Зов за завръщане

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВАРЕАКТОРЪТ

— Знаеш ли как да стигнем до Пирамидалната планина оттук? — извика през рамо Куейд, докато землекопната машина се носеше с див рев.

— Да — отвърна Мелина и се наведе към прозореца. — Завий надясно ей там — тя посочи с ръка.

Куейд зави в указания тунел и се понесе с максимална скорост. Ужасени миньори се разбягваха от пътя му.

— Внимавай! — извика тя. Не искаше да пострадат невинни хора, само марионетките на Кохаген.

— Трябва да стигнем преди тях — рече Куейд с напрегнат глас. — Иначе той ще разруши реактора.

Тя го погледна уплашено.

— Но…

— Ако Марс получи своя въздух с Кохаген е свършено — опита се да й обясни Куейд, но видя, че сега не е момента.

Той рязко изви волана за да избегне един паднал на трасето миньор. Пътят пред него бе чист и Куейд натисна педала до долу.

— Ако Марс получи своя въздух, — повтори зашеметено Мелина — ние ще бъдем свободни.

— Ние ще бъдем свободни — повтори той. — Но има и още. Но’уиняните…

— Какво?

— Така и не можах да ти обясня досега — а и не беше съвсем безопасно да го знаеш, докато съществуваше възможността Кохаген да го изтръгне от теб чрез мъчения — рече той. — Аз — тоест Хаузър — е научил доста интересни неща след като те е изоставил в шахтата.

— Изоставил ? — запита намръщено тя.

— Хаузър е бил шпионин. Сега вече си спомням добре. През цялото време е играл по предварително замислен план. Престорил се е, че „пропада“ в шахтата за да може да бъде „заловен“ от хората на Агенцията. Мисията, която е изпълнявал по поръчка на Кохаген и по своя собствена идея вече е била към своя край. Опасявал се е, че скоро ще бъде разкрит. Но това не е била единствената причина.

— Разбирам. Не е необходимо да ми обясняваш.

— Не, необходимо е! Ти не разбираш! Хаузър е бил човек на Кохаген. Бездушна машина, готова на всичко за да изпълни замисленото и да доведе до успешен край мисията. И тогава ти си се появила в живота му. Показала си му какво означава да вярваш в нещо и да се бориш за него. Какво означава да си добър. Спечелила си уважението му, а после и… Чувствата му към теб са били толкова странни и объркани, че отначало не е знаел какво да мисли. Мъчел се да ги управлява, да не им обръща внимание, но едва когато се спуснал в Пирамидалната мина осъзнал, че не може да те предаде защото… те обича. Затова започнал да изследва извънземния комплекс, сякаш наистина изпълнявал мисията, на която си го била изпратила. И попаднал на пришълците.

Тя се обърна и го погледна изумена.

— Попаднал на кого?

— Те оставили… едно послание. В него се казвало, че артефактът е дело на но’уиняните — интелигентна галактическа мравкоподобна раса, която построила това съоръжение за нас — когато дозреем до него. Предназначението на това гигантско съоръжение е да създаде атмосфера на Марс и да ни запознае с технология, която ще ни помогне да влезем в галактиката като равноправна и интелигентна търговска раса, като цивилизация с бъдеще.

— Мисионери! — възкликна с разбиране тя.

— Точно така. Хаузър бил удивен от откритието. Но’уиняните не само разкрили тайната на комплекса, но и поставили на плещите му отгромна отговорност — отговорност за съдбата на цялото човечество. Поръчали му да разкаже на всички какво е предназначението на комплекса и как да го използваме. Защото ако съумеем да го използваме както трябва ще се превърнем в галактическа раса, но ако не го сторим, или се опитаме да го разрушим…

— Разрушението ще засегне и нас — завърши тя вместо него.

