Зов за завръщане

ДВАДЕСЕТА ГЛАВАКУАТО

Изглежда изстрелите бяха привлекли вниманието на бармана на „Последно пристанище“. Той отвори вратата пред бягащите Мелина, Куейд и Бени и я затвори и залости зад тях. Куейд се спря, объркан от сцената, която се разкри пред очите му.

Тони и двамата миньори тъкмо вдигаха масата и част от пода под нея. Отдолу зейна тъмна дупка. Дали това не беше някакъв таен вход?

Мелина изглежда знаеше добре какво е това. Тя приклекна до отвора и после изчезна в мрака. Бени я последва, като хвърляше ужасени погледи зад гърба си. Куейд се отърси от вцепенението и скочи след Бени.

Миньорите мигом върнаха масата на място и продължиха прекъснатия покер. Секунда по-късно в бара нахлуха запъхтени Рихтер и Хелм, следвани от още шестима войници от местния патрул.

Картоиграчите огледаха с любопитство въоръжената дружинка. Вътре всичко изглеждаше мирно и спокойно, като в Бриджьорски клуб, четвъртък следобед, но Рихтер не беше от хората, които се лъжат лесно. Той знаеше добре, че тези полу-човеци ще се опитат да скрият негодника, който уби неговата Лори и само заради това намерение, бе достатъчно да ги осъди в душата си на смърт. Хич не му пукаше колко от тях ще трябва да избие за да се добере до информацията, от която се нуждаеше.

Рихтер сграбчи Мери и опря дулото на огромния пистолет в челото й. Същият пистолет, с който бе свалил покрива на таксито на Бени.

— Къде са те? — попита той.

— Кои? Не разбирам за как… — главата на Мери се пръсна. Рихтер захвърли конвулсивно потръпващото й тяло и сграбчи Тъмбелина.

— Може би ти ще ми кажеш? — продължи той с вледеняваща омраза в гласа.

Но още преди Тъмбелина да си отвори устата, Тони се хвърли към Рихтер и го събори на пода. Хелм понечи да се притече на помощ на приятеля си, но в същия миг Тъмбелина измъкна закривен нож и му разпори корема чак до гръдната кост.

Това подейства като факла в барутен погреб. Миньорите се нахвърлиха с юмруци, ножове, пистолети и дори бутилки върху стреснатите войници. Докато Рихтер се пребори с Тони, половината от хората му бяха вече убити.

Той се хвърли право към прозореца. Зад гърба му трещяха изстрели. Отвън се бяха събрали още войници и те успяха да прикрият бягството му с допълнителен огън.

Рихтер се промъкна през импровизираната барикада от преобърнати автомобили и се добра до една военна кола, с която бяха пристигнали още подкрепления. Няколко куршума просвириха покрай ушите му и той трябваше да се просне в калта, точно пред войниците, за голямо свое неудоволствие. Отгоре на бронираната кола имаше монтирана ракетохвъргачка. Очите на Рихтер блеснаха злобно. Точно това му трябваше.

— Ей! Вие там! — извика заповеднически той. После накара войниците да насочат ракетохвъргачката към бара и тъкмо щеше да даде заповед за стрелба, когато един от тях му подаде портативния видеофон.

— Кохаген — рече кратко войникът.

Рихтер стисна зъби и прие разговора.

— Сър… — започна той, но Кохаген го прекъсна.

— Спри стрелбата и нареди незабавно отстъпление!

Не, не, не, това не биваше да става!

— Но Куейд се крие при тях! — възпротиви се с хриплив глас Рихтер като едва овладяваше гнева си.

— Чудесно! — отвърна Кохаген. — Напусни сектор Г. Незабавно! — още преди Рихтер да успее да отговори, Кохаген добави: — Не искам от теб да мислиш! Изпълнявай!

Рихтер видя какво се задава в очите на Кохаген и бързо преглътна ядния си отговор. Кохаген сигурно бе намислил нещо. Рихтер не знаеше какво точно, но в едно бе сигурен — каквото и да е, ще е по-ефикасно от ракетохвъргачката. Той склони глава и се подчини на заповедта.

