Зов за завръщане

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВАЕДЖМАР

Куейд се бе изтегнал на леглото в стаята си, в хотел „Хилтън“. Нощта тук бе относително понятие — за туристи една, а за местните друга. По-дългия с близо половин час марсиански ден отдавна не тревожеше марсианците, но за туристите, пристигнали току-що от Земята адаптацията бе доста трудна. Ето защо всяка стая можеше да се нагласи на различен денонощен цикъл, според желанията и изискванията на нейния обитател. Куейд въобще не си направи труда да променя този цикъл и го остави така, както го бе програмирал предишния наемател. Сигурно и той е бил турист от Земята като него. Затова макар навън да бе все още късен следобед, в стаята цареше нощен мрак.

Хрътките на Кохаген все още не бяха надушили дирите му. Дали наистина бе прикрил следите си, или просто изчакваха нейде навън подходящ момент, за да го премахнат? След няколкото безуспешни опита, положително си бяха взели бележка и следващия път ще пипат по-внимателно. Най-вероятно просто искаха да избягнат някоя касапница насред един от най-оживените хотели на планетата. Сигурно няма да изложат на риск спокойствието на туристическия сезон само заради една погрешна или прибързана стъпка. Така че тази привидна безопасност бе по-скоро моментна, но всъщност, кой би могъл да знае със сигурност какво се крие зад нея? За по-сигурно Куейд реши да постави вързоп от чаршафи в леглото, а той да спи някъде другаде.

Но не оцеляването бе това, което занимаваше мислите му в момента. Все се връщаше на Мелина. Какво още трябваше да стори за да спечели доверието й? Вече бе напълно уверен, че именно тя е жената от неговите сънища. Друга на нейно място щеше да направи опит да го съблазни и да изпомпа от него колкото може информация, а после да го предаде на неговите преследвачи. Мелина не направи това — тя просто го изгони. Само в едно бе спечелил от неудачната среща — вече й вярваше повече от всякога. Но това едва ли щеше да му помогне да си възвърне загубеното доверие на Мелина.

Е, най-добре ще е да поспи. Така поне има надежда да се срещне отново с нея в съня си и да потърси начин да се сближи с жената, която бе отхвърлила любовта му. Имаше нужда от почивка. Малко преди да си легне той хапна от марсианските шоколадови пръчки, глътна няколко таблетки с витамини и сега се чувстваше по-добре. Не беше голям почитател на сладкото, но шоколадовите пръчки някак го сближаваха с Хаузър и това поддържаше в него надеждата, че ще може да си спомни нещо по-важно. Куейд не беше кой знае какъв специалист по въпросите на човешката психика, но беше уверен, че колкото повече се забърква с нещата, които в ежедневието са вълнували Хаузър, толкова по-голяма е надеждата да разбере мотивацията на този човек. А това би могло да му спаси живота или поне да го изпълни с повече смисъл и съдържание.

Куейд включи стеновизора. Екранът бе далеч по-малък от неговия на Земята — индустрията тук бе доста изостанала — но все пак можеше да се гледа.

В момента вървяха домашните новини — пък и какво друго? Показваха някакви скучни гледки — черни камънаци, сред безкрайна червена пустиня. Само преди няколко часа подобен пейзаж би предизвикал нескритото му възхищение, но сега — след скарването с Мелина, всичко го дразнеше.

— Около четиридесет години след първата пилотирана експедиция до Марс хората попаднаха на следи от извънземна цивилизация — говореше нечий глас зад кадър. — След откриването на петна остъклен от висока температура пясък, учените излязоха с предположението, че Марс е бил посещаван от извънземни пришълци.

Куейд продължаваше да лежи на просторното хотелско легло, окъпан в синя светлина от екрана и бледочервена — от вечерното марсианско небе. Усещаше, че това, за което говорят би трябвало да го заинтересува, но не можеше да откъсне мислите си от Мелина. Пред очите си виждаше само разгневеното й лице — както я бе видял за последен път. С Мелина до него целият Марс би се превърнал в рай, но без нея тук всичко бе мрачно и тъжно.

