Алената кампания

Глава двадесет и трета

Тамас наблюдаваше как слънцето се издига над Адранските планини на изток и се чудеше дали не съзира последния изгрев в живота си.

Кезианските драгуни се бяха появили късно вечерта — те разположиха лагера си на около миля преди края на гората. Половината нощ Тамас наблюдава проблясъка на огньовете им, заслушан в кавалерийските им песни. От време на време песента бе прекъсвана от изстрел — някой от вражеските разузнавачи, приближил се твърде много до адранския лагер, получаваше куршум от барутните магове.

Сега светът беше притихнал, с изключение на шума от бързотечащата река зад него. Тамас лежеше на земята на около стотина крачки от нея, облегнал глава на седлото си. В ръката си стискаше барутен фишек и нервно мачкаше края му.

Можеше да си представи как драгуните се измъкват от палатките си, протягат се сред утринната хладина и слагат фатрастанско кафе да кипне. Щяха да са отпочинали, а и нямаха за къде да бързат. Те знаеха, че тежката им кавалерия няма да пристигне още известно време, а Беон нямаше да нападне, преди да е събрал всичките си части.

— Къде са кирасирите? — попита Тамас. За миг дъхът му остана да се стеле около лицето. Макар да беше лято, утрините в подножието на планината бяха мразовити.

Гаврил се взираше мрачно в гората сякаш всеки момент очакваше оттам да изскочат драгуни.

— Надали се намират на повече от няколко часа път. По пладне ще са пристигнали.

— И два часа по-късно ще са готови за битка. Или един, ако генералите на Беон са организирани.

— Няма да ни стигне времето да се подготвим.

— Ще стигне. Олем.

Телохранителят, заел позиция на няколко крачки от Тамас, се раздвижи.

— Сър?

— Изтеглете постовите от леса. Саловете готови ли са?

— Да, сър. Три големи.

— Започнете прекосяването на реката. Най-напред ранените, после новобранците. Не си давайте зор. Очаквам, че кезианците ще нападнат около час или два подир пладне. По това време искам около хиляда души да се намират на другия бряг. Достатъчно, за да е убедително, но не и да накърни способността ни да се бием.

— Разбрано. Нещо друго? — Олем говореше ясно и отсечено, готов за битка.

— Всички ли знаят позициите си за началото на сблъсъка?

— Тъй вярно. Тренирахме половината нощ.

— Нека лагерът изглежда хаотично. Да има много хора, които се щурат безцелно насам-натам. Да има сбивания. Би било добре да изгубим един от саловете по реката. Така забавянето ще изглежда по-убедително.

— Снощи говорих с полковник Арбър, сър. Неговите хора ще скрият пушките и торбите си. Ще изглежда, че са ги захвърлили.

— Много добре. Върви… Не, почакай. Най-напред ми изпрати Андрия и Влора.

Олем трепна при споменаването на Влора. Той отдаде чест и се отдалечи.

Духаше западен вятър. От планините се спускаха облаци. Дъждът определено нямаше да им помогне. Дори имаше вероятност Беон да отложи атаката си, при което всичките приготовления щяха да са отишли напразно.

Интересно дали Михали бе чул снощната му молитва?

— Какво си намислил, Тамас? — попита Гаврил.

— От тази позиция не е ли очевидно?

— Откакто пристигнахте вчера, не съм спрял да обхождам лагера. Изглежда ми като недовършена подготовка за отбрана.

— Отлично. — Тамас се изправи. Лагерът им очертаваше квадрат. Откъм северната му страна беснееше реката. На изток започваше сипеест склон — кезианската кавалерия нямаше как да ги нападне от тази посока. На запад и на юг се издигаше еднометров насип. Стандартно укрепление за краткотрайна отбрана, зад което пехотата да се прикрива лесно.

Сами по себе си тези насипи изобщо нямаше да затруднят устрема на кавалерията.

На върха на западния насип стърчаха набучени кръстосани стволове, за да служат като опора за заострени колове. Това вече беше смъртоносна защита срещу вражеската конница. Около стотина души се суетяха над южния насип, за да го укрепят по подобен начин. Те обаче бяха твърде малко и работеха прекалено бавно — виждаше се, че няма да успеят навреме. В отбраната им щеше да зее двестаметрова празнина, през която щяха да връхлетят десет хиляди драгуни.

