Алената кампания

Глава девета

Таниел крачеше забързано из Адопещ, заслепен от неверие. Тамас мъртъв? Не, не беше възможно. Дъртакът беше прекалено упорит, за да умре. Беше късно утро и движението беше натоварено, та му се налагаше да си проправя път през пешеходците и да отбягва коли и карети. Някъде зад себе си чуваше как Фел се извинява на изблъсканите от него хора.

Таниел поспря за момент, за да се увери, че Ка-поел не е изостанала. Тя се оказа точно до него, вярна като собствената му сянка. Фел изникна от тълпата. От вестоносеца, намерил ги в свърталището, нямаше и следа.

— Пола — каза Таниел, — можеш ли да разбереш дали е мъртъв?

Ка-поел изглеждаше неподготвена за подобен въпрос.

Той я хвана за раменете и я дръпна към себе си.

— Някога правила ли си негова фигурка? Притежаваш ли някаква връзка?

Лицето ѝ се проясни и тя поклати глава. Не, нищо.

Таниел изруга и се извърна.

— Съжалявам за баща ви — каза настигналата ги Фел.

— Ще повярвам, че дъртият негодник е мъртъв, когато видя трупа му — отговори Таниел. Внезапно му прилоша заради връхлетялото го видение: застиналият Тамас лежи в отворен ковчег. Таниел прогони образа, но откри, че се е облегнал на Ка-поел за опора.

Стъкленозелените ѝ очи се обърнаха към него. Те съдържаха смесица от чувства: гняв, объркване, състрадание, решителност. Погледът ѝ се втвърди и той погледна встрани.

— Къде, по дяволите, сме всъщност? — попита той. — Тук нищо не ми е познато.

— Защото се врязвахте в тълпата напосоки — каза Фел. — Домът на народа е натам. — Тя посочи на изток. Бяха се движили на север.

— Водете — кимна Таниел. Ръката му беше все още върху рамото на Ка-поел. Тя не я беше отместила. — Пола — обърна се той към нея, — аз…

И замлъкна. Мътилката все още не бе напуснала съзнанието му, но беше сигурен, че човекът, който вървеше насреща им, му изглежда познат. Можеше да се закълне, че го е виждал да се навърта в свърталището на Кин. Беше висок, широкоплещест и леко накуцваше. Имаше нещо смущаващо в него.

Мъжът повдигна очи, улавяйки погледа на Таниел. Друго предупреждение магьосникът така и не получи.

Мъжът направи две големи крачки към Таниел. Изблъска Ка-поел от пътя си и в следващия миг Таниел почувства как пестникът на нападателя се стоварва върху гърдите му. Силата на удара го захвърли назад, над главите на тълпата, след което той се приземи с рамото напред върху твърдите плочи.

Таниел с мъка се опитваше да си поеме дъх. Може би имаше счупени ребра?

Около него вече се събираше малка тълпа. Чу как различни гласове се осведомяваха за здравето му. Някакъв изискан господин предпазливо побутна ръката му с бастуна си. Някаква жена пищеше.

Само едно създание можеше да удря с подобна сила.

Пазител.

Таниел изтръгна бастуна от ръката на джентълмена, без да обръща внимание на възмутения му вик, и успя да се изправи тъкмо навреме, за да види как млада жена бива хвърляна на земята, щом Пазителят я избута от пътя си, след което хвана Таниел за гърлото с двете си ръце.

От гърлото на Пазителя щръкна острие, спряло на сантиметри от очите на Таниел. Пазителят запрати мага на земята и рязко се извъртя, за да разкрие кинжал, забит във врата му точно при гръбнака. Съществото изхъхри и нападна Фел, която го избегна с гъвкаво движение далеч по-пъргаво, отколкото Таниел би си помислил.

Барутният маг скочи на крака и стовари бастуна в тила на Пазителя. От силата на удара дървото се пръсна на трески.

Пазителят дори не трепна. Той се извърна към Таниел, сетне отново към Фел, сякаш се опитваше да реши коя от целите да нападне. Докато го наблюдаваха, той извади носна кърпичка от джоба си, а с другата ръка се пресегна назад и измъкна кинжала от собствения си гръбнак. Противна, черна кръв започна да се стича от дупката във врата му. Таниел чу как някой повръща неудържимо на улицата.