Той смени канала. На екрана се появи лицето на Вайлъс Кохаген и Куейд го загледа напрегнато. Кохаген говореше направо от кабинета си.

— Днес, точно в 18.30 подписах указ за обявяване на извънредно положение във Федералната Колония Марс. Няма да позволя на когото и да било да сложи ръка върху нашия минерален експорт. Време е най-сетне мистър Куато и неговите терористи да разберат, че с престъпните си действия само влошават положението на обикновените трудови…

Куейд бе впил очи в лицето на своя враг. Кохаген обявява военно положение? Защо? Какъв смисъл има това? Зад него бяха изправени такива могъщи сили, че този ход изглеждаше най-малкото пресилен. Не, в политиката е така. Диктаторът винаги се нуждае от привидни безредици, които да оправдаят суровите мерки, наложени от него, за да запази своята абсолютна власт.

С това съобщението приключи. Ето още нещо, което избягваха да показват на потенциалните колонисти от Земята.

На следващия кадър четирима оковани затворници се притискаха към стените на тясна килия, от която въздухът излизаше с тихо свистене. Без съмнение затворниците разбираха това, но бяха безсилни да направят каквото и да било за за променят съдбата си.

— Франсис Акуадо — повреда на обществена собственост — обяви говорителят. — Джудит Реденсек и Джийнет Уайл — опит за съпротива при арест. Томас Захари — предателство.

Разхерметизацията продължаваше. Затворниците се задъхваха от недостиг на въздух. От лигавиците им бликна кръв. Очите им се изцъклиха. Камерата се спираше на всяка подробност и я показваше в едър план с неумолимата садистичност на някой оператор-психопат. Присъдата очевидно бе смърт чрез мъчение. За Марс както изглежда това бе ежедневие, превърнало се едва ли не в телевизионна забава, предназначена за най-широк кръг зрители. Което от своя страна не говореше никак добре за тези зрители. На Земята предпочитаха да не си показват много кирливите ризи.

Екранът изгасна. Без да иска го бе изключил. Куейд седеше в леглото, стиснал главата си с ръце.

Щом на Марс даваха смъртна присъда за повреда на обществена собственост, то вероятно всеки, който драскаше по стените би могъл да получи такава присъда. Стига разбира се да го хванат. Същото се отнасяше и за някой невинен, който се е възпротивил при ареста — смърт. Да не говорим за обвинението в предателство — едно доста разтегливо понятие при днешното състояние на политиката. Куейд би могъл да бъде обвинен по всички тези пунктове! И да бъде осъден! Счупеният прозорец на Космопорта, съпротива при опит за арест и какво ли още не. И най-вече — без съмнение ще бъде признат за виновен по най-важното обвинение — в предателство спрямо правителството на Марс. Куейд чувстваше, че се задъхва от омраза. Ако в този миг пред него като по чудо се бе появил бутон с надпис: „УНИЩОЖИ МАРСИАНСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО“, той би го натиснал без да се колебае. Но по-вероятно бе Марсианското правителство да се добере преди него до бутона с надпис „УНИЩОЖИ ХАУЗЪР/КУЕЙД“ и да го натисне.

Ако само можеше да изрови онази страшна тайна, която се криеше в собствената му глава — тогава може би щеше да си разчисти сметките с Агенцията и със самия Кохаген. Само да можеше!

Изведнъж на вратата се почука. Куейд замръзна, готов за всичко. Дали главорезите щяха да почукат преди да нахлуят при него?

На вратата се почука отново.

— Мистър Куейд?

Той се поколеба, след това реши да отговори. В края на краищата, ако бяха неговите преследвачи досега да са разбили вратата, или вече да стрелят през нея.

— Да?

— Трябва да говоря с вас — за мистър Хаузър.

Куейд не бе произнасял това име пред никого в хотела. Тук беше регистриран като Брубейкър. Значи човекът отвън не бе случаен посетител. Гласът му се стори познат и той се помъчи да си спомни откъде. Но така и не успя.

Не биваше да рискува. Извади пистолета и го зареди. Още щом се бе прибрал в стаята, той бе събрал всички части, разхвърляни сред вещите и ги бе сглобил. Куейд се приближи тихо да вратата и застана встрани от нея.

