Алената кампания

Глава осма

Адамат изчакваше няколко магазина по-надолу от шивашкото ателие. Седеше под навес, разгърнал вестник пред себе си. Днешната дегизировка му придаваше вид на млад мъж, с лъскава и прилежно вчесана на една страна черна коса — точно по последната мода от градските кафенета. Носеше изгладени кафяви панталони и риза с навити до лактите ръкави. Връз коляното му почиваше подходящо кафяво сако. Сутринта, преди да излезе, набързо бе нанесъл китов балсам от Дортмот, който бе придал на кожата му младежко излъчване. Черни мустаци и очила с цветни стъкла прикриваха лицето му.

Над ръба на вестника Адамат наблюдаваше потока от минувачи, движещи се между магазини и кафенета. Трети ден наблюдаваше ателието на Хаим. Вече беше почти три часът, а още не беше зърнал лорд Ветас.

Беше избрал съвършената позиция за наблюдение. От мястото си виждаше не само входа на ателието, но и — благодарение на витрината — всичко, случващо се вътре. Клиенти идваха и си отиваха; повечето бяха мъже. Към два и половина дойдоха трима здравеняци. Адамат беше сигурен, че са хора на Ветас, ала те си заминаха няколко минути по-късно, а сакото на Ветас продължаваше да стои върху манекена.

Адамат хвърляше по някой друг поглед на статиите във вестника. Сраженията при Будфил продължаваха, макар че, тъй като новините бяха на три или четири дни, досега можеше да се е случило всичко.

Вестникът съобщаваше, че неочаквани финансови затруднения принудили лейди Винцеслав да разпусне две от осемте бригади на Крилете на Адом. От това нямаше да излезе нищо добро за войната. Четири други бригади бяха разположени на север от Будфил, а последните две стояха в готовност край димящите останки на Южната планина, в случай че врагът опита да настъпи от тази посока.

Точно когато Адамат се зачете в статия за ефекта на войната върху държавната икономика, някакво движение пред магазина на Хаим привлече вниманието му. Той повдигна очи тъкмо навреме, за да види как нечия рокля изчезва отвъд прага. Миг по-късно посетителката се появи зад витрината и започна да разговаря с шивача.

Тя беше млада, с кестеняви къдрици. Надали беше на повече от осемнадесет-деветнадесет години, но въпреки младостта си, не можеше да бъде сбъркана за девойка от простолюдието. Стоеше изправена, с гордо вдигната глава, а червената ѝ вечерна рокля беше кроена по нейната фигура.

Хаим се обърна към сакото на Ветас и го посочи. Размаха ръка нагоре и надолу по дължината му, след което махна към долния ъгъл, където Адамат бе забелязал кърпеното. Жената кимна и Хаим свали дрехата и се зае грижливо да я опакова.

Младата жена излезе на улицата миг по-късно, понесла кафява кутия под мишница. Тя се огледа и Адамат трябваше да устои на подтика да подири укритие иззад страниците на вестника. Дръж се естествено, напомни си инспекторът. Лицето ѝ не му изглеждаше познато, което означаваше, че и тя не го е виждала преди.

Непознатата се отправи на запад. Адамат се изправи, прибра вестника под мишница и взе бастуна си.

Започна да я следи от почтително разстояние. Номерът беше да се задържи достатъчно надалеч, за да не бъде забелязан, но и достатъчно близо, така че да не я изгуби, ако направеше внезапно отклонение от маршрута си. От значение беше и дали тя подозира, че я следят. Адамат не мислеше, че е така, но човек никога не можеше да бъде прекалено предпазлив.

Той очакваше, че след някоя и друга пресечка жената ще поръча карета. Беше облечена като дама в тази вечерна рокля, а и ботушите ѝ бяха с висок ток, неподходящи за дълги разходки. Но тя продължи по улицата и зави на северозапад, като крачеше бавно. Веднъж дори се спря пред една улична сергия, за да си купи плодов сладкиш, след което продължи по пътя си.

