Завещанието на инката

Четвърта глава Ново запознанство

След около две седмици параходът от Росарио спря на пристана на Санта Фе. Дъсченият мост бе спуснат и пътниците побързаха да слязат на сушата. По брега се разхождаха няколко офицери, за които появата на непознатите хора на пристана представляваше много по-приятна гледка от замрелия живот в града.

Последните двама, слезли на брега, имаха дребни фигури, бяха облечени като гаучоси — целите в червено, — и то толкова еднакво, че лесно можеха да бъдат сбъркани по облеклото. И двамата носеха съвършено еднакви оръжия: по една пушка и два револвера, чиито дръжки стърчаха от поясите им, както и по един нож. Щом офицерите съзряха двамата мъже, изглежда, се изненадаха много. Единият от тях, който беше капитан, каза на другия:

— Какво виждам? Пристига коронел [42] Глотино, и то предрешен! Дали иска да остане инкогнито, или ще трябва да му отдадем чест?

— Нека изчакаме да видим дали ще ни обърне внимание — обади се старши-лейтенантът.

Двамата червенодрешковци се приближаваха бавно, и то право към офицерите. И така последните удариха токове, при което шпорите им звъннаха, и в същото време вдигнаха ръце, за да отдадат чест.

— Buenos mananas! [43] — поздрави дребният учен, защото това беше той, допирайки два пръста на дясната си ръка до периферията на шапката си. Неговият спътник, Фрице Кизеветер от Щралау, направи същото. — Времето е хубаво днес, сеньори, нали?

— Разбира се, полковник — отвърна капитанът. — Ваша милост сте имали добро пътуване. Господин полковникът ще остане ли днес тук?

— Може би. Ще си потърся квартира.

— Ще разрешите ли, господин полковник, да ви придружа?

— С удоволствие, само че не съм полковник.

— Тъй вярно! Разбирам! Дипломатическа мисия или може би дори частна военна инспекция. А как да се обръщаме към ваша милост?

— Искате да кажете с какво име? Аз съм зоолог и се казвам доктор Моргенщерн от Ютербок.

— Много добре! Колкото по-чуждо и трудно изговоримо е името, толкова по-тайно и непроницаемо е инкогнитото. А този сеньор до ваша милост?

— Той е слугата ми Фрице Кизеветер от Щралау на Румелсбургското езеро.

— Това име е още по-трудно изговоримо, следователно е още по-непроницаемо. Разрешете, ваша милост, да тръгнем към казармата!

Групата потегли, при което капитанът страхопочитателно вървеше отляво на учения, на една крачка по-назад, а подир двамата следваха Фрице Кизеветер, заобиколен от двете си страни от останалите офицери.

Казармата на Санта Фе представляваше стара неколкоетажна постройка с кула още от времето на испанското господство. Прозорците, а даже и балконите имаха дебели железни решетки. Пред фасадата на сградата се намираха няколко оръдия. Край вратите стояха или седяха войници, а зад решетките на прозорците надничаха многобройни затворници.

— По дяволите! — обърна се ученият към слугата си на немски. — Та това е затвор! Да не ни смятат за разбойници или крадци, за което латинистът казва «ескпилатор» и «вултуриус»?

— Хич не ми се вярва — отговори Фрице. — След туй приятелско и учтиво възприемане няма да вземат да ни опандизят, я! По-скоро ми се чини, че в главите им са породени най-благородни намерения спрямо нас. Я да влизаме! Все ще се намерим пак навън, пък ако ще и изхвърлени, вместо доброволно оттеглили се.

Присъстващите войници отдадоха чест по устав и господата влязоха вътре. Преведоха ги през някакъв вътрешен двор и после по една стълба към няколко много хубаво подредени стаи, пред които се сбогуваха с офицерите. Капитанът направи забележката:

— Незабавно ще се погрижим за закуската, а ще ви изпратим на разположение и ординарец. Днес аз съм комендант, тъй като господин майорът трябваше да отиде до Парана. Има ли господин полковникът… пардон, исках да кажа господин зоологът, някаква заповед?

— Имам, но не заповед, а молба. Наредете бързо да разпитат дали завчера или вчера е пристигнал тук, в Санта Фе, един йербатеро, който е същевременно и сендадор и се казва просто Татко Ягуар. Трябва да разбера къде ще нощува.

— С парахода ли е дошъл?

— Да, от Буенос Айрес.

— Тогава се надявам да ви докладвам до половин час. Капитанът се оттегли, а малко след това се представи един подофицер, който оставаше на тяхно лично разположение. Той им поднесе месо, хляб, плодове и вино «Бордо», което се пие край Ла Плата твърде много.

— Не може да се отрече, че военните имат все пак добри маниери — обади се Фрице. — И до ден-днешен се ядосвам, че не ме взеха в армията. При моите морални заложби щях да се издигна твърде скоро и можех също да подрънквам с дългата сабя и портупея. Да започваме, господин докторе! Ще налея виното.

Той напълни чашите. Двамата започнаха да ядат и пият, седнали непринудено един до друг, от което подофицерът заключи, че Фрице Кизеветер не е слуга, а също е някакъв висш офицер. Фрице нагъваше всичко поднесено с весело безгрижие, но на доктора цялата работа му се струваше все пак съмнителна. Той се обади угрижено:

— Нарекоха ме коронел, значи полковник. Но аз съм човек, посветен на миролюбивата наука, а не привърженик на някоя партия в Аржентина. По какъв начин тогава съм достигнал до това военно звание?

— Сигурно както кучето до киселата краставичка, като я помислило за саламче. Я не си блъскайте главата! Аз нямам нищо против да ме наричат и генерал, оставам си това, което съм, и ще изям с удоволствие всичко, донесено ни от ординареца.

— Но, Фрице, не ти ли се струва, че ме вземат за някой офицер? Тази грешка, на латински «ерор», може много лесно да ни постави в трудно положение.

— Но най-напред постави пред нас тази солидна закуска, което не бих нарекъл никаква грешка.

— Ами последствията?

— Фрице, Фрице, изглежда, ти притежаваш доста от онова качество, което латинистите означават с думата «левитас» — лекомислие.

— Не е възможно да е вярно, господин докторе. Нима римляните са гладували, когато са им поднасяли нещо за ядене?

— Мисля, че не са.

— Тогава никой римлянин не може да ми припише «левитас», ако седна да ям, когато ми поднесат нещо за ядене.

В този миг се появи капитанът, застана мирно и докладва:

— Татко Ягуар е пристигнал тук вчера, а днес рано сутринта е потеглил на път към Лагуна Поронгос заедно с двайсет и трима мъже и едно момче.

— На коне?

— Да. Двайсет от неговите придружители са го очаквали тук от няколко дни.

— Трябва да го последвам. Можете ли да ми намерите коне?

— На вашите заповеди! Колко, ваша милост?

— С два резервни, значи всичко четири.

— От реквизираните или от тези на полка?

— Не от полковите, понеже не умея да яздя по войнишки.

— Значи от реквизираните — заяви офицерът с лека усмивка. — А кога ще заповяда ваша милост да бъдат оседлани конете?

— След час.

Капитанът козирува и се отдалечи. Когато след малко се появи подофицерът, за да донесе цигари и да разчисти остатъците от закуската, Моргенщерн го попита:

— Драги, не бих ли могъл да получа вещите си? Тъй като параходът тръгва оттук едва следобед, а аз не знаех къде ще се настаня, оставихме багажа си временно на борда. Имаме един голям вързоп, на латински «сарцина», където са инструментите, и един обвит в кожа пакет, наречен на латински «фасцис», който съдържа книги.

— Веднага ще бъдат донесени, сеньор коронел! — С тези думи подофицерът бързо излезе навън.

След четвърт час капитанът се върна и рапортува, че конете са готови.

— Колко струват? — попита Моргенщерн.

— Разбира се, нищо, ваша милост — усмихна се офицерът.

— Но аз искам да ги платя!

— Един зоолог не е необходимо да плаща.

— Защо не?

— Такива са обичаите на тази страна, сеньор.

— Странно! Тази страна беше цивилизована от испанците, които са възприели езика и нравите си от римляните. Но никъде не съм чел, че при римляните учените са получавали безплатно коне. По-късно ще направя усърдно справки по този въпрос, защото това засяга един културно-исторически период от значителна важност. Изглежда, Аржентина е единствената страна, запазила този хубав обичай. Но тя е извънредно консервативна и в едно друго отношение. В своите пампаси е запазила за нас свидетели и доказателства за отдавна загинали форми на живот. Няма да говоря за мастодонта и мегатериума, но все пак трябва да ви попитам, сеньор, дали не сте имали вече щастието да видите някой човек от терциера?

— От терциера? — повтори капитанът смутено. — А ще заповяда ли ваша милост какво лице трябва да си представя под този човек от терциера?

— Не заповядвам, а само ви моля. Още в по-старите пластове на плеистоцена са намирани следи от огън и каменни сечива. По-късно са открити дори и човешки скелети. Следователно в пампасите трябва да са съществували хора още в средата на терциера, които по странен начин са имали пробита гръдна кост и тринайсет прешлена вместо дванайсет. Възможно е след хилядолетия да притежаваме само единайсет или десет, или даже още по-малко прешлени, което никак не би ме учудило.

