Алената кампания

Глава деветнадесета

— Чудил ли си се — каза Таниел — защо генералите толкова настояват да отстъпваме?

Той седеше край леглото на полковник Етан в една малка, закътана странноприемница в град Роан, на около две мили зад фронтовата линия. Градът беше спокоен, макар че глухият тътен на артилерията се чуваше и тук, напомняйки на Таниел за протичащата без тях война.

Етан лежеше облегнат на купчина пухени възглавници. Пред вратата дежуреше медицинска сестра, а през целия ден прииждаха гренадири, дошли да посетят командира си и да отнесат нарежданията му.

Единствено висшите офицери можеха да очакват подобни грижи, разбира се. Таниел знаеше за неколцина пехотинци, получили сходни наранявания. Повечето от тях бяха умрели след няколко месеца, забравени.

Барутният маг наблюдаваше приятеля си с крайчеца на окото си и нанесе няколко щрихи в скицника си, очертавайки масивната челюст на полковника с въглен. Етан беше отказал да освободи поста си, като бе заявил, че все още може и ще ръководи своите гренадири, дори ако му се наложеше да го прави от инвалиден стол. Носеха се слухове, че генерал Хиланска все пак ще го принуди да подаде оставка.

Таниел се надяваше да не стане така. Командването на бригадата бе единственото, което крепеше духа на Етан.

— Отстъпваме — каза полковникът, — защото кезианците винаги се оказват прекалено много. — Той потопи перодръжката си в мастило и довърши започнатото изречение в документа пред себе си. По-рано, когато Таниел извади скицника си, полковникът беше започнал да вика и да сипе проклятия. Сега, изглежда, правеше всичко по силите си да игнорира факта, че Таниел го скицира.

Таниел изучаваше лицето на Етан, ала умът му се намираше другаде. Нещо в сигналите за отстъпление го тормозеше. Всеки път — все същото…

— Ти познаваш историята на Тамасовите кампании не по-зле от историците. Колко пъти е заповядвал отстъпление?

— Седем, ако не се лъжа.

— А в колко сражения е влизал?

— Стотици.

— А колко пъти отстъпвахме пред кезианците през изминалите няколко седмици?

Етан въздъхна, остави перодръжката и разтърка очи.

— Таниел, какво значение има? Генералите нямат избор. Ако отстъпят, търпят известни загуби. Ако не отстъпят, рискуват да изгубят всичките си хора.

— Ами ако някой от генералите си сътрудничи с врага? — размишляваше гласно Таниел. — И всеки път нарежда отстъпление преждевременно?

— Подобни обвинения са изключително опасни.

— Тамас вярваше, че има предател…

Етан го прекъсна:

— И беше прав. Той сам хвана негодника. Шарлемунд ще си остане на топло до края на дните си, без значение какви заплахи отправя църквата.

— Възможно е да не е хванал всички предатели — тихо каза Таниел.

— Тамас лично е подбирал тези генерали. Всички те са го подкрепяли години наред, включително и в преврата, с което поеха особено голям риск — в случай на провал ги заплашваше смъртна присъда по обвинение в държавна измяна, а шансовете за успех далеч не бяха обещаващи. Всички тези хора са опитни и верни.

Таниел загреба щипка барут и го вдиша. Беше му трудно да се съсредоточи. По-рано няколко прашинки от черния прах бяха достатъчни да изострят ума му, ала напоследък се нуждаеше от все повече и повече…

Барут. Второто нещо, което го притесняваше.

— Имаш ли достъп до складовата статистика? — попита Таниел.

Етан приключи поредната заповед и я остави на масичката край леглото си.

— За моя полк — със сигурност.

— Не се интересувам само от твоя полк, а от цялата войска. Можеш ли да ми осигуриш тези сведения?

— Ще трябва да се възползвам от определени връзки…

— Направи го.

Етан присви устни.

— Защото в момента горя от желание да ти правя услуги.

— Моля те? — каза Таниел, докато скицираше раменете му.

— Защо?

— Върти ми се нещо в главата… Просто искам да видя колко барут изразходва армията.

