Заветите

Трийсет и пета глава

След като Бека сряза китката си с градинска ножица, окървави маргаритките и беше откарана в болницата, аз много се притесних за нея — ще се възстанови ли, ще я накажат ли? Дойде есента, после зимата, а още нямахме новини. Дори нашите Марти не бяха подочули какво може да ѝ се е случило.

Сонамит твърдеше, че Бека просто опитвала да привлече внимание. Не бях съгласна и се опасявам, че до края на обучението ни отношенията ми със Сонамит останаха хладни.

Когато дойде пролетта, Леля Табана съобщи, че Лелите са намерили трима кандидати, които Командир Кайл и Пола могат да обсъдят. Тя ни посети у дома, показа ни снимките им и ни запозна с биографиите и квалификацията им, четейки от бележника си, а Пола и Командир Кайл слушаха и кимаха. От мен се очакваше да разгледам снимките и да изслушам рецитала, но засега трябваше да мълча. Имах седмица да размисля. Леля Табана ме увери, че личните ми предпочитания ще бъдат взети предвид. Пола реагира на думите ѝ с усмивка.

— Разбира се — каза тя.

Аз мълчах.

Първият кандидат беше пълноправен Командир, по-възрастен дори от Командир Кайл. Имаше червен нос и леко изпъкнали очи — според Леля Габана белег за волеви характер, за човек, който ще бъде благонадежден и грижовен закрилник на своята Съпруга. Имаше бяла брада и провиснали под нея бузи, а може и да беше брадичката му — безформена нагъната кожа. Беше един от първите Синове на Якоб, следователно — страшно богоугоден, и беше изиграл ключова роля в ранните етапи на изграждането на Република Галаад. Всъщност се говореше, че бил участник в групата, замислила нападението над морално пропадналия Конгрес на бившите Съединени щати. Вече беше имал няколко Съпруги — покойници, за жалост — и беше получил пет Прислужници, но още не беше дарен с рожба.

Казваше се Командир Джъд, но не съм сигурна дали тази информация ще ви е от голяма полза, ако се опитвате да установите истинската му самоличност, защото главните Синове на Яков бяха променили имената си още докато кроили тайните си планове за Галаад. Навремето не знаех нищо за тази промяна на имената, научих за нея впоследствие, докато изучавах архива на родословията в Ардуа Хол. Само че истинското име на Командир Джъд беше заличено дори там.

Вторият кандидат беше по-млад и по-слаб. Със заострена на темето глава и нелепо огромни очи. Леля Габана ни осведоми, че умеел да работи с числа и бил интелектуалец, което невинаги е желателно — особено за жените — но при съпруг е търпимо. Имал едно дете от предишната си Съпруга, починала в клиника за душевноболни, но клетото дете умряло още преди да навърши годинка.

Не, не било Нерожба, увери ни Леля Габана. Родило се здраво. Причината за смъртта му бил рак в детска възраст — подобни случаи били зачестили тревожно.

Третият мъж, по-малкият син на нископоставен Командир, беше само на двайсет и пет години. Имаше буйна коса, но дебел врат и близко разположени очи. Според Леля Табана не беше отличен избор като другите двама, но семейството му посрещало въодушевено изгледите за евентуален брак с мен, което означавало, че ще се радвам на добро отношение от тяхна страна. Обстоятелство, което не било за пренебрегване, тъй като, ако са враждебно настроени, роднините на съпруга били в състояние да вгорчат живота на момичето — все критикували и заемали страната на момчето.

— Не бързай да избираш, Агнес — посъветва ме Леля Габана. — Помисли си, родителите ти искат да бъдеш щастлива.

Мило от нейна страна, но невярно — те не искаха да съм щастлива, искаха да се махна.

Онази нощ лежах в леглото си и трите снимки на подходящите кандидати за брак витаеха в тъмното пред очите ми. Представях си всеки от тях върху себе си — защото точно там щяха да бъдат — как опитва да напъха противния си израстък в студеното ми като лед тяло.

Защо си представях тялото си студено като лед? И после проумях: защото ще съм мъртва. Ще бъда бледа и изпита като клетата Кайлова — разрязана, за да извадят бебето ѝ, и после полегнала неподвижно, увита с чаршаф, вторачила в мен безмълвния си поглед. В това мълчание и неподвижност се таеше известна сила.

Трийсет и шеста глава

Чудех се дали да не избягам от вкъщи, но как да го направя и къде да отида? Не познавах географията — не я изучавахме в училище, защото трябваше да се задоволим със собствените си съседи, пък и какво повече ѝ трябва на една Съпруга? Не знаех дори колко голям е Галаад. Докъде се простира, къде свършва? А от практическа гледна точка — как щях да пътувам, какво щях да ям, къде щях да спя? Ако избягам, нямаше ли да ме възненавиди Бог? Щяха да ме погнат, нали? Щях ли да причиня страдание на околните, както бе станало с наложницата, нарязана на дванайсет части?

Пълно беше с мъже, които със сигурност биха се изкушили от момичета, отклонили се от предначертания път и поради това смятани за безпътни. Едва ли щях да стигна дори до съседната пресечка, преди да ме разкъсат на парчета, осквернят и превърнат в купчинка изсъхнали зелени листенца.

Седмицата, която ми отпуснаха, за да направя избора си, течеше бавно и мъчително. Пола и Командир Кайл предпочитаха Командир Джъд — той беше най-влиятелен. Постараха се да ме убедят, защото е по-добре булката да влиза в брака охотно. Носеха се слухове за сватби по високите етажи на властта, които завършваха зле — с вой, припадъци, плесници по бузите на булката от майка ѝ. Дочула бях Мартите да си говорят как преди някои сватби инжектирали момичето с успокоително. Внимателно преценявали дозата — леко залитане или завален говор можеш да обясниш с вълнение, защото сватбата е важно събитие в живота на една девойка, но ако булката изпадне в несвяст, церемонията е невалидна.

Ясно беше, че ще ме омъжат за Командир Джъд — независимо дали ми харесва. Независимо дали ми е неприятно. Аз обаче сподавих отвращението си и се преструвах, че опитвам да взема решение. Както ви казах, бях се научила да изпълнявам роля.