— От което може да се направи изводът, че още по-късният човек изобщо няма да има кости — намеси се Фрице много сериозно на испански език.

— Възможно — кимна докторът. — Изменението на живите същества продължава непрекъснатия си ход, макар да не сме в състояние да си представим бъдещите форми. Да вземем един рядък пример и да поговорим за зъба на пещерната мечка. Виждали ли сте вече такъв зъб, сеньор капитан?

— Не. — обади се запитаният, който вече наистина не знаеше какво да мисли за «полковника».

— Този зъб, имам предвид кътника, е по такъв начин… Той бе прекъснат. Влязоха няколко войници, които носеха багажа, и като го оставиха на земята, се наканиха да се отдалечат. Както се виждаше, един от вързопите съдържаше две кирки, два бела и две обикновени лопати, а обвивката на другия се беше разкъсала и от него изпаднаха няколко книги. Капитанът се наведе услужливо, за да ги вдигне и постави на масата. Тъй като една от тях се отвори, погледът му падна върху заглавието й. Печатните букви гласяха:

«Nuestros predecesores» [44]. А на вътрешната страна на корицата можеше да се прочете името на доктор Моргенщерн от Ютербок. Офицерът разтвори бързо втората, третата и четвъртата книга. На всички бе написано същото име. Тогава той попита припряно:

— Как се нарекохте преди, сеньор… зоолог?

— Доктор Моргенщерн от Ютербок.

— Да не би това да е истинското ви име?

— Разбира се.

— Можете ли да го докажете?

— Много лесно.

— А с какво?

— С моя паспорт.

— Дайте го!

Тези думи прозвучаха заповеднически, гневно. Ученият извади от портфейла паспорта си и го подаде на офицера. Едва хвърлил поглед в него, капитанът извика:

— Que yerro у que desverguenza! Mas aim quo semejanza! Sois bribones, sois embusteros! [45]

— Мошеници! И измамници? Ние? — попита Моргенщерн. — Сеньор, ще бъдете ли тъй любезен да ни кажете как достигнахте до подобна преценка, която е абсолютно неоснователна, «инанитер», както би казал латинистът.

— Я ме оставете на мира с вашите латинисти! Как можете да ни мамите и да се представяте за полковник Глотино, зетя на нашия генерал Митре?

— Нима съм се представял? — кипна от своя страна Моргенщерн. — Как се осмелявате да ме наричате мен, един немски поданик, лъжец?

— Мълчете! Знаете ли, че мога веднага да ви затворя?

— Можете. Но след това няма как да се оправдаете. А един немец не се оставя току-така да го тикнат в затвора, без да потърси отговорност за това!

— Оказани ви бяха почести. Дадох ви да ядете и пиете, а войниците ми се караха дълго с гаучосите, за да ви намерят коне. И ето сега излиза, че сте гринго [46], някакъв немски книжен плъх!

Моргенщерн се държеше по-решително, отколкото можеше да се очаква от него. Фрице беше мълчал досега, но ето че се обади и той:

— Бъдете по-сдържан, сеньор, иначе може да разберете, че един немски учен, наричан от вас с обидните прозвища гринго и книжен плъх, не е толкова незначителен човек, колкото, изглежда, си мислите. А възможно е и да сте прав, че наоколо се мотаят такива субекти, с които и през ум не би ни минало да си сменим местата.

— Да не би да имате предвид мене? — попита остро капитанът.

— Не е необходимо да ви казвам кого имам предвид. Отнесете думите ми към когото си искате, нямам нищо против. Учудвам се на упреците, които отправяте към нас. Но и през ум не ни е минавало да ви мамим. Ще ви заплатим каквото сме изяли. По отношение на оказаните ни почести сме квит, защото и ние отдавахме чест. А колкото до конете, можете да ги върнете на законните им собственици, понеже ще си купим други. Колко струва храната и виното, по вкуса на което си личи, че не е истинско «Бордо», а е произведено в местните винарски изби?

Той измъкна кесията си, за да плати. Но капитанът го сряза гневно:

— Какво? Да приема пари от един слуга? Ти да не полудя бе, тип такъв!

Фрице направи крачка към него и каза заплашително:

— Тип ли? Аз ли съм тип? Казвам се Фридрих Кизеветер и съм прусак. Разбра ли? А който се обръща към мене на «ти», все едно ми става побратим и аз също започвам да му говоря на «ти».

— Ама че нахалник! Човече, ще те натикам при войниците ми и ще имам грижата гърбът ти цяла година да не изгуби хубавия си син цвят!

— Само опитай! Аз съм поданик на пруския крал, чиято ръка е достатъчно дълга, за да те достигне и накаже, ако се осмелиш да посегнеш на мен.

Тези думи разпалиха гнева на офицера до краен предел. Той се завтече към вратата, зад която трябваше да стои ординарецът, отвори я и извика:

— Елате насам! Изхвърлете незабавно този човек чак на улицата и не бъдете много нежни с него! Колкото повече синини получи, толкова по-добре.

Отвън все още стояха войниците, донесли багажа. Силните гласове, които се чуваха, ги бяха задържали и ето че сега те бързо влязоха, за да изпълнят заповедта. За тях беше голяма радост да изхвърлят навън един пришълец, при което и през ум не им минаваше, че само до преди няколко минути го бяха смятали за офицер. Фрице грабна пушката си, за да се защити, но се оказа достатъчно умен да се откаже от намерението си. Той я преметна през рамо и каза:

— Не ме докосвайте, сам ще си отида! Елате, сеньор докторе! Докато говореше, той вдигна вързопа с инструментите, метна го на рамо и се отправи към вратата. Никой не би повярвал, че този дребосък може да се справи с тежкия пакет толкова лесно. Неустрашимото му поведение направи впечатление на войниците. Те отстъпиха и го пуснаха да излезе през вратата. Но ето че капитанът ги скастри:

— Това ли наричате изхвърляне, негодници такива? Веднага след него, иначе ще има карцер!

Те се подчиниха, а капитанът се обърна към учения:

— Вижте, сеньор, докъде се стига, когато не се отнасят към един офицер с онова уважение, което му се полага. Какво ще направите, ако наредя да ви затворят?

— Ще се отнеса до вашия президент с помощта на представителя на краля на моята страна — отвърна спокойно Моргенщерн. — Тогава ще затворят и вас, за да разберете докъде се стига, когато не се отнасят към немски поданик с онова внимание, което му се полага.

— Считам, че говорите много надменно. Положението, в което се намирате понастоящем, не ви прави особено голяма чест.

— Вашето пък ви прави още по-малка чест. Онзи, който иска да затвори един сеньор, наричан от него преди това «полковник» и «ваша милост», би трябвало да се опасява, че ще се изложи много. Надявам се, няма какво да си кажем повече. Книгите, които остават тук, ще бъдат взети от човек, изпратен от мен. Сбогом, сеньор!

Той се обърна към вратата и излезе навън, без капитанът да направи някакъв опит да го задържи. Докато слизаше по стъпалата, той долови откъм двора шум и когато се озова долу, забеляза Фрице, заобиколен плътно от куп войници. Те бяха свили ръцете си в юмруци и се канеха да го нападнат, обаче не смееха, защото той беше извадил револвера си. Само го ругаеха, бутаха се подир него и така го докараха до портала, където той се спъна и падна заедно с багажа. Там го сграбчиха, изтръгнаха му револвера и взеха да го обработват с юмруци. Той започна да се отбранява с крака и ръце, раздавайки около себе си здрави удари, докато се приближи Моргенщерн и разблъска неколцина от тях с приклада на пушката си.

— Назад, негодници! — каза заповеднически той. — Забравихте ли, че съм офицер! Капитанът ви е полудял, щом се осмелява да ви кара да гоните придружителя на един полковник. Тичайте бързо при mediko militar [47]! Заповядвам му незабавно да прегледа капитана и да започне да го лекува!

Тази хитрост подейства веднага. Те се оттеглиха смаяни, а неколцина от тях дори наистина се разтичаха, за да потърсят лекаря. Фрице скочи на крака, раздаде набързо още няколко удара наоколо, после пак вдигна вързопа на рамо и последва доктора, който се отдалечи с бързи крачки в посока към града. След като го застигна, Фрице започна да ругае:

— Не бях виждал още такваз разпасана сбирщина! И туй ми било войници! Ама че герои! Трийсет срещу един, който на всичко отгоре носи и багаж! Искаха да ме напердашат здравата!

— Пострада ли? — попита го загрижено господарят му.

— Де да знам. Най-напред трябва да се огледам. Засега все още не чувствам болка. Дано и по-късно не се появи това неприятно чувство.

— Слава Богу, че не ни сполетя и нещо по-лошо. Наистина постъпихме лекомислено, като се изложихме на такава опасност, на латински «перикулум». Да потърсим някой хотел!

