Заветите

Втора глава

Искате да ви разкажа какво беше детството ми в Галаад. Твърдите, че ще бъде от полза, и аз много искам да ви съдействам. Сигурно очаквате само ужасии, обаче всъщност много деца бяха обичани и обграждани с нежни грижи — в Галаад, както и другаде, и много възрастни бяха добри въпреки грешките си — в Галаад, както и другаде.

Надявам се не забравяте също, че всички изпитваме известна носталгия към добрината, с която са се отнасяли към нас като деца, колкото и странно да изглежда детството ни в очите на другите. Съгласна съм с вас, че Галаад трябва да изчезне — твърде много злини, твърде много вероломство, твърде много неща, несъмнено противни на Божия замисъл — но ми позволете да потъгувам за доброто, което също ще изчезне с него.

В нашето училище розовото беше цветът за пролетта и лятото, лилавото — за есента и зимата, бялото — за специални поводи: неделите и празниците. Ръцете — покрити, косата — покрита, полата — до коляното, преди да навършиш пет, и не повече от пет сантиметра над глезена след това, защото мъжките пориви са нещо ужасно и трябва да бъдат обуздавани. Мъжките погледи, които не спират да блуждаят като очите на тигър, като прожектори, мъжките погледи, които трябва да бъдат предпазвани от нашата ослепителна съблазън: от нашите красиви — слаби или пълни — крака, от нашите грациозни — тънки или прищипани като наденички — ръце, от румената или осеяна с пъпки кожа, от буйните ни лъскави къдрици, от грубата ни и непокорна козина или от тънките като слама плитчици, все едно. Каквито и да бяха формите и чертите ни, ние неволно ставахме уловки и примамки, невинни и неохотни причини, които само по силата на собствената ни природа опияняваха мъжете с похот и те се олюляваха, катурваха се от ръба… — от ръба на какво, питахме се, нещо като скала ли? — и падаха сред пламъците като топки възпламенена сяра, запратени от гневната ръка на Бог. Бяхме пазителки на неоценимо съкровище, което съществуваше невидимо вътре в нас, бяхме безценни цветя, които трябва да бъдат пазени в стъклени оранжерии, иначе ще ни устроят засада, ще ни оберат венчелистчетата, ще ни ограбят съкровищата, ще ни разкъсат и стъпчат ненаситни мъже, дебнещи зад всеки ъгъл на греховния и зловреден свят.

На това ни учеше в училище Леля Видала със сополивия нос, докато ние усвоявахме фината бродерия за кърпички, за табуретки за крака и гоблени: предпочитаните мотиви бяха цветя във вази и купи с плодове. Леля Ести обаче, най-любимата ни учителка, твърдеше, че Леля Видала се престарава и че напразно ни плаши толкова, тъй като насаждането на такава ненавист може да помрачи щастието на бъдещия ни брачен живот.

— Не всички мъже са такива, момичета — успокояваше ни тя. — По-свестните са с извисен нрав. Някои от тях са способни на доста прилично въздържание. Като се омъжите, всичко ще ви изглежда по-различно и съвсем не толкова страшно.

Не би могла да знае, защото Лелите не се омъжваха, нямаха това право. Затова им беше позволено да пишат и да четат книги.

— Ние и родителите ви ще ви изберем подходящи съпрузи, когато му дойде времето — казваше Леля Ести. — Не се бойте. Само си учете уроците, имайте доверие на по-възрастните, че ще направят най-доброто за вас, и всичко ще се получи както трябва. Ще се моля да бъде така.

Въпреки трапчинките и дружелюбната усмивка на Леля Ести обаче преобладаваше версията на Леля Видала. Тя се появяваше в кошмарите ми: строшаване на стъклената оранжерия, раздиране, късане и трополене на копита, розови, бели и лилави късчета от мен, разпилени по земята. Ужасявах се от мисълта, че ще порасна достатъчно, за да се омъжа. Не вярвах в способността на Лелите да направят мъдър избор, страх ме беше, че ще се окажа омъжена за козел в пламъци.