Пазителят натика кърпичката в раната, за да спре кървенето. Цялата тази процедура отне не повече от няколко секунди. После той избра да се насочи към Фел с бърз скок.

Таниел беше готов. Той се хвърли напред, като държеше назъбения край на счупения бастун като кинжал. Изтегли ръка назад, за да го забие с все сила в гърба на Пазителя.

Тогава нещо го удари отстрани. Зъбите му изтракаха. За момент му причерня.

Секунда по-късно Таниел се взираше в разкривеното лице на втори Пазител. Този бе опрял коляно в гърдите му и пръстите му се сключваха около шията на Таниел. Магът започна да се мята, но не можа да се освободи. Трябваше му барут.

Съумя да повдигне коляно и да избута тежестта на Пазителя от гърдите си. Това му позволи да намести строшения бастун в свободната си ръка и да я забие дълбоко в тази на Пазителя. Създанието се засмя и отново притисна гърдите му с коляно.

Таниел простена, когато натискът се усили от допълнителна тежест. Ка-поел бе скочила на гърба на Пазителя. Дългата ѝ игла потъваше отново и отново в гърба на противника. Той се разтърси като бик, опитващ се да отхвърли неканения си ездач. Таниел помисли, че е усетил пукот в гърдите си.

Пазителят се надигна, неуспял да отърси Ка-поел от гърба си, и Таниел изпъшка, с радост усетил прилива на въздух в дробовете си. Трябваше да се махне. Да се отдръпне. Трябваше му барут.

Претърколи се по корем и залитайки, се изправи на колене. Ритникът на Пазителя го повали обратно върху каменната настилка. Таниел се помъчи да се вдигне на крака. Зад него Ка-поел продължаваше да се бори да се задържи на гърба на Пазителя, докато той размахваше огромните си ръце в опит да я отскубне.

Хората вече викаха полицията. Тълпите зяпачи бяха станали още по-многолюдни, но стояха на разстояние.

Ка-поел не можеше да надвие в тази битка. Проблемът беше, че Таниел също нямаше да успее. Той разгърна сетивата си. Някъде наблизо трябваше да има барут. Все някой трябваше да разполага с поне малко.

Със залитане той се отправи към младеж с мека шапка, който носеше пушка на рамото си. Оръжието беше модел Хруш и изглеждаше съвсем ново, още неупотребявано. Таниел сграбчи младежа за ризата.

— Дай ми барутния си рог!

Другият се опита да се освободи. Таниел пъхна ръка в торбата му и веднага долови познатите цилиндрични очертания на барутния рог. Извади го ликуващо от торбата и се извърна към продължаващата битка. Ка-поел все още се намираше на гърба на Пазителя, макар и със сетни сили.

— Пола, слез!

Ка-поел разтвори пръсти и отхвърча встрани. Таниел запрати барутния рог като граната и съсредоточи мисълта си, за да взриви барута във въздуха и да пръсне създанието на парчета.

Но не се случи нищо.

Пазителят улови барутния рог с една ръка. Като гледаше Таниел в очите, той обърна острия край на рога към себе си и го отхапа. Леко отметна глава и остави сипещия се барут да изпълни устата му, след което започна да го дъвче.

Таниел заотстъпва, докато не се блъсна в собственика на барутния рог.

— Фишеци — провикна се Таниел. — Трябват ми фишеци!

По челото му бяха избили капчици студена пот. Този Пазител… Това нещо…

Младежът с бомбето се обърна и побягна. Таниел чу писъци и видя и други хора да бягат. Ботушът му се удари в нещо, докато се опитваше да отстъпи. Младият мъж бе захвърлил и оръжието, и торбата си.

Таниел започна бързо да рови в нея, без да отделя поглед от Пазителя. Ръката му напипа няколко фишека. Смачка края на един и насипа ивица барут върху опакото на дланта си. Пазителят все още дъвчеше съдържанието на рога. Цялото съдържание.

В това нямаше смисъл, но по някакъв начин Пазителят беше изкривено отражение на самия Таниел. Беше барутен маг.