Оглеждайки се, те тръгнаха из улиците и така стигнаха до една къща, над чиято врата се намираше табела с надпис: «Posadaрог pasageros» [48]. Тази странноприемница нямаше особено привлекателен вид. Сградата бе строена от глина и се състоеше само от приземен етаж, една широка и ниска врата и два отвора вместо прозорци, в които нямаше нито рамки, нито стъкла. Отстрани се намираше двор, обграден със зид, откъдето се чуваше цвилене на коне. Фрице се запъти към тази съборетина.

— Тук ли ще влезем? — попита докторът и по лицето му се изписа израз на явно колебание.

— Да — отговори Фрице.

— Но изглежда също като някой вертеп!

— Няма да ни навреди, стига пак да не ни изхвърлят. Наоколо има само вертепи. И тъй, напред към нови удоволствия!

След като влязоха, забелязаха, че вътрешността на странноприемницата се състои само от едно помещение. Липсваха маси и столове, но затова пък имаше няколко хамака и ниски столчета без облегалки. На едно от тях седеше ханджията, слаб и мръсен човек, който се надигна и кланяйки се дълбоко, попита за желанието на сеньорите. Фрице захвърли багажа на земята и отвърна вместо Моргенщерн:

— Можете ли да ни набавите четири коня, два от които да бъдат ездитни, а другите два — товарни?

— Ще ги наемете ли?

— Не, ще ги купим.

— Накъде сте тръгнали?

— За Гран Чако, за Тукуман, а може би и още по-далеч.

— Имам чудесни коне за Продан. Нека ваша милост заповяда в двора!

Той отвори страничната врата, водеща към двора. Двамата го последваха. В един от хамаците лежеше някакъв мъж, когото изобщо не бяха забелязали. Щом чу, че става дума за продажба на коне, той скочи от хамака и тръгна подир тях. Навън стояха дванайсет изтощени и полумъртви от глад кранти, чиито външен вид беше толкова изпосталял, че дори докторът, който нищо не разбираше от коне, поклати глава и каза:

— И това ми било коне! Бих ги взел по-скоро за онези животни, които латинистът нарича «капер» или «хиркус».

— Какво означава това? — попита ханджията.

— Козел.

— Тогава няма какво да говорим повече. Конете ми не са козли. Той се извърна гордо, за да се прибере в стаята. Тогава пред двамата дребосъци се изправи посетителят, който бе лежал в хамака. Той ги огледа любопитно. Беше облечен като тях, в червени дрехи, но носеше високи ботуши, чиито кончови закриваха бедрата му. Лицето му бе обрасло с такава гъста брада, че се виждаха само носът и очите. Изпод шапката се показваше дългата му коса и се спускаше чак до плещите. Въпреки това мъжът правеше впечатление на човек, от когото няма нужда да се пазиш. Той се поклони и каза:

— Сеньори, чух, че ваша милост се кани да стигне до Гран Чако и може би ще мога да ви бъда от полза с моите съвети. Откъде идвате?

— От Буенос Айрес.

— Там ли живеете?

— Не. За пръв път идвам в тази страна.

— Чужденец ли сте? А къде сте роден?

— В Германия.

— Значи немец! А какво работите? Не ми се сърдете за този въпрос, имам добри намерения!

— Аз съм учен, зоолог, искам да отида в Гран Чако, за да изкопая там допотопни животни.

— Аха! Може би някой мастодонт?

— Надявам се!

— Или някой мегатериум?

— Вие знаете имената на тези животни?

— Разбира се! Аз съм ваш колега.

— Какво? И вие ли сте учен? — попита Моргенщерн учудено, понеже този човек приличаше на истински гаучо, а не на учен. — А може би сте и зоолог?

— Да, защото съм следвал всичко, но всъщност съм cirujano [49], ако ваша милост няма нищо против.

— Значи лекар!

— Да. Позволявам си да се представя на ваша милост. Познават ме навсякъде, но вие надали сте чували прочутото ми име, защото сте чужденец. Казвам се доктор Пармесан Руи ел Иберио де Саргуна и Кастелгардианте.

— Благодаря! Казвам се доктор Моргенщерн, а името на моя слуга е Кизеветер.

— Две хубави имена, но ще ми разрешите да остана на мнението, че моето е по-благозвучно, а и може да се изговори много по-лесно. Аз съм потомък на древна кастилска благородническа фамилия. Какво ще кажете за една ампутация на целия крак, и то по такъв начин, че първо да се изрежат меките части, а после просто да се извади ябълката на бедрената кост от ямката на тазовата кост?

— Бедрената кост, наречена «ос феморис»? И тазовата кост, наречена «пелвис»? Не ви разбирам, сеньор. Защо трябва да бъде ампутиран кракът на нещастния човек? Ранен ли е? Нима има вече гангрена?

— Нищо подобно. Кракът е съвсем здрав.

— Но защо трябва да бъде отрязан?

— Защо ли? Cielo [50]! Ама че въпрос! Човекът е съвсем здрав и се чувства добре. Нищо му няма, абсолютно нищо. И аз изобщо нямам предвид някой определен човек, а само допускам, разберете ме добре, допускам, че ми се налага да ампутирам нечий крак. Ще повярвате ли, че имам необходимата сръчност?

— С най-голямо удоволствие, сеньор. Но въпреки това съм много радостен, че само допускате подобен случай. Вече си бях помислил, че ще трябва да ви помагам и да държа крака на нещастника.

— Това съвсем не е необходимо, защото нямам нужда от помощ, Действам с такова умение и бързина, че болният хич нищо не усеща. Едва когато, вече оздравял, стане от леглото, забелязва, че има само един крак. И така се справям не само с краката, ами с всякакви крайници. Едно ще ви кажа, сеньор, аз отсичам всичко, всичко!

Той придружи думите си с толкова енергични движения на ръката, че докторът извика изплашено:

— Боже мой! Аз съм здрав, съвършено здрав! Няма нужда да ми ампутирате нищо!

— За съжаление! Наистина страшно жалко, че не сте ранен или пък нямате някое хубавичко наяждане на кост. Щяхте да изпитате огромно удоволствие от изкуството, с което щях да освободя тялото ви от въпросния крайник. Винаги си нося инструментите. Какво мислите например за отрязването на ръката от лакътната става? Наблюдавали ли сте вече тази чудесна операция?

— Не. Но ви уверявам, че лактите ми са в пълна изправност.

— О, що се отнася до това, нямаше да бъде никак лошо, ако бяха раздробени от куршуми или пък ако бяха станали негодни от някакво старо изкълчване. Щях да ви ги отрежа за ваше най-голямо възхищение, а после пак щяхте да си служите с ръцете доста сносно.

— Не се и съмнявам, сеньор, но въпреки това предпочитам да не изпадам в такова положение, че да се наложи отрязването им.

— Тогава вие може и да сте учен човек, обаче нямате смелост да принесете на науката някаква жертва. А това е страшно жалко, защото аз отсичам всичко, всичко!

— Възхищавам се от умението ви, сеньор, но за съжаление нямам време да се разпростирам по-нашироко върху тази тема. Търся коне за моето пътуване, а тъй като тук не намерих подходящи животни, се налага да продължа…

— Не се тревожете — прекъсна го хирургът. — Аз съм на ваше разположение.

— Вие ли? Да не би да знаете къде могат да се намерят четири здрави и издръжливи коня?

— Не само знам, но и аз самият се каня да си купя един.

— И къде може да стане това?

— В една малка естансия [51], намираща се на половин час път от града. Но няма защо да бързаме. Можем да направим покупката и чак утре рано сутринта. Научих, че естансиерото [52] е заминал нанякъде и ще се върне едва тази вечер.

— Тогава ще трябва да потърся някаква друга възможност, защото нямам време за губене.

— Защо? Допотопните животни няма да ви избягат.

— Няма, обаче искам да настигна група мъже, тръгнали към Лагуна Поронгос.

Хирургът наостри уши.

— Кои са те? Да не би да имате предвид Татко Ягуар и неговите хора?

— Да, него имам предвид. Нима го познавате?

— Не по-зле от самия себе си. Та аз съм от неговата група. Трябваше да се съберем тук, но се забавих непредвидено горе в Пуерто Антонио, тъй че закъснях. Вече бяха тръгнали. Вярно, че можех веднага да си купя кон и от града, за да ги последвам, но тук не е възможно да се намери никакво свястно животно. Затова предпочитам да изчакам до утре сутринта, когато ще купя добър кон и няма да се изложа на опасността да го видя как рухва на земята под мен.

Доктор Моргенщерн изпитваше известен ужас пред този човек, който «отсичаше всичко, всичко». Но след думите му се зарадва, че го е срещнал. Попита го:

— Мислите, че ще успеем все още да догоним Татко Ягуар?

— Разбира се! Познавам много добре пътя, по който е поел.

— Страшно се радвам. Ще ни дадете ли разрешението си, на латински «концесио», да се присъединим към вас?

— От сърце, сеньор, понеже и двамата сме апостоли на науката, значи колеги, и отсега се радвам, че може би ще ни се предложи някой случай да ви покажа, че не се боя дори от най-тежката ампутация. Дано се натъкнем на неприятелски настроени индианци. Разбира се, тогава допускам с голяма сигурност, че на неколцина от нас крайниците ще бъдат изпотрошени. В такъв случай ще видите как се справям с работата си. Ще има да хвърчи перушина, защото аз наистина отсичам всичко, всичко!