Розовите, белите и лилавите рокли бяха правило за специални момичета като нас. Обикновените момичета от Иконосемейства се обличаха винаги еднакво — с онези грозни многоцветни райета и сиви наметки, същите като облеклото на техните майки. Те дори не се учеха да бродират или да плетат, а само да шият, да изработват хартиени цветя и други подобни невзрачни неща. Не бяха предопределени да се омъжат за най-изтъкнатите мъже — Синовете на Яков и другите Командири или техните синове — те не бяха като нас, макар че имаше шанс да бъдат избрани, когато пораснат, ако са хубавки.

Никой не го изричаше гласно. От нас не се очакваше да се гордеем с хубавата си външност — беше нескромно, нито пък да забелязваме красивата външност на другите. Ала ние, момичетата, знаехме истината — много по-добре е да си хубава, отколкото грозна. Дори Лелите обръщаха повече внимание на красивите момичета. Ако си предварително избрана обаче, хубостта нямаше съществено значение.

Не бях кривогледа като Олда, нито бях с изпито и начумерено лице по рождение като Сонамит3, нямах и почти невидими вежди като Бека, но бях недовършена. Имах бледо лице като бисквитите, които приготвяше любимата ми Марта — Зила, със стафиди за очета и зъби от тиквени семки. Макар да не бях особено хубава обаче, бях от най-избраните. Двойно избрана: не само предварително нарочена да стана Съпруга на Командир, но най-напред ме беше избрала Табита, моята майка.

Ето какво ми казваше Табита:

— Един ден отидох на разходка в гората и стигнах до омагьосан замък, а вътре бяха заключени много момиченца, всички без майка и омагьосани от зли вещици. Имах вълшебен пръстен, който отключваше замъка, но можех да спася само едно момиче. Затова огледах всички много внимателно и избрах теб!

— А какво стана с другите момиченца? — питах.

— Други майки ги спасиха — отговаряше тя.

— И те ли имаха вълшебен пръстен?

— Разбира се, скъпа. За да си майка, трябва да имаш вълшебен пръстен.

— Къде е вълшебният пръстен? — питах. — Къде е сега?

— Ето тук, на пръста ми — сочеше ми тя средния пръст на лявата си ръка. Пръстът на сърцето, така го наричаше. — Само че пръстенът ми изпълняваше едно-единствено желание и аз го използвах за теб. Затова вече е най-обикновен, ежедневен майчин пръстен.

После ми позволяваше да пробвам пръстена, златен, с три диаманта: един голям и два по-малки отстрани. Наистина изглеждаше като да е бил вълшебен някога.

— Взе ме на ръце и ме изнесе от гората, така ли? — питах.

Знаех историята наизуст, но обичах да слушам как тя ми я разказва отново и отново.

— Не, обична моя, вече беше голяма за такова нещо. Ако те бях понесла на ръце, щях да се разкашлям и вещиците щяха да ни чуят. — Знаех, че е истина, майка ми кашляше често. — Затова те хванах за ръчичка и излязохме от замъка тихомълком, да не ни усетят вещиците. И двете си казахме „шшшт“… — на това място тя вдигаше пръст към устните си, аз правех същото и тихо казвах „шшшт“, — а после хукнахме през гората, за да избягаме от злите вещици, понеже една от тях ни беше забелязала да излизаме от вратата. Тичахме, тичахме, после се скрихме в хралупата на дърво. Беше много опасно!

Наистина помнех смътно как бягам през гората и някой стиска ръката ми. Бях ли се крила в хралупата на дърво? Май се бях спотайвала някъде. Така че може и да бе вярно.

— Какво стана после? — питах.

— После те доведох в нашата красива къща. Не си ли щастлива тук? Всички толкова те искахме! И двете извадихме късмет, задето те избрах, нали?

Аз се сгушвах до нея, ръката ѝ ме обгръщаше, а моята глава полягаше върху слабото ѝ тяло, усещах изпъкналите ребра. Ухото ми се притискаше към гърдите ѝ, чувах как сърцето ѝ тупти вътре — все по-бързо и по-бързо, така ми се струваше, докато тя ме чакаше да продумам. Съзнавах силата, стаена в отговора ми — можех да я накарам да се усмихне. Или пък не.