— Сър.

Тамас отмести поглед от укрепленията. Андрия и Влора стояха мирно пред него. Веднага личеше, че и двамата не са мигвали цяла нощ. Проклети глупаци…

— Съберете кабалата — рече Тамас. — Пращам ви отвъд реката.

Маговете се втренчиха в него.

— Простете, сър. — Андрия нервно докосна оръжието си. — Нали обещахте, че ще убиваме кезианци?

— Ще можете да ги убивате и от другия бряг. Няма да излагам барутните си магове на риск. Искам ви на позиция, където да можете да стреляте, без да се притеснявате за вражеските куршуми и щикове.

— На смени ли да прекосим? За да можем по-дълго да спираме вражеските съгледвачи? — поинтересува се Влора.

Тамас се поколеба. През лагера премина мразовит повей и той забеляза, че към низината се прокрадват мъгли.

— Не. Сега вече искам хубаво да го огледат. Добре дошли са да се приближат толкова близо, колкото им стиска.

— Аз бих предпочел да остана на този бряг, сър — каза Андрия.

Тамас въздъхна.

— Не и този път, Андрия.

Онзи стисна пушката си.

— Моля ви, сър. — Андрия оголи зъби в усмивка. — Нали ми обещахте, че ще имам възможност да убивам кезианци.

— От разстояние — натърти Тамас. — Пък и врагът ще следи внимателно за барутни магове. Ще се почувства още по-уверен, когато забележи, че сте на отсрещния бряг.

— Значи и вие идвате с нас? — попита Влора.

Фелдмаршалът се навъси.

— Не. Защо да го правя?

— Вие също сте барутен маг, сър.

— Не. Аз трябва да остана тук, за да командвам.

— Това не е справедливо — беснееше Андрия. Той се загледа към гората, нетърпелив като хрътка, надушила плячката си. — Имам пълното право да пронижа някой арогантен кезиански благородник с щика си. Искам кръв по ръцете си.

— Искам кръв по ръцете си, сър — изтъкна Тамас. Само това му липсваше. Отгоре им щяха да връхлетят петнадесет хиляди конници, а точно когато си мислеше, че е оправил нещата с Влора, Андрия започваше да се бунтува. — Прекоси реката. Това е заповед, войнико.

Фелдмаршалът се извърна демонстративно, за да подчертае, че разговорът е приключен. Двамата барутни магове го оставиха насаме с Гаврил. Няколко минути двамата мълчаха и наблюдаваха разгръщането на мнимия хаос в лагера. Крещяха мъже. На Тамас му се стори, че видя как някой замахва с юмрук. Малко по-късно хората му пуснаха по вода първия сал. Той им се изплъзна и бе повлечен надолу по течението без никого на борда си. Надигнаха се отчаяни викове и Тамас не мислеше, че са престорени.

— Къде ме искаш? — попита Гаврил.

— На седлото — отвърна Тамас. — Ти и твоите хора се подредете в източния край, в случай че някои от драгуните опитат да преодолеят склона.

— Добре — каза Гаврил.

— Вземи. — Тамас откачи кавалерийската си сабя и му я подаде. — По-добре се размахва от конски гръб.

— Ти няма ли да яздиш?

Тамас се усмихна, макар че в момента никак не му беше до смях.

— Аз ще застана в средата. Ако не съм на кон, момчетата няма да видят, когато падна.

Гаврил, изглежда, обмисляше сериозността на тези думи, след което прие оръжието.

Тамас взе късата сабя от седлото и я окачи на колана си.

— Ще се видим след битката — рече Гаврил.

Тамас стисна ръката му. За негова изненада, Гаврил го дръпна към себе си и го прегърна. Задържа го за миг, след което се отправи към разузнавачите си.

Олем се завърна един час по-късно.

— Някой от мъжете успя ли да закусва? — попита фелдмаршалът.

— Да не повярвате, успяхме да наловим доста риба. Андрия застреля две диви кози. Имаше и малко останало от конското. Всички успяха да залъжат глада.