Тясната шахта свърши в подземен тунел. Куейд скочи на земята и последва Мелина и Бени. Тунелът изглежда бе част от сложна подземна миньорска мрежа, която се простираше във всички посоки под града. Подозренията му се потвърдиха само след миг, когато тримата изтичаха край група миньори, които дълбаеха в стената. Миньорите въобще не им обърнаха внимание. Очевидно бяха привикнали на подобни ненадейни посетители.

Тунелът се разклоняваше на няколко допълнителни ръкава, които отиваха към покрайнините на Винъсвил. Мелина спря да си поеме дъх и за малко да падне от изненада, когато земята под краката им потрепера от страшни вибрации.

— Божичко! — възкликна тя. — Спускат херметичните люкове! Ще ни отрежат от останалата част на града!

Едва произнесла тези думи и — БАНГ! — коридорът пред тях бе блокиран от масивна желязна врата. Втурнаха се към следващия ръкав, но и там ги посрещна същата преграда. Само един от тунелите остана отворен. Тримата отчаяно се хвърлиха напред и се претърколиха под спускащата се врата, миг преди тя да удари в пода. Успяха!

Останалите живи бунтовници от схватката в „Последно пристанище“ надничаха предпазливо през изпотрошените стъкла на прозореца. Войниците зад барикадата бяха спрели стрелбата и по всичко изглеждаше, че се готвят за отстъпление. Бунтовниците не знаеха как да разтълкуват действията им.

Малко след като войниците напуснаха района на действие, отвсякъде започнаха да излизат местните жители, които се бяха скрили по време на битката. Всички говореха тихо. Някои имаха объркан вид, други се оглеждаха подозрително. Всички бяха изненадани от спускането на херметичните прегради и просто не знаеха какво ще последва. На площада постепенно се събра доста голяма тълпа, но тя бе удивително тиха. А после ненадейно настъпи гробна тишина.

Перките на гигантския вентилатор, през който се напомпваше въздуха за този сектор бавно замряха. Тишината беше страшна. Лицата на хората се изпълниха със страх. И тогава…

Перките се завъртяха отново! Някой се изсмя облекчено, но смехът му бе прекъснат от ужасено възклицание, когато всички видяха как разхвърляните по улицата хартии полетяха към вентилатора.

Перките на вентилатора се бяха завъртели обратно! Сега те изсмукваха, а не напомпваха въздух във Винъсвил

Куейд забави ход, когато видя, че тунелът се отваря в едно по-просторно помещение. Мелина дръпна висящия от стената фенер и освети стените на залата, които бяха гъсто покрити с ниши.

— Тук са били погребвани първите колонисти — каза тя.

Куейд се огледа. В нишите имаше мумифицирани човешки трупове. Чувал бе за подобни открития, в сухите райони на Земята. Мумификацията зависеше само от климата, а не от някаква специална подготовка на трупа.

Мелина ги поведе през лабиринт от тесни коридори, покрай безброй подобни ниши с мумифицирани трупове. Тя си спомняше първия път, когато бе идвала тук още като съвсем малка, за да се запознае с мястото, където почиват в мир костите на предците й. Тогава майка й я успокояваше с разкази за всеки един от погребаните и от ужасяващи трупове, те постепенно се превърнаха в нейни добри познати.

Всъщност, може би именно благодарение на тези разкази Мелина по-късно избра пътя на борбата. Първите заселници са били смели, корави хора, твърдо решени да превърнат планетата в райско кътче. И всичко е вървяло гладко, докато не са били открити първите залежи от турбиний. После Северния блок хвърлил всичко в добива на стратегическия минерал и жизнените условия на заселниците започнали катастрофално да се влошават.

Но едва след появата на Вайлъс Кохаген положението стана непоносимо. Вайлъс, без съмнение се бе оказал чудовище. Той въобще не се вслушваше в желанията на колонистите. На петициите отвръщаше с арести и направи така, че всяка критика по негов адрес да се наказва със смъртна присъда. И Мелина като другите не можеше да гледа как мечтите на колонистите са разпадат на прах и затова се присъедини към Марсианския Фронт за Освобождение. Реши, че това е единствения възможен начин тези погубени мечти, отново да бъдат върнати на хората.

