VI Шест — мъртва

Свидетелски разказ 369А

Тринайсета глава

Много ми е трудно да ви разкажа за събитията около смъртта на майка ми. Табита ме обичаше безусловно, но вече я нямаше и всичко край мен стана несигурно и колебливо. Къщата ни, градината, дори собствената ми стая вече не ми изглеждаха реални, сякаш се бяха разтворили в мъгла и бяха изчезнали.

Защото пред Твоите очи хиляда години са като вчерашния ден, който е преминал, и като стража през нощта. Ти като с порой ги завличащ те са като сън — като трева, която сутрин пониква, сутрин цъфти и се зеленее, а вечер клюмва и изсъхва11

Изсъхва, изсъхва. Приличаше ми на фъфлене — сякаш Бог не умееше да говори ясно. Много от нас се препъваха в тази дума, докато рецитираха псалма.



За погребението на мама ми дадоха да облека черна рокля. Присъстваха неколцина Командири и техните Съпруги, и нашите Марти. Имаше затворен ковчег, в който се намираше тленната обвивка на моята майка, татко произнесе кратко слово каква чудесна Съпруга е била тя, неизменно загрижена повече за другите, образец за всички жени в Галаад, а после отправи молитва, благодари на Бог, че я е освободил от страданието, и всички казахме „Амин“. В Галаад погребенията на жените минаваха надве-натри дори ако са високопоставени.

Важните особи дойдоха у дома след гробището, където имаше скромна почерпка. Зила беше приготвила еклери със сирене, един от специалитетите ѝ, и ми позволи да ѝ помагам. Това ми донесе известна утеха — разрешиха ми да сложа престилка, да настържа сиренето, да извадя тестото от машината и да го сложа върху хартията за печене, а после да гледам през прозорчето на фурната как то се надува. Изпекохме еклерите в последния момент, хората вече пристигаха.

След това свалих престилката, отидох при гостите, облечена с черната си рокля, както ме беше помолил татко, и мълчах, също по негова молба. Повечето гости не ми обръщаха никакво внимание, с изключение на една Съпруга, която се казваше Пола. Беше вдовица, донякъде известна заради съпруга си, Командир Сондърс, убит в кабинета си от тяхната Прислужница с кухненски шиш — скандал, за който се шушукаше в училище предната година. Какво изобщо е търсела Прислужницата в кабинета му? Как е влязла?

Версията на Пола беше, че момичето било лудо, промъкнало се долу през нощта, откраднало шиша от кухнята и когато клетият Командир Сондърс отворил вратата на кабинета си, тя го изненадала — убила човек, който се отнасял почтително към нея и към позицията ѝ. Прислужницата избягала, но я заловили и обесили, после оставили тялото да виси на Стената.

Другата версия беше на Сонамит, която я беше научила от тяхната Марта, а тя пък — от Мартата на семейство Сондърс. Тази версия включваше насилие и греховна връзка. Явно Прислужницата беше съблазнила някак Командир Сондърс и след това той ѝ беше разпоредил нощем да се промъква тайно на долния етаж, докато всички останали би трябвало да спят. Шмугвала се в кабинета му, където Командирът я очаквал, и очите му светвали като фенерчета. Кой знае какви похотливи неща я е карал да прави! Толкова противоестествени, че тласнали Прислужницата към безумието. На някои от тези жени малко им трябвало, защото и бездруго не били съвсем наред, но тази явно била още по-тежък случай. Направо не им се побирало в главите, вайкали се Мартите, ама на тях и бездруго почти нищо не им се побира там.

Когато съпругът не се появил на закуска, Пола отишла да го потърси и го намерила проснат на пода без панталон. Обула му панталона, после извикала Ангелите. Наложило се да нареди на една от Мартите да ѝ помогне — мъртвите са или вкочанени, или тежки и отпуснати, а Командир Сондърс бил едър мъж с тромаво тяло. Сонамит беше научила от въпросната Марта, че Пола се изцапала с кръв, докато се борела да надене дрехите на мъртвото тяло, а нервите ѝ трябва да са били от стомана, защото направила всичко това само от приличие.

Предпочитах версията на Сонамит пред тази на Пола. Размишлявах над нея след погребението на мама, докато татко ме представяше на Пола. Тя ядеше еклер със сирене и ме измерваше преценяващо с очи. Вира гледаше така, когато боцкаше блата за торта с клечка, за да провери дали е изпечен.

После се усмихна и каза:

— Агнес Джемайма, самата прелест.

Потупа ме по главата, все едно бях на пет, и отбеляза, че сигурно ми е приятно да съм с нова рокля. Идеше ми да я захапя — да не би новата рокля да компенсираше смъртта на майка ми? По-разумно беше да си държа езика зад зъбите обаче, отколкото откровено да разкрия какво мисля. Невинаги ми се получаваше, но тогава успях.

— Благодаря — отговорих.

Представих си я как е коленичила на пода в локва кръв и се опитва да нахлузи панталона на един труп. Мислено я поставих в неловкото положение, а аз се почувствах малко по-добре.



Няколко месеца след смъртта на майка ми татко се ожени за вдовицата Пола. Вълшебният пръстен на мама се появи на нейния пръст. Сигурно на татко не му се е искало да го изхвърля, пък и защо да купува нов, след като вече има един, толкова красив и скъп?

Мартите мърмореха:

— Майка ти искаше ти да наследиш пръстена — каза Роза.

Само че те нищо не можеха да направят. Изгарях от гняв, но и аз не можех да направя нищо. Изпаднах в мрачно настроение, цупех се, но нито баща ми, нито Пола ми обръщаха внимание. Бяха започнали да ми „угаждат“, така се изразяваха, а на практика реагираха с мълчание на всякакви прояви на лошо настроение от моя страна, за да ми покажат, че няма да им влияя с инатливото си мълчание. Дори прилагаха странен педагогически подход: в мое присъствие говореха за мен в трето лице, все едно ме няма. Виждам, че Агнес пак е в особеното си настроение. Да, ще отмине като лошото време. Такива са си момичетата.

Четиринайсета глава

Малко след като баща ми се ожени за Пола, в училище се случи нещо много обезпокоително. Разказвам го тук не за да всявам ужас напразно, а тъй като ми направи дълбоко впечатление и може би ще помогне да се намери обяснение защо по онова време и на онова място някои от нас се държаха така.

Случи се в час по религии — предмет, който, както вече споменах, водеше Леля Видала. Тя отговаряше за нашето училище и за други училища като него — училища „Видала“, така ги наричаха — само че нейната снимка, окачена отзад във всяка класна стая, беше по-малка от снимката на Леля Лидия. Имаше общо пет снимки: на бебето Никол най-отгоре, защото трябваше всеки ден да се молим то да се завърне живо и здраво; на Леля Елизабет, на Леля Хелена, на Леля Лидия и на Леля Видала. Бебето Никол и Леля Лидия бяха в златни рамки, а останалите три — в сребърни.

Разбира се, всички знаехме кои са четирите жени: Основателките. Само че не бяхме сигурни какво точно са основали, нито се осмелявахме да попитаме: не искахме да обидим Леля Видала, като насочим вниманието към нейната по-малка снимка. Сонамит твърдеше, че очите от снимката на Леля Лидия могат да следват човек из стаята и че портретът чува какво се говори, но тя преувеличаваше и си измисляше.

Леля Видала се настани върху голямото си бюро. Обичаше да ни вижда добре. Нареди ни да преместим чиновете си напред и да се приближим.

После обясни, че вече сме достатъчно големи да чуем една от най-важните библейски истории — съдържала Божие послание специално за жените и децата, затова трябвало да слушаме внимателно. Оказа се историята за наложницата, нарязана на дванайсет части12.

Сонамит, която седеше до мен, прошушна:

— Вече я знам.

Бека от другата ми страна приближи ръката си към моята под чина.

