Заветите

Двайсет и първа глава

Седях в колата на Ейда и опитвах да проумея думите ѝ. Мелани и Нийл. Взривени с бомба. Пред магазина си за дрехи. Не може да бъде.

— Къде отиваме? — попитах.

Глупав въпрос, прозвуча толкова нормално, но вече нищо не беше нормално. Защо не пищях?

— Обмислям — отговори Ейда. Погледна в огледалото за обратно виждане, после зави по алеята пред една къща. На табелата отпред пишеше „Ремонти Алтерна“. В нашия квартал всяка къща се реновираше, после друг я купуваше и отново започваше ремонт, с което подлудяваше Нийл и Мелани. Защо трябва да хвърляш толкова много пари, за да изтърбушиш една чудесна къща, чудеше се Нийл. Така цените се повишаваха изкуствено и бедните хора се оказваха изтласкани от пазара.

— Ще влизаме ли? — попитах и изведнъж се почувствах страшно изморена.

Щеше да ми е приятно да вляза в някоя къща и да полегна.

— Не — отговори Ейда.

Извади малък гаечен ключ от раницата си и строши телефона си. Гледах как апаратът се напуква и разцепва: корпусът му се счупи, металните части вътре се разкривиха и изпопадаха.

— Защо чупиш телефона си? — попитах.

— Защото предпазливостта никога не е излишна. — Тя прибра отломките в малък найлонов плик. — Изчакай тази кола да отмине, после излез и хвърли това в контейнера.

Наркопласьорите правеха така — използваха телефони с предплатени карти. И бездруго се колебаех доколко е уместно да идвам с нея. Тя не беше просто строга, беше страшна.

— Благодаря, че ме докара, но вече трябва да се връщам на училище. Ще им съобщя за експлозията, те ще знаят какво да направят.

— Ти си в шок. И нищо чудно — каза Ейда.

— Добре съм — уверих я, но не беше вярно. — Мога просто да се махна оттук.

— Както искаш, но от училището са длъжни да съобщят на социалните, които ще те дадат на приемни родители и един бог знае какво ще стане. — Не се бях замисляла. — Затова, след като изхвърлиш телефона ми — продължи Ейда, — или се върни в колата, или продължи да вървиш. Ти избираш. Само не се връщай у дома. Не е заповед, а съвет.

Изпълних това, което ми каза тя. Беше ми обяснила вариантите, така че какъв избор имах? Когато се върнах в колата, заподсмърчах, но Ейда само ми подаде кърпичка, нищо повече. Направи обратен завой и се отправи на юг. Шофираше бързо и умело.

— Знам, че не ми вярваш, но се налага — каза тя след малко. — Хората, които са заложили бомбата, най-вероятно в момента търсят теб. Не го твърдя със сигурност, но си в опасност.

В опасност — така казваха по новините за децата, намерени пребити до смърт въпреки многобройните предупреждения от страна на съседите, или за жени, които пътуват на автостоп, защото няма автобуси, а после нечие куче ги намира в плитък гроб със счупен врат. Зъбите ми тракаха, макар въздухът да беше топъл и лепкав.

Не ѝ вярвах напълно, но не мисля, че ме лъжеше.

— Може да съобщим в полицията — предложих плахо.

— Те са безполезни. — Чувала бях за безполезността на полицията — Нийл и Мелани редовно изразяваха това мнение. Ейда включи радиото в колата — успокоителна музика с арфи. — Засега не мисли за нищо — каза тя.

— Ти ченге ли си? — попитах.

— Не.

— Каква си тогава?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре — отговори тя.

Спряхме пред голяма четвъртита сграда. На табелата пишеше: БОГОСЛУЖЕБЕН ДОМ и РЕЛИГИОЗНО ОБЩЕСТВО НА ПРИЯТЕЛИТЕ (КВАКЕРИ).

Ейда паркира колата до сив микробус.

— Ще продължим с него — обясни ми.

