Завещанието на инката

Седемнадесета глава Неочаквани срещи

Който от изток изкачва Cordilleras de los Andes, наричани също само Анди или Кордилери, за да стигне на запад до Чили или Перу, трябва да преодолее няколко планински пояса, отличаващи се един от друг по своя климат вследствие на различната надморска височина.

Първият пояс е така нареченият «Yungas» и достига до 1600 метра височина. Тук царства цялата тропическа пищност на растителния свят с обширните непроходими девствени гори, прекъсвани тук-там от морави, покрити със сочна трева, наречени «Pajonales». Вторият пояс, «Medio Yungas», достига средна височина от 2900 метра. Тук все още властва умереният климат и се минава през чудовищни гори, особено богати на различни дървесни видове на чинчоната [118]. После, до 3300 метра височина, следва «Cabezeras de los valles» [119]. Б. нем. изд.). Тези пояси са защитени от бурите на високите планински части и затова са все още богати на различни растителни видове. Дотук се простират огромните горски масиви, докато в следващия пояс се срещат само отделни дървета, и то само на места, които са особено добре защитени. Този следващ пояс, наричан «Рипа», достига до 3900 метра височина. Освен отделни дървета там се срещат само треви и билки [120], служещи на животните за храна. Тук цари голяма суша, прекъсвана единствено по време на дъждовния период. Следващият пояс се нарича «Рипа brava» и обхваща всичко, намиращо се над 3900 метра до най-високите върхове. Тези части на планините са богати на ценни руди. Между великанските върхове минават проходи, водещи към отвъдните склонове на планините. Тук дори в разгара на лятото дъждът много често преминава в сняг и град. А през зимата бушуват свирепи снежни бури, които често са гибелни за пътниците, дръзнали да прехвърлят Андите през това годишно време.

Там, където отвъд аржентинската граница на боливианска територия пуната граничи с горните части на кабесерата, надолу по източните планински склонове се спуска гъста гора от хининови дървета «калисайя». По откритите места, заобиколени от гората, се намират селищата на мохосите. Малко по-нависоко от пределите на пуната е разположена долината Гуанако, където един индиански отряд от това племе бе отишъл да ловува. А високо горе, почти в пуна брава, на малко плато блестят солените води на езерото Салина дел Кондор и още по-нависоко е Клисурата на убийството. Близо покрай нея минава пътека, която идва от Икике, провирайки се през един проход, спуска се към Салина дел Кондор, а после пресича аржентинската граница, водейки към Умауака. Недалеч от споменатата граница с тази пътека се слива една друга, която идва от север, откъм Перу. Всъщност понятието «пътека» тука не е съвсем на място, защото в случая и дума не може да става за онова, което ние разбираме под «пътека» или «път». Товарните животни вървят през скали и натрошени камънаци, през долини и клисури, без да оставят следи, от които би могла да се образува истинска отъпкана пътека. Само опитните ловци и водачи познават местностите, а пътниците, които за пръв път минават оттам, лесно губят посоката и могат с дни и седмици да се лутат из планините, без да намерят пътеката и прохода, който ще ги отведе до целта им. Ако не внимават добре, дори вещите водачи лесно могат да подминат мястото, където се срещат двете споменати пътеки за товарни животни и да тръгнат в погрешна посока.

Същото се случи и с пеона от Умауака, който трябваше да заведе двамата немци до Салина дел Кондор. Вярно, че се беше изкачвал там горе, но придружаван от други хора и понеже не бе обърнал внимание на отделните подробности, сега се обърка.

Беше станало обед, а още от ранни зори той се държеше доста странно. Често се отбиваше от вече поетата посока, тръгваше ту наляво, ту надясно, за да завие скоро след това пак ту насам, ту натам. Оглеждаше местностите замислено, като полагаше усилия това да не се забележи от останалите.

Поведението му не направи впечатление на доктора. Обаче Фрице беше по-проницателен и то не му убегна. В този момент тримата ездачи се намираха на едно място, откъдето започваха две тесни дефилета. Първото от тях водеше наляво, а другото — направо. Пеонът спря, за да размисли. Заоглежда се ту наляво, ту напред и очевидно не знаеше накъде да поеме. Ето че най-сетне Фрице загуби търпение и каза:

— Защо спирате, сеньор? Изглежда, изгубихте пътя,а?

— Откъде ви хрумна подобно нещо? — отвърна водачът обидено. — Да не би да си мислите, че не знам къде се намирам?

— Сигурно много добре знаете, че сте в Андите, ама точно на кое място, изглежда, за съжаление, не знаете.

— Сеньор, искате да ме обидите ли? В такъв случай ще ви зарежа тук и ще яздя обратно! — заплаши той.

— Ще яздите ли? Навярно няма да можете — усмихна се Фрице.

— Защо?