— Кой сте вие? — запита той.

— Д-р Еджмар — чу се приглушен глас. — Работя в корпорация „СПОМЕНИ“.

Настъпи пауза. Не след дълго Еджмар проговори отново.

— Малко е трудно за обяснение. Ще бъдете ли така добър да ме пуснете да вляза? Не нося оръжие.

Куейд внимателно открехна вратата и надникна отвън, с готов пистолет в ръка.

Пред вратата стоеше един безвреден на вид интелектуалец. Още в мига в който го зърна, Куейд се досети къде е чувал гласа му. Това бе говорителят от рекламния видеоклип на корпорация „СПОМЕНИ“, който бе видял в метрото на Земята. Като че ли именно от тази реклама бе започнало всичко.

Куейд насочи пистолета към мъжа и огледа внимателно коридора.

— Не се безпокойте — рече Еджмар. — Сам съм. Мога ли да вляза?

Куейд протегна ръка, сграбчи неканения посетител и го издърпа в стаята, след което затвори вратата. Обискира го, но не намери никакво оръжие.

— Това, което ще ви кажа, е малко трудно за възприемане, мистър Куейд.

— Слушам — отвърна Куейд.

— Страхувам се, че в този момент вие не сте тук.

Куейд едва успя да подтисне смеха си, макар че бе ужасно напрегнат.

— Знаете ли, докторе, още малко остава да ви повярвам — може би точно това бе целта му! До този миг поне не бе споменал нито Кохаген, нито Мелина, но ако го бе сторил само щеше да си навлече още по-тежки подозрения. Например, ако се бе опитал да го убеди, че го изпраща Мелина, а всъщност целеше да го заведе право в лапите на Кохаген. Но това с което започна разговора му се стори направо забавно в този напрегнат момент. Какво би спечелил Кохаген, ако успее да убеди Куейд, че той всъщност не е тук? Далеч по-лесно би било направо да го изпрати някъде — например в ада, с помощта на някой точно изстрелян от засада куршум.

— Както вече ви казах, в този момент вие не сте тук — настоя отново човекът срещу него. — И аз не съм тук.

Що за халюцинация, щом докторът може да я споделя със своя пациент? Куейд протегна ръка и сграбчи рамото на своя събеседник, сякаш да провери дали е от плът.

— Много интересно. И къде сме ние?

— В „СПОМЕНИ“.

Куейд за миг загуби своята самоувереност. Възможно ли бе това да е обяснението? Да, той отиде в „СПОМЕНИ“, но единственото, което се случи там бе, че получи тежкостепенна дезориентираност. Най-точно бе да се каже, че светът, в който живее се срина в един миг и той се превърна във вечния беглец.

— Точно в този момент вие лежите завързан в креслото за имплантация — продължи Еджмар. — И аз се свързвам с вас с помощта на дистанционно управлявана психосонда.

— Аха, разбирам — значи в момента аз сънувам! — рече подигравателно Куейд. — И всичко, което става е част от приятната ваканция, осигурена ми от вашата корпорация.

Само че едва ли в подобен пакет от имплантирани мечти щеше да има такава болезнена и тъжна сцена като момента, в който Мелина го изгони. Само реалността бе способна на подобна жестокост към него!

— Не съвсем — продължи Еджмар без да обръща внимание на сарказма на Куейд. Докторите изглежда се научават отрано да не се влияят от поведението на своите пациенти. — Това, което вие изживявате е свободна халюцинация, базирана само донякъде на нашите записи. Но в основата си, вие сте създателят на всички събития в този халюцинаторен свят.

Това накара Куейд да се замисли. Наистина — ако предположи, че мозъкът му е отхвърлил предложения запис за любовната връзка с Мелина и на негово място е развил някакви собствени фантазии? И така неговата подозрителност става нейна подозрителност в съня и тя го отблъсква. Някъде беше чел, че подобно нещо е възможно, май го наричаха трансферация или нещо такова. В такъв случай той е в състояние да унищожи собствения си мозък!

И въпреки всичко Куейд все още не можеше да повярва.