Таниел рязко вдиша тъмния прах.

За момент му се струваше, че ще припадне. По краищата на зрението му светът потъмня, а после внезапно стана толкова ярък, че го заболяха очите. Той раздвижи рамене и докосна гръдния си кош. Нямаше болка. Със стиснати зъби повдигна оръжието с две ръце.

Пазителят се хвърли насреща му без предупреждение. Таниел пристъпи встрани, стиснал дулото с две ръце, повдигна приклада високо над рамото си и насочи замаха си право в лицето на Пазителя.

Разхвърчаха се трески и създанието се стовари на земята с удовлетворяващо тупване. То се превъртя по корем, оттласна се и заби главата си в гърдите на Таниел.

Таниел направи няколко крачки назад, опитвайки да се задържи на крака. Знаеше, че не би могъл да надвие в ръкопашен бой Пазител — не и ако Пазителят беше в барутен транс. Той постави единия си крак зад себе си, за да спре движението си назад и обви ръце около гръдния кош на противника. Извади го от равновесие и го пусна.

Пазителят се извъртя надалеч от Таниел и бавно се вдигна на крака.

Лицето на създанието беше бъркотия от безформена плът и стърчащи едри трески. От носа и устата му се стичаше кръв, а едно от очите му беше подпухнало и се беше затворило. Пазителят оголи зъбите си към Таниел. Половината от тях липсваха.

— Какво си ти, мътните те взели? — каза Таниел.

Пазителят извъртя глава и повдигна косата си — кестенява и дълга, пристегната на опашка — за да открие все още възпалена дамга. Образът на пушка с големината на човешки пръст бе прогорен в кожата му.

С този символ кезианските Привилегировани бележеха барутните магове, преди да ги екзекутират.

Пазителят отпусна коси. Задържа погледа си върху Таниел още няколко мига, преди да се извърне. Ка-поел стоеше встрани, стиснала иглата си, готова за скок. Тя изръмжа към Пазителя.

— Пола, отдръпни се…

Създанието скочи към нея. То се движеше с невероятна скорост, преодолявайки разстоянието за части от секундата.

Благодарение на барутния транс, сега Таниел беше по-бърз. Той се хвърли подире му само за да види как в последния момент противникът му се извърта. Юмрукът на Таниел мина покрай лицето на Пазителя и той за пореден път почувства как пръстите на съществото се затягат около шията му.

Този път създанието нямаше да се опита да го удуши. Щеше да му извие врата, да го прекърши, както дете би прекършило клечка кибрит.

Таниел нанесе рязък удар в гърдите му. Пазителят изсумтя приглушено. Таниел повтори и потрети удара със скоростта на светкавица. Усети как пръстите на създанието се отпускат. Ка-поел се хвърли върху Пазителя. Той я пресрещна с опакото на ръката си, запращайки я на земята.

Пред очите на Таниел се спусна червена пелена. В опасенията си виждаше Ка-поел да лежи върху плочите, с изкривена под неестествен ъгъл глава и вперен в небето безжизнен поглед.

Пазителят неочаквано се отпусна. Таниел сви пръстите си в юмрук, събра сили за нов удар…

И застина в ужас. Черната кръв на Пазителя се стичаше по ръката му. В юмрука си стискаше едно от масивните ребра на противника, с все още полепнали по него парчета плът. Погледна надолу. Рухналият Пазител също се взираше в него. Дрехата му подгизваше от кръв.

Образът на издъхналата Ка-поел отново го връхлетя и Таниел заби отчупеното ребро право в очната кухина на притежателя му.

Няколко секунди остана неподвижен, поемайки накъсани глътки въздух. Нечия ръка го докосна и той едва не изкрещя, толкова бе напрегнат. Беше Ка-поел. Не беше мъртва. Тя постави малката си ръка върху неговата, без да обръща внимание на кръвта.

— Никога не бях виждала барутен маг да прави подобно нещо — каза Фел, която задъхано се приближаваше към тях по опустялата улица. Чиновническата ѝ униформа лепнеше от черна пазителска кръв, примесена с нейната собствена. Едната от бузите ѝ изглеждаше червена и подута, но тя не ѝ обръщаше внимание.

