Зов за завръщане

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВАОТЧАЯНИТЕ

На следващата сутрин, все още оковани, съкрушени от провала, но иначе недокоснати с пръст (за изненада на Куейд) те бяха отведени в кабинета на Кохаген. Куейд очакваше Рихтер да се възползва от предимството и да излее гнева си върху него, въпреки забраната на Кохаген, а освен това се опасяваше, че участта на Мелина може да е по-тежко от неговата — какво всъщност можеше да очаква една беззащитна жена (и то хубава) попаднала в ръцете на такива главорези. Не само че нищо не се случи, но двамата получиха храна и дори им дадоха възможност да се поизмият, а след това ги оставиха да спят (макар и под контрола на мониторите). И двамата избягваха да говорят — всяка тяхна дума би могла да бъде използвана срещу тях и другите бунтовници. Така че прекараха нощта в тревоги, но не толкова зле, колкото очакваха.

Лошото тепърва предстоеше. Пазеха ги за личния разпит на Кохаген и Куейд знаеше добре, че диктаторът няма да подбира средствата за да постигне своята цел. Рихтер беше само един главорез — брутален, но лишен от всякакво въображение. За разлика от него Кохаген беше благороден убиец, далеч по-опасен защото предпочиташе насилието само в най-изтънчените му форми.

„Иди и разкажи за видяното на твоите събратя…“

Да каже на Кохаген? Никога! Кохаген не се вълнуваше нито от просперитета на човешката раса, нито пък от галактическото съдружие. Единственото, което го интересуваше беше неговата пълна и безгранична власт над колонията Марс, или казано накратко интересуваше го само Вайлъс Кохаген. В наследството, оставено им от но’уиняните се криеше мощ непозната досега на човечеството и тя в никакъв случай не биваше да се концентрира в ръцете на един зъл диктатор.

Куейд беше готов на всякакви мъчения, но твърдо бе решил да не предава тайната. Кохаген едва ли подозираше за командния център в сърцето на извънземния комплекс, единствено Куейд бе имал възможността да се добере до него и вероятно не без помощта на самите пришълци. Ако трябваше да бъде точен, не той а Хаузър беше този, който успя да се добере до центъра, по поръчка на бунтовниците, за да разкрие тайната на подземното съоръжение. Направил го бе и заради Мелина. За да й докаже, че я обича, че е готов на всичко заради нея, за да спечели доверието й. Не, каквото и да става, той няма да издаде посланието на но’уиняните!

„Нека знаят, че изборът остава за тях.“

Два пътя стояха пред човечеството — или да игнорира съществуването на комплекса, както бе правило досега, или да изучи тайните му и след това да го използва за онова, за което го бяха създали но’уиняните. Всякакви други опити щяха да доведат до незабавното му разрушение. Куейд си спомни изображението на Свръхнова, което грееше в оная част на посланието, в която се споменаваше тази възможност. Свръхнова — пламтяща звезда, по-скоро дори космическа експлозия, разрушаваща всичко наоколо. Енергията за взрива сигурно ще дойде от подземните залежи на азотоводородна киселина, мощната вълна в миг ще помете марсианската колония. Това бяха двата възможни избора — или да използват съоръжението, или да го разрушат. Но попадне ли това знание в ръцете на Кохаген пътят ще е е само един — диктаторът ще се възплозва за да усили властта си над хората, да я разпространи над цялото човечество, да превърне всички във свои роби. Ето това вероятно не бяха предвидили пришълците, защото техния морал изключваше подобни действия. За тях едно нещо или го имаше, или го нямаше, напълно неразбираеми бяха човешките представи за „метафоричност“ и двойствеността на човешкия морал. Но’уиняните се придържаха към своята генетична памет, а на света гледаха обективно, без излишна емоционалност. Умееха да ценят истината.