— Само си помисли за общественото си положение — натякваше Пола. — За по-добро не можеш и да мечтаеш!

Командир Джъд не бил млад и нямало да живее вечно, и макар Пола да не желаела смъртта му, аз най-вероятно съм щяла да живея много след като той си отиде, вече вдовица и с повече свобода при избора на следващия си съпруг. Само да си представя ползата! Естествено, всички мъже роднини, включително тези по линията на съпруга ми, щели да играят известна роля в избора на следващия ми съпруг.

След това Пола правеше обзор на качествата на другите двама кандидати, говореше с пренебрежение за външността им, за характера им, за положението им в обществото. Ненужно си правеше този труд — и двамата ме отвращаваха.

Междувременно размишлявах над други варианти за действие. Градински ножици, каквито беше използвала Бека — Пола имаше такива — обаче те бяха в бараката в градината, а тя беше заключена. Чувала бях за момиче, което се обесило с колана на халата си за баня, за да избегне брака. Вира ми разказа историята предишната година, а другите две Марти слушаха с печални физиономии и клатеха глава.

— Самоубийството е провал за вярата — каза Зила.

— И много цапа — додаде Роза.

— Петно за семейството — додаде Вира.

Имахме и белина, но нея държаха в кухнята, ножовете също. Мартите не бяха глупави и имаха очи дори на тила, освен това бяха наясно колко съм отчаяна. Бяха започнали да ми подмятат баналности като „Всяко зло за добро“ или „Диамантите са най-добрият приятел на всяко момиче“, или „Колкото по-твърда е черупката, толкова по-вкусни са ядките“. Роза стигна дотам, че изръси, уж си говореше сама: „Умреш ли, мъртъв си завинаги“, като ме гледаше с ъгълчето на очите.

Нямаше смисъл да моля Мартите за помощ, дори Зила. Колкото и да им беше жал за мен, колкото и да ми желаеха доброто, те бяха безсилни да повлияят на събитията.

В края на седмицата оповестиха годежа ми с Командир Джъд, както беше ясно още от самото начало. Той се появи у дома в пълния си блясък — с униформа и с всичките си медали, ръкува се с Командир Кайл, поклони се на Пола и се усмихна на темето ми. Пола застана до мен, обгърна гърба ми и положи длан на кръста ми — за пръв път го правеше. Да не мислеше, че ще опитам да избягам?

— Добър вечер, скъпа Агнес — поздрави Командир Джъд.

Вперих поглед в медалите му, беше ми по-лесно, отколкото да гледам него.

— Кажи „добър вечер“ — тихо ме подкани Пола и леко ме ощипа с ръката, която беше скрита зад гърба ми.

— Добър вечер — успях да прошепна. — Господине.

Командирът пристъпи към мен, отпуснатото му лице се усмихна, а устните му лепнаха целомъдрена целувка на челото ми. Бяха неприятно топли и измляскаха, докато се отлепваха от кожата ми. Представих си как устата му засмуква късче от мозъка ми през челото. След хиляда такива целувки в черепа ми нямаше да остане и капка мозък.

— Надявам се да те направя много щастлива, скъпа моя — каза той.

Усетих мириса на дъха му — смес от алкохол, ментова вода за уста като в зъболекарски кабинет и развалени зъби. Връхлетя ме неканена представа за първата брачна нощ — огромно и плътно бяло петно се приближаваше към мен в сумрака на непозната стая. Имаше глава, но беше безлико — виждах само отвор като устата на пиявица. Някъде от средата на тялото му във въздуха се поклащаше трето пипалце. Стигна до леглото, където аз лежах, парализирана от ужас и също гола — трябва да си гола, поне достатъчно разголена, така твърдеше Сонамит. Какво щеше да последва? Затворих очи и се опитах да залича представата, после отново ги отворих.

Командир Джъд се отдръпна и ме изгледа проницателно. Дали не бях потръпнала, докато ме целуваше? Постарах се да не го правя. Пола ме ощипа по-силно. Знаех, че трябва да кажа нещо от рода на: „Благодаря ви“ или „Сигурна съм, че ще е така“, но просто не бях в състояние. Призля ми — ами ако повърна на килима? Щях страшно да се посрамя.

— Тя е изключително скромна — оправда ме Пола през стиснати устни и ми метна кос гневен поглед.

— Очарователна черта — каза командир Джъд.

— Можеш да вървиш, Агнес Джемайма — каза Пола. — Баща ти и Командир Джъд трябва да обсъдят някои неща.

Отправих се към вратата, леко замаяна.

— Изглежда покорна — чух да отбелязва Командир Джъд, докато излизах от стаята.

— О, да, винаги е била много почтително дете — увери го Пола.

Ама че лъжкиня! Прекрасно знаеше каква ярост бушува в гърдите ми.

Трите организаторки на сватбата: Леля Лорна, Леля Сара и Леля Бети, се появиха отново, този път за да ми вземат мерки за сватбената рокля — носеха и някакви скици. Попитаха ме каква рокля ми харесва най-много. Посочих една напосоки.

— Тя добре ли е? — обърна се Леля Бети към Пола съвсем тихо. — Струва ми се изморена.

— За тях моментът е много емоционален — отговори Пола.

— О, да, много емоционален! — съгласи се Леля Бети.

— Поръчайте на Мартите да ѝ приготвят успокоителна напитка — посъветва я Леля Лорна. — Чай с лайка. Или да ѝ дадат успокоително.

Освен роклята щях да получа ново бельо и специална нощница за сватбената нощ с панделки отпред, които се развързваха лесно, все едно бях опакован подарък.

— Не разбирам защо се главоболите с тези подробности — отбеляза Пола, все едно не бях в стаята. — Тя няма да ги оцени.

— Не са за нея — неочаквано прямо отговори Леля Сара Лий.

Леля Лорна изсумтя тихо.

Що се отнася до сватбената рокля, тя щеше да бъде „класическа“ по думите на Леля Сара Лий. Това бил най-хубавият стил — тя намираше изчистения силует за най-елегантен. Воал със семпъл венец от кокичета и незабравки. Изработването на изкуствени цветя беше сред уменията, които Иконосъпругите бяха насърчавани да овладяват.

