Алената кампания

Глава двадесет и пета

Никой не се отзова на Тамасовото нареждане. Безредната глъчка край реката продължаваше да се усилва.

Пулсът на Тамас се ускори.

— Войници от Седма бригада! Заемете позиции!

Нищо. Ръцете му затрепериха. Този път беше надценил възможностите си. Мнимата паника се беше превърнала в истинска. Беше надвил сам себе си още преди сражението да е започнало.

— Първи батальон! — издигна се глас над глъчката. Някой започна да си проправя път през тълпата. Старият полковник Арбър. В едната си ръка стискаше пушка, а в другата — изкуственото си чене. — Първи батальон, по местата!

Тамас рязко се извърна. Кезианската кавалерия продължаваше да напредва бавно, в момента се намираше на половин миля от западната страна на лагера. На юг драгуните подеха настъплението си. Влора и останалите барутни магове отвъд реката не спираха да стрелят и да намаляват броя им.

Адранските пехотинци започнаха да се отделят от тълпата край брега и да се отправят към позициите си. Ала отделилите се бяха прекалено малко. И се движеха твърде бавно.

Но ето че нови и нови войници започваха да следват примера им. Пълчището до реката се разпръсна и се спусна към лагера, за да се подреди зад насипа, отделящ ги от кезианската кавалерия. Те се хвърлиха откъм безопасната страна на насипа и приготвиха пушки, зареждайки патрони и поставяйки щикове. Тамас пое дълбоко дъх. Почувства се окрилен. Ако можеше, щеше да разцелува всеки един от хората си тук и сега.

Отново се обърна към вражеските части и сърцето му застина.

Конниците бяха спрели на по-малко от четвърт миля от адранския лагер.

Петнадесет хиляди кавалеристи притискаха Тамасовата армия между реката и планините.

Фелдмаршалът видя как един конник се отправя към предните редици на кирасирите. Може би Беон беше разгадал замисъла му? Беше ли усетил капана?

Тамас видя, че отделилият се конник е самият Беон ди Ипил. Наистина храбро от негова страна да се излага на прицела на барутните магове по подобен начин.

Беон изви глава към позицията на Тамас. Устните му се раздвижиха за кратко, сетне целуна сабята си и я повдигна.

Поздрав. Той приветстваше Тамас. Тази постъпка го смая. Ти остана да се сражаваш, казваше поздравът, когато можеше просто да избягаш.

Сабята на Беон рязко разсече въздуха. Земята се разтресе под копитата на петнадесет хиляди коня.

— Задръж! — изкрещя Тамас и стисна пушката си. Той обърна гръб на кирасирите, защото знаеше, че техният настъп ще се натъкне на заострените колове. Нямаше да връхлетят, а щяха да влязат в престрелка с Девета бригада или да се приближат с бавен ход в опит да преодолеят препятствията постепенно.

Между Тамас и драгуните обаче не стоеше никакво видимо препятствие — само тънък слой мъгла, отвъд който започваха адранските насипи.

Триста метра. Драгуните се приведоха на седлата, пришпорвайки конете си. Над главата на фелдмаршала просвистя куршум, уцелил драгун между очите. Тамас повдигна оръжието си, прицели се и стреля. Снижи се, презареди и повтори.

Двеста метра. Драгуните повдигнаха карабините си и изкривиха лица в безмълвни викове.

Сто метра. Отбранителната линия откри огън. Стотици драгуни рухнаха още от първия залп. Останалите продължиха да настъпват, без да обръщат внимание на повалените си другари.

Седемдесет метра. Драгуните изпразниха карабините си. Тамасовите войници залегнаха зад насипа, за да презаредят.

Петдесет метра. Драгуните оставиха карабините си и повдигнаха пистолети.

Тридесет метра. Редиците драгуни се приготвиха за стрелба.

Двадесет метра.

Десет.

Челната драгунска редица изчезна.

Тамас затвори очи за момент, щом писъците го достигнаха.

Устремът на галопиращата кавалерийска част я бе отвел право в прикритата яма. Почти шест метра широка и също толкова дълбока, ямата се простираше по протежение на целия недовършен участък от защитата на Тамас. Ямата беше пълна с колове, покрити с трева и клонки. Недобро прикритие под светлината на деня, но мъглата ги бе покрила изцяло. Коловете запращяха под тежестта на бойните коне.