— Да се надяваме, че е било достатъчно.

Олем повдигна поглед.

— Поне мишеловите ще се нахранят добре.

Тамас наблюдаваше как мъглата, която бе забелязал по-рано, бавно започва да обгръща целия стан. Тя се задържаше съвсем ниско над земята, на не повече от метър. Достатъчно да прикрие земята, но не и самия лагер. В небето се бяха струпали нови облаци, заплашващи с дъжд, ала Тамас беше виждал подобно време и преди. Освен лека мъгла, нямаше да има нищо повече.

Необичайно за един летен ден време.

Към единадесет и половина той зърна двама конници на запад, почти на миля от завоя на реката. Фелдмаршалът посипа върху езика си щипка барут, която веднага му позволи да ги огледа в подробности. Кафяво-зелени униформи, лъскави нагръдници и шлемове с гриви.

Кирасирите бяха пристигнали.

Адамат стоеше на шестия етаж на камбанарията в Дуайтуич и гледаше през далекоглед. Наблюдаваше някакъв човечец с неспокоен поглед, захабена червена жилетка и дълги до коленете панталони. Мъжът беше приседнал на улицата на около стотина крачки от дома на лорд Ветас.

— Разположили са един постови на ъгъла на Седма улица и Мейфлю авеню — обяви Адамат. Зад него се разнесе стърженето на писалка. След един последен оглед той подаде далекогледа на младата жена до себе си. Тя се казваше Риплас и беше заместник на евнуха. Жената зае мястото му до прозореца, а инспекторът се обърна към останалите, събрани в тясната стая на кулата.

— Сигурен ли си, че това са всички? — попита го евнухът.

Адамат го погледна с крайчеца на окото си. Нямаше представа дали знае, че Адамат изнудва господаря му. Поне не бе дал никакви признаци за това, когато предния ден се бе появил заедно с четиридесет мъже, от най-страховитата улична сган, която Адамат беше виждал: боксьори, членове на шайки, докери, сводници и телохранители.

— Наблюдавам ги от почти две седмици — отвърна инспекторът. — Сменят позициите си, но покрай моето наблюдение и твоите съгледвачи, мисля, че сме набелязали всички.

Въз основа на влизанията и излизанията от къщата, Адамат предполагаше, че Ветас държи на служба повече от стотина души. Определено ставаше дума за нещо значимо. Във всеки един момент вътре можеше да има най-малко тридесетима. А Съдържателя беше споменал, че Ветас разполага с двойно повече.

Адамат погледна към Бо. Привилегированият клечеше в ъгъла, затворил очи и пъхнал ръце в ръкавите си. Сякаш усетил погледа му, магьосникът отвори очи. Адамат потръпна. Той още се смущаваше от непринудения и хладнокръвен начин, по който бе протекло вчерашното убийство.

— Привилегированата на Ветас е в къщата — каза Бо. — Не е някаква случайно взета от улицата. Разполага със способности на нивото на кралски кабалист.

Изсред камбаните над главите им изхвърча птица, сепнала Адамат. Забелязал, че е единственият, реагирал по този начин, той приглади ризата си. Могъщ Привилегирован, значи? Това не беше добре. Никак не беше добре. Адамат разчиташе на Бо да обезвреди Привилегированата на Ветас, докато останалите превземат мястото.

Бо отгатна мислите му.

— Ще я убия. Не се тревожете за това.

— Ако сблъсъкът между двама ви не приключи бързо, въпреки всички налични ни мъже, с нас ще е свършено — отбеляза евнухът.

— Е, вие не сте точно мъж — подсмихна се Бо и кимна към Риплас. — Нито пък тя. — Внезапно усмивката му бе заменена от смръщена гримаса. — А тя определено не е.

Адамат се обърна и видя стоящата на стълбището Фел. Възпитаничката на академията Фонтен носеше стегната жилетка без пешове и мъжки панталони, затъкнати в ботушите ѝ.

— Точно сега Рикар не можеше да задели хора — обясни тя, — но изпрати мен.

Евнухът я погледна отвратено.

— Има ли представа за загубите, които моят господар изтърпява заради тази операция?