Сви в една тиха уличка в заможната част на града, известна предимно с финансовите учреждения в центъра си. По самата улица минаваха малко пешеходци, което тревожеше Адамат. В даден момент щеше да стане забележим, а това беше последното нещо, което искаше.

Той изостана още четиридесетина крачки, преди да завие на свой ред. Точно навреме, за да види как жената изчезва в една голяма триетажна къща.

Домът имаше широка фасада, с входна площадка досами улицата. Стените бяха от бяла тухла, със сини кепенци на прозорците. Къщата беше доста голяма, от типа, които биваха строени, за да приютят по няколко семейства от нарастващата средна класа. Ако не ставаше дума за лорд Ветас, Адамат не би обърнал никакво внимание на тази къща. Домът изглеждаше прекалено обикновен и неприкрит.

Дали пък не беше допуснал грешка? Може би това сако не принадлежеше на Ветас. Може би бе наблюдавал грешната дреха през витрината на Хаим. Може би жената бе забелязала, че я следи, и нарочно го бе довела на погрешно място.

Адамат изруга тихо. Имаше прекалено много неизвестни.

Той пое с бавна, протяжна крачка надолу по улицата, преструвайки се, че се възхищава на обграждащата го архитектура. Приближи се по-близо до къщата и запечата в паметта си номера и името на улицата. Възползва се и да плъзне поглед край всеки от прозорците. Несъмнено Ветас би поставил поне един съгледвач, ако това беше неговата главна квартира.

Нищо. Адамат се опита да не се съсредоточава върху разочарованието си, но абсолютно нищо не сочеше, че този дом принадлежи на Ветас. Щеше да му се наложи да провери регистрите.

Точно когато подминаваше последния прозорец, Адамат зърна отвъд него лице. Беше шестгодишно момче, което разглеждаше минувачите по улицата. То помаха на Адамат.

Адамат отвърна на поздрава му.

Не, това не можеше да е домът на лорд Ветас. Каква полза би имал той от едно малко момче?

Освен ако лордът нямаше син. Не, това изглеждаше малко вероятно. Момчето по нищо не приличаше на Ветас. Повереник? Не. Ветас беше шпионин на лорд Кларемон. Не би държал повереник. Може би още един заложник? Това вече изглеждаше по-вероятно.

Адамат продължи надолу по улицата. Щеше да вземе следващата карета и да се върне, за да наблюдава къщата. До този момент тя оставаше единствената му следа.

Той се качи в една карета и зае мястото си, когато осъзна, че подире му се качва още един пътник. Беше метач, със зацапани лице и дрехи от дългия работен ден под слънцето.

— Извинете… — поде Адамат. Тогава зърна пистолета в ръката на метача.

По гърба му изби студена пот.

— Какво искаш? — попита той.

— Парите — изръмжа мъжът.

Адамат си отдъхна. Ставаше дума за най-обикновен обир. В първия момент бе решил, че някой от хората на лорд Ветас го е разпознал. Инспекторът измъкна бавно портмонето си и го подаде на крадеца. Нямаше да му свърши кой знае каква работа. Вътре имаше само петдесет крана във формата на банкноти — нямаше нито чекове, нито документи.

Крадецът прегледа съдържанието на портмонето с едната си ръка, без да сваля оръжието си. Само след секунди мъжът щеше да се махне от купето и да изчезне сред следобедните тълпи.

И все пак… Що за човек си позволяваше да граби в тази благопристойна част на града, и то в късния следобед? Адамат понечи да каже нещо…

И тогава се сети, че е виждал детето и преди.

Това беше синът на херцог Елдаминз. Роялистите бяха водили малка война с Тамас в центъра на града, възнамерявайки да провъзгласят детето за наследник на екзекутирания Мануч. Адамат си спомняше момчето от една работа, която бе свършил за семейство Елдаминз преди около година.

Крадецът вдигна очи от портмонето.

— Това не е достатъчно — каза той.