Веднъж Тамас беше станал свидетел как няколко карети падат право в морето. Първата бе връхлетяла острия завой и бе пропаднала от кея. Втората я бе последвала, тъй като коларят бе зърнал пропастта едва в последния момент, а усилията на третия кочияш да забави конете си се бяха провалили.

Тук нещата протичаха по подобен начин, само че вместо три карети, към клопката се бяха устремили хиляди драгуни.

Докато осъзнаят случващото се и успеят да спрат устрема си, ямата се напълни почти догоре с цвилещи, мятащи се коне и войници, които отчаяно се опитваха да изпълзят от гъмжилото. Застанали неподвижно, редиците кезиански драгуни с ужас се взираха в пропадналите си другари.

Тамас потръпна при мисълта за намиращите се на дъното на ямата.

— Огън! — изкрещя той.

Седма бригада откри огън по драгуните. Конете им се замятаха паникьосано на ръба на ямата, офицерите закрещяха и замахаха с мечове в опит да накарат животните в крайните редици да се отдръпнат, за да могат да организират изтегляне.

Тамас презареди и стреля отново. Драгуните започваха да се организират. Ако получеха възможност да се оттеглят, щяха още да разполагат с хиляди. Тогава щяха да се прегрупират и да връхлетят Тамас във фланг, щом той се обърнеше да се разправи с кирасирите.

— На нож! — нареди Тамас и повдигна оръжието си във въздуха.

На всеки четиридесет крачки бяха оставили триметров здрав участък. Местата не бяха обозначени, което в мъглата носеше риска от пропадане, но Тамас трябваше да контраатакува.

Той се отправи по най-близкия от тези участъци, право към фланга на оттеглящите се кезиански драгуни.

Насочи мисълта си към близкия барут и го възпламени. Отзовалите се експлозии покосиха и коне, и хора. От взривната вълна зъбите на Тамас изтракаха. Неговите войници не закъсняха да се втурнат подире му и с възторжени викове да връхлетят върху драгуните с дългите си щикове.

В страховит сблъсък петте хиляди бойци от Седма бригада се врязаха в противника. Без инерцията на щурма, а и изправени пред дългия обсег на щиковете, драгуните губеха преимуществото си.

Тамас се затича към най-близкия драгун. Тласна щика си нагоре, сред откритата страна на врага, сетне с яростно движение разшири раната. Войникът се свлече от седлото, а Тамас умело се отдръпна, избягвайки копитата на подплашеното животно.

Нещо болезнено го изблъска отстрани и го запрати на земята. Щом се приземи, той веднага започна да се надига, макар и с изкаран въздух.

— Сър! — Олем бе изгубил пушката си и размахваше сабя. Той разсече бедрото на някакъв драгун и скочи към Тамас.

Фелдмаршалът точно се изправяше на крака, когато Олем го нацели в гърдите с всичка сила. И двамата се намериха на земята. В същия миг тежка кавалерийска сабя разсече въздуха, където преди секунда се бе намирала главата на Тамас.

Олем се претърколи от фелдмаршала и му помогна да се изправи.

В суматохата и неговата пушка беше изчезнала. Той изтегли сабята си.

— Време е да се оттеглим, сър — извика Олем сред оглушителните гърмежи.

— Още не сме приключили. Седма бригада! — Тамас прибра сабята и взе от земята нечия пушка, с все още поставен щик. Насочи оръжието към най-близкия драгун и се затича, като се надяваше, че Олем го е последвал.

Отново подири и взриви още барут, докато приближаваше противниците. От двете му страни адранските пехотинци продължаваха да натискат.

Тамас почувства остро ужилване от дясната страна на главата си, точно над ухото. Изведнъж се замая, но не спря настъплението си. Въпреки това обаче драгуните като че ли се отдалечаваха все повече от него.

Олем трябваше да изкрещи в ухото му, за да го върне в реалността.

— Драгуните се оттеглиха, сър!

Тамас спря и се озърна, оглеждайки касапницата. Хиляди бяха погинали в тази атака, други хиляди лежаха в ямата — потрошени мъже и коне, умиращи от бавна смърт. Писъците кънтяха в ушите му.

— Така. Обратно по местата — заповяда Тамас и сграбчи Олем над лакътя за опора.