— Добре — с въздишка се съгласи Етан. — Ще видя какво мога да направя по въпроса. — Той замълча и през последвалите минути се чуваше единствено стърженето на перото му. Полковникът изглеждаше напълно потънал в работата си. Подир раняването си се беше потопил изцяло в административните тънкости. През последните три дни не беше спрял да преглежда продоволствени отчети, справки за числеността на новобранците и досиетата на хора, подходящи за повишение.

Таниел се радваше, че приятелят му си е намерил занимание, което да ангажира мислите му.

Звукът от перото на Етан внезапно спря.

— Откъде кезианците са намерили толкова много Черни Пазители? — попита той. — Нали баща ти имаше — има — затруднения с намирането на магове?

— Не мога да ти отговоря със сигурност — каза Таниел, докато удебеляваше контурите на брадичката. Самият той също си беше задавал този въпрос. — На всеки две години кезианците прочистват провинциите си от барутни магове, а междувременно правят и чести изненадващи проверки. Тамас смяташе, че кезианците отвеждат барутните магове, за да ги екзекутират. Не е получавал сведения, които да загатват друго.

Етан замислено допря перодръжката до листа.

— Мислиш, че в действителност само са ги държали в плен?

— Да — рече Таниел. — Населението на Кез е много по-голямо от адранското, което отчасти обяснява бройката. И мисля, че Крезимир има пръст в превръщането им в Черни Пазители. Не може да е съвпадение, че тези уроди се появиха по едно и също време с него.

Полковникът отново започна да драска по хартията, но миг по-късно спря.

— О — каза той, — имам нещо за теб.

— Така ли?

Етан извади сребърна табакера и му я подаде.

— Чух, че си изгубил своята в планината. Реших, че ще се зарадваш.

Таниел отвори капачето. Върху вътрешната му страна имаше гравировка. На неубиваемия Таниел Двустрелни.

— Неубиваем? — присмя се барутният маг.

— Така са започнали да ти викат момчетата.

— Това е нелепо. Всеки може да бъде убит. — Таниел протегна табакерата обратно към Етан. — Не мога да я приема.

Полковникът се закашля. Облегна се назад, притиснал ръка към ребрата си.

— Ще я вземеш, упорито леке такова, или отново ще започна да ти крещя, че си страхливец. Ти и онова твое момиче ни отървахте кожите тогава.

— Тя не е мое момиче.

Етан изсумтя.

— Нима? Слуховете говорят друго, Таниел. — Етан сведе поглед към ръцете си. — Не бива да ти казвам това, но от щаба възнамеряват да ви разделят. Смятат, че за духа на войниците е неблагоприятно един герой да се размотава с дивачка.

— Не ми казвай, че и ти разсъждаваш като тях? — наежи се Таниел. Той нямаше намерение да слуша подобни глупости.

Етан повдигна помирително ръка.

— Виждал съм те как я гледаш. По същия начин, по който преди гледаше Влора. — Той сви рамене. — Аз не те съдя. Просто те предупреждавам за слуховете.

Таниел си наложи да се успокои. Начинът, по който беше гледал Влора? Това беше почти толкова нелепо, колкото и званието, лепнато му от гренадирите.

— Какво да направя? Няма да я отпратя.

— Ожени се за нея?

Таниел се засмя и поклати глава. Това пък беше съвсем нелепо.

— Говоря напълно сериозно — продължи Етан. — Онези от генералния щаб могат и до утре да проповядват за морал, обаче ако става дума за твоята съпруга, ще трябва да се примирят. — Той отново се закашля, този път по-продължително.

— Трябва да щадиш силите си — каза Таниел. Лицето на приятеля му беше пребледняло като хартията в скицника му. Покрай часовете, прекарани в разговор, барутният маг бе забравил за сериозността на нараняванията му. Изтерзаният вид на Етан изведнъж му припомни за това.

— Трябва да изпратя още заповеди.

— Почивай сега. — Таниел изтръгна хартията и перото от ръцете му и ги остави до леглото. До тях остави и табакерата, след което се отправи към вратата.

— Таниел.

— Да?