— Защото мулето на което седите, е наше. Значи ще можете само да вървите обратно! — заплаши той.

— Ами ако не го дам?

— Не говорете глупости! Виждате, че сме въоръжени. А по тези места хората имат навик да стрелят по крадците, без да ги питат дали им е приятно, или не. Щом обърнете мулето, за да се върнете, незабавно ще получите от мен куршум! А сега напред, ако знаете пътя, както твърдите!

Пеонът никак нямаше вид на страхлив човек, но поведението на Фрице го накара да си подвие опашката и той свърна в дефилето, което водеше наляво. Двамата го последваха.

Дефилето се виеше насам-натам като змия. Извиваше ту в една, ту в друга посока, сякаш беше безкрайно. То се стесняваше все повече и повече, докато накрая се превърна в дълбока тясна клисура, която би могла да се сравни със северноамериканските каньони.

Пеонът яздеше все по-бавно и по-бавно. Никога досега не беше виждал подобна зигзаговидна клисура. Най-сетне той спря и каза:

— Като разговаряхме преди, вие ме объркахте. Не трябваше да завивам наляво, а да продължа направо. Онзи път беше верният. И тъй, да се връщаме, сеньори!

— Тъй си и мислех! — промърмори недоволно Фрице. — Сега ще трябва да бием обратно тоя дълъг път! Ами сигурен ли сте, че този път е погрешният, а пък онзи е верният?

— Да. Спокойно обръщайте животните! Твърде много се отклонихме наляво, следователно ще трябва да се придържаме повече надясно.

— Ако е вярно, моите поздравления, защото…

Той изведнъж замлъква и внимателно се заслуша.

— Какво има? — попита докторът. — Чу ли нещо?

— Да. Стори ми се, сякаш ей там пред нас се разнесе някакъв шум. Слушай!

Той не се беше излъгал, понеже шумът се повтори и започна да се приближава. Приличаше на тропот от копита.

— Дали все пак не съм на верния път? — запита пеонът и угриженото му лице се проясни.

Пред тях клисурата правеше нов завой. Иззад неговия ъгъл се появиха трима конници. Личеше си, че първият от тях е ~мулетате ариеро. След него идваше тежко натоварено муле, следвано от ездач, който, изглежда, бе собственикът на товара. Носеше обичайното за страната облекло, беше висок и добре въоръжен. Косата и брадата му бяха руси, а очите, които изненадано се спряха на тримата конници пред него, имаха светлия цвят на северняшките очи. Зад него яздеше третият, който сигурно също бе ариеро.

Те спряха и двете групи се оглеждаха в продължение на няколко секунди, без някой да продума. След това, обръщайки се към пеона, третият ездач възкликна:

— Възможно ли е? Не сте ли Малсесо, пеонът на Родриго Серено?

— Аз съм, разбира се — отговори той. — Откъде ме познавате?

— От Умауака. Обикновено отсядам при вашия господар и там съм ви виждал. Да не би да сте водач на сеньорите, които са заедно с вас?

— Естествено.

— Cielo! Как така сте се заловили с прехвърлянето на непознати пътници отвъд планините! Тази работа може да я свърши само някой опитен ариеро!

— Познавам планините по-добре, отколкото си мислите. Впрочем изобщо нямаме намерение да ги прехвърляме.

— Значи ще останете от тази страна, така ли? Това е нещо друго. Но вече сте прекрачили границата на пуната и този път води към пуна брава, а не към някое населено място. Ще ми разрешите ли да попитам накъде сте тръгнали?

— Натам, откъдето сигурно вие идвате, а именно нагоре към Салина дел Кондор.

— Към Салина? Dios! [121] Да не мислите, че слизаме оттам?

— Сигурно.

— Страшно се лъжете, сеньор. Идваме от Перу и сме се отправили към Салта. Има само два пътя. Единият от тях е този, по който яздим, а другият идва от Икике, минава край Салина дел Кондор и се среща с първия на едно място, намиращо се на половин ден път зад вас.

— Това ми е известно.

— И все пак, изглежда, не знаете, че сте се заблудили! Не сте обърнали внимание на мястото, където се срещат двата пътя. Вместо да свърнете наляво, сте продължили в същата посока.

— Точно това си помислих и аз! — възкликна Фрице, обръщайки се към пеона. — Трябваше да завием наляво, а досега все твърдяхте, че трябвало да се придържаме надясно. Вследствие на това сме изминали обиколен път, който изобщо не можем да наваксаме. Струва ми се, че сме загубили девет-десет часа.

— Не, не е чак толкова много, сеньор — обърна се към него ариерото учтиво. — Пътят, по който е трябвало да тръгнете, се изкачва нагоре в планините на запад оттук. Ако в края на тази клисура се насочите право на запад, ще го достигнете за три часа.

