Заветите

Петдесет и втора глава

Драги читателю, снощи преживях неприятна изненада. Дращех с писалката в пустата библиотека и със синьото си мастило за рисуване, вратата беше отворена, за да влиза въздух, и внезапно главата на Леля Видала се показа в ъгъла на моята работна ниша. Не се стреснах — нервите ми са същински втвърдени полимери като онези на пластинираните трупове — но се прокашлях, нервен рефлекс, и плъзнах книгата Apologia Pro Vita Sua над страницата, която пишех.

— А, Леля Лидия — каза Леля Видала. — Дано да не настинеш. Не трябва ли да си в леглото?

Големият сън, помислих си — това ми пожелаваш всъщност.

— Имам алергия — казах. — Много хора имат алергии по това време на годината.

Тя не можа да го отрече, защото самата тя страдаше от тежка алергия.

— Извинете, че ви попречих — каза тя неискрено. Погледът ѝ се плъзна към заглавието на книгата на кардинал Нюман. — Все изследвате — отбеляза тя. — Този прословут еретик.

— Познавай врага си — отвърнах. — С какво мога да ви помогна?

— Искам да обсъдим нещо много важно. Да ви почерпя чаша топло мляко в столовата?

— Много мило.

Оставих книгата на кардинал Нюман на своя рафт и се обърнах с гръб към нея, за да пъхна вътре листа, изписан със синьото ми мастило.

Малко по-късно двете седяхме на маса в кафенето: аз с чаша топло мляко, Леля Видала с ментовия си чай.

— Имаше нещо странно в Благодарението на Перлените момичета — поде тя.

— И какво е то? Според мен премина както обикновено.

— Това ново момиче, Джейд. Не е убедителна — каза Леля Видала. — Стои ми неправдоподобно.

— Отначало с всички е така. Но търсят сигурен пристан, защита от бедността, експлоатацията и грабителствате на така наречения модерен живот. Искат стабилност, искат ред, искат ясни насоки. Ще ѝ трябва известно време да се установи.

— Леля Биатрис ми разказа за нелепата татуировка на ръката ѝ. Сигурно и на вас е казала. Бог и Любов! Нима? Като че ли ще се хванем на такъв груб опит за угодничене! И що за еретична теология! Страшно ми намирисва на опит за измама. Откъде да знаем, че не е изпратена от „Мейдей“?

— Преди сме успявали да ги разобличим — изтъкнах. — А що се отнася до обезобразяването на тялото, младежите в Канада са диваци, дамгосват се с всякакви варварски символи. Мисля, че нейната татуировка е проява на добри намерения — поне не е водно конче, череп или нещо подобно. Обаче ще я държим под око.

— Трябва да премахнем татуировката. Светотатство е. Думата Бог е свята, мястото ѝ не е на нечия ръка.

— В момента премахването ще е много болезнено за нея. Може да остане за по-късно. Не бихме искали да обезсърчим нашата млада Молителка.

— Ако е правдива, в което много се съмнявам. Съвсем типично за „Мейдей“ е да опитат такава измама. Мисля, че тя трябва да бъде разпитана.

Имаше предвид тя самата да я разпита. Прекалено много ги обича тези разпити.

— Бързата работа — срам за майстора — казах. — Предпочитам по-фин подход.

— Преди не го предпочиташе — отбеляза Видала. — Падаше си по основните цветове. И не се плашеше от малко кръв.

Кихна. Може би трябва да предприемем нещо за мухъла в кафенето, помислих си. Но пък… не непременно.

Беше късно, затова се обадих на Командир Джъд в кабинета му у дома и помолих за спешна среща, на която той се съгласи. Поръчах на шофьора да ме почака отвън.

Отвори ми Съпругата на Джъд, Сонамит. Не изглеждаше никак добре — слаба, бледа, с хлътнали очи. Задържа се доста време за Съпруга на Джъд, но поне роди бебе, макар да беше Нерожба. Ала изглежда, че времето ѝ вече изтича. Какво ли ѝ слага Джъд в супата?

— О, Лельо Лидия — възкликна тя. — Заповядайте, влезте. Командирът ви очаква.

Защо ми отвори лично? Това е работа на Мартите. Сигурно се канеше да иска нещо от мен. Заговорих приглушено:

— Сонамит, скъпа… — Усмихнах ѝ се. — Да не си болна?

Преди беше много жизнерадостно момиче, макар и леко нахална и дразнеща, но сега се беше превърнала в болнаво привидение.

— Не бива да го казвам — прошепна тя. — Командирът ме убеждава, че е дреболия. Твърди, че си измислям оплаквания, но аз знам, че ми има нещо.

— Мога да помоля в клиниката ни в Ардуа Хол да те прегледат — предложих. — Да направят някои изследвания.

— Трябва да получа разрешението му — каза тя. — А той няма да ме пусне.

— Аз ще взема разрешението му — уверих я. — Не се бой.

Последваха сълзи. И благодарности. Ако беше по-малка, щеше да коленичи и да ми целуне ръка.

Джъд чакаше в кабинета си. Не за пръв път ходя там, понякога той беше вътре, друг път не. Помещението е богато на информация. Не е разрешено той да си носи работа тук от служебния си кабинет в сградата на Очите и да я оставя без надзор.