Мислите й бяха прекъснати от уплашения глас на Бени.

— Чувал съм много пъти за това място — прошепна той.

— Дошли са тук с надежда за по-добър живот — обясни Мелина. — Но надеждите им бяха излъгани, когато на кормилото застана Кохаген. Той ни превърна в мутанти, накара ни да работим като роби на нашата собствена планета и дори не ни позволява да я напускаме. Иска от нас да заплащаме всяка глътка въздух!

Нещо се размърда под пласта забравени спомени в главата на Куейд. Въздух…

— Ние сме като тези негови проклети златни рибки — добави огорчено Бени.

— А колко хубава можеше да стане тази планета досега — продължи Мелина. — Но специалистите на Северния блок стигнаха до извода, че създаването на атмосфера на Марс е икономически неизгодно. Особено ако за целта ще трябва да се отделят средства и техника от добива на турбиний.

Въздух. Куейд се помъчи да задържи асоциацията, която събуждаше тази дума, но тя му се изплъзна. Той реши да погледа миньорите в тяхната работа. Чувал бе, че добивът на турбиний е свързан с доста опасности. Дори се твърдеше, че високия процент мутации на Марс могат да се дължат не толкова на слабото екраниране на слънчевата и космическа радиация, колкото на мутагенното въздействие на самия минерал. Тези слухове бяха стигнали чак до Земята и ако не бяха огромните премии, които се даваха на неоколонистите, никой нямаше да дойде да живее на Марс.

Само че едва след като пристигаха тук, хората научаваха, че ще трябва да похарчат по-голямата част от тези премии за да си купуват въздух. А тъй като мините бяха единственото средство за препитание искат или не, рано или късно всички трябваше да слязат да работят в тях, за да могат да си плащат въздуха. Дори и да подозираха какво ги чака там — нима имаха някакъв друг избор? По-добре бавно мутиране, отколкото мигновена и страшна смърт от задушаване.

Това изглежда бе накарало Хаузър да премине на другата страна. Революцията наистина беше единствения изход за тези онеправдани хора. Но как можеш да се бориш срещу диктатор, който контролира дори въздуха.

— А на Земята никой не го интересува — продължи Мелина. — Докато продължава добива на турбиний, който позволява на Северния блок да поддържа военно превъзходство в стратегическите въоръжения, никой не ще посмее да се изправи срещу Кохаген — тя спря и погледна към Куейд. — Куейд, сега ти си нашата последна надежда.

Куейд не знаеше какво да отговори. Ако можеше само да се добере до тайните, които се криеха в собствената му памет, кой знае, тогава може би наистина ще е в състояние да промени всичко! Но стените, в които бе окована паметта му изглеждаха непробиваеми.

— Ще направя каквото мога — отвърна мрачно той.

Тримата продължиха пътя си из катакомбите, Мелина, зад нея Куейд и накрая Бени.

— Става дума именно за онова, което знаеш — рече Мелина. — Куато знае как да те накара да си го спомниш.

— И какво по-точно трябва да си спомня?

— Ами, доста неща трябва да си спомниш — Мелина се поколеба и го погледна развълнувано. — Може би дори ще си спомниш, че си ме обичал — в гласа й прозвуча такава мъка, че Куейд сведе очи. После я хвана за ръката и я обърна с лице към него. Искаше да я убеди, че е важно това което се крие в сърцето му, а не неговите фалшиви спомени.

— Мелина, послушай ме! — задъхано каза Куейд. — Точно за това Куато не ми е нужен. Там, на Земята, аз те сънувах всяка нощ! Опитали са се да унищожат всичко в мен, но само едно не можаха да победят — чувствата ми към теб. Всяка нощ аз бях с теб, жадувах те, прегръщах те. Може и да са изтрили спомените от предишния ни живот, но любовта ми към теб е непокътната. И така ще е докато съм жив.

Мелина го гледаше с насълзени очи, в които се четеше вяра и обич.

— Значи… значи ти наистина…

— Завинаги! — той се наведе към нея, но още преди да се докоснат устните им, Бени нададе тревожен вик.

