Алената кампания

Глава тридесет и девета

Тамас не можеше да каже със сигурност кое го смути повече: изникналият в погледа ѝ страх или онова, което зърна сетне.

— Значи е истина… Адро действително ни окупира! — Тя изрече това с едва доловим, хриплив глас. Хаилона притисна длан върху устата си. — Щом ти си тук, трябва да е истина. — Тя се люшна назад в стола си и за момент Тамас помисли, че ще падне.

Той бързо пристъпи към нея с намерението да хване ръката ѝ, но тя се отдръпна от него като от усойница.

— Не се приближавай — прошепна тя.

— Не е истина — каза Тамас. — Нищо от това не е истина.

— Как бих могла да съм сигурна? Къде е Сабон?

Въпросът, от който Тамас се ужасяваше най-много. Той го избегна.

— Погледни ме. В униформа ли съм? Да си ме виждала из града, откакто тази армия е завзела Алватион? Това не са моите хора!

Хаилона шокирано се взираше в него.

Тамас продължи:

— Нима ме мислиш за толкова глупав, че да нападна Делив? Да рискувам още един противник, след като Кез е завладял Будфил и заплашва самата сърцевина на Адро? Не, Хаилона, това е кезиански заговор, целящ да насъска страните ни една срещу друга.

Хаилона видимо се стегна. Тя стана, пое си дъх и изправи рамене, с което си върна част от някогашната осанка. Сега изглеждаше по-млада.

— Разясни — каза тя със студен, обвинителен взор.

Тамас неволно трепна. За последно двамата бяха разговаряли преди петнадесет години. Как можеше да я убеди?

— Водя със себе си две бригади, разположени на един ден път от града. След Будфил се оказахме отрязани от останалите си части. Хората ми са ранени, уморени и изгладнели. Очаквахме да намерим отдих в Алватион. Вместо това, за своя изненада, заварвам войници в адрански униформи да владеят града.

— Можеш ли да го докажеш?

— Да го докажа? Готов съм да се обзаложа, че половината от тези завоеватели говорят единствено кезиански. Онези, които владеят адрански, говорят с толкова силен акцент, колкото моя, когато се опитвам да говоря деливански. Не мога да ти кажа какво се случва, но имам известни подозрения.

— Ще трябва да предложиш нещо по-добро от подозрения — каза Хаилона. — Демасолин ще се върне всеки момент. Той няма да ти повярва.

Тонът ѝ звучеше така, сякаш самата тя не му вярваше особено.

— Кой е той? — Тамас погледна към вратата, през която Демасолин бе изхвърчал да гони Влора.

— Брат е на съпруга ми. Херцогът на Виндрен.

— Омъжила си се повторно? Не знаех.

— Преди десет години. Помолих Сабон да не ти казва. Къде е той? Демасолин не би повярвал и на него, но думата на един сънародник тежи повече от тази на адранец.

Тамас трепна. Чувстваше се като зашлевен през лицето. Значи тя бе помолила Сабон да не му казва за повторния си брак? Сабон му беше като брат. Някога самият Тамас едва не се бе оженил за Хаилона, а тя бе подминала този факт така небрежно…

Наложи си да се овладее. В момента трябваше да мисли за много по-важни неща.

От коридора долетяха стъпки. Вратата се отвори и на прага изникна възрастен деливанец във вечерна ливрея. Прислужникът видимо се стресна при вида на Тамас и започна да мести въпросителен поглед между него и господарката си. Мъжът се напрегна, очевидно готов да ѝ се притече на помощ.

— Всичко е наред, Рупър — каза Хаилона. — Какво е положението с ранените?

— Ферулия няма да дочака утрото — отвърна Рупър. Гласът му се отличаваше с типичното за икономите любезно и безпогрешно произношение. — Инел може и да оцелее, но ще се наложи да го преместим. Не можем да останем тук. Те ще дойдат да ни търсят.

— Кой? — намеси се Тамас. — Кой ще ви потърси?

— Генералът начело на… — Хаилона се поколеба за момент. — Начело на адранската армия. Името му е Савелкин. Опитахме се да го убием тази нощ, но се оказа капан. Той ме видя, докато бягахме, и знае коя съм.