— Съвършено правилно. До известна степен съоръжението би могло да се оприличи на невероятна по мощ бомба. Отнесем ли се с него както трябва всичко ще е наред, човечеството ще просперира и пред него ще се разкрият невероятни простори, ще заживеем в нова епоха, по-велика от всичко, което сме постигнали досега. Но сбъркаме ли то ще избухне. Долу, под ледения блок са складирани стотици милиони тонове азотоводородна киселина. Готова всеки миг да избухне.

— Невероятно! — каза с объркан глас Мелина. — Ако тези запаси бъдат освободени цялата колония ще бъде пометена!

— Да. С но’уиняните шега не бива. Видях едно от техните новоизлюпени. Току що появило се на бял свят и вече знаеше отговори на въпроси, на които аз бих се затруднил да отговоря. Подложиха го на сурова проверка, за да се убедят, че не е мутант, в противен случай щяха да го унищожат. И то издържа. Същото важи и за нас — или ще се справим, или ще бъдем изтрити от лицето на планетата. Така че ако Кохаген успее да унищожи артефакта ще загубим не само въздуха, но и Марс.

— И какво е направил Хаузър? — попита тя.

— След като научил това, Хаузър взел решение — продължи Куейд. — Тръпнел при мисълта, че ще попаднеш в ръцете на Кохаген и ще те измъчват, за да изтръгнат от теб сведения за Куато. Освен това, в никакъв случай Кохаген не бивало да научава за тайната на извънземния комплекс. Кохаген вече се досещал, че комплекса може да произвежда въздух и се готвел да го унищожи, за да не заплашва неговата власт на планетата. Но ако научел, че в комплекса се крият тайни за нови и непознати за човечеството могъщи технологии, той със сигурност щял да се възползва от тях за да…

— За да завладее и Земята — довърши Мелина. — Ще се престори, че изучава комплекса за доброто на всички, а всъщност през това време ще се добере до информация, която да използва за разширяване на своята империя. И после ще завладее всичко, което поиска.

— Точно така. Хаузър — не го оневинявам, все пак той е бил един от най-опасните агенти на Кохаген — гледал по-различно на света след като се влюбил в теб, положително въздействие оказал и телепатичния имплантат на но’уиняните. И той започнал да се замисля как да помогне на човечеството и да спаси теб. Знаел, че всички агенти минават на периодична телепатична проверка, с цел да се избегне внедряването на шпиони в тайната организация и че при първата подобна проверка в него ще открият информацията за пришълците. И така Хаузър…

— Пожелал да играе главна роля в измисления от него план — завърши тя.

— Правилно. И така спасил теб и артефакта. Но сега…

— Вече разбирам всичко — възкликна развълнувано Мелина. — Направи, каквото смяташ, че трябва де бъде направено, Дъг. Трябва да стигнем там преди Кохаген и да активираме съоръжението, с което да попречим на разрушаването му.

— А след това да се справим с Кохаген — добави той. — Иначе той ще заяви, че съоръжението е активирано благодарение на него и по негова идея и току виж се обявил за герой. Не знам дали можеш само да си представиш колко опасен и хлъзгав е този човек! Рискът, на който се подлагаме е огромен, а шансовете ни не са кой знае какви, но…

— Куато и бунтовниците от съпротивата вече пожертваха живота си — промълви тихо тя. — Не мога да остана по-назад — после ненадейно се наклони и го целуна по бузата.

— Това нещо няма ли радио? — попита той. — Да чуем какво става с преследвачите.

Тя се пресегна и включи радиото. Беше стандартно, пригодено да приема и предава на всички честоти. Мелина смени няколко станции.

— Сигурно са ги предупредили да поддържат радиотишина — предположи тя. — За да не разбере никой какво става.

— Да, но в такъв случай не ще могат да координират усилията си по нашето залавяне — отвърна с известно задоволство той. — Значи който превари…

Тя попадна на една станция, която предаваше новини.