— Хмм! — измърмори Фрице замислено. — Цяло щастие е за нас, че ви срещнахме. Ако всичко е останало на нашия водач, много лесно щяхме да намерим гибелта си, защото се канеше да се върнем, а после да се отклоним още по-надясно. Утешително звучат думите ви, че след три часа можем да излезем на верния път, ама въпросът е дали ще намерим пътя, водещ до него. Както видях, нагоре непрекъснато се редуват стръмнини и върхове, долини и клисури, а не през всички от тях може да се премине.

— Прав сте. Нагоре може да се изкачи само онзи, който е запознат с местностите. Не ви остава нищо друго, освен да се върнете и заедно с нас да яздите до мястото, където се сливат двата пътя. После съвсем точно ще ви опиша в каква посока трябва да яздите.

— Всичко това е много хубаво, ама не ни върши работа. Изгубихме много време, а върнем ли се, ще загубим още повече.

— Нима разполагате с толкова малко време?

— Ами да. При Салина дел Кондор искаме да се срещнем с хора, някои от които може би познавате. Ние сме от един отряд, чийто предводител е Татко Ягуар.

— Татко Ягуар ли? Познавам го! Той е най-известният човек в планините и съм се срещал с него няколко пъти. Двойно повече съжалявам, че не съм в състояние да ви помогна. Този сеньор ни е наел да го придружаваме до Салта, тъй че повтарям онова, което казах и преди: най-добре е да се върнете заедно с нас.

Русокосият непознат бе слушал внимателно, оглеждайки изпитателно доктора и неговия слуга. В този момент той извади часовника си, погледна го и попита ариерото, който бе говорил досега:

— Значи вие познавате местностите толкова добре, че можете да изведете тези сеньори на верния път?

— Да.

— И това ще стане до смрачаване?

— Да.

— И този път по-нагоре се среща с нашия път за Салта?

— Да.

— Е, тогава можем да помогнем на сеньорите, без да се налага да ме напускате. Вие ще поемете водачеството, а аз идвам с вас. Времето, което ще загубя, не е повече от три часа, които утре ще можем да наваксаме. А тези господа ще изгубят повече от един ден. Изведем ли ги на верния път до свечеряване, те ще ни разрешат да лагеруваме заедно с тях през нощта, а после рано сутринта всеки ще продължи по своя път. Нека побързаме!

Без да изчака някакъв отговор, той обърна мулето си. Водачите му го последваха, тъй че двамата немци не можеха да сторят нищо друго, освен да подкарат животните си подир него. Клисурата бе толкова тясна, че не им даваше възможност да се доберат до яздещия начело непознат мъж, за да му благодарят за неговата любезност. Последен в колоната беше пеонът, който не се бе осмелил повече да обели и дума, и в момента лицето му имаше направо гузен израз.

Не измина и четвърт час, и ето че достигнаха горния край на клисурата. Тя излизаше на малка равнина, откъдето се откриваше свободен изглед към издигащите се на запад планини. Скоро равнината се снишаваше и преминаваше в тясна долина, която постепенно се разширяваше и навлизаше между високи непристъпни планини. Върховете им бяха голи, само тук-там по склоновете имаше зеленина, останала още от дъждовния период. Но никъде не се виждаше вода. Само на едно или друго място растяха отделни храсти, край които ариеросите и пеонът спряха, за да съберат сухи клони.

Най-после на доктора и Фрице им се предложи възможност да се представят и благодарят на любезния непознат. Моргенщерн насочи мулето си към него и каза на испански:

— Сеньор, вие ни правите такава услуга, за която никога не бихме се осмелили да ви помолим. Разрешете ми да ви се представя. Казвам се Моргенщерн, доктор Моргенщерн, и дойдох от Германия в Аржентина, за да правя палеонтоложки проучвания. А този човек е слугата ми Фрице Кизеветер.

— Немци ли сте? — попита русият сърдечно на най-чист литературен немски език. — Колко се радвам, че мога да услужа на земляци!

— Значи и вие сте немец?

— Гордея се, че съм такъв.

— От коя страна на океана сте роден?

— Оттатък, в отечеството. Казвам се Енгелхард и по професия съм… впрочем вече нямам такава. Досега живях в Лима, в Перу, но продадох моята фирма и се каня да се завърна в Германия. Но най-напред ще мина през Салта и оттам ще отида в Буенос Айрес, където имам роднини.

— Ние идваме от Буенос Айрес — отговори докторът. — Там живях в дома на банкера Салидо, когото може би познавате.

— Салидо ли?! В семейството му не споменаха ли моето име? Енгелхард изговори този въпрос с видимо вълнение. Докторът отговори замислено:

— Когато преди малко казахте, че се казвате Енгелхард, имах чувството, сякаш съм чувал вече това име някъде… но къде.-. хмм, хмм!

