Завещанието на инката

Тринадесета глава Тайната на бикобореца

Огньовете край блатото угаснаха. Червенокожите и белите спяха, защото още в ранни зори трябваше да тръгват на път. При конете стоеше един пазач. Но той не бе единственият, който будуваше, освен него имаше и други трима, които сън не ги ловеше — Гамбусино, бикоборецът и капитан Пелехо.

Капитанът се намираше спрямо другите двама в съвсем същите отношения, в които бяха лейтенант Верано и Татко Ягуар. Пелехо беше офицер, а другите двама не бяха военни и той смяташе, че стои по-високо от тях. В последно време често си бе имал кавги с Гамбусино и Перильо, но винаги бе принуден да отстъпва, защото Гамбусино имаше по-голямо влияние върху абипоните. Това го беше направило навъсен и подозрителен.

Тази вечер, когато двамата пленници изчезнаха от дървото, той седеше при войниците, събрали се край Езерото на палмите. Считаше се за техен предводител. Ето че Гамбусино се приближи до тях, заедно с Перильо и каза:

— Сеньор капитан, утре ще стигнем до голямото село на камбасите и веднага ще го нападнем. Ще ви дам указания за вашите действия.

— Указания ли? — попита Пелехо учудено. — Та аз мога да ги получа само от по-висшестоящ офицер!

— Значи мислите, че нямам право да ви заповядвам?

— Да.

— Знаех, че сте на такова мнение, и досега мълчах. Но понеже утре ще има битка, трябва да ви обясня как стоят нещата. Моля ви, прочетете това!

Той извади от джоба си малка металическа кутийка, отвори я, измъкна сгънат лист, разгъна го и го подаде на капитана. Пелехо прочете редовете на светлината от огъня, пребледня и му върна документа.

— Е? — попита Гамбусино. — Кой е командващият?

— Убедих се, че трябва да изпълнявам заповедите ви.

— Не само вие, но и вашите подчинени. Кажете им го!

— Ще го сторя, сеньор — отвърна капитанът, като се изправи на крака и се отдалечи от огъня едва сдържайки яда си.

Той тръгна напосоки в тъмнината, за да овладее гнева си. Когато се върна, огънят бе изгаснал. Въпреки това забеляза, че Гамбусино и бикоборецът не бяха на местата си. Той легна до своя младши сержант и като видя, че още не е заспал, тихо го попита:

— Къде е новият полковник, а може би дори генерал?

— Отправи се към блатото и сигурно седи там заедно с Перильо, за да коват необезпокоявано плановете си.

— Какво стана, докато ме нямаше?

— Нищо, освен че и на нас ни показа пълномощното си.

— Истинско ли е?

— Да, то е подписано и подпечатано от вицепрезидента на конфедерацията. Трябва да му се подчиняваме.

— И аз не мога повече да ви заповядвам, така ли?

— Сеньор капитан, казах, че трябва да му се подчиняваме. Ние сме войници, а неподчинението може да ни струва главите.

— И това ми било вярност! Кой можеше да помисли, че така ще се развият нещата!

Той се загърна в одеялото си и се опита да заспи. Съвсем беше забравил, че самият той бе станал метежник и следователно нямаше право да се гневи на своя подчинен. Беше искал да изиграе в тези събития известна роля, за да бъде по-късно бързо повишен, и ето на изведнъж се видя в глуха линия. Това не му даваше покой. Мислеше си за Гамбусино и Перильо. Несъмнено двамата крояха нещо против него. Дали не бе възможно да го научи? Защо не? Може би случаят щеше да е благосклонен. Той надигна глава и се ослуша. Всички спяха. Измъкна се от одеялото и запълзя към блатото. Измина дълго време, преди да види на лунната светлина дърветата, издигащи се по брега. Добра се до тях, без да забележи търсените хора, и после продължи да пълзи наслуки, придържайки се близо до брега и по възможност винаги под закрилата на храстите и тръстиката. След известно време той долови тихи гласове. Измина още няколко метра и видя двамата седнали съвсем близо един до друг върху малко сухо местенце, покрито с трева. Недалеч от тях се издигаше островче висока тръстика. Осмели се да пропълзи между стъблата и там остана легнал на земята. Ако двамата случайно се изправеха, сигурно щяха да го видят. Те говореха тихо, но все пак така, че ако напрегнеше слух, можеше да разбира думите им. Тъкмо в този момент Гамбусино се обади:

— Все си мисля, че това не е за вярване. Е да, ласата са скъсани, но такъв петнайсетократно преплетен ремък издържа много нещо. Крокодилът може да отхапе крака на онзи, когото докопа, ама да скъса ласото, ми се струва невъзможно.

