Алената кампания

Глава единадесета

Глух оръдеен екот изтръгна полузадрямалия върху седлото Таниел от унеса му.

В главата му се въртяха неприятни мисли, мрачни като облаците дим в свърталището за мала. Пред очите му непрекъснато се завръщаше образът на Пазителя, подложил уста под барутния рог. Барут, умножил и без това чудовищната сила на създанието. Що за метод използваха кезианците, за да превърнат барутен маг в Пазител? Самата природа на Пазителите и Привилегированите определяше подобно начинание като невъзможно.

Но пък от друга страна, да намушкаш Пазител със собственото му ребро, след като си го откършил от гръдта му, също беше невъзможно…

Внезапното усещане за падане го накара панически да се вкопчи в седлото, с което подплаши коня. Струваше му се, че всичко наоколо се върти. Пое си няколко дълбоки, накъсани глътки въздух. Дори след като разбра, че в действителност не пада, пулсът му продължаваше да тупти ускорено. Вече пети ден караше без мала. Ръцете му трепереха, устата му пресъхваше, а главата му пулсираше. Горещината на слънцето определено не му помагаше.

Неочаквано нечия хладна ръка докосна бузата му. Ка-поел седеше в седлото зад него, обгърнала кръста му с ръце за по-голямата част от пътуването, тъй като не умееше да язди. Присъствието ѝ толкова близо би трябвало да е мъчително в горещината, но някак то бе единственото, което му носеше облекчение.

Не че Таниел щеше да признае това пред нея.

Беше ранен следобед; планините започваха да се издигат от двете им страни, докато двамата пътуваха през Суркови проход. Бяха нощували във Фендейл, голям град с няколко стотици хиляди жители, който понастоящем се пръскаше по шевовете заради пристигащите резерви за армията и бежанците от Будфил.

Малкото сън, който Таниел бе успял да си осигури, бе неспокоен и изпълнен с кошмари. Веднъж беше чел, че развилите зависимост към мала изпитват затруднения да заспиват в отсъствие на наркотика.

Ка-поел отдръпна ръка от бузата му, за негово определено смущаващо разочарование. Какво щеше да прави с тази девойка? Тя, изглежда, смяташе, че Таниел ѝ принадлежи. Предполагаше, че може да спи с нея, но тази мисъл будеше противоречиви чувства. Тя беше дивачка, негова слугиня. Спътничка и нищо повече. Пък и цялото адранско общество смяташе подобни постъпки за изключително неблагопристойни.

Но кога изобщо се бе интересувал от мнението на обществото, напомни си той. А що се отнасяше до това, че е дивачка… Нейната магия на няколко пъти бе спасила живота му. Тя беше нещо много повече от дивачка.

Таниел се опита да прогони мъглата, тегнеща над ума му, но без успех. Подобно отнесено състояние беше опасно. Утре вечер щяха да са стигнали фронта, където му предстоеше да разбере дали в армията са останали някакви барутни магове и да разпита за вести за баща си. И естествено, трябваше да се яви на рапорт пред… пред кого? До този момент винаги беше докладвал на фелдмаршал Тамас.

Възможно ли беше Тамас действително да е мъртъв? Таниел беше леко изненадан от горчилката, стегнала гърлото му при тази мисъл. Той обичаше Тамас, дори му се възхищаваше, но не го харесваше. По тази причина двамата не бяха особено близки. В крайна сметка, старият негодник му заповяда да убие най-добрия си приятел… Таниел дори не знаеше къде е Бо в момента. Може би беше загинал на планината или Тамас го беше екзекутирал още преди седмици.

Той се надяваше, че и двамата са живи — и Тамас, и Бо. Все още имаше много неща, които искаше да им каже.

А що се отнасяше до Ка-поел… Уважение. Това бе всичко, което Таниел изпитваше. И безнадеждност, тъй като Тамас беше най-добрата възможност на Адро да спечели войната.

