Зов за завръщане

ДЕВЕТА ГЛАВА„СЪПРУГА“

Куейд се втурна във входа без да обръща внимание на учудените погледи на околните. Оставиха го да се качи сам в асансьора.

Той затвори вратата на апартамента зад гърба си и се облегна задъхан. Божичко, най-сетне у дома! Но не биваше да се отпуска — без съмнение неговите преследвачи знаеха добре къде живее.

Лори беше включила холопроектора и тъкмо тренираше най-различни тенис-удари, в синхрон със своята холотреньорка. Холограмата се озари в яркочервено, което бе сигурен белег, че е повторила правилно заучаваното движение. Тя се усмихна на Куейд, доволна от този успех.

— Здравей, миличък — посрещна го тя.

Куейд се втурна вътре като наведе глава докато минаваше покрай прозорците. Той обиколи стаята и изключи навсякъде осветлението, след това издърпа Лори от холопроектора и също го изключи. Тя го гледаше разтревожено.

— Преди малко се опитаха да ме убият! — прошепна задъхано той.

Тя замръзна.

— Опит за грабеж?

— Не! Шпиони или нещо подобно. С тях беше и Хари от работата.

Лори отстъпи назад и неволно се приближи към прозореца.

— Залегни! — извика той, сграбчи я за ръката и я дръпна на пода до себе си. Той се помъчи да я прикрие с тяло от евентуалните изстрели. — Хари беше шефа — опита се да й обясни набързо.

Лори го бутна настрана, без да откъсва от него изумен поглед и направи безуспешен опит да приглади смачкания си тоалет. Очевидно не виждаше никаква логика в поведението му.

— Но какво се е случило? И защо ще те преследват шпиони?

Що за въпрос! Той надникна внимателно от долния край на прозореца.

— Трябва да има нещо общо с Марс.

Тази вълшебно дума! Лори се намръщи. Сигурно вече се питаше дали не е превъртял на тази тема. Едва ли би могъл да я вини в този момент.

— Марс ли? Та ти никога не си бил на Марс!

— Зная. Всичко звучи малко налудничаво. След работа отидох при ония от корпорация „СПОМЕНИ“ и после по пътя за вкъщи…

— Ходил си при тези ужасни касапи на мозъци? — тя го гледаше с разширени от ужас очи.

— Остави ме да свърша! — но като си помисли за всичко, което се бе случило с него, определението й не бе никак далеч от истината. Преди да реши да се обърне към „СПОМЕНИ“, животът му бе напълно спокоен, дори скучен, ако се изключат странните сънища за Марс. Но само мигове след посещението всичко в този живот се преобърна с краката нагоре, да не говорим че за малко да го загуби съвсем. И въпреки това — дори в най-реалистичните имплантирани спомени присъствието на Хари и неговите главорези изглеждаше изключено.

— И какво поиска от тях? — запита с разтревожен глас тя. — Кажи ми!

— Поисках пътуване до Марс — някъде по пътя за вкъщи този спомен бе изплувал в главата му. Не споменът за фалшивото пътуване, какъвто изглежда нямаше, а че се бе съгласил да се подложи на имплантация. Но после нещо се беше объркало — дали това не бе причината за наложената му смъртна присъда?

— Божичко, Дъг! — очевидно Лори бе подтисната от това, че фиксидеята за Марс продължава да го преследва.

— Това няма значение. Тези типове възнамеряваха да ме застрелят… — той млъкна, осъзнавайки, че случилото се наистина бе реалност, а не някакъв кошмарен сън. — Но аз ги убих!

Да, предадено по този начин всичко изглеждаше направо невероятно и все пак бе самата истина. Доказателство за това беше кръвта по ръцете му, а също и по блузата на Лори.

Но Лори изглежда се вълнуваше от други неща. Тя направи отчаян опит да успокои разбърканите си мисли.

— Дъг, послушай ме. Никой не се е опитвал да те убие. Ти си халюцинирал.

— Дявол да го вземе, защо не ми вярваш! — избухна той. После изтича към другия прозорец и надникна.

Лори се хвърли след него и го сграбчи за рамото.

— Престани да търчиш като луд и слушай какво ще ти кажа!

Куейд се извърна и я загледа мълчаливо, подтискайки вълнението си.

— Тези касапи в „СПОМЕНИ“ са ти объркали мозъка — заговори с гневен глас тя. — И сега те преследват разни параноидни илюзии.

Той вдигна към нея окървавените си ръце.

— И това ли ще го наречеш илюзия?