Как иначе да отговоря на въпроса ѝ, ако не с „да и отново да“? Да, бях щастлива. Да, имах късмет. Пък и си беше вярно.

Трета глава

На колко години съм била тогава? На шест-седем сигурно. Трудно ми е да определя, защото нямам ясни спомени от онова време.

Много обичах Табита. Макар и слаба, много слаба, беше красива и с часове си играеше с мен. Имахме къща за кукли, която беше досущ като дома, в който живеехме, с дневна, трапезария и просторна кухня за нашите Марти, кабинет за татко с бюро и лавици за книги. Малките фалшиви книги по тях до една бяха с бели листове. Попитах защо не пише нищо вътре — имах смътното усещане, че по страниците би трябвало да има някакви знаци — и майка ми обясни, че книгите били за украса като вазите с цветя.

Колко много лъжи трябваше да говори заради мен! За да бъда в безопасност! Тя се справяше чудесно обаче, беше много изобретателна.

На втория етаж на куклената ни къща бяха разположени прекрасни просторни спални със завеси, тапети и картини — хубави картини, цветя и плодове — и по-малки спални на третия етаж, общо пет бани, една от които дамска… за да си пудриш носа… обаче с какво да си го пудриш?… и изба с продукти.

Имахме и всички необходими кукли за къщата: майка със синя рокля като на Съпругите на Командирите, момиченце с три рокли: розова, бяла и лилава досущ като моите, три Марти с тъмнозелени престилки, Пазител с наметка, за да кара колата и да коси моравата, двама Ангели, за да стоят на пост отпред с миниатюрните си пластмасови пушки, та никой да не може да влезе да ни нарани, и баща с колосана униформа на Командир. Той не говореше много, но все крачеше из къщата и сядаше начело на масата в трапезарията, Мартите му сервираха разни неща върху подноси, а после той се оттегляше в кабинета си и затваряше вратата.

В това отношение Командирът кукла приличаше много на собствения ми баща, Командир Кайл, който ми се усмихваше, питаше дали съм била послушна и после изчезваше. Разликата беше, че в куклената къща виждах какво прави Командирът кукла в кабинета си — седеше на бюрото си със своя Компюслов и купчина документи, но за истинския си баща не знаех — беше ми забранено да влизам в кабинета му.

Обяснили ми бяха, че вътре татко се занимава със сериозните мъжки дела, твърде важни, че да се месят жените, защото те имали по-малък мозък, неспособен на големи мисли според Леля Видала, която ни преподаваше религия. Все едно да се опитваш да учиш котка да плете, казваше Леля Ести, която ни преподаваше ръчен труд, и ние се смеехме, защото наистина е нелепо! Котките дори нямат пръсти!

Значи мъжете имаха в главата си нещо като пръсти, обаче такива, каквито момичетата нямат. И това според Леля Видала обясняваше всичко, затова да сме престанели да питаме. Стисваше устни и възпираше другите думи, които би могла да изрече. Сигурна бях, че има и други думи, защото още тогава представата за котките не ми се струваше съвсем уместна. На котките изобщо няма да им хрумне да плетат. Освен това ние не сме котки.

Забранените неща са открити за въображението. По тази причина Ева отхапала от ябълката на познанието, твърдеше Леля Видала — тласкана от развихрилото се въображение. Затова било най-добре да не знаем някои работи. Иначе ще ни се разпилеят венчелистчетата.

В комплекта на куклената къща имаше и кукла Прислужница с червена рокля, издут корем и бяла шапка, която скриваше лицето ѝ, но мама каза, че не ни трябва Прислужница у дома, защото вече си имат мен, а хората не трябвало да се лакомят и да искат повече от едно момиченце. Затова увихме куклата в тънка хартия и Табита ми позволи да я подаря на друго момиченце, което си няма толкова хубава куклена къща и ще се възползва от нея.

