Зов за завръщане

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВАХАУЗЪР

Куейд пресече почти целия индустриален район в търсене на подходяща сграда, в която да се скрие. Мястото трябваше да е закътано и същевременно, да не събужда подозрение.

Всъщност, именно в подобна среда Куейд бе работил през последните шест седмици. Наоколо миришеше на разложени промишлени отпадъци, обувките му затъваха в подгизналата от масло земя, навсякъде се виждаха разнебитени, полуизгнили машинарии сред локви от мръснозелена дъждовна вода. Куейд бе един от малкото хора в този град, които знаеха колко много фабрики са били затворени от началото на войната с Южния блок. С преливането на финанси във военното производство, една значителна част от потребителската промишленост престана да съществува.

Това разбира се не би могло да разтревожи заможни хора, от типа на съседите на Куейд в новото жилище. Те се вълнуваха единствено от „луксозните“ стоки, произвеждани от специализирани „бутикови“ микрофабрики. Както и в миналото и сега процесът продължаваше в неизменната посока — богатите ставаха все по-богати, а бедните — все по-бедни и нещастни. Замирането на обширни индустриални райони означаваше за средния човек задълбочаване на недоимъка. Все по-трудно бе да се намери работа, новите модерни фабрики бяха почти изцяло автоматизирани.

И нищо чудно, че хората емигрираха на Марс за да работят в мините. Там те получаваха онова, от което най-много се нуждаеха — работа и твърда заплата. А и по всичко изглеждаше, че нуждите от турбиний през следващите години ще нарастват.

Турбиният е минерал непознат на Земята, но сравнително често срещащ се на Марс, ключов инградиент в програмата за производство на стратегически лъчеви оръжия. Какво точно представляваше и как се използваше бе строго пазена тайна, за която не можеше да се прочете дори в научни списания и реферативни журнали. Единственото, което се знаеше със сигурност бе, че построените от Северния блок стратегически оръжия с космическо базиране изцяло зависеха от него. Турбиният бе по-ценен от диамантите и докато продължаваше войната, добивът му можеше само да расте, което означаваше много свободни места за миньори.

Куейд най-сетне намери онова, което търсеше — той спря пред една масивна и пуста сграда, доскоро фабрика. Не след дълго тя ще бъде разрушена заедно с всички останали сгради в района и на тяхно място ще издигнат модерен завод за преработка на турбиний, но точно сега сградата бе пуста. Прозорците й бяха изпотрошени, а вътре едва ли можеше да се открие нещо, заслужаващо да бъде откраднато.

Куейд се прехвърли през един от прозорците, като наведе глава за да не падне импровизираната чалма на главата му. Най-сетне бе на сухо. Помещението наподобяваше занемарена индустриална гробница. От дупките на тавана се стичаше на ручеи вода. Мястото изглеждаше идеално за временно скривалище!

Време за губене нямаше. Куейд нагласи куфарчето на корпуса на една прогнила от ръжда и неузнаваема от старост машина, отвори го и започна да вади съдържанието му, с надежда час по-скоро да научи нещо повече за своята истинска идентичност. Може би най-после ще узнае кой и защо праща платени убийци по петите му.

Най-отгоре имаше няколко пачки с марсиански пари. Той подсвирна докато прехвърляше купчината червени банкноти. Като се има предвид, че марсианската валута беше конвертируема на Земята, както и земната на Марс, то поне финансови проблеми не се очертаваха за в бъдеще. Но не това изглеждаше най-важно за момента. Всъщност, главния проблем бе как да си спаси кожата.

Значително по-интересно бе това, което лежеше под пачките с пари. Отдолу имаше две карти за самоличност. На едната, издадена на човек с име Брубейкър се мъдреше неговата снимка. От вълнение, ръцете му се разтрепериха. Дали Брубейкър бе истинското му име? Това ли беше човекът, когото преследваха убийците? Той вдигна другата карта. Снимката беше на една възпълна жена на неопределена възраст, с двойна, дори тройна брадичка. Сигурно е жената е значела нещо в живота му — иначе защо ще държи картата й в куфара? Куейд впи очи в лицето й, търсейки нещо, което да отвори вратите на подсъзнанието му. Дали не е негова роднина? Майка му? Приятелка? Не, не се получаваше. Лицето не му говореше нищо. Той преглътна разочарованието си и продължи да се рови в куфара.