При тези думи той размаха ръце из въздуха, за да покаже как ще се «разхвърчат» костите и мръвките. Този човек изглеждаше привързан към кървавата страна на професията си с изключителна страст. Въпреки това Моргенщерн не се чувстваше вече тъй изплашен, както преди. Започна да подозира, че в случая си има работа с болезнена, но безопасна фикс-идея. Ето защо отвърна усмихнато:

— Тогава съм готов да почакам с вас до утре. Но какво ще правим през това време? И къде ще отседнем?

— Ще вземем на заем няколко кранти от ханджията и ще отидем до естансията, откъдето ще ги върне някой пеон. Там ще ядем, ще пием, ще пушим и ще спим.

— Съгласен съм, но аз няма да пуша.

— Цяло чудо! Тук пушат всички, мъже и жени, кьораво и сакато. Защо да не пушите и вие?

— Защото се страхувам от никотиново отравяне. Нали науката доказа, че от многото пушене човек може да получи черно перде на окото, наречено «амаурозис».

— Но в случай, че цигарите не се пушат, а се гълтат направо с лопата. Ала дори тогава те ще попаднат в стомаха, а не в очите. Не бих могъл да живея без пушенето. То възбужда нервите, повишава жизнените сили, въодушевява хората за доброто и красивото и прави ръцете толкова сигурни, че с лекота да извършат дори и най-тежката и опасна ампутация. Имате ли още някаква работа в Санта Фе, или ще можем скоро да тръгнем?

Моргенщерн му разказа накратко преживяното приключение и му съобщи, че само трябвало да си вземе книгите, за да бъде съвсем готов за път.

— Веднага ще ви ги донеса, сеньор — рече «доктор» Пармесан.

— Вие ли? Не ми е възможно да ви товаря с подобна задача, сеньор.

— Защо не? Дайте ми два книжни талера и с удоволствие ще го сторя. Впрочем войниците и офицерите ме познават. На никой друг не биха дали книгите с такава сигурност, както на мен.

И тъй, този човек с дългото и благозвучно древнокастилско име, който се наричаше «доктор», беше готов да поеме службата на хамалин само за два книжни талера, тоест за трийсет и два пфенига! След като получи сумата от Моргенщерн, той се отдалечи и скоро се завърна с книгите. После отново тръгна, за да накупи хартия, тютюн и цигари. За тази цел взе кожена торба, която донесе пълна. Не беше излъгал, когато каза, че тук всеки пуши. Рядко може да се види в пампата човек, който да няма в устата си собственоръчно направена цигара.

Ханджията се съгласи веднага да им даде на заем коне и един пеон срещу незначителна сума. Едно от животните натовариха с багажа на Моргенщерн. После мъжете се метнаха на седлата,за да се отправят към естансията. Когато преминаваха бавно по първата улица, на едно място се бяха събрали няколко деца. Щом видяха хирурга, те веднага избягаха в най-близката къща, крещейки:

— El carnicero, el carnicero! Huid, huid, de la contrario os arnputa! [53]

Изглежда, сред децата хирургът се ползваше със славата на страшилище, с което ги плашеха. Но това ни най-малко не го ядоса. Той гордо каза:

— Чувате ли, сеньор? О, познават ме, познават и способностите ми. Славата ми се е разнесла из всички щати край Ла Плата!

Преминаха край казармата, където неотдавна Моргенщерн за кратко време бе играл ролята на полковник, а после покрай гробищата и няколко малки ранчоси, докато най-сетне оставиха града зад гърба си. От лявата си страна ездачите видяха разлялата се като езеро Рио Саладо, а пред тях се простираше обширна хълмиста равнина. Долу от дясната страна на езерото, образувано от Рио Саладо, се намираше естансията, за която бе говорил «касапинът». Тя не беше голяма, но въпреки това там имаше многобройни стада. Виждаха се да пасат около хиляда овце. Откъм другата й страна бяха изведени на паша и охранявани от неколцина гаучоси неколкостотин глави едър рогат добитък, а в коралите [54] имаше достатъчно коне, за да задоволят нуждите на цял кавалерийски ескадрон.

Който язди през пампата или кампото, полето, може да забележи три вида поселища. Първите от тях са ранчосите, малки къщи, които се правят от глина и имат сламени или тръстикови покриви. Често те не се строят върху равната земя, а в изкопи, дълбоки метър, метър и половина. За мебели, отговарящи на нашите разбирания, и дума не може да става. Хамакът минава за лукс. Ястията се приготвят на огнище, зидано също така от глина, защото в пампасите няма камъни. Комините липсват. Димът излиза през отворите, които минават за врати и прозорци, но вратата не се затваря, а в отворите, служещи за прозорци, няма нито стъкла, нито рамки. Най-много стъклата да са заместени от восъчна хартия.

В подобно ранчо живеят бедните хора, които работят в асиендите и естансиите като пастири и ратаи и ги наричат гаучоси.

Тази дума е заимствана от индианския език. Двете букви «ау» не образуват двугласна, а се изговарят поотделно, следователно би трябвало да казваме «га-учо». В повечето случаи гаучосите са метиси, но се считат за бели, с което се гордеят извънредно много. Всъщност са раждани от индианки, а бащите им са испанци, заселили се тук в миналото.

Всички гаучоси притежават гордостта на испанеца и вследствие на своеобразния си начин на живот питаят необикновено голяма любов към свободата. Всеки от тях се счита за кабалиеро й е много учтив към околните, за да се отнасят и те учтиво към него. И към най-големия бедняк, та дори и към просяка, е прието човек да се обръща с «ваша милост». Онзи пришълец, който си мисли, че понеже е по-богат и образован от гаучосите, има право да се отнася към тях пренебрежително, бива скоро поставян на мястото му така, че му се изпарява всякакво високомерие. Гаучото отговаря на снизхождението с подчертана грубост или, ако това не помогне, дори и с ножа си. Но щом към него се отнасят учтиво, като към напълно равноправен човек, той скоро се превръща във верен и самопожертвователен приятел. Преди всичко се слави с честността си. Тъй като никога не заключва къщата си, и той самият никога не краде. Ако намери нещо, съвсем сигурно е, че ще го върне обратно на човека, който го е загубил, стига това да е възможно. Така например един гаучо, който бил толкова беден, че нямал у дома си даже едно столче, а използувал за сядане конски череп, намерил в откритата пампа часовник, паднал от джоба на някакъв чуждестранен пътник. Гаучото препускал цял ден от съсед на съсед, за да разбере чий е часовникът, и щом чул за чужденеца, яздил подир него в продължение на два дни, за да му го даде. Когато пътникът поискал да го възнагради, гаучото захвърлил презрително парите в краката му и без да каже нито дума, му обърнал гръб.

Свикнали от ранна младост с коня, гаучосите са храбри и неуморими ездачи. В това отношение приличат на уестманите и индианците от Северна Америка. На гаучото и през ум не му минава да извърви пеша дори и сто метра. Излезе ли от ранчото си, той се мята на коня. Двегодишни деца препускат из пампата на полудиви коне, надавайки тържествуващи викове. Жените също яздят, и то по мъжки маниер. Често може да се видят на един кон мъж и жена, като жената седи върху задната част на животното с лице към опашката без никаква опора, облегнала само гръб о гърба на своя съпруг. Но тя не пада от коня дори и при най-бърз галоп.

Гаучото има обаче един голям порок. Той е съвършено безчувствен към коня си. С големите си остри шпори най-безмилостно прави дълбоки рани в слабините на животните, без да се замисля за болките, които причинява на тези нещастни твари. Затова конете се боят от своя господар и се държат като побеснели, когато ги погне из корала, за да улови от стадото с ласото си някой от тях и да го яхне. А рухне ли под него конят от умора, той го оставя все още жив на лешоядите и взима някой друг. При безбройните стада в страната конят е толкова евтин, че към смъртта на едно животно гаучото остава напълно безразличен. Оттам идват и неизброимите конски скелети, които се виждат навсякъде. Без преувеличение може да се каже, че безкрайните пампаси са направо осеяни с конски кости.

Своеобразният начин на живот, воден от гаучото, пълната липса на каквито и да било училища и други средства за образование и непрекъснатото общуване с полудиви животни са причините, които го правят съвършено безучастен към всякакви по-нежни чувства. Към това се прибавя и печалното политическо положение в страната. Един историк беше казал, че в щатите край Ла Плата не може да мине и година, без да избухне някой малък бунт, и е истина, че открай време там революциите следват една след друга. Това загрубява хората. Гаучото, изпълнен с неприязън към спокойния живот, закоравял в професията си, е готов по всяко време да се присъедини към някой «пронунсиамиенто» — бунт, метеж. Колкото по-често се повтаря това, толкова по-дълбок става отпечатъкът на непокорство върху характера му и последствията са, че жителите на онези области, които се бунтуват често срещу властта, са далеч по-изостанали от другото население по отношение на добрите качества в нрава си. Оттам идват и различните преценки, които се дават за населението на пампасите.

