Зов за завръщане

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВАКОСМОПОРТЪТ

Безмълвие и мрак царяха навън. Фобос, по-големият от двата подобни на картофи спътници на Марс плуваше в съвсем наблизо. Дълъг бе близо седемнадесет мили, широк — тринадесет и с приблизителен диаметър около дванадесет; размери, твърде малки за луна, ала близо два пъти по-големи, отколкото на неговия вечен спътник Деймос. Външния му вид не се отличаваше с особена красота и привлекателност — доколкото можеше да е красиво и привлекателно късче покрита с остри зъбери скала, откъснало се от нагорещената повърхност на планетата преди Бог знае колко милиона години и замръзнало така, както го е сварил леденият вакуум на Космоса.

Космическият лайнер бавно се приближи към него. В сравнение със спътника, корабът изглеждаше ужасно мъничък, почти като сребриста игла. Зад тях се очертаваше огромния хоризонт на Марс — като плътна червена маса, на черния, обсипан със звезди фон. И въпреки това, сам по себе си Марс имаше дребни размери — масата му бе не повече от една десета от Земната. Ето как перспективата и гледната точка променят нещата!

От борда на малката совалка, Куейд проследи отдалечаващия се от тях космически лайнер. За останалите пътници гледката не представляваше особен интерес — и без това пътуването им се бе сторило прекалено дълго. Всичко, което ги интересуваше бяха туристическите сувенири и игралните зали. Но Куейд бе направо очарован. Ето тук, на тази малка планета се криеше загадката на неговия живот. Имаше нещо в марсианския пейзаж…

Совалката рязко увеличи скоростта си, разстоянието до планетата се скъси. Куейд постепенно възстанови чувството си за ориентация и планетата си дойде на мястото — отдолу, а не както му се струваше в началото, че е отгоре. Така бе значително по-приемлива.

Совалката пресече хоризонта, назъбен от кратери с най-различна големина. Куейд не можеше да откъсне очи от тази сурова красота. Всичко ужасно приличаше на неговия сън, само че, само че…

Той поклати глава. Просто не можеше да си спомни за какво става дума. Това, което бяха направили с паметта му беше като дебело въже, увито около собственото му тяло, впито в плътта, задушаващо всяко движение, затягащо се при всеки напън да се освободи. Чувстваше, че жадуваната свобода е още далеч.

Повърхността бе ужасно насечена, планетата напълно прилягаше на войнственото си име — име на бог. Куейд успя да зърне част от огромния екваториален каньон, наречен „Valles Marineris“, дълъг почти три хиляди мили. В сравнение с него земния Гранд каньон би изглеждал направо джудже. Отделни части от каньона бяха почти напълно сринати, сякаш са би залети от гигантски потоп. Нямаше никакво съмнение, че преди милиони години на Марс е имало вода и то много, но сега тази вода бе затворена под повърхността, в колосални подземни ледници, покрити отгоре с дебел слой скали и пясък. Никой не можеше да твърди със сигурност, колко вода има под повърхността на Марс и какво би станало ако тази вода по някакъв начин бъде освободена от сковалата я ледена прегръдка.

Отпред се издигаха масивите на три неимоверно високи вулкана. Този регион му беше познат, имаше чувството, че не за първи път попада тук! Но къде ли се криеше онова, дълбоко закопано в паметта му тайнствено нещо, което имаше връзка с ледовете…

Совалката се насочи към пик Олимп, с височина петнадесет или шестнадесет мили, доколкото си спомняше тази величествена планина се смята за най-високата в цялата Слънчева система. На пръв поглед изглеждаше странно, че планета доста по-малка от Земята има вулканична планина с размери, надхвърлящи всякакви човешки представи, но причината тук се криеше в значителна по-слабата гравитация и в относителната стабилност на марсианската кора. На Земята, подобно творение на природата отдавна да е разрушено от постоянните усилия на времето и гравитацията, а изместващата се земна кора рано или късно откъсваше вулканите от техните източници на лава и по такъв начин ги лишаваше от строителен материал, с помощта на който да растат нагоре.

Двигателите отново изреваха и совалката започна да се спуска към повърхността. Далеч под тях, в средата на Хризската долина, покривът на космодрума се разтвори и под него се откри площадката за кацане. Совалката се спусна през отвора и покривът се затвори над нея. Необходимостта от подобни механизми се дължеше на простия факт, че на Марс атмосферата бе твърде разредена, за да позволи хората да обитават на открито.

Куейд крачеше в група развълнувани туристи, дегизиран като вече познатата дебелана. Той подаде паспорта, който Хаузър му бе оставил в куфарчето и един от митничарите постави. МАРС. ФЕДЕРАЛНА КОЛОНИЯ. КОНФЕДЕРАЦИЯ НА СЕВЕРНИТЕ НАЦИИ. Никой не им провери документите — Марс бе еднакво заинтересуван от посещенията на туристи и колонисти и затова не се налагаха почти никакви ограничения пред пристигащите. Което всъщност значеше, че само след няколко часа пристигналият ще може да напусне космодрума.