В ръката му попадна някакъв странен, сякаш хирургически инструмент, запечатан в калъф. Е, куфарчето приличаше на докторска чанта, може би го бяха пъхнали вътре за по-голяма автентичност. Така може да твърди, че е някакъв специалист.

После напипа още по-чудат гумен калъп. Куейд го вдигна и видя че това е маска за лице, с множество вградени миниатюрни механизми от вътрешната страна, с чиято помощ маската променяше изражението си и мърдаше устни. Маската ужасно наподобяваше лицето на жената от втората карта. Вероятно служеше за прикритие заедно с фалшивата лична карта. Под маската имаше няколко пакета с някаква леплива, пластична материя, с която вероятно се дооформяше цялостния образ. Всичко това беше много интересно, но с нищо не допринасяше за разгадаване на мистерията. Напротив.

Куейд почти отчаяно зарови ръце в куфара. Бяха останали само няколко предмета. Отпърво извади пакетче шоколадови пръчки.

Погледна ги изненадано. Нищо особено — просто дузина марсиански шоколадови пръчки с най-различна форма. Този който е подреждал куфарчето сигурно е имал странно чувство за хумор. Това му напомни, че не е хапвал нищо от доста време. Дали може да се ядат?

До тях имаше чифт галоши — не по-малко странни и чудати от всичко досега. Това пък какво е?

Куейд пъхна ръка по-надолу и напипа някакъв часовник с гривна, изпъстрена с копчета. Докато разглеждаше миниатюрното табло на часовника без да иска натисна едно от копчетата.

Той подскочи от изненада — само на няколко метра от него ненадейно се бе появил непознат мъж, който го гледаше втренчено.

Нямаше време за мислене. Куейд вдигна пистолета и натисна спусъка. В същия миг мъжът вдигна своя и стреля в него.

Кой от двамата бе поразен? Куейд не чувстваше нищо, но той знаеше, че не рядко в първите секунди след тежко раняване човек може и да не усеща болка. Пък и нямаше време да провери, трябваше първо да се справи с внезапно появилия се противник.

Но изглежда, че и другия бе обхванат от подобни мисли. Двамата стояха с насочени пистолета и се оглеждаха.

Куейд направи крачка напред. Същото направи и мъжът и тялото му излезе от сянката на стената. На главата си носеше навита като чалма кърпа.

Куейд беше изумен. Та това бе самият той! Или по-скоро, това бе холографска проекция на неговото огледално отражение и то с много високо качество на изображението!

Той се приближи към холограмата, която от своя страна направи същото. Куейд вдигна ръка — и холограмата също вдигна ръка. Куейд направи внезапно движение, сякаш се опитваше да изпревари действията на отражението, както правеха в старите филми, но отражението не се забави нито миг.

Часовникът! Той натисна отново същия бутон и холографския образ изчезна с едно тихо бзззт.

Страхотно изобретение! Ако в този момент се появи Рихтер и почне да стреля… м-да. Куейд постави часовника на ръката си, като внимаваше да не натисне бутона.

Хелм и Рихтер се носеха през изоставената индустриална зона. Мощни прожектори, монтирани на покрива на колата, осветяваха околните сгради. Никъде не се виждаха признаци на живот.

— Някакви следи от него? — наведе се към радиостанцията Рихтер. Още две коли с четирима агенти се движеха по съседните улици, успоредни на тяхната.

— Чух изстрел откъм стария завод на „Тойота“ — съобщи един от агентите.

Ха!

— Ще се срещнем на товарната рампа — нареди Рихтер.

Шансът това да е техния човек не беше малък. Може да е стрелял по някой плъх за храна, или пък да се е защитавал от глутница побеснели кучета, които обитаваха тези градски пущинаци.

Куейд замахна с ръка към нахалния плъх, който упорито се прокрадваше към пакетчето с марсиански сладкиши. Това поне беше белег, че сладкишите не са отровни — иначе плъхът, надарен с такова изострено обоняние нямаше и да ги погледне.

На дъното на куфара се въргаляше последния предмет. Куейд протегна ръка и го измъкна — беше миниатюрен видеоплеър снабден с екран. Вътре имаше пъхнат диск, може би със запис предназначен за него. Информация — нали заради това бе рискувал главата си през последния час. Той нагласи видеоплеъра с екран към него и го включи.

На екрана, в едър план се появи собственото му лице, но без кърпа на главата.

— Здравей, страннико. Говори Хаузър. Ако нещата са потръгнали на зле, то аз разговарям със самия себе си — и ти си с навита на главата кърпа.