— Приемам случилото се, без повече да си блъскам главата над него — отговори Перильо. — Та кой ли може да ги освободи?

— Татко Ягуар!

— Но той не е тук! Нали дребосъкът го каза.

— Щом не вярвам в смъртта на този дребосък, не вярвам и на думите му. Дали той е полковникът, или не? Смятаме го за Глотино. Ако е той, сигурно ще е достатъчно умен, за да ни заблуди. Каза ни, че Татко Ягуар бил тръгнал подир нас. Ами ако се намира пред нас?

— Слушай, би било дяволска работа! Тогава вместо ние да ги нападнем, би трябвало да очакваме той да ни връхлети. Веднъж Татко Ягуар е помагал вече на камбасите срещу абипоните, макар и на съвсем друго място. А типовете, с които е тръгнал, не се боят и от сатаната.

— Трябва да сме предпазливи. Ако той е наоколо, сигурно ще ни постави клопка.

— Но нали щяхме да видим следи от него!

— Ами видяхме! Преди всичко празните села и колиби, които срещнахме по време на нашия поход.

— И това наричаш следа?

— Разбира се! Жителите са избягали. Защо? Страхуват се от нас. Значи сигурно са знаели, че ще дойдем. А кой им е казал? Опасявам се, че е бил Татко Ягуар!

— Действително ли мислиш така?

— Да. Освен това не може да не направи впечатление, че всички наши скривалища за оръжие бяха празни. Но понеже не е изключено да са открити случайно и от индианци, не свързах обирането им с Татко Ягуар. А след като поразмислих, вече хич не ми се вярва, че ласата на нашите пленници са скъсани от крокодилите, и онова, което досега само предполагах, се превърна за мен в сигурност. Татко Ягуар е нейде наоколо!

— Но как е могъл да освободи двамата? Ремъците все още висяха на дървото.

— И аз не разбирам. Но този човек върши такива неща, които са направо невъзможни за другите хора.

— Ако предположението ти е вярно, трябва да очакваме, че той вече е свикал камбасите за борба срещу нас и се е скрил някъде с тях, за да ни нападне.

— Не мога да твърдя подобно нещо, понеже не е имал необходимото време. Във всеки случай трябва да побързаме. Ако призори тръгнем на път, на свечеряване ще достигнем Бистрия поток и още през нощта можем да нападнем селото.

— Ами ако камбасите са готови за бой?

— Тогава бойният ни поход е бил напразен.

— Damnacion! [106] Струваше ни толкова усилия и всичките ни пари. Ще се завърнем като просяци!

— Ние играем ва банк! [107] Загубим ли, не ни остава нищо друго, освен да започнем отначало. Аз пък ще отида в планините, за да открия някоя златна или сребърна жила, а ти ще трябва отново да се заловиш с досегашния си занаят на бикоборец.

— И тогава в някой хубав ден ти ще загинеш в планините, а и мен ме очаква същата участ на арената. Последния път, в Буенос Айрес забелязах, че не съм вече предишният Антонио Перильо. Мускулите ми са се отпуснали, а ставите ми са се втвърдили. Не, и през ум не ми минава да се върна към стария си занаят.

— А с какво друго мислиш да се захванеш? Да не би да тръгнеш с мен да търсиш приключения?

— Та да намерят някой хубав ден скелета ми в Кордилерите? Не, знам нещо къде-къде по-привлекателно.

— Какво?

Бикоборецът се поколеба за миг. А после с тайнствен глас отговори:

— Пред нито един човек не съм го споменавал и никой не биваше да го научава, но утре ще се сражаваме с камбасите и е възможно да бъда ранен, а даже и убит. Ще е страшно жалко, ако тайната ми бъде погребана заедно с мен. Ти си най-добрият ми приятел и затова ще ти я издам.

— Правиш ме страшно любопитен. Тържественият тон, с който говориш, ми издава, че става въпрос за нещо съвсем необикновено.

— И е така! Защото се отнася до едно съкровище, което, както изглежда, е неимоверно голямо.