Двамата поеха по един от безопасните участъци. Войниците от Седма бригада не преследваха оттеглящите се драгуни, а се уверяваха, че никой от попадналите в изкопа няма да излезе жив от него. Тамас видя как някакъв драгун се вкопчи в крака на адрански войник и се замоли за милост. Пехотинецът заби щика си дълбоко в окото му.

Тамас почувства ръката на Олем върху рамото си.

— Уцелили са ви в главата, сър — каза телохранителят.

Фелдмаршалът повдигна ръка към черепа си и пръстите му се обагриха в червено.

— Куршумът само ви е одраскал — продължи Олем. — Раната кърви, но не изглежда дълбока.

Лявата ръка на Олем висеше отпусната. Ръкавът му беше на кървави парцали, които едва се крепяха. Той забеляза погледа му.

— Нищо сериозно, сър, повърхностна рана.

— Тамас, ти куче проклето! — изрева глас. — Девета бригада е разбита! Флангът ни е изгубен!

Думите накараха Тамас да вдигне рязко глава и да се огледа. Конят на Гаврил се носеше стремглаво напред, следван от останалите разузнавачи, отправили се на запад.

— Полковник Арбър! — Тамас се заозърта за полковника и го откри край ръба на изкопа, да взема в плен двама ранени офицери.

— Сър!

— Укрепете се тук. — Тамас издигна сабята си над главата. — Седма бригада, при мен!

Той се затича на запад, тласкан от прилива на адреналин и породените от битката барутни облаци. Още отдалече се виждаше, че нещата там се развиват зле. Десетки кирасири бяха разкъсали отбраната и бяха съумели да преминат отвъд. Някои войници от Девета бригада вече отстъпваха към вътрешността на лагера или се хвърляха в реката.

Кирасирите натискаха здраво откъм югозападния ъгъл на лагера. Защитата почти беше поддала, с изключение на една малка, решителна група. Тамас разпозна генерал Кетал, възседнал кон. Точно в този момент животното бе повалено.

Фелдмаршалът се закова на място, удари с приклад земята и изкрещя високо, за да го чуят.

— В редици!

Олем застана до него. Войниците от Седма бригада не закъсняха да заемат местата си от двете им страни.

— Зареди!

Пушки и мускети бяха бързо заредени.

— Прицели се!

Хората му вдигнаха оръжия в готовност.

— Огън!

Седма бригада изпразни оръжия над главите на Девета. Мнозина от навлезлите кирасири паднаха от седлата си.

— С щика напред!

Краткото спиране за залп бе позволило на останалите войници от Седма бригада да ги догонят. Ето че Тамас стоеше начело на шест пехотни редици с приготвени щикове. В съвършен строй те започнаха да напредват към мястото на пробива. Войници от Девета бригада се присъединяваха към редиците или биваха избутвани встрани. Тамас се бе насочил директно към мястото, където бе зърнал генерал Кетал.

Едва тридесет крачки по-надолу те се сблъскаха с тежките кавалеристи.

За кирасирите устремът играеше още по-голяма роля, отколкото за драгуните, но в директен сблъсък с пехота бяха по-облагодетелствани от останалите конници. Броните ги защитаваха от щиковете, а тежките им саби бяха особено ефективни срещу въоръжени пехотинци.

— Дръж формация! — нареди Тамас, щом хората му започнаха да повалят кирасири. Те мушкаха и сечаха, убивайки мъжете и конете, преди да ги подминат и да продължат напора си.

През пролука сред сражаващите се Тамас успя да зърне генерал Кетал. Той лежеше на земята на двадесетина крачки от него. Лицето и ръцете му бяха покрити с кръв, сабята му беше вдигната над него. Спешен кирасир изблъска меча му на страна и тласна със своя.

Тамас се отскубна от редицата и се втурна между двама конници. Противникът на Кетал изтегли меча си и го заби повторно. Тялото на генерала се сгърчи.

Кирасирът дори не забеляза Тамас.

Щикът на фелдмаршала намери подмишницата, точно над ремъците на нагръдника. Тамас заби острието още по-дълбоко, докато дулото на пушката му не се покри с кръв. След един последен напън той пусна оръжието си и падна на колене край Кетал.

Генералът се взираше ужасено в него, притиснал ръце над раните си.