Тя се отдръпна ужасена, без да знае дали трябва да се бои от него или за него.

Напълно безсмислено бе да спори с нея. Самият той още не бе наясно със ситуацията! Претича до банята като се навеждаше, когато минаваше покрай прозорците. Макар че апартаментът им бе нависоко, едва ли би било проблем за някой опитен снайперист да стреля по тях от отсрещната сграда.

Лори изчака да се затвори вратата на банята и веднага се отправи към видеофона.

— Дъг, — извика тя през рамо — ще повикам лекар.

Откъм банята се разнесе приглушения му глас.

— Недей! Не се обаждай на никой!

На екрана изплува мъжко лице и Лори се усмихна.

— Рихтер — възкликна тя. Мъжът имаше хищни, изпълнени със злоба черти, но те се смекчиха при гласът на жената.

— Здравей — каза той. Лори му изпрати въздушна целувка.

По същото време Куейд миеше кръвта от ръцете си в банята. Зачуди се откъде ли е дошла — вероятно от смазания нос на този, последния. Още по-странно бе как успя да се справи с тях. Е, не че не знаеше да се бие. Какво толкова — заставаш здраво и започваш да размахваш юмруци, докато халосаш противника — най-често работник като теб — по рамото. Но този го беше ударил с коляно. А другите — на единия бе извил врата, а другия почти го задуши. В честния бой нямаше място за такива удари. А дори и да имаше — откъде ги е научил? И с каква невероятна точност се бе справил с тях. Четири удара — и всеки един от тях брутален и ефикасен. Едва ли само страхът бе причината за всичко това. Страхът не превръща човек в хладнокръвен професионален убиец.

Докато обмисляше случилото се, той изми кръвта от ръцете си. После наплиска лице и се погледна в огледалото. Нямаше дори и драскотина! Е това вече приличаше на фантазия!

Но той добре знаеше, че не е никаква фантазия. Изсуши набързо лицето и ръцете си, изключи осветлението и натисна дръжката. Сетне, без никаква съзнателна причина застана до вратата, сякаш за да пропусне някой зад себе си.

Тъмната баня внезапно се озари от няколко трасиращи изстрела, куршумите с трясък се забиха в огледалото и насрещната стена. Късчета стъкло се посипаха наоколо. Куейд се хвърли напред и се претърколи на пода в дневната.

Убийците бяха отново по дирите му! Изглежда подсъзнателно бе очаквал подобен ход и предчувствието му бе спасило живота. Този път действията им бяха още по-брутални и неочаквани — стреляха на месо с една едничка цел — да го премахнат час по-скоро.

— Лори! — извика той и се претърколи зад масата. — Бягай!

Стаята тънеше в мрак, иззад прозорците проблясваше бледото сияние на нощния град. Куейд запълзя, обувките му задраскаха по пода и отново над главата му затрещяха изстрели, а наоколо се забиваха куршуми.

Той се хвърли към масичката за кафе и се претърколи зад нея — безшумно и ловко, нещо което дори не предполагаше, че ще е в състояние да направи. След това замръзна неподвижно и се ослуша. Убиецът тихо пристъпваше някъде пред него, използвайки прикритието на тъмнината.

Това което го тревожеше бе, че няма никакъв отговор от Лори. Сигурно са я отвлекли безшумно докато той е бил в банята. Толкова по-зле — ще трябва да си платят и за това! Само ако са посмели да й сторят нещо! Но първо — да се справи с непосредствената опасност.

В тъмнината лицето му придоби отскоро познатото хладнокръвно изражение. Макар и да имаше провали в паметта, едно бе сигурно — не за пръв път попадаше под обстрел и знаеше как да се справи.

Куейд се пресегна и безшумно вдигна възглавницата от дивана. След това я хвърли към другия край на стаята.

Възглавницата избухна в пламъка на трасиращия огън.

Куейд се втурна напред. Той се хвърли над креслото право към източника на огъна, движейки се с бързина и ловкост, които за пореден път го изненадаха.

Стовари се върху нечие тяло. Куршуми полетяха в безпорядък наоколо. Куейд замахна и изби пистолета, който се затъркаля по пода.

Тялото му сякаш само знаеше какво трябва да прави. Той сграбчи нападателя за рамото за да се ориентира и след това нанесе силен удар по корпуса. Нападателят издаде болезнен вик, въздухът със свистене напусна гърдите му. Имаше дребно, но жилаво тяло и очевидно разчиташе повече на бързината, отколкото на силата си. Куейд обви тънката жилеста шия и я притисна, колкото да забави движенията му. След това затърси с ръка ключа на осветлението.