Последва приглушен разговор за дантеления бордюр — Леля Вети съветваше да го добавим, защото ще бъде атрактивен, но според Пола за предпочитане беше да не го слагаме — атрактивността не била наша цел. Разбирайте: целта е всичко да приключи по-бързо и аз да остана в миналото ѝ, където ще съм свряна на сигурно място, инертна като олово, вече невъзпламенима. Никой нямаше да може да я обвини, че не е изпълнила задълженията си като Съпруга на Командир и като примерна гражданка на Галаад.

Сватбата щеше да се състои веднага щом ушият роклята — затова беше уместно да я планират за две седмици след днешния ден. Леля Сара Лий попита Пола дали е готова с имената на поканените. Двете слязоха на долния етаж да изготвят списъка: Пола изреждаше имената, а Леля Сара Лий ги записваше. Лелите щяха да изготвят и лично да отправят устните покани: едно от задълженията им беше да предават неприятните послания.

— Не се ли вълнуваш? — попита Леля Бети, докато тя и Леля Лорна прибираха скиците си, а аз си обличах дрехите. — След две седмици ще си имаш своя къща!

Долових мечтателност в гласа ѝ — самата тя никога не бе имала къща — но не обърнах внимание. Две седмици, помислих си. Разполагах с оскъдни четиринайсет дни от живота си на тази земя. Как да ги прекарам?

Трийсет и седма глава

Отчаянието ми се задълбочаваше с всеки изминал ден. Какъв изход имах? Нямах оръжие, нямах смъртоносни хапчета. Спомних си една история, която Сонамит разказваше в училище, за нечия Прислужница, която изпила каналии.

— Цялата долна половина от лицето ѝ се откъснала — прошепна Сонамит с върховна наслада. — Просто… се разтворила! Разпенила се!

Тогава не ѝ повярвах, но вече ѝ вярвам.

Вана, пълна с вода? Щях да се задавя и да изляза на повърхността за глътка въздух, а във ваната нямаше как да привържа камък към тялото си, не е като в езеро, река или море. Нямаше начин да стигна до езеро, река или море обаче.

Може би щеше да се наложи да изтърпя ритуала, а после и Командир Джъд в първата брачна нощ. И тогава да го пронижа в гърлото с откраднат нож, след което да пронижа и себе си. Щеше да има много кръв по чаршафите. Само че нямаше аз да чистя. Представях си слисаното лице на Пола, когато прекрачи прага на касапницата. Истинска кланица. Щеше да е краят на привилегированото ѝ положение.

Разбира се, това бяха фантасмагории. Дълбоко в себе си знаех, че никога не бих могла да посегна на своя живот или на нечий друг. Помнех свирепото изражение на Бека, когато си сряза китката — тя беше напълно сериозна, наистина се готвеше да умре. Притежаваше сила, каквато аз нямах. Никога нямаше да имам нейната решимост.

Преди да заспя вечер, си мечтаех за чудодейни бягства, но те всички изискваха помощ от други хора, а кой би ми помогнал? Трябваше да е непознат човек — спасител, страж на тайна порта, пазител на свята парола. Когато се събуждах на сутринта, нищо от това не ми изглеждаше възможно. Въртях се в кръг в мислите си — какво да направя, какво да направя? Не бях способна да мисля, почти не се хранех.

— Напрегната е заради сватбата, благословена да е душата ѝ — казваше Зила.

Не исках душата ми да бъде благословена, но не виждах как да го постигна.

Когато останаха само три дни, имах неочаквана посетителка. Зила се качи в стаята ми и ме повика да сляза долу.

— Леля Лидия е дошла да те види — каза тя, снишила глас. — Всички ти стискаме палци!

Леля Лидия! Главната Основателка, жената от портрета със златна рамка във всяка класна стая, върховната Леля е дошла да ме види? Какво бях сторила? Цялата треперех, докато слизах по стълбите.

За късмет, Пола беше излязла, макар че, след като опознах Леля Лидия по-добре, си дадох сметка, че късметът няма нищо общо. Леля Лидия седеше на дивана в дневната. Беше по-дребничка, отколкото ми се стори на погребението на Кайлова, но сигурно защото аз бях пораснала. Усмивката ѝ сред бръчките оголи пожълтелите зъби.

— Агнес, скъпа — поде тя. — Реших, че ще ти бъде приятно да получиш новини за приятелката си Бека.

Изпитвах такова страхопочитание към нея, че ми беше трудно да говоря.

— Мъртва ли е? — прошепнах със свито сърце.

— Нищо подобно. В безопасност е и е щастлива.

— Къде е? — попитах, заеквайки.

— В Ардуа Хол с нас. Иска да стане Леля и се записа като Молителка.

— О! — възкликнах.

Грейна светлина, отвори се врата!

— Бракът не е подходящ за всяко момиче — продължи тя. — За някои е чисто и просто разхищение на способностите им. Има и други начини една жена или момиче да спомогне за осъществяването на Божия замисъл. Едно птиченце ми каза, че ти вероятно си съгласна.

Кой ѝ беше казал? Зила ли? Тя беше усетила неистовата ми покруса.

— Да — отвърнах.

Може би молитвите, които бях отправила отдавна към Леля Лидия, най-сетне бяха получили отговор, макар и по неочакван начин.

— Бека получи по-висше призвание. Ако и ти го усещаш, все още имаш време да ни кажеш.

— Но как да… Аз не знам как…

— Не е редно аз да отправям директно такова предложение — каза тя, — защото то е в разрез с основното право на бащата да уреди брака на дъщеря си. Призванието може да се наложи над бащиното право, но ти първа трябва да се обърнеш към нас. Допускам, че Леля Ести ще те изслуша охотно. Ако влечението ти е силно, ще намериш начин да се свържеш с нея.

— А Командир Джъд? — попитах боязливо.

Той беше много влиятелен човек, мислех, че страшно ще се ядоса, ако се отметна от сватбата.

— О, Командир Джъд винаги има голям избор — отговори тя с неразгадаемо за мен изражение.