Тамас чу сблъсъка на метал в метал и предизвикателния вик на Олем, но всичко достигаше до него някак отдалеч.

Най-малко четири рани зееха върху гърдите и стомаха на Кетал. Върху ръцете му личаха безброй разрези, а лицето му представляваше пълна бъркотия. Той замига към Тамас през кръвта.

— Моите момчета — изхриптя — не издържаха.

Тамас намери ръката му и я стисна.

Нямаше по-голямо предателство — хората ти да се прекършат и да се разбягат край тебе.

— Но не и ти — каза Тамас. — Ти остана до последно.

— Аз не съм страхливец — рече Кетал. — Проклетият Беон… Никога не съм виждал толкова ловки кирасири. Те танцуваха между окопа и нашите… нашите укрепления. — Той натика празната си ръка в една от раните в напразен опит да спре кървенето. — Успяхте ли да отблъснете драгуните?

— Да.

Кетал рязко си пое дъх.

— Не бъдете строг с моите момчета. Самият аз исках… исках да побягна. Проклети кирасири. — Той отново примигна. — Намерете Беон и… — Кетал се задави и прочисти гърло — и му предайте моите почитания. Това се казва езда. — Генералът измъкна десницата си от тази на Тамас и я притисна към друга рана. — Вървете. Хората се нуждаят от вас. Аз ще… се оправя.

Тамас съблече куртката си и я подложи под главата му, след което се изправи. Пехотинците му го бяха подминали и продължаваха да настъпват. Фелдмаршалът изтръгна оръжието си от трупа на кирасира и се затича да ги догони.

Тежката кавалерия отстъпваше. Едва шепа от тях се намираха още върху седлата, а дори и те се бяха обърнали в бягство. Малки групи от кезиански кирасири се предаваха една след друга.

Тамас стана свидетел на последния етап от битката. Войниците му настъпваха под формата на стена от щикове срещу оставащите кезианци. Фелдмаршалът си проправи път към сражението и никак не се изненада, когато откри Беон в центъра му.

Младият благородник бе изгубил шлема си. Нагръдникът му се държеше само на един ремък, върху бузата му зееше прясна рана. Щадеше едната си ръка. Последните от телохранителите му тъкмо рухваха, пронизани от щикове. Беон направи крачка назад, косата му лепнеше от пот и кръв, и хвърли сабята си.

— Предавам се — обяви той на висок глас. — Предаваме се.

Един от адранските войници пристъпи напред и повдигна оръжие, насочил щика си към шията на Беон.

Тамас не можеше да понесе повече. Кръвта. Липсата на милост. Той пристъпи бързо напред и сграбчи още горещото дуло на войника, избутвайки го настрани.

— Той каза — високо заяви Тамас, — че се предава.

Адамат се хвърли напред с проклятие на уста, но спря насред крачка, защото Ветас допря кинжала до врата на Фая.

— Обещах ти десетократно по-голяма болка — напомни Ветас. — Искам да запомниш това. — Ръката на лорда трепна, а инспекторът стисна очи. Не искаше да гледа как кръвта на Фая изтича през гърлото ѝ.

— Отдръпнете се от него.

Адамат отвори очи. Ветас имаше объркан вид. Ръката му се напрегна, но острието не се доближи повече до гърлото на Фая.

— Моля ви — продължи Бо, изниквайки иззад ъгъла, — просто се отдръпнете настрана.

Адамат изтръгна Фая от ръцете на Ветас. Ноздрите на лорда се разшириха, в очите му проблесна гняв, но беше видно, че не може да помръдне.

Бо раздвижи пръсти. Невидима магия запрати Ветас в другия край на помещението, като го стовари в стената до пронизаното тяло на Привилегированата. Борбадор пристъпи до Ветас и грубо го стисна за брадичката, за да обърне главата му към трупа на жената.

— Биваше си я — каза Бо. — Достойна за кралската кабала. Но не и да се мери с мен. С другия, с резервата ти — той не беше толкова умел. С него се оправих за секунди. А що се отнася до теб… — Бо потупа с показалец под челюстта му. — Ти никак не ми се нравиш. Видях онази стая в подземието. Познавах подобни хора в кабалата. Страшно се зарадвах, когато научих, че Тамас ги е избил до крак.

