен миг да изскочат от сигурните си прикрития и да започнат битката. Подробностите не можеха предварително да бъдат точно уговорени. Ето защо камбасите щяха да се разположат толкова близо един до друг, че да могат тихо да си подвикват един другиму указанията на Татко Ягуар. Трябваше да действат точно според тях.

Всички бяха съгласни с този план, само не и лейтенант Вера-но. Той мълча, докато останалите изразяваха съгласието си. Но после, обръщайки се към Татко Ягуар, каза:

— Сеньор, планът ви е много добър, но ако успее. Само че се съмнявам в подобна възможност.

— Нека изчакаме — отвърна равнодушно Хамер.

— Защо да изчакваме! Силата на храбрия войник се крие в нападението, а не в нерешителността. Нападателят винаги има преимущество, но това на вас, изглежда, не ви е известно.

— Известно ми е не по-зле, отколкото на вас, сеньор!

— Е, ами защо тогава не искате да нападнете?

— Но аз искам! Разбира се, едва тогава, когато неприятелят

влезе в клопката.

— Това е неправилно. Не бива да го допуснете да стигне толкова далеч. Трябва да тръгнете срещу него и да го разбиете там, където го срещнете. Или не се осмелявате? В такъв случай е нужно само да ми предадете командването. Знам как се извоюват такива победи.

— Разбира се, с кръв, с потоци от кръв, и точно това искам да избегна.

— Което е неправилно. Тези кучета, абипоните, трябва да бъдат смазани. Трябва колкото се може по-малко от тях да ни се изплъзнат!

— Защо, сеньор?

— И още питате? Те не са ли наши противници? Не ни ли обират?

— Ами вие какво правите? Нима ви принадлежи и педя от земята, на която се намирате? Да не би вие или вашите прадеди да сте заплатили почтено всичко онова, което сте взели от тях? Но да не спорим по този въпрос! Ако събитията се развият според моя план, няма да се пролее нито капка кръв. Един кратък поглед или само минута замисляне ще покаже на неприятелите ни, че ще бъдат загубени, ако се съпротивляват. Ще говоря с тях и ще им поставя човешки условия. След това ще сключим почтен мир.

— Мир ли? Мир с тези бунтовници? Полудяхте ли, сеньор?

— Бих искал да видя човека, който ще ми потърси отговорност за подобна постъпка.

— Генералът! Президентът!

— Ха! Не се намираме в Буенос Айрес, а в Гран Чако. Мястото, където седите, е собственост на камбасите. Тук президентът няма думата.

— Тогава знайте, че аз ще се противопоставя на това.

— С други думи, при дадени обстоятелства ще действате против моите нареждания, така ли?

— Да. Тук не виждам човек, чиито нареждания съм задължен да изпълнявам.

— Забравяте, че благодарение на нас се спасихте от позорната смърт да бъдете удавен! Ще ви кажа следното. Чуйте го добре: ако пролеете и капка кръв без разрешението ми, ще получите куршум в главата.

Татко Ягуар стана от мястото си и се отдалечи. Зад гърба му лейтенантът процеди през зъби още няколко високопарни думи. Но Херонимо, любимецът на Татко Ягуар, извади ножа си и му рече:

— Мълчете, сеньор! Ако чуя само още една дума, казана срещу нашия приятел, ще ви забия острието в тялото така, че веднага ще ви се изпари всякакво желание да дрънкате!

Хамер мина между две колиби и покрай няколко градинки. Преди четири-пет дни бе имало новолуние и сега на небето грееше тънкият лунен сърп, пръскайки над пасището слаба несигурна светлина. Татко Ягуар можеше да различава конете и говедата. Направи му впечатление положението, в което бяха застанали животните. Конете образуваха групи със събрани глави и обърнати навън задници. Говедата пък бяха застанали в кръгове по обратен начин, а именно — с главите навън. Това се обясняваше с факта, че конете се защитават със задните си копита, а говедата — с рогата си. Сигурно нейде наблизо се намираше някой по-едър хищник. Тъй като Татко Ягуар не носеше пушката си, извика със силен глас по посока на селото:

— Cuidado, Senores! [104] Вземете пушките, тук има ягуар! Великанът не извика тези думи от страх. Продължавайки спокойно да върви напред, той доказа, че и без пушка не се бои. Само извади ножа си, за да му е подръка в подходящия миг. Ехтящият му глас се разнесе далеч над обширното пасище и достигна до ушите на двама души, които изобщо не бяха забелязали странното поведение на животните.

Тези двамина бяха Антон Енгелхард и инката. През последните няколко дни дружбата между двамата младежи бе станала още по-сърдечна отпреди. Както и по-рано, те винаги бяха заедно. Антон трябваше да разказва за родината си, но не за Перу, а за Германия, където се бяха родили баща му и майка му. Разказваше и за други страни, за населението им и за порядките в тях. Той бе получил много добро образование и беше научил много неща. Затова можеше да даде на своя приятел така желаните сведения. Те разговаряха за религиите на различните народи, за формите на тяхното управление, за владетелите им и техните права при упражняване на властта, за въоръжените им сили и за унищоженията, които могат да причинят съвременните оръжия. Колкото повече неща научаваше инката, толкова по-мълчалив и замислен ставаше той. Започна да разбира, че мечтите, които бяха таили досега, са били само мечти и щяха да си останат такива.