Зарадвах се, че прибрахме Прислужницата в кутията, защото истинските Прислужници ме напрягаха. Минавахме покрай тях по време на училищните излети, когато вървяхме в две дълги колони с по една Леля отпред и отзад. Посещавахме църкви или паркове, където играехме, подредени в кръг, или гледахме патиците в някое езеро. По-късно щяха да ни позволят да посещаваме Избавления или Молитвонади, издокарани с белите си рокли и воали, за да гледаме как бесят или женят хора, но още не бяхме достатъчно зрели, така ни обясни Леля Ести.

В един от парковете имаше люлки, но ни беше забранено да се люлеем, понеже можело вятърът да повдигне полите ни и да се покаже каквото е отдолу. Само момчетата имаха право да вкусят от тази волност, само те можеха да летят нависоко и да се спускат шеметно, само те можеха да се реят във въздуха.

И досега не съм се качвала на люлка. Остава си едно от съкровените ми желания.

Докато крачехме по улицата, виждахме как Прислужниците ходят по двойки, с пазарски кошници. Не ни поглеждаха, не задълго, не направо, ние също не биваше да ги гледаме, защото не беше възпитано да ги зяпаме, така ни учеше Леля Ести, както не е възпитано да зяпаш сакат човек и въобще всеки, който е различен. Не ни позволяваха и да разпитваме за Прислужниците.

— Когато пораснете, ще научите всичко по въпроса — казваше леля Видала.

„Всичко по въпроса“ — Прислужниците попадаха във „всичко по въпроса“. Следователно бяха нещо лошо, нещо зловредно или увредено, което току-виж се оказало едно и също. Дали Прислужниците някога са били като нас: бели, розови и лилави? Дали са били безгрижни, дали са си позволявали да покажат някоя съблазнителна част от тялото си?

Вече не се вижда много от тях. Дори лицата им са скрити под белите шапки. Всички изглеждат еднакво.

В куклената ни къща у дома имаше и кукла Леля, макар че всъщност мястото ѝ не беше там, а в училище или в Ардуа Хол, където живеят Лелите. Когато си играех с куклената къща самичка, заключвах куклата Леля в избата, което не беше много любезно от моя страна. Тя блъскаше ли, блъскаше по вратата и крещеше: „Пусни ме!“, само че куклата момиченце и куклата Марта, които биха ѝ помогнали, не ѝ обръщаха внимание, а понякога дори се смееха.

Не съм доволна от себе си, задето проявявам такава жестокост, макар и само към една кукла. Дължи се на отмъстителната страна на характера ми, която не съм успяла да овладея напълно. В подобен разказ обаче е най-добре да подходиш педантично към недостатъците си, както и към всички други свои постъпки. Иначе никой няма да разбере причината за решенията, които си вземала.

Табита ме научи да бъда честна пред себе си, което е донякъде иронично с оглед на лъжите, които тя ми наговори. Честно казано, тя сигурно е била честна пред себе си. Опитала се е — сигурна съм — да бъде добър човек, доколкото е възможно при дадените обстоятелства.

Всяка вечер, след като ми разкажеше приказка, ме завиваше в леглото заедно с любимата ми плюшена играчка — един кит, защото щом Бог е създал китовете да си играят в морето, значи китът е нещо, с което и детето може да си играе — и после се молехме.

Молитвата беше във вид на песен, която пеехме заедно:

Табита имаше красив глас, като сребърна флейта. От време на време, вечер, когато ми е трудно да заспя, песента сякаш още звучи в ушите ми.

Две неща ме тревожеха в тази песен. Първо, ангелите. Знам, че трябваше да са ангели с бели роби и пера, обаче не си ги представях така. Представях си ги като нашите Ангели: мъже с черни униформи, с пришити крила от плат и с оръжия. Никак не ми допадаше мисълта четирима въоръжени Ангели да стърчат край леглото ми, докато спя, защото те все пак бяха мъже, ами ако се покаже част от тялото ми изпод завивката? Стъпалото ми например. Няма ли да се разпалят импулсите им? Щяха, как иначе! Затова мисълта за четирите ангели ме смущаваше.