Следващата ми задача беше да се добера до Леля Ести. Не можех открито да заявя намерението си, защото Пола щеше да ме възпре. Щеше да ме заключи в стаята ми, да прибегне до лекарства. Беше дяволски категорична, че този брак трябва да се сключи. Нарочно казвам „дяволски“, защото тя беше склонна дори да изгуби душата си, макар че, както узнах по-късно, душата ѝ вече беше в пламъци.

В деня след посещението на Леля Лидия отправих молба към Пола. Казах ѝ, че искам да поговоря с Леля Лорна за булчинската си рокля, която вече два пъти бях пробвала и в момента я поправяха. Че искам всичко да бъде идеално за специалния ми ден. Усмихнах се. Всъщност мислех, че роклята прилича на абажур, но бях решила да изглеждам весела и признателна.

Пола ме измери с остър поглед. Едва ли вярваше на усмихнатото ми лице, но дори да се преструвах, толкова по-добре, защото се преструвах точно по желания от нея начин.

— Доволна съм, че проявяваш интерес — каза тя сухо. — Добре че Леля Лидия те е посетила.

Естествено, беше научила за посещението, но не знаеше какво сме си говорили.

Каза обаче, че няма да е лесно да поканим Леля Лорна вкъщи, както би трябвало да съм наясно — трябвало да поръчваме храна, да аранжираме цветя, а Пола не можела да си губи времето с такова посещение.

— Леля Лорна е у Сонамит — казах.

Знаех го от Зила — скоро предстоеше и сватбата на Сонамит. В такъв случай шофьорът можел да ме закара, прецени Пола. Усетих как сърцето ми започва да бие ускорено — отчасти от облекчение, отчасти от страх. Вече нямаше връщане, трябваше да осъществя рискования си план.

Откъде Мартите знаеха кой къде е? Те нямаха право да използват Компюслов и не получаваха писма. Сигурно научаваха от други Марти, но вероятно и от Лелите, и от някои Съпруги — нерядко бяха завистливи и изпълнени с негодувание, и дори се мразеха взаимно, но си разменяха новини сякаш по невидима паяжина.

Пола повика нашия Пазител и шофьор и му даде нареждания. Сигурно се радваше, че ще се махна от къщата — вероятно е усещала дразнещия възкисел мирис на моето нещастие. Сонамит все повтаряше, че слагат хапчета за добро настроение в топлото мляко на момичетата, на които им предстои да се омъжат, но никой не слагаше такива хапчета в моето мляко.

Качих се на задната седалка на колата, а нашият Пазител ми държеше вратата отворена. Поех дълбоко въздух — донякъде от ужас, донякъде от оживление. Ами ако опитът ми за измама се провалеше? Ами ако успееше? И в двата случая ме очакваше неизвестност.

Посъветвах се с Леля Лорна, която наистина се оказа в къщата на Сонамит. Сонамит ме увери колко се радва да ме види и че след като се омъжим, често ще си гостуваме! Покани ме вътре и ме заведе да разгледаме булчинската рокля и да ми разкаже за бъдещия си съпруг, който (увери ме с кискане и шепот) приличал на шаран с хлътналата си навътре брадичка и изпъкнали очи, обаче бил някъде по средата в йерархията на Командирите.

Колко вълнуващо, възкликнах. Възхитих се на роклята, която — уверих Сонамит — беше много по-елегантна от моята. Тя се засмя и ме осведоми какво е чула — че на практика се омъжвам за Бог, че новият ми съпруг е много важна клечка, а аз съм голяма късметлийка. Сведох очи и отвърнах, че въпреки всичко нейната рокля е по-хубава. Тя остана доволна и ме увери, че и двете ще издържим секса, без да го превръщаме в голям проблем. Просто трябвало да следваме указанията на Леля Лизе, да си представяме как аранжираме цветя във ваза и всичко щяло да приключи бързо-бързо, а може би дори сме щели да си родим истински бебета сами, без да прибягваме до Прислужници. Попита ме дали искам овесена бисквита и изпрати тяхната Марта да ми донесе. Отхапах и задъвках, но не бях гладна.

Обясних ѝ, че не мога да остана дълго, защото имам много работа, но бих искала да се видя с Леля Лорна. Намерихме я в една от стаите отсреща в коридора, вглъбена над бележника си. Помолих я да добави някаква дреболия към бялата ми рокля — бяла панделка, бял волан, не помня точно. Сбогувах се със Сонамит, благодарих ѝ за бисквитката и отново я уверих, че роклята ѝ е прекрасна. Излязох през входната врата, махнах весело като истинско момиче и тръгнах към колата ни.

След това с разтуптяно сърце помолих шофьора да се отбие в предишното ми училище, защото исках да благодаря на предишната си учителка Леля Ести за всичко, на което ме е научила.

Той стоеше до колата и ми държеше вратата отворена. Смръщи се подозрително.

— Нямам такива нареждания — отговори той.

Усмихнах се — надявах се — очарователно. Усещах лицето си сковано, сякаш беше покрито с втвърдяващо се лепило.

— Съвсем безопасно е — уверих го. — Командир Кайл няма да има нищо против. Леля Ести е Леля! Нейно задължение е да се грижи за мен!

— Ами не знам — продължи да се колебае той.

Вдигнах поглед към него. Досега не му обръщах особено внимание, защото обикновено го виждах само в гръб. Тялото му имаше формата на торпедо — тясно в горния край и дебело по средата. Не беше избръснат гладко, брадата му беше набола, имаше и обрив.

— Скоро се омъжвам — казах. — За много влиятелен Командир. Ще стана по-влиятелна от Пола, Съпругата на Командир Кайл. — Замълчах, за да му дам шанс да осмисли чутото, а после — признавам със срам — положих ръка върху неговата на вратата на колата. — Ще се погрижа да бъдеш възнаграден.

Той трепна леко и поруменя.

— Ами добре — съгласи се, но не се усмихна.

Значи така вършат работа жените, помислих си. Стига да са склонни да ласкаят, да лъжат и да не държат на думата си. Отвращавах се от себе си, но както ще видите, това не ме спря. Отново се усмихнах и повдигнах съвсем малко полата си, колкото да се покаже глезенът ми, докато се настанявам в колата.

— Благодаря казах. — Няма да съжаляваш.