Вторият вид поселища се наричат асиенди. Асиендерото се занимава едновременно със земеделие и животновъдство, следователно само в редки случаи притежава големи стада. Третият вид се нарича естансия. Естансиерото не обработва земя, а отглежда само добитък, който изпраща после в кланиците. Има естансиероси, притежаващи по неколкостотин хиляди глави добитък.

Тези животни се намират на открито и зиме, и лете. Въпреки че са наглеждани от гаучоси на коне, често се случва някои от тях да прекосят границата между две владения и да се смесят със стадата на най-близкия съсед, та дори и със стадата на следващия или пък чак на по-следващия естансиеро. За да се предотвратят загубите, всеки собственик жигосва животните си със собствен знак, регистриран на негово име от властите. Така той може да разпознае собствеността си и от време на време връща на законните стопани наличния чужд добитък, присъединил се към стадата му. При продажбата на някой кон или говедо знакът за собственост се прави невалиден, като клеймото се жигосва още веднъж върху предишното, но вече наопаки, една болезнена процедура, на която, разбира се, животните се противят с всички сили.

Когато ездачите пристигнаха в естансията, там се провеждаше такова дамгосване на младите добичета. Известен брой гаучоси на коне бяха заети със събирането на добитъка от полето и подкарването му към определения за тази цел корал. В случая под корал се разбира открито място, заобиколено от висок бодлив кактусов плет.

Добитъкът чувства много добре, че винаги, когато искат да го вкарат в корала, предстои нещо необичайно, затова отказва да се подчинява на пастирите си. И сега беше така. Животните се опитваха да избягат встрани, но пред тях винаги се озоваваха смелите ездачи, за да им попречат с високо размахано ласо и развъртяна бола.

Болата е метателно оръжие и се състои от три железни или оловни топки. Всяка от тях виси на дебел и здрав ремък. Краищата на тези ремъци са свързани заедно. Гаучото хваща в ръката си една от топките, започва да върти другите две над главата си, прицелвайки се, и след това запраща болата подир животното, което иска да залови. Той извършва всичко това толкова умело, че болата се омотава около задните крака на коня или говедото и го поваля на земята.

Животните познават металическите топки и се боят от тях точно толкова, колкото и от ласото. Наканят ли се да побягнат от стадото, страхът пред тези оръжия винаги ги връща обратно. Ето че в момента те се носеха напред с оглушителен тропот, обградени от двете страни и отзад от викащи гаучоси. Щом стигнаха пред отворения корал, животните се стъписаха. Но когато вътре се втурна един стар и опитен бик, който, изглежда, знаеше, че не го застрашава никаква опасност, останалите го последваха и входът бе веднага затворен.

Сега гаучосите забелязаха спрелите се трима ездачи и препуснаха към тях. Щом съзря хирурга, махордомото [55] се засмя развеселен и извика:

— Cielo [56], това е el Carnicero [57]! Добре дошли, сеньор! Да не би да искате да ни отсечете нещо? Всички сме здрави и читави. Оставете инструментите си на спокойствие!

Изглежда, това посрещане ядоса доктор Пармесан, защото той отговори:

— Оставете подобни шеги, когато разговаряте с един кабалиеро! Как можете да ме наричате касапин! Забранявам ви! Прадедите ми са живели в древнокастилиански дворци и замъци и са водили победни битки срещу маврите, още когато не се е споменавало за вашите предшественици. За вас съм дон Пармесан Руи ел Иберио де Саргуна и Кастелгардианте. Запомнете го, ваша милост!

— Добре, дон Пармесан, ще го запомня. Впрочем нямах никакво намерение да ви обиждам. Знаете колко много ви ценим и ще ми простите, ако в радостта си от пристигането ви съм се изразил погрешно!

— Така ми харесвате повече. Разкаянието винаги намира сърцето ми готово за помирение. Използувам случая, за да ви обърна внимание, че при трепанацията на черепа вече не се работи с пергелообразния трепанум, а с длето. Трябва да…

— Моля ви, за това по-късно! — прекъсна го гаучото. — Нали знаете, дон Пармесан, че много обичаме да ни поучавате. Обаче с вас има и други сеньори, към които ще бъдем неучтиви, ако заговорим за нараняванията на черепа. Мога ли да ви помоля ваша милост да ни каже техните имена?

— Сеньорите са мои нови познати, тръгнали за Гран Чако, учени хора, вследствие на което имената им се произнасят толкова трудно, че ми е невъзможно да ви ги кажа.

— Името ми е Моргенщерн, а придружителят ми се казва Кизеветер — обясни ученият. — Дойдохме, за да купим няколко коня. Дано имате в излишък, на латински «суперсум» или според обстоятелствата и «реликвус».

— Е, конете ни не са реликви, но естансиерото с удоволствие ще ви продаде няколко. За съжаление ще се върне чак вечерта. Дотогава ще бъдете наши гости и ако не искате да скучаете, можете да вземете участие в жигосването на добитъка.

— С най-голямо удоволствие! Още не съм виждал подобно нещо!

— Тогава елате! Най-напред ще наредя да ви дадат стаи. Той насочи коня си към жилищната постройка и после ги въведе в гостната. Пеонът от Санта Фе си получи парите и се върна в града заедно с конете.

Без съмнение собственикът на естансията бе заможен човек, но въпреки това обзавеждането на жилището му не можеше да се сравни дори с обзавеждането в дома на някой немски работник. Четирите глинени стени бяха голи. Имаше една стара маса, два още по-стари стола и няколко ниски столчета без облегалки. В ъгъла висеше китара. И това беше всичко. Махордомото ги покани да седнат и отиде в кухнята, за да донесе обичайното «мате, което в тази страна се поднася веднага на всеки гост.

„Мате“ е парагвайският чай. Добива се от листата и стебълцата на „ilex paraguensis“, стрити на едър прах. Слага се една щипчица чай в малка издълбана кратунка и се залива с вряла вода. Чаят не се пие, а се смуче от кратунката с тънка металическа пръчица, наречена бомбиля. Понеже бомбилята се нагорещява много, чужденците, несвикнали на подобен начин на пиене, обикновено си изгарят устните и езика, докато се научат да бъдат предпазливи.

Тримата гости получиха точно такъв чай. Хирургът смукна внимателно от течността, а и Фрице бе прекарал достатъчно време в страната, за да знае, че трябва да внимава. Но докторът веднага плати данъка, който обикновено всеки чужденец плаща на матето. Бомбилята беше гореща, Моргенщерн започна здравата да смуче, поради което в устата му попадна твърде голямо количество горещ чай. Той се изгори и понеже считаше за неприлично да изплюе матето, го глътна. Разбира се, изгори си и гърлото и като направи болезнена гримаса, извика:

— Олеле, устните ми, небцето ми, гърлото ми, на латински „лабиа“, „палатум“ и „глутус“! Това питие е направо дяволско и е съвсем подходящо вътрешно да измъчва прокълнатите в ада! Покорно благодаря за този „илекс“!

— Ама и аз рекох същото при първия опит — обади се Фрице. — При много силно смукване човек направо си възпламенява вкусовите органи, но не минава много време, докато се нагоди и свикне с правилното налягане на манометъра. Продължавайте да пиете, господин докторе!

— Нямам такова намерение! Струва ми се, че цялата ми глътка се е превърнала в огромна пришка!

Никакви увещания не бяха в състояние да го накарат отново да отпие от чая. Но другите двама скоро изпразниха своите „calabazas“ [58], след което махордомото ги подкани да се отправят с него към корала, за да присъстват на жигосването на добитъка. Дон Пармесан свали червеното си пончо, кърпата и чирипата, които имаха същия цвят. Попитан от Моргенщерн за причината, той отвърна:

— Ваша милост не знае ли, че червеният цвят дразни тези полудиви добичета? Облеченият в червено човек трябва да внимава да не се приближи до някой торо.

— Така ли мислите? Доколкото знам, само за пуяка е доказано научно, че получава идиосинкразия [59] към този хубав цвят. Вярно е, че тук-там се споменава за същата антипатия и у говедата, на латински „бос“, но още нито един зоолог не е привел неопровержими доказателства за това. А тъй като съм зоолог и тук ми се предлага такъв великолепен случай да събера материал за научна студия на тази тема, би било безотговорно, ако проявя желание да си сваля червените дрехи.

— Но, сеньор, излагате се на опасност!

— Когато става въпрос за разрешаването на някой проблем, истинският човек на науката не бива да пита дали има опасност, или не. Оставам си облечен както съм.

— И аз — присъедини се към него Фрице. — Тъй като служа на зоолог, и най-голямото говедо не бива да е за мен нещо друго освен обект на тази благородна наука.

Излязоха навън. Главният вход на корала беше затворен, а до него имаше малък тесен отвор, през който можеше да се промъкне човек. Тримата гости го използваха, за да влязат в корала. Махордомото остана навън.

Родеото, както наричат подгонването и събирането на стадото в корала, бе в пълен ход. Основното ядро от добитъка стоеше изплашено в задната част на ограденото място, но телетата, които трябваше да бъдат белязани, тичаха бясно из свободната площ, преследвани от гаучосите. Всяко добиче, което щеше да бъде жигосано, трябваше да бъде заловено и вързано така, че да не може да се съпротивлява. По начина, по който работеха в тази естансия, за това бяха необходими пет гаучоси. Други пък се занимаваха с поддържането на огъня, на който се нажежаваше желязото за дамгосване.

