Алената кампания

Глава четиридесет и първа

От една стара църковна кула Тамас гледаше как над Алватион се изливат пелени дъжд.

Утрото беше мрачно и мъгливо и Тамас не смяташе, че с напредване на деня щеше да се развидели особено. Той дори не можеше да различи склоновете на Въгленда, макар да се издигаха на по-малко от миля от него.

Идеален ден за незабелязано прокрадване до града. Отвратителни условия за битка.

Барутът щеше да е мокър, земята — кална, а покрай преоблечените кезианци враждуващите страни нямаше да се различават една от друга.

Улицата под него гъмжеше от кезиански войници, пренасящи припаси.

Тамас ги наблюдаваше с немалка тревога. Ако беше прав в предположението си, а се опасяваше, че е, в заключителния си акт Никслаус щеше да опожари града след себе си, да избие цивилните… накратко, щеше да остави подире си такъв хаос, че никой да не си направи труда да изследва в детайли случилото се и да открие измамата.

Позициите на адранската планинска стража над Алватион се намираха на около двадесет и пет мили. По-рано днес Тамас бе чул глухия екот на оръдия от тази посока. Никслаус затягаше обсадата на границата.

Тукашният адрански гарнизон не беше особено силен. Дори нямаше същинска крепост, както на Южната планина — по-скоро укрепен пропускателен пункт. Нямаше да удържи дълго срещу две бригади кезианци.

Тамас бе изпратил Влора при собствените си две бригади преди часове.

Сега установяваше, че тя му липсва. Нямаше кой да му пази гърба. Деливанските партизани му нямаха доверие, затова той прекарваше по-голямата част от времето си като наблюдаваше кезианските войници — опитваше се да долови някакъв модел, изчакваше Никслаус да премине в действие. При това фелдмаршалът неизменно държеше улиците под око, в случай че Гаврил се окажеше сред пленниците, които кезианците принуждаваха да работят.

Тамас долови някакъв шум в параклиса под себе си. Вратата изскърца и отново се затвори. Миг по-късно някой се заизкачва по каменните стълби. Тамас доближи пръсти до дръжката на пистолета си, размисли и посегна за барутен фишек. Отвори го внимателно, защипа с два пръста и посипа прашеца върху езика си.

Само колкото да поддържа транса. Да прогони умората и изостри погледа. Не толкова, че да го застраши барутна слепота.

Поне така се надяваше.

Хаилона се изкачи по стъпалата на камбанарията и след миг пристъпи до мястото, където беше застанал Тамас, край огромната бронзова камбана. Той докосна шапката си в поздрав.

— Привет, Хали.

— Тамас.

Няколко минути и двамата мълчаха.

Тамас хвърли един-два скришни погледа към нея. Не беше прав в снощната си преценка. Хаилона все още притежаваше царственото си излъчване. Все така държеше главата си изправена. И ръцете ѝ все така стояха по начин, който показваше, че би се чувствала еднакво удобно както в копринена рокля, струваща колкото годишна войнишка заплата, така и в най-проста вълнена дреха — каквато носеше в момента.

Изминалите години не бяха ѝ се отразили зле. Те просто бяха оставили белега си.

Като при всички им, размишляваше Тамас. Като при самия него, Хаилона, Гаврил. Хаилона бе ръководила Алватион почти три десетилетия. Двадесет години редом до първия си съпруг, сетне още десет сама. Подобна отговорност нямаше как да не състари една жена.

— Ти така и не се върна — неочаквано рече тя.

— Хали…

Тя не го доизслуша.

— В действителност не съм и очаквала. И не те виня. Или поне не много. Сега разбирам какви са били целите ти, какво те е тласкало през последните петнадесет години. Не мога да кажа, че ги поддържам, но поне ги разбирам.

Тамас бе имал десетки любовници в годините подир смъртта на Ерика.

Съжаляваше само за една от тях.

— Ти ми причини много болка, след като си замина — говореше Хаилона. — По онова време още вярвах, че може и да се върнеш при мен. Ти дойде, стоя няколко месеца, сетне изчезна. И все пак… Искам да знаеш нещо. Искам да знаеш, че в тези кратки седмици ме накара да се чувствам невероятно. Накара ме да се почувствам способна да се изправя срещу целия свят. За целия ми живот само двама мъже са ме карали да изпитвам подобно нещо: ти и първият ми съпруг.