— Съкровище ли? Слушай, не ме карай да мисля, че бълнуваш!

— Не бълнувам, а ти казвам чистата истина, самата истина! Мога и да ти го докажа с един предмет, който много добре познаваш.

— Кой е той?

— Дългият бял скалп, който си виждал у дома.

— Ах, скалпът на индианеца, дето те нападнал, но си успял да го убиеш.

— Същият. Но историята не е такава, каквато ти я разказах. На теб мога да кажа истината, защото често си вършил подобни неща. Не индианецът ме нападна, ами аз него.

— Demonio! [108] Значи такава била работата! Е, тогава откровено ще ти кажа, че хич не повярвах на разказа ти. По онова време не си носил нищо, което би могло да събуди алчност у един индианец. Значи ти си го нападнал и неговият скалп е във връзка със съкровището, за което говориш, така ли? А да не би онзи индианец да е бил собственикът на съкровището?

— Да.

— Que diablos! [109] Бъди по-ясен! Защо не си му взел съкровището?

— Защото не беше у него. Той носеше само няколко предмета, които бяха част от съкровището.

— Нима ти каза къде се намира всичко останало?

— Не.

— Значи изобщо не знаеш къде да търсиш това твое прочуто съкровище?

— И да, и не, знам, и все пак не знам.

— Говори по-ясно!

— Искам да кажа, че ми е известна местността, но не и точното място.

— Тогава хич не си въобразявай, че ще се докопаш до съкровището. За какво ми е съкровище, което не мога да намеря? А може би го има само в твоята фантазия.

— Наистина съществува, мога да се закълна!

— Е, къде е?

— Високо горе в планините, и то сигурно в една клисура, наричана Баранка дел Омисидио.

— Много добре ми е известна. За нея разказват легендата, че там били избити последните инки.

— Така е. И аз предполагам, че преди насилствения си край инките са скрили там съкровищата си.

— Хмм! Често съм слушал колко богати са били инките. Всичко, до което се докосвали владетелите, трябвало да е от чисто злато. Казват, че на времето испанците откарали у дома си цели кораби, пълни със злато и сребро. Но защо ли дрънкам излишно! Разказвай!

— Ще научиш всичко. По онова време идвах от Чили, където бях участвал в няколко борби с бикове и бях спечелил не една и две награди. Но каквото изчукал, това и изпукал. Нали ме познаваш. Пропилях всичко и когато реших да се връщам, само за да се прехвърля през планините дотук, се видях принуден да се хвана на работа като слуга при един търговец, който искаше да отиде до Салта. Мога да ти кажа, че никога не стигна дотам. Не е трудно да се досетиш защо.

Той се изкиска ехидно. После след кратко мълчание продължи:

— И тъй, бях съвсем сам, когато достигнах отсамните склонове на планините. Вечерта се добрах до Баранка дел Омисидио. Тъй като и ти си бил там, знаеш, че местността е извънредно негостоприемна. С удоволствие щях да продължа до Салина дел Кондор, обаче дотам бе твърде далече, а пътят надолу е толкова лош, че дори при най-силната лунна светлина човек може да се пребие или да се загуби. И тъй, потърсих скала, зад която да се подслоня и предпазя от студения нощен вятър, вързах мулето си за един камък и легнах да спя.

— Нима можа да заспиш? — попита Гамбусино, като някак особено наблегна на думите си.

— Защо пък не?

— Заради търговеца, който никога не стигнал до Салта.

— Да не съм някой мухльо! Умрелият никога няма да се върне. И все пак онази вечер сънят ми не дойде бързо. Затова пък дойде нещо друго.

— Аха, досещам се! Индианецът!

— Да. Имаше пълнолуние и по небето не се виждаше никакво облаче. Дочух стъпки и наострих уши. Близо до скалата, зад която лежах, изникна някакъв мъж, без да забележи мулето ми или мен. Спря се и погледна към луната. В този момент успях да видя лицето му. Беше старец, но много държелив и много красив старец. На рамото си носеше дълъг лък и колчан със стрели, а в пояса му бе затъкнат нож. Нямаше други оръжия и изглежда, изобщо не носеше нищо друго. Биеше на очи неговата дълга, бяла и много гъста коса, която се спускаше по гърба му, достигайки чак до бедрата. Както забелязах по-късно, придържаше я една диадема. Той дълго стоя неподвижен и втренчил поглед в луната шепнеше тихи думи, сякаш се молеше. Изглежда, искаше да изчака, докато луната достигне най-високата точка от небесния си път, и после да продължи нататък.