— В интерес на истината — повдигна вежда Фел, — няма. Но съм сигурна, че много би се заинтригувал.

Адамат пристъпи между двамата.

— Тя е много по-ценна, отколкото предполагаш — обърна се той към евнуха. Рикар излагаше на риск жена, за която бе заплатил десет милиона. Това определено значеше много за него.

В отговор евнухът само изсумтя и започна да барабани с пръсти по бедрото си. Изглеждаше напрегнат — нищо общо с тихия, предпазлив убиец, когото Адамат бе срещнал преди месеци.

Адамат се върна до прозореца и взе далекогледа от Риплас.

— Има ли и други постови?

— Не.

— В такъв случай раздай последните инструкции.

Риплас се отправи към стълбището, отнасяйки със себе си описанието и разположението на всички Ветасови съгледвачи. Щеше да предаде информацията на биячите на евнуха, а те щяха да се погрижат за останалото.

Всичко беше готово. За Адамат оставаше единствено да чака.

Инспекторът повдигна далекогледа и го насочи към къщата на Ветас. Измина час, през който можа да види как хората на евнуха отстраняват съгледвачите на лорда. Докато чакаше, усещаше струйките пот, които се стичаха по гърба му. Толкова много неща можеха да се объркат. Най-малката грешка можеше да струва живота на Фая.

— Какво ще правим, ако той реши днес да си остане вкъщи? — попита Бо.

Вратата на дома се отвори и на прага пристъпи познат силует — обичайното изрядно, тъмно палто, цилиндър и бастун. Сърцето на Адамат трепна.

— Това няма да представлява проблем — рече инспекторът. — Той тъкмо излиза.

Лорд Ветас огледа улицата с едва забележимо извъртане на главата. Вероятно приемаше сигнали от съгледвачите си — Адамат бе оставил тези, най-близо до къщата.

Ветас кимна едва доловимо. От къщата излезе жена — същата, която Адамат бе проследил преди две седмици, онази с червената рокля и кестенявите къдрици. Двамата се отправиха на юг. На две стъпки зад тях ги следваха двама добре облечени и добре сложени господа. Подир няколко секунди от къщата изникна трети, почака няколко мига и също се отправи след господаря си.

— Тръгвам след тях — обади се Фел и изчезна по стълбището.

— Ти се заеми с третия телохранител — обърна се Адамат към евнуха. — Ще се срещнем пред къщата. Бо?

Борбадор се изправи и раздвижи облечените си в ръкавици пръсти.

— Ще се приближа, за да обезвредя магическите капани. Това ще ми отнеме известно време, но докато се върнете, ще съм приключил.

Сержант Олдрич изчакваше в параклиса под кулата — седеше на една от пейките, повдигнал крака върху облегалката пред себе си. В устата си премяташе късче тютюн. Той повдигна фуражка и изпроводи с поглед излизащия Бо.

— Значи все пак си намерихте Привилегирован — каза Олдрич, обръщайки се към Адамат.

Инспекторът застана нащрек. Нямаше представа как ще реагира Олдрич, след като категорично бе заявил, че няма да му съдейства за освобождаването на Бо.

— Да.

— Чух, че вчера Верундиш разпуснала хората си и заминала. Подозирах, че може да е заради това.

— Направих каквото бе необходимо. Ако е от значение, магьосникът вече не застрашава фелдмаршал Тамас.

— Нима?

— Той уби палача, гилотинирал Мануч.

— Ха — изсумтя Олдрич. — Сигурен съм, че фелдмаршалът ще остане доволен да го научи. Готов ли сте?

— Да вървим.

Навън войниците на Олдрич се присъединиха към тях. Адамат им заръча да изостанат на сто крачки.

Самият той пое на известно разстояние от Фел. Пешеходци и коли периодично я скриваха от погледа му. По обяд улиците бяха претъпкани — това щеше да помогне на инспектора да остане незабелязан от хората на Ветас, но в същото време го затрудняваше да ги следи.

След около половин час Фел спря и му направи знак да се приближи. Бяха достигнали оживено кръстовище, което се намираше съвсем близо до пазара на цветя. Фел се беше облегнала на стената, отпуснала рамене сякаш нямаше каквито и да било грижи. Адамат застана до нея и се постара да наподоби позата ѝ.