— Гос’ин докторе, гос’ин докторе — намеси се Фрице с радостен глас. — Разбира се, че знаем туй име! Та не проумявате ли, че този гос’ин Енгелхард е мъжката половинка на родителите на нашия Антон?

Докторът отвори уста, погледна въпросително първо Фрице, а после и Енгелхард, след което погледът му продължи да се мести от единия на другия, докато най-сетне, поклащайки глава, той каза:

— Фрице, лъжеш се. Нима бащата би тръгнал от Перу през Андите за Аржентина, като знае, че синът му, на латински «филиус», в същото време се е отправил на път от Аржентина за Перу?

— Господин докторе, — каза Енгелхард, — разбира се, че съм бащата на Антон, с когото сте се запознали в дома на Салидо. Но моят син не е на път за Лима, понеже телеграфирах на Салидо, че самият аз ще дойда да взема Антон!

— Тогава за съжаление телеграмата е закъсняла, защото момчето действително е тръгнало на път. Пътувахме заедно с него няколко дена. Обаче не мога да разбера защо Салидо не е отговорил незабавно на телеграмата ви!

— Не разбирате ли? Но сигурно знаете, че между Перу и Чили избухна война?

— Ни най-малко!

— Чили прекъсна всякакви връзки на Перу с Аржентина. Както научавам сега, моята телеграма е била една от последните, които са изпратени. Но отговорът на Салидо не е стигнал до Лима. Ето защо до днес бях твърдо убеден, че Антон все още се намира при него. Неприятно усложнение!

— Казахте, че сте продали фирмата си?

— Сигурно знаете, че съм банкер. Положението беше такова, че през войната имаше опасност да изгубя всичко, каквото имам. За щастие ми се предложи много изгодна възможност за продажба и я използвах. Но аз продадох не само фирмата, ами всичко, каквото притежавах в Перу, тъй че по най-бърз начин можах да напусна страната, чиито политически условия не ми гарантираха вече нито сигурност на собствеността, нито спокоен живот. Изпратих на Салидо телеграма, че идвам, и то по суша, през Андите, понеже в Салта, Тукуман и Кордова имам да уреждам все още някои заплетени финансови въпроси. Жена ми предпочете да тръгне с другия ни син по море, на което не се противопоставих, защото намерих един хубав нов кораб, чийто капитан ми е приятел. В Буенос Айрес пак ще се съберем. Надявах се там да срещна и Антон. А ето че е заминал! Какво нещастие! Няма да ни намери в Лима. Ще го принудят да стане войник, защото за възрастта си е добре развит и …

— Я не се тревожете! — прекъсна го Фрице. — Вашия Антон изобщо няма да прекрачи границата. Хората, с които е тръгнал, са достатъчно умни, за да не го прехвърлят оттатък при дадените обстоятелства.

— Откъде знаете? Как можете да го твърдите?

— Ами познавам ги.

— Тогава кажете ми бързо кои са и къде да ги намеря!

— При Салина дел Кондор. Вашият любим Антон е заедно с Татко Ягуар, който има при себе си над двайсет храбри мъже. Нали виждате, че няма защо да се тревожите.

Изразът на загриженост изчезна от лицето на Енгелхард, той плесна с ръце и извика:

— Заедно с Татко Ягуар ли е? Значи горе при Салина дел Кондор, което съвсем не е толкова далеч оттук?

— Да, горе. Татко Ягуар трябваше да го прехвърли през планините, ама сега ще ви го поднесе направо в ръцете.

— Каква случайност или по-скоро каква намеса на съдбата!

— Не е случайност — обади се докторът, — трябва да благодарите на доброто си сърце. Ако бяхте минали покрай нас, без да ни помогнете в бедата, щяхте да имате далеч по-дълга и болезнена раздяла с вашия син. Всичко ще ви разкажем.

Добрият доктор се накани да подеме една дълга история, която сигурно щеше да започне още от преди потопа, обаче разсъдливият Фрице възрази с думите:

— Не сега, не сега, господа. Та не виждате ли колко много изостанахме! Ей там горе другите се спряха и ни чакат. И тъй, нека продължим ездата! Пътем също можем да разговаряме, а докато бивакуваме, ще имаме достатъчно време да си разкажем всичко случило се.

Двамата нямаше как да не му дадат право, и когато той пришпори мулето си, те го последваха. Долината се извиваше нагоре между две планински възвишения и изглежда, по-нататък отново се спускаше надолу. Двамата ариероси и пеонът се бяха спрели горе, за да изчакат изостаналите хора. Когато немците ги настигнаха, всички продължиха напред с удвоена бързина. Ту минаваха през дълбоки низини, ту изкачваха стръмни височини, които не бе възможно да бъдат преодолени с коне. Слънцето се спря зад върховете и ариерото, който ги водеше, подкани към още по-голяма бързина. Високо във въздуха се рееше кондор. Ариерото посочи към него и каза:

— Връща се в гнездото си. Нека последваме примера му, защото след по-малко от половин час ще се смрачи.