Етан повдигна табакерата и му я подхвърли. Барутният маг я улови с една ръка.

— Вземи я — каза полковникът. — Иначе ще заповядам да те разстрелят.

— Добре де, добре, ще я взема. — И Таниел затвори вратата след себе си.

Ка-поел го чакаше в коридора, седнала кръстато на пода досами вратата. Работеше над една от восъчните си фигурки. Тя я прибра и се изправи на крака. Нищо в изражението ѝ не показваше да е чула казаното от Етан за нея.

— Можеш ли да му помогнеш по някакъв начин? — попита Таниел.

Отговори му леко поклащане на главата ѝ.

— По дяволите, Пола, ти на практика ме върна от гроба, а за него не…

Тя повдигна пръст, челото ѝ се свъси в гримаса. Таниел помисли, че тя може и да продължи, но вместо това Ка-поел се обърна и се отдалечи.

Той я последва надолу по коридори и през голямата зала, където ранените войници разговаряха и отпиваха евтино вино в очакване да бъдат изпратени вкъщи или обратно на фронта. В цялото помещение цареше мрачна атмосфера. В един от ъглите, сама, седеше жена с отрязан под коляното крак. Тя стенеше тихо — самотен вой, който всички се опитваха да игнорират.

Времето навън не подобри настроението на Таниел. Небето се въсеше от една седмица насам, всеки ден по-неприветлив от предишния. Вчера вечерта ръмя ситен дъждец — колкото да направи тревата хлъзгава, а битката — още по-опасна.

Таниел спря пред прага на хана и обмисляше дали да не се върне за едно питие, преди да поеме обратно към фронта.

Двама войници се приближаваха насреща му. Тежките стоманени пики и зелените им кантове, както и емблемата, изобразяваща кръстосани палки на фона на планина, отдалече издаваха принадлежността им към военната полиция.

Съвпадение, почуди се Таниел, или го бяха причаквали?

— Капитан Таниел Двустрелни?

— Какво има?

— Трябва да дойдете с нас, сър.

Определено го бяха причаквали.

— По чие нареждане?

— Заповед на генерал Кет.

— Нямам такова намерение. — Таниел отпусна ръка върху дръжката на пистолета си.

— Наредено ни е да ви арестуваме, сър.

Арест? Нещата отиваха прекалено далеч.

— Въз основа на какви обвинения?

— Ще научите лично от генерала.

Единият от тях пристъпи напред и хвана ръката на Таниел.

Таниел се отскубна.

— Дръж си ръцете далеч от мен. Отлично зная какви права има адранският войник. Или ми казвате обвиненията, или се пръждосвате. — Таниел долавяше, че двамата нямат и прашинка барут в себе си. Бяха дошли подготвени. За него.

Или? Полицаят отново го дръпна за ръката, сякаш имаше насреща си някакво непослушно дете.

— По-добре да ни последвате без много шум. Заповядано ни е да доведем и момичето. Къде е тя?

Наистина, къде беше отишла Ка-поел? Таниел се огледа, като отново освободи ръката си от тази на полицая.

— Елате с добро, сър! Не ни принуждавайте да…

Юмрук на Таниел го уцели право в брадичката и го повали на земята. Другият военен полицай наклони пиката си и заплашително направи крачка напред. Таниел пристъпи встрани, сграбчи дръжката на пиката и дръпна рязко. Мъжът залитна напред, право към пресрещналия слепоочието му пестник.

Другарят му вече се изправяше на крака и замахваше, почервенял от гняв, задето е бил повален с един изненадващ удар. Той се извисяваше с една глава над Таниел и беше с двадесетина килограма по-тежък.

Барутният маг улови юмрука му и стовари противоположната си ръка в лакътя. Чу се пукот, строшената кост щръкна, бликна кръв.

Болезненият рев на полицая привлече повече внимание, отколкото на Таниел му се нравеше. Той го остави да се свлече на земята и бързо закрачи обратно към фронта.