— Добре, ако това е моя халюцинация тогава кой те е поканил теб?

— Аз бях изкуствено имплантиран, именно за да предотвратя подобни инциденти — отвърна без никакво колебание Еджмар. След това продължи още по-убедително. — Неприятно ми е да ви го съобщя, мистър Куейд, но вие имате остра шизоидна емболия. По никакъв начин не можем да ви извадим от собствената ви халюцинация. Изпратиха ме за да ви убедя да се върнете в реалния свят.

— Под реалния разбирате не този, в който сме в момента, така ли? — попита го Куейд.

— Помислете, мистър Куейд. Вашият сън започна по средата на процедурата по имплантиране. Всичко, което се случи след това — стрелбата, преследването, пътуването до Марс в първокласна кабина, стаята тук, в хотел „Хилтън“ — всичко това е част от поръчката, която направихте в „СПОМЕНИ“.

— Това, което говорите е пълна глупост! — възрази Куейд, но вече беше започнал да се опасява, че не е така.

— А какво ще кажете за момичето? — запита с безизразен глас Еджмар. — Брюнетка, с едри гърди, страстна и скромна, точно каквато си поръчахте. И това ли са глупости?

— Тя е истинска — каза Куейд. — Сънувах я още преди да дойда в „СПОМЕНИ“.

— Мистър Куейд, чуйте се само какви ги приказвате — прекъсна го неговия събеседник. — Тя е истинска защото вие сте я сънували?

— Точно така — Куейд наистина вярваше в това, макар да не очакваше, че ще убеди доктора.

Еджмар въздъхна обезкуражен.

— Може би това ще ви убеди. Ако обичате, бихте ли отворили вратата?

Куейд притисна пистолета в ребрата на Еджмар.

— Ти я отвори!

— Грубостта е излишна в случая — доктор Еджмар изправи рамене и се отправи към вратата.

Куейд се промъкна зад него, готов на всичко.

На всичко друго, но не и това, което видя.

На прага стоеше Лори!

Куейд направи всичко възможно да прикрие изненадата си. Лори сякаш бе по-красива и привлекателна от всякога, красивите й гърди се разкриваха малко повече от допустимото, на лицето й, точно под окото имаше мъничка, но добре изразена червенина от дулото на пистолета, с който я бе ударил. Изведнъж му стана мъчно, че го е направил, никога преди това не я бе удрял.

Лори го гледаше с опънато лице, сякаш с мъка сдържаше сълзите си. В очите й се четеше безгранична обич — нямаше ни най-малък намек на съмнение, че някога е била нещо друго освен неговата вярна и възлюбена съпруга.

— Мили…

Но нали тя стреля по него! Нахвърли се върху него, опита се да го убие с кухненския нож. Раните от тези атаки още не бяха заздравели по тялото му. Опита се да отвлече вниманието му, докато дойдат Рихтер и Хелм. А после му каза, че целият им съвместен живот е бил имплантиран, с изключение на последните шест седмици. Мили?

Божичко, как само му се искаше да й повярва! Ако това наистина е сън, то тогава тя никога не се е нахвърляла върху него и все така го обича.

— Моля, заповядайте, мисис Куейд — обади се Еджмар.

Лори пристъпи колебливо през прага. Бедрата й се полюшваха както преди — нещо, което винаги го е влудявало от страст. И все още го влудяваше. Може и да не я обича, но със сигурност може да се каже, че не я мрази!

Тогава, защо в съня си й бе дал такава отвратителна роля? Дали това не бе само израз на някакъв подсъзнателен стремеж да я замени с жената от Марс? В това имаше някаква логика, макар и аморална. Всичко бе така объркано!

И все пак не бива така лесно да й се доверява! Куейд притегли Лори към себе си и я обискира набързо. Докато пръстите му тършуваха из дрехите и докосваха гърдите й, душата му стенеше по красивото й тяло. Колко пъти бе притискал в страстните си обятия тази вълнуваща плът и колко удоволствия бе получавал от тази жена, която продължаваше да твърди, че е негова законна съпруга. Как можеше да се съмнява сега в нея?