— Моля?

Пистолетът се превъртя в ръката на мъжа и последното, което Адамат зърна, беше дръжката на оръжието, политаща към лицето му.

Когато Таниел се събуди, откри Фел край хамака си.

Отново се намираха в свърталището за пушене на мала. Във въздуха се диплеше дим, но не от мала, а от ароматизиран тютюн. Череша, според аромата. С ъгълчето на окото си успя да види, че Фел е захапала къса лула.

Жена, пушеща лула — не беше гледка, която Таниел бе виждал често. Повечето жени, които познаваше, предпочитаха фатрастанските цигари.

Подсекретарят на профсъюза беше красива жена. Чертите ѝ бяха твърде сурови за вкуса на Таниел. С пристегнатата си назад коса и изпитото си лице му напомняше за една някогашна негова гувернантка. Задържа полузаслонения си поглед още няколко мига върху нея, опитвайки да отгатне мислите ѝ. Не изглеждаше да е забелязала, че е буден. Тя наблюдаваше нещо в другия край на помещението. Таниел се опита да проследи погледа ѝ.

Ка-поел. Разбира се. Тя седеше до стълбите и оформяше восъчна фигурка с пръстите си. Торбата ѝ стоеше в скута. От време на време тя повдигаше очи към другата жена. Изработваше кукла. На Фел.

Дали го правеше, защото виждаше в нейно лице заплаха, или просто бе придобила навика да изготвя по една фигурка за всеки, когото срещнеха? В случай че ставаше дума за последното, скоро нямаше да ѝ остане място в торбата.

От изминалите четири дни той пазеше неясни спомени. Опита се да повика паметта си, ала намираше единствено дим от мала и таванът на Кин. А преди тях…

Рикар Тамблар го беше поканил за свой заместник.

Това означаваше Таниел да започне да се занимава с политика.

А Таниел мразеше политиката. Със собствените си очи беше видял домогванията на меркантилния фатрастански елит до властта, докато войната им за независимост вървеше към успех — подмолностите, сплетните. Рикар твърдеше, че тук нямало да има нищо подобно. Рикар твърдеше, че всичко щяло да става пред очите на народа и че хората ще избират своите управници.

Но на Рикар, подобно на повечето политици, не можеше да се вярва.

Това предложение обаче не можеше да оправдае четиридневен наркотичен унес. Какво би накарало Таниел да се върне в тази дупка и…

А, да. Рикар бе споменал нещо относно намерението си да уведоми фелдмаршал Тамас, че Таниел е буден и е добре. Таниел така и не бе успял да го накара да разбере, че подобна вест би накарала Тамас да изиска незабавното му присъствие на фронтовата линия.

Таниел се опитваше да се убеди, че това е добре. Беше полезен. Можеше да се върне там и да помогне в защитата на отечеството си.

Като убива. Единственото, в което, изглежда, го биваше. Та нали беше убил и бог. Не че някой го вярваше…

Той се размърда в хамака, като протегна ръка към лулата и огромното лепкаво топче, оставено му от Кин.

Но малата я нямаше.

— Буден ли сте вече? — каза Фел и отмести очи от Ка-поел.

Таниел се надигна. Провери джоба на куртката си — все още имаше куртка, това беше добре — после в панталона си и накрая започна да опипва дъното на хамака.

— Какво търсите? — попита Фел. По лицето ѝ личеше, че много добре знае какво търси.

— Къде ми е малата?

— По думите на Кин сте я допушили някъде през нощта. — Фел подхвърли нещо в устата си и се разнесе звук от хрущене. — Кашу? — попита тя и протегна фуния, направена от стар вестник.

Таниел поклати глава и надникна в чашката на лулата си. Нищо. За всеки случай огледа и пода.

— Онзи крадлив гурланец трябва да си я е прибрал. Имах достатъчно за седмици.

— Известно ми е колко бързо пушите — изтъкна Фел. — Затова не смятам, че Кин ви е измамил. Той много добре знае откъде идват парите.