— Няма ли да стигнем скоро до търсената пътека? — попита Енгелхард.

— След няколко минути сме там.

— Ами мястото, където ще можем да пренощуваме?

— И то не е далеч. Само че за съжаление не е разположено на юг, накъдето ще тръгнем утре сутринта, а на север, тъй че пак ще изгубим време.

— Значи се намира по посока на Салина дел Кондор?

— Да.

— Тогава не ще изгубим време, защото утре в ранни зори няма да продължа направо за Салта, а първо ще яздя до Салина. Представете си, сеньор, току-що научих, че моят син е заедно с Татко Ягуар!

Само след броени минути те излязоха на песъчлива равнина, която прекосиха наполовина. После водачът им спря, посочи към земята и каза:

— Сеньори, виждате ли тези следи в пясъка? Те са стари и почти заличени, едва се разпознават. Това е пътят за Салина. Ще изминем по него още известно разстояние. Той е хубав, да пришпорим животните!

Ариерото накара мулето си да препусне в галоп и останалите последваха примера му. Полетяха бързо през равнината, а после покрай подножието на едно възвишение, чийто скалист склон бе дълбоко насечен. Най-сетне ариерото дръпна поводите на мулето си, посочи към широк, но не много висок отвор в скалата и каза:

— Тук е мястото, където ще пренощуваме, сеньори, нещо като пещера с два входа. Вятърът не достига дотук и ако запалим огън и се увием в одеялата, ще спим тъй приятно, сякаш се намираме в някое ранчо.

— Слязоха от седлата, за да огледат пещерата. Тя нямаше дъно, а се състоеше от два входа, които се намираха на около двайсетина крачки един до друг в скалата и бяха свързани във вътрешността и от празно, извито навътре помещение. Следователно пещерата имаше приблизително формата на подкова, чиито краища водеха навън. Пред нея растеше ниска, но гъста трева, типична за пампата, която предлагаше на мулетата чудесна паша. Свалиха седлата и оглавниците и спънаха краката им, така че да пасат свободно, но без да могат да се отдалечат.

Краткото време на гаснещата дневна светлина бе използвано за подготовка на бивака в пещерата. Разгънаха седлата тип «рекадо», за да ги използват като постели. Когато хвърлиха и одеялата върху тях, разполагаха вече с толкова удобни легла, че едва ли можеха да мечтаят за по-хубави в тези пущинаци. Междувременно се стъмни и запалиха огън. Пътем бяха събрали толкова много горивен материал, че щеше да им стигне за няколко часа.

После вечеряха. Щом се нахраниха, мъжете запалиха цигари от неголемите запаси на Енгелхард. От едната страна на горящия в пещерата огън седяха ариеросите и пеонът, които разговаряха помежду си на испански, а от другата страна се намираха тримата немци, които си служеха с родния език. Фрице и докторът се редуваха да разказват на банкера всичко случило се още от първия ден в Буенос Айрес. Никой не се сети да постави пред пещерата пазач. Ако Татко Ягуар беше тук, сигурно нямаше да пропусне да вземе тази предпазна мярка, толкова необходима в подобна местност…

Както вече споменахме, Гамбусино и Антонио Перильо се отправиха към долината Гуанако, за да наемат за пътуването си към Клисурата на убийството няколко от ловуващите там мохоси. Наистина те взеха от Салта хранителни провизии, но съвсем не в такова количество, каквото при определени обстоятелства можеше да се окаже необходимо. Гамбусино имаше твърдото намерение да остане в Клисурата на убийството, докато намерят скривалището. Но това можеше да продължи с дни, даже седмици, а в такъв случай взетите провизии неминуемо щяха да се свършат. Следователно бяха необходими хора, които да ходят на лов и да набавят месо, и мохосите щяха да се заемат именно с тази работа. Освен това, за да не бъде изненадан от случайно преминаващи пътници, Гамбусино щеше да бъде принуден да постави двама пазачи — един в горния край на Клисурата на убийството, и друг — в долния й край — задача, която също щеше да бъде възложена на мохосите.

Разбира се, на тези индианци трябваше да се забрани да влизат в клисурата. Но с какви ли причини можеше да им се обясни потайното, а може би и продължително присъствие на двама души в Клисурата на убийството? След като Гамбусино дълго размисля над този въпрос, най-сетне каза на Перильо:

— Тези обесници са твърде проницателни, за да им излезем с обичайните номера. Трябва да намерим някоя причина, която да е свързана с религията. Това е единствената възможност да ги заблудим. Какво ще кажеш за един обет?

— Вярно! Веднага улучи най-подходящото! В смъртна опасност сме дали обет да извършим в Клисурата на убийството нещо богоугодно, при което трябва да бъдем сами и необезпокоявани. Все ще съчиним какво да е то. Червенокожите са изключително суеверни. Ще бъдат изпълнени с такова страхопочитание, че сигурно и през ум няма да им мине тайно да ни дебнат.