— Третият му телохранител спря ето там — каза жената и едва забележимо посочи с брадичка.

Адамат веднага го съзря. Ядеше пай с месо и недоверчиво се взираше в тълпата. Не особено дискретен, но ефективен съгледвач. Недалеч от него инспекторът различи евнуха.

— Ветас е в цветарницата зад ъгъла — продължи Фел. — Оставете го на мен. Нека войниците ви се погрижат за хората му.

— Искам го жив.

— Аз също — рече тя.

Адамат трябваше да залови лорд Ветас жив, за да открие сина си. Но какви ли бяха основанията на Фел?

— Тръгвам — каза тя и изчезна зад ъгъла с непринудена котешка грация.

Адамат даде сигнал на Олдрич, спусна шапката си ниско над очите и последва жената.

Инспекторът излезе насред улицата, където към него се присъединиха сержантът и шестима войници. Всички се преструваха, че оглеждат цветята или разговарят помежду си, но на Адамат му се струваше, че са твърде забележими.

Двамата едри телохранители на Ветас стояха на пост пред един от бутиците и със скръстени ръце се взираха в минувачите. Никаква дискретност от тяхна страна. Адамат хвърли поглед към третия им другар. Мъжът беше изчезнал. Дано това да означаваше, че евнухът се е погрижил за него.

С болезнено напрежение инспекторът наблюдаваше входа на цветарницата с крайчеца на окото си. Може би Ветас ги беше забелязал и изчезваше през страничния изход. Какво щеше да стане, ако биячите му го предупредяха или лордът успееше да се слее с тълпата?

Ръцете на Адамат вече започваха да треперят от нервност, когато лорд Ветас най-сетне излезе от цветарницата, придружен от жената в червената рокля. Тя държеше букет цветя. Ветас подаде някакъв пакет на един от хората си и огледа пазара.

Погледът му се кръстоса с този на Адамат. Инспекторът потръпна; по челото му се стече струйка студена пот. Той се напрегна, готов да се втурне подир Ветас и да го преследва из целия град, ако се наложеше.

На входа на бутика изникна Фел, пристъпваща като платежоспособен клиент. От ръкава ѝ изникна кинжал и с едно плавно движение тя го завъртя над рамото на Ветас и допря острието до гърлото му.

Двамата телохранители отстъпиха с викове и извадиха пистолети. Минувачите веднага започнаха да се отдръпват.

Адамат се чувстваше като в сън. Сякаш отстрани се видя как изважда собствения си пистолет и стреля. Единият от телохранителите падна. Другият получи удар в тила от един от войниците на Олдрич. Останалите войници бързо обградиха Ветас, скривайки го от погледите на тълпата.

Адамат си проправи път през тях и застана лице в лице с Ветас.

Фел беше принудила лорда да коленичи, острието на кинжала не се отделяше от гърлото му. Освен това го беше обезоръжила — на земята зад нея лежаха два, подобни на нейния, кинжала и един малък пистолет.

Инспекторът изпита огромно задоволство от леко изненаданото изражение на Ветас. То бързо изчезна, щом лордът зърна Адамат.

Ветас се усмихна.

— Адамат! Подозирах, че може да си все още жив.

— Тя жива ли е? — Адамат допря парещото дуло до лицето на Ветас.

— Всичко, което ми причиниш — спокойно заяви Ветас, без да трепне от досега с горещия метал, — ти и твоята съпруга ще изпитате в десеторен размер. Искам да го запомниш добре, Адамат.

— Значи е жива?

— От жива по-жива — каза лордът. — Но след час и четиридесет и две минути това ще се промени, ако дотогава не се върна. — Той замълча и огледа наобиколилите го войници. — Подозирам, че ти е известно мястото, където съм се настанил. Вероятно си ме наблюдавал много внимателно. Моите почитания. Чудя се само дали имаш достатъчно хора, за да успееш да влезеш?

— Своята Привилегирована ли имаш предвид? — попита Адамат. — Мисля, че ще се справя. Къде е синът ми?

Ветас се усмихваше с отвратително самодоволство.