Той ме откара в старото ми училище, както го бях помолила, поговори с Ангелите, които пазеха на входа, двойната порта се отвори и колата ме вкара вътре. Поръчах на шофьора да ме почака — не смятах да се бавя. След това невъзмутимо влязох в училището, което сега ми се стори по-малко, отколкото когато го напусках.

Занятията бяха приключили. Извадих късмет, че Леля Ести все още е там, но пък може и да не беше само късмет. Тя седеше на чин в обичайната си класна стая и пишеше в бележника си. Вдигна очи, когато влязох.

— О, Агнес! Колко си пораснала! — възкликна тя.

Не бях планирала нищо отвъд този момент. Идеше ми да се хвърля на пода пред нея и да избухна в сълзи. Тя винаги се държеше много мило с мен.

— Принуждават ме да се омъжа за отвратителен и ужасен мъж! — казах. — Предпочитам да се самоубия!

После наистина избухнах в сълзи и се строполих върху бюрото ѝ. В известен смисъл изпълнявах роля, при това вероятно зле, но го правех напълно искрено, ако ме разбирате.

Леля Ести ме повдигна и ме заведе до един стол.

— Седни, скъпа, и ми разкажи всичко — каза тя.

Зададе ми въпроси, които беше длъжна да ми зададе. Замисляла ли съм се за положителното въздействие на този брак над моето бъдеще? Отговорих, че съм наясно с ползите, но не ми пука за тях, защото за мен няма бъдеще, не и такова. Ами другите кандидати? Дали не предпочитам някой друг? Не бяха по-добри, пък и Пола вече беше избрала Командир Джъд. Сериозно ли възнамерявам да се самоубия? Уверих я, че да и че ако не успея да го направя преди сватбата, със сигурност ще го сторя след нея и ще убия Командир Джъд в мига, в който ме докосне с пръст. Обясних, че ще го направя с нож. Че ще му прережа гърлото.

Заявих го уверено, за да разбере, че съм способна да го направя, и за момент наистина вярвах, че съм. Осезаемо си представях как кръвта му руква. А после и моята. Почти си го представях — червена мъгла.

Леля Ести не ме обвини, че съм лоша, както би сторила Леля Видала. Вместо това каза, че разбира страданието ми.

— А има ли друг начин да дадеш своя принос за всеобщото благо? Имаш ли друго призвание?

Бях забравила за това, но сега си спомних.

— О, да. Да, имам. Усещам, че имам по-възвишено призвание.

Леля Ести ме измери с дълъг и изпитателен поглед. После ме попита дали може да се помоли мълчаливо — нуждаела се от напътствия какво да стори. Наблюдавах я как долепя длани, затваря очи и свежда глава. Притаих дъх и на свой ред отправих молитва: моля те, Господи, изпрати ѝ правилното послание!

Най-сетне тя отвори очи и ми се усмихна.

— Ще го обсъдя с родителите ти — обеща. — И с Леля Лидия.

— Благодаря ви.

Отново се разплаках, този път от облекчение.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита тя. — Да поговорим с родителите ти?

— Не мога. Ще ме заключат в стаята ми, а после ще ме упоят. Знаете, че ще стане.

Тя не отрече.

— Понякога така е най-добре — каза тя, — но не и за теб, струва ми се. Не бива да оставаш в училището обаче. Не мога да попреча на Очите да влязат, да те изведат и да те принудят да промениш решението си. Не искам да се стига дотам. Най-добре ела с мен.

Вероятно беше преценила, че Пола е способна на всичко. Тогава още не знаех как Леля Ести се беше добрала до тази информация за Пола, но вече съм наясно. Лелите си имат начини и информатори — за тях няма непробиваеми стени, няма заключени врати.

Излязохме навън и тя поръча на шофьора да предаде на Съпругата на Командира нейните извинения, че задържа Агнес Джемайма до толкова късно, и надеждата ѝ, че не е причинила ненужна тревога. Поръча му да каже също, че тя, Леля Ести, ще посети Съпругата на Командир Кайл, за да вземат решение по важен въпрос.

— Ами тя? — попита шофьорът за мен.

Леля Ести го увери, че не бива да се притеснява, защото тя поема отговорността за мен. Той ме измери с укорителен поглед — всъщност ме изгледа злобно: знаеше, че съм го измамила и че е загазил. Обаче се качи в колата и излезе през портата. Ангелите бяха на училище „Видала“, те се подчиняваха на Леля Ести.

След това Леля Ести повика с пейджъра си своя шофьор Пазител и двете се качихме в колата.

— Ще те отведа на безопасно място — каза тя. — Ще останеш тук, докато говоря с родителите ти. Когато сме в безопасност, ще хапнеш нещо, обещаваш ли?

— Няма да съм гладна — отвърнах.

Още се борех със сълзите.

— Ще огладнееш, когато се настаниш. Поне изпий чаша топло мляко. — Хвана ръката ми и я стисна. — Всичко ще се нареди. Всичко.

После пусна ръката ми и я потупа леко.

Жестът ми подейства успокоително на мига, но после отново ми се доплака. Добрината въздейства така понякога.

— Как? — попитах. — Възможно ли е изобщо?

— Не знам как — отговори Леля Ести. — Но ще се нареди. Вярвам в това. — Въздъхна. — Понякога е трудно да вярваш.

Трийсет и осма глава

Слънцето залязваше. В пролетния въздух витаеше златиста мъглица, каквато често се появява по това време на годината — прах или полени. Листата на дърветата лъщяха, свежи и току-що покарали, сякаш всяко беше дар, сякаш пъпките се разтваряха за пръв път. Като току-що създадени от Бог, казваше ни Леля Ести в часовете по природолюбие и възбуждаше представа как Бог махва с ръка над привидно мъртвите зимни дървета, за да ги накара да напъпят и да се разлистят. Всяко листо е неповторимо, добавяше Леля Ести, досущ като вас! Красива мисъл.

Двете с Леля Ести пътувахме с колата по златистите улици. Дали щях някога отново да зърна тези къщи, тези дървета, тези тротоари? Пустите тротоари, притихналите улици. Прозорците в къщите светваха, вътре сигурно имаше щастливи хора, които знаят къде им е мястото. А аз вече се чувствах като изгнаница, само дето сама бях причинила изгнанието си и нямах право да се самосъжалявам.

