XVI Перлените момичета

Свидетелски разказ 369В

Четиресет и втора глава

Първият ми ден като бегълката Джейд се случи четвъртък. Мелани казваше, че съм родена в четвъртък, а това означавало, че ме очаква дълъг път — според стара детска песничка, в която се казвало също, че детето, родено в сряда, е злочесто, затова, когато бях кисела, ѝ казвах, че не е разбрала вярно и всъщност съм се родила в сряда, а тя отричаше, разбира се, знаела точно кога съм родена, как ще забрави?

Както и да е, беше четвъртък. Седях с кръстосани крака на тротоара заедно с Гарт, облечена с прокъсан черен клин — Ейда ме снабди с клина, но ме накара сама да го разкъсам — и с пурпурни шорти върху него, с протрити сребристи маратонки, които изглеждаха като преминали през храносмилателната система на миеща мечка. Носех и мръсна розова фланелка — без ръкави, защото Ейда настояваше татуировката ми да се вижда. Бях завързала на кръста си сиво спортно горнище с качулка и нахлупила на главата си черно бейзболно кепе. Никоя дреха не ми беше по мярка — трябваше да изглеждат така, все едно съм ги измъкнала от контейнер за смет. Бях изцапала чисто новата си зелена коса, за да създам впечатлението, че спя на открито. Зеленото вече избледняваше.

— Изглеждаш страхотно — каза Гарт, когато ме видя в пълна дегизировка и готова за действия.

— Страхотно гадно — отговорих.

— Грандиозно гадно — продължи той. Помислих, че просто се старае да се държи мило, и се подразних. Искаше ми се да говори сериозно. — Но след като отидеш в Галаад, трябва да престанеш да ругаеш. Може дори да оставиш тях да те убедят.

Много наставления имах да помня. Напрегнато ми беше — сигурна бях, че ще оплета конците — обаче Гарт ме посъветва просто да се правя на глупава, а аз му благодарих за това „да се правя“.

Не ме биваше много във флиртуването. За пръв път ми беше.



Двамата бяхме заседнали пред някаква банка, която според Гарт била подходящо място да просиш пари: на излизане от банката хората са склонни да ти бутнат нещичко. Обикновено на това място седял друг човек — жена в инвалидна количка — но от „Мейдей“ и бяха платили да се премести за толкова време, колкото е нужно. Перлените момичета си имаха маршрут и нашето място попадаше в него.

Слънцето прежуряше и ние се облегнахме на стената в една неголяма сянка. Пред мен имаше стара сламена шапка и картонена табела, изписана с пастели: БЕЗДОМНИЦИ. МОЛЯ, ПОМОГНЕТЕ. В шапката се мъдреха няколко монети — според Гарт видят ли, че някой вече ти е дал, повечето хора също са склонни да дадат. От мен се искаше да се преструвам на изгубена и дезориентирана, което не ми беше трудно, защото наистина се чувствах така.

През една пресечка на изток Джордж се беше настанил на друг ъгъл. Щеше да се обади на Ейда и на Елайджа, ако имахме неприятности с Перлените момичета или с полицията. Един микробус обикаляше района.

Гарт не говореше много. Реших, че е кръстоска между бавачка и бодигард, че не е тук, за да завързва разговор, и че няма правило, което да го задължава да бъде мил с мен. Беше облечен с черна фланелка без ръкави, за да се виждат татуировките му: сепия на единия му бицепс, прилеп на другия — и двете черни. Носеше и плетена шапка, също черна.

— Усмихвай се на хората, които подхвърлят по нещо — каза той, когато не го направих за една беловласа старица. — Казвай по някоя дума.

— Какво например? — попитах.

— Някои казват „Бог да ви благослови“.

Нийл би се шокирал, ако ме чуе да изричам подобно нещо.

— Ще бъде лъжа. Щом не вярвам в Бог.

— Добре тогава, просто им благодари — настоя Гарт търпеливо. — Или им пожелавай приятен ден.

— И това не мога, лицемерно е. Не се чувствам признателна и пет пари не давам какъв ще бъде скапаният им ден.

Той се засмя.