Днес, когато започна съвещанието, те счетоха, че са твърде млади, за да участват в него, и предприеха една разходка. Тръгнаха навътре из пасището и продължиха да вървят успоредно на гората, без да се отдалечават много от нея. Не се бяха сетили да вземат някоя пушка. В пояса си Антон носеше револвера и ножа. Инката също имаше нож, а освен това от лявата му страна висеше боздуганът, с който нямаше навик да се разделя. Както обикновено Антон разказваше, а инката безмълвно го слушаше, подхвърляйки само от време на време по някой любознателен въпрос. В този миг те доловиха откъм другата страна гръмовен глас: «Cuidado, Senores! Вземете пушките! Тук има ягуар!»

— Това е Татко Ягуар — каза Антон, като спря и неволно извади револвера си. — Дали някой онса или ягуар не е нахлул в селото?

— Не — отговори Хаукаропора. — Гласът не идваше откъм селото, а от другата страна на пасището. Много сме се отдалечили. Хайде да се връщаме!

Те се отправиха към селото и скоро минаха край група биволи. Щом забеляза поведението на животните, Хаука каза:

— Трябва да побързаме. Говедата са се приготвили за отбрана, и понеже ниско свеждат рога, значи ягуарът е не само наоколо, а е и съвсем наблизо.

С бързи крачки двамата се завтекоха напред, където със събрани глави и обърнати навън задници шест-седем коня бяха образували отбранителен кръг. Животните пръхтяха, а задните им крака нито за миг не оставаха спокойни. Хаукаропора премина отляво на конете, а Антон отдясно, понеже му се стори, че така скъсява пътя. Тъкмо бе заобиколил конете, когато настрани от тях видя пред себе си нещо да се тъмнее в тревата. Не успя да различи какво бе то, защото сърпът на луната светеше съвсем слабо. Помисли, че е някое легнало на земята теле или жребче, и се накани да го подмине. Но в същия миг «нещото» се надигна и той видя кой стоеше пред него. Беше ягуар, който се изправи на крака, ала веднага отново се сниши, приготвяйки се за скок. В случая бягството щеше да е най-лошото решение. И тъй Антон остана на място, запъна спусъка на револвера и с лявата ръка измъкна ножа си.

— Хаука — извика той, — ягуарът!

Тъкмо в този миг инката завиваше откъм другата страна на конете. В същата секунда ягуарът се хвърли върху Антон. Младежът му изпрати един куршум, но бе съборен от животното на земята. Почувства тежкото тяло на звяра върху себе си и усети вонящия му дъх. Беше сигурен, че ще бъде разкъсан от ноктите и зъбите на ягуара. Тогава чу над себе си тъп удар, наподобяващ забиването на брадва в дръвник. Ягуарът се поизправи, а после, без да издаде нито звук, се изтърколи настрани. Антон се почувства освободен от тежестта му. но му се струваше, че все още не бива да вярва в избавлението си. Затова остана да лежи на земята. В този момент инката се надвеси над него и загрижено попита:

— Ранен ли си, Антонио? Пострада ли от ноктите и зъбите му?

— Мисля че не — отвърна Антон. — Никъде не ме боли. Но ей там лежи животното. Какво стана с него?

Мъртво е. Убих го с моя хуманчуай. Точно когато ми извика, то се нахвърли върху теб. Ти го посрещна с куршум, а аз се втурнах подир него, за да строша черепа му с боздугана. Стани да видим дали не си пострадал!

Антон се изправи на крака. Нищо лошо не му се беше случило. Дори дрехите му бяха здрави. Дали изстрелът бе изненадал животното дотолкова, че не беше използвало веднага острите си оръжия?

Спасеният юноша сърдечно притисна своя спасител до гърдите си и му каза:

— Ако не беше ти, нямаше да съм жив. Как да ти се отблагодаря?

— Като запазиш завинаги добрите си чувства към мен. Но ела да се върнем вече при нашите.

— Ами какво ще стане с ягуара?

— Засега ще го оставим тук. Нека камбасите го приберат. Но те не успяха да се отдалечат от мястото, защото тъкмо в този момент се приближи Татко Ягуар. Той беше чул вика на Антон и револверния изстрел и се притече на помощ на изпадналите в беда момчета. След като разбра какво се бе случило, той се наведе над хищника, огледа го и после каза:

— Женска, женска, която е поне петгодишна. Рядко съм виждал толкова едър ягуар. Хаука, ти си цял герой! Какъв силен удар! Разбил си му черепа.

Тримата се върнаха в селото. Щом камбасите чуха за приключението им, всички мъже, жени и деца се отправиха към ягуара, за да го донесат в тържествено шествие. Веднага одраха кожата му. Тя се падаше на инката, защото той бе убил животното. Но Хаука я подари на приятеля си Антон за спомен от това опасно приключение.

Жителите на селото освободиха няколко къщи, за да могат гостите им поне веднъж да спят под покрив. Още преди зазоряване се забелязаха резултатите от изпращането на вестоносците, тъй като през нощта започнаха да пристигат много воини от по-близките села. През целия предиобед надойдоха още повече воини, а после заприиждаха с цялото си имущество и семействата, видели се принудени да бягат от абипоните, защото жилищата им се намираха в застрашените от врага райони.

Остатъка от плячкосаните пушки белите разпределиха между дошлите с хората си вождове, а те не бяха малко, защото всяко село имаше вожд, наричан кацик. В крайна сметка камбасите събраха в селото над шестстотин млади и яки воини. Бедните хора трябваше да извадят почти всичките си хранителни запаси. Нали, когато воините потеглиха в поход, щяха да имат нужда от храна за няколко дни, защото никой не можеше да предвиди развитието на събитията. Но Татко Ягуар ги утеши с уверението, че победените ще бъдат принудени да платят всички военни разходи. Та нали неговите съюзници вече бяха получили хубави пушки, както и осемдесет коня!