Двамата спряха да починат в едно от многобройните градчета, разположени между Фендейл и Будфил. В мирно време жителите на тези места не надхвърляха няколко хиляди. Заради войната обаче бяха пренаселени. През града преминаваха натоварени с продоволствия коли; униформени резервисти се разхождаха по улиците и се наслаждаваха на няколкото дни далече от фронта. Таниел наблюдаваше дузина коли, които минаваха покрай него, каращи ранени и мъртви войници от фронта. Беше видял стотици подобни коли, откакто беше напуснал Адопещ. Това не вещаеше нищо добро за развоя на войната.

— Капитане, ако продължавате да се преструвате, че не ме чувате, ще наредя да ви бичуват.

Ка-поел, приседнала до него на тревата, докато ядяха обяда си, го сръчка с лакът. Таниел повдигна изненадано очи. Той действително не беше чул някой да му говори.

Някакъв полковник го наблюдаваше смръщено от седлото си. Той посочи с късия си камшик към Таниел.

— От коя бригада сте, капитане? — След като не получи отговор, полковникът продължи: — Махнете това глупаво изражение от лицето си. Толкова труден въпрос ли ви зададох?

— От никоя.

— От никоя? Вие да не сте си изгубили ума? Служите ли в адранската армия, или не? Внимавайте как ще ми отговорите, синко, защото иначе ще ви арестувам за неправомерно представяне за офицер!

Таниел замислено плъзна възглавничката на пръста си по капитанските звезди върху ревера си. Бяха златни — в бързината не можа да намери нови сребърни копчета, с които да замени продадените в пушалнята за мала. Значката, изобразяваща буре с барут, почиваше в джоба му. Кой, по дяволите, беше този мъж? Таниел никога не беше докладвал на друг, освен на фелдмаршала. Сигурно се водеше зачислен към някоя от бригадите, може би Седма?

Таниел сви рамене.

Лицето на полковника почервеня.

— Майоре!

Жена, прехвърлила тридесетте, спря коня си до неговия.

— Сър?

Имаше дълга кестенява коса, стегната в плитка, и изпито лице с бенка върху лявата буза. След като отдаде чест, тя погледна към Таниел.

— Арестувайте този човек — отвърна полковникът.

— По какви обвинения, сър?

— Неуважение към по-висш офицер. Не отдаде чест, не отговори на въпросите ми, дори не се изправи, докато говореше с мен.

Майорът слезе от коня си и направи знак на двама войници в изрядна униформа.

Таниел наблюдаваше как тримата се приближават. Отхапа от овнешкото със сирене и задъвка бавно.

— Изправете се, капитане — каза майорът. Таниел не реагира и жената кимна към един от войниците. Той се приведе да сграбчи Таниел за ръката.

Таниел повдигна пистолета, премести ударника и го насочи към мъжа.

— Лоша идея, войнико. — Той едва не прихна при вида на лицата на майора и полковника, но се съмняваше, че това ще помогне на положението му.

— Простете, сър — обади се единият от войниците, — вие да не сте Таниел Двустрелни?

— Същият — потвърди Таниел.

— Преди служих в Седма бригада. За мен е чест да ви срещна, сър, но изглежда се налага да ви арестуваме.

Таниел улови погледа на майора и рече:

— Опасявам се, че това няма да се случи днес.

Майорът се отдалечи и тихо размени няколко думи с полковника. След известно време полковникът кимна и я отпрати заедно с войниците.

Таниел продължи да се храни, но полковникът продължаваше да стои на коня си на няма и пет метра от него. Мъжът се приближи малко по-близо. Таниел вдигна поглед. В момента не му беше до това.

Върху лицето на полковника все така личеше неодобрение.

— Съжалявам, капитане, не ви познах. С вас сме се срещали и друг път, преди много години. Баща ви беше велик човек.

Таниел преглътна. Как се предполагаше да отговори на това?

— Да, така беше.

— Трябва да ви предупредя, че фелдмаршалът търпеше войниците му да своеволничат, особено маговете. След смъртта му нещата вече не са същите. Съмнявам се, че Генералният щаб ще направи изключение за вас, въпреки репутацията ви. Ако отново си позволите да насочите оръжие към висшестоящ офицер, ще бъдете…

— Прострелян? — предположи Таниел. Този път не успя да сдържи усмивката си.

Полковникът се навъси.

— Обесен.

— Благодаря за предупреждението. Сър.

Полковникът кимна.