— Сега пък от лъжите ли се притесняваш? Защо направо не си върнеш името Никол?

— Не съм си го избирала. На последно място в проклетия списък е, знаеш го.

Скръстих ръце върху коленете си и се извърнах от него. С всяка минута се държах все по-детински — той просто ми въздействаше по този начин.

— Не хаби гнева си за мен — каза Гарт. — Аз съм просто декор. Пази го за Галаад.

— Всички твърдяхте, че трябва да имам позиция. Това ми е позицията.

— Ето ги Перлените момичета — предупреди ме той. — Не ги зяпай. Дори не ги забелязвай. Дръж се като дрогирана.

Не знам как ги видя, без дори да погледне натам, защото те бяха много далеч на улицата. Скоро обаче се изравниха с нас — две, със сребристосивите си дълги рокли, с бели якички и бели шапки. Едната беше рижа, виждаха се кичури от косата ѝ, а другата беше брюнетка, ако се съдеше по веждите ѝ. Усмихнаха ми се отвисоко, докато си седях облегната на стената.

— Добро утро, скъпа — каза червенокосата. — Как се казваш?

— Ние можем да ти помогнем — увери ме брюнетката. — В Галаад няма бездомни.

Вдигнах очи към нея с надеждата, че изглеждам толкова окаяно, колкото се чувствах. И двете бяха страшно чисти и спретнати, от което се почувствах тройно по-парцалива.

Гарт положи длан върху дясната ми ръка и я стисна собственически.

— Тя няма да говори с вас — каза той.

— Не трябва ли тя сама да реши? — попита рижата.

Стрелнах Гарт с кос поглед, все едно искам позволение.

— Какво ти е на ръката? — попита по-високата, брюнетката.

И погледна надолу.

— Той бие ли те, скъпа? — попита рижата.

Другата се усмихна.

— Продава ли те? Ние можем да направим живота ти много по-хубав.

— Разкарайте се, галаадски кучки — озъби се Гарт впечатляващо свирепо.

Погледнах нагоре към двечките, спретнати и чисти с перлените си рокли и с белите си нанизи, и вярвате или не, по бузата ми се търкулна сълза. Знаех, че имат тайни намерения и не дават пет пари за мен — просто искаха да ме прибавят към квотата си — обаче добротата им ме разколеба. Прииска ми се някой да ме вземе и да ме гушне.

— О, божичко — възкликна рижата. — Какъв герой! Поне ѝ позволи да вземе това. — Тя ми подаде една брошура. Заглавието гласеше: „В Галаад има дом за теб!“. — Бог да те благослови.

Двете си тръгнаха и погледнаха още веднъж назад.

— Не трябваше ли да ги оставя да ме вземат със себе си? — попитах. — Да тръгна с тях?

— Не първия път. Не бива да ги улесняваме — каза Гарт. — Ако някой от Галаад наблюдава, ще му се стори прекалено подозрително. Не се тревожи, те ще се върнат.

Четиресет и трета глава

През нощта спахме под един мост. Минаваше над някакво дефиле и долу имаше река. Надигна се мъгла — след горещия ден стана хладно и влажно. Пръстта вонеше на котешка пикня — или пък беше на скункс. Вдигнах сивата качулка, плъзнах длан по татуировката си. Още ме болеше малко.

Освен нас имаше още трима мъже и две жени, струва ми се, но беше тъмно и не се виждаше добре. Джордж беше един от мъжете, преструваше се, че не ни познава. Една от жените ни почерпи с цигари, но аз съобразих да не вземам — щях да се разкашлям и да се издам. Предавахме си и една бутилка. Гарт ме беше предупредил да не пия и да не пуша нищо, защото кой знае какво щяло да има вътре.

Освен това ми каза да не говоря с никого — всеки един от тези хора можеше да е подставено лице на Галаад и ако се опитаха да изкопчат историята ми, а аз се оплетях, щяха да надушат измамата и да предупредят Перлените момичета. Затова говореше той — предимно сумтеше. Май познаваше двама от тях. Единият попита:

— Тая да не е слабоумна? Защо не говори?

— Тя говори само с мен — сопна се Гарт.