— …резултатите от извънредните избори ще бъдат съобщени щом приключи преброяването — каза говорителят. — Новини от света на учените. Както стана известно, била е наблюдавана появата на още една „необяснима Нова“. С това броят на наблюдаваните през последно време астрономически феномени достига седем. Ще ви припомня, че според нашите водещи астрономи, появата на тези звезди е в разрез с досегашните ни представи за космогония. Освен това…

Нещо странно ставаше в главата на Куейд.

— О, Божичко! — извика той.

— Какво има? — попита го разтревожено Мелина.

— Тези съобщения — за Новите — току що разбрах — той преглътна развълнуван от направеното откритие.

— Какво се е случило, Дъг? — настоя тя.

— Тези Нови — те са изкуствени — успя да завърши той. — Ето защо нашите учени не могат да обяснят появата им. Те са засети, по същия начин, по който но’уиняните посяват разумни раси.

— Предполагам че е възможно, ако наистина тези извънземни са толкова могъщи, колкото казваш — в гласа й се долови съмнение. — Но не мога да повярвам, че…

— Трябва да повярваш! — прекъсна я Куейд. — Та ти дори не си виждала колко е голям реактора! Щом могат да построят такова исполинско по размери и мощ съоръжение и да произвеждат атмосфера в мащабите на цяла една планета, тогава защо да не могат да ускорят една звезда до възникването на Нова!

— Може и да е така, щом казваш. Но какво общо има това с нас?

— Казах ти вече, с тях шега не бива! При но’уиняните винаги е било така — всичко или нищо. Никога не чакат повторна възможност.

— Да, но…

— Символът на разрушението в тяхното послание — каза той и в гласа му се долови нотка на ужас. — Беше Свръхнова.

— Защо не? — сви рамене Мелина. — А ние използваме череп и кости за да покажем,че нещо е отровно. Но смисълът е съвсем преносен. Това е метафора.

— Те не познават метафората. Тяхната раса възприема нещата такива, каквито са, може би това е заложено в генетичната им памет, както при мравките. За тях, едно нещо или е, или не е и в такъв случай не представлява интерес. Няма междинни положения, няма частични или мъгляви определения. Така че, когато използват символът на Свръхнова…

Изведнъж на лицето й се изписа ужас.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че когато казват Свръхнова, те имат предвид именно Свръхнова! Искам да кажа, че ако сбъркаме нещо с реактора или се опитаме да го унищожим…

— Нашето слънце ще се превърне в Свръхнова — каза тя.

— Сигурно това е запрограмирано. В момента, в който раекторът бъде активиран неправилно, той ще изпрати импулс към нашето Слънце. То ще избухне и вълната на разрушението ще помете всичко, може би чак до орбитата на Юпитер. В галактически мащаб това ще е само едно малко пламъче, но то ще означава край за нашата раса. Както са изчезнали преди хиляди години всички тези раси, а светлините от тези взривове едва сега стигат до нас. Има три изисквания към една разумна раса, за да стане галактическа. Първо — сама да създаде технология за междупланетно пътуване, второ — да може да осъзнае смисъла на артефакта и третото е неопределено — но в случая означава да може да използва пправилно този артефакт.

— Втора възможност няма да има — съгласи се тя.

— Сбъркаме ли, фойерверките ще се видят из цялата галактика — произнесе с побледняло лице Куейд. Той си спомни за съня, който бе сънувал — за края на човечеството. Всъщност, не сън — а предупреждение на извънземните!

— Фойерверки — повтори замислено тя. — Божичко, Дъг…

— Да — той стисна кормилото и отново даде газ.

Машината пресече един напречен тунел. От него рязко изви втора землекопна машина и се понесе в бясно преследване.

Мелина погледна назад.

— Това е Бени! — възкликна тя. — Внимавай, той знае как да кара!

Изглежда беше права. Къртиците не бяха предназначени за състезание, но тази отзад ги настигаше с невероятна бързина. Свредела й се въртеше заплашително и все по-близо.

— Внимавай! — извика Мелина.