Влязохме през страничната врата. Ейда кимна на мъжа, който седеше на малко бюро.

— Елайджа, имаме поръчки — осведоми го.

Дори не го загледах. Последвах я през вътрешността на богослужебния дом, където беше тихо и празно, леко кънтеше и бе малко хладно, после влязохме в по-просторно помещение, което беше светло и климатизирано. Имаше редица легла — по-скоро койки — на някои от които лежаха жени, завити с одеяла, всичките с различен цвят. В друг ъгъл имаше пет кресла и ниска масичка. Край нея седяха няколко жени и разговаряха тихо.

— Не зяпай — предупреди ме Ейда. — Не си в зоологическа градина.

— Какво е това място? — попитах.

— „Закрила“, организация за бежанци от Галаад. Мелани работеше с тях, Нийл също, но по различен начин. Седни на този стол и бъди по-тиха от мушица. Ще се върна след около час. Ще ти дадат да хапнеш нещо сладко, имаш нужда.

Тя отиде да поговори с една от жените, които явно ръководеха нещата, после бързо излезе от стаята. След малко жената ми донесе чаша горещ и сладък чай и шоколадова бисквита, попита ме дали съм добре и имам ли нужда от нещо, и аз отговорих, че нямам. Тя обаче се върна, донесе ми синьо-зелено одеяло и ме зави.

Успях да изпия част от чая и зъбите ми престанаха да тракат. Седях и гледах кой минава, както имах навика да правя и в „Модна хрътка“. Влязоха няколко жени, едната с бебе. Изглеждаха съсипани и уплашени. Служителките от „Закрила“ отидоха да ги посрещнат с думите: „Вече сте тук, всичко е наред“, и жените от Галаад се разплакаха. Тогава си помислих: защо плачат, трябва да се радват, че са се измъкнали. Но след всичко, което преживях в онзи ден, разбирам защо. Трупаш всичко в себе си, каквото и да е то, докато не преживееш най-страшното. Едва тогава, когато вече си в безопасност, можеш да пролееш сълзите, които си скъпил.

До мен достигаха задъхани и откъслечни думи на жените:

Служителките им даваха кърпички. Насърчаваха ги — трябва да бъдете силни. Опитваха се да ги поуспокоят, но всъщност понякога ужасно напрягаш човек, като му повтаряш, че трябва да бъде силен. И това научих.

Около час по-късно Ейда се върна.

— Още си жива — каза тя. Ако беше шега, не я намирах за уместна. Просто вперих поглед в нея. — Трябва да зарежеш карираната униформа.

— Моля? — Все едно ми говореше на чужд език.

— Знам, че ти е трудно — увери ме тя, — но в момента нямаме време за това, трябва да действаме бързо. Не искам да те плаша излишно, но се очертават неприятности. Хайде сега да ти намерим други дрехи. — Хвана ме за ръката и ме изправи от стола — оказа се учудващо силна.

Минахме покрай всички жени и влязохме в задна стая, където върху една маса бяха натрупани фланелки и пуловери и имаше стойки със закачалки. Разпознах част от дрехите — значи тук се озоваваха даренията от „Модна хрътка“.

— Избери си нещо, което при нормални обстоятелства никога не би облякла — каза Ейда. — Трябва изцяло да се преобразиш.

Намерих черна фланелка с щампован бял череп и клин — черен, също с бели черепи. Добавих чифт кецове, също в черно и бяло, и чорапи. Всичко беше втора ръка. Позачудих се дали няма да ме полазят въшки или дървеници — Мелани винаги питаше дали дрехите, които опитваха да ѝ продават хората, са почистени. Веднъж в магазина ни полазиха дървеници и беше истински кошмар.

— Ще се обърна — каза Ейда.