— Възможно е да разполагаме само с минути, госпожо — отбеляза Рупър.

Стъклената врата на обсерваторията се отвори и Демасолин пристъпи вътре. Той свали тъмните си ръкавици, като ги хвърли на масата, а в следващия момент застина, забелязал Тамас.

— Кой е този? — Погледът му се вряза в него. Сега Тамас можеше да го разгледа на спокойствие. Мъжът, присвил очи насреща му, изглеждаше на около тридесет, имаше гладко избръснато лице и волева брадичка. Действително притежаваше излъчването на херцог.

— Един стар… приятел — отвърна Хаилона. — Хвана ли натрапника?

Демасолин не откъсваше очи от Тамас.

— Сама виждаш, че не съм. — Той сбърчи нос, душейки. — Беше жена. Успя да ми избяга. Прескочи градинската стена като на шега. Беше барутен маг, главата си залагам. — Херцогът отново подуши. — Също като този тук.

С единствено бързо движение Демасолин свали колана си, на който висяха пистолет и барутни фишеци. Подир това изтегли сабята си.

— Може и да си барутен маг, но аз пак ще те изкормя. Свали си оръжията.

— Мислиш, че ще можеш? — тихо попита Тамас.

Фелдмаршалът беше уморен. Бе изкарал цялото това пътуване на север с мисълта за отдиха, който ще намери в Алватион. Вместо това заварваше града под контрола на противника си, а самите хора, от които очакваше помощ, гледаха на него с подозрение.

Знаеше, че трябва да свали оръжията си. Да им покаже, че не е заплаха за тях. Да отдели време да им обясни.

Но ако думите на Рупър бяха истина, всеки миг щяха да се появят още войници. Тамас нямаше намерение да се обезоръжава заради едничък мечоносец.

Той бавно положи ръка върху дръжката на сабята си.

Демасолин се хвърли напред.

Тамас изтегли оръжието си и в рамките на по-малко от миг изтегли крака си назад. Демасолин вече връхлиташе.

— Спри! Той ще те убие!

Демасолин забави ход. Тамас си отдъхна, но не си позволи да се отпуска. На него ли говореше Хаилона? Тя знаеше кой е. Знаеше на какво е способен.

— Демасолин — рече Хаилона. — Моля те, спри. Той ще те убие.

— Убивал съм барутни магове и преди — процеди Демасолин през зъби. — Убивал съм и Привилегирован. Аз съм херцогът на Виндрен! — Очевидно очакваше от Тамас да е запознат със значението на това име.

И той най-накрая наистина се досети. Нещо бавно изплува от дълбините на паметта му. Виндрен… Чудак с изострено обоняние, като на ловджийска хрътка. Бърз като барутен маг в пълен транс.

Тамас отпусна сабята си.

— Предаваш ли се? — попита Демасолин.

— Не.

Демасолин направи нова крачка напред.

— Струва ми се, че си губим времето — отбеляза Тамас.

— Одеве беше ти, нали? — неочаквано промълви Хаилона. — Преди малко на улицата. Мъжът, който изби всички онези войници. Казах ти, че става дума за барутен маг — додаде тя към Демасолин.

— Аз видях само сянка — отвърна той. Върхът на сабята му трепна.

— Аз бях — потвърди Тамас. — Искаш ли демонстрация?

— Не обичам да ме заплашват, старче.

Тамас огледа Демасолин. Изопнати мускули, готови да се впуснат в действие. Осанката, самоувереността и позата му говореха, че е умел фехтовчик.

Неочаквано някаква млада жена връхлетя вътре. Носеше косата си стегната на кок и бе наметнала шинел. Тамас долови, че под връхната дреха носи два пистолета.

— Госпожо — поде новодошлата, задоволявайки се с бегъл поглед към двамата мъже, насочили саби един срещу друг, — на улицата има войници.

— Приберете оръжията! — просъска Хаилона към Тамас и Демасолин. И като се обърна към младата жена, попита: — Колко?

— Осмина, госпожо, но…

— Говори.

— Всички са мъртви, госпожо. Били са убити съвсем наскоро.

Хаилона погледна към Тамас.