— Тихо, Сонамит — скара ѝ се Леля Видала.

Издуха си носа и ни разказа следната история:

Наложницата на един мъж — това е нещо като Прислужница — избягала от господаря си и се върнала в бащиния дом. Проявила дръзко непокорство. Мъжът отишъл да си я прибере и понеже бил добър и опрощаващ човек, просто я помолил да се върне. Баща ѝ познавал правилата и се съгласил — бил разочарован от непокорството на дъщеря си — и двамата мъже отпразнували единомислието си на вечеря. Затова наложницата и господарят ѝ окъснели и замръкнали в град, където мъжът не познавал никого. Гостоприемен жител ги поканил да пренощуват в дома му.

Неколцина други мъже обаче, тласкани от греховни помисли, отишли в къщата и настояли да им бъде предаден гостенинът. Канели се да му причинят позорни неща. Развратни и похотливи. Но между мъже това щяло да бъде крайно непристойно, затова гостоприемният старец и неговият гост извели отвън наложницата.

— Е, тя си го заслужавала, не сте ли съгласни? — попита Леля Видала. — Не бивало да бяга. Помислете си какво страдание е причинила на околните!

Само че на сутринта, когато пътникът отворил вратата, продължи разказа си Леля Видала, наложницата лежала мъртва на прага. „Стани!“, наредил стопанинът ѝ, ала тя не станала, защото била мъртва. Похотливите мъже я били убили.

— Но как? — попита Бека едва чуто. Стискаше силно ръката ми. — Как така са я убили?

Две сълзи се търкулнаха по лицето ѝ.

— Когато много мъже едновременно развратничат с едно момиче, то може да умре — каза Леля Видала. — С тази история Бог ни учи да приемаме покорно участта си и да не се бунтуваме срещу нея. — Мъжът трябвало да бъде почитан от жената, каза Леля Видала. Ако ли не, ето какъв бил резултатът. Бог винаги изпращал наказание съобразно престъплението.

Края на историята научих впоследствие — как господарят нарязал тялото на наложницата на дванайсет къса и ги разпратил до всички Израилеви племена, как призовал племената да отмъстят за осквернената му наложница, като убият нейните насилници, и как Вениаминовите синове отказали, защото убийците били от тях. Избухнал отмъстителен бой, Вениаминовите синове били почти избити, а съпругите и децата им — изтребени до крак. След това единайсетте други племена решили, че ще е трагедия да заличат дванайсетото, затова прекратили убийствата. Оцелелите синове Вениаминови официално нямали право да се женят за други съпруги и да имат други деца, защото останалите племена били положили клетва против тях, обаче неофициално им било подсказано, че могат да си откраднат момичета и да се оженят за тях, което и направили.

Ние обаче не чухме историята докрай, защото Бека избухна в сълзи.

— Това е ужасно, ужасно е! — нареждаше тя.

Останалите не помръдвахме.

— Овладей се, Бека — каза Леля Видала, ала Бека не можеше.

Плачеше толкова силно, че дъх не можеше да си поеме.

— Дали да не я прегърна, Лельо Видала? — попитах накрая.

Насърчаваха ни да се молим за другите момичета, но не и да ги докосваме.

— Е, добре — неохотно се съгласи Леля Видала.

Прегърнах Бека и тя се разрида на рамото ми.

Леля Видала се подразни от състоянието на Бека, но и се притесни. Баща ѝ не беше Командир, беше зъболекар, само че важен зъболекар, а Леля Видала имаше лоши зъби. Тя стана и излезе от стаята.

Няколко минути по-късно пристигна Леля Ести. Нея викаха, когато трябваше някой да ни успокои.

— Всичко е наред, Бека — каза тя. — Леля Видала не е искала да ви плаши. — Не беше точно така, но Бека престана да плаче и се разхълца. — Историята може да се възприеме и по друг начин. Наложницата съжалявала за стореното и искала да изкупи вината си, затова се пожертвала и не допуснала господарят ѝ да бъде убит от онези зли хора.

Бека леко извърна глава настрани и се заслуша.

— Храбра и благородна постъпка на наложницата, не мислиш ли? — Бека кимна едва-едва. Леля Ести въздъхна. — Всички трябва да правим жертви, за да помагаме на другите хора — каза тя успокоително. — Мъжете се жертват по време на война, а жените трябва да се жертват по други начини. Така са разпределени задълженията. А сега ни чака малка почерпка за разведряване. Донесла съм овесени бисквити. Момичета, може да си говорите.

Седяхме и хрупахме овесените бисквити.

— Не се дръж като бебе — прошепна Сонамит на Бека. — Това е само притча.

Бека сякаш не я чу.

— Аз никога, ама никога няма да се омъжа — промърмори тя едва чуто.

— Напротив, ще се омъжиш — възрази Сонамит. — Всички се омъжват.

— Не е вярно — каза Бека, но само на мен.

Петнайсета глава

Няколко месеца след сватбата на Пола и баща ми у дома пристигна Прислужница. Казваше се Кайлова, защото името на баща ми е Командир Кайл.

— По-рано е имала друго име — каза Сонамит. — На друг мъж. Местят ги, докато не родят бебе. И бездруго са блудници, не им трябват истински имена.

Според Сонамит блудницата е жена, която е „била“ не само със съпруга си, а и с други мъже. Макар че ние не знаем какво точно означава, че е „била“.

Прислужниците в такъв случай трябва да са двойно по-големи блудници, отново според Сонамит, защото дори нямали съпрузи. Само че човек не бива да се държи грубо с тях, нито да ги нарича пачаври, съветваше ни Леля Видала и си бършеше носа, защото като изкупление те служат на обществото и ние трябва да им бъдем признателни за това.

— Не разбирам как блудниците служат на обществото — прошушна Сонамит.

— Заради бебетата — прошепнах в отговор. — Прислужниците могат да раждат бебета.

— И други жени могат — възрази Сонамит, — а не са блудници.

Вярно беше, някои от Съпругите също можеха и някои от Иконосъпругите: виждали ги бяхме с издути кореми. Много жени обаче не можеха. Според Леля Ести всяка жена искаше да има бебе. Всяка жена, която не е Леля или Марта. Защото, твърдеше Леля Видала, ако не си Леля или Марта, каква полза от теб, щом не раждаш?

Появата на тази Прислужница означаваше, че моята мащеха Пола иска да има бебе, защото не смята мен за свое дете — моята майка беше Табита. Ами Командир Кайл? Явно и той не ме смяташе за свое дете. Сякаш и за двамата бях станала невидима. Гледаха мен, но през мен и виждаха стената.



Когато Прислужницата влезе в домакинството ни, аз бях почти жена според разбиранията в Галаад. Бях се източила, лицето ми се беше издължило, носът ми също беше станал по-голям. Веждите ми бяха по-тъмни — не като косматите гъсеници на Сонамит или като тънките конци на Бека, а извити в полумесеци, и тъмни мигли. Косата ми се сгъсти и вече не беше сиво-кафеникава, а кестенява. Разглеждах със задоволство новото си лице в огледалото от всички страни въпреки предупрежденията да не проявяваме суета.

По-притеснителното беше, че гърдите ми се наляха и започнаха да ми поникват косми на места по тялото, за които не следваше да мислим много-много: краката, мишниците и онази срамна част с многобройни уклончиви названия. Случи ли се това на едно момиче, тя престава да бъде безценно цвете и се превръща в много по-опасно създание.

В училище ни подготвяха за тези неща — Леля Видала изнесе поредица неловки илюстровани лекции, които трябваше да ни информират за ролята на жената и нейния дълг по отношение на тялото ѝ, а също за ролята на омъжената жена, само дето лекциите не бяха нито особено информативни, нито успокоителни. Когато Леля Видала питаше дали имаме въпроси, ние нямахме, защото откъде изобщо трябваше да се започне? Аз исках да попитам защо нещата стоят така, но всъщност вече знаех отговора — такъв е Божият замисъл. Лелите винаги се измъкваха с това обяснение.