Нямаше съблекалня. Съблякох училищната си униформа и си облякох новите дрехи втора ръка. Усещах движенията си много забавени. Ами ако Ейда се кани да ме отвлече, помислих си изтощено. Отвличане. Това се случваше с момичетата, които прекарваха тайно през граница и превръщаха в сексуални робини — бяхме учили за това в училище. Само че никой не отвличаше деца като мен, освен много рядко, когато някой се представи за брокер на недвижими имоти и не заключи някоя жена в мазето. Понякога дори жени помагаха на такива мъже. Ейда такава ли беше? Ами ако историята за бомбата, убила Мелани и Нийл, е просто номер и в момента двамата умираха от тревога и се чудеха къде съм? Ами ако звъняха в училището или в полицията, макар да я смятаха за безполезна?

Ейда още стоеше с гръб към мен, но усещах, че ако опитам да избягам — втурна се към страничната врата на молитвения дом например — тя ще предусети. А дори да избягах, къде щях да отида? Единственото място, където ми се искаше да бъда, беше у дома, но ако Ейда казваше истината, не биваше да ходя там. Ако думите ѝ бяха верни, онази къща вече нямаше да бъде моят дом, защото Мелани и Нийл нямаше да ги има. Какво щях да правя сам-сама в празна къща?

— Готова съм.

Ейда се обърна.

— Не е зле отбеляза.

Съблече черното си яке и го пъхна в един сак, после облече някакво зелено, което смъкна от закачалка. Вдигна косата си и си сложи слънчеви очила.

— Пусни си косата — нареди ми тя и аз дръпнах ластика и я разпуснах.

Намери и на мен слънчеви очила — с оранжеви огледални стъкла. Подаде ми червило и аз си изрисувах червена уста.

— Гледай лошо — нареди ми тя.

Не знаех как, но се постарах. Навъсих вежди и нацупих начервените си устни.

— А така. Че не се знае. Трябва да пазим тайната си.

Каква беше тайната ни? Че вече официално не съществувам? Нещо такова.

Двайсет и втора глава

Качихме се на сивия микробус и пътувахме известно време, а Ейда непрекъснато следеше движението зад нас. След това поехме през лабиринт от улички и накрая спряхме пред голяма къща с кафява каменна фасада. В полукръг, който навремето сигурно е бил цветна градина и в който дори сега бяха останали няколко лалета сред нарцисите в неокосената трева, се мъдреше табела с нарисувана жилищна сграда.

— Къде сме? — попитах.

— В Паркдейл — отговори Ейда. За пръв път стъпвах в Паркдейл, но бях чувала за това място — съучениците ми, които вземаха наркотици, го намираха за готино. Така определяха западналите градски квартали, които в момента се възраждаха. Имаше няколко модерни нощни клуба за онези, които бяха склонни да послъжат за възрастта си.

Постройката се намираше на голям мръсен парцел с две високи дървета. Отдавна никой не беше почиствал нападалите листа, в купчината навята пръст проблясваха цветни парчета пластмаса — червени и сребристи.

Ейда се запъти натам и хвърли поглед назад, за да се увери дали я следвам.

— Добре ли си? — попита ме.

— Да — уверих я.

Леко ми се виеше свят. Закрачих зад нея по неравната павирана настилка — усещах я шуплеста, сякаш стъпалото ми всеки момент щеше да потъне. Светът вече не беше твърд и благонадежден, беше станал порест и измамен. Всичко можеше да изчезне. И в същото време всичко, което погледна, ми се струваше кристално ясно. Като в някоя от онези сюрреалистични картини, за които учихме в училище предната година. Разтопени часовници насред пустинята, плътни, но нереални.

Тежки каменни стъпала водеха към предната веранда. Имаше каменна арка и име, издълбано с келтски шрифт, какъвто понякога се среща на по-старите сгради в Торонто — КАРНАРВЪН — във венец от каменни листа и лица на елфове. Сигурно целяха закачливо внушение, но аз ги намирах за злостни. В онзи момент всичко ми се струваше злокобно.

