Зов за завръщане

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВАБЯГСТВОТО

Куейд и Мелина бяха завързани за кресла, които много напомняха на познатото на Куейд кресло от клиниката за имплантация на корпорация „СПОМЕНИ“. През цялото време Куейд беше нащрек и търсеше най-малката възможност за бягство, но агентите нито за миг не им свалиха белезниците. Пък и дори да беше успял да се освободи, Мелина щеше да е в ръцете им като заложничка.

Куейд се замисли за възможните последствия от предстоящата дезимплантация. Каква бе вероятността техниците да осъзнаят важността на получените сведения? Съществуваше ли поне малка възможност Хаузър да дойде на себе си с непокътната в паметта тайна? Съмняваше се. Самият апарат вероятно ще алармира техниците още в мига, в който срещне нещо необичайно, да не говорим че при среща с извънземния имплантат тази аларма ще е стократно по-силна. Но какво да стори, така завързан и безпомощен?

Кохаген наблюдаваше как докторът и неговите шестима асистенти се приготвят за процедурата по репрограмиране. На Мелина вече й бяха включили венозна система. Куейд се напъна отчаяно, докато въвеждаха иглата във вената, но борбата изглеждаше безсмислена. Не го беше страх от манипулацията, нито от това, че ще загуби личността си. Страхуваше се от онова, което щеше да последва. И което изглеждаше неминуемо.

— Отпусни се, Куейд — обади се Кохаген. — Ще ти хареса да си Хаузър.

— Мисля, че по-скоро ще ми се гади — отвърна той. Хаузър беше виновен за да се стигне до тук — той бе изложил на риск Мелина, посланието на но’уиняните и благодарение на него беше унищожен Марсианския Фронт за Освобождение. Може би беше прав да го презира.

— Прав си — отвърна Кохаген. — Но затова пък си има голяма къща и „Мерцедес“. Ти харесваш Мелина, нали? — той хвърли поглед към красивата жена, която се намръщи от тази проява на внимание. — Е, ще можеш да си я чукаш всяка нощ. Защото тя ще е жената на Хаузър. И не само това — ние ще я програмираме да бъде вярна, добра и смирена — каквато трябва да бъде жената.

Куейд и Мелина се спогледаха ужасени. Куейд си помисли, че ако е искал някога такава жена, вече я е притежавал в лицето на Лори, която бе изиграла великолепно ролята си. Но още тогава, под пълното въздействие на имплантата, той не изпитваше нищо друго освен влечение към нея и всяка нощ сънуваше своята истинска любов — Мелина. Защото харесваше истинските жени — силни и независими. Знаеше че тя отвръща на чувствата му. Че винаги е готова ма му прости, ако в нещо сбърка. Мисълта, че вместо тази жена ще има някаква послушна кукла направо го отвращаваше. Сигурно по същия начин се чувстваше и самата Мелина — за нея това би означавало предателство към всичко — чувствата й, каузата, за която се бореше. Да, тя също бе играла ролята на курва, но това не беше нищо повече от една роля. Но как ли се чувстваше сега, когато тази роля заплашваше да се превърне в доживотна присъда? Сигурно би предпочела да бъде лоботомирана и до известна степен точно това я чакаше.

Видеофонът внезапно иззвъня. Един от агентите побърза да го включи и след това се обърна към Кохаген.

— Сър, за вас е.

Кохаген се изправи с досада пред екрана, от който го гледаше смирено някакъв техник, изправен пред стена от прибори и индикатори.

— Какво има? — изръмжа Кохаген.

— Сър, — заговори техникът — кислородът в сектор Г наближава долна граница. Ще има ли нови разпоредби?

— Засега не — отряза Кохаген.

— Едва ли ще издържат повече от час, сър — рече техникът.

Кохаген натисна няколко копчета и на екрана се появиха три различни гледни точки от улиците на Винъсвил — сектор Г. Навсякъде се търкаляха задъхани, борещи се за всяка глътка въздух нещастници — по тротоарите, пред вратите, под прозорците. Мелина извърна глава, неспособна да гледа, а Куейд яростно сви мишци. Как искаше да е свободен в този миг! Да може да спре този вманиачен диктатор.

Кохаген отново извика на екрана техника.

— Значи всичко ще свърши съвсем скоро — каза той и изключи връзката.

— Не бъди такъв мръсник, Кохаген! — извика Куейд. — Дай въздух на хората!

— Скъпи приятелю, само след няколко минути ще загубиш всякакъв интерес към тези хора — Кохаген се обърна към доктора. — Започвай.

Докторът нагласи шлема на главата на Мелина. Тя рязко дръпна глава, но веднага я сграбчиха още по-здраво.