На дясната стена — онази, която не се вижда от вратата, за да не се стряскат жените от дома му — има картина от деветнайсети век, на която е изобразена млада жена без никакви дрехи. Нарисувани са ѝ крила на морско конче, за да прилича на фея, а се знае, че феите от онази епоха не са си падали по дрехите. Жената има неприлична и пакостлива усмивка и кръжи над една гъба. Ето това харесва Джъд — съвсем млади момичета, които са палави и с животински нагон. Това извинява влечението му към тях.

Стените на кабинета са целите в книги като в кабинетите на всички Командири. Те обичат да трупат и да се любуват гордо на придобивките си, да се хвалят пред другите какво са отмъкнали. Джъд притежава внушителна сбирка от биографии и исторически книги — за Наполеон, Сталин, Чаушеску и за различни други лидери и диктатори. Притежава няколко много ценни издания, за които му завиждам: „Ад“ с илюстрациите на Доре, „Алиса в Страната на чудесата“ с илюстрации на Дали и „Лизистрата“ с рисунки на Пикасо. Има и друга книга, по-неприлична — стара порнография, както установих, след като я разгледах. Много отегчителен жанр. Злоупотребата с човешкото тяло е с ограничен репертоар.

— А, Лельо Лидия — каза той и леко се надигна от стола в бледо подобие на някогашното кавалерство. — Заповядайте, седнете и ми кажете какво ви води тук толкова късно. — Широка усмивка, която не стигна до очите му — те си останаха тревожни и безмилостни.

— Създаде се неприятно положение — осведомих го и седнах на стола срещу него.

Усмивката се стопи.

— Надявам се, че не е критично.

— Нищо, с което да не можем да се справим. Леля Видала подозира, че така наречената Джейд е шпионка, изпратена да събира информация и да ни злепостави. Иска да разпита момичето. А това ще е фатално, ако искаме да извлечем полза от бъдещето на бебето Никол.

— Съгласен съм — каза той. — След такъв разпит няма да можем да я показваме по телевизията. С какво мога да ви помогна?

— Не на мен, на нас — казах. Добре е да му се напомня, че нашият малък капер е двуместен. — Заповед от Очите, която да предпази момичето от намеса, докато не преценим, че може да бъде убедително представена като бебето Никол. Леля Видала не е наясно коя е самоличността на Джейд — додадох. — И не бива да разбира. Вече не мога да ѝ имам пълно доверие.

— Бихте ли ми обяснили това? — попита той.

— Засега ще се наложи да ми се доверите — отговорих. — И още нещо. Съпругата ви, Сонамит, трябва да бъде изпратена в клиника „Утеха и балсам“ към Ардуа Хол за лечение.

Настана продължителна пауза, докато двамата се гледахме в очите над бюрото.

— Лельо Лидия, вие четете мислите ми — каза той. — Наистина е препоръчително тя да бъде поверена на вашите грижи, а не на моите. В случай че стане нещо… че развие фатална болест.

Напомням ви, че в Галаад разводът не съществува.

— Мъдро решение — отбелязах. — Вие трябва да избегнете подозрение.

— Разчитам на дискретността ви. Оставям се във ваши ръце, Лельо Лидия — каза той и се надигна от бюрото.

Колко вярно, помислих си. И колко лесно дланта се превръща в юмрук.

Скъпи читателю, вървя по ръба на бръснача. Имам два избора — мога да продължа със своя рискован и дори безумен план, да опитам да прекарам бомбата си чрез младата Никол и ако успея, за пръв път да побутна Джъд и Галаад към бездната. Ако не успея, ще бъде заклеймена като предател, естествено, и ще живея безславно, или по-точно — ще умра безславно.

Разбира се, мога да направя и по-безопасен избор. Мога да предам Никол на Командир Джъд, тя за миг ще светне ярко, после ще угасне като свещ заради неподчинението си, защото вероятността покорно да приеме положението си е нулева. След това бих могла да се порадвам на наградата си в Галаад, а тя най-вероятно ще е огромна. Леля Видала ще бъде неутрализирана, мога дори да я изпратя в клиника за душевноболни. Аз ще установя пълен контрол над Ардуа Хол и ще си подсигуря почтени старини.

Ще се наложи да се откажа от идеята за наказателно отмъщение срещу Джъд, защото така ще останем свързани навеки. Съпругата на Джъд, Сонамит, ще бъде косвена жертва. Настаних Джейд при Леля Имортел и Леля Виктория, затова след нейното елиминиране тяхната съдба също ще виси на косъм — в Галаад, както и навсякъде другаде, се вменява вина по асоциация.

Способна ли съм на подобно двуличие? На пълно предателство? След като съм прокопала тунел толкова надълбоко под основите на Галаад с тайните си запаси от кордит, дали няма да се разколебая? Напълно е възможно, защото съм човешко същество.

В този случай ще унищожа тези страници, в които вложих твърде много труд, и с тях ще унищожа и теб, мой бъдещ читателю.

Едно припламване на клечката и ти ще изчезнеш — ще бъдеш заличен, все едно никога не си съществувал и никога няма да съществуваш. Какво богоподобно усещане! Макар да води към унищожението.

Двоумя се, двоумя се.

Но утре е нов ден.