Очаквах скоро между краката ми да потече кръв, вече се беше случило на много от съученичките ми. Защо Бог не беше уредил нещата по друг начин? Той явно проявяваше специален интерес към кръвта, както узнавахме от откъсите на Писанието, които ни четяха: кръв, пречистване, още кръв, още пречистване, кръв, пролята да пречисти нечистите, макар да не бива да цапаш ръцете си с нея. Кръвта беше омърсителна, особено по отношение на нас, момичетата, но навремето Бог обичал кръвта да плисва по олтарите. Вече се беше отказал от тази практика — учеше ни Леля Ести — и бе заменил кръвта с плодове, зеленчуци, безмълвно страдание и добри дела.

Мен ако питате, тялото на зрялата жена е умело замаскиран капан. Ако има отвор, през него трябва да бъде вкарано нещо, а нещо друго трябва да излезе — същото важи за всякакви дупки: дупка в стената, дупка в планината, дупка в земята. Много неща могат да бъдат причинени на зрялото женско тяло, много неща можеха да се объркат с него, затова на мен ми се струваше, че ще е по-добре да не съзрявам. Чудех се дали да не престана да се храня, за да се съсухря, и наистина опитах за един ден, но толкова прегладнях, че изгубих решимостта си, отидох в кухнята посред нощ и излапах късчетата пилешко от супника.

Моето тупнало тяло не беше единствената ми тревога: статутът ми в училище чувствително спадна. Другите вече не ми отстъпваха, не ме ухажваха. Момичетата прекъсваха разговорите си, когато приближавах, и ме гледаха странно. Някои дори ми обръщаха гръб. Бека не го правеше — тя все така се стремеше да сяда до мен — обаче гледаше право напред и не пъхваше ръката си под чина, за да стиска моята.

Сонамит продължаваше да твърди, че ми е приятелка, отчасти защото не беше популярна сред останалите, но и защото вече тя ми правеше услуга с приятелството ни, а не обратното. Всичко това ме нараняваше, но още не разбирах защо атмосферата се е променила.

Другите обаче знаеха. Явно новината се беше разчула, беше плъзнала от уста на уста — от мащехата ми Пола и нашите Марти, които забелязваха всичко, после през другите Марти, с които се срещаха, докато пазаруват, а от тях я научаваха Съпругите, от Съпругите — дъщерите, моите съученички.

А каква беше новината? Отчасти, че съм изгубила благосклонността на влиятелния си баща. Майка ми Табита беше моята закрилница, но нея вече я нямаше, а новата ми мащеха не ми желаеше доброто. У дома ме подминаваше или ми пролайваше по някоя заповед: „Вдигни това! Не се изгърбвай!“. Стараех се да не ѝ се мяркам пред очите, но дори затворената ми врата я оскърбяваше. Сигурно знаеше, че се крия зад нея и ѝ мисля злото.

Само че аз изгубих популярността си не само защото изгубих и благоволението на татко. Разпространяваше се и нова информация, която ми вредеше сериозно.

Има ли да се съобщи някаква тайна — особено шокираща — Сонамит обичаше да бъде вестителката.

— Познай какво научих? — попита един ден, докато ядяхме сандвичите си за обяд.

Беше слънчев ден и ни бяха позволили да си направим пикник на училищната морава. Тя беше заобиколена с висока ограда, увенчана с бодлива тел, и двама Ангели пазеха портата, която стоеше заключена, освен когато влизаха и излизаха колите на Лелите, така че бяхме в безопасност.

— Какво? — попитах.

Сандвичите ни бяха със смес от изкуствени сирена, с които приготвяха училищната храна, защото истинското сирене беше необходимо за войниците. Слънцето грееше, тревата беше мека, бях успяла да се измъкна от вкъщи, без Пола да ме види, и поне за кратко се чувствах доволна от живота си.

— Майка ти не ти е истинска майка — каза Сонамит. — Взели са те от истинската ти майка, защото била пачавра. Но не се тревожи, вината не е твоя, била си много малка и не го знаеш.

Коремът ми се сви. Изплюх хапката от сандвича си на земята.

— Не е вярно! — почти креснах.

— Успокой се — каза Сонамит. — Както ти казах, вината не е твоя.

— Не ти вярвам — отсякох.

Сонамит ме удостои с усмивка, преливаща от задоволство и съжаление.

— Истина е. Моята Марта научила цялата история от твоята Марта, а тя пък — от новата ти мащеха. Съпругите знаят тези работи — някои от тях така са се сдобили с децата си. Не се отнася за мен, аз съм родена нормално.

В онзи момент наистина я мразех.

— Къде е истинската ми майка тогава? — попитах. — Нали всичко знаеш!

Искаше ми се да ѝ кажа, че е много, много зла. Усъмних се, че ме е предала — преди да съобщи на мен, вече е разказала на другите момичета. И че това е причината за тяхната студенина — аз бях опетнена.

— Не знам, може би е мъртва — отговори Сонамит. — Опитала се тайно да те изведе от Галаад, да избяга през гората, искала да те пренесе през границата. Обаче я заловили и те спасили. Късметлийка!

— Кой ме е спасил? — попитах прималяла.

Докато ми разказваше историята, Сонамит не спираше да дъвче. Гледах я в устата, от която излизаше съдбата ми — имаше оранжево изкуствено сирене между зъбите.

— Ами те: Ангелите и Очите. Спасили те и те дали на Табита, защото тя не можела да има бебе. Направили ти услуга. Дали са ти много по-хубав дом от онази уличница.

Усетих как вярата в истинността на думите ѝ плъзва в тялото ми като парализа. Историята, която разказваше Табита, как ме спасила от злите вещици, отчасти беше вярна. Само че не съм стискала ръката на Табита, а на истинската си майка — блудницата. И не са ни преследвали вещици, а мъже. Сигурно са били въоръжени, защото такива като тях винаги са.

Табита обаче наистина ме беше избрала. Беше предпочела мен сред другите деца, отнети от истинските им родители. Беше ме избрала и се беше грижила от сърце. Тя ме обичаше. Това беше истина.

Ала вече нямах майка, защото къде беше истинската? И баща нямах — Командир Кайл ми беше роднина толкова, колкото и уж хуманоидният силует на Луната. Той ме търпеше, защото така бе пожелала Табита — бях нейната любимка, нейната играчка.

Нищо чудно, че Командир Кайл искаше Прислужница — двамата с жена му желаеха истинско дете. Аз бях ничия.



Сонамит продължаваше да дъвче и да ме наблюдава злорадо как асимилирам новината.

— Аз ще те защитавам — увери ме тя престорено благочестиво и неискрено. — Душата ти си остава същата. Както казва Леля Ести, на небето всички души са равни.

Само на небето, помислих си. А тук не е небето. Това е място на „стълби и змии“13, и макар преди да се намирах високо на стълбата, облегната на Дървото на живота, вече съм се плъзнала надолу по змия. Сигурно останалите с удоволствие са наблюдавали падението ми! Нищо чудно, че Сонамит така несдържано разпространяваше гибелната и усладителна новина. Вече чувах хихикането зад гърба си: Блудница, блудница, дъщеря на блудница.

Сигурно Леля Видала и Леля Ести също знаеха. Двете най-вероятно са знаели още от самото начало. Лелите са запознати с такива тайни. Според Мартите на това дължат властта си — на факта, че знаят тайни.

А Леля Лидия — която, облечена с грозната си кафява униформа, ни гледаше навъсено усмихната от портрета в златна рамка във всяка класна стая — сигурно знаеше най-много тайни от всички, защото нейната власт беше най-голяма. Какво ли щеше да е нейното мнение за моето положение? Би ли ми помогнала? Щеше ли да разбере колко съм нещастна, щеше ли да ме спаси? Изобщо реална личност ли беше тя? Никога не я бях виждала. Може би беше като Бог — реална, но и нереална. Ами ако нощем започнех да се моля на Леля Лидия вместо на Бог?