— Къде отиваме? — попитах Леля Ести.

— В Ардуа Хол — отговори тя. — Можеш да останеш там, докато съм при родителите ти.

Не за пръв път споменаваше Ардуа Хол, все приглушено, защото това беше специално място, само за Лелите. Не ни влизаше в работата какво правят те далеч от очите ни, твърдеше Зила. Бяха затворена общност и ние не биваше да си врем носовете.

— Само дето хич не ми се иска да съм на тяхно място — додаваше Зила.

— Защо не? — попитах я веднъж.

— Противна работа — отговори Вира, която мелеше с мелачката свинско за пай. — Цапат си ръцете.

— За да не ни се налага на нас — поясни Зила меко, разточвайки кората за пая.

— И мислите си цапат — додаде Роза. — Щат, не щат. — Кълцаше лук с голям нож. — Четене! — изтрака тя силно с ножа. — Никога не ми е харесвало!

— И на мен — каза Вира. — Кой знае къде са принудени да ровичкат! Мръсотия и кал.

— По-добре те, отколкото ние — каза Зила.

— Те не могат да имат съпрузи — додаде Роза. — Не че аз бих искала да имам, ама все пак. И бебета не могат да имат.

— И бездруго са твърде стари — каза Вира. — И съсухрени.

— Кората е готова — оповести Зила. — Имаме ли целина?

Въпреки обезкуражаващите мнения за Лелите аз бях заинтригувана от Ардуа Хол. Още откакто научих, че Табита не ми е майка, всичко тайно ми изглеждаше привлекателно. Като малка мислено поукрасих Ардуа Хол, направих залата огромна, надарих я с вълшебни свойства — със сигурност средоточието на толкова много тайни, на недобре позната власт би трябвало да бъде внушителна постройка. Внушителен замък ли беше, или приличаше повече на затвор? Напомняше ли нашето училище? Най-вероятно имаше многобройни големи месингови катинари на вратите, които само Лелите можеха да отключват.

Има ли празнина, съзнанието се чувства длъжно да я запълни. Страхът винаги е подръка, за да заеме празните места, любопитството също. Разполагам с многобройни примери и за двете.

— Вие тук ли живеете? — попитах Леля Ести. — В Ардуа Хол?

— Всички Лели живеят тук — отговори тя. — Но не постоянно.

Уличните лампи светнаха и въздухът стана матовооранжев, когато стигнахме пред портата на висока сграда от червени тухли. Желязната порта беше затворена. Колата ни спря, портата се отвори. Имаше прожектори, имаше дървета. В далечината група мъже с тъмните униформи на Очите стояха на стълбище пред ярко осветен тухлен дворец с бели колони — поне на мен ми се стори като дворец. Скоро щях да узная, че навремето сградата е била библиотека.

Автомобилът намали и спря, шофьорът отвори вратата най-напред на Леля Ести, после и на мен.

— Благодаря — каза му Леля Ести. — Почакай ме, моля. Бързо се връщам.

Хвана ме за ръката и двете закрачихме покрай голяма сива каменна сграда, после минахме покрай статуята на жена сред няколко други женски фигури. В Галаад рядко ще видиш статуя на жена — само на мъже.

— Това е Леля Лидия — обясни Леля Ести. — Нейната статуя.

Въобразявах ли си, или Леля Ести наистина направи малък реверанс?

— На живо е различна — отбелязах. Не знаех дали посещението на Леля Лидия е тайна, затова добавих: — Видях я на едно погребение. Не е толкова висока.

Леля Ести не отговори веднага. Сега разбирам, че не ѝ е било лесно — никой не иска да го чуят да казва, че влиятелна личност е дребничка.

— Не е — съгласи се тя. — Обаче статуите не са истински хора.

Завихме по павирана алея. От едната страна се издигаше триетажна сграда от червени тухли с многобройни еднакви врати с по няколко стъпала пред тях и бял триъгълник отгоре. В триъгълника пишеше нещо, което още не можех да прочета. Въпреки това се изненадах да видя надпис на публично място.

— Това е Ардуа Хол — каза Леля Ести. Разочаровах се — очаквах много по-внушителна сграда. — Влизай. Вътре ще бъдеш в безопасност.

— В безопасност ли?

— Засега. И за известно време, надявам се. — Усмихна ми се благо. — Вътре не влизат мъже без позволението на Лелите. Такъв е законът. Почини си, докато се върна.

Може и да няма мъже, помислих си, ами жените, те не са ли опасни? Пола можеше да нахлуе и да ме измъкне навън, отново на място, където имаше съпрузи.

Леля Ести ме преведе през средно голямо помещение с диван.

— Това е общата дневна. От тази врата се влиза в тоалетна. — Поведе ме нагоре по стълбите и влязохме в тясна стая с единично легло и бюро. — Една от другите Лели ще ти донесе чаша топло мляко. После може да си подремнеш. Моля те, не се безпокой. Бог ми каза, че всичко ще бъде наред.

Аз не бях толкова сигурна като нея, но се поуспокоих.

Тя изчака една безмълвна Леля да ми донесе млякото.

— Благодаря ви, Лельо Силует — каза тя.

Другата кимна и се плъзна навън. Леля Ести ме потупа по ръката, после излезе и затвори вратата зад себе си.

Отпих само една глътка — не вярвах, че е безопасно. Ами ако Лелите ме упоят, за да ме отвлекат и да ме върнат обратно на Пола? Съмнявах се, че Леля Ести би направила подобно нещо, но Леля Силует ми изглеждаше способна. Лелите бяха на страната на Съпругите, така поне твърдяха момичетата в училище.

Закрачих из малката стая, после легнах на тясното легло. Бях прекалено напрегната, за да заспя, затова станах. На стената висеше портрет — Леля Лидия с нейната неразгадаема усмивка. На отсрещната стена имаше снимка на бебето Никол. И двете изображения ми бяха познати от класните стаи в училище „Видала“ и кой знае защо, ми въздействаха успокоително.

Върху бюрото лежеше книга.