— Къде е другият Пазител? — попита Таниел.

— Избяга — каза Фел.

— Ти не си обикновена подсекретарка — рече Таниел, спомнил си кинжала, който Фел безстрашно бе забила в тила на съществото. — Пазителите не бягат.

— Този го стори, когато видя какво стори с приятеля му — обясни Фел. — До този момент аз само му създавах работа. — Тя изсумтя и додаде: — Ти не си обикновен барутен маг.

Таниел сведе поглед към ръцете си. Беше пробил кожата на Пазител и беше откършил едно от ребрата му. Никой не бе способен на подобно нещо. Дори и той, пък било и в най-дълбокия барутен транс. Но може би беше по силите на един богоубиец? Нещо му се беше случило горе в планината.

— Явно. — Таниел се огледа. Най-близките зяпачи се намираха на повече от стотина крачки разстояние и сочеха оживено. Пронизителният зов на полицейските свирки вече се усилваше.

— Това беше капан — каза той. — Кезиански капан. Но как така враговете са проникнали в града? Нали Тамас разобличи предателя Шарлемунд и неговия кезиански съучастник?

— Така беше — потвърди Фел. Изглеждаше притеснена.

Таниел разчопли нов фишек и затвори очи. Отново в барутен транс… Усещането беше невероятно. Сетивата му се чувстваха преродени. Можеше да долови и най-незначителната миризма във въздуха, да чуе всеки звук на улицата.

Сърцето му все още биеше оглушително от битката.

— Напускам града — заяви Таниел, като хвана Ка-поел за ръката.

— Но Рикар…

— Рикар да върви по дяволите — прекъсна я той. — Заминавам на юг. Ако Тамас наистина е мъртъв, а кезианците са започнали да превръщат барутни магове в Пазители, войската ще има нужда от мен.

Тамас яздеше редом с Олем начело на Седма бригада. Колоната се извиваше далеч зад тях, по протежението на Северната магистрала, преминаваща нагоре и надолу през хълмовете на Адранските планини. Хората му вече бяха прашасали и изморени, а пътуването към Адро едва започваше.

Отправяха се на северозапад, без вече да разполагат с чудодейната мъгла на Михали, която преди четири дни им бе помогнала да избягат от кезианската армия. На изток се издигаха скалистите, заснежени върхове на адранската планинска верига, докато знойната лятна горещина съкрушаваше армията на Тамас. На юг и запад се простираше Кехлибарената шир — житницата на Деветте и източникът на голямото богатство на Кез, разпростряла се надлъж, докъдето поглед стига.

Тамас би предпочел да върви пеш, наравно с хората си. Ала кракът му все така го наболяваше, а и трябваше да може бързо да обхожда колоната. По негово нареждане много от офицерските коне бяха преразпределени и дадени на редови войници, за да се подсилят разузнавачите от кавалерията.

— Храната ни привършва — каза Олем от гърба на коня до Тамас.

Той не за първи път споменаваше дажбите, нямаше и да е последен.

— Знам — отвърна Тамас. Войниците му разполагаха единствено със суха храна за една седмица. Нямаха нито обоз, нито придружаващи ги цивилни. Вече четвърти ден се придвижваха с ускорен ход и фелдмаршалът не се съмняваше, че някои от хората му вече са изяли всичко, напук на заповедите. — Намалете дажбите наполовина.

— Вече ги намалихме веднъж, сър. — Олем дъвчеше нервно края на цигарата си.

— Направете го отново.

Тамас погледна на запад. Беше влудяващо. Обграждаха ги милиони акри обработваема земя, сякаш на един хвърлей разстояние, а в действителност непреодолимо далеч. Най-близките ниви се намираха на осем мили от тях — и то без пътища, които да ги достигат. Нямаше как да прекосят хълмовете и да слязат в равнината, да нахлуят с повече от десет хиляди войници и да се върнат обратно на пътя, без да загубят цели два дни, които иначе щяха да оползотворят, за да продължат напред.

Тамас не можеше да рискува преднината, която имаха пред кезианските армии — дори за храна.

— Ще започнем да изпращаме повече фуражири — каза фелдмаршалът. — По двадесет души на отряд. Но да не се отдалечават на повече от миля от Северната магистрала.

