Зов за завръщане

ДЕСЕТА ГЛАВАМЕТРОТО

Куейд се втурна по коридора, покрай вратите на съседните апартаменти и подмина асансьора. Чу го как се приближава, после го чу да спира. Без съмнение, вътре бяха неговите преследвачи. Зърнат ли го само — и ще е мъртъв. И той имаше пистолет, но те разполагаха с по-голяма огнева мощ. Миг преди вратите на асансьора да се разтворят, Куейд се втурна през една врата, на която пишеше „Изход“.

Стаи дъх, облегна се на стената и се ослуша. Отвън преследвачите изскочиха от асансьора и се хвърлиха към вратата на неговия апартамент. Куейд преброи стъпките — един, двама, трима, четирима. Зачуди се как успя да разбере колко са, сигурно някъде в истинското си минало е преминал през специална подготовка, където са го обучавали и на това. Или пък в него имаше нещо от овчарите, които само с един поглед могат да преброят стадото. А тук бе дори по-трудно — единственото, с което разполагаше като информация беше шумът от стъпките им в коридора.

Четирима — колкото бе видял на екрана. Още една тактическа грешка на техния отбор. Но какво друго можеш да очакваш от главорези? Това не бяха професионалисти, а само наемни убийци, които вършеха каквото им се нареди.

Толкова по-добре. Куейд пое няколко дълбоки глътки въздух за да успокои дишането си. После се втурна надолу по стълбите, прескачайки по няколко стъпала наведнъж. Стълбата се виеше безкрайно надолу, за да излезе на нивото на улицата. Окоза се, че е по-лесно да се изкачват наведнъж по две-три стъпала, отколкото човек да се спуска по тях. Но изглежда и тук подготовката си казваше своето. На моменти имаше чувството че лети, прескачайки по четири, пет, дори шест стъпала. Чувстваше се като опитен балетист на тренировка, който докосва перилата само от време на време. Бързо хвана техниката на спускане и това беше добре, защото до долу имаше още много.

Една от причините, поради която беше рискувал да загуби време с разпита на Лори бе, че осъзнаваше добре затрудненията, пред които са изправени неговите противници. Организацията на подобна операция изисква доста време. А и най-бързият асансьор не може да изкачи двеста етажа за секунда. Асансьорът в сградата беше наистина бърз, почти като ракета, но и той трябваше да се съобразява с ограничените способности на хората да понасят натоварване, пък дори и когато бе поставен на авариен режим.

Най-важното сега беше колкото се може по-бързо да преодолее тези двеста етажа. Благодарение на бързо овладяната техника той се носеше със спринтова скорост. Височината на сградата бе почти миля, но за него това бе нищо друго освен един безкраен пасаж от стълби. Възможно ли е да се пробяга една миля за пет минути? Възможно или не — това е с което разполагаше. Преследвачите щяха да загубят не повече от минута за да установят, че е избягал, две — за да хванат асансьора и още три за да се спуснат до долу. Максимум шест минути, но може и по-малко, ако имат късмет с асансьора. Значи ще разполага с не повече от минута преднина. Равносметката бе почти самоубийственна. Но забавеше ли се за миг — самоубийството щеше да е стопроцентово!

Успее ли веднъж да се добере до приземния етаж, оттам лесно ще се измъкне на улицата — достатъчно е само да се спусне по наклонения покрив на сервизния вход. А от там е и най-прекия път за метрото. Почти не забелязваше бързата смяна на етажите, знаеше че зад него е най-страшното бедствие — не пожар, или земетресение, а замислено от хладнокръвни главорези убийство.

„Само една минута!“ — шепнеше задъхано Куейд. „Нищо друго не искам. Само минута преднина и те никога не ще зърнат очите ми!“ А това означаваше да се забавят поне шест минути. Дали са толкова глупави, че да загубят няколко минути в апартамента? Дано да са!

Рихтер пръв нахлу в апартамента. Лицето му се изкриви от гняв, когато видя проснатата на пода в несвяст Лори. Той беше против нейното участие в тази операция, ала съзнаваше колко е важно това за нейното и негово повишаване в йерархията на Агенцията. Колко пъти й бе повтарял, че трябва да е нащрек, че този човек е опасен. Но тя никога не слушаше и дори понякога му се подиграваше. Е, сега вече не й беше до подигравки. Той приклекна до нея и се опита да я свести.

— Лори, — повика я нежно — Лори! — Очите й трепнаха и се отвориха. Тя изпъшка и докосна раната на челото си. — Добре ли си?

Лори кимна.

— Съжалявам — прошепна отпаднало тя. — Но май провалих всичко.

— Какво си спомня той?

— Засега почти нищо.