— Но вторият ти съпруг…

Хаилона се засмя горчиво. С крайчеца на окото си Тамас видя, че лицето ѝ е пламнало; тя тъкмо повдигаше носна кърпа към устните си.

— Съпругът ми е страхливец. Проклятие, дори не мога да изрека името му. — Тя въздъхна и се облегна на една от колоните. — Почитам го. Той е един от най-добрите търговци в южната част на Делив, но е и един от най-големите страхливци в същата тази област. Не го обичам.

Тамас се взираше в пороя и размишляваше над неизреченото. Хаилона не обичаше съпруга си — но обичаше него. Той прочисти гърло.

— Съжалявам, Хали. Наистина, наистина съжалявам.

— Съжаляваш — повтори тя и се засмя, макар да прозвуча като ридание.

Тамас чувстваше как сърцето му се къса. Жената, която стоеше до него, бе могъщо създание. Сред жените кандидатки, стремящи се да спечелят ръката му — преди светът да открие що за озлобен вдовец е в действителност, Хаилона не отстъпваше по нищо на лейди Винцеслав.

Тя приглади дрехата си и видимо се овладя.

— Срещнах се с предводителя на кезианската армия, когато нашествениците се появиха за първи път — рече тя. Тонът ѝ звучеше съвсем различно, изцяло делово. — Завариха ни неподготвени, защото се представяха за адранци. Първата нощ генералът събра всички благородници в дома на губернатора. Каза ни, че сме пленници и нямаме право да напускаме града. Той говореше адрански без какъвто и да било акцент. И деливанският му беше чист, без никакви кезиански примеси. В началото бях сигурна, че това наистина са адранци.

— Впоследствие започнах да се замислям. Аз те познавах. От писмата на Сабон знаех, че винаги се допитваш до него. Никой от двама ви не би нападнал Делив. В началото смятах, че някой от твоите генерали се е побъркал и е решил да ти измени. Въпросният генерал действително изглеждаше лабилен. Опасно нестабилен, непредсказуем.

— Видя ли ръцете му? — тихо я прекъсна Тамас.

Хаилона се намръщи.

— Не. Той винаги ги държеше под шинела си. Струваше ми се интересна привичка, но не се бях замисляла по-рано.

— Защото няма ръце — каза Тамас.

— Няма ръце? — смая се Хаилона. — Мисля, че щях да съм чула за безрък кезиански генерал.

— Това е… скорошно обстоятелство — рече фелдмаршалът. — Освен това той не е генерал, а Привилегирован.

— Как така е Привилегирован, след като няма… О, разбирам. — За момент тя се взря мълчаливо в него. — Твое дело, нали? — Последва ново мълчание. — Наистина ли омразата ти към Привилегированите е толкова силна?

— Омразата ми към него е толкова силна. — Тамас се постара да запази гласа си безстрастен. Не му се удаде. — Херцог Никслаус е човекът, който залови и обезглави Ерика и ми изпрати… изпрати ми нейната…

Почувства как ръката ѝ докосва рамото му. Той стисна очи. Въпреки това сълзите напираха. Никога нямаше да си прости, че не бе успял да я спаси.

— Тамас.

Той се опомни.

— Родителите ви наистина ли са се отрекли от Сабон?

Тя отдръпна ръка от рамото му и отново се облегна на колоната.

— В Делив барутните магове не са извън закона. Но и не се ползват с държавната подкрепа, както е в Адро. Родителите ни искаха той да постъпи в армията. Но ако го стореше, дарбата му щеше да остане неизползвана. Сякаш изобщо не съществува. Когато ти се появи и го покани да се присъедини към теб и първата барутна кабала в света, Сабон не беше на себе си от възторг. Никога не го бях виждала толкова щастлив. Родителите ни не го разбираха.

— Той никога не ми е казвал това.

— Не би ти казал — рече Хаилона. Тя се усмихна и Тамас си припомни красотата ѝ. — Ти си неговият най-добър приятел.

— Той също беше моят най-добър приятел.

Усмивката изчезна.

— Беше?

— Той е мъртъв, Хали.

Тя направи крачка назад. И още една.

— Моля? Не. Не и Сабон.

— Застреля го кезиански Пазител. Един от хората на херцог Никслаус.

— И ти… ти си го оставил да умре?