— Радвам се да видя, че сте се възстановили, капитане. На фронта ще имаме нужда от вас.

Той замълча сякаш чакаше Таниел да се изправи и да козирува. Можеше да седи и да си чака цял ден, ако искаше — на Таниел му беше все едно. След около минута полковникът обърна коня си и препусна.

Таниел не можа да не се зачуди защо полковникът не беше на фронта с останалата част от армията.

— Пола — заговори той, — не ми се струва разумно да продължаваш с мен.

Тя подбели очи.

— Говоря сериозно, Пола. Това е военна зона. Знам, че и преди си участвала във война. — По дяволите, тя го придружаваше по време на сблъсъка със същия противник само преди два месеца. Пред очите му бе избила половината кезианска кабала Привилегировани в Крезим Курга. — Но се чувствам… странно, откакто ме свести. Сам не зная какво да очаквам от себе си. Не искам да те излагам на риск.

Той отново си спомни за кръвта по ръцете ѝ — едно от първите неща, които бе видял при събуждането си от комата. Имаше и мъртви войници, а някакъв човек, когото усещаше, че би трябвало да познава, лежеше на земята в безсъзнание. Ка-поел се бе опитала да му обясни с жестове. Таниел бе разтълкувал, че е разменила нечий живот за неговия. Не знаеше чий, но от самата мисъл му се повдигаше.

Ка-поел отчупи късче сирене от парчето в ръката му и задъвка. Това, изглежда, изчерпваше отговора ѝ.

— Е, длъжен бях да опитам. Ще се радвам да те имам край себе си.

Ка-поел се подсмихна лукаво.

— Край себе си, Ка-поел. Нямах…

Тя постави пръста си на устните му и се усмихна още по-широко.

— На другите няма да им се понрави, че си с мен — каза Таниел. — На мъжете и жените на военна служба е забранено да се сближават. Нарушения се случват непрекъснато, разбира се, но офицерите обичат да си придават строгост. Възможно е да се опитат да те накарат да спиш в друга палатка.

Тя разпери ръце неразбиращо.

— Какво не ти е ясно? За близостта ли? Е, нали знаеш. Когато мъжът и жената са… заедно. Интимно.

Ка-поел посочи към пространството между двамата и рязко разсече въздуха с длан. Но ние не правим това. Усмивката върху лицето ѝ караше пантомимата да изглежда присмехулна. Точно като заловено на местопрестъплението пакостниче, което отрича да е сторило белята.

Таниел почувства как пулсът му се учестява, а лицето му пламва.

— Добре, момиче, време е да вървим. Само първо да се облекча.

При завръщането си завари Ка-поел вече настанена върху седлото, но в предната част — изглежда очакваше Таниел да седне зад нея.

— Премести се назад — каза той.

Тя го пренебрегна. Таниел се настани зад нея, като му се наложи да пъхне ръце под нейните, за да хване юздите. Девойката се облегна удобно на него, а Таниел подкани коня и въздъхна.

В близост до фронтовата линия пътят ставаше все по-оживен. За последните десет мили палатките бяха тъй многобройни, че запълваха цялата долина. Същинско море от хора — войници, ковачи, курви, готвачи, перачки и търговци. Можеха да се видят войници с нашивки от почти всяка бригада в Адро, включително и от Крилете на Адом, наемниците на лейди Винцеслав. Досега тя също трябваше да е научила за смъртта на Тамас. Интересно дали щеше да изтегли наемниците си от войната?

Пътят изчезваше някъде под тълпата и Таниел знаеше, че само един хубав порой ги дели от това да се превърне в лайняна дупка от кал. Още повече че точно на това място се извиваше река Адола, с покафенели от мръсотията на хиляди хора води. На места по брега ѝ се поклащаха шлепове — несъмнено пристигнали от столицата с нови запаси от храна, оръжия и пушечно месо.

В лагера на редовните войски се забелязваше повече ред. Таниел дори се изненада от одобрението, с което оглеждаше равните редици палатки. Той не спадаше към боготворящите дисциплината, но въпреки това си отдъхна, че е оставил зад себе си безпорядъка на запасняците и цивилните.