— И ти го проследи тайно, нали? — попита Гамбусино.

— Исках, ама не успях. Остро отсеченият ръб на клисурата се намираше съвсем наблизо. Старецът се отправи натам и изчезна. Казвам ти, направо ме побиха студени тръпки при това, което видях. Скалистата стена се спускаше почти отвесно надолу. Изглежда, там нямаше никакво място, което да предложи на човешкия крак и най-малката опора, но въпреки това беловласият мъж се спусна по нея с такава сигурност, сякаш надолу водеха удобни стъпала. Косата му блестеше на лунната светлина, докато най-сетне се изгуби от погледа ми, толкова дълбока беше бездната, в която той слезе. Кой бе този човек? Ако се съдеше по чертите му, несъмнено бе индианец. Какво ли търсеше тук? Защо не изчака деня, за да поеме по своя опасен път? Къде беше мулето му? Притаих се край ръба на клисурата, за да изчакам завръщането му. Лежах цяла нощ. А той не се върна. Но на сутринта, тъкмо когато слънцето изплуваше от източната низина, го видях бавно да се изкачва по отвъдната страна. На гърба си носеше някакъв вързоп. Щом се озова горе, той простря ръце към слънцето, сякаш искаше да го поздрави, а после продължи пътя си. Наблюдавах го, без той да може да ме забележи. От височината срещу мен, където се намираше в момента, надолу се спускаше полегат скалист склон. Старецът заслиза по него, после зави покрай полите на друго възвишение и се изгуби от погледа ми.

— Ти, разбира се, веднага тръгна подир него, а?

— Да. На всяка цена трябваше да разбера кой беше този човек и какво бе взел посред нощ от клисурата, защото вечерта той не носеше вързопа, метнат на гърба му. Отвързах мулето си, яхнах го и го подкарах подир него. При това не беше необходимо да заобикалям, защото посоката, в която бе поел, водеше право към Салина дел Кондор, накъдето се бях запътил и аз. Бързо се спуснах по склона и завих покрай онова място, където старецът беше изчезнал от погледа ми. Оттук нататък стръмен скат водеше към тесен дол. Индианецът се намираше вече долу. Изглежда, нямаше време за губене, понеже вървеше по-бързо от моето муле. Ето защо пришпорих животното. И тъй, последвах го в дола, оттам през някаква равнина, и после през скалиста урва отново се озовах в друга долчина, където го наближих толкова много, че той чу тропота от копитата на мулето ми. Спря за миг, за да се огледа. Щом ме съзря, продължи още по-бързо, отколкото бе вървял дотогава. Искаше да избегне срещата с мен. Смуших моето животно и то премина в галоп. Старецът дочу бързия тропот, огледа се наляво и надясно, търсейки някаква възможност да се измъкне, но тъкмо на това място и двете страни на долината бяха тъй отвесно отсечени, че не можеше да се покатери по тях. Все пак долът се разтвори, преди още да го бях застигнал, и той реши да свърне настрани. Извиках му: «Стой или ще стрелям!» Не се подчини. Ето защо стрелях с едната цев по него. Не го улучих, а и нямах такова намерение. Той чу как куршумът се удари наблизо в скалата и изглежда, разбра, че все пак е по-разумно да се подчини на заповедта ми. Спря и се обърна към мен. С двуцевката в ръка аз се приближих до него. Тогава той ме попита:

— Сеньор, какво съм ви направил, та стреляте по мен?

— Защо бягаш, като ти заповядвам да спреш? — отвърнах му. При тези думи той изпъна снага, разтърси дългата си бяла коса, както лъвът разтърсва своята грива и ми отговори с такъв тон, сякаш беше император:

— Кой има право да заповядва тук? Да не би вие? Същевременно искрящите му очи като че искаха да ме пронижат. Ала не само те искаха, защото товарът на гърба му бе поставен в мрежа от лико, през чиито дупчици нещо блестеше като чисто злато. При направеното от него движение лъскавите предмети издадоха лек звън, какъвто можеш да чуеш само от злато. И до ден днешен не знам как стана толкова бързо. Накратко, със светкавично движение насочих карабината си към него и натиснах спусъка. Изстрелът от втората цев изтрещя и старецът рухна на земята.