— Не съм. Беше засада, аз…

Мекотата, сияла до преди мигове в очите ѝ, изчезна. Нямаше и следа от доскорошната обич или каквито и да било други чувства. Тя дишаше тежко, вкопчена в дрехата си, с изпълнени с ужас очи. Хаилона се извърна и побягна надолу по стълбището.

— Хали!

Тамас чу как вратата на параклиса се затръшва. Облегна се на камбаната; почувства как тя леко се разклаща под тежестта му, без да издаде звук. Той поклати глава и втренчи невиждащ поглед в дъжда.

Нима след себе си оставяше единствено страдания и смърт? Тъга, вдовици и опечалени семейства? Сви ръцете си в пестници. Как смееше тя да го вини? Сабон беше най-добрият му приятел. Най-довереният му човек за изминалите петнадесет години.

Не, тя имаше основание да го вини. Тамас наистина бе предшественик на смъртта. Никой не биваше да му поверява живота си.

Измина може би час, преди вратата под него да се отвори отново. От кулата долетяха бавни, отмерени стъпки. Тамас се навъси объркано в опит да отгатне посетителя, но миг по-късно долови познатия мирис на цигарен дим.

— Сър — поздрави Олем, докато се присъединяваше към него. Шинелът и ниско нахлупената фуражка бяха подгизнали от дъжда. Под връхната дреха носеше обичайната си адранска униформа, с полковническите звездички, съответстващи на новия му чин. Тамас го бе повишил едва снощи, а му се струваше, че е изминала цяла вечност.

— Нали ги беше свършил — рече Тамас и посочи с поглед захапаната от телохранителя цигара.

Олем я извади от устата си, погледна я сякаш я виждаше за първи път и издуха дима през носа, преди да я върне обратно на мястото ѝ.

— Отбих се в една тютюнджийница на път за насам.

— Виждам, че все още умееш да преценяваш важните неща.

— Разбира се. Не изглеждате добре, сър.

Тамас се загледа към града.

— Понякога се чувствам като чума.

— Подобно нещо — отвърна Олем подир миг размисъл — би могло да се каже с известно основание.

— Много ми помагаш.

— Старая се, сър.

— Какво всъщност правиш тук? Казах на Влора да даде знак, не да те изпраща тук. И как, бездната да те глътне, си успял да прекосиш реката посред бял ден?

— Престорих се, че съм кезиански полковник, който се преструва на адранец — обясни Олем. — Оказа се плашещо лесно.

— И никой не поиска да му се легитимираш?

— В този порой? — махна с ръка Олем. — Не познавате наборните войници, сър. Никой не се интересува от документи в подобно време.

— Това е небрежност.

— В този случай е късмет. Освен това нося вести.

Тамас наостри слух.

— Какви вести?

— Деливански части се намират на около ден и половина път от града. Приближават от запад. Разузнавачите ни ги забелязаха само преди часове.

— Какви части по-точно?

— Най-малко няколко бригади.

Тамас изруга.

— Това не е ли добре за нас, сър?

— Може и да е. Във всеки случай трябва да нападнем скоро.

— Няма да бъдем готови, сър.

— Ще трябва да сме. Трябва да намерим начин да предупредим деливанците, че нещата не са такива, каквито изглеждат. В противен случай техните бригади ще връхлетят върху нас, решавайки, че ние сме завзелите града адранци.

— Да вървим — подкани Тамас, докато се отправяше към стълбището. — И не сваляй ръка от пистолета. Възможно е да започвам битка, която не мога да спечеля.

Влора изчакваше в подножието на стълбището.

— Барутните магове? — попита Тамас.

— Изчакват в една изоставена фабрика на четвърт миля от нас.

Тамас ѝ направи знак да го последва. Огледа улицата, преди да се отправи към мелничарския квартал. Земята бе кална заради дъжда, над тротоарите лениво се носеха отпадъци. Тримата минаха по няколко пресечки, за да избегнат кезианските патрули, и влязоха в един от обширните складове.

Двама деливански бунтовници охраняваха вратата. Те пропуснаха Тамас, а Влора и Олем изгледаха подозрително. Тамас се качи на втория етаж.

Демасолин преглеждаше доклад под погледите на неколцина от помощниците и съгледвачите си. Той повдигна очи при появата на Тамас, но не го приветства.

Фелдмаршалът мислено преброи присъстващите. Шестима, ако се стигнеше до сблъсък.

Той свали ръкавиците си и демонстративно ги хвърли на масата.

— Защо не ми каза за войската? — остро попита Тамас.