Той сви рамене.

— Аз убих само онези, които ви преследваха.

Някой почука тихо на стъклената врата. Всички се извърнаха натам. От мястото си Тамас можеше да види, че това е Влора. И то понесла нещо голямо в ръцете си. Той ѝ направи знак да влезе.

Тя отвори вратата с ритник и с олюляване пристъпи вътре, захвърляйки тялото, което носеше, на пода на обсерваторията.

— Това би трябвало да предостави известна яснота.

— Един от моите офицери — представи я Тамас. — Влора, запознай се с лейди Хаилона, бивш губернатор на Алватион.

Влора благоволи да погледне към домакинята.

— Таниел ми е разказвал за нея. Една от някогашните ви любими. По онова време е била красива, нали?

Хаилона се втрещи. Тамас простена. Демасолин се хвърли към него.

— Фелдмаршал Тамас — изрева Демасолин. — Защитавай се, негоднико.

Деливанецът връхлетя отгоре му със стряскаща бързина. Тамас едва има време да пресрещне острието му със своето, принуден да премине изцяло в защита. Той отби два удара и отскочи назад. Почувства как кракът му изпротестира в изгаряща болка, когато избегна един особено злостен намушкващ удар.

В следващия миг Тамас осъзна, че пада. Той се стовари тежко на задника си, при което събори някаква саксия. Успя да задържи оръжието си срещу продължаващия да настъпва Демасолин.

Пистолетен изстрел накара Тамасовия противник да застине. Тамас остана да се взира във върха на Демасолиновата сабя, все още смаян от бързината на опонента си. Сякаш имаше насреща си Пазител, само че без присъщата им неповратливост.

Влора стискаше димящ пистолет, насочен към тавана. Онзи в другата ѝ ръка, неизпразнен, стоеше насочен към Демасолин. От тавана се сипеха късчета мазилка.

— Спри — каза тя — и свали оръжието. Няма да пропусна.

Демасолин я погледна за момент, сетне погледна към Тамас, рухнал на пода. Тамас полагаше усилия да не позволи на болката да достигне очите му.

Не показвай слабост.

С презрително изсумтяване Демасолин хвърли сабята си на земята.

От коридора долетяха стъпки. Няколко лица изникнаха на вратата, изтеглили саби и пистолети. Влора продължаваше да държи Демасолин на прицел.

Хаилона повдигна ръце помирително. На изникналите на прага каза:

— Всичко е наред. Пригответе се за тръгване, трябва да напуснем имението.

Влора срита донесеното от нея тяло. Мъж в адрански шинел, с кестенява коса и мустаци. Беше още жив и се взираше в нея с оцъклени от страх очи.

— Той може да отговори на някои от въпросите ви — повтори тя.

Демасолин прекрачи до пленника, сграбчи го с две ръце за дрехата и го накара да седне на пода. Ръцете на войника бяха пристегнати със собствения му колан.

— Защо ботушите му ги няма? — попита Демасолин.

Влора отпусна пистолета си.

— По-малко вероятно е да избягат, ако са боси — отвърна тя.

Тамас се възползва от обстоятелството, че вниманието не е насочено към него, и бавно се изправи на крака. Не можеше да каже със сигурност кое е пострадало повече — кракът или гордостта му. Вече съм прекалено стар за това. Той предпазливо пренесе част от тежестта си върху болния крайник. Щеше да издържи. Може би ставаше дума за моментна слабост? Най-добре да не рискува.

Той прибра сабята си и докуца до голямото бюро в средата на помещението, за да има на какво да се облегне. Хаилона го наблюдаваше. Погледът ѝ съчетаваше подозрение и страх.

— Кой — остро се обърна Демасолин към пленника — си ти?

Все така ококорен, войникът оглеждаше недружелюбните лица около себе си. Не каза нищо.

Демасолин го разтърси и премина на адрански.

— Кой си ти? Говори!

Нищо.

Демасолин го зашлеви. Войникът неочаквано започна да се мята в опит да го изблъска от себе си, но застина, когато Влора допря дулото на пистолета си до тила му.

Тя се приведе над пленника.