А другият попита:

— Браво бе, каква е тайната?

Бяхме взели няколко зелени найлонови чувала, на които да легнем. Гарт ме обви с ръце, стана ми по-топло. Отначало избутах едната му ръка, но той ми прошепна: „Не забравяй, че си ми гадже“, и аз престанах да се въртя. Знаех, че прегръдката му е наужким, но в онзи момент не ми пукаше. Наистина го чувствах почти като първото си гадже. Не беше много, но все пак беше нещо.

Следващата нощ Гарт се счепка с един от мъжете под моста. Боят приключи бързо и Гарт победи. Не видях как — с едно кратко и светкавично движение. След това каза, че трябва да се преместим, затова на следващата нощ спахме в една църква в центъра. Той имаше ключ, не знам откъде. Не бяхме единствените вътре, ако се съдеше по боклуците под пейките — зарязани раници, празни бутилки, игли тук-там.

Хранехме се в заведения за бързо хранене, които завинаги ме отказаха от вредната храна. Преди виждах в тях известно очарование, защото Мелани не одобряваше, но ако ядеш това непрекъснато, се чувстваш неприятно издут. Там ходех и до тоалетната денем, когато не кляках в някое дере.

На четвъртия ден спахме в гробище. Според Гарт гробищата били хубави места, обаче често имало твърде много хора. Някои намирали за забавно да ти изникват изневиделица иззад някоя надгробна плоча, но повечето такива били хлапета, избягали от вкъщи за почивните дни. Клошарите знаеха, че изплашиш ли някого в тъмна пресечка, като нищо ще те наръга, защото не всеки, който броди из гробищата, е с всичкия си.

— Като теб например — казах.

Той не реагира. Сигурно му лазех по нервите.

Трябва да спомена, че Гарт не се възползва, макар със сигурност да беше усетил колко съм хлътнала по него. Беше тук, за да ме предпазва, и точно това направи — предпазваше ме дори от себе си. Ще ми се да мисля, че не му е било лесно.

Четиресет и четвърта глава

— Кога ще дойдат пак Перлените момичета? — попитах сутринта на петия ден. — Може би са се отказали от мен.

— Имай търпение — отговори Гарт. — Както ти обясни Ейда, не за пръв път изпращаме хора в Галаад по този начин. Няколко души успяха да проникнат, но имаше и прекалено нетърпеливи, които се оставяха да бъдат вербувани от първия път. Разобличаваха ги още преди да преминат границата.

— Благодаря — казах печално. — Толкова по-уверена се почувствах. Знам си, че ще се проваля.

— Запази спокойствие и всичко ще се нареди — каза Гарт. — Ще се справиш. Всички разчитаме на теб.

— И изобщо не ме притискате, а? Нареждаш ми да скачам, а аз питам колко високо.

Досадна бях, но просто не се сдържах.



По-късно същия ден Перлените момичета отново се появиха. Позабавиха се на минаване, после пресякоха улицата и продължиха в другата посока, разглеждайки витрините. А когато Гарт отиде да купи бургери, се върнаха и ме заговориха.

Попитаха ме как се казвам и аз отговорих — Джейд. Представиха се: брюнетката се оказа Леля Биатрис, а луничавата червенокоска беше Леля Дав.

Попитаха ме дали съм щастлива и аз поклатих отрицателно глава. След това погледнаха към татуировката ми и казаха, че съм много специален човек, след като съм се подложила на такова страдание заради Бог, и че Бог явно ме тачи. В Галаад също щели да ме тачат, защото съм била безценно цвете, всяка жена била безценно цвете, особено момиче на моята възраст. Ако отида в Галаад, щели да се държат с мен като със специално момиче, каквото всъщност бях, и ще съм закриляна. Никой — никой мъж — нямало да може да ме нарани. А този мъж с мен… той удря ли ме?

Адски ми беше неприятно да лъжа така за Гарт, но кимнах.

— А кара ли те да правиш лоши неща?

Гледах ги глуповато, затова Леля Биатрис — по-високата — поясни:

— Кара ли те да правиш секс?

Кимнах лекичко, уж се срамувам от тези неща.