Труповете около тях се движеха! Цяла една част от стената на катакомбите се плъзгаше встрани като огромна врата! Зад нея се изправиха няколко въоръжени мъже.

Куейд се напрегна готов за бой, но Мелина сложи ръка на рамото му.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Това са свои хора.

Един от бунтовниците пристъпи напред и посочи с ръка към Бени.

— Тоя кой е? — попита той.

— Той ни помогна да избягаме — обясни Мелина.

— Ей, мой човек, не се безпокой за мен — рече Бени. — Аз съм от вас — Бени обви лявата ръка с дясната и дръпна. Ръката изщрака и след това се отдели от лакътя. Беше изкуствена. Отдолу се виждаше деформирано чуканче с няколко атрофирали пръста, подобни на псевдоподи. Куейд наблюдаваше това с известно отвращение, но другите посрещнаха разкритието със задоволство и съчувствие.

След това Бени протегна напред деформираната ръка и сви мъничкото си юмруче. Имаше нещо странно във формата на ръката и когато Куейд се вгледа по-внимателно той видя, че под ръкава на ризата нещо се гърчи стомахът му си сви. Бени дръпна нагоре ръкава и от първата предмишница се отдели втора, която завършваше с дълги, тънки и ужасно бледи пръсти, които бавно се свиваха. Дори и бунтовниците се отдръпнаха при вида на раздвоената ръка, но Бени вече бе спечелил доверието им. Всички бяха убедени, че той е с тях.

— Последвайте ме — рече водачът. Минаха през тесен тунел и влязоха в просторна зала, пълна с бунтовници, които се бяха разположили да лагеруват покрай стените на малко групи. Навсякъде се виждаха купища от оръжие и амуниции, а на отвъдния край на залата няколко души се бяха навели над голяма карта. Останалите бунтовници се хранеха, играеха на карти, почистваха своите оръжия, четяха, спяха, но почти не се чуваха разговори или пък смях. Преобладаваше мрачното настроение.

Куейд поизгуби малко от уважението си към бунтовниците. Без съмнение имаха доста добра организация, но прекалено лесно го бяха допуснали в лагера си. Със същата лекота при тях би могъл да се промъкне някой шпионин и после да предаде в Агенцията важни подробности за броя и разположението им. Най-разумно би било да го упоят, след това да го пренесат тук и ако научат че е агент незабавно да го убият.

Водачът на малкия патрул, който ги доведе се обърна към Бени.

— Ти ще чакаш тук — нареди му той и после добави към Мелина и Куейд: — Вие ме последвайте — той ги заведе при масата в дъното на залата. Като приближиха, Куейд забеляза сред разхвърляните карти и един видеофон. На челно място сред наобиколилите масата водачи седеше не друг, а Джордж — самоувереният миньор от „Последно пристанище“. Джордж нареждаше нещо със заповеднически глас по видеофона.

— Тогава взривете херметичните бариери! — каза той.

— Не можем — отвърна нечий глас и Куейд потрепера, като разпозна говорещия. Беше Тони от бара, на чийто колене бе седяла Мелина, когато за първи път се появи там. Куейд надникна над рамото на Джордж — сега Тони беше изгубил наперения си вид. Изглежда дишаше с мъка, зад гърба му се виждаха налягали по земята фигури, които също се задъхваха от недостиг на въздух.

— Кохаген разхерметизира тунелите — продължи Тони. — И освен това ги е минирал.

Джордж потърси с очи Мелина и после отново се обърна към екрана.

— Добре, потърпете още малко. Току-що пристигнаха Мелина и Куейд.

— Е дано поне те да свършат нещо — каза Тони. Джордж изключи видеофона и за миг остана замислен, с мрачен израз на лицето. После се обърна към Мелина и се усмихна с бледа усмивка.

— Радвам се, че успяхте — каза той.

— Не изглеждаш много радостен — отвърна Мелина.

Джордж стана от стола, лицето му отново придоби мрачен вид.

— Кохаген е затворил Винъсвил.

— Знаем — рече Мелина. — Едвам се измъкнахме.

— Но това, което не знаете е, че изпомпва въздуха от града.