След това докторът се приближи към Куейд и внимателно постави шлема на главата му. Рихтер, който стоеше наблизо се наведе към доктора.

— А-хм, извинете, докторе, когато той отново се превърне в Хаузър ще си спомня ли за събитията в тази стая?

— Нито миг — увери го докторът.

— Мерси — Рихтер замахна и удари всичка сила Куейд в лицето.

Причерня му пред очите. Окото му със сигурност щеше да се подуе, а много бе възможно да има и сътресение, но най-вече го заболя от собствената му безпомощност. Той погледна към Рихтер, който се усмихваше доволно.

— Ти си бил голям смелчага — подхвърли подигравателно Куейд.

Кохаген дръпна настрана Рихтер.

— Съжалявам, Куейд. Но всичко съвсем скоро ще свърши и ние пак ще си бъдем приятелчета.

По-скоро би станал приятел с някой отровен скорпион. Но не това го тревожеше, а как да скрие посланието на но’уиняните.

Докторът включи имплантатора. Разнесе се пронизително пищене, като от зъболекарска машинка в старите филми на ужасите. Кохаген се намръщи и излезе от лабораторията. Рихтер го последва. На прага Кохаген спря и погледна към Куейд.

— Между другото, довечера в къщи ще има празненство. Защо не прескочите с Мелина, да кажем около девет?

Куейд стисна зъби и не отговори.

Кохаген се обърна към доктора.

— Док, ще бъдете ли така добър да му напомните?

— Мм-хъм — отвърна замислено докторът, погълнат от сложната настройка на апарата.

Рихтер помаха с ръка.

— Ще се видим довечера.

И сигурно ще се преструва, че не знае защо окото на Хаузър е оттекло. Може и да попита за причината. Какъв лицемер, но това едва ли беше единствения му недостатък!

Кохаген и Рихтер най-сетне излязоха. От имплантатора се носеше някакво пронизително скърцане, но още по-неприятна бе мисълта за онова, което предстоеше да стане. Имаше чувството, че се готвят да му изрежат част от мозъка и да я заменят с мозък на някой вмирисал се в моргата труп.

Изглежда двамата с Мелина бяха решили да не се дават така лесно. Те съсредоточиха всичките си умствени сили и се приготвиха да отхвърлят имплантата, дори ако имаше най-малка възможност за това. Ала бяха изправени срещу далеч по-могъщи сили от техните. Куейд отново сви мускули, но презрамките, които държаха ръцете и краката му не поддадоха.

— Моля ви, стойте спокойно — каза докторът.

Сега вече Куейд наистина почувства болка, не само физическа — от впилите се в плътта му презрамки, но и душевна — от безсилието пред неумолимия ход на съдбата. И двете болки ставаха все по-силни. Куейд сбърчи вежди в отчаяно усилие да се пребори с враждебната програма.

— Не се съпротивлявайте — посъветва ги докторът. — Така само ще ви боли повече.

Куейд хвърли поглед на сгърченото тяло на Мелина. От очите й струяха сълзи и се стичаха на ручейчета надолу. Той заблъска тялото си в креслото, мъчейки се отчаяно да се освободи. Имплантаторът зави още по-силно, но това беше нищо в сравнение с душевните и физически терзания, които изпитваха двамата. Куейд почувства, че го завладява безпомощност. Разбираше добре, че в никакъв случай не бива да се предава. Дали така се чувства жената, когато я изнасилват? Това на което го подлагаха също беше един вид изнасилване.

— Мистър Куейд, процедурата, която ни предстои да изпълним е доста сложна — заговори отново докторът. — Ако не стоите спокойно и не ни сътрудничите съществува опастност от усложнения, от типа на шизоидната емболия.

Дали това не е начин да скрие посланието на пришълците? Така или иначе — друг изход нямаше. Куейд с мъка се съсредоточи. Той напрегна всички сили да задържи собствената си идентичност. Знаеше че това е последната надежда за спасение от безизходната ситуация.

Презрамките издържаха и този порив — Кохаген несъмнено бе взел всички предпазни мерки. Но Куейд почувства, че болтовете, които държаха креслото започнаха лекичко да поддават.

— Още малко успокоително — нареди докторът на своя асистент.

Сега или никога! Куейд знаеше, че това е неговия последен шанс. Чувстваше силите си на изчерпване. Какво да стори?

Но’уи! — отчаяно призова той. — Помогнете!