— А дава ли те на други мъже?

Това вече беше прекалено — не можех да си представя Гарт да направи подобно нещо — затова поклатих глава отрицателно. Леля Биатрис отбеляза, че може би още не е опитал, но ако остана по-дълго с него, ще опита, защото мъжете по негово подобие били точно такива — вкопчвали се в момичетата и се престрували, че ги обичат, но много скоро ги продавали на всеки, който може да си плати.

— Свободна любов — присмехулно каза Леля Биатрис. — Никога не е свободна, винаги има цена.

— Никога не е любов — додаде Леля Дав. — Защо си с него?

— Не знам къде другаде да отида. — Избухнах в сълзи. — Вкъщи имаше насилие!

— В нашите домове в Галаад няма насилие — увери ме Леля Биатрис.

В този момент Гарт се върна и се престори на гневен. Стисна ме за ръката — за лявата, с белега — и ме дръпна да се изправя, а аз му се развиках, защото ме заболя. Той ми нареди да млъкна и отсече, че си тръгваме.

— Може ли да поговоря с теб? — попита Леля Биатрис.

Двамата с Гарт се отдалечиха, а Леля Дав ми подаде кърпичка, защото плачех, и каза:

— Позволяваш ли да те прегърна от името на Бог?

Кимнах.

Леля Биатрис се върна и каза:

— Може да тръгваме.

— Хвала! — възкликна Леля Дав.

Гарт се беше отдалечил. Дори не погледна назад. Не се сбогувах с него и заради това ревнах още по-силно.

— Всичко е наред, вече си в безопасност — увери ме Леля Дав. — Бъди силна.

Точно това казват и на жените, избягали от Галаад, в приют „Закрила“, само че те пътуват в обратната посока.

Леля Биатрис и Леля Дав крачеха съвсем близо до мен, от двете ми страни, уж за да не ни досажда никой.

— Този младеж те продаде — осведоми ме с презрение Леля Дав.

— Така ли? — попитах.

Гарт не ме беше предупредил, че възнамерява да направи това.

— Просто му предложих и той прие. Толкова те цени. Имаш късмет, че те продаде на нас, а не на някоя група за търговия със секс — каза Леля Биатрис. — Поиска много пари, но го склоних да намали сумата. Накрая се съгласи на половината.

— Мръсен неверник — процеди Леля Дав.

— Твърди, че си девствена, затова цената ти била по-висока — каза Леля Биатрис. — Обаче ти ни каза друго.

Съобразих бързо.

— Исках да ви стане жал за мен — прошепнах, — и да ме вземете със себе си.

Двете се спогледаха през мен.

— Разбираме — каза Леля Дав. — Обаче от сега нататък трябва да казваш истината.

Кимнах и обещах.



Отведоха ме в апартамента, в който бяха отседнали. Питах се дали беше същият, в който бяха намерили мъртвото Перлено момиче? За момента обаче смятах да говоря колкото може по-малко, не исках да се проваля. Освен това не исках и да ме открият обесена на бравата на някоя врата.

Апартаментът беше много модерен. Имаше две бани, всяка с вана и душ, големи стъклени прозорци и широк балкон с истински дървета в бетонни сандъчета. Скоро установих, че вратата към балкона е заключена.

Умирах за душ — вонях на люспиците на собствената си мръсна кожа, на пот и на крака в стари чорапи, на миризливата кал под моста и на пържено от заведенията за бързо хранене. Апартаментът беше много чист и ухаеше на цитрусов освежител за въздух — сигурно миризмата ми се усещаше силно.

Когато Леля Биатрис ме попита дали искам да си взема душ, кимнах бързо. Леля Дав обаче ме предупреди да внимавам заради ръката си — не бивало да я мокря, за да не падне коричката. Признавам, че загрижеността им ме трогна, макар да беше престорена — искаха да отведат в Галаад една Перла, а не някаква миризливка с гнойна рана.

Когато излязох изпод душа, увита в пухкава бяла хавлия, старите ми дрехи бяха изчезнали — били толкова мръсни, че нямало смисъл дори да се перат, каза Леля Биатрис. Бяха ми приготвили сребристосива рокля като техните.