По-късно през седмицата наистина опитах, ала беше немислимо — да отправяш молитва към жена — затова престанах.

Шестнайсета глава

Преживях остатъка от онзи следобед като сомнамбул. Бродирахме комплекти от кърпички за Лелите — цветя, подходящи за имената им: ехинацея за Елизабет, зюмбюл за Хелена, теменужки за Видала. Аз бродирах люляк за Лидия и дори не забелязах, че съм се убола на иглата, докато Сонамит не отбеляза:

— Има кръв по бродерията ти.

Габриела — слабичко и язвително момиче, станало популярно, както аз бях преди, защото баща ѝ се беше издигнал и имаше три Марти — прошепна:

— Сигурно най-после ѝ е дошъл цикълът, ама от пръста.

И всички се засмяха, защото повечето други момичета вече имаха месечен цикъл, дори Бека. Леля Видала чу смеха, вдигна очи от книгата си и разпореди:

— Достатъчно.

Леля Ести ме заведе в тоалетната, изми кръвта от пръста ми и ми сложи лепенка, но се наложи да накиснем кърпичката в студена вода, защото така се изпира кръвта, особено от бял плат. Леля Видала ни предупреди, че като Съпруги трябва да умеем да чистим кръв, щяло да бъде част от задълженията ни — ще ни се налага да надзираваме дали Мартите го правят както трябва. Почистването на кръвта и на други субстанции, които отделят женските тела, влизаше в задълженията на жената да се грижи за околните, най-вече за децата и за възрастните хора, обясняваше ни Леля Ести, която винаги представяше нещата в положителна светлина. Жените притежаваха тази дарба, защото така бе устроен мозъкът им — не беше толкова твърд и съсредоточен като мъжкия, а мек, влажен, топъл и обгръщащ като… като какво? Тя не довърши изречението.

Като кал на слънце, помислих си. Тази представа изникна в главата ми — затоплена кал.



— Нещо не е наред ли, Агнес? — попита Леля Ести, след като изми пръста ми. Отговорих, че няма проблем. — Тогава защо плачеш, скъпа?

Явно наистина плачех: от очите ми течаха сълзи, струяха от влажната ми и кална глава, колкото и да се мъчех да се овладея.

— Защото ме боли! — изхлипах.

Тя не попита какво ме боли, но сигурно се е досетила, че не е убоденият пръст. Прегърна ме и стисна раменете ми.

— Много неща причиняват болка — каза, — но трябва да се стараем да бъдем ведри. Бог обича ведростта. Той ни учи да ценим хубавите неща в живота.

Лелите често ни осведомяваха какво обича и какво не обича Бог, особено Леля Видала, която явно го познаваше най-отблизо. Сонамит веднъж се канеше да попита Леля Видала какво обича да закусва Бог, с което скандализира по-плахите момичета, само че така и не го направи.

Какво ли мислеше Бог за майките — и истинските, и неистинските? Знаех обаче, че няма смисъл да разпитвам Леля Ести коя е истинската ми майка и как ме е избрала Табита, нито дори на колко годинки съм била тогава. Лелите в училище избягваха да говорят за родителите ни.

* * *

Когато се прибрах у дома в онзи ден, приклещих Зила в кухнята, където тя правеше бисквити, и повторих всичко, което Сонамит ми беше наговорила на обяд.

— Приятелката ти има голяма уста — каза тя. — Трябва по-често да я държи затворена.

Необичайно резки думи за Зила.

— Но е вярно, така ли? — попитах.

Все още се надявах, че тя ще отрече всичко.

Зила въздъхна.

— Искаш ли да ми помогнеш за бисквитите?

Твърде голяма бях вече, за да ме подкупва с такива подаръчета.

— Просто ми отговори — настоях. — Моля те.

— Ами според новата ти мащеха — да. Така е. Или нещо подобно.

— Значи Табита не ми е майка — казах, сдържайки сълзите, които отново напираха, и се постарах гласът ми да не трепери.

— Зависи какво означава за теб „майка“ — отговори Зила. — Жената, която те ражда, или жената, която те обича най-силно?

— Не знам — отговорих. — Може би онази, която ме обича най-силно?

— Тогава Табита е твоята майка — отговори Зила, режейки бисквитите. — Ние, Мартите, също сме ти майки, защото и ние те обичаме. Макар и невинаги да ти се струва така. — Вдигаше всяка кръгла бисквита с лопатката за обръщане на палачинки и я поставяше върху хартията за печене. — Всички искаме най-доброто за теб.

С което изгуби донякъде доверието ми, понеже Леля Видала също твърдеше, че иска най-доброто за нас, обикновено точно преди да ни накаже. Обичаше да ни удря с пръчката между краката, за да не се вижда, а понякога и по-нависоко, като ни караше да се наведем и да си вдигнем полата. Случваше се да нашляпа някоя от нас пред целия клас.

— Какво е станало с майка ми? — попитах. — Дето бягала през гората? След като ме взели от нея?

— Наистина не знам — каза Зила, без да ме поглежда, докато пъхаше бисквитите в горещата фурна. Исках да попитам дали ще мога да си взема една, когато извади тавата — обожавах топли бисквити — но прецених, че молбата ми ще прозвучи детински насред такъв сериозен разговор.

— Застреляли ли са я? Убили ли са я?

— О, не — отговори Зила. — Не биха направили подобно нещо.

— Защо?

— Защото била способна да ражда. Родила с теб, нали? Доказателството. Никога няма да убият такава жена, освен ако няма друг изход. — Тя замълча, докато осмисля думите ѝ. — Най-вероятно са се погрижили тя да бъде… Лелите от Център „Леа и Рахел“ са се молили за нея, най-напред са поговорили с жената, опитали са да я разубедят.

В училище се носеха слухове за центъра „Леа и Рахел“, но бяха доста неопределени: никоя от нас не знаеше какво всъщност се случва вътре. Въпреки това беше страшна дори мисълта, че няколко Лели се молят за теб. Не всички бяха благи като Леля Ести.

— Ами ако не успеят да я променят, тогава какво? — попитах. — Ще я убият ли? Мъртва ли е?

— О, сигурна съм, че са успели да я убедят — отговори Зила. — Много ги бива. Сърцата и умовете — тях променят те.

— Тогава къде е сега истинската ми майка? — попитах.

Дали изобщо ме помнеше? Сигурно. Сигурно ме е обичала, иначе защо ще опитва да ме вземе със себе си, като е тръгнала да бяга?

— Никой от нас не знае, скъпа — отговори Зила. — Станат ли Прислужници, вече не са с предишните си имена, а униформите крият лицата им. Всички изглеждат еднакво.

— Тя е Прислужница, така ли? — попитах. Значи онова, което ми беше казала Сонамит, беше вярно. — Моята майка?

— Това правят в Центъра — обясни Зила. — Превръщат ги в Прислужници. По един или друг начин. Онези, които успеят да заловят. Какво ще кажеш за една вкусна и топла бисквита? В момента нямам масло, но мога да ти сложа малко мед.

Благодарих ѝ. Изядох бисквитата. Майка ми беше Прислужница. Затова Сонамит твърдеше, че е блудница. Всеки знае, че Прислужниците са били блудници навремето. И все още бяха, но по различен начин.



От този момент нататък вниманието ми беше приковано изцяло върху новата ни Прислужница. Отначало я пренебрегвах, както ме бяха инструктирали — Роза твърдеше, че така е най-добре за тези жени, защото Прислужницата или щеше да роди бебе и да бъде преместена в друг дом, или нямаше да роди бебе, но пак щяха да я преместят другаде. Тъй или иначе, нямаше да остане у дома дълго. Затова за тях било най-добре да не се привързват, особено към по-младите в домакинството, тъй като неизбежно ще им се наложи да се откажат от тези приятелства. И страшно да се разстроят, нали?