В онзи ден мислих и извърших толкова забранени неща, че бях готова за още една простъпка. Приближих се до бюрото и погледнах към книгата. Какво се криеше вътре, та я правеше толкова опасна за момичета като мен? Толкова възпламеняваща? Толкова гибелна?

Трийсет и девета глава

Протегнах ръка. Взех книгата.

Отгърнах корицата. Не се извиха огнени езици.

Вътре имаше много бели страници с множество знаци по тях.

Приличаха на ситни насекоми, на черни членестоноги насекоми в редици като мравки. Сякаш знаех, че знаците притежават звук и смисъл, но не помнех откъде.

— Отначало наистина е трудно — обади се глас зад мен.

Не бях чула отварянето на вратата. Обърнах се сепнато.

— Века! — възкликнах.

За последен път я видях в часа по аранжиране на цветя на Леля Лизе, а от китката ѝ шуртеше кръв. Тогава лицето ѝ беше силно пребледняло, решително и отчаяно. Сега изглеждаше много по-добре. Беше облечена с кафява рокля, свободна в горната част, с колан в талията. Косата ѝ беше разделена на път по средата и прибрана назад.

— Вече не се казвам Бека. Сега съм Леля Имортел и съм Молителка. Но когато сме само двете, може да ми викаш Бека.

— Значи, в крайна сметка не си се омъжила. Леля Лидия ми каза, че си открила по-висше призвание.

— Да — отговори тя. — Вече никога няма да ми се налага да се омъжа. Ами ти? Чух, че предстои да се омъжиш за някаква важна клечка.

— Би трябвало, но не мога да го направя. — Разплаках се. — Просто не мога!

Изтрих носа си с ръкав.

— Не знам — каза тя. — Предупредих ги, че по-скоро бих умряла. Сигурно и ти си казала същото. — Кимнах. — Каза ли, че имаш призвание да станеш Леля? — Отново кимнах. — Наистина ли имаш?

— Не знам.

— Нито пък аз — увери ме Бека. — Но издържаш шестмесечния изпитателен период. След девет години, когато съм достатъчно голяма, мога да кандидатствам при Перлените момичета и да стана мисионерка, а след това ще съм пълноправна Леля. Сигурно тогава вече ще имам истинско призвание. Моля се да е така.

Бях престанала да плача.

— Какво трябва да направя, за да премина през изпитанието?

— Първо ще трябва да миеш съдове, да търкаш подове, да чистиш тоалетните, да помагаш за прането и готвенето точно като Мартите — обясни Бека. — И ще започнеш да се учиш да четеш. Четенето е много по-трудно от чистенето на тоалетните, обаче вече съм понапреднала.

Погледнах към книгата.

— Покажи ми! Лоша ли е тази книга? Пълна ли е със забранени неща, както ни втълпяваше Леля Видала?

— Тази ли? — усмихна се Бека. — Тази не. Това е просто „Наръчник с правила на Ардуа Хол“ с история на сградата, клетвите и славословията. Плюс седмичното разписание за пералнята.

— Хайде де! Прочети ми!

Исках да видя дали тя наистина умее да превръща в думи черните, подобни на насекоми знаци. Но как да разбера, че са точните думи, след като самата аз не умея да чета?

Бека отгърна книгата.

— Ето тук, на първата страница. „Ардуа Хол, теория и практика, етикет и процедури, Per Ardua Cum Estrus“. — Показа ми. — Погледни! Това е А.

— Какво е А?

Бека въздъхна.

— Днес не може да се занимаваме, защото трябва да отида в библиотека „Хилдегард“ за нощното си дежурство, но обещавам да ти помогна по-късно, ако ти позволят да останеш. Ще попитаме Леля Лидия дали може да живееш тук, с мен. Две от спалните са свободни.

— Дали ще позволи?

— Не съм сигурна — сниши глас Бека. — Но никога не говори нищо лошо за нея, дори ако си мислиш, че си на сигурно място като тук. Има си начини да научава всичко. — И прошушна: — Тя е най-страховитата Леля!

— По-страшна от Видала? — попитах също шепнешком.

— Леля Видала иска да грешиш — обясни Бека. — Обаче Леля Лидия… трудно ми е да го опиша. Оставаш с чувството, че иска от теб да станеш по-добра.

— Звучи вдъхновяващо.

„Вдъхновяващо“ беше любима дума на Леля Лизе, използваше я за цветните ни аранжировки.

— Гледа те така, сякаш наистина те вижда.

А толкова хора просто плъзгаха поглед край мен.

— Това май ми допада — отвърнах.

— Не — възрази Бека, — затова е толкова страшна.

Четиресета глава

Пола дойде в Ардуа Хол, за да се опита да ме накара да променя решението си. Леля Лидия каза, че е редно да се срещна с нея и да я уверя лично в правотата и светостта на решението си, затова го направих.

Пола ме чакаше на розовата маса в „Шлафли Кафе“, където беше позволено да се посрещат посетители в Ардуа Хол. Беше много ядосана.

— Имаш ли представа колко усилия положихме с баща ти, за да подсигурим връзката с Командир Джъд? — попита тя. — Ти опозори баща си.

— Членството в общността на Лелите не е непочтено — отбелязах набожно. — Имам по-висше призвание. Не мога да не му откликна.

— Лъжеш — обвини ме Пола. — Ти не си момиче, което Бог би избрал. Настоявам незабавно да се върнеш вкъщи.

Рязко се изправих и чашата с чая ми се разби на пода.

— Как се осмеляваш да подлагаш под съмнение Божията воля? — Почти крещях. — Грехът ти ще те застигне!

Не разбирах какво точно е грях, но всеки е извършил някакъв грях.

— Дръж се като луда — посъветвала ме беше Бека. — Тогава ще престанат да настояват да се омъжиш за когото и да било — ще им търсят отговорност, ако извършат някакво насилие.

Пола се слиса. Отначало не знаеше как да отговори, но после каза:

— Лелите трябва да получат съгласието на Командир Кайл, а той няма да им го даде. Така че събирай си нещата, тръгваме веднага.

Точно в този момент обаче в столовата влезе Леля Лидия.

— Може ли да поговоря с вас? — попита тя Пола.