„Нека знаят, че изборът остава за тях.“

Ето това беше смисълът на посланието. Предаването беше извършено — на първия, който попадна в командната стая на комплекса — и сега решението оставаше за него. Той беше техният емисар и твърдо бе решил, каквото и да става, да изпълни мисията си с чест. Мечтаеше неговата раса да израсне до статуса на галактически търговци, да бъде равна с другите разумни и цивилизовани раси в Галактиката. А за целта първо не биваше да издава своята тайна на Кохаген, защото това би означавало разрушаване на извънземния комплекс. Готов бе да даде живота си и дори живота на Мелина за тази идея. Знаеше, че и тя би постъпила като него. Не й издаде тайната, за да не я подлагат на мъченията, които го чакаха.

Мелина! Ами ако Кохаген започне да я измъчва в негово присъствие? И сигурно така ще направи, стига да реши, че това би имало смисъл. Ще издържи ли Куейд, ако това стане?

Имаше само един отговор — трябва да издържи.

Може пък да имат късмет и Кохаген да не предполага, че са научили нещо важно за артефакта. Със сигурност не се е досещал, когато е наредил да вкарат имплантата на Хаузър и да го прехвърлят на Земята под друго име. Не знаеше и предателят Бени, иначе не би застрелял Куато. А и самият Куато не успя научи много — освен, че комплекса служи за създаване на атмосфера и мястото откъдето се активира. Там някъде настъпи краят!

Вратата се отвори и мислите на Куейд бяха прекъснати. Няколко души внесоха едно отпуснато тяло и го стовариха на масата. Това беше трупът на Джордж, на корема безжизнено се полюшваше сбръчканата глава на Куато.

Кохаген сведе поглед към трупа.

— Значи това бил великия бунтовник! — възкликна той.

Рихтер и Бени, които стояха от двете страни на Куейд и Мелина се ухилиха презрително. Очевидно бяха доволни от постигнатото. Най-сетне бяха разкрили тайната на митичния водач на марсианските бунтовници и го бяха унищожили заедно с неговата организация.

Куейд зърна с крайчеца на окото си Мелина да потреперва. Изглежда все още се обвиняваше за това, че лично бе завела Бени в скривалището на Куато. Но как би могла да знае, че Бени е предател? Та той през цялото време беше на тяхна страна, биеше се за тяхната кауза, помогна им да избягат. Бени беше професионалист — това обясняваше всичко. Ако въобще някой има вина това е Куейд, или по-точно скрития под повърхността Хаузър, който не бе успял да разпознае друг професионалист, когато се бе изправил срещу него.

Кохаген се приближи и огледа с отвращение главата на Куато.

— Нищо чудно че се е крил толкова дълго — намръщи се той. После се обърна и кимна на мъжете, които вдигнаха трупа и го изнесоха. Един от тях се забави за да избърше масата от кръвта. Кохаген беше маниак на тема чистота — дори най-малкото петънце беше в състояние да го докара до бяс.

Той се приближи към седналия в креслото Куейд и го потупа по рамото.

— Е, моите поздравления, Куейд — произнесе тържествено диктаторът. — Ти наистина си герой.

— Майната ти — отвърна кратко Куейд.

Колкото и странно да бе, Кохаген не изглеждаше обиден или разгневен от този отговор. Той се усмихна лъчезарно.

— Не бъди скромен, де. Куато е мъртъв, бунтовниците са почти напълно унищожени и всичко това благодарение на теб.

Мелина извърна глава и загледа Куейд с невярващ поглед. Само за миг Кохаген бе разклатил доверието, което Куейд бе успял да си изгради отново и то с такива неимоверни усилия.

— Лъже — опита се да я успокои Куейд. Знаеше, че и двамата ги чака смърт, но не искаше да се разделят така.

Кохаген се обърна към Мелина.

— Не трябва да го виниш, скъпа. Той не е знаел какво прави — диктаторът се усмихна. — В това се крие цялата работа.

Мелина го погледна объркана, но този път и Куейд беше объркан. За какво говореше той?

— Виждаш ли, Куейд, покойният мистър Куато имаше невероятната способност да разкрива всички наши шпиони — продължи Кохаген. — Не знаехме дали е телепат, или има някакви други способности. Нито един от нашите хора не бе успял да се доближи до него. Затова двамата с Хаузър решихме да създадем теб — най-законспирираният от всички шпиони.