В стаята блеснаха светлини. Куейд затвори за миг очи, после погледна към стиснатия в мъртва хватка противник.

Беше жена, дрехите й — съвсем изпокъсани.

В ръцете си държеше Лори.

Куейд бе едновременно изумен и разярен. Собствената му съпруга да стреля по него? Възможно ли бе това?

— Лори… — понечи да заговори той.

Тя скочи с два крака върху стъпалото му. Дори през дебелата обувка болката бе непоносима. За миг той отслаби хватката си.

Лори заби лакът в лицето му, той се дръпна назад, но все още не я пускаше. Тя се извъртя и го обсипа със серия къси, резки удари по лицето, гърдите и шията. Очевидно знаеше добре къде и как трябва да удря — целеше се точно и ударите й предизвикваха желания ефект. Друг на негово място щеше да е вече на земята. Само огромната му мускулна маса и прекрасна физическа подготовка го спасиха — Куейд почти рефлективно напрегна мускули и изви глава за да се предпази от ударите, или поне да намали ефективността им.

Изненадан по-скоро от откритието си, отколкото от яростната атака, Куейд почти не оказа съпротива. Не сънуваше ли отново — да го нападне собствената му съпруга? Жената, с която само преди десетина часа бе правил любов, която го бе притискала нежно и страстно в обятията си! Ако противникът му бе мъж, досега да е отвърнал на ударите. Но срещу Лори…

За Лори обаче всичко това бе само загрявка пред по-сериозния бой. Освободена от желязната му прегръдка тя нанесе няколко тежки удара, които нито можеха да бъдат избегнати, нито пък понесени доброволно.

Куейд я удари в стомаха. Нанесе удара максимално леко, ограничи се до тежестта на ръката, защото все още не желаеше да й причини болка. А и донякъде бе поразен от разярената й атака. Но най-лошото бе, че все още чувстваше въздействието на анестетика, с който го бяха натъпкали. Независимо от всичко това, ударът му я отхвърли на другия край на стаята.

Тя с мъка се задържа на крака. Без съмнение, владееше добре ръкопашния бой. По-добре отколкото би могъл да си представи дори. И по всичко изглеждаше, че това не е единственото нещо, което не знае за нея. Но как бе възможно Лори да е в съучастничество с неговите убийци? Та тя дори не се интересуваше от Марс!

Той се приближи към нея твърдо решен да я укроти и да научи колкото се може повече за тази мистериозна история.

Лори сграбчи един дълъг извит нож от стената. После направи няколко крачки към него с неподозирана и заплашителна гъвкавост. Той отстъпи назад внезапно осъзнал, че пред себе си има професионалист.

Куейд се огледа и изведнъж съзря пистолета й да се търкаля недалеч от него на пода. Направи няколко бързи крачки натам, но тя предугади намерението му, изпречи се пред него и в последвалата кратка схватка успя да го промуши в лявата ръка. Той се опита да я отблъсне от пътя си, но Лори замахна отново и на гърдите му разцъфна яркочервена бразда, от която закапа кръв. После Лори започна бавно да го избутва назад, далеч от пистолета, като следеше внимателно движенията му и дебнеше най-малката възможност да нанесе смъртоносен удар.

Той направи лъжливо движение с лявата ръка към въргалящия се на пода пистолет. Лори го промуши в ръката, но в същия миг Куейд я покоси с дясно круше.

Лори се строполи напълно парализирана на земята. Куейд използва този миг да се наведе и да насочи пистолета към нея.

— Започвай да говориш!

Тя го гледаше мълчаливо, с упорито изражение на лицето. Куейд пъхна дулото на пистолета в отвърстието на лявото й ухо. Нямаше никакво намерение да си губи времето с нея и искаше тя да го узнае час по-скоро. Сякаш отново в него бе взел връх хладнокръвният непознат.

— Защо моята собствена съпруга се опитва да ме убие?

— Не съм твоя съпруга! — отвърна тя.

Куейд зареди пистолета. Лори следеше панически движенията му.

— Кълна се в Бога! Видях те за пръв път преди шест седмици! Нашият брак не е нищо друго освен имплантат от спомени — аааарх! — Куейд сграбчи косата й и я дръпна назад. Нима наистина мислеше, че ще й повярва, че тези осем години съвместен живот не съществуват? Та той ги помнеше!