През по-голямата част от пътуването им през прохода оръдейният огън бе долитал до тях под формата на далечен тътен. Сега Таниел можеше да различи отделните изстрели. Изглежда, артилеристите бяха постоянно ангажирани. Това не го изненадваше; той познаваше числеността на вражеската армия.

Изненада го друго — специфичният пукот и отблясък на магия. В сражението участваха Привилегировани, и то от двете страни. Но нали по-голямата част от кезианската кабала бе погинала при настъплението им към Южната планина и изненадващата атака на Ка-поел? И откъде Адро бе намерил Привилегировани?

Трябваше да поразпита наляво-надясно, но скоро Таниел откри най-близката офицерска столова. В нея завари предимно офицери от Трета бригада. Той хвърли значката си на бара.

— Трябва ми стая — каза барутният маг.

Барманът го погледна подозрително.

— Няма нищо свободно, сър. Всичко е заето.

— Изхвърлете някого — каза Таниел. — Няма да спя в палатка сред тази кал.

Самият той би одрал човека, който се опиташе да го изгони от квартирата му. Но нямаше никакво намерение да се осланя единствено на някакви платнени стени, когато ставаше дума за Ка-поел.

— Съжалявам, сър, не мога да го направя.

Таниел погледна към значката си.

— Знаеш какво е това, нали?

Барманът я плъзна обратно към него.

— Вижте какво, сър, вече не са останали никакви барутни магове. Бяха заличени до крак. Така че не се опитвайте да ме баламосвате.

Таниел го погледна сепнато. Всички? Унищожени?

— Как така са били заличени? Какви ги говориш?

— Бяха изгубени в тила на врага заедно с фелдмаршал Тамас.

— И отсам Будфил не е останал нито един Отличник?

— Не само отсам, всички са мъртви.

— Видял ли си телата? — настояваше Таниел. — Е? Видял ли си ги? Познаваш ли някого, който ги е видял? Наскоро да са пристигали вести от Кез? Така си и мислех. Сега ми налей едно и се погрижи за стая.

Барманът скръсти ръце пред мърлявата си престилка и не помръдна.

— Виж, ако аз действително съм последният барутен маг северно от Будфил, това ме прави знаменитост. Врагът разполага с Привилегировани, които трябва да бъдат убити. Ако не се подкрепя и не поспя, няма да мога да се погрижа за тях.

— Притеснява ли те този човек, Фредерик?

На бара приседна някаква жена, която съсредоточено гледаше към Таниел. Той я разпозна, майорът с бенката. Същата жена, опитала се да го арестува по-рано днес. Нима го следеше?

— Той твърди, че е барутен маг, мадам — отвърна Фредерик.

— Такъв е. Това е Таниел Двустрелни.

Барманът побърза да кимне.

— Простете, сър. Какво ще пиете?

— Джин — отвърна Таниел и прочисти гърло. — Не са нужни извинения.

— А за дивачката?

Ка-поел барабанеше с пръсти по плота и видимо скучаеше.

— Името ѝ е Ка-поел. За нея — вода.

Тя го удари по рамото.

— Вино — поправи се Таниел. — Да не е с много натрапчив вкус.

Майорът го гледаше бдително, като го преценяваше сякаш изучаваше противник.

— Нима позволявате на слугите си да се отнасят с вас по подобен начин? — попита жената.

— Извинете — каза Таниел, като се стараеше да не издава раздразнението си. — Пропуснах да чуя името ви.

— Аз съм майор Доравир от Трета бригада. Адютант съм на генерал Кет.

— Моята слугиня е костноока, майоре. Тя е по-могъща от половината кезианска кабала накуп.

Не личеше Доравир да е повярвала на думите му.

— Тя ваша съпруга ли е?

— Не.

— Годеница?

Таниел погледна към Ка-поел. Нима майорът имаше основание да смята подобно нещо?

— Не.

— Има ли някакъв чин?

— Не.

— В такъв случай тя няма място в офицерската столова. Нека да ви почака отвън.

— Тя е моя гостенка, майоре.

— По заповед на генерал Кет единствено на офицерските съпруги е позволено да ги придружават в заделените за ръководството помещения. Покрай всичките тези тълпи прекалено зачестиха случаите, в които офицерите си водеха фльорци.