Хелм държеше в ръката си миниатюрен уред за следене. Той натисна бутона и го завъртя в различни посоки. Внезапно, когато входната част на уреда беше насочена към прозореца, на екрана блесна червена точка. Без да променя посоката Хелм натисна втори бутон.

На екрана се появи три-измерно изображение на сградата, в която се намираха, гледано от апартамента. Беше като модел от плексиглас, с прозрачни стени. Някъде в основата на сградата, червената точка се въртеше в безкрайна спирала като побесняла муха. Куейд се спускаше по аварийната стълба и то с невероятна скорост.

Внезапно точката напусна пределите на сградата. Рихтер изтича до прозореца, Хелм го последва. Някъде далеч под тях една малка фигурка тичаше по скосения покрив на сервизния вход.

— По дяволите! — извика Рихтер. — Метрото! Бързо! БЪРЗО!

Хелм и другите двама се хвърлиха към вратата, но Рихтер предпочете да остане. Той се наведе и без да каже дума вдигна Лори и я изправи на крака. После я стисна в обятията си. Толкова отдавна не го бе правил, а и само един Господ знаеше кога пак ще му се отдаде тази възможност.

— Събирай си багажа и да тръгваме — нареди й той като с мъка я отдалечи от себе си.

— А ако пак го доведат? — попита Лори докато той бързаше към вратата.

Рихтер спря, извърна се и Лори замръзна под ужасния му поглед.

— Няма да го доведат — каза Рихтер. След миг беше навън.

Когато зърна метростанцията Куейд въздъхна облекчено. Беше получил минутата преднина, за която така горещо се молеше. Какво ли правеха тия глупаци горе, защо ли се бяха забавили? Може би заради Лори? Ако беше така, значи дължи й поне малко благодарност, макар че тя едва ли се нуждаеше от неговата благодарност. Неприятно му бе, че трябваше да й причини болка, но това бе единствения начин да й попречи да включи алармата, преди главорезите да дойдат. Между тях никога не е имало любов, по-скоро я харесваше и при други обстоятелства вероятно щяха да се разделят като приятели. В държанието й, в чувствата й винаги се долавяше нещо пресилено, изкуствено и едва сега Куейд осъзна, че те наистина са били изкуствени и пресилени. За нея това е било просто една задача, макар и важна. Шест седмици — нищо чудно, че осемте години съвместен живот с нея изглеждаха толкова реални! Все пак те бяха подкрепени от този шестседмичен опит.

А той си мислеше че животът му е скучен. Е сега вече не можеше да се нарече скучен! Но в този миг, какво ли не би дал за да се върне предишния спокоен живот. Поне ще бъде в безопасност, вместо да бяга от наемни главорези, без да знае нито къде отива, нито дори кой е той. Ако само имаше възможност да се върне назад! Никога не би припарил отново до корпорация „СПОМЕНИ“ — щеше да си държи очите и ушите отворени и тихо мълком да събира информация, докато научи достатъчно за да може да действа, без да позволява на разни главорези да го преследват.

Минувачите се обръщаха след него. Куейд позабави темпо и се извърна назад. По-добре щеше да е да се слее с тълпата и да не прави впечатление. Къде ли бяха сега преследвачите му? Надявал се бе на минута преднина и я бе получил, но разбираше добре, че нещата няма да останат за дълго така. Час по-скоро трябва да се качи на метрото и да заличи напълно следите си.

До следващия влак оставаха още няколко минути. Куейд се приближи към опашката пред проверовъчния пункт. Колко ли щеше да загуби тук — три, четири минути? Беше като неподвижна мишена. В сградата му бе провървяло, но тук късметът се обръщаше срещу него.

И тогава чу задаващия се влак. Още малко и щеше да успее! Той забърза към тесния проход.

Изведнъж се сети, че носи пистолет. Трябва незабавно да се освободи от него, а и вътре може да е монтиран индикатор, по който лесно ще го проследят. Във всеки случай едва ли ще успее да премине през проверовъчния пункт с пистолет.

Той се обърна за последен път — и видя Рихтер и хората му да влизат в станцията. Проклятие! Само още трийсет секунди и щеше да им се изплъзне!

Мигом реши да промени своя план. Сниши се в опашката, но задържа пистолета. Пък и какво значение имаше алармата, когато по петите му се носеха наемни убийци? Ето че дойде и неговия ред да мине през екраните.

Вдигна поглед към малкия монитор на стената. Изведнъж видя скелета си и пистолета — оцветен в мигащо червено! Алармата изви само секунда по-късно и отвсякъде замигаха тревожни светлини. Някъде отпред тичаха хора от охраната. Системата работеше безупречно.