Изведнъж, сякаш чудодейна сила изпълни неговото изтощено от борба тяло. Шумът и болката се усилиха неимоверно, имаше чувството, че вече не издържа на ужасните мъчения и същевременно силата му продължаваше да расте. Дали това не беше силата на безумието, която пришълците бяха освободили в дебрите на съзнанието му? Това нямаше никакво значение. Той отново напъна с ръце и отвори уста за да изреве от болка.

Изведнъж подложката под лявата ръка се размърда и после се откъсна с оглушителен трясък. Куейд вдигна освободената си ръка, на която се поклащаше масивната подложка. Още малко и ще е е свободен!

Той замахна и счупи банката, от която му подаваха успокоително. Дори с една ръка той можеше да…

Докторът се хвърли и се опита да го задържи. Куейд вдигна подложката и заби щръкналия от другия й край болт право в гърлото на нападателя.

Един от асистентите се опита да го задържи. Куейд обви врата му и с едно стисване го прекърши.

А сега трябваше час по-скоро да се освободи. Той отметна шлема от главата си. Процесът на имплантация беше прекъснат! Чувстваше страхотна болка, сякаш някой му бе изтеглил стоманени жици направо от мозъка, но всичко премина бързо.

Другия асистент се пресегна иззад гърба му и го сграбчи за китката. Куейд го хвана за косата и с грубо дръпване го прехвърли през рамо. Асистентът падна с глава, мужду краката на Куейд. Куейд сви колене и притисна черепа на асистента, сякаш искаше да счупи орех. Той изкрещя и се отпусна безжизнено.

Куейд посегна и освободи презрамката на другата ръка. Сега вече и двете му ръце бяха свободни. Той видя, че Мелина продължава да се съпротивлява на имплантацията.

— Дръж се! — извика й окуражаващо Куейд.

Останалите четирима асистенти го наобиколиха и се опитаха да го удържат. Единият от тях замахна с дълга метална пръчка. Куейд сграбчи друг асистент и го изправи пред себе си като щит. Пръчката се заби право в окото на нещастника и той издъхна в същия миг. Останалите замръзнаха ужасени от тази страшна развръзка. Куейд се възползва от краткотрайната пауза за да си освободи единия крак. После незабавно го включи в действие и ритна най-близкия асистент между краката — сгърченото от болка лице на асистента го накара да си спомни за това, което му бе сторила Лори в хотела. Асистентът падна на пода и се затъркаля.

Куейд се изправи. Другият му крак все още бе завързан, но сега нямаше време да се занимава с него. Заплашваха го от две страни, единия асистент сграбчил пожарната брадва, а другия вдигнал металната пръчка над глава. Куейд ловко избягна свистящото острие на брадвата, сграбчи металнтата пръчка и после бързо се наведе да освободи завързания си крак. Брадвата отново иссвистя и той отскочи тъкмо навреме.

Вече напълно свободен Куейд стовари желязната пръчка върху главата на този, който доскоро искаше да я употреби срещу него. След това се хвърли към Мелина и дръпна шлема от главата й.

През това време последният асистент направи онова, което трябваше да стори още в самото начало — да включи алармата. После побягна към вратата. Куейд скочи след него, хвана го за раменете и го засили право в стената. Асистентът се смъкна в безсъзнание на пода, оставяйки кървава диря от размазания си нос. Жалко че не беше Рихтер, за ду върне дълга отпреди малко. Всъщност, това едва ли щеше да го направи по-хубав.

Куейд се върна при Мелина и разкопча презрамките, които я държаха.

— Наред ли си? — попита я разтревожен.

Тя кимна.

Това не го задоволи.

— Сигурна ли си, че си ти?

Тя помисли за миг.

— Не съм сигурна, мили — отвърна покорно тя. — А ти как мислиш?

Куейд я гледаше втрещен. После Мелина се усмихна.

— Да се махаме оттук! — каза тя.

Това му прозвуча като музика! Той разкопча и последната презрамка. Мелина скочи пъргаво от креслото, стисна дръжката на захвърлената брадва и се затича към вратата.

Куейд я последва и двамата изскочиха в коридора. Тревожно виеха сирени. Към тях тичаха двама войници. Мелина хвърли брадвата и тя се заби в гърдите на единия. Куейд стовари металната пръчка върху главата на другия. Двама по-малко.

Куейд и Мелина сграбчиха оръжията на войниците и се затичаха към асансьора. Куейд натисна бутона. Не знаеше колко време ще загубят в очакване да дойде кабината. Дали да не потърсят стълбите? Все пак с асансьора щеше да е по-бързо.

Динг! Асансьорът спря на техния етаж. Вратата се отвори. Поне десетина войници се вторачиха изумени в тях.

Куейд натисна спусъка и ги покоси с един откос. Динг! Вратата се затвори и асансьора продължи нагоре.