На верандата вонеше на котешка пикня. Вратата беше широка и тежка, осеяна с глави на гвоздеи. Авторите на графити се бяха развихрили с червена боя — типичните за тях изострени букви и още една по-четлива дума: вероятно ГАДОСТ.

Вратата изглеждаше занемарена, но се отключваше с магнитен чип. Във вестибюла вътре имаше стар кафеникаво-морав килим, извито стълбище с широки стъпала се извиваше нагоре.

— Известно време тук даваха стаи под наем — обясни Ейда. — Сега са обзаведени апартаменти.

— А какво е била преди?

Облегнах се на стената.

— Лятна вила на богати хора. Хайде, да се качим горе, трябва да полегнеш.

— Какво е „Карнарвън“?

Трудно преодолявах стълбите.

— Място в Уелс — обясни Ейда. — Явно някой е тъгувал за дома. — Хвана ме за ръката. — Хайде, брой стъпалата.

Дом, помислих си. Отново щях да се разхлипам. Постарах се да го избегна.

Качихме се най-горе. Имаше още една тежка врата, също с магнитен чип. Озовахме се в дневна с канапе, две кресла, холна масичка и маса за хранене.

— Има и спалня за теб — каза Ейда, но аз нямах желание да я видя.

Строполих се на канапето. Внезапно останах без сили. Имах чувството, че няма да мога да се надигна вече.

— Пак трепериш — каза Ейда. — Ще намаля климатика.

Донесе завивка от една от спалните, новичка, бяла.

Всичко в тази стая беше съвсем истинско. Върху масата имаше някакво саксийно растение, но то може и да беше изкуствено — изглеждаше гумено, с твърде лъскави листа. Розови тапети на по-тъмни дървета облепяха стените. Забелязах дупки от пирони, където сигурно преди са висели картини. Тези подробности бяха толкова живи, че сякаш трептяха пред очите ми като осветени отзад.

Затворих очи, за да пресека светлината. Сигурно съм задрямала, защото изведнъж бе станало вечер и Ейда включваше телевизора с плосък екран. Заради мен — за да се уверя, че ми казва истината — но тя се оказа твърде жестока. Руините на „Модна хрътка“: с разбити прозорци, със зейнала врата. По тротоара бяха пръснати парчета плат. Отпред — корубата на колата на Мелани, набръчкана като прегорял бонбон маршмелоу. Виждаха се две полицейски коли и жълта лента, с каквато ограждат местата на злополука или престъпление. От Нийл и Мелани нямаше и следа, и толкова по-добре — ужасявах се да не зърна овъглената им плът, изпепелените им коси, опърлените кости.

Дистанционното беше върху ниската масичка до канапето. Изключих звука — не исках да чувам равния глас на водещия, който съобщаваше новината със същия тон, с който би оповестил, че някой политик се качва на самолет. Когато колата и магазинът изчезнаха от екрана и се появи главата на говорителя като смешен балон, изключих телевизора.

Ейда влезе откъм кухнята. Носеше ми чиния със сандвич — пилешка салата. Казах, че не съм гладна.

— Има и ябълка — каза тя. — Искаш ли я?

— Не, благодаря.

— Знам, че се чувстваш странно. Аз мълчах. Ейда излезе и отново влезе в стаята. — Взела съм ти торта за рождения ден. Шоколадова. С ванилов сладолед. Любимите ти.

Беше в бяла чиния, имаше и пластмасова виличка. Откъде знаеше кои са ми любимите неща? Сигурно Мелани ѝ е казала. Вероятно са говорили за мен. Бялата чиния беше направо ослепителна. В средата на тортата беше бодната една-единствена свещичка. Като по-малка щях да си намисля желание. А какво да си пожелая сега? Да върна времето назад? Все още да е вчера? Колко ли хора си бяха пожелавали същото?

— Къде е тоалетната? — попитах.