Таниел се навъси. Откъде бяха дошли парите? Той вдигна поглед към Фел. Ах, да, точно така. Рикар.

— Знаете ли — заговори отново Фел, — в пушалнята на Рикар можете да намерите много по-висококачествена мала. Хамаците са копринени и развлеченията са далеч по-добри от дъщерята на Кин.

Таниел почувства как стомахът му се свива и се отпусна в хамака. Дъщерята на Кин. Той не помнеше нищо.

— Да не би да съм…?

Фел сви рамене и погледна към Ка-поел. Тя леко поклати глава.

Таниел си отдъхна. Само това му оставаше, да спи с дъщерята на гурлански продавач на мала.

— Какво искате? — обърна се той към Фел.

С няколко почуквания по обувката си тя изтръска пепелта от лулата си и я прибра в джоба си, след което хвърли още няколко ядки в устата си.

— Днес получихме новини от баща ви.

Таниел се надигна.

— Е?

— Няма много за казване. Врагът се подготвял да нападне на следващия ден. Това ще да е било преди три дни. Баща ви възнамерявал да нападне врага изненадващо с най-добрите си хора.

— За колко кезиански войници говорим?

— Според слуховете — един милион. Тамас не каза нищо по този въпрос.

Най-добрите хора на Тамас означаваше войниците от Седма и Девета бригада. А що се отнасяше до враговете… В битката при Рамензид врагът наброяваше половин милион. Дори и при десетократно преувеличена кезианска численост излизаше, че Тамас се изправя с десет хиляди срещу сто хиляди. Проклет безразсъден глупак.

Някак това, че Тамас вероятно щеше да спечели, само влошаваше нещата.

— О — додаде Фел небрежно. — И пита за вас.

Таниел изсумтя.

— Къде е проклетият ми безполезен син? Нужен ми е на фронта! Нещо такова ли?

— Интересува се дали сте се възстановили и дали според лекарите присъствието му би помогнало по някакъв начин.

— Сега вече знам, че лъжете — рече Таниел. — Тамас не би напуснал бойното поле заради никого.

Дори и заради мен. Особено не и заради мен.

— Той много се притеснява за вас. Изпратихме му съобщение, че състоянието ви се подобрява, но не се знае дали е стигнало до него преди началото на битката. — Фел отново пъхна ръка в кесията с ядки, с лека усмивка на устните.

— Но не сте му съобщили, че съм се събудил?

— Не. Рикар смяташе, че ще се нуждаете от известно време, за да се възстановите.

Излизаше, че настояванията на Таниел все пак не са останали нечути.

— По-вероятно се е притеснявал, че Тамас ще ме повика при себе си веднага щом научи, че вече не съм на легло.

— Това също — призна Фел.

— Ама разбира се. — Таниел се отпусна в хамака и въздъхна. Чувстваше се изтощен и използван. В негово лице всички виждаха единствено инструмент. — Дъртият негодник Тамас…

Той беше прекъснат от отворена с трясък врата. Стълбището се разклати от устрема на младежа, изникнал в подземието. Фел скочи на крака.

— Какво има? — попита тя.

Вестоносецът трескаво обхождаше с поглед помещението. Още не можеше да си поеме дъх от усиленото тичане.

— Рикар ви вика незабавно при себе си.

Фел смачка празната фуния и я хвърли на пода.

— Какво е станало?

Пратеникът премести поглед към Таниел, сетне към Ка-поел и накрая обратно към Фел. Изглеждаше сякаш всеки момент ще рухне.

— Пристигнаха вести от Будфил. Градът е превзет и опожарен. Фелдмаршал Тамас е мъртъв.

Нила седеше край прозореца, отместила завесите едва забележимо, и наблюдаваше преминаващите отдолу цилиндри и палта. Бастуни потракваха ритмично по плочките, жени наместваха бонетата си, за да се насладят на слънцето по лицата си. В столицата беше горещо, но жегата не безпокоеше никого. Времето бе прекалено хубаво за това.