Освен това изобщо не беше въодушевяващо да се молиш да издъхнеш, докато спиш. Едва ли щеше да ми се случи, но ако все пак станеше? И какво точно представляваше душата ми, дето ангелите ще я отнесат? Табита твърдеше, че било нещо духовно, което не умира с тялото, което би трябвало да ме разведри.

Обаче как точно изглеждаше душата ми? Представях си я по мое подобие, но доста по-малка — колкото куклата момиченце в куклената ми къща. Беше вътре в мен, затова сигурно беше същото като безценното съкровище, което Леля Видала ни съветваше да пазим грижливо. Може да изгубите душата си, предупреждаваше Леля Видала и си духаше носа, тя ще се катурне от ръба, ще полети надолу шеметно и безкрайно и ще се запали като онези мъже, подобни на козли. Ей това много ми се искаше да избегна.

Четвърта глава

В началото на следващия период, който се каня да опиша, трябва да съм била на осем или вероятно на девет. Помня събитията, но не и точната си възраст. Трудно ми е да си спомням дати от календара, особено при положение че нямахме календари. Но ще продължа, доколкото е по силите ми.

По онова време се казвах Агнес Джемайма. Агнес означава „агнец“5, казваше майка ми Табита и рецитираше стихотворение:

Има и още, но съм го забравила.

А що се отнася до Джемайма, името е библейско. Джемайма6 била специално момиченце, защото Бог изпитал баща ѝ Йов със зла беда, а най-лошото било, че децата на Йов били избити. Всичките му синове и всичките му дъщери! Тръпки ме полазваха всеки път, когато слушах историята. Йов трябва да е преживял истински ужас, когато го настигнала злокобната вест.

Той издържал изпитанието обаче, Бог му дал други деца — няколко синове и три дъщери — и той отново познал щастието. Джемайма била една от тези дъщери.

— Бог я дарил на Йов точно както даде теб на мен — казваше майка ми.

— И на теб ли е пратил зла беда, преди да ме избереш? — питах.

— Да, така е — усмихваше се тя.

— А ти издържа ли изпитанието?

— Явно да — отговаряше майка ми. — Иначе нямаше да мога да избера такава прекрасна дъщеря като теб.

Доволна бях от тази история. Едва по-късно се замислих над нея — как е допуснал Йов Бог да му пробута някакви нови деца и да очаква от него да се преструва, че мъртвите нямат значение?

Когато не бях на училище или с майка си — а бях с нея все по-рядко, защото тя често се залежаваше в леглото си горе да си „почива“, както обясняваха Мартите — обичах да стоя в кухнята и да гледам как нашите Марти месят хляб, правят сладки, пайове, торти, супи и яхнии. Всички като тях наричахме Марта, защото те бяха точно това — Марта, и всички се обличаха еднакво, обаче всяка имаше и собствено име. Нашите бяха Вира, Роза и Зила, имахме три, защото татко беше важна клечка. Зила ми беше любимката, защото говореше много благо. Вира имаше рязък глас, а Роза все беше нацупена. Не по своя вина обаче, просто лицето ѝ беше такова. Беше по-възрастна от другите две.

— Може ли да помагам? — питах нашите Марти.

Те ми даваха малко тесто да си играя, аз правех от него човече, което те пъхваха във фурната заедно с другите печива. Винаги правех момченца, никога момичета, защото след като се изпечаха, ги изяждахме и това създаваше у мен усещането, че имам тайна власт над мъжете. Вече ми се изясняваше, че въпреки импулсите, които пораждам у тях според Леля Видала, нямах никаква друга власт над тези особи.

— Може ли да омеся хляба от самото начало? — попитах един ден, докато Зила вадеше купата и се канеше да започне да смесва продуктите.

Много пъти ги бях гледала, докато месят, и бях сигурна, че ще се справя.

— Не си цапай ръцете — отговори Роза по-намусено от обикновено.

— Защо? — попитах.

Вира се засмя с резкия си смях.