В същия миг пристигна другия асансьор. Динг! Този слизаше надолу. Вратата се отвори. Вътре нямаше никой. Изглежда, че дори асансьорите можеха да си вземат бележка. Двамата побързаха да влязат.

Докато асансьорът се спускаше Куейд се обърна към Мелина.

— Искам да знаеш нещо, в случай че нямаме втора възможност да си поговорим. Искам да ти кажа, че независимо какво е имало преди между нас…

Тя пристъпи към него и го целуна.

— Зная — прекъсна го с тих глас Мелина.

— Но Хаузър…

— Щях да съм твоя, стига само да беше стоял кротко в очакване на имплантацията — продължи тя. — Но ти предпочете да се биеш, за да ме освободиш. Затова сега думите са излишни.

— Аз те искам! Обичам те! Но…

— Но не с цената на гибелта на Марс — рече тя.

— Да. Но освен това…

Асансьорът спря на приземния етаж.

— По-късно — каза с напрегнат глас Мелина.

Вратата се плъзна встрани. Двамата подадоха предпазливо глава. Отнякъде пищеше сирена. По коридора тичаха миньори, мястото приличаше на развълнуван мравуняк. Сред тълпата се носеха товарни вагонетки и патрулни коли. Наоколо беше пълно с войници. Никой не знаеше какво точно става, което още повече засилваше безпорядъка.

Двамата размениха бързи погледи. Това бе единствения им шанс.

Те изскочиха от асансьора и се помъчиха да се слеят с тълпата. Нямаха късмет. Забелязаха ги. Няколко войника откриха огън по тях.

Побягнаха. Куейд се метна на една къртица, сграбчи шофьора за яката и го изхвърли навън. После завъртя кормилото и затърси Мелина през прозореца. Войниците продължаваха да стрелят, но куршумите рекушираха в дебелата броня на машината.

Никъде не я виждаше.

— Мелина! — извика отчаяно той.

— Тук съм — разнесе се зад гърба му спокойният й глас.

Куейд извърна глава. Мелина седеше точно зад него — в пасажерското кресло. Люкът над главата й беше залостен. Не беше чакала покана.

Куейд даде газ. Машината изрева и подскочи напред като огромно и страшно чудовище. Войниците се разбягаха.

Кохаген стоеше пред панорамния прозорец и гледаше мрачно към пръснатите из червената пустиня прозрачни куполи. Хоризонтът беше бледорозов, скоро щеше да се зазори. От долните етажи все още се чуваше проглушения вой на сирените.

Рихтер приктъпи от крак на крак. Какво още искаше Кохаген? Нима не му бе станало ясно, че има само един начин да се справят с този предател Хаузър?

— Е, сър? — рече не след дълго той.

Кохаген продължаваше да мълчи замислено. Хаузър беше най-добрият му агент. Скъпичко щеше да му струва повторното му залавяне, ако разбира се успеят. Приятелството не се простира чак дотам. Чашата на търпението беше преляла. Той произнесе с равен глас, без да се обръща:

— Да се премахне!

— Крайно време беше, мамицата му — промърмори Рихтер, обърна се рязко и излезе от стаята.

Грешеше, ако си мислеше, че Кохаген не го е чул. Кохаген се беше вцепенил от наглостта му. Ако не бяха глупавите грешки на Рихтер всичко досега да е свършило благополучно. Куейд щеше да бъде репрограмиран и нямаше да има възможност да се привърже толкова към настоящата си идентичност. Трябва ужасно да вярва в себе си, след като се биеше така добре за живота си. Освен това, ще трябва да нареди да премахнат Рихтер след като си свърши работата. Наистина, крайно време е за това.

Кохаген почувства, че го завладява гняв. Той спря поглед на безгрижно плуващата в аквариума рибка и изведнъж помете стъклената купа от бюрото си. Аквариумът се пръсна и рибката се замята отчаяно, неспособна да диша. На устните на Кохаген плъзна перверзна усмивка.

Но сега имаше по-важна работа. Кохаген подозираше, че Хаузър знае доста повече за артефакта, отколкото му бе казал. След срещата с Куейд вече бе уверен. Не биваше да губи нито миг.

Той включи видеофона.

— Повикайте сапьорската бригада — нареди той. След това впери поглед в стената. Не искаше да го прави — да взриви артефакта и с него да загуби най-добрия си агент. При други обстоятелства щеше да има нужда и от двете. Но собственната му безопастност стоеше над всичко. Беше построил малка империя и не можеше да си позволи да я загуби заради немотивирана алчност или някакво си приятелство.