— Така е. А след като намерим, каквото търсим, просто ще ги пречукаме. Няма да ни се отвори много работа, защото ще е напълно достатъчно, ако вземем само шест или седем от тях.

Тези безскрупулни хора бяха посрещнати сърдечно от мохосите и споделиха желанието си с техния вожд. Той не само че се съгласи, а дори изказа готовност самият той да участвува в ездата до Клисурата на убийството. За двамата това бе извънредно неприятно, но волю-неволю бяха принудени да се съгласят, защото, ако му откажеха, това щеше да бъде голяма обида и несъмнено той щеше да забрани и на хората си да участват.

И тъй, заедно с вожда и още седмина мохоси двамата потеглиха на път от долината Гуанако към Клисурата на убийството, която бе на такова разстояние, че не беше възможно да я достигнат за един ден. Привечер на първия ден те се добраха до пътеката за товарни животни, водеща нагоре към Салина дел Кондор. Продължиха по нея, докато се стъмни, а после Гамбусино се накани да спре да бивакува на първото що-годе удобно място, което видеха очите му. Но ето че Острия нож, вождът, се обади:

— Скоро ще се появи студеният северен вятър и тогава ще е хубаво, ако се намираме на такова място, където няма да ни брули.

А знаеш ли къде можем да отидем?

— Да. В една пещера, която съвсем не е далеч оттук. Пещера с два входа.

— Тогава води ни!

Продължиха ездата начело с Острия нож и другите подир него. След известно време вождът внезапно спря, наведе се силно напред и внимателно се взря.

— Какво ти стана? Има ли нещо подозрително? — попита го тихо Перильо.

— Да — отговори му вождът. — Виждам светлина от огън, който гори вътре в пещерата.

— Значи там има хора! Кои ли са?

— Ще видя. Дръжте мулето ми! Чакайте ме тук и не вдигайте шум!

Той се плъзна от седлото на земята и бързо изчезна. Останалите също слязоха от мулетата си. Измина повече от четвърт час, преди да се завърне. Съобщи им следното:

— Малко встрани от пещерата пасат мулета, а вътре край огън седят шестима мъже.

— Индианци ли са? — попита Гамбусино.

— Бели.

— Как са въоръжени?

— Много добре.

— Какво правят?

— Разговарят. Трима от тях си служат с испански, а другите трима приказват на някакъв език, от който дума не разбирам.

— Много странно. Сам ще отида да видя.

Той направи знак на Перильо и двамата се запромъкваха напред. Отблясъците от огъня им служеха за ориентир, тъй че не бе възможно да не намерят пещерата, въпреки че за пръв път идваха тук. Щом я наближиха, двамата легнаха на земята и продължиха пълзешком, докато почти достигнаха един от входовете й.

— Ако случайно някой излезе, ще ни открие! — прошепна Перильо на Гамбусино.

— Няма, освен ако не се спъне в нас. Тук е тъмно, а вътре е светло. Излезеш ли навън, си като заслепен. Ела да се приближим още!

Те се промъкнаха още малко напред и вече погледите им можеха да проникнат в пещерата. Съзряха двамата ариероси и пеона. На другите трима чуха само гласовете. Не след дълго Гамбусино дръпна своя другар и двамата се върнаха на такова разстояние, където отново можеха да се изправят.

— Позна ли го? — попита Перильо.

— Кого?

— Ратаят на Серено от Салта.

— Да.

— Но другите двама не ги познавам.

— Те са ариероси, което личи и по облеклата им. Виждал съм ги вече, но не им знам имената. Имаш ли някаква представа какъв е оня език, дето говорят другите трима? Не е френски, португалски, и английски също не е.

— Звучи ми като немски. В Буенос Айрес често съм слушал да разговарят немци.

— Demonio! Немски! Да не би…

— Тихо! Непременно трябва да ги видим. Пещерата има още един вход. Отидем ли при него, вероятно ще ги зърнем, понеже седят от другата страна на огъня. Ела!

Описаха дъга, за да не попаднат в осветеното от огъня пространство, а после, пълзейки както и преди, се приближиха до втория отвор откъм другата страна.

Предположението на Гамбусино излезе вярно. Тримата немци се виждаха. Енгелхард седеше така, че лицето му изцяло бе обърнато към тях, докато докторът и Фрице бяха в профил.

Гамбусино посегна към ръката на Перильо и я стисна. Започна да диша шумно, но все пак се овладя и направи знак на Перильо, че трябва да се отдалечат. Щом се озоваха на безопасно разстояние, побеснял от гняв, той запроклина:

— Мътните ги взели тези двама типове! Как ли са попаднали в тая пещера?

— Сатаната ги е довел!