Куейд подскочи и докосна учудено все още мократа чалма.

Хаузър се разсмя отсърце. Всичко в него излъчваше самоувереност. Е, приятно бе да срещне поне един човек, който знае какво става. Куейд обели една от шоколадовите пръчки и я захапа замислено, докато човекът от екрана продължаваше да говори.

— Както и да се казваш приготви се за една голяма изненада — лицето на Хаузър внезапно придоби сериозен вид. — Ти не си ти. Ти си аз.

Куейд се задави със сладкиша.

— Без майтап? — извика той като се втренчи в лицето от екрана.

Колата на Рихтер пресрещна другите две коли до потъналата в прах рампа, над която се полюшваше избелял от слънцето надпис „Тойота“. Рихтер хвърли едно око на уреда за следене и видя, че на екрана се е появила малка бледа точица.

— Бинго! — извика той.

Само на стотина метра от тях, Куейд не откъсваше поглед от видеоплеъра. Най-сетне щеше да научи нещо важно!

— През целия си живот съм работил в марсианското крило на Агенцията. С други думи вършех цялата мръсна работа на Кохаген. После, преди няколко седмици срещнах един човек — една жена. И тогава научих няколко неща наведнъж. Но най-важното от тях бе, че през цялото време съм работил не за тази страна, за която е трябвало — Хаузър въздъхна и го погледна с виновен поглед. — Сега не ми остава нищо друго освен да се помъча да поправя грешката си. Куейд замери досадния плъх с остатъка от сладкиша. Колкото и странно да бе, изпитваше симпатия към всички същества, които бяха принудени да живеят в тази ръждясала пустош, мразени и преследвани от хората. Плъхът сграбчи алчно огризката и побягна.

Хаузър се почука по главата.

— Но тук все пак е останало достатъчно мозък, за да изиграя поне веднъж този мръсник Кохаген — и именно това възнамерявам да направя. За нещастие, ако гледаш записа, това означава, че Кохаген ме е изпреварил и този път. И ето, че идва най-трудната част, стари приятелю. Сега всичко е в твои ръце.

Куейд преглътна, без да знае какво да мисли. Щом човекът от екрана смяташе, че това, което преживя досега не е било трудно, то какво ли го чакаше нататък…

— Съжалявам, че те забърках в тази история, но ти си единствения човек, на който бих могъл да се доверя — помъчи се да се извини Хаузър.

Рихтер изтича нагоре по изтърканите стъпала, следван от Хелм и другите четирима агенти. Този път Куейд беше в ръцете им — никакви ескалатори, ненадейно появяващи се влакове и подземни галерии. Този път щяха да го спипат. Рихтер жадуваше в ушите му да прокънти предсмъртния вик на мръсния копелдак.

Плъховете вече бяха два! Новините изглежда се разпространяваха доста бързо в тяхното царство. Куейд се усмихна за миг. Е какво, по дяволите! Той им подхвърли парче от шоколада. Да можеше така лесно да се отърве от ония другите плъхове, които тичаха по петите му…

— Първо най-важното — каза Хаузър. — Трябва да се отървеш от микропредавателя в черепа ти — той почука с пръст между очите си. — Извади от калъфа тингела — той посочи до себе си същия куфар, който стоеше пред Куейд — и го напъхай навътре в носа си.

Вътре в носа ли? Боже, каква идея! Но може би по-добра, отколкото куршум в главата, нещо към което предавателя го водеше упорито.

Той отвори калъфа и извади хирургическия инструмент. Приличаше на металическо пипало на извънземно същество.

Куейд натисна буталото. Отвътре изскочи по-малко пипало, което завършваше с миниатюрни, блестящи челюсти. Заприлича му на змия, която подава глава от дупка в стената, за да сграбчи плячката си и да я притегли навътре. И какво сега — да го пъхне в носа?

— Не се безпокой, механизмът е самонасочващ — успокои го Хаузър. — Трябва само да натиснеш по-силно, за да може инструмента да проникне в максиларния синус.

Куейд си припомни една стара шега: „Когато кучето не ме слуша, аз му давам пържола!“, „Но то сигурно обича пържоли?“, „Е, да, ама не и през носа!“ Той беше точно като това куче, което не обичало да го изтезават, като му пъхат пържола в носа. Само че в случая да се откаже от това изтезание би било равносилно на доброволно приемане на смъртта.