— Това ли трябва да облека? — попитах. — Но аз не съм Перлено момиче. Мислех, че вие сте Перлените момичета.

— Онези, които събират Перли, и Перлите, които са събрани, все са Перли — каза Леля Дав. — Ти си ценна Перла. Най-скъпоценна Перла.

— Точно затова се излагаме на толкова опасности заради теб — каза Леля Биатрис. — Тук имаме много врагове. Но не се тревожи, Джейд. Ще се погрижим да бъдеш в безопасност.

Тъй или иначе, макар че официално не съм Перлено момиче, обясни ми тя, трябвало да нося тази рокля, за да напусна Канада, защото канадските власти опитвали да пресекат износа на малолетни нови последователки от страната. Смятали го за трафик на хора — сериозно престъпление.

След това Леля Дав ѝ напомни, че не бива да използва думата „износ“, защото момичетата не са стока, а Леля Биатрис се извини и уточни, че искала да каже „улесняване на преминаването на границата“. И двете се усмихнаха.

— Аз не съм малолетна — казах. — На шестнайсет съм.

— Имаш ли някакъв документ за самоличност? — попита Леля Биатрис.

Поклатих отрицателно глава.

— Така и предполагахме — каза Леля Дав. — В такъв случай ще ти уредим документ.

— Но за да избегнем проблеми, на документа ти ще пише, че си Леля Дав — каза Леля Биатрис. — Канадците знаят, че тя е влязла в страната, затова, когато пресечеш границата, ще те вземат за нея.

— Но аз съм много по-млада — възразих. — И изобщо не изглеждам като нея.

— Документът ще е с твоята снимка — обясни Леля Биатрис.

Истинската Леля Дав щеше да остане в Канада и да замине със следващата нова последователка, която ще вземе името на новопристигнало Перлено момиче. Така се разменяха.

— Канадците не ни различават — каза Леля Дав. — В техните очи всички сме еднакви.

Двете жени се засмяха, явно доволни от хитрините си.

След това Леля Дав обясни, че най-важната допълнителна причина да нося сребристата рокля е, че тя ще улесни влизането ми в Галаад, защото там жените не носят мъжки дрехи. Възразих, че клинът не е мъжка дреха, а те отвърнаха — спокойно, но твърдо — че напротив, според Библията бил отвратителна мъжка дреха и че ако искам да стана част от Галаад, трябва да се примиря.

Напомних си, че не бива да споря с тях, затова облякох роклята и сложих колието от перли — фалшиви, точно както твърдеше Мелани. Имаше и бяла шапка против слънце, но нея трябвало да нося само навън. Вътре можело косата ми да се вижда, стига да няма мъже наоколо, защото мъжете имали слабост към косата, тя ги правела невъздържани. А моята коса била особено предизвикателна със зеления си цвят.

— Боята е съвсем лека, ще се отмие — обясних извинително, за да знаят, че вече съм се отказала от необмисления избор на цвят за косата си.

— Няма нищо, скъпа — увери ме Леля Дав. — Никой няма да я види.

Всъщност ми беше приятно да облека роклята след мръсните си дрехи. Беше хладна и копринена на допир.

Леля Биатрис поръча пица за обяд, а за десерт хапнахме сладолед от фризера им. Учудих се, че ядат нездравословна храна — нали в Галаад бяха против нея, особено за жените?

— Това е част от изпитанието ни като Перлени момичета — каза Леля Дав. — От нас се очаква да вкусим от насладите на охолството, за да ги разберем, и после да ги отхвърлим в сърцето си.

И отхапа от пицата си.

— И бездруго това е последният ми шанс да ги вкуся — каза Леля Биатрис, която беше изяла пицата си и беше минала към сладоледа. — Наистина не разбирам какво му е вредното на сладоледа, ако е само с натурални продукти.

Леля Дав я изгледа укорително. Леля Биатрис облиза лъжицата си.

Отказах сладоледа. Много ми беше напрегнато. Пък и вече не го обичах — напомняше ми за Мелани.