Искаше ѝ се и тя да е навън и да му се наслаждава. В стаята ѝ беше прекалено задушно, а хората на Ветас бяха заковали всички прозорци в къщата. Въздухът беше натежал и влажен и на Нила ѝ се струваше, че всеки момент ще припадне. Едва вчера Ветас я бе изпратил по задачи в града и слънцето, милвало безпрепятствено лицето ѝ, беше било толкова прекрасно, че тя едва не бе напуснала града, забравяйки за Ветас и Яков, и всички ужасни спомени от последните няколко месеца.

Сърцето ѝ се качи в гърлото, когато чу вратата на спалнята да се отваря, но се принуди да не реагира по никакъв начин. Не беше Ветас. Той влизаше откъм коридора. Не от вратата към детската стая, където Яков тихо си играеше с малка армия от дървени коне и често се оплакваше от топлината.

— Нила — призова я глас. — Трябва да се облечеш.

Нила погледна към роклята, положена върху леглото ѝ. Един от главорезите на Ветас я донесе преди около час. Красива дълга рокля от бял муселин с висока талия. Беше обточена с алено, което ѝ придаваше лек цвят при подгъва, деколтето и краищата на късите ръкави. Изглеждаше изключително удобна и много по-прохладна от вечерната рокля, с която Ветас я беше изпратил вчера.

Върху нощното шкафче лежеше сребърна верижка с една-единствена перла с големината на мускетен куршум и кутия с чифт високи до коленете ботуши, за които Нила от пръв поглед можеше да прецени, че ще ѝ станат точно по мярка. Други три тоалета, кой от кой по-скъп, висяха в гардероба.

Все подаръци от лорд Ветас. Никога през живота си не бе притежавала толкова хубави дрехи. Роклята върху леглото беше достатъчно семпла, нищо крещящо, но кройката беше перфектна. Един поглед под подгъва ѝ бе разкрил инициалите Д. Х. — мадам Делехарт, най-добрата кроячка в цял Адопещ. Роклята струваше повече от цялата годишна заплата на една перачка.

— Нила — настоя гласът. — Обличай се.

От скъпите дрехи и бижута ѝ се гадеше. С по-голяма охота би приела даровете на някой демон, отколкото от змия като Ветас. Знаеше, че за тези подаръци си има цена.

— Няма — каза Нила.

Нечии стъпки проскърцаха по дъските. Фая коленичи пред Нила и я хвана за ръката.

Двете бяха затворени заедно в това имение вече шести ден, но младата жена все още не знаеше много за жената. Знаеше, че синът на Фая е затворен в подземието и че тя има и други деца, също пленени от лорда. Знаеше и че Фая би убила Ветас, ако ѝ се удадеше такава възможност.

Или поне щеше да се опита. Нила започваше да се чуди дали изобщо Ветас можеше да бъде убит. Той не приличаше на човек: почти не се хранеше, не спеше и не се напиваше, без значение колко вино погълнеше.

Фая задърпа Нила за ръката.

— Стани — рече тя. — Облечи се.

— Ти не си ми майка — каза Нила. Думите излязоха като ръмжане.

— Тя би ти казала същото, ако беше тук.

Нила се приведе напред.

— Тя е мъртва. Никога не съм я познавала, както и ти. Може би щеше да ме посъветва да строша този прозорец и да си прережа вените, вместо да се подчинявам на исканията на Ветас.

Фая се надигна. Умолителната мекота изчезна от лицето ѝ и изражението ѝ стана по-строго.

— Може би. Ако е така, значи е била глупачка. — Фая започна да крачи из стаята.