Трябва да го направи. Куейд с мъка овладя отвращението си, пъхна инструмента в една от ноздрите и внимателно го натисна навътре. Лицето му се изкриви от болка. Неведнъж му се бе случвало да се удари по време на работа — болката не му бе непозната — но тук тя имаше някакъв страшно неприятен отенък. Ужасяваше го и фактът, че инструмента се намира в непосредствена близост до черепната стена и мозъка. Представи си, че напъхва телена четка в задръстен канал, за да го прочисти от тинята. После потръпна — как можеше да направи такова сравнение, когато ставаше дума не за друго, а за собствената му носна лигавица.

— И моля те, внимавай — рече от екрана Хаузър. — Този нос е и мой.

Пак се майтапеха с него! Куейд приседна уморено и продължи с неприятната процедура. Металната змия изглежда наистина бе самонасочваща се и знаеше добре къде точно трябва да отиде. Трябваше да събере смелост и да натисне малко по-силно. Божичко, как мразеше цялата тази работа!

Рихтер и хората му заобиколиха пустата сграда и се приготвиха да я претърсят. В ръцете си държаха дребни, но мощни прожектори. Движеха се безшумно и въпреки това пред тях се разбягваха плъхове и птици. Рихтер искрено се надяваше, че шумът от бягащите животни няма да подплаши беглеца. Искаше да го изненада. От една страна, това би могло да спаси живота на няколко души. Трябваше да признае, че за човек, който не познава самия себе си, Куейд се справяше доста добре — само досега бяха загубили осем агента. Нищо чудно — Агенцията си я биваше в подготовката на своите хора! Жалко, че не всички бяха толкова добри!

Като се кривеше от болка Куейд натисна инструмента в стената на синуса. Усети, че тингела подава навътре в лигавицата и веднага натисна буталото.

Изпука хрущял и изведнъж болката изчезна, заменена напълно от убийствена агония. Куейд се залюля, чувствайки, че всеки миг ще падне. Дали куршумът болеше толкова? Във всеки случай при него всичко щеше да свърши много по-бързо!

— Почувстваш ли, че е пробит хрущяла, да знаеш че края е близо — увери го Хаузър.

Уу, благодаря, че ме успокои, чичо докторе! Куейд стоеше подпрян на стената и разглеждаше дръжката на ужасния инструмент, която стърчеше от носа му. Някъде вътре, от разрушената максиларна стена извираше тъмна кръв като кипяща лава, която извира от недрата на някоя дълбока пещера, разтапяйки гранитните стени. Болката всеки миг променяше характера си. Носът му беше толкова подут, че сякаш избутваше очите встрани. Сигурно в момента прилича на гигантската марсианска жаба!

Хаузър отново бе взел думата. Куейд се приближи към екрана за да го чува по-добре.

— А сега, слушай внимателно моя план. Първо, вдигаш си задника, отиваш на Марс и отсядаш в хотел „Хилтън“. Ще използваш личната карта на Брубейкър, която трябва да си намерил в куфарчето. Прави каквото ти казвам и съвсем скоро ще покажем среден пръст на оня кучи син, който ни измами и двамата! — Хаузър го погледна с приятелски поглед. — Разчитам на теб, братче. Да не ме подведеш.

Екранът ненадейно изгасна и Куейд остана в мрака, насаме с болката.

Ето, че най-сетне получи жадуваната информация. Той беше, или по-точно е бил Хаузър, агент от марсианската служба за сигурност. Това обясняваше неизвестно откъде появилото се умение да се бие с голи ръце и да борави с оръжие. Защото какво друго бе агентът, ако не специално подготвен убиец, готов да направи всичко, в името на една фалшива клауза. Бил се е не на страната, на която е трябвало и сега, когато е на другата страна, доскорошните му колеги са негови смъртни врагове.

Но защо не са го убили, докато им е бил в ръцете, а се мъчат да го направят едва сега — когато им се изплъзна? Защо е било необходимо да се настанява на Земята един агент заподозрян в предателство? Да му изпращат за жена Лори и да му намират работа? В началото мислеше, че са искали да го скрият, докато наближи време за съдебния процес, но сега вече не вярваше в това. Следователно все още имаше много да научи.

Е, поне вече знаеше къде се крият отговорите на тези въпроси. Той си пое дълбоко въздух, стисна дръжката на тингела и с всички сили я издърпа от носа. Кръв, примесена с разкъсана лигавица шурна надолу по лицето му, но болката рязко намаля.