Тесния проход бе пълен с хора, не можеше да тича нито напред, нито назад. Предполагаше че хората ще се разбягат като чуят алармата, но те бяха замръзнали по местата си неподвижно. А междувременно охраната вече ограждаше изхода на тунела.

Дали да не се измъкне от другата страна? На монитора, скелетът му се спря и се извърна — отражение на обхваналата го нерешителност. От тази страна се задаваха Рихтер и Хелм. Почувства се като в клопка.

И двата пътя бяха блокирани. Куейд се обърна настрани, прескочи предпазните перила и щурмува рентгеновия екран. Скелетът на монитора изведнъж придоби гигантски размери, след това екранът се пропука и разхвърча на части. Из станцията се разнесоха ужасени писъци.

Измъкна се от клопката, но изпусна влака. А и убийците бяха все още по петите му. Сега накъде?

Скритият в него друг човек избра този миг за да го поведе. Куейд се втурна в бесен бяг, заобиколи тълпа подплашени пътници и се спусна по някаква стълба.

Стълбата излизаше на друго ниво, перпендикулярно на предишното. Но все още нямаше никаква представа къде отива. Оттук може би ще да успее да се качи на влак, но закъде?

Рихтер спря пред спускащото се надолу стълбище и погледна екрана на уреда за следене. Малката червена точка се спускаше все по-надолу. Той завъртя изображението и огледа околността. Близо до основата имаше няколко ескалатора.

Вероятно беглецът ще се възползва от някой от тях, за да се измъкне обратно на улицата и да се загуби в тълпата. Едва ли ще се качи на влак — и без това няма къде да отиде. Не е ли по-добре вместо да тичат подире му, просто да го изчакат на някое удобно място. Тогава вече не ще се изплъзне. Не че няма да има проблеми — не е толкова лесно да се премахне човек на публично място. Но работата трябва да се свърши и то час по-скоро.

Рихтер се обърна и посочи Хелм.

— Ти оставаш с мен. А другите продължавайте надолу. Хайде, бързо!

Останалите затичаха по стълбите, накъдето бе изчезнал Куейд.

Куейд спря изтощен в подножието на стълбата и се огледа. От преследвачите му засега нямаше и следа. Той се затича отново, видя един ескалатор, който се изкачваше нагоре и се насочи към него. Погледна назад. Убийците още ги нямаше. Но без съмнение щяха да се появят всеки момент, готови да стрелят щом го зърнат. И защо беше всичко това — нима само заради това, че е сънувал Марс? Не, по-скоро защото Куейд не беше човекът, за който се мислеше.

Каква невероятна бъркотия. Нуждаеше се от време за да обмисли наученото, да провери спомените си, да разгледа нещата от различен ъгъл и да потърси съответното решение. Може би той е опасен престъпник, който… но не, едва ли ще настанят опасен престъпник в такъв хубав апартамент, ще му дадат свястна работа и на всичко отгоре — такава жена като Лори. Дали не го пазеха там за някой показен съдебен процес. Да, в това май имаше известен смисъл. Сигурно не искаха да си спомни всичко преди процеса, за да го накарат по-лесно да свидетелства срещу своите бивши съмишленици. Това донякъде би могло да обясни и поведението на Лори, която макар че не го обичаше, през цялото време се държа мило с него. Това й е било работата — да му отвлича вниманието. Да подхранва апетита му към други неща. Да печели време. И сигурно накрая щяха да успеят, ако не бяха тези сънища за Марс.

Куейд приближи към ескалатора и затича нагоре по стълбите. Извърна се за миг назад, но зад гърба му имаше само невинни наглед пътници. Къде ли бяха изчезнали неговите преследвачи? Досега вече трябваше да са се показали!

Куейд погледна напред — и ги видя! Четиримата тъкмо слизаха на горната площадка. Той се приведе, мъчейки се да се прикрие зад околните, но беше твърде едър за да успее. Молеше се поне да се приближи достатъчно, преди да го забележат, за да може да…

Четиримата спряха пред ескалатора и погледнаха надолу. ТЕ ГО ВИДЯХА!

Никакво губене на време, никакви предложения да се предаде. Още щом го зърнаха те вдигнаха пистолети и откриха огън.

Куейд отскочи встрани. Прострелян в главата, човекът отпред се строполи върху него. Куршумът бе отнесъл половината от лицето му.

Наоколо се разнесоха ужасени писъци. Всички залегнаха под ураганния огън от куршуми. Единственият, който остана прав бе Куейд.

Не можеше да залегне като тях, след миг щеше да е в ръцете им. Но изглежда онзи другият в него нямаше никакво намерение да му позволи да се предаде така лесно. Тялото му сякаш само се раздвижи, той се прехвърли през перилата на ескалатора, използвайки обезобразения пътник като защита от куршумите. Пистолетът в ръката му изгърмя четири пъти — и един след друг четиримата наемни убийци се строполиха, поразени от безпогрешни изстрели.