Нила беше предположила, че е домакиня, женена за търговец от средната класа. Каква ли полза имаше лорд Ветас от нея? Фая не беше говорила за това. С изключение на някоя и друга откъслечна дума за децата си. Всъщност, жената беше твърде спокойна. От избухването си в кухнята онази нощ насам Фая оставаше покорна като питомно порче. На нейно място Нила не би могла да си отдъхне, докато децата ѝ не бяха вън от опасност. Или Фая беше много търпелива — и далеч по-силна, отколкото Нила я смяташе, или изобщо не беше това, за което се представяше. Може би беше някаква уловка на Ветас? Шпионин?

В това нямаше логика. Нила беше прекалено дребна риба, че да бъде шпионирана. Ако Ветас искаше да се сдобие с нещо от нея, просто щеше да прибегне до мъчения.

При всички положения, Нила не вярваше на Фая. Не можеше да си позволи да се довери на никого в леговището на Ветас.

— Ако не се облечеш — отново заговори Фая, — Ветас ще излее гнева си върху теб или върху детето. А може би и върху двамата.

— Аз не съм му държанка — каза Нила.

— Той не е поискал нищо унизително от теб. — Неизреченото засега увисна във въздуха между двете им. — Просто иска да го придружиш по задачите му. Тъкмо отново ще имаш възможност да излезеш от тази проклета къща. Аз ще държа Яков под око, докато те няма. Хайде, дай да ти помогна.

Нила позволи на Фая да я изправи на крака и да съблече роклята ѝ.

— Има и ново бельо — каза Фая и взе една малка кутия от леглото.

Нила грабна кутията и я запрати на пода.

— Видях за какво става въпрос, благодаря — тросна се тя. — Само една курва би се облякла така.

Пое си дълбок дъх, осъзнала, че ръцете ѝ треперят.

Фая остави ръцете си да се отпуснат край тялото ѝ. Пристъпи до вратата на детската стая, хвърли поглед към Яков и я затвори. Обърна се към Нила, с ръце на хълбоците.

— Виждала ли си стаята в мазето? — попита Фая.

Нила предизвикателно отвърна на погледа ѝ. За каква се мислеше тази старица, че да ѝ нарежда?

— Е? — настояваше другата.

Нила кимна рязко и се опита да не мисли за помещението с потъмнели от кървави петна маси и подноси с разнообразни ножове.

— На мене също ми го показа — рече Фая. — Когато за първи път ме доведоха тук. Нямам никакво намерение да се озовавам в онази стая и съм сигурна, че и за теб важи същото. Затова го дръж доволен.

— Аз съм…

— Хич не ме е грижа каква си — прекъсна я Фая — или защо си тук. Но виждам, че си загрижена за Яков. Ветас не е от хората, които биха се поколебали да насочат коварните си практики срещу деца.

— Той не би сторил подобно нещо.

Фая направи крачка към нея. Нила не отстъпи от мястото си, но погледът в очите на жената я изплаши.

— Той отряза пръста на сина ми. Право пред очите ми. Право пред другите ми деца. Всички ние крещяхме, а неговите изроди ни задържаха назад. После изпрати пръста на съпруга ми, за да си подсигури съдействието му в един от плановете си. — Фая плю на пода.

— И какво правиш сега? — попита Нила.

— Изчаквам.

— Какво? — навъси се Нила.

— Подходящата възможност. — Думите бяха едва доловими. Фая обърса една сълза от крайчеца на окото си и си пое дълбоко дъх. — Има моменти, в които да се гневиш. И други, в които е нужно търпение. Ветас ще си получи заслуженото.

— Ами ако му разкажа за казаното от теб? Откъде си сигурна, че можеш да ми имаш доверие?

Фая я изгледа, килнала глава настрани.

— Върви и му кажи, щом искаш. Нима според теб не знае, че бих го изкормила през задника, ако ми се удаде такава възможност? — Тя поклати отвратено глава. — Моят съпруг е инспектор. Той е умен и принципен човек. Винаги е смятал, че благородниците са шепа кръвосмешаващи се идиоти. Веднъж го попитах как може да търпи присмеха на един барон или тъпата идиотия на една херцогиня достатъчно дълго, че да приключи с някакъв сензационен случай.