Вечерта, преди да си легнем, се огледах в банята. Бях развалина въпреки душа и храната. Имах тъмни кръгове под очите, бях отслабнала. Наистина изглеждах като бездомница, която се нуждае от спасение.

Прекрасно беше да спя в истинско легло, а не под моста. Гарт ми липсваше обаче.

Всяка нощ, която прекарах в онази спалня, те заключваха вратата. И се стараеха денем никога да не оставам сама.



През следващите няколко дни уреждаха документите ми като Леля Дав. Снимаха ме и снеха пръстовите ми отпечатъци, за да ми направят паспорт. Той беше заверен в посолството на Галаад в Отава, после изпратен обратно в консулството по специален куриер. Бяха сложили личните номера на Леля Дав, но снимката и биометричните данни бяха моите, дори бяха проникнали в канадската база данни за имигрантите, където беше регистрирано влизането на Леля Дав в страната, и временно бяха заличили истинската Леля Дав, като я бяха заменили с моите данни, скенер на ириса ми и отпечатък от палеца ми.

— Имаме приятели в канадските власти — каза Леля Биатрис. — Направо няма да повярваш!

— Толкова много доброжелатели — коментира Леля Дав. После двете заедно възкликнаха: — Хвала!

На страниците беше сложен релефен печат, който гласеше ПЕРЛЕНО МОМИЧЕ. Това означаваше, че ще бъда допусната в Галаад незабавно, без никакви въпроси — все едно съм дипломат, обясни Леля Биатрис.

Вече бях Леля Дав, но различна Леля Дав. Като мисионерка Перлено момиче имах временна канадска виза, която трябваше да върна на граничните власти при напускане на страната. Фасулска работа, каза Леля Биатрис.

— Гледай надолу, докато преминаваме — посъветва ме Леля Дав. — Така ще криеш чертите си. И бездруго скромността го изисква.



Двете с Леля Биатрис бяхме откарани до летището с черен държавен автомобил на Галаад и аз минах проверките без никакъв проблем. Дори не ни обискираха.

Самолетът беше частен. На корпуса беше нарисувано крилато око. Сребриста машина, но ми се стори черна — като голяма тъмна птица, която щеше да ме отведе къде? В нищото. Ейда и Елайджа се бяха постарали да ме научат на колкото може повече неща за Галаад, бях гледала документални филми и телевизионни репортажи, но не можех да си представя какво ме очаква. И изобщо не се чувствах готова за него.

Помнех „Закрила“ и жените там. Гледах ги, но не ги бях видяла истински. Не се бях замисляла какво е да напуснеш познатите си места, да изгубиш всичко и да се отправиш към неизвестността. Колко ти е кухо и тъмно, с изключение на искрицата надежда, заради която си поел този риск.

Много скоро и аз щях да се почувствам така. Щях да се озова на тъмно място и да нося в себе си само искрица надежда, докато опитвам да намеря своя път.

Четирисет и пета глава

Излетяхме със закъснение и аз се притесних да не би да съм разкрита и дали няма в крайна сметка да ни спрат. Във въздуха обаче ми олекна. За пръв път се качвах на самолет и отначало бях много развълнувана. Само че после навлязохме сред облаци и гледката стана еднообразна. Сигурно съм заспала, защото усетих как Леля Биатрис ме побутва внимателно и казва:

— Почти пристигнахме.

Надникнах през илюминатора си. Самолетът летеше по-ниско, долу се виждаха красиви сгради, с шпилове и кули, лъкатушна река и море.

После машината кацна. Слязохме по стълбичката, която спуснаха от вратата. Беше топло и сухо, духаше вятър, дългите ни сребристи поли прилепнаха към краката. На пистата стояха мъже с черни униформи, подредени в двойна редица, и ние минахме между тях, хванати за ръце.

— Не ги гледай в лицето — прошепна ми тя.

Затова насочих вниманието си към униформите им, но усещах върху себе си очи, очи, очи, по цялото си тяло, като ръце. За пръв път се излагах на такъв риск — дори под моста с Гарт сред всички онези непознати не се чувствах така.

След това мъжете отдадоха чест.