— Предполагам, че и ти не си тук в този момент — каза той с дрезгав глас. Усещаше, че вече става досаден, но какъв друг изход му оставаше? Една единствена грешка би била равна на катастрофа.

— Аз съм тук, в „СПОМЕНИ“ — рече простичко тя.

Куейд се изсмя и я отблъсна. Но отвътре все така го болеше. Как му се искаше в този момент Лори да изкрещи, да му каже, че го мрази, да се нахвърли върху него! Тогава поне щеше да се чувства оправдан в грубостта си към нея, независимо дали сцената бе измислена или реална.

— Аз те обичам, Дъг — каза тя и очите й се напълниха със сълзи.

— Точно така. И затова се опита да ме убиеш! — той реши да се бори докрай, та дори и само в съня си.

— Неее! — възпротиви се тя и внезапно избухна в плач. — Никога не бих ти причинила болка! Аз те обичам. Искам да се върнеш при мен — отчаянието й направо му късаше сърцето.

— Да не повярваш — промърмори той. Но вече не бе така сигурен в себе си. И все пак, колко хубаво щеше да е, ако можеше да я прегърне и…

— Кое не е за вярване, мистър Куейд? — попита Еджмар. — Че в момента имате параноиден пристъп на базата на остра психоневротична травма? Или че… — гласът му стана подигравателен. — Или че вие сте непобедим таен агент от Марс, жертва на междупланетна конспирация, целяща единствено да го превърне в строителен работник?

Куейд почувства, че започва да губи почва под краката си. Сякаш всичко съвпадаше, дори придобиваше нова окраска след обясненията на доктора! И наистина, как иначе може да се обясни цялата тази бъркотия освен като дело на един нездрав халюциниращ разум?

В очите на Еджмар се четеше съчувствие и симпатия.

— Дъг, колко от нас са герои? Ти си един чудесен, изпълнен с достойнство мъж. Имаш красива жена, която те обича.

Лори го гледаше с любов.

— Имаш хубава работа, бъдещето ти е осигурено — продължи Еджмар. — Животът е пред теб, Дъг — той се намръщи добродушно. — Но ти трябва да пожелаеш да се върнеш в реалността.

Най-сетне всичко си заставаше на мястото. Куейд вече бе напълно убеден. Изглежда наистина е станал жертва на желанието си да бъде герой, но после всичко се е изродило в този нереален, измислен кошмар. Искал е да има красива жена — но нали има Лори. Е, косата й не е черна, но нима това може да бъде причина да се раздели с нея? Като си спомни само, как се отнесе с него Мелина…

— Какво трябва да направя? — попита той.

Еджмар протегна към него ръката си, в шепата стискаше мъничка таблетка.

— Изпий това.

— Какво е то? — Куейд не беше чак толкова глупав, да повярва че една въображаема таблетка ще може да стори онова, което самото въображение не може.

— Това е символ — обясни Еджмар. — Символ на твоето желание да се върнеш към реалността. — Вътре в твоя сън, ти ще заспиш.

И ще се събуди в реалността? Да, това се бе случвало и преди, когато бе паднал в бездната, за да се събуди в собственото си легло с Лори до него. Колко привлекателно изглеждаше предложението на доктора! Изпиваш една таблетка и всичко свършва. Привлекателно и логично — в живота бе точно така, човек изпива лекарството за да оздравее. А в съня го изпива за да пожелае да оздравее. Но ефектът в края на краищата ще е същия.

— Бъдете сигурен, мистър Куейд, че корпорация „СПОМЕНИ“ ще ви осигури лекарска консултация дотогава, докато вие се нуждаете от нея. И в добавка, ако подпишете, че се отказвате от претенции към нас, ще ви изплатим доста голямо парично обезщетение.

— Колко? — Куейд попита почти механично, без всъщност да се интересува. Истинският въпрос бе дали да предпочете познатата и скучна земна реалност, пред тази въртележка от налудничави приключения на Марс. Отговорът сам по себе си би трябвало да е еднозначен, но все още дълбоко в душата го измъчваше споменът за Мелина и за онова другото, до което така и не бе успял да се добере…

— Сто хиляди кредита. Може би и повече.