Цялата работа протичаше по следния начин: най-напред отделяха съответното добиче от останалите. Докато то тичаше из ограденото място, един гаучо го подгонваше, за да хвърли ласото си по него. С непогрешима точност примката се затягаше около врата на животното, задушаваше го и го поваляше на земята. Другите четирима гаучоси веднага заемаха местата си, за да хвърлят примките около краката му. Конете, на които седяха тези петима ездачи и на чиито седла бяха завързани краищата на ласата, знаеха много добре какво трябва да вършат. Всеки от тях започваше да дърпа здраво ласото в съответната посока и така краката на добичето се изпъваха яко, а в същия миг притичваше шести гаучо с нажежено желязо в ръка, за да го притисне в левия бут на животното. Станеше ли това, те го освобождаваха. То скачаше на крака, започваше да тича насам-натам, ревейки от болка и възбуда, и после се връщаше при стадото, за да се скрие сред него.

Тази процедура не протичаше винаги така гладко. Понякога ласото не се затягаше около желаното място и животното можеше да се движи и съпротивлява. Тогава бе необходима помощ и двойно напрежение на силите, а това не минаваше без викове й крясъци, без сцени, при които сърцето на всеки европеец да не изтръпне от страх. Измъчваното добиче се противеше с рев. Останалите започваха да му пригласят и пръхтейки, се разпръсваха наоколо, за да тичат из свободното място, докато гаучосите, с високо размахани ласа и бола, ги съберяха отново. Случваше се някой опърничав бивол да окаже съпротива и тогава нападнатият ездач успяваше да се спаси само благодарение на голямата си сръчност и повратливост.

— Наистина фамозно — каза Фрице на господаря си след една подобна сцена. — И аз съм яздил на кон, ама нямам такваз ловкост, каквато се иска в случая. Убеден съм, че още първото добиче би ме сгазило, а може би и вас, гос’ин докторе?

— Не мога да отговоря на въпроса с математическа точност — обади се предпазливо докторът. — Нямам такъв опит, а както ни учи науката, трябва да твърдим само доказуемите неща. Впрочем доказателствата за това, дали ще бъда прегазен, ме интересуват значително по-малко от онези, които ще покажат дали преживното, наречено говедо, наистина има такова голямо отвращение към червения цвят, както чухме преди малко. Надявам се, че ще ми помогнеш да направим един опит в това отношение.

— С голямо удоволствие, стига всичко да мине без счупени крайници.

— Без съмнение!

— Тъй ли? Я си спомнете за бизона по време на коридата!

— Но това беше „бизон американус“, докато тук имаме работа само с обикновени аржентински говеда. Смятам да направим опит, и то двоен опит. И двамата сме облечени в червено. Аз ще се приближа до някой бивол, а ти ще се помъчиш да се добереш до една крава. По този начин ще разберем не само дали изобщо говедото има въпросната антипатия, а същевременно ще дадем отговор и на частния и много важен въпрос при кой пол, на латински „генус“, тази антипатия е по-силно изразена — при мъжкия или при женския, на латински „генус маскулинум“ и „генус фемининум“.

— Добре, ами ако попадна тъкмо аз на по-злия „генус“?

— По-малко вероятно е, понеже аз ще се заема с бивола, а всяко качество, предполагам, че и тази антипатия, е по-силно изразено при мъжкия пол, отколкото при женския, който, както е известно, винаги си остава по-нежната половинка. И така, готов ли си?

— Да, само заради вас ще покажа необходимия интерес към този зооложки въпрос.

— Всъщност той не е най-общо зооложки въпрос, а зоопсихологически.

— Все тая. Все едно ми е дали ще ме сгазят по зооложки, или по зоопсихологически. И двата начина са еднакво неприятни, но заради вас ще рискувам.

— Тогава се заеми с кравата, дето тъкмо и слагат клеймо. Той посочи към животното, което в този момент лежеше вързано на земята, за да бъде жигосано. Дотогава двамата немци бяха стояли край оградата зад гаучосите, заети с поддържането на огъня, и вероятно по тази причина червеният цвят на облеклото им още не бе направил впечатление на животните. Фрице последва подканата на своя господар и бързо се запъти към мястото, където тъкмо освобождаваха кравата от ласата. Щом го видяха, гаучосите се развикаха от няколко страни:

— Arredro, arredro! Quo demon cla, quo locura! Назад, назад! Какво безумие, каква лудост!

Но той не се спря, а продължи пътя си. В този миг и последното ласо бе развързано, кравата скочи на крака и се накани да побегне. Ала ето че погледът й падна върху непредпазливия немец. Раздразнена от червения цвят на дрехите му, тя наведе глава, готова за нападение, но процедурата, на която бе подложена само преди няколко секунди, оказваше все още своето потискащо въздействие. Животното постоя няколко мига с наведени рога, после отхвърли назад глава и побягна.

— Какъв късмет! — разнесе се от устата на гаучосите. — Върнете се бързо, сеньор, върнете се! Стойте при оградата! Не знаете ли, че червеният цвят е противен на тези животни?

— Не бях съвсем сигурен и точно затова исках да проверя дали е вярно — отговори той, връщайки се бавно.

— Не опитвайте повторно! Може да не ви провърви както този път!

От тона им личеше не само загрижеността им за него, а и тяхното недоволство, че се бе осмелил да се приближи до кравата и я бе раздразнил, без да ги попита за разрешение. Радостен от победата си, Фрице пристъпи към Моргенщерн и каза:

— Е, доволен ли сте от мен? Струва ми се, че опитът имаше задоволителен резултат.

— Разбира се — кимна докторът. — Кравата се канеше да се втурне към теб, но после размисли и се отказа. От това може да се заключи със сигурност, че червеният цвят й е неприятен, но не в такава степен, каквато би я накарала да премине към истинско нападение, на латински „агресио“. Следователно при „генус фемининум“ е налице по-малка степен на антипатия, а сега аз ще потърся някой „маскулинум“ и ще опитам да се добера до едно сравнително доказателство.

По време на този кратък разговор неколцина от гаучосите бяха навлезли сред стадото, за да уловят с ласата си ново животно. Юницата, която бяха избрали, се намираше много близо до стария бик, влязъл в корала. До момента той се бе държал спокойно, но щом ласата се заизвиваха тъй наблизо, си помисли, че са предназначени за него, проби си със сила път между „rebano“ [60] и ревейки, се понесе в галоп през свободното пространство право към огъня. Намиращите се там гаучоси размахаха ръце из въздуха и закрещяха срещу него, за да го накарат да се върне. И той действително се спря близо пред тях и ги загледа втренчено с опулените си очи. Един от гаучосите грабна от огъня главня и я хвърли по главата му. Тогава бикът се обърна, сигурно за да се върне в стадото, но ето че отново се спря и нададе сърдит рев.

Повод за това му даде Моргенщерн, който се бе приближил към него и се намираше на разстояние, не по-голямо от четири крачки.

— Lugar, lugar! [61] — завикаха гаучосите. Бикът се нахвърли към дребничкия учен със съвсем неочакван скок и за Моргенщерн бе цяло щастие, че се подчини мигновено на предупредителните викове и бързо отскочи надясно, защото по този начин отбягна рогата на животното, което префуча от лявата му страна, но незабавно се обърна, за да го връхлети отново.

— Lugar, lugar! — завикаха пак гаучосите.

В същото време ездачите препуснаха към бика, за да отвлекат вниманието му върху себе си.

Моргенщерн отново се изплъзна щастливо, но върхът на застрашаващия го рог премина на не повече от няколко сантиметра край него. Едва тогава той изведнъж проумя, че се бе изложил на голяма опасност, и тревогата за неговия собствен живот му внуши една колкото внезапна, толкова и своеобразна идея. Можеше да се спаси, само ако успееше да отбегне опасните рога. Рогата на бика се намираха отпред и следователно щеше да бъде в безопасност само зад него. Тази мисъл бе приведена в изпълнение от дребосъка със същата бързина, с която му беше и хрумнала. Моргенщерн изтича зад бика. Животното се обърна, но не видя противника си на мястото, където бе стоял, а го забеляза зад себе си. Обръщайки се пак, то се опита да го достигне. Но ученият чевръсто кривна и остана зад неприятеля си. Това се повтори неколкократно, и то толкова бързо, че гаучосите не можеха да използват своите ласа и бола, без да застрашат и немеца. Но тази бързина влоши положението му. Той почувства, че няма да издържи и скоро ще капне от умора. Нима нямаше никакво спасение, никаква помощ? Разбира се, че имаше, и то съвсем близо до него! Той посегна с двете си ръце и се залови здраво за опашката на бика. Докато висеше на нея, рогата на животното нямаше да го достигнат.