— Ще имаш Марти за тази работа — каза тя. — След като ти изберат някой хубав шишко за съпруг.

— Няма да е шишко.

Не исках съпругът ми да е дебел.

— Разбира се, че не. Просто така се изразих — рече Зила.

— И да пазаруваш няма да ти се налага — отбеляза Роза. — Твоята Марта ще го прави. Или Прислужницата, ако имаш.

— Може да не ѝ трябва — отбеляза Вира. — Като имам предвид, че майка ѝ…

— Не говори така — предупреди я Зила.

— Какво? Какво за майка ми?

Знаех, че има някаква тайна, свързана с майка ми… с нейните „почивки“… и това ме плашеше.

— Просто майка ти може да си роди бебе, затова съм сигурна, че и ти ще можеш — обясни успокоително Зила. — Нали искаш да имаш бебе, миличка?

— Да, но не искам съпруг. Те са отвратителни.

Трите се засмяха.

— Не всички — отбеляза Зила. — Баща ти е съпруг.

Нямаше какво да възразя на това.

— Ще се погрижат твоят да е свестен — каза Роза. — Няма да ти изберат когото и да е.

— Със сигурност ще бранят семейната чест — каза Вира. — Няма да те омъжат за по-нископоставен от теб.

Не ми се мислеше повече за съпрузи.

— Ами ако искам да меся хляб? — попитах. Засегнах се, те като че ли се затвориха и не ме допускаха. — Ако искам сама да си приготвя хляба?

— Мартите ще трябва да ти угодят, разбира се — отговори Зила. — Ти ще си господарката на дома. Само че ще започнат да те гледат отвисоко и ще се сърдят, че отнемаш каквото им се полага. Онова, което те най-добре умеят. Нали не искаш да се чувстват така, скъпа?

— И съпругът ти не би желал — увери ме Вира с поредната порция остър смях. — Разваля ръцете. Ето, погледни моите! — Протегна ги към мен: кокалчетата на пръстите ѝ бяха изпъкнали, кожата беше загрубяла, ноктите — къси и с неравни кожички, не като изящните и тънки длани на майка ми с нейния вълшебен пръстен. — Грубата работа уврежда ръцете. Мъжът ти няма да иска ръцете ти да миришат на тесто.

— Или на белина — добави Роза. — От търкането.

— Ще предпочита да си бродираш и други подобни — отбеляза Вира.

— Гобленов бод — добави Роза насмешливо.

Бродирането не беше силната ми страна. Все ме критикуваха за отпуснатите и неравномерни бодове.

— Мразя бродерията. Искам да меся хляб.

— Човек невинаги може да прави каквото иска — благо ми обясни Зила. — Дори ти.

— Понякога се налага да върши омразни неща — каза Вира. — Дори ти.

— Ами не ми давайте тогава! Много сте лоши! — И изхвърчах от кухнята.

Разплаках се. Бяха ме предупредили да не притеснявам мама, но се качих на горния етаж и влязох в спалнята ѝ. Тя лежеше под чудна завивка на сини цветя. Очите ѝ бяха затворени, но явно ме беше чула, защото ги отвори. Всеки път, когато я видех, очите ѝ ми се струваха още по-големи и по-блестящи.

— Какво има, миличка? — попита тя.

Пъхнах се под завивката и се гушнах до нея. Беше много топла.

— Не е честно — изхлипах. — Не искам да се омъжвам! Защо трябва?

Не ми отговори: „Защото е твой дълг“, както щеше да стори Леля Видала, нито: „Ще поискаш, когато му дойде времето“, както щеше да каже Леля Ести. Отначало нищо не каза. Само ме прегърна и ме погали по косата.

— Не забравяй как те избрах сред всички останали — каза тя.

Ала вече бях голяма и не вярвах в приказката за заключения замък, вълшебния пръстен, злите вещици и бягството.

— Това е само приказка — възразих. — Излязла съм от корема ти като всички други бебета.

Мама не потвърди. Нищо не каза. И кой знае защо, това ме уплаши.

— Така е! Нали? — попитах. — Сонамит ми каза в училище. За корема.