Затова странях от Кайлова и се преструвах, че не я забелязвам, когато тя влизаше в кухнята с червената си рокля, за да вземе кошницата за пазар и да излезе. Всички Прислужници се разхождаха ежедневно и по двойки, виждахме ги по тротоарите. Никой не им досаждаше, не ги докосваше и не ги заговаряше, защото в известен смисъл те бяха недосегаеми.

Сега обаче започнах да хвърлям коси погледи към Кайлова при всяка възможност. Тя имаше бледо овално лице, празно като отпечатък от пръст в ръкавица. И аз владеех безизразните физиономии, затова не вярвах, че под тази външност тя е наистина празна. Преди е имала съвсем различен живот. Как ли е изглеждала, когато е била блудница? Блудниците спяха с много мъже. С колко ли беше спала тя? И какво точно означаваше това — да бъдеш с мъже, и с какви мъже точно? Беше ли допускала части от тялото ѝ да се показват от дрехите? Беше ли носила панталони като мъж? Това ми се струваше страшно скверно, направо невъобразимо! Ако го беше правила обаче, каква дързост само! Сигурно е била съвсем различна от сега. Много по-енергична.

Заставах до прозореца и я гледах в гръб, когато излизаше на обичайната си разходка — прекосяваше градината и поемаше по пътеката към портата. После си събувах обувките, минавах на пръсти в коридора и се промъквах в стаята ѝ в задната част на къщата, на третия етаж. Средно голяма стая със собствена баня. Плетен килим, на стената висеше картина на сини цветя във ваза, която преди беше на Табита.

Мащехата ми закачи картината там, сигурно за да не я гледа, прочисти отворените за посетители помещения в къщата от предмети, които можеха да напомнят на нейния нов съпруг за първата му Съпруга. Пола не го направи явно, действаше подмолно — преместваше или изхвърляше вещите една по една — но аз знаех какво е намислила. Поредната причина да не я харесвам.

Няма смисъл от заобикалки. Вече не прибягвам до тях. Не просто не харесвах Пола, мразех я. Омразата е много лошо чувство, защото смразява душата — Леля Ести ни научи на това — обаче макар да не се гордея с признанието си и да се молех да ми бъде простено това прегрешение, наистина изпитвах ненавист към мащехата си.

Влизах в стаята на Прислужницата, тихо затварях вратата и започвах да тършувам. Коя беше тя всъщност? Ами ако се окажеше изчезналата ми майка? Знаех, че си фантазирам, но се чувствах самотна. Приятно ми беше да си представям какво ще стане, ако излезе вярно. Двете щяхме да се хвърлим в обятията си, щяхме да се прегърнем, щастливи, че сме се намерили след толкова много време… И после? Не можех да си представя какво ще се случи после, но имах смътното усещане, че ще възникнат проблеми.

В стаята на Кайлова нямаше нищо, което да ми подскаже коя е тя. Червените ѝ рокли висяха подредени в гардероба, обикновеното ѝ бяло бельо и торбестите нощници бяха сгънати прилежно върху рафтовете. Тя имаше втори чифт обувки, още едно наметало и още едно бяло боне. Четка за зъби с червена дръжка. И куфар, в който си беше донесла вещите, но сега беше празен.

Седемнайсета глава

Прислужницата ни най-сетне забременя. Знаех го още преди да ми кажат, защото вместо да се държат с нея като с бездомно пале, което са приютили от жалост, Мартите започнаха да се суетят, да ѝ поднасят по-големи порции храна и да ѝ слагат вазички с цветя върху таблите със закуската. И понеже бях обсебена от нейната личност, се стараех да забелязвам такива подробности.

Слушах как Мартите разговарят развълнувано в кухнята, когато не подозираха, че ги чувам, но невинаги разбирах какво казват. Когато бях при тях, Зила често се усмихваше просто ей така, а Вира снишаваше резкия си глас, все едно е в църква. Дори Роза имаше самодоволно изражение, все едно е изяла неочаквано сладък портокал, но го пази в тайна.

А мащехата ми Пола направо сияеше. Държеше се по-мило с мен, озовяхме ли се в една стая, което гледах да се случва рядко. Закусвах в кухнята, преди да ме откарат на училище, и на вечеря ставах от масата бързо-бързо, уж за да се заема с домашните: бродерия, плетиво или нещо за шиене, рисунка, която трябва да довърша, акварел, който да нарисувам. Пола никога не възразяваше — и тя като мен не държеше да се виждаме.

— Кайлова е бременна, нали? — попитах Зила една сутрин.

Постарах се въпросът ми да прозвучи нехайно, в случай че греша. Сварих Зила неподготвена.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Не съм сляпа — отговорих надменно и вероятно дразнещо.

В такава възраст бях.

— Не бива да го обсъждаме преди третия месец — отговори Зила. — Първите три месеца са най-опасни.

— Защо? — попитах.

Въпреки прожекцията на снимки на зародиши, която ни устрои сополивата Леля Видала, всъщност не знаех много по въпроса.

— Защото, ако е Нерожба, тогава най-вероятно ще се роди преждевременно — отговори Зила. — И ще умре.

Знаех за Нерожбите — не учехме за тях, но се носеха слухове. Шушукаше се, че имало много такива. Прислужницата на Века родила момиченце без мозък. Клетата Века беше много разстроена, защото искаше сестричка.

— Молим се за нея. И за… онова нещо — додаде Зила.

Забелязах как се изрази.

Пола обаче явно беше намекнала пред Съпругите, че Кайлова е бременна, защото изведнъж статутът ми в училище отново се подобри. Сонамит и Века си съперничеха за вниманието ми както преди, а другите момичета ми угаждаха, сякаш ме обгръщаше невидима аура.

Едно бъдещо бебе озаряваше живота на всички, свързани с него. Домът ни сякаш бе обгърнат от златисто сияние, което ставаше по-ярко и по-златисто с течение на времето. Когато прескочихме трите месеца, в кухнята се проведе неофициално тържество и Зила направи торта. Що се отнася до Кайлова, нейното лице, доколкото можех да го видя, изразяваше не толкова радост, колкото облекчение.

Насред цялото сдържано ликуване обаче аз бях като буреносен облак. Това незнайно бебе в корема на Кайлова поглъщаше цялата обич и за мен сякаш нищо не оставаше. Бях сам-сама. И ревнувах — бебето щеше да си има майка, а аз никога нямаше да имам. Дори Мартите се извръщаха от мен към сиянието от корема на Кайлова. Срамувам се да го призная — да ревнувам от едно бебе! — но това беше истината.



По онова време се случи нещо, което би трябвало да прескоча, защото е най-добре да бъде забравено, но то повлия на избора, който скоро ми предстоеше да направя. Вече съм по-голяма и съм опознала света по-добре, затова разбирам защо в очите на някои хора събитието няма да е толкова значимо, но аз бях момиче от Галаад и за пръв път попадах в подобно положение, затова за мен не беше дреболия. Напротив, ужасих се. И се засрамих — когато ти се случи нещо позорно, срамът полепва по теб. И се чувстваш осквернен.

Прелюдията е незначителна — трябваше да отида на ежегодния си преглед при зъболекар. Зъболекарят се казваше д-р Гроув, бащата на Бека. Беше най-добрият според Вира — най-високопоставените Командири и техните семейства ходеха при него. Кабинетът му се намираше в сградата „Здравен благослов“, където имаше само лекарски и стоматологични кабинети. Отпред се мъдреше изображение на усмихнато сърце и усмихнат зъб.