— Сигурно е така! Той винаги ни ги изпречва на пътя. Наистина се излъгахме, като взехме единия от тях за Глотино, но все пак те са опасни за нас, защото ги срещаме винаги когато кроим нещо важно.

— О, туй съвсем не е най-страшното! Без съмнение най-лошото се крие в това, че където са те, винаги изниква и Татко Ягуар.

— Вярно! Все пак иска ми се да вярвам, че дяволът не е довел и него насам!

— Що се отнася до това, човек винаги може да очаква всичко от дявола и от Татко Ягуар.

— Успокоява ме единствено обстоятелството, че в пещерата има само шест седла. От това следва, че тук се намират само тези шестима мъже. Значи поне засега няма защо да се страхуваме от Татко Ягуар.

— Какво ще правим? Дали да продължим пътя си? Много ми се иска веднъж завинаги да дадем на тези двама немски дребосъци един урок.

Гамбусино се загледа пред себе си замислено и след малко каза:

— Имам една идея.

— Е?

— В същност за нас двамата са безобидни и макар че не съм толкова глупав да му мисля много-много заради някакъв си човешки живот, все пак ми се струва излишно да ги убиваме. Пленим ли ги, имаме двама заложници, които можем да използваме срещу Татко Ягуар, в случай че наистина се намира наблизо.

— Значи си на мнение да ги мъкнем навсякъде с нас?

— Хмм! Би било неудобно, но въпреки това има една причина, за да го направим: те са богати.

— Да. Който предприема подобно пътуване, сигурно е богат. Но има и друга причина. Познаваш ли третия, онзи рус немец, който седи при тях?

— Не.

— Та нали си бил в Перу, в Лима!

— От там ли е?

— Да. Виждал съм го неведнъж, но сигурно не ме познава. Чувал ли си някога името Енгелхард?

— Да нямаш пред вид богатия банкер от Лима, дето е милионер?

— Да.

— Да не би да е той?

— Да, той е. Няма никакво съмнение, понеже го познавам много добре. Представи си само какъв откуп ни чака!

Уха! Великолепна мисъл! Ако от нашето съкровище нищо не излезе, можем да го компенсираме с този Енгелхард. Ще го принудим да ни даде половината си състояние, за да го освободим.

— Да го освободим ли? Та да ни предаде? Глупости! Първо ще плати, а после… ще изчезне. Участваш ли? Дори да намерим съкровището, откупът на този обесник няма да ни е излишен.

— Имаш пълно право. Значи ще го пленим заедно с дребосъците, нали?

— Да.

— А какво ще стане с другите?

— Ще ги очистим. Три куршума или удари с нож.

— Diablillo! Не се церемониш много, но така е съвсем правилно. Само се питам дали и индианците ще участват.

— Ще им обещаем част от плячката, но вместо това по-късно ще получат куршум. Почакай ме тук, докато се върна!

Той се отдалечи предпазливо, а Перильо легна на земята и се притисна към нея. Когато Гамбусино се завърна, той не беше сам, а водеше вожда и шест индианци. Седмият бе останал при животните, за да ги пази.

— Съгласни са — прошепна той на Перильо. — Банкерът за нас, а дребосъците за тях. Само че не искат никого да убиват. Значи ние ще трябва да се заемем с ариеросите и пеона. Затова ти донесох и пушката.

— Дай я! Дали негодниците ще умрат от нашите куршуми, или от куршумите на индианците, е все едно. Кога се започва?

— Веднага. Ние двамата ще се промъкнем откъм страната, където седят ариеросите, а пък червенокожите ще пропълзят до другия вход на пещерата. Щом се разнесат изстрелите ни, те ще нахлуят вътре, ще се нахвърлят върху немците, незабавно ще ги разоръжат и ще ги вържат. Всичко е уговорено. Хайде!

Те се отправиха към другата страна и се приближиха до входа толкова, че можеха да виждат своите насядали жертви.

— Аз се заемам с двамата ариероси, а ти — с пеона — прошепна Гамбусино на своя съучастник. — Ще ги застреляме в главите, така е най-сигурно. Броя до три и натискаме спусъците. Готов ли си?

— Да — отвърна Перильо и приготви пушката си за стрелба.

— Цели се точно! И тъй… едно… две… три!

Той силно извика последната дума и веднага стреля с двете цеви. Перильо натисна спусъка едновременно с него. Тримата нещастни, нищо неподозиращи хора, паднаха с простреляни глави. Същевременно индианците нададоха пронизителни крясъци и нахлуха в пещерата. Всичко стана за броени секунди, тъй че немците бяха повалени на земята и вързани, преди да успеят да помислят за съпротива. После червенокожите се заеха със застреляните хора, завлякоха ги на открито и там си присвоиха всичко, каквото намериха по тях.