Мама ме притисна още по-силно.

— Каквото и да се случи — каза тя след малко, — винаги помни колко много съм те обичала.

Пета глава

Сигурно вече сте се досетили какво ще съобщя сега. Никак не е весело.

Мама умираше. Всичко го знаеха, освен мен.

Научих от Сонамит, която беше най-добрата ми приятелка. Не беше позволено да имаме най-добри приятелки. Не е хубаво да се формират затворени общности, съветваше Леля Ести, защото така другите момичета се чувстват отблъснати, а ние трябваше да си помагаме една на друга, за да станем безукорни.

Леля Видала казваше, че най-добрите приятелки все шушукат, сплетничат и пазят тайни, че сплетните и тайните водят до непокорство пред Бог, непокорството води до бунт, бунтовните момичета стават бунтовни жени, а бунтовната жена е още по-опасна от бунтовния мъж, защото бунтовните мъже стават предатели, а бунтовните жени стават прелюбодейки.

После се обади Бека с мишето си гласче и попита какво е прелюбодейка. Всички момичета се изненадахме, защото Бека рядко задаваше въпроси. Баща ѝ не беше Командир като нашите. Беше просто зъболекар — най-добрият зъболекар — и семействата на всички ни се лекуваха при него, поради което Бека беше допусната в нашето училище. Въпреки това другите момичета я гледаха отвисоко и очакваха все да им отстъпва.

Бека седеше до мен — винаги се стремеше да седне до мен, ако Сонамит не я избута — и аз я усещах как трепери. Страхувах се да не би Леля Видала да я накаже за нахалната проява, само че никой, дори Леля Видала, не би могъл да укори Века в нахалство.

Сонамит прошушна на Бека през мен: „Не ставай глупава!“. Леля Видала се усмихна, доколкото изобщо беше способна да го направи, и изрази надежда Бека никога да не научи отговора от личен опит, защото прелюбодейките ги убиват с камъни или ги бесят с чувал на главата. Леля Ести я укори, че няма нужда да плаши излишно момичетата, после се усмихна и добави, че ние сме безценни цветя, а къде се е чуло и видяло да има непокорно безценно цвете?

Изгледахме я с окръглени невинни очи и кимахме в знак на съгласие. Ни едно непокорно безценно цвете няма тук!

В къщата на Сонамит имаше само една Марта, а в моята — три, следователно моят баща беше по-важен от нейния. Вече съзнавам, че точно затова тя искаше да бъдем най-добри приятелки. Беше ниско и набито момиче, с две дълги дебели плитки — които предизвикваха завистта ми, защото моите бяха тънички и по-къси — и черни вежди, които я правеха да изглежда по-голяма. Беше войнствена, но само зад гърба на Лелите. Все искаше да е права в споровете помежду ни. Ако ѝ противоречиш, само ще повтори мнението си на по-висок глас. Държеше се грубо с много момичета, особено с Бека, и аз признавам засрамено, че бях твърде слаба да ѝ се противопоставя. Сред връстничките си се държах безволево, но у дома Мартите ме смятаха за вироглава.

— Майка ти умира, нали? — прошушна ми Сонамит в голямото междучасие.

— Не, не умира — отговорих шепнешком. — Просто има състояние.

Така казваха Мартите: „заради състоянието на майка ти“. То беше причината да си почива толкова и да кашля. Напоследък Мартите качваха подноси в стаята ѝ, но ги връщаха с почти непокътната храна по чиниите.

Вече не ми позволяваха да ходя често при нея. Когато все пак влизах, стаята ѝ тънеше в полумрак. И не миришеше на Табита, нямаше го лекото и сладостно ухание на лилиевите цветове на трилистника в градината, а миришеше на застояло и мръсно, сякаш някой скитник се беше промъкнал тайно в стаята и се криеше под леглото.