Ако успеят да съкратят това време до няколко минути щеше да е далеч по-добре. Но никоя бюрокрация не е способна на такъв подвиг. Дори ако се касаеше само за някакво си малко черно куфарче, с пакетче марсиански шоколадови пръчици вътре, пак си заслужаваше поне едночасовото забавяне. И все пак това не бе най-лошия вариант — на другите планети, където още по-малко се грижеха за мнението на туристите, подобна проверка би отнела поне четири часа, а ако някой се оплаче — дори двойно повече. Бюрократите са малките тирани на своите царства — и все не могат да разберат защо другите не ги харесват.

Едно от дребните предимства тук бе, че значително по-слабата в сравнение със земната гравитация позволява по-лесно да се понасят дългите опашки. Дори и такава дебела жена като него, можеше без особени усилия да издържи на подобно изпитание.

Три дълги опашки се виеха из Имиграционната служба на космопорта, в очакване да бъдат обслужени от тримата имиграционни чиновници, които дежуреха през този ден. Защо чиновниците бяха трима, а не дванадесет, например? Рихтер се усмихна доволно. Защото тогава всичко щеше да става прекалено бързо и ефикасно. Пристигащите първо трябва да опитат от вкуса и силата на бюрокрацията, а това става именно като безсмислено им се губи времето. Така и трябва да бъде. На цивилните непрестанно трябва да им се напомня в коя ръка е силата.

Рихтер се огледа. На стената висеше импозантна картина на самия Кохаген, който посрещаше с усмивка туристите и колонистите. От двете страни на залата бяха строени войници с пушки, в случай че някой реши да протестира или да наруши реда. Той си спомни за един стар филм, в който нацистите поддържаха реда в подобна опашка с помощта на специално обучени овчарки, готови да се спуснат и да разкъсат в миг всеки, който дръзне да излезе от редицата. Каква великолепна идея!

Погледът му се спря на едрата фигура на познатата от полета дебелана, застанала в редица точно зад една майка с дете на ръце. Лицето му се сгърчи от отвращение. Слава Богу, че Лори не беше пълна! При мисълта, че ще я срещне скоро, настроението му значително се приповдигна.

Към него се приближи ескорт от няколко войника. Войниците се построиха пред тях и започнаха да им проправят път през тълпата към изхода. Потънал в мисли Рихтер без да иска докосна с ръка дебелата жена и се отдръпна отвратен от неприятния допир.

Двама агенти се приближиха към тях и ги посрещнаха като особено важни гости. Е, защо пък не?

— Добре дошли, мистър Рихтер — възкликна ентусиазирано първия от двамата. — Мистър Кохаген иска да се срещне с вас незабавно.

Рихтер мина покрай тях, сякаш не ги бе забелязал.

— Какво, по дяволите, означава това? — той посочи стената, където бе изписано с едри букви „Куато е жив!“ Тъкмо се бяха заели да почистват единия край на надписа.

— Нещата тук малко се влошиха — рече с дрезгав глас агентът. — Снощи бунтовниците завзеха рафинерията. Добивът на турбиний е преустановен.

Рихтер и хората му се отправиха към изхода. Рихтер беше отвратен. Сега най-малко беше време за разни бунтовни послания от митичния водач на Марсианския Фронт за Освобождение! Стига им и този мръсен предател Хаузър! Бедата с тия бунтовнически водачи е, че човек никога не може да бъде сигурен дали наистина съществуват, или са плод на нечие развинтено въображение. В края на краища — Агенцията не може да преследва призраци.

— Някакви новини за Хаузър? — запита той, като си спомни за непосредствената задача.

— Нищо.

Рихтер спря и огледа търпеливо чакащите хора, като се мъчеше да разбере какво е привлякло вниманието му. Той погледна към бебето, което си играеше с косата на едрата жена. Дебеланата бе променила леко тоалета си, но от това не бе станала по-привлекателна. Изведнъж бебето удари жената по лицето.

— Коя е моята кабина? — запита с неестествен глас жената.

Рихтер я загледа, смътно обезпокоен. Само това ли знаеше да повтаря тя?

Жената отвори широко уста и изведнъж придоби ужасен вид. Бебето се разсмя доволно.

А. Значи го е правила заради детето. Рихтер се обърна успокоен. Останалите от групата вече бяха напуснали Имиграционната служба.

— Коя е моята кабина? — запита повторно дебелата жена.

Рихтер спря и се обърна. Първоначалното объркване започна да прераства в откровено подозрение. Какво се криеше зад всичко това?