Мелина вдигна ръка към устата си. Знаеше, че Кохаген е безскрупулен в действията си, но не бе предполагала че би могъл да стигне дотам. Джордж погледна към Куейд.

— Изглежда, че това, което знаеш е наистина дяволски важно, Куейд. Той иска теб — Куейд го погледна объркано. — Ако не те предадем до сутринта, всички ще бъдат задушени — Джордж се обърна и ги поведе към една бронирана врата. Той спря пред нея и натисна серия от бутони. Бравата щракна.

— Какво ще правим? — попита Мелина.

— Това ще реши Куато — отвърна Джордж. Той покани с ръка Куейд. — Заповядай.

Дали Куато ще е в състояние да отключи бравата на неговите спомени? Куейд се съмняваше, че след като той самия не знае какво се крие в него, някой друг би могъл да му каже само като го погледне. А може би възнамеряваха да го упоят и после да го разпитат. Едва ли подобен план би успял. Макар и смътно, спомняше си какви проблеми имаха в „СПОМЕНИ“, когато се натъкнаха на подлежащата памет. Тук със сигурност не разполагаха с по-добри специалисти.

Преди да последва Джордж, Куейд погледна към Мелина. Тя протегна малката си ръка, сякаш да му каже сбогом и за миг ужасно заприлича на жената от сънищата. Жадуваше да я стисне в обятията си и никога вече да не се разделя с нея, но още повече се нуждаеше от своите истински спомени. Не само заради себе си, но и заради онези, които лежаха и се задъхваха от страшния недостиг на въздух там горе, във Винъсвил. Това което се криеше в него бе по-важно от всичко на света, дори от любовта към Мелина, защото само то можеше да донесе свобода и живот на тези хора. Куейд откъсна очи от Мелина и последва Джордж през вратата.

Отвъд нея имаше сумрачно и тясно помещение, пусто, за разлика от претъпканата зала, от която идваха. Нямаше бунтовници, не се виждаше и самият Куато. Вратата зад гърба им се затвори и бравата щракна. Куейд се зачуди къде ли е прочутият водач.

Джордж го заведе до една маса с два стола.

— Сядай — нареди му той.

Куейд седна на стола и потърси с очи друга врата. Трябваше да има такава, едва ли Куато би се възползвал само от тази, която водеше към помещението с бунтовниците. Но друга врата не се виждаше никъде. Или пък бе толкова добре замаскирана, че дори той не можеше да я види. Това му се стори съмнително. Дори вратата да бе невидима за него, едва ли щеше да е невидима за тренираното око на Хаузър. Хаузър…

Той присви очи. Мелина го познаваше като Хаузър, не като Куейд. И въпреки това, в съня тя го бе нарекла Дъг. Какво се криеше зад това?

Отговорът беше толкова лесен, че той дори се усмихна. Не му бяха сменили и двете имена, само последното. Дъглас Хаузър се бе превърнал в Дъглас Куейд. Ето че и това си спомни. Но за нещастие, изглежда, че този спомен нямаше почти никакво практическо значение. Мислите му отново се върнаха към настоящето.

— Къде е Куато? — попита той.

— Идва — отвърна кратко Джордж. Той помисли малко и продължи. — Чувал ли си слуховете за артефакт, оставен от пришълците? — Куейд кимна. — Истина е. Кохаген попадна на нещо подобно в Пирамидалната мина и то направо му изкара акъла.

Ето защо е била затворена Пирамидалната мина! Куейд почувства, че нещо в него се размърдва. Дълбоко в паметта му бе заровена някаква тайна, по-дълбоко дори от заровения в скованата от студ марсианска земя турбиний.

— И на какво е попаднал? — попита Куейд.

— Ами ти ще ми кажеш — отвърна Джордж. — Преди около година се влюби в Мелина и каза, че преминаваш на наша страна. И тогава ние ти рекохме: „Страхотно! Значи искаш да си на наша страна? Кажи ни тогава какво има в мината?“ Ти отиде да провериш. Така и не те видяхме повече, докато не се появи отново в „Последно пристанище“.