Щом бикът се почувства уловен, и то по начин, по който никой дотогава не се бе осмелявал да го хване, той, най-напред напълно смаян, застина няколко секунди в изчаквателна поза. После скочи с двата си задни крака настрани, за да се отърси от придатъка на опашката си, но безуспешно, тъй като Моргенщерн я стискаше здраво, борейки се за живота си. Въпреки целия си дългогодишен опит и житейски познания удивеният бик тъй се обърка от всичко това, че се отказа напълно от играта, готов да се-прости дори и с опашката си. Той нададе жален рев и се завтече право към стадото си.

Ако отначало гаучосите крещяха с все сила, за да отклонят животното от учения, сега се разсмяха толкова по-сърдечно на гледката, която им се предложи. Бикът, изглежда, направо не бе на себе си от уплаха. Правеше бесни скокове, отхвърляйки задницата си ту наляво, ту надясно. Ревът му издаваше съвсем ясно обзелия го страх. Моргенщерн стискаше здраво опашката. Понеже не можеше да тича тъй бързо като животното, краката му изгубиха всякаква опора и ученият бе повлечен по земята, докато силите му го изоставиха и той пусна опашката. Това бе последвано от такова премятане през глава, каквото не беше правил никога през живота си.

В този миг кикотът на гаучосите стана толкова силен, че удвои страха на бика. Той се вряза като стрела между себеподобните си, премина през стадото и достигна най-отдалечения ъгъл, където се спря, пръхтейки, и сигурно си даде тайна клетва никога вече да не се залавя с някой зоолог от Ютербок.

Моргенщерн се отърва без наранявания. Той се изправи на крака, опипа крайниците си и се върна бавно на предишното си място. Все още смеейки се, гаучосите се приближиха, за да го поздравят. Но главният пеон каза много сериозно:

— Сеньор, вие бяхте страшно непредпазлив, а изглежда, и все още не разбирате, че изложихте живота си на опасност. Как изобщо ви дойде и на двамата идеята да рискувате да се приближите до добитъка в тези дрехи?

— Вследствие на един зоопсихологически проблем — отвърна Моргенщерн.

— Тези думи са ми непознати.

— Исках да разбера дали червеният цвят е наистина в състояние да разгневи това семейство преживни животни.

— Ах! И затова рискувахте живота си! Можехте много по-лесно да го научите. Ако ни бяхте попитали, с удоволствие и готовност щяхме да ви дадем сведения.

— Вие зоолог ли сте?

— Не. Гаучо съм.

— Тогава вашите сведения нямаше да ми бъдат достатъчни. Важат само мненията на признати авторитети.

— Сеньор, макар и да не се числя към авторитетите, аз все пак съм кабалиеро! — каза човекът обидено. — Нима мислите, че мога да ви излъжа?

— Не. Ще ми кажете онова, което мислите за истина. Но една такава истина може да бъде установена само от специалисти.

— Не съм учен и не ми се ще да допусна, че искате да ме обидите, понеже сте наш гост. Несъмнено вие сте специалист и аз се радвам, че въз основа на собствения си опит успяхте да установите една истина, която отдавна ни беше известна. Обаче вашата непредпазливост изложи на опасност и нас. Може би изобщо не знаете какво означава „естампеда“

— Не.

— Естампедата е възбудено, подплашено, втурнало се напред стадо коне или говеда. Вследствие на вашата непредпазливост всички ние можехме много лесно да попаднем под копитата на животните и да бъдем стъпкани. Дано поне в това отношение ми дадете право и имате добрината да се погрижите да не бъдем поставяни отново в затруднение заради вашите червени дрехи.

Той му обърна гръб и другите гаучоси последваха неговия пример. Чувстваха се обидени, защото предводителят им не беше признат за „авторитет“. Двамата немци разбраха техния намек и се измъкнаха през отвора от корала. Отвъд оградата Фрице каза:

— Ездата ни започва много добре, няма що. Още не сме си осигурили даже и коне, а само за един ден ни изхвърлят вече два пъти. Но ни остава поне утехата, че установихме научната истина: не само пуякът се ядосва на червения цвят.

— Да — кимна докторът. — Ще изпратя до Академията на науките обширна статия по този въпрос. Днес бе доказано по неоспорим начин, че говедата имат антипатия към червения цвят.

— И то от двата пола.

— Разбира се, но все пак в различна степен. Генус маскулинум беше по-чувствителен от генус фемининум.

— Но откъде е това отвращение у тях тъкмо към цвета, който ми е любим?

— Засега не може да се каже. Фактът е установен, причините предстои да се издирят. Дали се крият в това, че червените лъчи от слънчевия спектър се пречупват най-слабо през призмата? В една секунда червените лъчи трептят само петстотин билиона пъти.

— Дали това прави впечатление на биковете?

— Ако например виолетовите лъчи имат осемстотин билионд трептения в секунда, това вече дава разлика от триста билиона, която е толкова голяма, че може би прави впечатление даже и на окото на едно преживно животно. Обаче въпросът все още се нуждае от изясняване. Постигнах най-близката си цел, като същевременно направих откритие, което ще възхити всеки собственик на менажерия.

— Така ли? И кое е то?

— Как може веднага да се укроти дори и най-дивото животно. Просто човек му увисва на опашката. Вярно, положението не е особено удобно, но това едва ли би попречило на някой звероукротител да последва съвета ми.

— Хмм! Тази работа не е много лесна! Аз например хич не бих искал да увисвам на опашката на лъв или на огромна змия…

По време на този учен разговор двамата продължиха бавно да вървят, без да забележат, че бяха последвани от хирурга. В момента той ги догони и каза:

— Сеньори, много сте ядосали гаучосите. Предупредих ви, но не обърнахте внимание на думите ми и изпаднахте в опасност. Но за съжаление бикът си подви опашката.

— За съжаление ли? — попита Моргенщерн учудено.

— Да, за съжаление! Защото, ако не се беше изплашил толкова, щях да имам случай да ви покажа изкуството си.

— Откъде накъде?

— Ами или щеше да ви намуши на рогата си, или да ви строши няколко кости. Колко щастлив щях да бъда, ако можех да до кажа на ваша милост, че съм майстор в лекуването на всякакъв вид рани и счупване на кости! Вадя и най-дългите парчета, отчупени от костта, без усилване на кръвотечението. Всеки миг съм готов за извършване и на най-тежката операция.

За да видят конете, които щяха да получат за пътуването си, те трябваше да отидат до пасището. Както вече споменахме, естансията не беше от най-големите и въпреки това броят на отглеждания добитък бе направо учудващ.

Най-важната стока, произвеждана в щатите край Ла Плата, е добитъкът. Естансиеросите развъждат коне, говеда и овце. Европейският кон е внесен тук през 1536 година от Мендоса, овцата е докарана от Перу през 1550 година, а говедото — от Бразилия през 1553. Много рядко човек може да язди из страната повече от час, без да забележи цели majados [62] от тези животни. Изчислено е, че от една квадратна испанска миля [63] могат да бъдат изхранени двайсет хиляди овце или триста глави едър рогат добитък, който в добри години достига и до осемстотин глави.

На овцете се предоставя по-хубавата паша заради вълната. За тях се проявява старание. За конете и говедата не се полагат толкова грижи. Те са под надзора на гаучосите и кучетата и собственикът им обръща внимание само когато трябва да бъдат жигосани или пък продадени. За една кобила дават най-много 16 марки, а за добър ездитен кон — не повече от 60. Една глава едър рогат добитък, продаден за някоя „saladero“, струва най-често по-малко от 50 марки. Саладерос са големи кланици, където говедата се убиват масово. Думата се образува от испанския глагол „salar“ — осолявам. Там осоляват кожите и добиват огромни количества лой. Една от най-прочутите саладерос се намира във Фрай Бентос, където се получава месният екстракт „Либих“, Там колят дневно до 900 глави добитък и раздробяват на ситно мускулната маса с машини, всяка от които накълцва за един час месото на 200 бивола. Цялото месо на един бивол дава само три килограма месен екстракт.

След като тримата мъже се убедиха, че тук има съвсем различни коне от онези в странноприемницата в Санта Фе, те се върнаха в естансията. Междувременно жигосването на добитъка бе приключило. Отвориха корала и животните се втурнаха на свобода, радостни да избягат от пленничеството си. Задържаха само две от тях, за да ги заколят. Пътниците се приближиха, понеже искаха да видят как ще стане това.

Гледката, която им се предложи, бе безкрайно отвратителна. Кравите подозираха какво ги очаква и ревяха от страх. Понеже според гаучосите месото било по-вкусно, когато кръвта била разгорещена, те погнаха животните из корала и ги гониха известно време, а после ги повалиха на земята с помощта на ласата по начина, описан по-горе при жигосването. След като набързо им прерязаха гърлата, тези загрубели хора се нахвърлиха върху все още живите добичета, които се гърчеха от болки и ритаха с крака, и отрязаха от телата им дълги парчета димящо и потръпващо месо заедно с кожата. Предсмъртното хъркане, излизащо от прорязаните гръкляни, заедно с настървените подвиквания на гаучосите, се смесваха в такъв шум, който бе непоносим за слуха на що-годе благовъзпитани хора. Моргенщерн и Фрице се отдалечиха. Но хирургът остана и извади ножа си, за да си отреже и той парче месо. Тази жестока сцена бе за него нещо обикновено.

