Зов за завръщане

ТРЕТА ГЛАВАСЪНЯТ

Като всяко друго нещо и това си имаше край. Лори стана от леглото и отиде да се къпе — ужасно държеше на външния си вид, а сега косите й бяха в пълен безпорядък, червилото по устните й беше размазано имаше и поражения на други места. И все пак — Лори е жена и половина! Зачуди се как обикновен човек като него е имал късмет да се ожени за такава жена?

Куейд се излежава, докато Лори се появи от банята с мокро, блестящо тяло, след което бързо се мушна под душа. Тялото му се чувстваше чудесно, както след всяка подобна страстна схватка с Лори, но в душата му все още цареше смут. Сънят беше толкова реален! Просто не можеше да го изхвърли от мислите си, колкото и да се мъчеше.

Той се измъкна изпод душа, изсуши се и навлече работническите дрехи. Не беше нито някакъв очилат професор, още повече бизнесмен с натъпкан портфейл. Обикновен строителен работник. Е, вярно, в работата го биваше, но едва ли би могъл да се нарече изгодна партия. И въпреки това Лори се бе омъжила за него и любовта й изглеждаше непокътната от годините съвместен живот. Нямаше нищо загадъчно в начина, по който го привличаше — тя бе в състояние да очарова всеки мъж. Но с какво я привличаше той? Наистина, имаше мускулесто тяло и това й харесваше, но положително би могла да намери не един мъж с мускули, пари и власт. Какво я бе накарало да се задоволи с толкова малко? И какво караше него — най-щастливия човек на света, да сънува всяка нощ тази измислена жена? В най-добрия случай това беше някаква перверзия, в най-лошия — душевно разстройство.

Не за първи път го измъчваше този въпрос. Двамата обитаваха съвсем различни светове. Той беше строителен техник, специалист в подготовката на строителни площадки и работеше с представители на низшите класи, заедно с които участваше в разчистването на стари обекти, за да бъдат издигнати на тяхно място нови. Всъщност, не бе стигнал много по-далеч от баща си, който прекара живота си на подвижна преса. Не че някога е мечтал за нещо повече — беше горд, че е тръгнал по стъпките на баща си. Обичаше работата си, а и го биваше в нея — справяше се поне два пъти по-бързо от останалите с възложените задачи, но и това едва ли го правеше изгодна партия за красавицата Лори. Е, да, имаше мускули и това й харесваше, но не беше нито очилат професор-интелектуалец, нито пък червив от пари бизнесмен, нищо повече от един обикновен строителен работник.

А Лори? Лори беше любимата дъщеря на един известен рекламен бос. Спомни си деня, в който се запознаха, беше преди осем години. Куейд работеше по събарянето на един грохнал стъклено-бетонен небостъргач, на чието място щяха да вдигнат модерен пласплексов бизнес център. Строителната площадка беше в непосредствена близост с финансовия център и по цял ден Куейд се забавляваше да зяпа заможно облечените минувачи, свръхмодерните планеробили и дроидите-чистачи, които поддържаха изрядна чистота в района. Така поне за известно време забравяше сивотата и беднотията в работническия квартал, в който живееше.

И тогава видя Лори. Стоеше на отсрещния ъгъл на улицата и гледаше към него. Дори от разстоянието, което ги делеше, в очите й се четеше откровено възхищение. Тя страстно оглеждаше неговото запотено, мускулесто тяло. Вече бе привикнал на такива възхитено-похотливи погледи от изтупани бизнесменки, но погледът на Лори бе изпълнен с такава кипяща страст и тя не се задоволи само с това, а пресече улицата и го заговори.

Още по-изненадващо бе, че само три седмици по-късно двамата се ожениха. В началото той настояваше да живеят от неговата заплата, но постепенно Лори надделя и го накара да приеме и нейната финансова помощ. Така не след дълго напуснаха бедняшкия квартал и се преместиха в модерен, просторен апартамент в един от новите градове-кули. Лори, естествено, се чувстваше чудесно, но за него промяната бе свързана с някои затруднения. От една страна — подигравателното отношение на колегите в работата, а от друга — в новата среда той беше някак не на място.