— Сънят! — възкликна Куейд. — Паметта ми! Отидехме двамата с Мелина, после паднах в шахтата и…

Джордж си разкопча якето и го хвърли на облегалката на стола.

— Не знаем дали наистина си паднал в шахтата или са те хванали — продължи той. — Или може би просто ни мамиш. Но ако е това, тогава защо Кохаген толкова държи да те получи обратно? — Джордж поклати глава. — Не. Изглежда, че голямата тайна на Кохаген е затворена в черната дупка, която ти наричаш своя глава. И ние трябва да узнаем какво се крие там.

Куейд се съгласи, че две мнения по въпроса няма. По всичко изглежда, че той не е загинал при падането, а е бил пленен. Но колко ли време се е намирал в този извънземен артефакт преди да го хванат? И какво е научил там? Защото поне в едно бе сигурен — че е научил нещо важно, нещо удивително, нещо по-велико от всичко, което би могло да си представи човешкото въображение. Цяла една глава от живота му липсваше и той си я искаше обратно.

Джордж приседна близо до Куейд.

— А сега, братко мой, слушай внимателно. Куато е мутант. Моля те, бъди така добър да подтиснеш отвращението си.

— Но разбира се — съгласи се Куейд и се приготви за срещата. Сигурно Куато ще е някой мутант с три ръце или зъби по ушите. Важното бе това, което върши.

Джордж разкопча ризата си. Едва в този миг Куейд осъзна, че гърдите му са със странна форма. На пръв поглед изглеждаха доста развити, сякаш пораснали от прекомерни физически натоварвания. Но оказа се, че това е само изкуствен пласт с цвят на плът. Дали това не беше някаква защитна ризница, която да го предпазва от силни удари?

Джордж вдигна ръце и отлепи пластичния слой. Отдолу имаше…

Куейд спря да диша.

От гърдите на Джордж се подаваше мъничка глава!

Сбръчкана и космата, главата беше странна кръстоска между незрял плод и старец. Очите й бяха затворени — тя спеше. Изглежда, че бе оформена само частично, подобно на ръката на Бени. Мутациите по принцип рядко водеха до положителен ефект, в повечето случаи те бяха неудачни — не само грозни но и безполезни. Но тук, в този случай…

Джордж се обърна към Куейд и протегна ръце.

— Да се хванем за ръцете — рече той. И като видя колебанието на Куейд добави: — Побързай!

Макар и с известна неохота Куейд хвана ръцете на Джордж. Опитваше се да запази спокойствие, но близостта с мутанта го подтискаше. А също и това, че е стиснал ръцете на Джордж.

— Оставям ви насаме с Куато — каза Джордж. Той затвори очи и по всичко изглеждаше, че мигновено заспа.

Едновременно Куато завъртя глава, отвори очи и се прозя. Едното му око беше доста по-голямо.

Куато впери поглед в Куейд, после отвори беззъбата си уста и проговори.

— Какво искате от мен, мистър Куейд?

— Същото, което и вие — отвърна Куейд, като се стараеше да запази самообладание. — Да си спомня.

— Но защо?

Куейд беше изненадан. Щом Куато знаеше името му, защо се държеше така, сякаш не знае нищо за неговата мисия?

— За да узная кой съм аз.

— Ти си това, което вършиш — рече Куато. Той млъкна и изглежда остави Куейд да осъзнае смисъла на тези думи. Куейд си помисли, че напоследък основно върши две неща — отчаяно се мъчи да си възвърне паметта и същевременно да оцелее.

— За човек може да се съди по делата му, мистър Куейд — продължи Куато. — А не по неговите спомени — Той впери поглед в Куейд. Очите му бяха толкова странни — едното голямо, а другото — мъничко!

— А сега разкрий мислите си за мен…

Куейд не можеше да откъсне поглед от огромното око на Куато. Имаше чувството, че го хипнотизира. Не след дълго почувства, че започва да изпада в транс.

— Разкрий се… — повтори Куато.

На Куейд му се струваше, че пропада в това око като бездна. После видя отражението си в зеницата. Това отражение започна да расте, да се уголемява, превърна се в глава, после в око, в собствената му зеница и в нея той видя отражението на…