— Какво е това? — попитах тихо Леля Биатрис. — Защо отдават чест?

— Защото мисията ми е успешна — обясни тя. — Довела съм безценна Перла. Теб.

* * *

Качиха ни в черна кола и ни откараха в града. По улиците нямаше много хора, а всички жени бяха облечени с дълги рокли в различни цветове като в документалните филми. Видях дори няколко Прислужници да вървят по двойки. Магазините нямаха табели с надписи, само с изображения. Ботуш, риба, зъб.

Колата спря пред порта в тухлена стена. Двама пазачи ни махнаха да преминем. Автомобилът влезе и спря, отвориха ни вратите. Слязохме, Леля Биатрис ме хвана под ръка и каза:

— Няма време да ти покажа къде ще спиш, защото самолетът закъсня. Трябва веднага да отидем в параклиса за Благодарението. Просто прави каквото ти кажа.

Знаех, че предстои някаква церемония на Перлените момичета — Ейда ме беше предупредила, а Леля Дав ми я разясни, обаче не бях слушала внимателно и не знаех какво да очаквам.

Влязохме в параклиса. Вътре вече беше пълно — по-възрастни жени с кафявите униформи на Лели, по-млади с рокли на Перлените момичета. До всяко Перлено момиче имаше друго на моята възраст, също с временна сребриста рокля като моята. Отпред беше поставена голяма снимка на бебето Никол в златна рамка, която изобщо не ми подобри настроението.

Докато Леля Биатрис ме водеше по пътеката, всички напяваха:

Доведете Перлите,

доведете Перлите,

всички ще ликуваме,

доведете Перлите.

Усмихваха се и ми кимаха — изглеждаха истински щастливи. Може би няма да е чак толкова зле, помислих си.

Всички седнахме. После една от по-възрастните жени се изправи и застана на трибуната.

— Леля Лидия — прошушна ми Леля Биатрис. — Нашата главна Основателка.

Познах я по снимката, която ми беше показала Ейда, макар да беше вече много по-възрастна. Или така ми се стори.

— Събрали сме се да изразим своята признателност за благополучното завръщане на нашите Перлени момичета от техните мисии — където и по света да ходят, за да вършат благородното дело на Галаад. Приветстваме техния кураж и духовната им смелост и от все сърце им благодарим. Обявявам, че нашите завърнали се Перлени момичета вече не са Молителки, а пълноправни Лели, с цялата власт и привилегии, свързани с тази титла. Знаем, че те ще изпълняват дълга си — където и както той ги призове.

— Амин! — казаха всички.

— Перлени момичета, представете ни перлите, които сте събрали — подкани ги Леля Лидия. — Най-напред мисията в Канада.

— Стани — прошепна ми Леля Биатрис. Поведе ме напред, като ме държеше за лявата ръка. Дланта ѝ попадаше върху татуировката ми и ме заболя. Тя свали перления си наниз, положи го в голям плитък съд пред Леля Лидия и каза: — Връщам ви тези перли чисти като състоянието, в което ги получих, и дано помогнат в службата на следващото Перлено момиче, което ще ги носи с гордост по време на мисията си. Благодарение на Божията воля добавих нов скъпоценен камък към съкровището на Галаад. Позволете да ви представя Джейд, най-скъпоценната Перла, спасена от падение. Нека се пречисти от светското опетнение и от порочни желания, да стане неподвластна на греха и да се посвети на службата, която ѝ бъде отредена в Галаад.

Тя положи длани на раменете ми и ме притисна да коленича. Не го очаквах и едва не паднах встрани.

— Какво правиш? — прошепнах.

— Шшшт — скастри ме Леля Биатрис. — Мълчи!

След това Леля Лидия каза:

— Добре дошла в Ардуа Хол, Джейд, да бъде благословен изборът ти Пред Неговите очи, Per Ardua Cum Estrus.

Тя положи ръка върху главата ми, после я вдигна, кимна ми и ме удостои със суха усмивка.

Всички повториха:

— Добре дошла при Скъпоценните Перли, Per Ardua Cum Estrus. Амин.

Какво търся тук? — запитах се. Това място е адски откачено.

Загрузка...