И въпреки всичко — нямаше право да се оплаква. Апартаментът беше едно малко чудо. Той вдигна поглед към монтирания на тавана холоекран, припомняйки си еротичните сцени, които бяха заснели двамата с Лори, за да ги използват като вълнуващ фон на някоя изпълнена със страст нощ. Помисли си за сладката отмора в стаята за отдих и масаж, където след тежкия работен ден вибраторите и душоструйките прогонваха и последната капчица умора от изстисканите му мускули, от тялото му се вдигаха облаци пара, която в миг изхвърляха навън въздушните помпи. Социалната страна на новия му живот може и да беше неприятна, ала не можеше да се сравни с удоволствието от физическия комфорт и лукса.

И най-вече — той имаше Лори и любовта й, която през всичките тези години бе останала непроменена. Спомни си за това как правиха любов тази сутрин, но в мислите му по странен начин се преплете сънят, който бе развълнувал съзнанието му. Куейд объркано поклати глава.

Колко реален само беше този сън! Просто не можеше да си го изхвърли от главата, независимо че му се струваше ужасно глупав. Не ужасно — сънят бе неописуемо глупав. И защо трябва човек като него, по-щастлив от всички мъже на света да сънува друга жена, когато си има Лори? В най-добрия случай — това бе някаква перверзия, в най-лошия — белег за душевно разстройство.

Лори излезе от банята, Куейд плъзна поглед по стройното й тяло и отново се зачуди какво намира в него тази жена-богиня. Той сви неразбиращо рамене и скочи към банята. Нямаше да има време за вибромасаж, един горещ душ щеше да свърши работа. Изкъпа се набързо, изсуши се на въздушните помпи и навлече работните дрехи.

Лампите в кухнята вече горяха, по предварително зададената програма. Куейд пусна един портокал в сокоизстисквачка и докато чакаше да бъде приготвен сутрешния му сок, изсипа в смесителя няколко пакетчета полуготов протеин, две яйца, купичка брашнено желе и шепа ситно накълцани зеленчуци. Отгоре добави готовия сок, затвори смесителя и го включи, наблюдавайки през прозорчето как хранителните съставки се превръщат в една обща маса под въздействие на високоскоростните вибрации. На устните му се появи иронична усмивка. „Е, добре“ — помисли си той — „след като Лори ме обича заради тялото ми, ще се постарая да го поддържам във форма. И най-вече — трябва да се помъча да забравя този отвратителен сън“.

Макар че се изкъпа преди него, Лори още не бе приключила с обличането. Да се облече, за него бе работа за миг — панталона от вчера, нова риза, ботуши. Нейния тоалет на пръв поглед изглеждаше дори по-лесен за обличане — но в действителност беше нещо като произведение на изкуството и изискаше подобаващото му се уважение. И в края на краищата — тя държеше много повече от него на външния си вид. Само прическата й отнемаше много повече време, отколкото цялостното му обличане.

От стената, говорителят четеше последните новини, но Куейд не му обърна внимание. Той отпи от чашата с готова смес и зарея поглед през прозореца към хвърчащите из въздуха планеробили, свръхскоростните влакове, които се носеха по магистралите и всички тези забързани за работа, пълни с енергия мънички хора. Не след дълго и той ще се смеси с тях. Помисли си колко щеше да е скучен живота, ако я нямаше Лори — и наистина, вън от нея той бе ужасно скучен. Знаеше добре цената си — мускулест празноглавец, получил от живота повече, отколкото заслужава.