— Лъжеш — прекъсна го Куейд. — Хаузър се е обърнал срещу теб.

— Точно това искахме да си мислиш. Всъщност, Хаузър доброволно се подложи на процедурата по изтриването на паметта и имплантацията. Направи го веднага след първия безуспешен опит да се добере до Куато. Тая мръсна курва — Кохаген кимна към Мелина, която в отговор понечи да му се изплюе в лицето, но я задържаха — категорично отказваше да го заведе в катакомбите. Отведе го направо в Пирамидалната планина, в изоставената шахта, за която почти нищо не се знае. След като Хаузър пропадна в шахтата, тя се върна в бара, без да се яви на доклад при Куато. Всичко се оказа напразно, просто не бяха се доверили на Хаузър. Или не напълно. Трябваше да измислим някакъв начин да ги убедим във верността му към революцията.

— Защо изопачаваш всичко? — попита отвратен Куейд. Той посочи с окованите си ръце към Рихтер. — Той се опитва да ме убие от момента, в който напуснах корпорация „СПОМЕНИ“. Също и Хари и Лори, докато бях на Земята. Ако бях такъв, за какъвто ме представяш едва ли някой ще си прави труда да ме премахне. Напротив.

— Рихтер не беше посветен в операцията — отвърна Кохаген. — А другите действаха по негово нареждане.

— Тогава защо съм още жив?

Кохаген го погледна с известно уважение и гордост.

— Защото те не са от твоята класа. А и ние ти помагахме с каквото можем. Бени например…

Бени се поклони подигравателно на Куейд.

— За мен беше удоволствие, мой човек.

— Приятелят, който ти даде куфарчето — продължи Кохаген. — И то свърши доста работа, ще трябва да признаеш.

Куейд все още не можеше да повярва.

— Номерът ти не ми минава. прекалено хитро е за да е истина.

— Чак пък прекалено! Ако не беше пообъркал работата с тая корпорация, досега да сме ти върнали истинската памет. Стивънс загина при опит да те проследи от хотела. Междувременно Рихтер направи всичко възможно да провали този така грижливо замислен план — Кохаген хвърли гневен поглед на Рихтер и той наведе засрамено глава. — Чудно ми е още как успяхме.

Куейд сведе глава, под впечатленията на чутото. В думите на Кохаген имаше логика. Да предположи, че Хаузър наистина е бил агент на Кохаген. В такъв случай, след първия неуспех с Мелина, той положително ще търси някакъв друг начин да се добере до Куато. Най-напред, трябва да се отърве от несполучливо изиграната роля. И така, Хаузър инсценира падането си в шахтата и „залавянето“ от хората на Кохаген. Този толкова често повтарян сън всъщност е бил последния му съзнателен миг, преди да бъде поставен имплантата.

И все пак, две от последващите събития са се оказали абсолютно непредвидени. Първо — той е осъзнал, че наистина обича Мелина, че това за което се е преструвал е действителност — и след това е попаднал на посланието на но’уиняните. Две малки събития, които обаче променяха всичко!

Нерешен оставаше само въпросът защо се е съгласил да бъде изпратен на такава опасна мисия (дори ако се изключат непредвидено активните действия на Рихтер), след като едно от последствията ще е залавянето на жената, която обича и разкриването на тайната на комплекса? В това вече нямаше никаква логика! Може би все пак беше прав и Кохаген е измислил тази басня за да го обърка! Поредната примамка, на която да се хване, за да издаде скритата в него тайна. Дали Кохаген се досещаше за невероятните възможности, които дремеха скрити в подземния комплекс? Каквото и да става, Куейд бе твърдо решен да не издава нито дума.

— Ще трябва да ти призная нещо, Кохаген — рече той, сякаш се предаваше. — По-големи лъжи не съм чувал през целия си живот.