Една от Мартите обикновено ме придружаваше на преглед при лекар или зъболекар и оставаше в чакалнята, защото така беше уместно, твърдеше Табита, без да дава повече обяснения, но Пола разпореди Пазителят просто да ме закара, тъй като в къщата имало много работа с оглед на промените, за които следва да се подготвят — имаше предвид бебето — и щяло да бъде загуба на време да ме придружава Марта.

Нямах нищо против. Всъщност се чувствах пораснала, щом отивах сама. Седях с изпънат гръб на задната седалка, зад нашия Пазител. После влязох в сградата, натиснах копчето на асансьора, на което имаше нарисуван зъб, намерих етажа и вратата, настаних се в чакалнята и се заех да разглеждам снимките на прозрачни зъби на стената. Когато ми дойде редът, асистентът, господин Уилям, ме покани и се настаних на зъболекарския стол. Влезе доктор Гроув, господин Уилям донесе картона ми, излезе и затвори вратата. Зъболекарят разгледа данните от предишните ми прегледи, попита ме имам ли проблеми със зъбите и аз отговорих, че нямам.

Почовърка в устата ми с разни инструменти и едно огледалце, както обикновено. И както обикновено, аз виждах очите му отблизо, уголемени от очилата му — сини и кървясали, с набръчкани клепачи — стараех се да не вдишвам, когато той издишваше, защото дъхът му миришеше на лук, както обикновено. Беше мъж на средна възраст, доста невзрачен.

Свали си белите еластични ръкавици и изми ръцете си над мивката зад гърба ми.

— Идеални зъби — отбеляза. — Идеални. Пораснала си, Агнес.

После положи длан върху малката ми, но вече набъбнала гръд. Беше лято и бях облечена с лятната си униформа, розова, от тънък памук.

Застинах от изумление. Значи беше вярно всичко онова за мъжете и техните буйни огнени импулси, които бях разпалила единствено седейки на зъболекарския стол. Бях дълбоко смутена — какво да кажа? Не знаех, затова просто се престорих, че нищо не се случва.

Доктор Гроув стоеше зад мен, затова лявата му длан беше върху лявата ми гърда. Не виждах тялото му, само ръката с дълги и рижи косъмчета. Беше топла. И стоеше върху ми като едър топъл рак. Не знаех какво да правя. Да я вдигна ли от мястото ѝ? Щях ли така да предизвиквам още по-силен изблик на огнена похот? Да опитам ли да се махна? И тогава ръката му стисна гърдата ми. Пръстите напипаха зърното ми и го щипнаха. Все едно ми забоде габърче. Подскочих напред с горната половина на тялото си — трябваше по най-бързия начин да стана от този зъболекарски стол, но ръката му ме притискаше. После внезапно се вдигна и пред очите ми се показа част от туловището на доктор Гроув.

— Крайно време е да видиш един от тези — каза той с най-нормален тон, с който изричаше всичко. — Много скоро ще го усетиш в себе си.

Хвана дясната ми ръка и я положи някъде върху тялото си.

Едва ли се налага да ви описвам какво последва. Беше си приготвил кърпа. Избърса се и прибра издатъка обратно в панталона си.

— Така, добро момиче. Добро момиче. Не съм те наранил. — И ме потупа бащински по рамото. — Не забравяй да си миеш зъбите два пъти дневно и после да ги почистваш с конците. Господин Уилям ще ти даде нова четка за зъби.

Излязох от кабинета, дълбоко погнусена. Господин Уилям седеше в чакалнята с равнодушно изражение на скромното си трийсетинагодишно лице. Подаде ми чашка с нови розови и сини четки за зъби. Достатъчно бях осведомена, че да избера розовата.

— Благодаря — казах.

— Няма защо — отговори господин Уилям. — Имаш ли кариеси?

— Не. Този път нямам.

— Хубаво. Не яж сладко и може изобщо да нямаш развалени зъби. Добре ли си?

— Да.

Къде беше вратата?

— Струваш ми се пребледняла. Някои хора се страхуват от зъболекари.

Това подигравателна усмивка ли беше? Знаеше ли той какво се е случило вътре?

— Не съм пребледняла — отговорих глупаво, защото откъде ще знам дали не съм.

Напипах бравата и изхвърчах навън, стигнах до асансьора и натиснах копчето за надолу.

Щеше ли да ми се случва всеки път, когато ходя на зъболекар? Не можех да кажа, че не искам да ходя при доктор Гроув, без да обясня защо, а обясня ли защо, щях да загазя, сигурна бях. Лелите в училище ни учеха, че трябва да съобщим на отговорен човек — тоест на тях — ако някой мъж ни докосне неуместно, но ние знаехме, че е глупаво да вдигаме врява, особено ако става дума за уважаван човек като доктор Гроув. Пък и как щеше да се почувства Бека, ако наговоря такива неща за баща ѝ? Щеше да е страшно унижение за нея, щеше да бъде съсипана. Невероятно предателство.

Имаше момичета, докладвали за подобни случаи. Едната твърдеше, че домашният им Пазител плъзнал длани по краката ѝ. Друга — че събирачът на смет си разкопчал панталона пред нея. Първата отнесе бой с камшик отзад по бедрата, задето лъже, а на втората обясниха, че свестните момичета не обръщат внимание на дребните лудории на мъжете, а просто отместват поглед.

Аз обаче не можех да отместя поглед. Нямаше накъде да погледна.

— Не ми се вечеря — казах на Зила в кухнята.

Тя ме стрелна с очи.

— Добре ли мина прегледът при зъболекаря, скъпа? — попита тя. — Имаше ли кариеси?

— Не — отвърнах и направих вял опит за усмивка. — Зъбите ми са идеални.

— Да не си болна?

— Може да съм настинала — отвърнах. — Ще ида да полегна.

Зила ми приготви топла напитка с лимон и мед и я донесе в стаята ми на поднос.

— Трябваше да те придружа — каза тя, — но всички са единодушни, че той е най-добрият зъболекар.

Тя знаеше. Или подозираше. И ме предупреждаваше да не казвам нищо. Ето така говореха те, кодирано. По-точно, всички говорехме така. Дали и Пола знаеше? Дали не предусещаше, че в кабинета на доктор Гроув може да се случи нещо подобно? Затова ли ме изпрати сама?

Реших, че безусловно е така. Че го е направила нарочно, за да ме стисне той по гърдата и да ми навре под носа онова мръсно нещо. Пола искаше да бъда осквернена. Точно това беше библейската дума — осквернена. Сигурно се кискаше злобно на подлия номер, който ми беше скроила, защото предчувствах, че в нейните очи щеше да мине категорично в тази графа — като шега.

След случилото се престанах да се моля за опрощение заради омразата, която изпитвах към нея. Имах пълното право да я ненавиждам. Бях готова да мисля само най-лоши неща за нея и го направих.

Осемнайсета глава

Месеците се нижеха, аз продължавах да се прокрадвам на пръсти и да подслушвам. Стараех се да виждам, без да ме виждат, да чувам, без да ме чуват. Откривах пролуки между затворените врати и техните рамки, удобни места в коридорите и по стълбите, изтънели участъци в стените. В повечето случаи чувах откъслечно или долавях само мълчание, но постепенно се научих да сглобявам тези късчета и да попълвам неизреченото.

Нашата Прислужница, Кайлова, ставаше все по-едра — по-точно коремът ѝ — и колкото по наедряваше, толкова по-възторжени ставаха всички у дома. Говоря за жените. Чувствата на Командир Кайл бяха загадка. Изражението му винаги беше каменно, но от мъжете никой не очакваше да дават воля на емоциите си, като плачат или дори се смеят силно, макар че зад затворените врати на трапезарията се чуваше смях, когато Командирът имаше гости на вечеря и им поднасяше вино и десерти с разбита сметана, които Зила приготвяше умело, ако успееше да се снабди със сметана, разбира се. Подозирам, че все пак е бил относително развълнуван от издутия като балон корем на Кайлова.