Гаучото набожда такова парче месо на пръчка или направо на ножа си и го държи над огъня. После пъха в устата си позапечената страна, отрязва хапката под носа си и продължава да пече останалото парче. Изпеченото в прясна кръв месо се нарича „asado“. Ако върху него се намира още и „cuero“ [64], тогава то представлява най-изискан деликатес и се нарича „asado con cuero“ -асадо с кожата.

Скоро запламтяха огньовете, край които насядаха гаучосите и другите слуги, за да изядат любимия си специалитет. Изобщо не се погрижиха за двамата немци. Но затова пък по време на яденето и разговорите хирургът им правеше компания, макар че те не проявяваха към него кой знае колко голямо уважение. Маниакалното му увлечение по хирургията не му позволяваше да забележи, че се отнасяха към него по-скоро иронично, отколкото сериозно.

Доктор Моргенщерн щеше да се чувства съвсем изоставен, ако махордомото не бе счел за свой дълг да се заеме с него. Той му отдели половин час и се погрижи да не му липсва ядене и пиене.

Вечерта се завърна естансиерото, който веднага се съгласи да им продаде пет коня на обичайната цена. Той се зарадва да завари у дома си европейци, поне единият от които се намираше в страната от толкова кратко време, че можеше да го осведоми за последните събития отвъд океана. Гаучосите седяха навън край огньовете си и все още ядяха или по-скоро отново бяха започнали да ядат, тъй като хора като тях са в състояние да погълнат огромни количества месо. Почивките между храненето запълваха с пиперливи шеги, с разкази за буйни страсти или с патриотични песни в съпровод на китарите си. Рядко може да срещнете някой гаучо, който да не притежава китара.

Още при завръщането си, естансиерото бе научил за случилото се в корала и бе поклатил глава в недоумение как е възможно човек да се осмели да дразни един бик, само за да се убеди дали е безразличен към червения цвят, или не. В течение на разговора той разбираше все по-добре, че Моргенщерн е голям особняк и същевременно душа човек, който мисли само за своята научна дейност и почти нищо не разбира от обикновения живот и неговите изисквания. Мястото му бе навсякъде другаде, само не и в пампасите, а камо ли в Гран Чако, където пътникът е заобиколен от многобройни опасности и денем и нощем. Затова, след като получи отговор на всичките си съчувствени въпроси, той най-сетне каза:

— Но, драги сеньор, действително ли си мислите, че ще постигнете целите си, без да загинете в онези диви местности? Нямате и представа какво ви очаква в Гран Чако или в Кордилерите.

— Що се отнася до това, знам много добре какво е положението там! — отвърна ученият. — Чел съм книгата „Excursion au Rio Salado et dans le Chaco“, par Amede Jacques [65].

— Тази книга не ми е известна, но знам, че четенето далеч не може да помогне на човек, пък макар и на най-учения, да понесе лишенията и да преодолее опасностите, които ви очакват. Или си мислите, че можете да разчитате на тъй наречения дон Пармесан?

— Защо не? Та той е учен човек.

— Глупак е той и нищо повече!

— Но нали е известен хирург?

— И хабер си няма от тая работа. Хирургията е неговата фикс-идея. Този сеньор не е отрязал още нито косъм, нито нокът на когото и да било, макар че навсякъде мъкне със себе си торба, пълна с инструменти.

— Значи е само идея-фикс? Просто да не повярваш!

— А защо не? Има много хора, страдащи от подобни щурави идеи. Запознах се например с един, който живее с фикс-идеята Да търси кости от животни, живели преди хиляди години. Ако Ной знаеше, че подобни същества имат някаква стойност, щеше съвсем сигурно да вземе и тях в ковчега си.

— Сеньор, това не е фикс-идея, защото човекът положително е някоя много умна глава, някой палеозоолог също като мен! — извика Моргенщерн въодушевено. — Тук ли живее този човек?

— Сега да.

— Къде е, къде? Може би ще мога да се запозная с него?

— Да се запознаете? Изобщо не е необходимо. Отдавна го познавате, защото това сте вие самият.

. — Аз ли? Ааа! Ооо! — възкликна провлечено ученият и устата му остана широко отворена. — Мен ли имате предвид, мен? Значи според вас страдам от някаква идея-фикс, от болезнено фантазиране?

— Разбира се. Не ми се сърдете, сеньор, но е така, наистина е така. Каква полза може да имате от допотопните гущери?

— Каква полза ли? О, един-единствен подобен гущер, на латински «лацерта», може да ме направи прочут човек.

— Не виждам как може да стане това, но ще ви повярвам. А каква ще ви е ползата от една известност, която изобщо няма да успеете да придобиете, тъй като ще загинете по пътя? Както разбирам, изобщо не сте екипиран за пътуване през Гран Чако.

— О, не е вярно! Имам оръжия, книги, кирки и лопати. А вие ще ми продадете необходимите коне. Освен това с мен е и дон Пармесан, който познава Чако.

— А аз ви казвам, че не познава пустинята, най-много понякога да е стигал до границите й.

— Но той е от хората на Татко Ягуар!

— Не вярвам. Татко Ягуар няма нужда от глупаци.

— Но каква причина би могъл да има да го твърди, ако не е вярно?

— Ще ви кажа, сеньор. През деня той мечтае само за хирургията си, а през нощта я сънува. Тича от едно селище до друго, за да намери счупени кости или някакви други наранявания. Казали сте му, че се каните да отидете в Гран Чако, и той още в самото начало е бил убеден, че при вас ще има счупени кости, удари с нож, куршуми и всякакви рани и е предложил да ви придружи. Но ако изпаднете в беда, той няма да ви спаси.

Естансиерото искрено му желаеше доброто. Моргенщерн се загледа пред себе си мълчаливо и замислено. Ето че Фрице, който седеше при тях, се обади:

— Сеньор, не ни плашете. Ние сме прусаци, а прусакът се оправя навсякъде. Бил съм вече на север в Тукуман и ми се струва, че и този път ще се доберем щастливо до там.

— Както искате! — отвърна естансиерото. — Няма да рискувате моята кожа, а вашата. Така че не ще ме боли, когато ви я смъкнат. Но ви желая всичко най-добро.

Той стана и попита дали може вече да им покаже къде ще спят. По правило хората по онези места си лягат много рано, за да станат навреме. Двамата гости бяха настанени на меки постели от кожи и заспаха под звуците на песните, които все още долитаха отвън.

Събудиха се тъкмо когато слънцето изгряваше. Гаучосите бяха вече на крак, макар че си бяха легнали много късно. Хирургът бе пренощувал в малкото ранчо на един от тях. Естансиерото също беше станал. В железен котел над огнището вреше «пучеро» — смесица от варено месо, царевица, маниока, сланина, зеле и моркови. За пиене имаше мате, но докторът се отказа от него, за да не се изгори отново.

След като се нахраниха, отидоха на пасището при конете. Въпреки не особено любезните думи на Фрице от предишната вечер, естансиерото бе толкова безкористен, че сам избра четири от най-добрите си коня и ги даде на Моргенщерн срещу общата сума от двеста марки, пресметната в немска парична единица. Но към хирурга не се отнесе така любезно. Изглежда, не беше особено благосклонен към него. Дон Пармесан бе принуден сам да си избере коня и да заплати повече, макар че изборът му не беше особено сполучлив. Да предложат пари за получената храна и напитки, бе равносилно на обида. Дон Пармесан си купи старо седло от един гаучо. Естансиерото продаде на двамата немци две товарни и две ездитни седла. Ездитните седла бяха от вида, наречен «рекадо», и се състояха от няколко свързани помежду си части, които могат да се разгъват и да се използват при пренощуване като постеля. Щом уредиха всичко това, тримата пътешественици потеглиха.

— La enhora buena de lavuelta! [66] — извика подир тях естансиерото. — Пазете се от индианците в Гран Чако, използват отровни стрели! А те са много по-опасни от куршумите на пушките!

Това предупреждение, направено с добри намерения, не беше неоснователно. Индианците от Южна Америка си служат и до ден днешен с малки остри стрели, издухвани от дълги цеви. Необходимата отрова се приготвя от сока на стрихниновото дърво и от един вид лиана, наречена от тях маракури. Към този сок прибавят чер пипер, лук, плод от индийска билка [67] и други, непознати за нас, растения. Сместа се вари до сгъстяване и запазва гибелното си въздействие с години, макар че, докато е прясна, действа по-бързо. И най-малкото нараняване от стрела, намазана с нея, води до неминуема смърт и на хора, и на животни, но отровата е опасна само когато попадне непосредствено в кръвта — също като змийската отрова. Така индианците убиват всички животни, годни за ловуване, и после ги изяждат, без да имат някаква вреда. Веществото, което всъщност има отровно въздействие, се нарича курарин, един алкалоид, съдържащ се в кората на споменатите растения. Той убива като парализира гръдните мускули и спира кръвообращението. Каква е силата на тази отрова, ни показва следният пример: ягуар, ранен от подобна мъничка стрела толкова леко, че изобщо не я е усетил, пада мъртъв на земята само след две минути.