Да го арестува? Генерал Кет имаше наглостта да го арестува? Изглежда, Таниел беше единственото, което стоеше между кезианците и Адопещ. Беше убил половината от останалите им Привилегировани, с което бе предоставил видимо преимущество на наемниците от Крилете на Адом, и беше останал без свободно място за резки върху приклада си — толкова много от противниците беше убил.

Скоро Ка-поел се присъедини към него. В един миг крачеше сам, стараещ се да не обръща внимание на погледите на онези, които бяха станали свидетели как бе строшил ръката на военен полицай, а в следващия тя беше до него, крачеща сякаш нищо не се е случило.

— Къде изчезна, по дяволите?

Ка-поел не отговори.

Таниел скръцна със зъби. Мамка му. Един от генералите бе издал заповед за задържането му. Рано или късно щяха да го арестуват. Какво можеше да стори той? Да изпотроши ръцете на цялата военна полиция?

— Ако се появят отново, пак се скрий така. Не искам да попадаш в мръсните им лапи.

Тя кимна.

С приближаването си към фронта Таниел почувства как увереността му се завръща. Променил първоначалните си намерения, той се насочи към готварницата.

Откри търсеното в третата платнена столова, в която надникна.

Майстор готвачът Михали стоеше сам и броеше бъчви, стиснал късче въглен в едната си ръка и някакъв лист в другата. Дългата му черна коса беше стегната на опашка.

— Добър вечер, Таниел — каза Михали, без да се обръща.

Таниел, който тъкмо пускаше платнището зад себе си, застина.

— Познаваме ли се?

— Не, но с баща ти сме приятели. Заповядай.

Предпазлив, Таниел не се отзова на поканата, а остана на мястото си. Вмъкналата се подире му Ка-поел безгрижно се настани върху една от бъчвите в ъгъла.

— Тамас е мъртъв — каза Таниел.

— О, не говори глупости. Ти не вярваш в това.

— Постепенно свиквам с тази мисъл.

Михали все още не беше се извърнал с лице към него. Но дори и в гръб неговото излъчване караше Таниел да се съмнява в решението си да дойде тук. В него имаше нещо особено. Може би някаква миризма? Не. Нещо по-неуловимо. Някакво мимолетно усещане за нещо познато.

— Тамас е жив и здрав — каза Михали. Устните му се задвижиха безмълвно, а пръстът му се местеше, докато преброяваше бъчвите в един от ъглите на палатката. — Заедно с по-голямата част от хората си. В момента ги преследват три кавалерийски и шест пехотни бригади.

Таниел изсумтя.

— И откъде знаеш всичко това?

— Все пак съм прероденият Адом.

— Значи наистина твърдиш, че си бог?

Михали се обърна с въздишка и вписа още нещо върху листа си. Имаше пухкаво, издължено лице, загатващо за присъствието на адранска и розвеланска кръв. По бялата му престилка личаха петна от брашно и кръв, а на едно място върху гладко обръснатата му челюст се беше залепила обелка от картоф.

— Нима е толкова трудно за вярване? Ти си се опитал да убиеш един бог.

— Видях как Крезимир се спуска от облаците. Видях лицето му. При вида му цялото ми същество усети, че има насреща си бог. А ти… — Таниел замлъкна в очакване на неизбежния гневен изблик.

— А аз изобщо нямам вид на бог? — Вместо да се обиди, Михали се смееше. — Да, Крезимир винаги е бил по-добър в пресъздаването на небрежно величие. Баща ти повярва въз основа на неща, които видя със собствените си очи. С теб, струва ми се, е необходим по-пряк подход. — Михали пристъпи към него и протегна ръка към главата му. Неочаквано спря и рязко я отдръпна. Таниел забеляза, че ръката на готвача е започнала да трепери.

— Разрешаваш ли? — обърна се Михали към Ка-поел.

Тя отвърна на погледа му, очите ѝ го предизвикваха да опита.

Михали отново протегна ръка към Таниел. Десницата му трепереше все по-силно и по-силно, докато се приближаваше, сякаш пресрещната от някаква невидима сила. Най-сетне пръстите му докоснаха кожата на Таниел.

Сред мислите на Таниел пламна искра.