— Ще трябва да забавим ход — каза Олем, изплю крайчето на цигарата си и бръкна в джоба си за нова. Но не я запали, а след кратък оглед я плъзна обратно. Той промърмори нещо под нос.

— Какво? — попита Тамас.

— Казах, че рано или късно ще ми свършат цигарите.

Цигарите бяха най-малкият проблем на Тамас.

— Момчетата са изтощени. — Той се извърна в седлото по посока на колоната. — Не мога да ги пришпорвам така още ден. Единствената причина, поради която можаха да напредват толкова бързо, беше заради останките от храната на Михали.

Олем отдаде чест и препусна назад.

На Тамас му се искаше да беше взел и бога със себе си. Обходи с поглед лицата на мъжете от Седма и Девета бригада. Повечето от тях отвръщаха на погледа му. Бяха корави мъже. Най-добрите му бойци. Бяха изминавали по двадесет и пет мили на ден в продължение на четири дни. Кезианската пехота изминаваше средно по дванадесет.

Фелдмаршалът забеляза конник, отправил се към началото на колоната. Ездачът изглеждаше огромен дори и яхнал боен кон.

Гаврил.

Когато шуреят му се изравни с него, Тамас повдигна шапка в приветствие.

Гаврил прокара ръкав по потното си лице и отпи няколко глътки от манерката си. Заради тукашната жега беше захвърлил дебелите кожи на планински стражник. Носеше единствено униформената си жилетка и чифт тъмносини кавалерийски панталони.

Той изсумтя в поздрав. Никакво отдаване на чест. Друго Тамас и не очакваше.

— Какво ново? — попита Тамас.

— Забелязахме врага — отвърна Гаврил. Без да добави „сър“.

Тамас усети как сърцето му се качи в гърлото. Знаеше, че кезианците го преследват. Щеше да е глупаво да си мисли друго. Ала за четири дни не бяха зървали врага нито веднъж.

— И? — Тамас повдигна собствената си манерка до устните си.

— Най-малко две конни бригади.

Фелдмаршалът се задави и заля цялата си предница с вода.

— Две бригади?

— Да, бригади.

Тамас изпусна накъсан дъх.

— На какво разстояние са?

— Петдесет и пет мили някъде.

— Приближихте ли се достатъчно, за да прецените по-точно?

— Не.

— С какво темпо напредват?

— Не може да се каже точно. В откритата равнина кавалерията им може да изминава по четиридесет мили дневно, ако се напънат. С такава численост и сред хълмовете — по двадесет и пет, може би тридесет мили на ден.

Което означаваше, че ако Тамас спреше, за да позволи на хората си да отпочинат и да съберат храна, кезианците щяха да ги настигнат след седмица. В най-добрия случай.

— След шест дни — рече Гаврил — ще стигнем покрайнините на Юндорийския лес. Заради тамошните стръмнини кавалерията им няма да може да ни обгради. Ще душат по петите ни, но само толкова. Поне докато не достигнем Крезимирови пръсти.

Тамас затвори очи, за да си припомни разположението на северен Кез. Това беше старото свърталище на Гаврил, от времето, когато беше Якола от Пенсбрук, най-прословутият женкар в цял Кез.

— Крезимирови пръсти — повтори Тамас. Място, познато му не само заради маркировката му на картата…

— Каменир — тихо каза Гаврил.

Въпреки горещината, Тамас почувства надолу по гръбнака му да полазват студени тръпки. Проблясък на спомен и той отново се намираше край плиткия гроб, изкопан с голи ръце в мразовитата нощ край ревяща оглушително, буйна река. Краят на един дързък, но напълно провалил се план, както и най-мъчителното бягство в дългата кариера на Тамас.

Гаврил подръпна залепналата за тялото му жилетка.

— Ще минем право край мястото. Аз ще спра да отдам почит.

— Не мисля, че ще мога да го открия — отвърна Тамас, макар да осъзнаваше, че лъже. Мястото на гроба беше прогорено в паметта му.

— Аз мога — каза Гаврил.

— Доста встрани от пътя е, ако не греша.

— Ти също ще дойдеш.