Лори плесна с ръце и го погледна щастлива.

— Помисли си само, Дъг. Ще можем да си купим къща.

И няма да живеят в противния апартамент на двестотния етаж. Не можеше да се отрече, предложението бе страшно привлекателно. Може би ще могат да си позволят и някоя почивка на морското дъно.

— Разбира се — сякаш потвърди мислите му Еджмар. — Единственото което трябва да направите е да изпиете тази таблетка.

Изведнъж отново го завладя предишната подозрителност. Защо, по дяволите, всичко се свежда до тази таблетка? Но може ли просто да заяви на всеослушание: „Всичко това е сън! Сега ще се събудя! Искам да се върна към реалността и Лори!“ и така да се приключи. И преди, макар и рядко му се бе случвало да излиза с усилие на волята от някой неприятен сън. Сънят просто губеше съдържание и той се пробуждаше. Е, понякога се случваше и обратното, да се събуди тъкмо по средата на някой вълнуващ еротичен сън и да си остане само с ерекцията. Но това май беше доста отдавна, още преди да се срещне с Лори. И все пак смисълът бе същия — щом не може да излезе от съня без символа, защо ще може да излезе с помощта на символа? Защо толкова настояваха да глътне този символ?

— Да речем, че сте прави — заговори Куейд. — И че всичко това е сън — той вдигна пистолета и го опря в челото на Еджмар. — В такъв случай, ако сега натисна спусъка това няма да има никакво значение за теб.

Той бавно започна да натиска спусъка. Ето една проверка, която най-сетне значеше нещо. Ако това не е сън, Еджмар пръв ще се откаже от нея.

— Дъг, недей! — извика Лори.

Но Еджмар стоеше съвършено спокоен. В очите му се четеше единствено загриженост за състоянието на неговия пациент.

— Дъг, за мен това ще е без никакво значение, но последствията за теб ще са направо ужасни. В ума ти аз ще съм умрял. Тогава няма да има кой да те изведе и ти ще останеш завинаги в твоя психотичен свят.

Ами ако това, което докторът твърди е истина? Психозата е болест на ума. Може би всяко негово решение, колкото и дребно наглед, предопределя насоката на развитие на халюцинацията? В такъв случай застрелването на Еджмар ще е израз на неговото подсъзнателно желание да остане в този измислен свят, докато ако изпие таблетката, това ще означава, че иска да се върне към реалността.

— Дъг, моля те, дай възможност на доктор Еджмар да ти помогне! — намеси се Лори.

Куейд стоеше застинал в нерешителност, с пръст на спусъка. Знаеше, че може да го направи — може да пръсне черепа на доктора. Но дали иска да го стори? Ами ако това означава, да заживее вечно в този свят на насилие, убийства и отхвърлена любов?

— Стените на реалността ще се стоварят върху теб — каза Еджмар. — Всичко ще се обърка — ту ще се озоваваш в лагера на бунтовниците, като техен водач, ту ще си дясната ръка на Кохаген и смъртен враг на всички бунтовници. Докато накрая се върнеш на Земята, но вече лоботомиран.

Куейд чувстваше, че е напълно деморализиран. Ако наистина лежи в прекоматозно състояние на Земята, от което не може да бъде изведен, то без съмнение рано или късно ще се наложи да го лоботомират. И тогава ще се превърне в мозъчен инвалид. Никой няма да иска да го гледа. Защото да гледаш инвалид в този суров свят е най-малкото неикономично. Изглежда, не му оставаше друг избор, освен да ги послуша.

— Хайде, стегни се, Куейд — каза с решителен глас Еджмар. — И разкарай тоя пистолет. Имаме работа да вършим.

Куейд свали с известно колебание пистолета. Ако това е сън и той застреля някой, изглежда по-вероятно е в края на краищата да пострада той, а не неговата жертва.

— Чудесно. А сега вземи таблетката… ето така… — Еджмар му подаде таблетката и Куейд я стисна с треперещи пръсти — … и я постави на езика.

Куейд постави таблетката в устата си. Усещането беше съвсем обичайно. Така и трябва да бъде, до сега сънят по нищо не се бе отличавал от реалността.