Сетне сякаш самата вселена се разгърна пред очите му. Векове прелитаха в рамките на миг, за да се влеят в спомените му. Таниел видя как Крезимир за първи път стъпва на тази земя, видя как богът призовава братята и сестрите си да му помогнат за основаването на Деветте кралства. Зърна хаоса на Помрачаването и неумолимия поток на времето. Цели човешки животи прелитаха за частица от секундата.

И тогава образът изчезна.

Таниел се олюля задъхано.

Преди няколко месеца Ка-поел бе сторила нещо подобно с него. Тогавашното видение го бе покъртило до основи, макар да обхващаше само мигове.

Преживяното току-що обхващаше две хилядолетия.

Трябваше му известно време, за да дойде на себе си. Когато се опомни, каза:

— Ти наистина си бог. — В гласа му този път нямаше никакво съмнение.

— Бог е интересна дума — отвърна Михали и отново пристъпи към инвентаризацията си. Той драсна черта върху хартията си и се зае да брои чували с лук. — Тя загатва за всемогъщество и всезнание. А аз, мога да те уверя, не съм нито едно от двете.

— Какъв си тогава? — Веднъж Бо му беше обяснил, че боговете не са нищо повече от изключително могъщи Привилегировани. Но как можеше Михали да е нещо различно от бог, предвид тези спомени?

— Семантика! — Михали вдигна ръце. — Нека приемем, че действително съм бог, тъй като в момента нямам настроение за теософски спорове. Предполагам, че и с теб е така. Моля те, седни. — Михали небрежно повдигна една бъчва с вино и я постави до Таниел, след което се отдалечи да донесе друга.

Таниел направи опит да помръдне бъчвата съвсем малко. Не можа. Той се навъси и повдигна очи към Михали, докато готвачът донасяше бъчва за себе си и за Ка-поел.

Ка-поел небрежно докосна ръката на Михали.

— Да ги нямаме такива, момичето ми — с бащински тон я укори Михали и внимателно докосна пръстите ѝ.

Проблесна огън и Ка-поел отскочи назад, като задуха пръстите си и се намръщи към Михали. Косъм ли се беше опитала да отскубне от ръката му?

Михали се настани на своята бъчва.

— За разлика от братята и сестрите ми, аз реших да не напускам този свят подир основаването на Деветте кралства. Останах скрит, разбира се. Но не спирах да се уча. — Михали занесено се взираше в нещо, видимо само за него. — Далечните звезди са красиви и интересни, но тукашните жители ми се видяха тъй разнообразни и смайващи, че не можах да се откъсна от тях.

Той погледна към Ка-поел.

— Изучавал съм костнооките. Не задълбочено. Посещенията в Диниз и Фатраста ме изтощават. За мен е уморително да се отдалечавам от Адро. Нямам представа как Крезимир и останалите напуснаха планетата. Винаги ме наричаха домошар заради това, че не исках да изследвам космоса. Както и да е. Магията на костнооките е невероятна. Тъй различна от нещата, които Крезимир и останалите могат да си представят. Ти, малка моя, си наистина ужасяваща. Притежаваш толкова потенциал.

Самият Михали нямаше вид на ужасѐн. Напротив, изглеждаше заинтригуван.

Майстор готвачът се обърна към Таниел.

— Ами барутните магове! Крезимир нямаше как да предвиди това. Все пак барутът бе изобретен стотици години подир заминаването му. — Михали потупа брадичката си с пухкавия си пръст. — Той полудява, да знаеш. Онзи омагьосан от костнооката куршум, с който го простреля в окото, така и не беше изваден. Останал е в мозъка му и му причинява невероятна болка всеки ден.

Таниел откри, че устата му е пресъхнала. Крезимир, един бог, губеше разсъдъка си заради него.

— Той знае ли кой го е прострелял?

— Струва ми се, че да. Това, което ти стори на върха на планината, е просто слух сред адранската армия, а единствените кезианци, оцелели от онази битка, са Крезимир и Жулин. — Михали се замисли. — Разбира се, Жулин е при него, така че трябва да знае.

— Той прикова Жулин за една греда. С отрязани ръце. Защо му е да го прави?

Михали се намръщи.