Присядах до мама, която лежеше сгушена под завивката с избродираните сини цветя, държах лявата ѝ ръка с вълшебния пръстен и я питах кога състоянието ѝ ще се махне, а тя отговаряше, че се моли болката ѝ скоро да спре. Това ми вдъхваше надежда — означаваше, че мама ще се оправи. След това ме питаше дали слушам, дали съм щастлива и аз винаги отговарях, че съм, а тя стискаше ръката ми, настояваше да се моля за нея и после пеехме песента за ангелите около леглото ѝ. Сетне мама ми благодареше и казваше, че за днес стига.

— Всъщност умира — настоя шепнешком Сонамит. — Това ѝ е състоянието. Умира.

— Не е вярно — прошепнах твърде силно. — Състоянието ѝ се подобрява. Скоро болката ще изчезне. Тя се помоли за това.

— Момичета — намеси се Леля Ести, — на обяд с устата се яде, не е прилично да дъвчете и да говорите. Имаме късмет с тази чудесна храна на масата, нали?

Бяха сандвичи с яйце, които обикновено ми харесваха, но тогава ми се догади от миризмата им.

— Чух от нашата Марта — прошушна Сонамит, когато Леля Ести насочи вниманието си в друга посока. — Вашата Марта ѝ казала. Вярно е.

— Коя от трите? — попитах.

Не можех да повярвам, че някоя от нашите Марти толкова подло ще излъже, че мама умира. Дори начумерената Роза.

— Откъде да знам коя? Всички са просто Марта — сопна се Сонамит и отметна назад дългите си дебели плитки.

Следобед, след като нашият Пазител ме откара у дома след училище, отидох в кухнята. Зила разточваше тесто за пай, Вира режеше пилешко. На печката къкреше тенджера със супа, в която щяха да сложат каквото остане от пилето и зеленчуците и няколко кокала. Нашите Марти оползотворяваха всичко, не изхвърляха храна.

Роза се беше навела над голямата двойна мивка и миеше съдове. Имахме съдомиялна, но Мартите я използваха само когато другите Командири идваха на вечеря, защото според Вира харчела много ток, а заради войната имаше недостиг. Понякога Мартите описваха войната като тенджера, дето къкри, но не завира, друг път — като колело на Йезекиил, защото се търкаляла, без да стига доникъде, но това си го говореха само помежду си.

— Сонамит ми каза, че тяхната Марта научила от някоя от вас, че майка ми умира — изтърсих. — Кой ѝ го е казал? Това е лъжа!

И трите зарязаха заниманието си. Все едно бях размахала вълшебна пръчка и ги бях вкаменила: Зила с точилката, Вира с нож в едната ръка и бяла пилешка шийка в другата и Роза с голяма чиния и кърпа за съдове. Трите се спогледаха.

— Мислехме, че знаеш — отговори тихо Зила. — Че Табита ти е казала.

— Или баща ти — додаде Вира.

Което беше глупаво, защото кога би могъл да ми каже татко? Напоследък рядко се задържаше у дома, а когато беше тук, или вечеряше сам в трапезарията, или се затваряше в кабинета си, зает с важни дела.

— Много съжаляваме — каза Роза. — Майка ти е много добра жена.

— Образцова Съпруга — додаде Вира. — Страда, без да се оплаква.

Аз вече се бях свлякла на кухненската маса и ридаех, закрила лицето си с ръце.

— Всички трябва да понасяме бедите, които са ни изпратени като изпитание — каза Зила. — И трябва да продължим да се надяваме.

На какво да се надяваме, помислих си. Каква надежда е останала? Виждах само загуба и мрак.

Мама умря два дни по-късно, през нощта, но аз научих едва на сутринта. Сърдех ѝ се, че е била смъртно болна, а не ми е казала, макар че в известен смисъл го беше направила: беше отправила молитва болката ѝ скоро да спре и молитвата ѝ бе чута.

Когато престанах да ѝ се сърдя, имах чувството, че са отрязали парче от мен — късче от сърцето ми със сигурност бе вече мъртво. Надявах се четирите ангели край леглото ѝ все пак да са истински, да бдят над нея и да отнесат душата ѝ като в молитвата. Опитах да си представя как я вдигат високо-високо на златен облак. Само че всъщност не вярвах.