— Един час и четиридесет и две минути. Сигурен ли си, че можеш да си позволиш да губиш време?

Адамат погледна към жената в червената рокля. Олдрич я стискаше здраво над лакътя. Тя гневно се взираше в него, ала ръцете ѝ трепереха.

— Коя си ти? — остро попита Адамат.

— Нила — каза тя.

— Каква връзка имаш с него? — Инспекторът посочи към Ветас.

— Никаква. Аз… никаква. Не работя за него. Само наглеждам Яков. Той е още дете!

— Какво търсеше Ветас в този магазин?

— Цветя!

— За кого?

— Някоя си лейди Винделдвас.

— Лейди Винцеслав?

— Да, същата.

— Защо?

— Не знам. — Макар да изглеждаше изплашена, жената отговаряше с изненадващо спокойствие.

Адамат отново се извърна към Ветас.

— Защо?

— Един час и четиридесет минути, Адамат.

Инспекторът извъртя оръжието си и зашлеви Ветас с дръжката.

— Отведете ги — обърна се Адамат към Фел. А сетне каза на Олдрич: — Сержант, оставете ѝ четирима от хората си. Трябва да се махнем от улицата, преди да е дошла полицията.

Фел изправи Ветас на крака, като продължаваше да притиска кинжала си към гърлото му. Олдрич изпрати четирима от войниците си с нея, заедно с Нила и двамата ранени главорези, а останалите войници последваха Адамат.

На три пресечки от базата на Ветас ги очакваше евнухът.

— Хората ми са на позиция — каза той.

— Къде е Бо? — попита задъханият от тичане Адамат.

Малко по-надолу забеляза Привилегирования да стои насред улицата. Бо носеше черни ръкавици, за да скрие магьосническите. При това си мърмореше нещо и не спираше да движи пръсти във въздуха — сякаш с едната си ръка свиреше на невидимо пиано, а с другата дърпаше струните на арфа. Неколцина от минувачите го гледаха като че е умопобъркан. Определено приличаше на такъв.

— Трябва да влезем веднага — каза Адамат. Той се приведе над пистолета си в опит да го прикрие от хорските погледи, докато го презареждаше.

Бо не преустанови работата си.

— Казах, че ще ми трябва известно време.

— Не можем да си позволим да отлагаме — рече инспекторът. — Хората на Ветас са получили нареждане да убият Фая, ако той не се върне в определен час.

— Това е лошо — навъси се Бо. — Кажете на евнуха да разположи хората си.

Заповедта бе дадена и пет минути по-късно евнухът се присъедини към Адамат и Бо.

— Готови сме — обяви той.

Привилегированият го измери с поглед, задържайки очи на шития по мярка костюм и плешивата му глава.

— От вас ме побиват тръпки.

— Ще го приема като комплимент.

Адамат приглади ризата си.

— Сержант?

Оставащите войници на Олдрич бяха приготвили оръжията си. Започваха да привличат погледите на минувачите.

— Готови сме — каза сержантът.

— Тогава да повеждаме парада. — Бо се извъртя и закрачи надолу по улицата, към къщата на Ветас. Пръстите му продължаваха да се движат в такт с някаква доловима само за него музика. Адамат и Олдрич се спогледаха. Не така бяха превзели къщата на Адамат.

Борбадор не забави крачка, когато преодоля последния завой и пристъпи към къщата на Ветас. Щом достигна средата на улицата, точно пред сградата, той се извърна с лице към нея. Повдигна ръце високо над главата си. Зад един от прозорците някакъв съгледвач нададе предупредителен вик.

Макар да не умееше да отваря третото си око, Адамат все пак можеше да почувства пресягането в Отвъд на застанал досами него Привилегирован. Приливът магия връхлетя със силата на вълна. Цялата фасада на постройката рухна, като парче торта, отсечено с гигантски нож.

Инспекторът се взираше в облаците прах. Мъже от вътрешността на къщата отвръщаха на втренчения му поглед, кашляйки и махайки с ръце в опит да разсеят прахоляка. Шокът бе ясно видим на лицата им.

Сержант Олдрич изтегли сабята си.

— Напред! — изкрещя той.

Последва пълен хаос.