Видеоновините продължаваха да кънтят из стаята: "Съобщение от фронта. Тази сутрин космически сателит на Северния блок е подпалил корабни хангари в Бомбай и градът е обхванат от пламъци. Очаква се броят на жертвите да надхвърли десет хиляди. В изявление по телевизията, Председателят на Северния блок защити атаката, като определи оръжията с космическо базиране за „единствената ни защита пред превъзхождащия ни многократно в числено отношение Южен блок“. Настъпи кратка пауза, докато на екрана се редяха сцени от разрушение град. Подобни съобщения бяха солта и хляба на видеоновините. Куейд дори не си направи труда да погледне. Представи си подобна гледка зад неговия прозорец, ужасени, обгазени хора, които залитат и се препъват един в друг, но продължават да бързат за работа. Планеробили, загубили контрол избухват в пламъци, влачещи се по скоростните ленти трупове. Картината му се стори ужасно реална — имаше нещо в този град, някакъв дяволски повик към насилие и разрушение.

„… по данни на астрономите, които не могат да определят точните характеристики на тези нови звезди“ — продължаваше говорителят с неизменната си усмивка. Всички знаеха добре що за стока са учените! „Както изглежда, новооткритите звезди не отговарят на нито една от досегашните представи. Някои от тях избухват в Нови, а други в Свръхнови звезди и все още учените не са в състояние да определят вътрешния механизъм на този процес. Но с разработения през последните няколко години метод за детайлен свърханализ беше определено, че шест от звездите въобще не е трябвало да избухват или така поне твърдят астрономите — говорителят отново се усмихна — така че, захващайте се отново за работа, момчета!“

Да, всеки път, когато фактите не съвпадаха с предварително създадената теория, учените запретваха ръкави и набързо стъкмяваха нова теория. Все някога ще създадат и такава, която да съвпадне с обективната реалност. В края на краищата — звездите не се превръщаха в Нови току-така.

„… съобщение за нови стълкновения на Марс, където предишната нощ…“

Куейд се извърна и впери поглед в екрана. Телевизорът обхващаше цялата стена, между кухнята, хола и всекидневната и беше най-доброто което можеха да си позволят, макар и не три-измерен. Екранът беше разделен на множество сектори, в които паралелно вървяха прогноза за времето, новини, борсови известия, мониторинг на входната врата, развлекателна детска програма тип „бавачка“, еротично шоу за самотни стари мръсници, полезни съвети за домакините и един канал със стари видеофилми. Куейд игнорира останалите без особена мъка — още от дете той и всички останали граждани се учеха да изключват от съзнанието си девет десети от това, което става около тях и да се концентрират само върху интересуващото ги. Всяка от различните секции би могла да бъде увеличена до размерите на целия екран, но усилието не си заслужаваше — човешкото око и ум бяха най-добрият селектор. Пък и нерядко отделните членове на семейството искаха да гледат различни програми и подобен навик спестяваше неизбежния конфликт.

Новините за инцидента в марсианската мина обхващаха няколко сегмента на телевизора. От един по-малък сегмент говорителят четеше съобщението.

"… експлозия е разрушила миньорското селище над Пирамидната мина и добивът на турбиний — минерал със стратегическо значение за лъчевите оръжия на Северния блок — е прекратен.

На екрана, войници с дихателни апарати разблъскваха с приклади насъбралите се миньори. Без съмнение, военните само чакаха повод за да преминат към още по-крути мерки. Изведнъж Куейд осъзна, че пръстите му се свиват, сякаш натискат спусъците на невидими оръжия. И това бе странно, защото, доколкото си спомняше, никога през живота си не бе хващал оръжие в ръка.

„Отговорност за взрива е поел Марсианският Фронт за Освобождение — продължаваха новините — който се бори за пълна независимост на планетата от — цитирам: «тиранията на Северния блок». Фронтът също така заявява в обръщението си, че изпълнен с решимост да продължи…“

Внезапно, на целия екран се разгърна изображение на красив горски пейзаж, което досега се гушеше в една от страничните секции. Прекрасна, изпълнена със спокойствие сцена, но не това, което му бе необходимо в момента.

