Заветите

Седемдесет и първа глава

Времето ни заедно върви към своя край, скъпи ми читателю. Сигурно тези мои листове за теб са чупливо ковчеже със съкровище, което трябва да отвориш много внимателно. Сигурно ще ги разкъсаш или ще ги изгориш — така става с думите.

Може би учиш история и ако е така, дано да ти послужа за нещо полезно — реалистичен портрет, окончателен разказ за моя живот и за моята епоха, снабден с нужните бележки под линия, но ще се учудя, ако не ме обвиниш в двуличие. Или пък… всъщност няма да се учудя — ще бъда мъртва, а мъртъвците трудно се удивяват.

Представям си те като млада жена, умна и амбициозна. Ще се опитваш да си отвориш ниша в кънтящото и сумрачно подземие на научните среди, каквито може би още съществуват в твоето време. Представям си, че седиш на бюрото си, прибрала коса зад ушите, с олющен лак на ноктите — защото отново ще има лак за нокти, както е имало открай време. Леко си се смръщила — навик, който ще се задълбочава с възрастта. Аз се навъртам зад теб, надничам през рамото ти — ти размишляваш, тласкана от невидимото си вдъхновение.

Ще работиш над моя ръкопис, ще го четеш и препрочиташ, ще улавяш дребни грешки и пропуски, у теб ще се поражда запленената, но и отегчена омраза, която толкова често изпитват биографите към субектите на своето изследване. Ще се питаш как е възможно да съм се държала толкова лошо, толкова жестоко, толкова глупаво. Ти никога не би направила такива неща! Само че на теб никога не би ти се наложило да ги правиш.

И така, стигаме до моя край. Твърде късно е Галаад да предотврати надвисналото унищожение. Съжалявам, че няма да доживея да видя — опожаряването, рухването. Пък и възрастта ми вече доста напредна. Вече е късно през нощта — без нито едно облаче, както забелязах, докато крачех насам. Грееше пълна луна и осветяваше всичко със съмнителната си мъртвешка светлина. Трима Очи ми отдадоха чест, когато минах край тях — озарените им от луната лица приличаха на черепи, сигурно и моето лице им е изглеждало по същия начин.

Очите ще дойдат твърде късно. Пратеничките ми вече отлетяха. И когато дойде най-тежкото — а това ще стане много скоро — краят ми ще бъде бърз. Една-две инжекции морфин и готово. Така ще е най-добре — ако си позволя да живея, ще разкрия твърде много истини. Изтезанията са като танците — твърде стара съм за тях. Нека по-младите да проявяват смелост. Макар че и те може би няма да имат избор, защото пък са лишени от моите привилегии.

Сега обаче трябва да сложа край на нашето общуване. Сбогом, читателю. Опитай се да не мислиш твърде лоши неща за мен. След малко ще пъхна тези листове в книгата на кардинал Нюман и ще я прибера обратно върху рафта. В моя край е моето начало, беше казал някой. Кой ли беше? Мария Стюарт, шотландската кралица, ако не ме лъже паметта. Нейният девиз и фениксът, който възкръсва от пепелта, извезани от нея на брокатено ръкоделие. Жените бродират толкова умело и красиво.

Стъпките приближават, единият ботуш подир другия. Почукването на вратата ще се разнесе между две дихания.