— Разбираш ли ме? — попита Влора на кезиански с тих, почти съблазнителен глас. Ако все още не се намираше в барутен транс, фелдмаршалът нямаше да може да чуе шепота ѝ.

Войникът кимна.

— Цениш ли живота си?

Той кимна енергично.

— Ако искаш да доживееш до утрото, скъпи, ще трябва да отговаряш на въпросите, които добрият човек ти задава. В противен случай… — Тя плъзна дулото по врата му.

И тези си думи изрече с предишния, почти съблазнителен тон. Тамас не беше я виждал такава.

— Аз… Казвам се Галоф и съм от Адопещ. Адрански войник съм — заговори пленникът на адрански. Имаше силен акцент, някои от думите произнасяше неправилно.

— Да опитаме отново — каза Влора на кезиански. Не беше спряла да милва шията му с дулото. — Ще ти се наложи или да заговориш на по-чист адрански, или да си отгледаш метална кожа.

Войникът отчаяно въртеше очи в опит да погледне към оръжието, без да извръща глава. Той прочисти гърло.

— Аз наистина се казвам Галоф — каза пленникът на кезиански, — но съм кезиански войник.

— Какво търсиш в Алватион? — попита Демасолин. — Какви са нарежданията ви?

— Да завземем адранските гранични пунктове отвъд града.

— Каква е целта на този фарс тогава? Защо сте облечени в адрански униформи?

— Не зная, сър — каза Галоф. — Аз съм обикновен войник.

Тамас нямаше време за това.

— Предположи — процеди фелдмаршалът.

— За да може Делив да обвини Адро за нападението.

— Но — неочаквано се обади Хаилона — как са очаквали да успеят да заблудят целия град? Мнозина ги подозираха… — Тя многозначително погледна към Демасолин. — Самата аз от една седмица насам казвам, че сте кезианци.

Войникът отново огледа присъстващите, дирейки застъпник. Не каза нищо.

Отвратително усещане прониза Тамас. Увереността, че зародилата се неочаквано догадка отговаря на истината, подсили усещането. Устата му беше пресъхнала, когато каза:

— Защото планират да вдигнат във въздуха Алватион. Ох, проклятие. Целия. Възнамеряват да опожарят целия град, да избият населението му до крак. Подире си ще оставят само откъслечни доказателства, достатъчни да хвърлят вината върху Адро. Докато някой спре да се замисли, Делив вече ще е обявил война на Адро.

— Дори кезианците не биха паднали толкова ниско — каза Демасолин.

Тамас вече беше напълно сигурен.

— Човекът, който командва тази войска, е чудовище.

— За кого говориш?

— Херцог Никслаус. Любимият Привилегирован на краля. Той не би се спрял пред нищо, за да спечели войната.

— Чувала съм това име — тихо каза Хаилона.

Тамас ѝ хвърли предупредителен поглед. Сега не беше моментът за историите от миналото му.

Неочаквано на прага изникна Рупър.

— Госпожо, трябва да вървим. Съгледвачът ни е забелязал войници да приближават по булеварда. Повече от стотина са. Трябва да тръгнем незабавно.

— Ами ранените? — попита Хаилона.

— Или ще трябва да ги пренесем, или да ги оставим на адранците.

— Това не са адранци — поправи го Хаилона, — а кезиански войници. Бързо, съберете всички в подземието. Ще използваме стария проход, за да прекосим улицата, и ще отстъпим към мелничарския квартал.

Икономът остана напълно невъзмутим от новините за същинската самоличност на врага.

— Много добре, госпожо — каза той и изчезна.

Демасолин взе сабята си от пода и пристъпи до Тамас.

— С теб още не сме приключили, старче — каза той, докато прибираше оръжието си в ножницата. — Адранските вестници те хвалят като спасител. За мен ти си касапин и изменник на короната.

— Аз съм всичко това — сви рамене Тамас.

Демасолин не беше очаквал подобен отговор. Без да каже нищо повече, той излезе.

Тамас погледна към пленника.

— Той чу къде отиваме — рече фелдмаршалът.

Влора кимна, сграбчи войника за яката и го извлече навън.

Хаилона притисна ръка до устата си.

— Но този човек…

Отекна изстрел.