Понякога се питах какво ли е изпитвал към мен собственият ми баща. За майка си знаех нещичко — тя беше избягала с мен, Лелите я бяха направили Прислужница — обаче за баща си не знаех нищо. Е, вероятно все нещо съм знаела, всеки знаеше. Сигурно допускате, че съм запълнила празнините с идеализирани представи, но не е вярно — останаха си празни.

Кайлова се беше превърнала в своеобразна знаменитост. Съпругите постоянно измисляха някакво извинение да изпращат Прислужниците си — уж за яйце назаем или да върнат някоя купа, а всъщност да попитат как е бременната. Пускаха ги да влязат в къщата, после викаха Прислужницата да слезе, за да могат гостенките да положат длани върху корема ѝ и да усетят как рита бебето. Каква гледка бяха лицата им, докато извършваха този ритуал — такова удивление, все едно пред очите им се разиграваше чудо. И надежда, защото щом Кайлова можеше, значи и те можеха. Завист, защото на тях все още не им се получаваше. Копнеж, защото наистина искаха да успеят. Отчаяние, защото може би никога нямаше да им се случи. Още не знаех какво може да сполети Прислужница, която макар да е смятана за способна да даде живот, се окаже безплодна във всички къщи, където я изпратят, но допусках, че едва ли е хубаво.

Пола безброй пъти кани на чай другите Съпруги. Те я поздравяваха, възхищаваха ѝ се и ѝ завиждаха, а тя се усмихваше великодушно, приемаше поздравленията им скромно и отговаряше, че благословията идва свише. После викаше Кайлова в дневната, където Съпругите надаваха радостни възгласи и се суетяха около нея. Дори ѝ казваха „скъпа“, което никога не правеха с обикновена Прислужница с плосък корем. После питаха Пола как ще кръсти бебето си.

Нейното бебе. Не на Кайлова. Какво ли мислеше тя по въпроса? Съпругите обаче изобщо не се интересуваха какво се случва в главата ѝ, интересуваше ги само коремът ѝ. Потупваха го и понякога дори допираха ухо до него да слушат, докато аз стоях зад отворената врата на дневната и наблюдавах лицето ѝ през пролуката. Виждах как тя се старае да запази каменно изражение, но невинаги успяваше. Лицето ѝ беше по-заоблено, отколкото при пристигането ѝ, почти подуто, и на мен все ми се струваше, че е заради сълзите, които не си позволяваше да пролива. Дали плачеше тайно? Дебнех пред затворената ѝ врата, долепила ухо до нея, но не я чух да плаче.

Дебненето ме ядосваше. Някога бях имала майка, но ме бяха откъснали от нея и ме бяха дали на Табита точно както това бебе щеше да бъде отнето от Кайлова и дадено на Пола. Така правеха, така стояха нещата тук, за да се подсигури хубаво бъдеще за Галаад — малцина трябваше да направят жертви в името на мнозинството. Съзнавах, че това не е редно, макар че Лелите бяха единодушни по въпроса и учеха и нас на същото.

Не можех да заклеймя Табита обаче, макар да беше приела откраднато дете. Не тя беше устроила света по този начин, освен това ми беше истинска майка — обичаше ме и аз обичах нея. Продължавах да я обичам, а може би тя мен — също. Кой знае? Сигурно сребристият ѝ дух ме обгръщаше, кръжеше и бдеше над мен. Приятна мисъл.

Имах нужда от нея.



Най-сетне настана Рождественият ден. Не бях отишла на училище, защото най-сетне беше започнал цикълът ми и имах силни спазми. Зила ми приготви топла грейка, разтри ме с мехлем и ми направи болкоуспокояващ чай, и аз се бях свила на леглото и се самосъжалявах, когато чух сирената на Родомобила по нашата улица. Надигнах се от леглото и застанах на прозореца — да, червеният микробус мина през портата на къщата и от него слязоха десетина и повече Прислужници. Не виждах лицата им, но от движенията им — по-бързи от обикновено — разбрах, че са развълнувани.

След това започнаха да пристигат колите на Съпругите, които също бързо влизаха в къщата с еднаквите си сини наметки. Пристигнаха и два автомобила с Лели, които не познавах. И двете бяха по-възрастни, а едната носеше черна чанта с изобразени червени крила, увита на възел змия и луна — чантата на женския отряд на Първа медицинска помощ. Много Лели бяха обучени да дават първа помощ и да акушират, макар да не бяха истински лекарки.

От мен не се очакваше да присъствам на раждането. Момичетата и неомъжените млади жени — каквато бях станала току-що с първия си месечен цикъл — нямаха право да гледат и да знаят какво се случва, защото такива гледки и звуци не бяха подходящи за нас и можеха да ни навредят, да ни отвратят или уплашат. Това интимно червено знание беше за омъжените жени и за Прислужниците, също за Лелите, разбира се, за да го преподават на Акушерките. Естествено, аз потиснах болките си, сложих си халата и чехлите и се качих до средата на стълбите за третия етаж, където не можеха да ме виждат.

Съпругите бяха на долния етаж, пиеха чай в дневната и очакваха да настъпи знаменателният миг. Не знаех точно кой, но ги чувах да се смеят и да си бъбрят. Пили бяха и шампанско, не само чай, както заключих по шишетата и празните чаши, които видях в кухнята по-късно.

Прислужниците и изпратените Лели бяха при Кайлова. Тя не си беше в стаята — там нямаше да се поберат всички — а в голямата спалня на втория етаж. Чувах я как пъшка като животно, а Прислужниците скандираха: „Напъвай, напъвай, напъвай, дишай, дишай, дишай“, а от време на време непознат изтерзан глас, сигурно на Кайлова, простенваше „О, боже, о, боже“ мрачно и издълбоко, сякаш се разнасяше от кладенец. Беше страховито. Седях на стълбите, обгърнала тялото си с ръце, и цялата треперех. Какво се случваше? Какво изтезание, какво страдание? Какво ставаше?

Тези звуци се разнасяха сякаш много дълго време. Чувах и забързани стъпки по коридорите — Мартите, които носеха каквото е необходимо и отнасяха други неща. По-късно вечерта надникнах в пералното помещение и установих, че има окървавени чаршафи и кърпи. После една от Лелите излезе в коридора и започна да издава нареждания по своя Компюслов: „Незабавно! Възможно най-бързо! Кръвното ѝ налягане е ниско! Изгубила е твърде много кръв!“.

Разнесе се писък, после още един. Една от Лелите се провикна надолу по стълбите към Съпругите:

— Елате веднага! — Лелите обикновено не крещяха така. Множество забързани стъпки нагоре по стълбите и нечий глас, който възкликна: — О, Пола!

Чу се воят на нова сирена, различна. Надникнах в коридора — нямаше никого — и притичах до стаята си, за да погледна през прозореца. Черна кола, с червените крила и змията, но с висок златен триъгълник — истински лекар. Той буквално изскочи от колата, затръшна вратата и хукна нагоре по стълбите.

Чух го да казва: „Мамка му! Мамка му! Мамка му Божия!“.

Дори това беше адски плашещо — за пръв път чувах мъж да говори така.



Роди се момче, здрав син на Пола и Командир Кайл. Кръстиха го Марк. Обаче Кайлова умря.

Седях с Мартите в кухнята, след като Съпругите, Прислужниците и всички останали се разотидоха. Мартите ядяха остатъците от храната за гостите: сандвичи с изрязани корички на хляба, торта, истинско кафе. Предложиха и на мен, но не бях гладна. Попитаха как са спазмите ми, увериха ме, че утре ще се чувствам по-добре, а след известно време изобщо няма да ме боли толкова, пък и бездруго се свиквало. Не по тази причина обаче нямах апетит.

Обясниха ми, че ще пристигне дойка — наскоро родила Прислужница, изгубила бебето си. Или да го хранят с млечна формула, но всеки знаел, че тя не е толкова полезна. Все пак щяла да поддържа дребосъка жив.

