Заветите

Четиресет и първа глава

Почакаш ли, всичко ще получиш. Времето лекува всички рани. Търпението е добродетел. Отмъщението е мое.

Тези отколешни мъдрости невинаги са верни, но понякога са. Ето една неизменно вярна: разковничето е да улучиш момента. Като с шегите.

Не че тук се шегуваме често. Не искаме да ни обвиняват в лош вкус или във фриволност. В йерархията на силните единствените, на които е позволено да се шегуват, са хората на върха, а те го правят насаме.

Но към въпроса.

За личното ми умствено развитие от огромно значение беше привилегията да бъда муха на стената, или по-точно — ухо в стената. Много поучително е какво си споделят младите жени, когато смятат, че никой не ги чува. През годините увеличавах чувствителността на микрофоните си, нагласях ги да улавят дори шепот, слушах със затаен дъх кое от новоприетите ни момичета ще ме снабди с позорна информация, за която копнеех и която събирах. Постепенно досиетата ми набъбваха като балон с горещ въздух, готов да отлети.

С Века ми отне години. Тя беше изключително мълчалива и потайна относно първопричината за своето страдание дори пред приятелката си Агнес. Налагаше се да почакам да се установи достатъчно силно доверие помежду им.

Накрая Агнес зачекна въпроса. Тук използвам предишните им имена — Агнес и Бека — защото и те се наричат така помежду си. Бяха далеч от преобразяването си в безукорни Лели и това всъщност ме радваше. Но в критичен момент ничие преобразяване не е пълно.

— Бека, какво всъщност ти се случи? — попита Агнес един ден, докато двете изучаваха Библията. — Какво те настрои против брака? — Мълчание. — Знам, че има нещо. Моля те, не искаш ли да споделиш с мен?

— Не мога да ти кажа.

— Имай ми доверие, няма да те издам.

И после малко по малко нещата се изясниха. Жалкият доктор Гроув не се беше задоволил да опипва само младите си пациентки на зъболекарския стол. Знаех го от известно време. Бях събрала дори фотографски улики, но се въздържах да ги използвам, защото показанията на момичетата — ако изобщо бъдат изтръгнати от тях, в което се съмнявах — щяха да имат нищожна тежест. Дори ако става дума за зрели жени, четири свидетелки се равняват на един свидетел тук, в Галаад.

Гроув разчиташе на това. А и се ползваше с доверието на Командирите — беше отличен зъболекар, а хората на власт дават доста широка свобода на професионалисти, които облекчават мъките им. Лекари, зъболекари, адвокати, счетоводители — в новия свят на Галаад, както и в стария, греховете им често биват прощавани.

Само че онова, което Гроув беше причинил на младата Бека — на невръстната Бека, а после и на малко по-голямата, но все още млада Бека — според мен заслужава възмездие.

Човек не можеше да разчита да го изкопни от нея. Сигурна бях, че тя няма да свидетелства срещу Гроув. Разговорът ѝ с Агнес го потвърди.

Не съм включила в разказа си сълзите, утешенията на Агнес, клетвите във вечно приятелство, молитвите. Но ги имаше. Достатъчно, за да трогнат и най-коравото сърце. Моето почти се разтопи.

Последицата е, че Бека реши да предложи мълчаливото си страдание като дар пред Бога. Не съм сигурна какво смяташе Бог, но аз не можех да се примиря. Веднъж съдия, съдия завинаги. Осъдих, произнесох присъда. Но как да я изпълня?

Размишлявах известно време и предишната седмица реших да предприема нещо. Поканих Леля Елизабет на чаша ментов чай в „Шлафли Кафе“.

Тя пристигна, ухилена до ушите — бях я удостоила с благоразположението си.

— Лельо Лидия, какво неочаквано удоволствие!

Имаше безукорни обноски, когато решеше да ги използва. „Васар“ остава под кожата ти за цял живот, мислех си понякога подигравателно, докато я гледах как премазва от бой стъпалата на някоя покорна бъдеща Прислужница в центъра „Леа и Рахел“.

— Искам да проведем поверителен разговор — уведомих я.

Тя се приведе напред, очакваше клюка.

— Цялата съм в слух — каза.

Не е вярно, никога не е цялата в слух, но нищо не казах.