Спомняше си денят, в който се запознаха на улицата. Помнеше сватбата, тъжния контраст между неговия беден, скромно облечен баща и нейния — в лъскав свръхмодерен марсиански костюм от жабешка кожа. Помнеше всеки миг от сватбеното им пътешествие, сякаш бе станало вчера, пътуването с трансконтиненталния влак-стрела, апартаментът в скъпия хотел, където бяха наели цяла дузина неуморни андроиди за да ги обслужват. В този ден за пръв път в живота си Куейд спа на легло от гел и опита Венерианско шампанско. Пиха от невъобразимо красиви кристални рогове, израстнали в нулевата гравитация на космическите станции. Помнеше добре странното чувство от допира на хладния кристал, вкусът на искрящото синьо вино.

Мислите му се пренесоха в първите години от съвместния им живот в неговата квартира. Лори изглеждаше ужасно не на място в онази обстановка — като лунен диамант в кофа за боклук и той си спомни колко щастлива бе тя, когато се съгласи да се преместят на новото място. Никога няма да забрави какъв празник беше онази вечер… Как можеше Лори да твърди, че нито едно от тези неща не се е случило? Та той ги помнеше.

И въпреки това, тя се бе опитала да го убие. Това не беше нито някаква грешка, нито пък недоразумение. Знаеше добре с кого си има работа и желаеше само едно — неговата смърт. А това означаваше, че трябва да се вслушва в думите й, да търси скрития смисъл.

— За идиот ли ме мислиш? — запита горчиво Куейд.

Съдейки по погледа и изражението й, тя го смяташе тъкмо за такъв. Изглеждаше толкова хладнокръвна, нищо в нея не напомняше за обичливата съпруга. Подобно на нея и Куейд вече не бе скромния работник, в душата му сякаш се бе пробудил някакъв убиец.

— Спомням си нашата сватба! — извика той.

— Имплантирана в главата ти от хора на Агенцията — отвърна тя.

— А нашата любов? — сякаш с тези думи за пръв път осъзна, че никога не я е обичал истински. Той си спомняше, че я е обичал, но чувствата му към непознатата от Марс бяха някак по-истински. Е да, Лори я биваше доста в леглото, но това не беше същото. Колкото и странно да бе, сякаш в думите й имаше логика.

— Имплантирана.

— Приятелите, работата, осемте години съвместен живот. Предполагам, че всичко това също е било имплантирано.

— Не и работата — отвърна тя. — Агенцията ти я уреди.

— По дяволите — Куейд я блъсна настрани, но продължи да я държи на мушка. Опитваше се да запази хладнокръвие, но усещаше, че вече губи почва под краката. Имплантирани — това простичко обяснение решаваше толкова много малки и големи загадки. Нейните страхове във връзка със сънищата за Марс — вероятно не искаха той да си спомня за Марс? Опитите на Хари да отклони намерението му да посети „СПОМЕНИ“ — където също стана дума за Марс. Имаше и още много неизяснени неща, но и това бе достатъчно като за начало. Всичко около него е било фалшиво, жената която е обичал, приятеля който е имал. С една единствена цел — да не си спомня никога за своя истински живот. Сякаш някой бе съборил в главата му старите непотребни сгради, за да вдигне на тяхно място нови и по-солидни. Лори заговори отново.

— В Агенцията изтриха твоята самоличност и имплантираха нова. Назначиха ме за твоя жена, за да проследя дали имплантатът е прихванал и старата памет е изтрита. Съжалявам, Куейд — в гласът й обаче не се долавяше никакво съжаление — но изглежда, че целият ти живот е само един сън.

Той се подпря на стената. В думите й наистина имаше логика, но от това не му стана по-леко. Доскоро това, което го притесняваше беше само сън, сега в сън се превърна целият му живот.

— Щом не съм Дъг Куейд, тогава кой съм аз?

Тя сви рамене.

— Откъде да знам? Това не ми влиза в работата.

Как можеше да е толкова безчувствена? Но дори в това се криеше потвърждение на думите й. Любовта й към него е била само фалшива игра, това което виждаше пред себе си в момента — това бе истината.

Куейд почувства, че му прималява и с мъка се отпусна на едно кресло. Той потърка чело, чудейки се какво да прави по-нататък. Дори един спомен от предишния му живот не се бе пробудил в него в мига, в който осъзна, че настоящия е само една илюзия. Не знаеше нито къде да отиде, нито какво да стори. Сякаш някой бе избил почвата под краката му и той летеше надолу в бездната. Какво ли го чакаше на дъното?

Внезапно държанието на Лори се промени. Чертите на лицето й омекнаха, тя го загледа далеч по-дружелюбно. Отново заприлича на жената, която познаваше.