Жената сякаш се мъчеше да запуши собствената си уста, притискаше я с ръка и въртеше отчаяно очи. Детето направо се късаше от смях, доволно от безплатното забавление. Всички гледаха към тях, дори строените покрай стената войници, но изглежда никой не намираше нищо подозрително в поведението на дебелата жена. Жените нерядко се държат смахнато, когато искат да забавляват деца.

После жената погледна към Рихтер. Очите й се впериха право в него.

И той разбра!

— Това е Куейд! — извика Рихтер. — Спрете го!

Жената напусна опашката и се втурна към изхода, като се носеше с удивителна за телосложението си скорост. Без да спира, тя вдигна ръце и обели настрани лицето си.

Войниците я гледаха парализирани, сигурно си мислеха, че страда от някоя ужасна болест. Тя се хвърли право към тях и те се разбягаха, като се препъваха един в друг, ужасени при мисълта, че могат да бъдат заразени. Нямаше кой да й се изправи на пътя.

Рихтер се втурна след Куейд, като измъкна в движение пистолета. На пътя му непрестанно се изпречваха ужасени туристи и той все не можеше да хване беглеца на мушка. Проклетите паникьосани тъпанари щяха да му попречат да застреля негодника!

Най-сетне един войник, който беше съвсем близо до Куейд насочи пушката си към него. Но Куейд го помете с ръка, като го запрати към следващия, а той събори трети. Рихтер почти изпита възхищение пред непоколебимия устрем на своя противник, но после си спомни за своята омраза към него. И все пак — подготовката в Агенцията си я биваше!

Но Куейд не ще може вечно да се крие зад гърбовете на другите. Хората се притискаха към стената или лягаха на пода и съвсем скоро той ще е единствената движеща се цел. Тогава вече ще е лесна мишена.

Куейд се носеше по коридора, после свърна встрани от изхода. Ето че допусна грешка! Вече не е така добър. Шест войника се бягаха по петите му, а след тях идваха Хелм и Рихтер. Още малко и мишката ще падне в капана!

На стената на една от пресечките имаше голям прозорец. Зад него се виждаше пустинния марсиански пейзаж. Атмосферата навън бе разредена почти до вакуум — в тази посока изход нямаше!

Куейд понечи да завие по друг коридор, но оттам пътя му пресече един млад войник. Куейд запрати маската по войника и той я сграбчи инстинктивно. Маската млясна с уста и каза:

— Приготви се за голямата изненада.

Войникът отвори широко очи — и маската експлодира!

Прозорецът се счупи и парчетата полетяха навън, избутани от по-високото налягане на земната атмосфера.

Във въздуха се вдигна вихър, който се понесе към прозореца, помитайки всичко пред себе си. Космопортът бе разхерметизиран като спукан балон! Всички се вкопчиха в каквото могат, за да не бъдат пометени от вихъра.

„Божичко, какъв идиот!“ — помисли си Рихтер. Тъкмо го бяха притиснали до стената и да им изиграе такъв номер! Сега вече всички бяха загазили здраво.

Той видя как Куейд се смъква по парапета на стълбите надолу. С тия мускули, едва ли щеше да има проблеми с измъкването. Не им оставаше нищо друго освен да го гледат как си отива, безсилни да го спрат.

Стоящия близо до прозореца войник внезапно изгуби равновесие, полетя към отвора в стената и изчезна през него. Последваха го почти всички дрехи на Куейд. Той остана само по риза с къс ръкав, гащета и ужасно смешните обувки на висок ток. Но все още не бе изпуснал чантата.

Един от служителите успя да се добере до контролното табло и да включи аварийния блок.

От тавана се спуснаха масивни метални щори за да закрият счупения прозорец и изходите към съседните коридори. След миг всички пътища за бягство ще бъдат блокирани!

СККККРРЦБАНГ! СККККРРЦБАНГ!

Чудесно! Това не само щеше да затвори пътя на въздуха, но и на тяхната жертва — сега вече Куейд не ще успее да се измъкне! Нищо не е в състояние да разбие тези железни бариери!

Рихтер видя, че Куейд се оглежда с безпокойство. „Да, точно така, гадино! Този път няма да ни ми се измъкнеш! И аз собственоръчно ще ти пръсна че…“

Една от бариерите се спускаше насред коридора, близо до Куейд. СККРРРРР!

Куейд се хвърли на пода и се претърколи точно преди…

БАНГ! — хлопна бариерата. Куейд бе изчезнал.

— Не! — извика отчаяно Рихтер.

Желязната щора плътно прилепна към счупения прозорец. Ако въобще имаше капчица мозък в тая тъпа система, трябваше да затвори само този прозорец, а те щяха да се справят с останалото.

Вихрушката във въздуха мигновено утихна. Разнесоха се ужасените викове на туристите. Майната им!

Рихтер изтича при бариерата, зад която бе изчезнал Куейд.

— Отворете! Отворете!

— Не може — рече един от войниците. — Всички са свързани заедно.

Рихтер се обърна разярен към него и стовари тежката дръжка на пистолета върху главата му.