Тамас отново погледна назад, към колоната войници. Те продължаваха да вървят, прахта се стелеше около тях, понесена от лек ветрец към небето.

— Аз съм отговорен за тези хора, Якола — каза той. — Няма да спирам за каквото и да било.

Гаврил изсумтя.

— Сега името ми е Гаврил. И да, ще спреш. — Той продължи, без да дава възможност на Тамас да протестира: — При Пръстите ще можеш да се отървеш от преследвачите. Просто трябва да стигнем първия мост преди тях.

Крезимирови пръсти наричаха поредицата дълбоки, подхранвани от снеготопенето на Адранските планини реки. Бяха невъзможни за прекосяване, дори и на конски гръб. Северният път успяваше да ги преодолее благодарение на серия мостове, построени почти преди столетие.

— Ако успеем да достигнем моста преди тях — натърти Тамас. Радваше се, че може да остави темата за самотния гроб. — А дори и да успеем, тяхната кавалерия може да заобиколи от запад и да ни причака, щом слезем в равнините.

— Все ще измислиш нещо.

Тамас стисна зъби. Той разполагаше с единадесет хиляди пехотинци, двеста кавалеристи и само четири дни преднина пред кезианска кавалерия, чиято численост без проблем можеше да се равнява на числеността на хората му. А драгуните и кирасирите притежаваха сериозно предимство в битката с пехотинци.

— Трябва ни храна — каза Тамас.

Гаврил погледна на запад, към изкусителните житни поля на Кехлибарената шир.

— Ако се забавим прекалено, кавалерията им ще ни настигне преди Юндорийския лес. Щом стигнем гората, в околията има няколко ферми. Може да хванем някой друг дивеч, но той не би стигнал за всички.

— Ами градът?

Тамас си спомни, че на юг от леса има населено място. Дали градчето бе получило названието си от гората, или обратното, той не знаеше.

— Град е твърде силно казано. Вярно, че има стени, но едва ли има повече от няколкостотин жители. Оттам бихме могли да купим или откраднем достатъчно храна за ден или два. — Гаврил направи пауза. — Надявам се, че не възнамеряваш да обереш околността до шушка. Местните и без това си имат достатъчно затруднения. Ипил третира крепостниците си много по-лошо, отколкото Мануч някога.

— Една войска се нуждае от храна, Яко… Гавриле.

Тамас се втренчи в заснежените върхове, ала погледът му оставаше невиждащ — той размишляваше. От фелдмаршала се искаше да постигне и поддържа съвършено равновесие между изхранването и сигурността на следващите го войници. Достигнеха ли Юндорийския лес без храна, хората му щяха да започнат да гладуват и да дезертират. Вложеха ли прекалено време в набавянето на храна, вражеската кавалерия щеше да ги настигне на открито.

Приключилият със задачата си Олем се завърна и пусна коня си в лек галоп редом с Тамас и Гаврил.

— Олем — каза Тамас, — дай сигнал за спиране. — Тамас дръпна юздите на коня си и започна да оглежда околността. От лявата страна на пътя имаше тревясала поляна. Просторна около половин миля, равнината постепенно се спускаше към дефиле. — Това ще свърши работа.

— За какво, сър?

Тамас се стегна.

— Време е да говоря с тях. Да се строят по чин.

Измина близо час, преди и последните войници от колоната да ги достигнат. Губеха безценно време, но досега Тамас бе оставял на офицерите да се грижат за хората си и да ги държат в течение. Ако искаше да запази дисциплината и верността им през предстоящите седмици, трябваше да се обърне към тях лично.

Той стоеше в края на пътя и гледаше надолу по склона. Поляната бе стъпкана, зеленото бе заменено от адранското синьо на стоящите свободно редици, като множество тревни стръкове.

Тамас знаеше, че много от тези мъже щяха да умрат, без да достигнат домовете си.

— Мирно! — ревна Олем.

Последва шумно местене на крака и изправяне на гърбове, щом войниците застанаха мирно.

Светът бе притихнал. Надигна се лек ветрец, задухал надолу по планините, който леко побутваше гърба на Тамас. За чест на войниците, нито един не повдигна ръка, за да задържи шапката си.