Нила мълчеше и продължаваше да гледа лицето на събеседничката си отстрани.

— Той ми каза — продължи Фая, — че именно умението да смълчава гордостта си и да бъде търпелив му е позволило да отгледа децата си и да издържа семейството си през всички тези години. Каза ми още, че ако вместо това бил действал по инстинкт и им отвръщал както си трябва, в най-добрия случай щял да се озове в затвора. Всичко, което мога да сторя в момента, е да чакам. И затова аз чакам. Ти също трябва да чакаш. Облечи проклетата рокля.

Нила се опитваше да открие някакви признаци на преструвка. В очите на Фая имаше огън. Ярост. От онзи тип, на който само една майка беше способна.

— Искам да се преоблека на спокойствие — каза Нила.

Когато на вратата се почука, тя беше приключила с тоалета си. Вратата към коридора… Нила преглътна страха си, щом чу как вратата се отваря, и се зарадва, че все пак е облякла дрехите.

— Това е съвсем друго нещо — каза лорд Ветас. — Обърни се.

Младата жена се извърна с лице към него, като се насили да го погледне в очите.

Ветас я огледа преценяващо и бавно завъртя виното в чашата в дясната си ръка.

— Да, ще свърши работа — продължи той.

— За какво? — попита Нила.

И да беше чул гнева в гласа ѝ, беше го пренебрегнал.

— От известно време се опитвам да уредя среща на официален обяд с жена на име лейди Винцеслав. Най-сетне успях. Ти ще ме придружиш на обяда като моя племенница. Ще играеш ролята на срамежлива девойка и няма да казваш нищо повече от да или не. Имам намерение да я ухажвам. Тя ще бъде по-дружелюбно настроена, ако с мен има и роднина от женски пол. Всичко ще отнеме не повече от няколко седмици.

— Коя е…

— Това не те касае. Ако изиграеш ролята си добре, ще ти позволя да задържиш дребните свободи, които ти отпуснах. Представиш ли се неубедително, ще те накажа. Разбрано?

— Да — каза Нила.

— Много добре. Къде е момчето?

Страшно ѝ се искаше да го излъже. Но къде другаде можеше да се намира Яков, ако не в стаята си?

— Яков — повика тя, — ела тук, моля те!

Вратата на детската стая се отвори и Яков влетя вътре. Той вдигна глава към Ветас поздрави усмихнато.

Лордът се усмихна широко в отговор. Изражението напомни на Нила за лъскавия череп, който веднъж бе видяла у аптекаря.

— Здравей, момчето ми. Харесват ли ти новите дрехи?

Яков се завъртя, разперил ръце, за да се изфука с моден костюм от синьо сако, подобаващи панталони с дължина до коленете и високи чорапи.

— Много са красиви — отвърна Яков. — Благодаря ви.

— Удоволствието е мое, детето ми — каза Ветас. — Донесъл съм ти нещо.

Той пристъпи обратно в коридора и се върна с кутия, голяма почти колкото онази с ботушите на Нила. Ветас я постави на пода и отмести капака, за да разкрие комплект дървени войници и коне, общо двадесет.

Възторженият Яков веднага се зае да ги вади от кутията и да ги разхвърля по пода.

— Занеси ги в стаята си — обади се Нила.

Яков престана да ги изважда и я погледна навъсено. Върна играчките обратно в кутията и започна да я влачи към другата стая.

— Харесват ли ти? — попита Ветас.

— И още как! Благодаря ви, чичо Ветас!

— Няма за какво, момчето ми.

Широката усмивка на Ветас изчезна в мига, в който Яков се изгуби от поглед. Той отпи глътка вино и заръча:

— Да си готова след половин час.

Той напусна стаята и Нила чу как вратата бива заключвана от външната страна.

Чичо Ветас.

По какъв ли начин Фая планираше да го убие? Нила определено би я изпреварила, стига да ѝ се отвореше подобна възможност.