— На войника е писано да умре за страната си — каза Тамас.

— Този човек беше наш пленник.

— През изминалите две седмици той и сънародниците му са измъчвали града ти. Не въздадеш ли справедливост веднага, има опасност да не бъде въздадена никога.

— С такива думи ли изпрати адранските благородници на гилотината?

— Да.

— Ти винаги си настоявал, че си войник — рече Хаилона. В гласа ѝ се долавяше обвинение. — И собствената си смърт ли смяташ за неизбежна?

Тамас се приведе, за да разтрие крака си.

— Смъртта е неизбежна. Но по-рано тази година се простих с идеята, че ще умра, обграден от внуци. — Той неволно погледна към вратата, през която Влора бе излязла току-що. Мислите му се насочиха към Таниел. Дали синът му бе още жив? Беше ли излязъл от комата? Намираше се толкова далеч от него… И Тамас бе безсилен да му помогне. — Някой ден — продължи той — аз действително ще умра за отечеството си. Предпочитам това да се случи на бойното поле, отколкото в ръцете на кезиански екзекутор.

— Ти наистина го вярваш, нали?

— Кое? — попита Тамас.

— Че си в правото си.

— Разбира се.

— Възможно ли е да е имало и по-добро решение, което да не включва толкова много смърт?

— Вероятно — отвърна Тамас. — Но аз не го избрах.

Кажи ѝ, подкани го вътрешен глас. Кажи ѝ, че Сабон е мъртъв. Рано или късно ще узнае. За предпочитане беше да научи от него, а не от другиго.

— Трябва ми помощта ти — каза тя.

— Аз щях да кажа същото.

Хаилона се навъси.

— Моят съпруг, братът на Демасолин, бе пленен от ад… от кезианците. Държат го в градския затвор. Тази нощ планирахме нападение, за да освободим него и останалите пленници. Това беше една от над двадесет атаки, които предприехме на различни места в града в продължение на цяла седмица. Нашата група се провали и ако се съди по неуспеха ни, същото важи и за другите нападения.

— Всички пленници ли са затворени там? — попита Тамас. — Един от моите разузнавачи бе заловен в покрайнините преди няколко дни. Това е и причината да вляза в града само с Влора. За да се опитам да го освободя.

— Не зная. Но Демасолин има шпиони из целия град. Питай него.

А дали Демасолин щеше да отговори, беше друг въпрос.

Тамас го откри на пост край главния вход. Фелдмаршалът можеше да чуе приближаващите по улицата войници, отвъд стените на имението. Те напредваха тихо, прекалено тихо, за да може Демасолин да ги чуе.

Погледът, който деливанецът му хвърли, бе изпълнен с презрение. Тамас подмина това и поде:

— Преди четири дни, докато прекосявахме платото, кезианците плениха един от моите съгледвачи. Дойдох в града, за да го освободя. Разбрах, че брат ти също е пленен. Мисля, че бихме могли да си помогнем взаимно.

Демасолин дори не го погледна.

— Не мисля, че искам помощта ти.

Тамас стисна зъби, възпирайки злостния си отговор. Късоглед глупак. Типичен благородник.

— Синът ми — тихо каза Тамас — лежи полумъртъв, защото избра да спаси Адро вместо себе си. Той е в Адопещ и нямам представа дали е още жив. Човекът, когото кезианците плениха, е братът на покойната ми съпруга. Възможно е той да е единственият останал ми роднина.

Тамас продължи:

— Смяташ, че съм животно. Може и да си прав. Но кезианците са пленили твоя, пленили са и моя брат. Мисля, че ако си сътрудничим, ще успеем да освободим и двамата.

Демасолин не отговори. След като почака няколко мига, Тамас се обърна да си върви.

Нямаше какво повече да му каже, за да го убеди.

— Почакай — неочаквано се обади Демасолин. — Преди три дни те въведоха пленник през южната порта. Същински великан, носеше униформена жилетка на адранската планинска стража.

— Това е той.

— Той наистина се намира в същия затвор. Ще ти помогна.

— Благодаря ти — каза Тамас.

— Ще ти помогна, но няма да се поколебая да те убия, ако се наложи.