Нямаха кой знае какъв избор. Куейд следеше в огледалото приближаващата се машина — свредела беше предназначен да пробива скали, как ли щеше да се справи с бронята?

Разнесе се ужасяващо скърцане на метал, впиващ се в метал. Вътре полетяха откъснати от задната стена парчета. Цялата машина се разтърси.

Куейд натисна педала, но той вече бе притиснат плътно до пода. Машината се носеше с максимална скорост и въпреки това ги бяха застигнали. Бени наистина си го биваше в шофирането!

Върха на свредела проби металната стена и със свистене проникна в тясното помещение. Двамата се наклониха, сякаш да го избегнат, но нямаше къде да се скрият. Свистенето беше направо оглушително! Всеки миг свредела щеше да ги разкъса на парчета като месомелачка!

Изведнъж въртящото се желязо замря, само на сантиметри от гърбовете им.

— Май стигна до края — предположи Мелина. — Нали е предназначено за скали, а те се разцепват, когато влезе на определена дълбочина. Сигурно се е заклещил в метала.

— Заклещил се е, а? — ухили се мрачно Куейд. — В такъв случай май сме го хванали за топките.

— За топките ли? — попита тя като му хвърли кос поглед.

— Или каквото има там. Я да видим дали ще му хареса ако си поиграем малко с него.

Куейд завъртя рязко кормилото, първо наляво, после надясно и машината зад тях се залюля в тесния тунел. Бени безпомощно се мяташе в кабината и при следващото залюляване къртицата се блъсна в стената. Той с мъка се удържа и натисна с всичка сила спирачката. С ужасяващо скърцане свредела се отдели от плячката си и землекопната машина забоде колела в меката пръст на тунела.

— Трябва да ти призная, че играта ужасно ми се понрави — обади се Мелина.

Куейд остана невъзмутим. Далеч зад тях, Бени правеше отчаяни опити да извади забитата си машина, задните колела буксуваха с пълни обороти. Най-сетне тежката бронирана кола потегли назад, заби се в отсрещната стена и после възобнови преследването.

Тунелът напред не беше осветен. Куейд включи светлините и видя, че мястото е достатъчно широко за обратен завой. Той изключи фаровете и завъртя кормилото.

— Какво ще правиш? — попита разтревожено Мелина.

— Да видим как ще му се понрави, ако ние го боцнем — рече със стиснати зъби Куейд. — Дали ще му хареса неговото собствено лекарство.

Той завърши обратния завой и даде газ, с все така изгасени светлини. Машината на Бени се появи иззад ъгъла и се понесе перпендикулярно на техния курс. Фаровете на къртицата хвърляха призрачни отблясъци по стените на тунела.

Куейд натисна газта и запали светлините. Пред него блесна дясната страна на машината на Бени.

Куейд освободи свредела и го пусна да се върти. След това се прицели право в кабината.

— Сега ми падна — извика яростно той.

Фаровете осветиха тесния люк, зад който блестяха разширените от ужас очи на Бени, който едва сега бе видял приближаващата се опасност. Той се опита да избегне таранния удар като даде газ, но беше закъснял. Свределът се заби в тънката стена на кабината и я прониза сякаш минаваше през хартия. В миг Бени се превърна на ситно накълцано месо, което се полепи по стените на машината.

Куейд продължи да натиска педала, докато заби машината на Бени в насрещната стена. През вентилационните отвърстия се посипа прах и пясък. От страшния удар къртицата се разтресе и заскърца пронизително.

Нищо друго не му оставаше, освен да продължава напред. Стената на тунела се пропука. Куейд стискаше здраво кормилото и се молеше да не заседнат. Имаха късмет — стената се оказа тънка и зад нея имаше празно пространство.

— Дъг! — извика Мелина като гледаше ужасено пред себе си.

Едва сега Куейд осъзна, че късметът не е бил на тяхна страна. Отпред нямаше нищо. Бяха прокопали тунел към бездната на чуждоземния реактор!