Двете се усамотиха на една маса на известно разстояние от мен. Наострих уши да чуя какво казва Леля Лидия, но не можех. Когато Пола се изправи обаче, сякаш ѝ се гадеше. Напусна столовата, без да ми каже нито дума, а по-късно следобед Командир Кайл подписа официалния формуляр, с който ме предаваше под опеката на Лелите. Години по-късно щях да науча какво бе казала Леля Лидия на Пола, за да я принуди да се откаже от мен.

След това трябваше да премина събеседване с Лелите Основателки. Бека ме посъветва как е най-уместно да се държа с всяка от тях: Леля Елизабет харесваше всеотдайност към общото благо, Леля Хелена искаше всичко да приключи по-бързо, но Леля Видала си падаше по раболепието и самоунижението, затова се бях подготвила.

Първото събеседване беше с Леля Елизабет. Тя ме попита дали съм против брака въобще, или само против брака с Командир Джъд. Отговорих, че съм против брака по принцип, което явно ѝ допадна. А давам ли си сметка, че решението ми може да засегне чувствата на Командир Джъд? За малко да отговоря, че Командир Джъд няма чувства, но Бека ме помоли да не казвам нищо неуважително, защото Лелите няма да го толерират.

Отговорих, че съм се молила чувствата на Командир Джъд да останат незасегнати и че той заслужава щастие, с което друга Съпруга несъмнено ще го дари, но Божественото Провидение ми е подсказало, че аз няма да успея да го направя щастлив — нито него, нито който и да е мъж — затова искам да се посветя в служба на всички жени в Галаад, а не на един мъж и на едно семейство.

— Ако отговорът ти е искрен, ти си духовно подходяща да се справиш чудесно тук, в Ардуа Хол — каза тя. — Ще гласувам за условното ти приемане. След шест месеца ще видим дали този живот наистина е пътят, който си избрана да следваш.

Благодарих ѝ многократно и я уверих в признателността си, а тя остана видимо доволна.

Събеседването ми с Леля Хелена не беше нищо особено. Тя пишеше в бележника си и дори не вдигна поглед. Каза, че Леля Лидия вече е взела решение и тя, разбира се, просто ще се съгласи. Намекна, че ѝ досаждам и ѝ губя времето.

Събеседването ми с Леля Видала беше най-трудно. Тя ми беше учителка и още тогава не ме харесваше. Заяви, че просто клинча от задълженията си и че всяко момиче, дарено с тялото на жена, е длъжно да предложи това тяло като свята жертва на Бог за прославата на Галаад и на човечеството, както и да изпълни функцията, възложена на тези тела още от мига на Сътворението, защото такъв е природният закон.

Аз отговорих, че Бог е дал на жените и други способности, като тези, с които е дарил нея например. И какви са те, попита тя. Способността да четеш — всички Лели го умееха. Тя отговори, че четенето за Лелите е свещен акт и е в служба на всичко, за което ми е говорила преди малко — и което повтаряше отново и отново, после попита дали се смятам за достатъчно пречистена от грехове.

Отговорих, че съм готова на всякаква тежка работа, за да стана Леля като нея, защото тя е светъл пример, а аз още дори не съм одобрена, но може би чрез благоволение и молитва ще бъда достатъчно чиста и приемлива, макар да не смея да се надявам да достигна нейното ниво.

Леля Видала отсъди, че проявявам уместно смирение, което предвещавало успешно интегриране в общността на Лелите, служещи в Ардуа Хол. Тя дори ме удостои с една от своите неохотни прищипани усмивки, преди да си тръгна.

Последният ми разговор беше с Леля Лидия. Притеснявах се и преди другите разговори, но пред вратата на кабинета на Леля Лидия направо се ужасих. Ами ако беше размислила? Носеше ѝ се слава не само на страховита, но и на непредсказуема жена. Тъкмо вдигнах ръка да почукам и отвътре се разнесе глас:

— Не стой там, влизай.

Да не би да ме наблюдаваше с някоя от онези миниатюрни камери? Бека ме предупреди, че Леля Лидия много ги използва, поне така се говорело. Скоро щях да установя, че Ардуа Хол е ехо-камера — слуховете се подхранваха взаимно и човек никога не беше сигурен откъде точно идват.

Влязох в кабинета. Леля Лидия седеше зад бюрото си, отрупано с купчини папки.

— Агнес, трябва да те поздравя. Въпреки многобройните пречки ти успя да си проправиш път дотук и откликна на призванието да се присъединиш към нас.

Кимнах. Опасявах се да не ме попита какъв израз е намерило призванието — глас ли съм чула? — обаче тя не го направи.

— Напълно сигурна ли си, че не желаеш да се омъжиш за Командир Джъд? — Поклатих отрицателно глава. — Умен избор — каза тя.

— Моля? — попитах изненадано. Мислех, че се кани да ми дръпне лекция за истинските задължения на жените или нещо подобно. — Извинете?

— Сигурна съм, че ти не си подходяща Съпруга за него.

Въздъхнах с облекчение.

— Не, Лельо Лидия. Не съм. Дано не съм ви разочаровала твърде много.

— Вече предложих по-подходяща булка — каза тя. — Твоята бивша съученичка Сонамит.

— Сонамит ли? Но тя се готвеше да се омъжи за друг!

— Тези уговорки винаги подлежат на промяна. Според теб Сонамит ще се зарадва ли на смяната на съпрузите?

Спомних си зле прикритата завист на Сонамит и вълнението ѝ във връзка с материалните преимущества, които щеше да ѝ донесе бракът. Командир Джъд щеше да ѝ подсигури десетократно повече.

— Сигурна съм, че тя ще бъде дълбоко признателна — отвърнах.

— Съгласна съм. — Тя се усмихна. Все едно да ти се усмихне стара ряпа — от онези изсъхналите, дето Мартите слагат в бульона. — Добре дошла в Ардуа Хол — продължи. — Приета си. Дано да си признателна за предоставената възможност и за помощта, която ти оказах.

— Признателна съм, Лельо Лидия — успях да смотолевя. — Истински съм ви благодарна.

— Радвам се да го чуя. Може би някой ден ще помогнеш на мен, както аз помогнах на теб. На доброто трябва да се отплащаме с добро. Това е едно от основните правила тук, в Ардуа Хол.