— Нищо чудно, че имаш кошмари — обади се зад гърба му Лори, стиснала в ръка дистанционното управление. Беше се облякла в красив костюм за ежедневието и очевидно възнамеряваше да се отправи на покупки. — Като отделяш толкова много внимание на новините.

Куейд седна на масата докато Лори си мажеше филия с масло за закуска.

— Лори, знаеш ли какво си мислех? — поде той. — Хайде наистина да го направим.

— Какво, пак ли? Мислих си, че след тази сутрин поне малко ще ти държи влага.

— Не — отвърна той, подразнен, че го е разбрала неправилно.

Тя осъзна, че говори сериозно. — Какво да направим?

— Да отидем на Марс — отвърна Куейд, леко притеснен от очакваната реакция.

Лори въздъхна изморено.

— Дъг, моля те, не разваляй тази чудесна сутрин!

— Помисли си само — заговори разпалено той. Ако само можеше да я убеди…

— Колко пъти трябва да го водим този разговор? — прекъсна го нетърпеливо тя. — Не искам да живея на Марс. Животът там е сух, скучен и грозен.

— Но отскоро удвоиха премията за нови заселници! — възрази Куейд.

— Разбира се! Че кой нормален човек ще отиде да живее там? Всеки момент може да избухне революция — тя захвърли ядосано закуската. Имаше нещастен вид.

Куейд също се почувства нещастен. Да живеят на Марс бе негова мечта, то тя не искаше и да чуе за нея. В леглото двамата се разбираха чудесно, но не и в този разговор. Той с мъка овладя гнева си, вдигна дистанционното управление от масичката и включи отново новините.

Имаше късмет — съобщенията от Марс не бяха приключили.

"След затварянето на мината — продължи говорителят — Губернаторът на Марс, Вайлъс Кохаген, настоя армията да се намеси, за да може добивът в останалите мини да продължи безпрепятствено — на екрана се появи сцена от някаква пресконференция. В центъра, Куейд разпозна Губернатора на Марсианската колония. Кохаген беше едър мъж, почти колкото Куейд. „И такъв и трябва да бъде за тази работа“ — помисли си Куейд. Назначен от Северния блок да ръководи изкопно-добивните работи на цялата територия на Марс, Губернаторът по-скоро приличаше на военен диктатор от недалечното минало. Разполагаше с почти неограничена власт и способността му да ръководи личеше дори от общуването с репортерите.

— Мистър Кохаген! — извика един журналист. — Смятате ли да преговаряте с техния водач — мистър Куато? Както изглежда, той разполага със значителна поддръжка сред…

— Глупости! — прекъсна го Кохаген. — Някой от вас виждал ли е този Куато лично? Може ли някой от вас да ми покаже негова снимка? Е? — той направи кратка пауза, но всички присъстващи мълчаха. — Ако питате мен, няма никакъв мистър Куато! — очите му гледаха сурово. — Джентълмени, искам добре да разберете едно нещо. Марс беше колонизиран от Северния блок за сметка на огромни разходи. Войната, която водим е в пряка зависимост от доставките на турбиний. Нямаме никакво намерение да се предаваме, само защото банда мързеливи мутанти си мислят, че планетата е тяхна.

Екранът отново бе превключен на познатата му пасторална картина. Лори стискаше в ръка дистанционното.

— Абсолютно прав е — каза тя. — Само дето лунатиците пощуряват при вида на Луната, а не на Марс. На Марс всички са смахнати!

Куейд посегна раздразнено към дистанционното управление, но тя отскочи зад масата и се изсмя.

— Лори, моля те! — викна й той. — Това е важно.

Тя го загледа със стиснати устни. — Целувчица?

Вече бе свикнал с тези нейни игри, които винаги завършваха с физически допир с прекрасното й тяло. Надигна се усмирен, приближи се към нея и я прегърна.

Тя се сгуши в лапите му.