Демасолин отново вдигна поглед.

— Каква войска?

— Не ми се прави на ударен. Целият град гъмжи от шпионите ти. Зная, че хора влизат и излизат от него. На един ден път от нас има деливанска армия.

— Не ти беше необходимо да знаеш. — Демасолин възобнови четенето си.

Тамас опря длани на масата и се приведе досами лицето му.

— Искаш ли да опитаме отново? Мислиш ли, че и този път ще се подхлъзна? Ти излагаш на опасност всичките ми хора.

Фелдмаршалът чу скърцане на дъски зад себе си — подчинените на Демасолин се раздвижваха неспокойно. Ако се стигнеше до битка, Тамас можеше да разчита на Олем и Влора да се погрижат за тях.

Демасолин остави доклада върху масата, с гърба нагоре, и се облегна на стола си. Пръстите му бавно се придвижиха към дръжката на сабята.

— Ако кезианците знаят — продължи Тамас, — а това несъмнено е така, те ще опожарят града тази нощ и до сутринта ще са си заминали.

— Нищо няма да успеят да опожарят в подобно време.

— Никслаус ще намери начин. Така всички вие ще погинете, а моите хора ще поемат вината, защото малцината оцелели ще кажат, че градът е бил опустошен от адранци. Всички губим, ако твоят владетел нападне армията ми. Нима си склонен да рискуваш живота на всички местни жители и деливанските войници само защото ме смяташ за касапин?

Пръстите на Демасолин застинаха.

— Ще трябва да действаме тази вечер. Веднага щом се смрачи — каза благородникът.

— Открихте ли къде са преместили затворниците?

— Да.

Тамас си прехапа езика. От колко ли време Демасолин бе крил и тази информация от него?

— Ще можете ли да им отвлечете вниманието? — попита Тамас.

— Не — рече Демасолин. — Ти искаш да освободиш само един човек. От нашите са пленени десетки, сред които е и брат ми. Ние ще се заемем с освобождаването им, а за отвличането на вниманието ще се погрижиш ти.

— Къде ги държат сега?

— Не ти е необходимо да знаеш.

На Тамас му идеше да се пресегне през масата и да удуши Демасолин. И все пак се сдържа, защото не искаше да предизвиква подобен сблъсък. Не гореше от желание отново да пресилва крака си. Най-напред трябваше да извие нечии други вратове.

Демасолин извади карта на града и я разстла върху масата.

— Главните казармени помещения са разположени тук. Вътре са настанени около двеста души. Доближиш ли се достатъчно, за да вдигнеш запасите им от барут във въздуха, всички войници в радиус от половин миля ще се стекат натам.

Тамас извъртя картата към себе си, така че южният край да сочи към него. Погледна мащаба, сетне разпери пръсти и изчисли.

— Не — каза той. — Вече сте опитвали подобно нещо. Снощната ви неуспешна атака. Някой издава сведения на кезианците. Те ще очакват нападенията ни над новия затвор и казармите.

— Какво друго можем да направим? — рече Демасолин. — Нямам представа кой е проклетият предател.

— Искаш диверсия? Ще ти я осигуря. Онзи генерал Савелкин, за когото споменахте… Той е отседнал в имението на губернатора, нали?

Демасолин потвърди колебливо.

— Все още ли е там?

— До преди час — със сигурност.

— Кажи на шпионите си, че фелдмаршал Тамас ще убие Савелкин.

— И това по какъв начин ще ни помогне?

— Защото въпросният Савелкин е херцог Никслаус, на когото аз отсякох проклетите ръце. Ако научи, че съм в града, ще забрави за всичко друго.

— И тогава ти ще се озовеш в капан. — Демасолин повдигна ръка. — Не ме разбирай погрешно, светът само би спечелил от смъртта ти. Но ако той те убие веднага, с теб може да погине и целият ни град.

Тамас прокарваше пръсти над картата, запечатвайки разположението на улиците в паметта си.

— Двукратно съм попадал в заложените от него клопки. Нямам намерение да го допускам трети път. Искам обаче да ми направиш една услуга… съобщи на хората си към шест.

— Би ли ми казал за начина, по който възнамеряваш да избегнеш капана му? — попита благородникът.

Тамас разсеяно потропа по застланата маса.

— Не ти е необходимо да знаеш това. Запомни, шест часът. Ще убия негодника веднъж завинаги.