Гамбусино разпали огъня и после заедно с Перильо застана пред пленниците, така че те, несъвзели се още от уплахата, ясно да могат да виждат неприятелите си.

— Добре дошли в планините, сеньори! — заговори им той подигравателно. — Възхитен съм да ви видя тук. Изглежда, ми е съдено щастието отново и отново да се наслаждавам на вашите физиономии. Как сте?

— Много добре, сеньор — засмя се Фрице, който пръв си възвърна самообладанието. — Ако се чувствате тъй прекрасно като мен, човек може само да ви завиди.

— Самочувствието ви ме интересува по-малко от вашата кесия. В какво състояние е тя? Богат ли сте?

— Много.

— Значи можете да платите откуп?

— Да.

— Но не носите у вас пари, нали?

— За съжаление е така. Те са при моя банкер.

— Няма значение. Ще ми дадете писмо до банката. А какво е положението с вашия спътник?

Той имаше предвид доктор Моргенщерн. Фрице отговори вместо него:

— Горкият човечец няма нищо друго освен онова, което е в джобовете му. Шепа боливианос, това е всичко.

— Тогава ще умре. Мога да го освободя само срещу откуп.

— Няма намерение да умира, защото знае, че ще платя за него. Колко голяма трябва да е сумата?

— Десет хиляди боливианос за двамата. Това е най-малкото, което мога да поискам.

— Добре! Ще я имате! Дайте ми мастило, перо и хубава бяла хартия и незабавно ще ви напиша писмото!

— Не бързайте толкова! Има време. Трябва да говоря и с този сеньор.

Той се изтъпанчи високомерно пред Енгелхард и го попита:

— Познавате ли ме, сеньор Енгелхарт?

— Не — отговори му той, като почувствува как му олеква на сърцето, понеже, изглежда, ставаше въпрос не за живота му, а за откуп.

— Не ли? Е, няма значение, защото ще се запознаете с мен и ако се покажете тъй сговорчив като този сеньор, който не се пазари за нито един от десетте хиляди боливианос, нашето запознанство ще бъде приятно и за двете страни.

— Колко искате за свободата ми?

— Това ще стане ясно, след като разбера на колко възлиза вашето състояние. Защото имам обичай да изчислявам в проценти и…

Той бе прекъснат от вожда, който припряно се приближи и му направи знак да се отдръпне с него настрани. След като Гамбусино го последва, Острия нож му прошепна:

— Тук не сме в безопасност. Някой ни подслушва. Един от моите хора забелязал някаква човешка фигура, която тайно се промъквала насам.

— Може би е било животно?

— Не сеньор. Бил е човек, защото, щом разбрал, че са го видели, скочил на крака и избягал.

— Не го ли преследвахте?

— Нима е възможно в тъмнината, царяща навън? Човекът изчезнал мигновено.

— Que disgusto [122]! Това незабавно трябва да тръгваме. Кой знае какви хора се скитат наоколо.

— Сигурно е Татко Ягуар — отвърна Антонио Перильо, който стоеше толкова близо, че чу съобщението на вожда.

— Не, надали е той, защото, ако беше той, нямаше да се поколебае да ни нападне и да освободи пленниците. Но който и да е, няма да успее да ни напакости. Ще го заблудим.

Той стъпка огъня, за да не ги осветява, и даде още няколко тихи заповеди. Неколцина индианци доведоха мулетата на пленниците, довлякоха и убитите, а други пък вдигнаха вързаните немци и ги отнесоха до мястото, където индианецът пазеше животните. След кратка бъркотия се чу как отрядът се отдалечи, но не към Салина дел Кондор, а тъкмо в противоположна посока. До преди малко така оживеното място отново стана тихо и пусто.

Наистина ли бе пусто? Не съвсем, защото недалеч от пещерата, където досега бяха лежали плътно притиснати до скалистата стена, се надигнаха два тъмни силуета и някакъв глас прошепна:

— Видяха те, затова си тръгнаха. Колко лесно можеха да те заловят, повелителю мой!

— Мен никога няма да ме хванат, скъпи Ансиано — отвърна Хаукаропора, синът на инката. — Тръгнаха в друга посока, за да ни заблудят, но няма да се оставим да ни излъжат. Краката ни са по-бързи от копитата на техните мулета. Несъмнено те яздят към Салина. Нека избързаме, да стигнем там преди тях, за да съобщим на Татко Ягуар, че идват!

Двамата потомци на древните перуанци изчезнаха в нощната тъма. Те бяха изпратени от Татко Ягуар като разузнавачи, за да му известят приближаването на Гамбусино. Вярно, че отначало двамата бандити имаха преднина от един ден, но тъй като те първо се отбиха при мохосите, докато Татко Ягуар и неговите хора яздиха право към целта, Хамер пристигна в клисурата далеч преди Гамбусино и в този момент заедно с отряда си се намираше на лагер близо до нея.