— И я глътни — продължи Еджмар, сякаш даваше указания на сляп пилот как да кацне.

Куейд се поколеба. Еджмар и Лори следяха нетърпеливо движенията му.

— Хайде, Дъг — подкани го Лори.

Но той сякаш бе парализиран от нерешителност. Ами ако това не е сън? Тогава тази таблетка би могла да бъде някакво свръхмощно приспивателно, или дори отрова.

И в този миг Куейд видя мъничка капка пот да се спуска по челото на Еджмар.

Сякаш решението взе Хаузър. Той вдигна рязко пистолета и натисна спусъка.

Пластичния експлозив в пластичната гилза на пластичния пистолет, изпрати пластичния куршум право в главата на доктора. В следния миг стената зад него бе цялата опръскана в кръв.

Изведнъж кървавото петно на стената експлодира и от взривната вълна Куейд отлетя към насрещната стена. В стената се бе появила огромна дупка. Значи наистина бе сгрешил! Светът от неговия сън се рушеше, точно както бе предсказал доктор Еджмар!

Куейд се блъсна в насрещната стена и се свлече замаян на пода. През дупката нахлуха четирима марсиански агенти и се хвърлиха върху него. Значи сънят не свършваше! Напротив — Марс и реалността от последните дни бяха по-истински от всякога! Измама — всичко е било измама! Надявали са се, че ще могат да го заловят жив и да измъкнат от него всички необходими сведения. Щом са разбрали, че планът с таблетката се проваля, мигом са взели решение за атака. Да, това бе самата истина!

Възвърнал отново предишната си увереност, Куейд се зае да се отбранява. Един от агентите тъкмо се канеше да му постави белезници. Куейд го удари с лакът в челюстта, изви нечия ръка, после ритна друг и усети, че го пускат. Миг по-късно някой го сграбчи за крака. Не използваха оръжия, без съмнение им бе наредено да го хванат жив!

Куейд се хвърли на пода и се претърколи към вратата. Трябваше да се измъкне на всяка цена, да става каквото ще с този проклет сън!

Но някой препречи пътя към свободата. Куейд вдигна очи. Пред него стоеше Лори. Е, щом си го търси. Той понечи да стане и в същия миг крака й се заби в лицето му. Куейд се залюля, поразен не толкова от точния удар, колкото от бясната омраза в очите й. Не искаше да се бие с нея! Стигаше му и това, което стана на Земята.

Поколеба се само за миг, но това бе достатъчно за тези зад него. Двама души го сграбчиха за ръцете и той напъна мишци, да се освободи от хватката им.

Лори го ритна с всичка сила в слабините. Светът сякаш наистина се срина върху него. Той спря да се съпротивлява, чувстваше само една неимоверна болка, не само физическа, но и душевна, болеше го че Лори го бе предала повторно. А твърдеше, че го обича! Чу я да му говори, сякаш през дебела преграда.

— Това ти е задето ме накара да идвам чак на Марс! Знаеш колко ненавиждам тази гадна планета!

Не, не знаеше. Винаги си е мислел, че това е само превзета поза. Но изглежда, че не всичко от това, което знаеше за нея, е било актьорска игра.

Извиха му ръцете зад гърба и му сложиха белезници. Чувстваше се напълно безпомощен. После го наведоха и Лори го ритна с коляно в лицето. Куейд почти загуби съзнание.

Като в мъгла усещаше, че го влачат по пода. Поне едно нещо бе спечелил от цялата тази история. Най-сетне се бе убедил в истинските чувства на Лори към него.

Никога вече няма да й позволи да го измами. Но както изглежда едва ли щеше да има втора възможност. В този миг той загуби съзнание.

Лори извади от джоба портативен видеофон.

— В ръцете ни е — каза тя и се усмихна на Рихтер, който я гледаше от екрана.

— Свалете го долу — нареди Рихтер.

Лори го награди с въздушна целувка.

— Чао — тя изключи видеофона.

Кохаген щеше да е доволен. Що се отнася до него, той беше готов незабавно да убие този мръсен копелдак, но Лори бе успяла да го хване жив, както им бе наредил Кохаген.