— Разбирам недоверието ти, Куейд. Но тук има един наш общ приятел, който ужасно иска да си поговори с теб.

— Не ми казвай кой е — прекъсна го Куейд. — Чакай, остави ме да се сетя.

Кохаген включи видеофона. На екрана се появи Хаузър, в същите дрехи, с които го бе видял първия път да му предава своето послание.

— Здравей, Куейд — рече Хаузър. — Ако слушаш това послание, това означава че Куато е мъртъв и че ти си ни завел при него. Знаех си, че няма да ме подведеш — той се изсмя и в смеха му имаше нещо грозно, нещо неприсъщо на Куейд. — Съжалявам за всички ужасни премеждия, през които те накарах да преминеш, приятел, но такава ми е работата. Не се сърди, не забравяй, че не си нищо повече от една програма.

С това сякаш беше сразена и последната защитна преграда на Куейд. Значи истина бе — Хаузър бе извършил всичко това доброволно! Но защо? Защо е предал Мелина и…?

— Бих искал да ти пожелая щастие и дълъг живот, братко, но опасявам се, че пожеланията ми няма да се сбъднат — продължи от екрана Хаузър. — Разбираш ли, тялото в което се намираш в момента е мое и аз… — Хаузър вдигна извинително рамене. — Искам си го обратно.

Куейд почувства, че го побиват тръпки. Щом неговата личност е била създадена, значи тя може да бъде изтрита. И в тялото отново ще се намести злодеят Хаузър!

— Не искам да ме мислиш за дребнав — продължаваше подигравателно Хаузър. — Но истината трябва винаги да възтържествува, а истина е че аз бях пръв в това тяло. И така, adios amigo и благодаря, че се запази жив за мен — той се усмихна с великодушната усмивка, с която победителят награждава своя сразен враг. — Кой знае? Може и да се срещнем в някой сън?

Видеопосланието свърши.

Куейд не откъсваше шокиран поглед от Мелина. Тя изглеждаше не по-малко объркана от него, след научи, че и двамата са изиграни.

И все пак оставаше нерешен един въпрос — за любовта на Хаузър към Мелина. Ако наистина я обича, тогава защо прави всичко това? Ами посланието на но’уиняните…?

Куейд изведнъж се досети. Хаузър е разбирал добре, че не бива да информира за посланието Кохаген — въпросът е бил как да спаси Мелина? Като човек на Агенцията Хаузър не си е правил никакви илюзии — знаел е, че рано или късно тя ще попадне в ръцете на диктатора. Ето защо е измислил план, който не само предвиждал Мелина да бъде оставена на свобода, за да може Куейд да се свърже с нея, но и той самият да се подложи на имплантация, при която наученото в шахтата ще се скрие някъде в дълбините на подсъзнанието — възможно най-далеч от Кохаген! Докато попадне на хора, които заслужават да научат тайната.

И така планът бил така замислен, че да реши и двата проблема. А Кохаген налапал примамката и сам му помогнал да скрие свръхценните знания, за които би дал мило и драго. Хаузър се е надявал, че Куейд ще успее да си спомни за посланието преди да заведе Кохаген при Куато. И за малко така да стане.

Съвсем за малко.

Наближаваше момента да възвърнат паметта на Хаузър и със сигурност по време на процедурата ще открият тайната. При въвеждането на имплантата обикновено не се преглеждаха подлежащите спомени, те просто биваха подтиснати. Беше като да запишеш нещо на видеодиск — никой не го интересуваше какво има отдолу. Но за да се възстановят старите спомени ще трябва да бъдат прегледани внимателно, за да се избегнат възможните противоречия. Никакви тайни не можеха да останат скрити!

Кохаген едва ли предполагаше, че след успешното унищожаване на бунтовниците го чака нещо още по-приятно! Нещо за което не е мечтал. Добре замисления план на Хаузър се изправяше пред безнадежден провал.

Проклятие!

Най-лошото беше, че Мелина никога няма да узнае за тайния план на Хаузър. Кой знае защо за това го болеше повече, отколкото за проваления замисъл.