Таниел се улови да посяга към пистолета, но си спомни предупреждението на полковника, получено по-рано днес. Не, моментът не беше подходящ. Той се обърна към Ка-поел.

— Пола, ще се омъжиш ли за мен?

Ка-поел кимна напълно сериозно.

Таниел мислено изруга. Дано тя разбираше причината за постъпката му.

— Тя е моя годеница — каза барутният маг, обръщайки се отново към Доравир. — Намерете ми стая — додаде, вече към мъжа зад бара.

Доравир изсумтя.

— Забавен сте, Двустрелни. Можете да останете в моята стая с мен. Фредерик, дай му ключ.

— Ами моята годеница?

— Тя може да спи в гардероба.

Доравир отправи подигравателна усмивка към Ка-поел. Това не вещаеше нищо добро.

Таниел повдигна чашата с джин и я пресуши на един дъх. Това едва не го събори от столчето. Кога за последно бе пил твърд алкохол? Той премигна няколко пъти с надеждата, че очите му не са започнали да сълзят.

— Ще си намеря друго място, благодаря.

— Успех — изсумтя Доравир. — Всички квартири на пет мили от фронта са заети. А без Тамас силно се съмнявам, че някой от офицерите ще обърне внимание на исканията на един най-обикновен капитан. Ще трябва да изхвърлите някой редник от палатката му.

Таниел откри, че изпитва удовлетворение от раздразнението в гласа ѝ.

— Струва ми се, че ще постъпя именно така. Ела, Ка-поел.

Плесниците, нанесени му от нечия груба ръка, пробудиха Адамат. Той сепнато отвори очи, напразно опипващ за бастуна си, и се огледа замаяно.

Намираше се в карета в компанията на още един човек — същия крадец, който го беше ударил с дръжката на пистолета си. Каретата не се движеше. Вън се носеше познатото оживление на настъпващата вечер.

— Ти си Тоук, нали? — попита Адамат.

Другият кимна. В дясната си ръка държеше пистолет със запънато петле, насочен към Адамат.

— Слизай.

— Къде съм?

— Четвърт миля северно от Изборния площад — каза Тоук. — Слизай.

Адамат слезе от купето и побърза да заслони очите си от следобедното слънце. Колата потегли в момента, в който инспекторът спусна и другия си крак от стъпалото, и скоро вече изчезваше по улицата. Адамат разтърка очи и се постара да се съсредоточи. Гадеше му се. С какво го бяха упоили? А, да, с етер. Щеше да се чувства замаян още часове.

Дочака да се стъмни в едно от близките кафенета, като си поръча газирана вода, за да успокои стомаха си.

Защо Съдържателя му бе предложил работа, а после, просто така, го бе зарязал на улицата? Много странна постъпка. Той се славеше с тактичност и ефикасност. Имаше репутация на човек, който винаги държи на думата си и е безпощаден към съперниците. Не беше типично за него да се държи странно.

Реакцията му трябваше да се дължи на нещо, казано от Адамат.

Трябваше му близо час, за да осъзнае очевадното, за което обвини етера.

Съдържателя бе възнамерявал да го наеме, за да го използва срещу лорд Ветас. Само дето нямаше никаква полза да плащаш на човек за нещо, което той сам възнамерява да стори. Адамат поклати глава. Беше глупаво — и от негова, и от страна на Съдържателя. Ако Тамас действително беше мъртъв, Адамат щеше да изгуби поверените му от фелдмаршала войници. А сам инспекторът не можеше да се изправи срещу Ветас.

Вече знаеше къде се укрива лордът: къщата, до която го бе отвела младата жена в червената рокля. И на чийто прозорец зърна детето на херцог Елдаминз.

Сега, след като знаеше това, беше необходима фронтална атака. Както бяха направили при освобождаването на децата му. Внезапно нахлуване, което да ги хване неподготвени. Мъж като Ветас щеше да разполага с охрана. Какво беше казал Съдържателя? Най-малко шестдесет мъже, сред които и Привилегирован.

Адамат се нуждаеше от военна сила. Нуждаеше се от помощ. Помощта на Съдържателя.