— Често се питам, ако трябваше да сте животно, кое щяхте да си изберете?

Тя се облегна назад озадачена.

— Не съм се замисляла — отговори, — защото Бог не ме е направил животно.

— И все пак: лисица или котка?

Тук, читателю мой, ти дължа обяснение. Като малка прочетох Езоповите басни. Взех ги от училищната библиотека — семейството ми не можеше да си позволи да харчи пари за книги. В тази книжка имаше една история, над която често съм размишлявала. Ето я.

Лисица и котка си говорели как всяка от тях успява да избяга от ловците и от техните кучета. Лисицата казала, че има цяла торба с хитрини и че ако се появят ловците с хрътките си, ще ги прилага една по една: ще се връща по собствените си следи, ще мине през вода, за да унищожи мириса си, ще се шмугне в бърлога с няколко изхода. Ловците ще се изморят от лукавството ѝ и ще се откажат, а лисицата ще продължи да плячкосва и да напада селските дворове.

— Ами ти, котко? — попитала лисицата. — Какви са твоите хитрини?

— Аз имам само една — отговорила котката. — При нужда се покатервам на някое дърво.

Лисицата благодарила на котката за този предобеден разговор и заявила, че вече е време за храна и че котката е в менюто. Лисицата защракала със зъби и после изплюла туфички котешки косми. И една табелка с име. Плакати с образа на изчезналата котка били разлепени по стълбовете, придружени с трогателни молби на злочести деца.

Извинете, отплеснах се. Ето как продължава баснята.

Ловците и кучетата им пристигнали на мястото. Лисицата опитала всичките си номера, но в един момент се изчерпала и била убита. Междувременно котката се покатерила на дърво и наблюдавала хладнокръвно случващото се.

— Май не си чак толкова хитра! — злорадствала тя.

Или подметнала друга подобна забележка.

През първите дни на Галаад се питах дали съм лисица, или котка. Дали да се суча и извивам, да използвам номерата на професията си, за да манипулирам околните, или да стисна устни и да злорадствам как другите се надхитрят. Ясно е, че съм и двете, защото за разлика от мнозина още съм тук. И още имам торба с хитрини. И още съм високо на дървото.

Само че Леля Елизабет не беше запозната с тайните ми размисли.

— Наистина не знам — каза тя. — Може би котка.

— Да, и аз бих ви определила като котка. Но може би трябва да разчитате и на лисицата, която се крие у вас. — Направих пауза. — Леля Видала се опитва да ви злепостави — продължих. — Твърди, че ме обвинявате в ерес и идолопоклонничество, като оставяте яйца и портокали пред статуята ми.

Леля Елизабет се смути.

— Не е вярно! Защо Леля Видала ще говори такива неща? Никога с нищо не съм ѝ навредила.

— Кой е способен да прозре тайните на човешката душа? Никой от нас не е безгрешен. Леля Видала е амбициозна. Вероятно е усетила, че вие на практика сте втора в йерархията след мен. — Леля Елизабет грейна, защото това беше новина за нея. — Навярно е стигнала до извода, че сте и най-вероятният ми заместник тук, в Ардуа Хол. Това ή е неприятно, защото се мисли за по-старша от вас, а дори и от мен, тъй като е една от първите привърженички на Галаад. Не съм млада и не съм в цветущо здраве, тя сигурно го усеща и за да предяви претенции към поста, който и се полага по право, явно смята, че трябва да ви елиминира. Оттук и желанието ѝ за нови правила относно даровете пред статуята ми. Придружени с наказания — додадох. — Сигурно се опитва да предизвика моето и вашето изключване от общността на Лелите.

Елизабет вече плачеше.

— Как може да е толкова отмъстителна? — хлипаше тя. — А мислех, че сме приятелки.

— Приятелството, за жалост, понякога е съвсем плитко. Не се тревожете, аз ще ви закрилям.

— Дълбоко признателна съм ви, Лельо Лидия. Каква почтеност!

— Благодаря — отвърнах. — Но искам в замяна да направите за мен една дреболия.

— О, да! Разбира се. Какво?

— Искам да дадете фалшиви показания.

Молбата ми изобщо не беше дребна — Елизабет щеше да се изложи на огромен риск.

Галаад се отнася строго към фалшивите свидетелски показания, но те въпреки това са често явление.