— Ще ми липсваш, Куейд — рече тя. — Ти си най-приятната задача, която някога съм имала. Наистина.

— Удоволствието бе мое — отвърна в същия стил Куейд. Вече бе показала колко малко държи на него. Какво ли бе намислила сега?

Той я притегли към себе си, без да отделя пистолет от челото й и надникна навън. Следеше внимателно движенията й, не искаше да й даде онзи шанс с пистолета, който му бе дал Хари. Всъщност дори нямаше нужда да я гледа, и без това чувстваше движенията на тялото й, притиснато плътно към него. Къде ли бяха останалите? Сигурен бе, че са някъде навън. Макар и подсъзнателно, досещаше се че хората от Агенцията никога не работят сами. Винаги се изграждаше мрежа от взаимноприкриващи се агенти. Дори с убийството на четиримата и задържането на Лори не бе постигнато нищо, освен че сега ще са нащрек.

— Какво ще кажеш, ако за последен път…? — попита го Лори. — Просто заради времето, в което бяхме заедно? — тя плъзна страстна ръка по тялото му.

Стомахът му се сви от тази проява на цинизъм. Ако това, което твърдеше Лори бе истина — и той бе склонен да вярва в думите й — тогава Куейд и неговия свят бяха чужди на този свят. Щом нямаше минало, как би могъл да има настояще? Куейд не беше човек на мисълта, той бе човек на действието. Странният сън за Марс го бе развълнувал и той потърси помощта на „СПОМЕНИ“. Но какво да стори сега? Какво да предприеме за да си възвърне живота, който бе загубил?

Най-важното бе да се справи с непосредствената опасност. Трябва да намери начин да се измъкне от преследвачите си, а едва след това да потърси пътя към забравените спомени за предишния живот.

Куейд стисна зъби. Веднъж вече го бяха изиграли, не биваше да позволи това да се повтори.

Тя отдръпна ръката си.

— Знаеш ли, струва ми се, че все пак не сме чак толкова чужди.

Той задържа поглед навън, не толкова привлечен от нещо специално, колкото за да посъбере мислите си. И без това преследвачите едва ли го чакаха на открито. Вероятно се бяха притаили и дебнеха възможност да го застрелят със снайпер. Трябва да действа бързо. Но как?

— Завържи ме, щом не ми вярваш — предложи му Лори, като се наведе за да разкрие прекрасните си гърди.

— Не знаех, че си била перверзна.

— Е, най-сетне го разбра.

Какво ли бе намислила сега? Едно бе сигурно — едва ли й беше до секс. Извърна се рязко и видя, че тя е впила очи в екрана на стеновизора.

О-хо.

На една от секциите се виждаше входа на блока. Четирима мъже тъкмо влизаха в асансьора. Предвождаше ги едър, мускулест мъж, лицето му имаше злобни черти, приличаше на отгледан с бой и глад доберман.

Куейд се обърна към Лори и притисна пистолета в главата й.

— Умно момиче — просъска той през зъби.

— Няма да ме застреляш, нали Дъг? — запита го тя със същото приятелско, дори невинно изражение. — Не след всичко, което е било между нас.

Колкото и неприятно да му бе, чувстваше известна слабост към нея. Макар да нямаше никакво съмнение, че преди малко се бе опитала да го убие, той все още не можеше да й причини болка.

— Права си, Лори. Имаше доста хубави мигове.

Тя се усмихна.

— Така си е, Дъг. Ако искаш, бихме могли… — Куейд не беше глупак. Знаеше, че това е само игра на време.

— Кои са те? — прекъсна я той.

— Кои?

— Не ме карай да правя нещо, което не желая да правя.

Лори реши, че е време да се откаже от играта.

— Едрият е Рихтер. Зъл е като кобра. До него е Хелм, който по нищо не му отстъпва. Виж, Дъг, признавам, че се опитвах да ти отвлека вниманието. Това ми е работата. Но ако искаш да избягаш, мога да ти помогна…

Той свали пистолета и я докосна по гърдите. Тя се усмихна окуражаващо и пое дълбоко въздух. Куейд замахна ненадейно с пистолета и стовари дръжката му върху главата й. Лори се свлече в несвяст.

— Беше ми приятно „да се запозная с теб“ — каза той, изненадан от собствените си действия. Отново в него говореше онзи, другият, който изглежда по-добре знаеше какво трябва да се направи. Е, дано наистина да беше така, защото що се отнася до него — той не знаеше.