— Миличък… — Лори спря под нескончаемия поток от целувки. — Знам, че ти е трудно да свикнеш с града. Но моля те, направи едно последно усилие — пак пауза — Съгласен ли си?

Куейд се усмихна насила. След последното му повишение, двамата се преместиха още двадесет етажа по-нагоре в градът-кула, което означаваше и известен възход в социално отношение. Лори беше във възторг, но Куейд, израсъл в работническа среда, изпитваше големи трудности в адаптацията към „новия град“. Още повече го дразнеше поведението на Лори в момента — тя всячески се стараеше да отвлече вниманието му от новините. Беше му ужасно интересно какво става на Марс.

Лори най-сетне го целуна. Той се пресегна зад гърба й и потърси дистанционното. Без да прекъсва потока от целувки, той превключи на новините и продължи да ги гледа над рамото й.

В момента говореше Кохаген: "Както вече сигурно сте открили, атмосферата тук, на Марс, е далеч от представите ни за мана небесна. Иначе казано — марсианската атмосфера е пълен боклук. Принудени сме да си правим въздух. И някой трябва да плаща за удоволствието.

Лори най-сетне успя да се откъсне от една на пръв поглед безкрайна целувка.

— Ще закъснееш — сигурно се бе притеснила, че отново му е дошло наум да изпълнят някой сексуален номер и то сега, след като бе положила толкова много усилия за тоалета си. Не беше много далеч от истината.

С известно неудоволствие Куейд разтвори обятията си. Но истинската причина бе, че искаше да чуе новините на спокойствие.

„Така е, — кимна един журналист — но цените ви са почти астрономически. Така например, ако от миньорската заплата се извади данъка за въздух, това което остава…“

„Това е свободна планета — прекъсна го с решителен тон Кохаген. — Щом не ви харесва въздуха, не го дишайте!“

"Мистър Кохаген, — обади се друг — бихте ли коментирали слухът, че Пирамидната мина е затворена, защото при разкопките сте попаднали на някакъв извънземен артефакт? "Кохаген завъртя очи, сякаш бе загубил търпение.

„Боб, — заговори той — ако знаеш как ми се иска наистина да намерим някой извънземен артефакт. Туристическата ни индустрия ще направи бум — репортерите се разсмяха. — но истината е, че отново става дума за гнусна пропаганда от страна на терористите, с цел да се подкопае доверието на хората в единственото легитимно правителство на Марс.“

Новините продължиха с вести от Земята.

Лори го задърпа към вратата. Той се отпусна и се остави да бъде воден, като дърпан от влекач крайцер, към изхода на апартамента. Тя отвори вратата и го изблъска навън.

— Приятен ден — пожела му с мила усмивка.

Куейд също й отвърна с усмивка, целуна я за последен път и се отправи към изхода. Зад гърба му, телевизора обсипваше празната стая с образи от десетина различни програми. Добре че поне не бе превключила на оная досадна горска сцена.

И в този миг в главата му избухна картината на страшна катастрофа — земното небе грееше в огненочервено зарево, огромните сгради пламтяха като факли. Цялата планета бе разрушена от избухване на Нова! Пламнало бе дори слънцето, по-близките до него планети бяха изпепелени мигновенно, а към по-далечните се протягаха дълги огнени езици. Той осъзна ужасен, че е обречен на гибел, заедно с цялото човечество.

Куейд отвори очи. Светът отново бе нормален. Поредния номер на развинтеното му въображение, вероятно повъзбудено от новините за тези загадъчни Нови и Свръхнови. Със Земята без съмнение това не би могло да се случи — Слънцето беше от друг тип.

Но кой всъщност можеше да го твърди със сигурност? Та нали самите астрономи бяха признали, че в Нови са се превръщали звезди, които според теорията не би трябвало да го правят? Явно дори астрономите не познаваха добре звездите. А дали познаваха Слънцето?

Не, всичко това е лудост. Той поклати глава да се отърве от лошите мисли и пое към асансьорите.