— Клетото момиче! — възкликна Зила. — Да преживее всичко това напразно!

— Поне бебето спасиха — изтъкна Вира.

— Или едното, или другото — изтъкна Роза. — Наложи се да я разрежат.

— Отивам да си лягам — казах.



Още не бяха изнесли Кайлова от къщата. Беше в стаята си, увита в чаршаф, както установих, когато се прокраднах безшумно нагоре по стълбите.

Открих лицето ѝ. Беше призрачно бледо — сигурно кръвта ѝ беше изтекла. Веждите ѝ бяха руси, меки и изящни, извити сякаш изненадано. Очите ѝ бяха отворени и ме гледаха. Сигурно ме виждаше за пръв път. Целунах я по челото.

— Никога няма да те забравя — уверих я. — Другите ще те забравят, но ти обещавам, че аз няма.

Мелодраматично, знам, бях още дете. Но както виждате, удържах на думата си — не я забравих. Нея, Кайлова, безименната, погребана под малка квадратна каменна плоча, която можеше да остане и без надпис. Намерих я в гробището на Прислужниците години по-късно.

И когато имах възможността да го направя, потърсих я в Архива на кръвното родство и я намерих. Научих истинското ѝ име. Знам, че е безпредметно, освен за хората, които са я обичали, а после е била откъсната от тях. За мен обаче откритието беше като отпечатък от длан в пещера — равносилно бе на знак, на послание. Аз бях тук. Аз съществувах. Аз бях истинска.

Как се казваше ли? Разбира се, че искате да узнаете.

Кристъл. Така я помня сега. Като Кристъл.



Направиха скромно погребение на Кристъл. Позволиха ми да присъствам — след първия си месечен цикъл вече официално бях жена. Прислужниците, които бяха там по време на раждането, също дойдоха, както и всички членове на нашето домакинство. Дори Командир Кайл се появи като проява на уважение.

Изпяхме два химна — „Възвиси нисшите“ и „Благословен да е плодът“ — а легендарната Леля Лидия изнесе реч. Наблюдавах я с почуда — сякаш собствената ѝ снимка беше оживяла. Значи все пак съществуваше. Само че изглеждаше по-възрастна, отколкото на снимката, и изобщо не беше толкова страховита.

Каза, че нашата сестра в служението, Прислужницата Кайлова, е принесла върховната жертва и е починала като благородна и почтена жена, че е изкупила предишния си греховен живот и е блестящ пример за всички останали Прислужници.

Гласът на Леля Лидия трепна, докато изричаше тези думи. Пола и Командир Кайл изглеждаха благоговейни и печални, от време на време кимаха, а някои Прислужници се разплакаха.

Аз не плаках. Вече го бях сторила. Всъщност бяха разпорили Кристъл, за да извадят бебето, и я бяха убили. Не по нейна воля. Тя не беше избрала да издъхне като благородна и почтена жена, нито да бъде бляскав пример, само че никой не го спомена.

Деветнайсета глава

В училище положението ми беше по-лошо от всякога. Бях се превърнала в табу — нашата Прислужница беше умряла, а момичетата смятаха това за зла прокоба. Бяха много суеверни. В училището на Видала имаше две религии: официалната, на която ни учеха Лелите: за Бог и специалното предназначение на жените, и неофициалната, която се предаваше от момиче на момиче чрез игри и песни.

По-малките момичета имаха много броилки, например: Едно лице, две опако: съпруг избраха ти, девойко; едно лице, две опако: този убиха го, нов иде бойко-бойко. В съзнанието на невръстните момиченца съпрузите не бяха истински хора. Приличаха по-скоро на мебели, поради което подлежаха на замяна, както правех аз в кукленската си къща.

Най-популярната песенна игра сред по-малките момиченца се казваше „Бесеница“ и текстът гласеше:

Кой виси на стената? Тра-ла-ла, о-ла-ла!

Прислужница. Как казва се жената? Тра-ла-ла, о-ла-ла!

Тя беше (тук слагахме името на някоя от нас), ала сега не е. Тра-ла-ла, о-ла-ла!

И бебче имаше в гърнето (тук се тупахме по плоското коремче). Тра-ла-ла, о-ла-ла!

Момичетата минаваха под вдигнатите ръце на две други момичета, а всички напяваха: Едно — убийство, две — целувка, три — бебе, четири — изчезнала безследно, пет — жива, шест — мъртва, седем — пипнахме те, червена, кървавочервена!

Седмото момиче попадаше в капана на двете, които брояха, и те го разхождаха в кръг, преди да го цапнат по главата. Тогава тя беше „мъртва“, но имаше право да избере следващите две екзекуторки. Съзнавам, че звучи едновременно зловещо и лекомислено, но децата превръщат в игра онова, което е край тях.

В очите на Лелите забавлението сигурно е съдържало предупреждения и заплахи в полезна степен. Защо обаче започваше с убийство? Защо то предхождаше целувката? Защо не обратното, което би било и по-естествено? Често съм размишлявала над това впоследствие, но така и не намерих отговор.

По време на учебните занятия ни бяха позволени и други игри. Играехме на „Змии и стълби“: ако попаднеш на „молитва“, изкачваш се по стълбата, опряна в Дървото на живота, ако попаднеш на „грях“, плъзгаш се надолу по сатанинска змия. Даваха ни и книжки за оцветяване, в които оцветявахме табелите над магазините: „Всяка плът“, „Хлябове и риби“, за да ги научим. Оцветявахме и облеклото на хората: в синьо за Съпругите, на райета за Иконосъпругите, в червено за Прислужниците. Века веднъж загази пред Леля Видала, защото оцвети една Прислужница в пурпурно.

Другите момичета по-скоро шушукаха суеверно помежду си, отколкото напяваха, и то не на игра, а съвсем сериозно. Ето един пример:

В леглото ти ако Прислужницата се спомине,

на твойта съвест кръвта ѝ ще тежи.

Ако издъхне рожбата на твоята Слугиня,

ще живееш сред въздишки и сълзи.

Ако родилни мъки в гроб я отнесат,

злини докрай света ще те морят14.

Кайлова беше починала по време на раждане, затова другите момичета ме мислеха за прокълната, но тъй като бебето Марк беше живо и здраво и ми беше братче, ме смятаха и за невероятно благословена. Другите момичета не ме дразнеха открито, но ме избягваха. Олда присвиваше очи и гледаше в тавана, когато ме забележеше да приближавам, Бека се извръщаше, макар да ми пъхаше тайно части от обяда си. Сонамит съвсем се откъсна от мен било поради страх от смъртта, или от завист заради раждането, или по малко и от двете.

У дома вниманието беше изцяло насочено към бебето и си настояваше за него, имаше силен глас. И макар да се наслаждаваше на престижната си позиция като майка на бебе, при това момче, Пола не беше настроена майчински. Вземаше малкия Марк, колкото да го покаже пред приятелките си, но това ѝ беше предостатъчно, после го предаваше на дойката — пълничка и печална Прислужница, която до неотдавна била Такърова, но вече беше Кайлова, разбира се.

Когато не ядеше, спеше или не биваше излаган на показ, Марк прекарваше времето си в кухнята, където се превърна в любимец на Мартите. Те обичаха да го къпят, прехласваха се по малките пръстчета на ръцете и краката му, по трапчинките му, по миниатюрния му мъжки орган, от който беше способен да изстрелва забележителен фонтан от урина. Какво силно мъжле!

От мен се очакваше да се включа в благоговението и когато не го правех достатъчно ревностно, ми нареждаха да престана да се муся, защото скоро съм щяла да си имам свое бебе и тогава да позная щастието. Силно се съмнявах — не за бебето, а за щастието. Стремях се да прекарвам колкото може повече време в стаята си, избягвах веселието в кухнята и размишлявах колко несправедливо е устроен светът.

Загрузка...