Куейд погледна със замаян поглед към мъничкият сребрист обект, който му бе причинил толкова много неприятности и страдание. Значи това беше микропредавателя! Първата му мисъл бе да го захвърли колкото се може по-далеч. Но после му дойде по-добра идея.

Той развърза кърпата от главата си и изтри стичащата се кръв. След това извади една шоколадова пръчка. Нямаше особен апетит в момента, всъщност нямаше никакъв апетит, но не възнамеряваше да яде.

От сянката на стената зорко го следяха блестящите очички на плъховете. Новината отново бе обиколила всички — ще има храна. Време беше да раздаде малко милостиня, макар че носът продължаваше да го боли.

— Подредете се на опашка, гладници — обърна се той към мълчаливите плъхове. — Не искам някой от вас да си мисли, че съм го предпочел пред другите.

БИИИП! На миниатюрния екран блесна ярко червена точка.

— Спипах го! — извика Рихтер. Той се втурна през развалините и другите го последваха.

Куейд се зае да прибира съдържанието на куфарчето. Тъкмо поставяше вътре видеоплеъра, когато околноста се озари от блясъка на прожектори. Той изпусна апарата и се хвърли зад една купчина с отпадъци. Във въздуха полетяха куршуми. Който и да стреляше, очевидно този път бе решил да не рискува. Куейд тихичко се прехвърли през един прозорец и затича, колкото му държаха краката.

Рихтер и хората му се носеха право към целта като ракети, ориентиращи се по инфрачервеното излъчване. Уредът за следене непрестанно им показваше точното местонахождение на беглеца. Глупакът сигурно е забравил да екранира сигнала, ако въобще е знаел как се прави това. Може би сигнала е бил заглушен случайно, но сега отново се ловеше съвсем ясно.

— Пак се раздвижи — каза Рихтер. — Ето там! — той се хвърли през една врата, и нахлу в пустата стая зад нея.

Нещо се движеше в мрака. Агентите откриха яростен огън, край ушите им свиреха рикошети.

Стрелбата спря. Настъпи тишина. Никъде не се виждаше тялото на жертвата. Сега пък какво стана? Рихтер погледна към екрана на уреда за следене.

Червената точка продължаваше да се движи. Изведнъж в тъмнината се чу някакъв звук.

— Там! — изкрещя Рихтер.

Последва нов убийствен залп. Жално издрънча разкъсана от куршуми тенекия.

Рихтер отново сведе поглед към екрана. Червената точка се отдалечаваше от тях.

— Не, там! — той посочи към разнебитеното скеле на конвейра.

Всички се затичаха, като не спираха да стрелят.

Играта се проточи — никъде не се виждаше труп, а червената точка продължаваше да се движи, винаги някъде близо до тях. Сякаш човекът отсреща имаше девет живота.

Нещо издраска по пода, съвсем близо до тях. Агентите отвърнаха с ураганен огън, стаята се изпълни с прах.

Рихтер насочи прожектора към мястото в което бяха стреляли. Но отново тялото на Куейд не се виждаше никъде.

Той загледа учудено уреда в ръката си. Мигащата червена точка съвсем ясно показваше, че Куейд трябва да е някъде пред тях. Но него го нямаше. Наоколо се виждаха само купчини боклуци.

Рихтер насочи светлината на прожектора към една купчина пред тях и изведнъж нещо блесна…

Подивял от ужас плъх, стиснал в острата си муцуна парче от марсианска шоколадова пръчка. Сигналът идваше точно откъм него.

Изведнъж Рихтер възкликна ядно. Мръсникът ги бе измамил, сигурно е дал на плъха да изяде индикатора, скрит в шоколадова пръчка. И докато те са тичали подир него, Куейд тихичко се е измъкнал.

Изиграни — за кой ли път!

Обхванат от дива ярост Рихтер вдигна пистолета и изстреля цял пълнител в дребното същество.

Когато най-сетне червената пелена на гнева се смъкна от очите му, пред него стоеше Хелм и му показваше останките от счупен видеоплеър. Изглежда е бил засегнат от случаен куршум, защото въртеше все един и същ рефрен като развален грамофон. Рихтер бавно изви глава и впери поглед в премигващия сигнал на екрана.

Вероятно само малка част от диска се бе запазил, но и това бе достатъчно за да се разпознае гласът на Хаузър, който повтаряше до безкрай:

— …вдигаш си задника и отиваш на Марс хррпвщрц вдигаш си задника и отиваш…