Бо отстъпи назад и замислено се загледа във Ветас. Лордът беше все още прикован към стената от магията на Бо.

— Обзалагам се, че си бил от онези деца, които измъчват животни за забавление. Кажи ми, някога късал ли си крилете на насекоми?

Ветас не отговори.

— Отговори ми! — изрева Борбадор.

Ветас трепна.

— Да.

— Както си и мислех. Е, какво е усещането?

Пръстът на Бо се отмести едва забележимо. Дясната ръка на Ветас се оказа откъсната от тялото му от невидими сили. Адамат не можа да определи кой изпищя по-силно: Ветас от болка или Фая от шока. Адамат притисна съпругата си към себе си, притеснен, че всеки миг краката му можеха да го предадат. И имаше голяма вероятност да повърне.

Пръстът на Бо потрепна отново. Другата ръка на Ветас се строполи в краката му. Около раменете му изникна слаб пламък.

— Хубаво е да обгорим раните — каза Бо. — Не бихме искали да умреш твърде бързо. Така постъпвате вие от занаята, нали? Стараете се да държите жертвата колкото се може по-дълго. — Магьосникът зашлеви Ветас през лицето, сетне повтори удара. — Нали? Кажи ми! Така ли е?

Адамат рязко пристъпи напред и го сграбчи за ръката. Бо гневно се извъртя към него, с повдигнати ръце и огън в очите. Адамат направи всичко по силите си, за да не се отдръпне изплашено.

— Това е достатъчно, човече! Стига! — Той сам не можеше да си повярва. Да се хвърли напред, за да пощади Ветас. Само преди час бе готов да му причини всякаква болка. Но сега чувстваше единствено отвращение.

Бо отпусна ръце, кимна и си замърмори.

— Отведете ги — каза Привилегированият, като посочи към Фая и момчето. — Ветас няма да ни избяга. Изведете ги оттук.

Адамат прегърна Фая през кръста, за да ѝ позволи да се облегне на него и да щади глезена си, и я поведе вън от димящите руини на сградата.

Улицата гъмжеше от хора. Зяпачите стояха на почтително разстояние от поне стотина крачки, любопитството се бореше със страха им от магията. Непосредствено пред постройката хората на евнуха се бяха събрали заедно с ранените си и пленниците. Някои от тях се отправяха обратно в къщата, след като пожарът и дима бяха премахнати. Адамат зърна сред тях сержант Олдрич и Риплас да раздават нареждания.

Инспекторът направи знак на Риплас да се приближи.

— Евнухът е мъртъв — тихо ѝ каза той.

Довереницата изненадано направи крачка назад, ококорила очи.

— Моля? Как?

— Лорд Ветас. Явно е успял да избяга от Фел. И като стана дума за нея…

Фел изникна от тълпата зяпачи. Придържаше внимателно едната си ръка отстрани, по тялото ѝ личаха множество порязвания. Жената докуцука до него.

— Ветас е…

— Ветас е вътре — прекъсна я Адамат, като положи усилия да овладее гнева си. Фел беше казала, че ще се справи с Ветас. Очевидно се беше оказала надвита. Войниците на Олдрич вероятно бяха мъртви. Адамат нямаше доверие в гласа си, за да каже нещо повече.

Щом излезе от къщата, тя изглеждаше отрезвена от обичайната си сдържаност.

— Какво ще правите с него?

— Интересува ме единствено какво е направил със сина ми… Извън това — не ме е грижа.

За момент Фел и Риплас се взираха преценяващо една в друга.

— Вие сте заместничката на евнуха? — попита Фел.

— Точно така.

— Да поговорим. — Фел кимна с глава и двете се отдалечиха, за да обсъждат нещо насаме.

Адамат стисна Фая в прегръдката си, за да се увери, че е все още там. Тя се сгуши до гърдите му, затворила очи, лицето ѝ бе мокро от сълзи.

— Децата? — неочаквано попита тя.

— В безопасност са — каза Адамат. — Съжалявам, че не можах да дойда по-рано.

— Но дойде. Само това е от значение.

Адамат коленичи пред нея, притиснал ръката ѝ към устните си.

— Вече мога да умра спокоен. Ти отново си при мен.

— Моля те — рече Фая, — недей да умираш точно сега. Глезенът още ме боли.