— Прострелян отпред в гърдите, нали? — попита Гамбусино.

— Не, а в сърцето откъм гърба. Когато насочих карабината, той бързо се обърна кръгом и се опита да отскочи настрани, за да не го улуча. Но окото ми бе по-бързо от него. Дулото ми проследи движението му и го застрелях в гърба. Мрежата се смъкна от плещите му и падна до него на земята, при което се разтвори. От нея се изтърколи част от съдържанието й. Бяха малки златни съдове и други предмети, чието предназначение не можах да отгатна. Индианецът беше мъртъв и тези неща станаха моя собственост. Завих ги в едно одеяло, което имам навика да нося притегнато с ремъци за седлото си…

— И естествено си се върнал пак при Баранка? — прекъсна го Гамбусино.

— Не. От два дена не бях срещал вода, а мулето ми непременно трябваше да пие, ако не исках да падне, за да не стане. Ето защо ми се налагаше да се отправя най-напред към Салина дел Кондор, в чиято близост, както знаеш, има няколко извора. Едва след това исках да се върна в клисурата и да потърся онова място, откъдето индианецът бе взел скъпоценностите.

— Но преди това му свали скалпа, нали?

— Да. Наистина не мога да ти кажа как ми хрумна тази мисъл. У дома имах сбирка от най-различни дребни предмети, спомени от мои предишни пътешествия и приключения. Когато стоях пред мъртвеца и гледах косата му, се сетих за индианските скалпове, които можеш да видиш в много колекции, и си помислих, че навярно си заслужава да го взема. И тъй, с помощта на ножа смъкнах скалпа му от черепа и го завих в одеялото при другите неща.

— Хмм! Значи тъй си се сдобил с косата! — каза Гамбусино бавно и замислено. — А аз навярно нямаше да я взема.

— Защо?

— Защото може да те издаде.

— Как ли пък ще стане това?

— Именно със своята рядкост. Нима си виждал много хора, които да носят косата си по подобен начин? И при това такава буйна, красива, дълга бяла коса! Индианецът има роднини и познати, които са го търсили след изчезването му. Ами ако някой от тях разбере, че притежаваш такъв скалп? А може би и други знаят тайната на съкровището. Аз не бих споменал за скалпа пред никого, а още по-малко пък бих го показвал.

— Ами! От онази случка изминаха пет години. Няма от какво повече да се боя.

— Въпреки това настоявам да си предпазлив. Познавам един стар индианец, който носи косите си по подобен начин и живее самотно високо в планините. Приликата в прическите навежда на мисълта, че между него и онзи мъртвец е имало някаква връзка. Този човек например може по някаква случайност да чуе за скалпа и в случай че е познавал убития, с теб е свършено.

— Как се казва този индианец?

— Той е на повече от сто години и затова всички го наричат стария Ансиано. Въпреки възрастта си все още е здрав и пъргав като четирийсетгодишен мъж и се е прочул с храбростта и хитростта си.

— Не го познавам и изобщо не ме засяга. Беден ли е или богат?

— Беден е.

— Значи нищо не знае за съкровището и предупреждението ти е излишно.

— Възможно е. Просто ми мина тази мисъл през главата. А сега продължавай разказа си!

— За съжаление не стана тъй, както очаквах. Исках да заведа мулето си на водопой при Салина, а и самият аз също исках да се напия с вода и после да се върна до Баранка. Обаче, щом се добрах до Салина и завих зад скалистия ъгъл, видях, че там седи някакъв човек, който ме зяпна учудено. Сигурно се беше изкачил отдолу и се канеше да продължи нагоре в планините. А това проваляше целия ми план. Не биваше да се връщам обратно, понеже той несъмнено щеше да ме последва и да види мъртвеца. А още по-малко можеше да ми хрумне да седна при него, защото не ми се искаше да запомни лицето ми, та по-късно да ме издаде. И тъй, преминах покрай него, яздейки бързо.

— Глупава история! Защо не го застреля?