Той настисна с всичка сила спирачката. Землекопната машина забоде нос в прокопаното отвърстие и започна да се плъзга към бездната. Разкъсаната от свредела на Бени задна стена опря в тавана и забави за миг падането.

— Скачай! — извика Куейд и скъса колана на седалката.

Двамата излетяха един след друг през тясната врата и се вкопчиха в металното скеле, което стърчеше от стената. Само секунда по-късно огромната машина полетя надолу в тъмните дълбини.

Но защо не се задушаваха? В бездната от неговите сънища цареше вакуум — и двамата бяха използвали скафандри, когато проникваха в нея през шахтата. Нима би могъл да забрави мъчителния опит да целуне Мелина през полупрозрачния шлем! А тук имаше въздух — значи реакторът беше херметически затворен.

Още една невидима преграда между него и познанията на Хаузър падна в този момент — той си „спомни“, че централния сектор на реактора е херметизиран по нареждане на Кохаген, за да могат в него да се извършат разширени научни проучвания. Все пак Кохаген действаше предпазливо при изучаване на реактора, инак досега всички да са изгорели в адското пъкло на поредната Нова. Херметизацията за щастие не бе повлияла на реактора — в края на краищата нали в резултат от неговата работа, на планетата щеше да се появи атмосфера. Хаузър и Мелина бяха посетили нехерметичната и неизследвана досега от Кохаген част — за да открият каква невероятна тайна крие в себе си извънземния комплекс. Реакторът, който бе привлякъл вниманието на Кохаген не беше нищо повече от върхът на айсберга, в чиято сърцевина Хаузър бе успял да проникне.

Увиснали на скелето над бездната, двамата се залюляха докато си поемат дъх, след което се изкатериха отгоре му и се вгледаха в здрача под тях.

— Прав си — прошепна с възхищение Мелина. — Никога не съм виждала подобно нещо. Поне десет пъти по-голямо е от всичко, което бих могла да си представя и…

— И сто пъти по-сложно — довърши с не по-малък възторг в гласа Куейд, макар че не за първи път стъпваше тук и освен това знаеше достатъчно за комплекса, благодарение на информацията, получена от но’уиняните. — Пред очите ни е нашето бъдеще — бъдещето на човечеството — стига да успеем да го активираме преди да го разруши Кохаген.

Не можеха да откъснат очи от грандиозната гледка. Грамадна по размери метална колона, наподобяваща древната Айфелова кула, излизаше от стената до тях и се извиваше към центъра на просторната зала, където заедно с други три подобни арки тя подпираше масивна кръгла платформа.

Платформата приличаше на гигантско сито, през всяка от дупките минаваха исполински метални колони, които се спускаха от тавана и се губеха надолу в сумрака на бездната. Още много подобни арки и сита прикрепяха колоните на различни нива под и над тях.

Куейд внимателно се изкатери на желязната арка.

— Ела — повика той Мелина.

Тя си изкатери до него и огледа дългия и тесен мост над мрака, по който им предстоеше да преминат. Сякаш се простираше чак до безкрая.

Изведнъж просторната зала бе разтърсена от взрив. И двамата подскочиха.

— Машината — пръв се досети Куейд. Беше стигнала до дъното. Имаха чувството, че са минали часове от мига, в който изхвърчаха от нея, но в действителност бяха минали само няколко секунди — великолепието на реактора ги бе накарало да забравят за временните си затруднения. Куейд отново потъна в съзерцание.

— Скоро ще са тук — напомни му Мелина. — Трябва да го направиш преди да дойдат.

— Да вървим! — съгласи се с решителен глас той. — Как ще ти понесе малко алпинизъм?

— Честно казано никак — сбърчи вежди тя. — Но като се има предвид какво е заложено, мисля че ще се справя.

— Добро момиче — но тя не беше момиче, тя беше жена.

Двамата запълзяха бързо по металната подпора като се стараеха да не гледат надолу.