Не се съмняваше, че Съдържателя е възложил на хората си да го следят. А инспекторът предпочиташе да запази в тайна скривалището и личните си проучвания. Той стана от масата и повика една наемна кола.

Подир три прекачвания и преминаването през двойно толкова сгради, Адамат реши, че се е отървал от преследвачите си.

Беше късна вечер, когато пристигна в текстилната фабрика. Дори и по това време машините работеха. Инспекторът уреди да бъде допуснат и се закатери по клатещо се стълбище от ковано желязо, което го отведе до помещение с изглед към цеха. Намиращата се вътре жена стоеше приведена над месингов микроскоп. Тя беше около четиридесетгодишна, с боядисана в черно коса, за да скрие побелелите корени. По стените на кабинета ѝ висяха разнообразни мостри плат — от най-евтино зебло до коприна по сто крана лакътя.

Адамат почука на вратата.

Без да повдига глава от микроскопа, жената му направи знак да влезе.

— Здравей, Марги — каза инспекторът.

Тя най-накрая вдигна поглед.

— Адамат! Каква приятна изненада.

— Радвам се да те видя — отвърна Адамат и свали шапката си.

— И аз теб.

Докато поемаше ръката ѝ, Адамат обмисляше дали да ѝ разкаже всичко. Марги беше една от най-близките приятелки на Фая. В крайна сметка предпочете да не рискува.

— Нужна ми е известна помощ — каза той.

— Да разбирам, че си дошъл по служба?

— За съжаление.

Марги отново погледна в микроскопа.

— Изненадана съм. Обикновено възлагаш на Фая тези задачи. Като стана дума за нея, как е тя? Не съм я чувала цяло лято.

Адамат се присви.

— Не е добре. Напрежението покрай революцията никак не ѝ се отрази благоприятно.

— Съжалявам да го чуя. — Марги неочаквано се изхрачи на пода, озлобена. — Проклет да е Тамас с глупавия си преврат!

— Марги? — Адамат не успя да скрие шока от гласа си. Марги винаги беше говорила без заобикалки, но той в никакъв случай не би я определил като роялист. Тя се бе издигнала до ръководителския пост на най-голямата текстилна фабрика в Адро със собствени сили, без някой да я поставя там.

— Той ще закопае всички ни — каза тя, размахала пръст към Адамат. — Само почакай. Надявам се, че не се връзваш на нелепиците как искал да подобри света. Това е просто неговият начин да се добере до властта.

Адамат побърза да вдигне ръце.

— Аз предпочитам да стоя встрани от политиката.

— Ще дойде денят, в който всеки от нас ще трябва да избере страна, Адамат. — Тя прибра немирен кичур коса зад ухото си и прочисти гърло. Личеше, че е леко засрамена от ожесточението на изблика си. — Кажи сега с какво мога да ти помогна.

Адамат внимателно измъкна нишките от джоба си. Надяваше се, че това са същите онези нишки от килима в кабинета, а не откъснали се от дрехата му.

— Искам да науча нещо повече за този килим.

Марги ги пое внимателно.

— Това не са боклуци, нали? Спомням си, че Фая на няколко пъти донасяше безполезни влакна.

— Силно се надявам този случай да не се окаже такъв.

Жената постави нишките върху стъкълцето на микроскопа и настрои фокуса му.

— Вандувийска вълна — оповести тя.

— Скъпа ли е?

— Най-скъпата. Притежателят на този килим трябва да е много, много богат.

— Има ли вероятност да се проследи покупката?

Марги се отдръпна от микроскопа.

— Възможно е. Малко са търговците на килими, които предлагат продукти от Вандувия. Ще поразпитам. Ела след две седмици, тогава може и да съм разбрала нещо.

— Цели две седмици? — каза Адамат.

— По-скоро ли ти трябва?

— Ако е възможно. Става дума за нещо спешно.

Марги въздъхна.

— Няма да бъде безплатно.

— Не съм донесъл много пари.

— Не става дума за пари. Кажи на Фая, че някой път, преди листата да пожълтеят, трябва да ме заведе на вечеря в Палмите, и сме квит.

Адамат преглътна и се насили да се усмихне.

— Разбрахме се.

Марги отново насочи вниманието си към микроскопа.

— Другата седмица ще мога да ти кажа за килима.