Тя ми обясни, аз отидох и повърнах. После отново се излегнах на канапето и се разтреперих. След малко Ейда ми донесе джинджифилова лимонада.

— Трябва да повишиш нивото на кръвната си захар — каза тя.

Излезе от стаята и угаси лампата.

Все едно си се прибрал от училище, болен от грип. Някой те завива и ти носи нещо за пиене, околните се справят с действителността, на теб не ти се налага. Хубаво би било да си остана така вечно, без отново да мисля за нищо.

В далечината се носеха шумовете на града: улично движение, сирени, прелитащ самолет. Откъм кухнята долиташе суетенето на Ейда, движеше се отривисто и леко, сякаш стъпваше на пръсти. Чувах тихия ѝ глас — говореше по телефона. Отговаряше за всичко, но кое беше това всичко, така и не разбирах. Въпреки това гласът ѝ ме обгърна и успокои. Със затворени очи чух как вратата на апартамента се отваря и след кратка пауза се затваря.

Двайсет и трета глава

Когато се събудих, вече беше сутрин. Не знаех колко е часът. Успала ли се бях, закъснявах ли за училище? И после си спомних — край с училището. Повече нямаше да се върна там, нито в другите познати ми места.

Намирах се в една от спалните на Карнарвън, завита с бялата завивка, все още облечена с фланелката и клина, но без обувки и чорапи. Имаше прозорец със спусната щора. Надигнах се предпазливо. Съзрях нещо червено върху възглавницата, но се оказа просто следа от вчерашното ми червило. Вече не ми се гадеше, не ми се виеше свят, но в съзнанието ми цареше смут. Разчесах скалпа си, подръпнах си косата. Веднъж, когато ме болеше глава, Мелани ми обясни, че ако подръпнеш косата си, подобряваш оросяването на мозъка. Затова Нийл го правел.

Когато станах от леглото, се почувствах по-будна. Огледах се в голямото огледало на стената. Не бях същият човек от предния ден, само приличах на него. Отворих вратата и босонога, се отправих по коридора към кухнята.

Ейда не беше там. Открих я в дневната, на едно от креслата с чаша кафе. На канапето седеше човекът, край когото бяхме минали на влизане в убежище „Закрила“.

— Събудила си се — отбеляза Ейда.

Възрастните имат навика да оповестяват очевидното. И Мелани би подметнала: „Събудила си се“, все едно е голямо постижение. Разочаровах се, че и Ейда не прави изключение.

Погледнах мъжа, той също извърна очи. Беше облечен с черни джинси, сандали, сива фланелка с надпис „Две думи, един пръст“ и бейзболно кепе на „Блу Джейс“ от Торонто. Запитах се дали знае какво всъщност означава надписът на фланелката му.

Изглеждаше към петдесетгодишен, но косата му беше тъмна и гъста, така че може и да е бил по-млад. Лицето му беше като набръчкана кожа, имаше и белег отстрани на бузата. Усмихна ми се, показаха се белите му зъби — един от кътниците му отляво липсваше. Липсващият зъб винаги придава на човек някак нелегален вид.

Ейда посочи мъжа с брадичка:

— Нали помниш Елайджа от убежището? Приятел на Нийл. Тук е, за да ни помогне. В кухнята има зърнена закуска.

— И после ще поговорим — каза Елайджа.

Зърнената закуска беше любимата ми — бобени кръгчета. Занесох си купата в дневната, настаних се на другото кресло и зачаках да заговорят.

И двамата мълчаха. Споглеждаха се. Аз се хранех предпазливо, опасявах се, че коремът ми ще се разстрои. Чувах хрускането на зърнената закуска в ушите си.

— Откъде да започна? — попита Елайджа.

— От най-трудното — каза Ейда.

— Добре — отговори той и впери поглед право в мен. — Вчера не беше рожденият ти ден.

Изненадах се.

— Напротив — възразих. — Първи май. Станах на шестнайсет.

— Всъщност си с четири месеца по-малка — каза Елайджа.