Въпреки че не познаваше тази мистериозна личност, която вършеше всичко това, Куейд почувства, че изпитва към нея симпатия. Този човек се оказа незаменим в трудни ситуации!

Беше в безопасност, поне за малко. Измъкне ли се веднъж от станцията, ще може…

Един куршум пропищя съвсем близо край ухото му. Отзад! Куейд се извърна и се огледа. Рихтер и Хелм тичаха нагоре по стълбите на ескалатора, без да прекъсват стрелбата. Под краката им се въргаляха трупове на невинни минувачи. Само един по-точен изстрел и Куейд щеше да се присъедини към тях.

Куейд се завъртя рязко и запрати към преследвачите трупа, който доскоро използваше като щит. Рихтер вдигна ръка да се предпази и тримата в едно с трупа се затъркаляха обратно. Куейд побягна с всички сили нагоре по стълбите, излезе на площадката и спринтира през опразнената зала.

Ако зад гърба му бяха само тези двамата, значи разполагаше поне с десет секунди преднина. Накъде да се отправи? Нагоре към улицата? Много вероятно бе изхода вече да е блокиран. Пък и да не е, с помощта на коли и вертолети скоро ще го открият. Не може да се върне обратно в апартамента, Лори веднага ще съобщи за него, ако разбира се преди това не го застреля.

Оставаше само метрото. Влакове се движеха във всички посоки под града и извън него. Агентите едва ли биха могли да заградят всички изходи на тази огромна подземна комуникационна система! Успее ли да се качи на някой влак без да го забележат, преднината от десет секунди ще се увеличи стократно. Ако има късмет ще се измъкне от града.

Тялото му изглежда отдавна бе разбрало това. Краката му вече се носеха в бесен бяг към перона. Куейд пъхна пистолета зад колана, за да си освободи ръцете.

Влакът всеки миг щеше да тръгне, вече се качваха последните пътници. За щастие площадката бе опустяла, Куейд се втурна право към най-близката врата.

Пътникът пред него се качи. Иззвъня звънец и вратата започна да се затваря.

Куейд направи отчаян плонж и влетя в купето в последната секунда, вратата се затвори на косъм зад него. Ето че успя! Той се изправи и с мъка се задържа на крака.

Изведнъж стъклото над главата му се разхвърча на хиляди парчета. В отсрещната стена се забиха няколко куршума. Рихтер и Хелм и този път бяха по петите му. Ако куршумите им бяха минали на сантиметри по-долу вече нямаше да е между живите!

— Всички да залегнат! — изрева той на пътниците. Знаеше добре какво ще последва.

Влакът потегли. Още няколко прозореца се пръснаха. Пътниците най-сетне решиха да последват съвета му и се проснаха на пода.

Влакът набра скорост. Куейд надникна внимателно над ръба на прозореца. Рихтер и Хелм гледаха с яростни изражения как влака напуска станцията. Беше им се измъкнал — поне засега.

Куейд се обърна и видя че всички гледат към него. В този момент осъзна, че целият е опръскан в кръв — вероятно от трупа, който бе използвал за щит. Не гореше от желание да им обяснява какво е станало. Колкото по-малко знаят толкова по-добре за него — и за тях. Рихтер и хората му не се спираха пред нищо — решат ли, че някой би могъл да знае къде се крие Куейд, с брутална сила ще изстискат тази информация от него, а после най-вероятно да го застрелят.

Той извърна очи и погледна към рекламния монитор на стената. Човек в снежнобял скафандър се бе изправил пред един космически кораб.

ЗАЩО СА ВИ ТЕЗИ ФАЛШИВИ СПОМЕНИ? ЗАЩО СА ВИ ТЕЗИ ИМПЛАНТИРАНИ ИЛЮЗИИ? ВКУСЕТЕ ОТ УДОВОЛСТВИЕТО НА ИСТИНСКОТО КОСМИЧЕСКО ПЪТУВАНЕ! КАКВО ПО-ХУБАВО ОТ ЕДНА ЧУДЕСНА ПОЧИВКА В КОСМОСА!

Ето как космическите туристически агенции отвръщаха на предизвикателството на корпорация „СПОМЕНИ“! Куейд поклати глава и въздъхна. Де да можеше да последва съвета им. Единственото, което бе останало непокътнато в объркания му живот, беше желанието да отиде на Марс. Все още жадуваше да стъпи на червената планета и да потърси красивата брюнетка от сънищата. Ако тя съществува, разбира се.

Съществува ли наистина? Можеше само да се надява на това. Съвместният живот с Лори се оказа една илюзия, дали пък животът с жената от сънищата не беше изгубената реалност?