— Войници от Седма и Девета бригада — поде Тамас, като крещеше, за да бъде чут от всички. — Знаете какво се случи. Знаете, че Будфил падна и че врагът напира в Адро, удържан единствено от адранската армия.

— Аз скърбя за Будфил. Зная, че и вие скърбите заедно с мен. Мнозина от вас се питат защо не останахме да се сражаваме. — Тамас замълча за момент. — Врагът ни превъзхождаше и по численост, и по сила. Превземането на градските стени обезсмисли първоначалната ни стратегия. Ако бяхме влезли в битка, нямаше да я спечелим. А както всички знаете, аз не влизам в битки, които не мога да спечеля.

Отговори му одобрително мърморене. Гневът от изоставянето на Будфил се бе уталожил през изминалите дни. Войниците разбираха. Нямаше смисъл да обсъжда повече този въпрос.

— Будфил може и да е превзет, но Адро не е. Аз ви обещавам — заклевам се пред вас — че Будфил ще бъде отмъстен. Ще се върнем в Адро, ще се присъединим към братята си и ще защитим отечеството си!

Сред мъжете се надигнаха насърчителни викове. Откровено казано, не съдържаха особен ентусиазъм, но и това беше нещо. Фелдмаршалът повдигна ръце за тишина.

— Но първо — продължи той, когато хората му притихнаха — ни предстои опасно пътуване. Няма да ви лъжа. Останала ни е малко храна, а няма откъде да вземем нови припаси. На подкрепления също не можем да разчитаме. Куршумите ни ще намаляват, а нощите ни ще са студени. Ние сме съвсем сами насред вражеска територия. Дори и в този момент противникът насъсква кучетата си по петите ни.

— Да, по дирите ни напредва кавалерия, приятели. Кирасири и драгуни, чиято численост се равнява на нашата, може би дори и повече. И съм готов да заложа шапката си, че ги предвожда Беон ди Ипил, любимият син на краля. Той е смел мъж и не е от хората, които се отказват лесно.

Тамас можеше да види страха в очите на хората си. Той умишлено помълча още няколко секунди, оставяйки паниката да се разгърне. Едва тогава посочи към войниците си.

— Но вие сте Седма и Девета бригада. Вие сте най-добрите сред адранските войници, което ви прави най-добрата пехота, която светът е виждал. За мен е удоволствие и чест да ви предвождам на бойното поле и — ако се стигне до това — да умра редом с вас. Но ние няма да умрем тук — на кезианска почва.

— Нека врагът да заповяда — провикна се с цяло гърло Тамас. — Нека изпрати най-знаменитите си пълководци. Нека обърне шансовете срещу нас. Нека ни връхлети с цялата си злост, защото онези хрътки по петите ни скоро ще открият, че си имат работа с лъвове!

Той замълча. Гърлото му бе пресипнало от викането, юмрукът му — вдигнат високо над главата.

Хората му се взираха в него. Никой не издаваше и звук. Можеше да чуе ударите на сърцето си в ушите. И тогава някъде откъм края на редиците някой извика: Ура!

Към него се присъедини втори глас. И трети. Ревът не престана да се разгръща и усилва, докато не обхвана единадесет хиляди гърла. Единадесет хиляди ръце повдигнаха оръжията си в поздрав, катарами и мечове затракаха със звук, който можеше да заглуши и оръдеен изстрел.

Това бяха неговите хора. Неговите войници. Неговите синове и дъщери. Те нямаше да се поколебаят да скочат в бездната заради него. Той се отдръпна назад, отвъд пътя, за да не видят сълзите му.

— Хубава реч, сър — каза Олем, засланяйки клечка кибрит, с която палеше цигарата, стисната между устните му.

Тамас прочисти гърло.

— Махни тази усмивка от лицето си, войнико.

— Слушам, сър.

— Когато се успокоят, потегляме отново. Днес ще спрем да нощуваме малко по-късно, за да наваксаме.

Олем тръгна по задачите си, а Тамас си позволи още няколко мига, за да се овладее. Той се взираше на югоизток. Струваше ли му се, или сред тамошните хълмове наистина съзираше движение? Не. Кезианците не бяха толкова близо. Още не.