— И това ми мина през ума, но щом ме видя, той бързо грабна пушката си, тъй че неговият куршум сигурно щеше да изпревари моя. Стъписах се за миг, но после светкавично извърнах глава в противоположна посока. В галоп прекосих Салина и след половин час се натъкнах на едно място, където имаше вода. Там спрях за кратко време, а след това продължих да яздя. Някакво предчувствие ми нашепваше, че онзи човек ще ме преследва.

— Откъде пък такова предчувствие? Та ти изобщо не си разговарял с него.

— Именно това непременно му е направило впечатление. А и след като е намерил трупа, сигурно се е досетил, че аз съм убиецът.

— Как изглеждаше? Ти, разбира се, го огледа добре, нали?

— Не, защото в такъв случай трябваше по-дълго да съм с лице към него, което исках да избегна по важни съображения. Не можах добре да различа и запомня чертите на лицето му, но поне видях, че не беше вече млад, понеже косата му бе посивяла.

— Ами фигурата му?

— Беше седнал на земята и нямаше как да получа точна представа за ръста му. Но не ми изглеждаше дребен.

— Ха! Ама че си бил непредпазлив! Всеки момент този човек може да се появи и да ти поиска сметка. Трябвало е да седнеш при него, а после в подходящ миг да му теглиш куршума.

— По-късно и на мен това ми мина през ума и сега съжалявам, че не го направих, защото, изглежда, онзи тип ме е огледал по-добре, отколкото си мислех.

— Откъде накъде? Да не си го срещал след време?

— Май че да. Беше ми подхвърлена една заплаха право в лицето, а тя може да е във връзка само с онази случка.

— Кой ти я подхвърли?

— Татко Ягуар.

— Valgame Dies! Той ли? Та нима е замесен и в този случай!? Перильо му разказа за срещата си в гостилницата в Буенос Айрес, където Татко Ягуар му беше припомнил за Салина дел Кондор. Когато свърши, Гамбусино извика тъй силно, че за малко да разбуди спящите хора:

— Той е бил, сигурно е бил той! Пази се от него! Вече имаме още една причина, за да го очистим в най-скоро време. Продължавай!

— След срещата си с него яздих един ден и една нощ, като спирах само за по няколко минути. Положих всички усилия, за да залича дирята си. Разбира се, горях от нетърпение да претърся Баранка за злато, но при онези обстоятелства бях принуден да отложа намерението си с няколко седмици. Това време прекарах в Чикоана, където имах щастието да намеря един вехтошар, който откупи златната ми плячка, заплащайки я сносно, без много-много да пита откъде съм се сдобил с предметите. Получената сума ме подведе да се отправя към Салта. Там ми се предложи възможност да играя на хазарт и изгубих толкова много пари, че едва ми остана нещичко, за да си купя необходимото за пътуването ми до Баранка.

— И то премина без успех, така ли?

— За съжаление! Когато стигнах до мястото, където бях застрелял индианеца, от него нямаше и следа. Кондорите бяха отмъкнали дори костите му. После претърсих Баранка стъпка по стъпка, сантиметър по сантиметър, без да открия каквото и да било. Колкото и често да съм се връщал по-късно, търсенето ми винаги оставаше напразно. И все пак съм убеден, че там са скрити богатствата, принадлежали някога на перуанските владетели.

— Не е изключено. Сигурно не си ги търсил достатъчно старателно. За подобно начинание е необходима такава проницателност, която се постига с много повече упражнения и с по-продължителна школовка, отколкото притежаваш ти.

— Същото ми е минавало през ума и на мен и затова ми се струва, че в теб съм намерил най-подходящия човек за тази работа. Готов ли си да тръгнеш с мен нагоре към онази клисура?

— Да. И колкото по-скоро, толкоз по-добре. Човек не бива да се бави, щом става въпрос за скъпоценни предмети. Не е трудно някой друг случайно да открие онова, което ти въпреки усилията си не си успял да забележиш. Ако поради някаква причина походът ни срещу камбасите не завърши според очакванията ни, най-умното, което можем да сторим, е незабавно да се отправим към планините, за да присвоим съкровищата на убития от теб индианец.

— А мислиш ли, че ще ги намерим?

— Надявам се… Сега ми се иска да направя една обиколка, за да се уверя, че лагеруваме на сигурно място. Все не мога да се отърся от мисълта, че Татко Ягуар продължава да се навърта наблизо и ни дебне.

Щом капитанът чу тези думи, бързо пропълзя назад и крадешком се промъкна до мястото, където щеше да спи.