— Жулин. Заблудено дете. Може и да си го е заслужавала. Самият аз не мисля, че от мъченията има полза.

Таниел забеляза, че Михали избегна да му даде пряк отговор. Реши да не задълбава в темата.

— Как мога да го убия?

— Крезимир? Какво те кара да мислиш, че ще ти кажа?

Барутният маг го погледна сепнато.

— Но… ти си на наша страна. Нали? — Той се напрегна, почувствал лек страх.

— Аз защитавам Адро. Все пак това е моята страна. Но Крезимир си остава мой брат. Аз го обичам. Не бих искал да видя как умира. Но бих искал да го спра. Да му помогна. Ако успея да измъкна куршума от главата му, възможно е да съумея да го убедя да сложи край на всичко това.

Таниел сви юмруци.

— Аз ще го убия.

— Може това да е съдбата ти. — Михали огледа листа си. Изглеждаше сякаш отново брои нещо.

След няколко секунди мълчание барутният маг заговори отново:

— Ами генералите? Те знаят ли, че ти…

— Тамас им каза. Повечето от тях не повярваха.

— Но знаят, че си могъщ Привилегирован?

Михали кимна.

— Това е една неудобна истина. Те поискаха от мен да се присъединя към сраженията, а аз отказах. Все пак магьосниците от Крилете на Адом се справят повече от отлично с остатъците от кезианската кабала.

— А ти съобщи ли им, че Тамас е жив?

— Разбира се.

Таниел примигна.

— Тогава защо не са ми казали? Хиланска не би пропуснал да ми каже, ако имаше някаква надежда.

— Дори един бог не вижда всичко — рече готвачът. — Не зная. Знам само, че нямам доверие на генералите. Убеден съм, че повечето от тях са искрено загрижени за Адро. Обаче неколцина…

— Генерал Кет.

Михали сви рамене.

— Впрочем военната полиция е вече тук.

Таниел се доближи до платнището и надникна. Десетки от тях се бяха събрали отвън.

— Мамка му. Ще успея ли да се промъкна от другата страна?

— Обградили са мястото. Най-добре да тръгнеш с тях.

— Няма да позволя на тези негодници да ме арестуват. Аз…

— Както казах, така ще е най-добре. Поне за момента — изтъкна Михали.

Таниел разсъждаваше трескаво. Как трябваше да постъпи? Да опита да избяга? Или да излезе с достойнство и да ги остави да го отведат?

— Първо ми отговори на следното: какво се е случило с мен? Станал съм по-бърз и по-силен от обичайното. По-бърз и по-силен съм отпреди. Никога не съм чувствал подобна мощ. Нужни бяха огромни дози мала, способни да убият кон, само за да се замая. Зная, че не става дума само за барутна магия. Тя има ли нещо общо? — Таниел посочи към Ка-поел, която повдигна вежда в отговор.

Михали се поколеба.

— Бил си закален — рече накрая той. — Девойката те е обгърнала в закриляща магия. Ответният удар, който Крезимир насочи срещу теб, бе достатъчно силен, за да сравни със земята цялата планина. Трябваше да е разкъсал на парчета тялото ти. Мисля, че подобен удар би могъл да убие дори мен, доколкото ми е известно. Но теб… — Михали явно намираше нещата за забавни, защото се засмя. — Теб просто те е направил по-силен.

— В това няма никаква логика, та нали…

— Време е — прекъсна го Михали.

Таниел пое дълбоко дъх.

— Така да бъде. Ка-поел, остани тук. Не искам онези да те докосват. — Без да дочака отговор, той отметна платнището и пристъпи навън.

— Ето ме, негодници. Водете ме при генерал Кет, но…

Някой здравата стовари палката си върху главата му. Таниел залитна напред, плюейки кръв. Друг го удари в стомаха, сетне в коляното. Таниел се свлече на земята. Отгоре му продължиха да се сипят удари, ритници и ругатни, и когато вече му се струваше, че не може да издържа повече, беше вдигнат на крака, а ударите се съсредоточиха върху лицето и главата му и продължиха, докато не изгуби съзнание.