Как доказваш кога си роден? Би трябвало да имаш акт за раждане, само че къде държеше Мелани моя?

— Пише го на здравната ми карта — изтъкнах.

— Опитай пак — подкани Ейда Елайджа.

Той забоде очи в килима.

— Мелани и Нийл не бяха твоите родители — каза той.

— Нищо подобно, бяха! Защо говориш така? — Усещах как в очите ми напират сълзи. Зейваше съвсем истинска нова празнина — Нийл и Мелани избледняваха, преобразяваха се. Осъзнах, че всъщност не знам много нито за тях, нито за тяхното минало. Не бяха говорили за това, а и аз не бях питала. Че кой кара родителите си да му разказват за себе си?

— Съзнавам, че това те разстройва — увери ме Елайджа, — но е важно, затова ще повторя. Нийл и Мелани не са твоите родители. Извинявай, че съм толкова директен, но нямаме много време.

— Кои са тогава? — попитах и запримигвах.

Отрони се една сълза, изтрих я.

— Не са ти роднини. Поверихме те на тях, когато беше още бебе, за да те пазят.

— Не може да бъде!

Но все повече се разубеждавах.

— Трябваше да научиш по-рано — каза Ейда. — Те искаха да ти спестят тревогите. Щяха да ти кажат в деня, когато ги…

Гласът ѝ заглъхна, тя стисна устни. Не обели нито дума за смъртта на Мелани, все едно изобщо не бяха приятелки, но вече виждах, че истински скърби. И ми стана малко по-симпатична.

— Част от работата им беше да те пазят и закрилят — каза Елайджа. — Съжалявам, че на мен се падна да ти го съобщя.

Освен мириса на новите мебели в стаята, усещах и миризмата на Елайджа: плътен мирис на пот и на практичен сапун за пране. Екологичен. И Мелани използваше такъв. Някога.

— Кои са те тогава? — прошепнах.

— Нийл и Мелани бяха ценни и опитни членове на…

— Не, моите родители — прекъснах го. — Истинските ми родители. Кои бяха? И те ли са мъртви?

— Ще направя още кафе — каза Ейда.

Стана и отиде в кухнята.

— Те още са живи — отговори Елайджа. — Или поне вчера бяха.

Вторачих се в него. Зачудих се дали не ме лъже, но защо ще го прави? Ако толкова иска да си измисля, можеше да съчини по-хубава история.

— Не вярвам на нито една дума — заявих. — Не знам защо изобщо ми говориш тези неща.

Ейда се върна в стаята с чаша кафе, оповести, че може и ние да си налеем, ако искаме, и предложи да си дам малко време да помисля.

Какво да премислям? Какво имаше за мислене? Родителите ми бяха убити, но се оказваше, че не са истинските ми родители. Вместо това на тяхно място се бяха появили други.

— За какво? — попитах. — Не знам достатъчно, за да размишлявам.

— Какво те интересува? — попита Елайджа някак уморено.

— Как се е случило? Къде са истинските ми… другите ми родители?

— Знаеш ли за Галаад? — попита Елайджа.

— Разбира се, нали гледам новините. Учихме и в училище — отговорих намусено. — Ходих и на протеста.

В онзи момент ми се искаше Галаад да се изпари и да ни остави на мира.

— Там си се родила — каза той. — В Галаад.

— Шегуваш се — отвърнах.

— Изнесла те тайно майка ти с помощта на „Мейдей“. Рискували са живота си. От Галаад вдигнаха голяма шумотевица, искаха да се върнеш. Твърдяха, че така наречените ти законни родители имат правото да те поискат. От движение „Мейдей“ те укриха, защото твърде много хора те търсеха, а и медиите шумяха.

— Както случилото се с бебето Никол — отбелязах. — Писах домашно за нея в училище.

Елайджа отново забоде поглед в пода. След това го впери право в мен:

— Ти си бебето Никол.