Алената кампания

Глава дванадесета

Докато се приближаваше към фронта, Таниел откри, че вълшебството на Привилегировани, което бе видял по-рано, всъщност беше дело на наемниците от Крилете на Адом.

Те заемаха позиции в западния край, притиснати между планинските склонове и адранската армия. Имаха четири бригади на фронта, униформите им бяха в червено, златисто и бяло.

Магията, с която си служеха и двете страни, беше слаба. Огнени езици се сблъскваха с щитове от втвърден въздух и мълнии се врязваха сред редиците воюващи, но всичко се случваше някак без ентусиазъм. Дори престижна наемническа армия като Крилете не можеше да плаща толкова добре, колкото една кралска кабала, а изглеждаше, че кезианците използваха най-слабите си и неопитни мистици. След сечта в Крезим Курга, кой изобщо им беше останал?

Таниел метна торбата си на рамо и навъсено се загледа към западния бряг на реката. От хълма, на който се намираше, щеше да излезе добро място за прицелване — беше високо над бойното поле и на сто стъпки отстояние. Доколкото можеше да прецени от видяното обаче, адранската армия отстъпваше ежедневно.

Фронтът се намираше на около пет мили северно от Будфил. Градът димеше, над по-бедните квартали все още се забелязваха пламъци. Какво ли бяха сторили кезианците с жителите му? Нямаше съмнение, че мнозина са успели да избягат на север при превземането на града. Неуспелите да се измъкнат бяха или поробени, или мъртви.

Кезианците се славеха с жестокостта си към покорените.

Ка-поел приседна на хълма и остави раницата си в скута. Извади парче восък и започна бавно да го моделира. Кого ли изработваше сега, почуди се Таниел?

— Можеш ли да правиш магии без тях? — попита той, сядайки кръстато до нея. — Без фигурките, имам предвид. И някаква част от човека?

Тя вирна брадичка и го изгледа отвисоко за момент, преди да се върне към работата си.

— И откъде, по дяволите, намираш восъка? Никога не съм те виждал да купуваш каквото и да е. Имаш ли изобщо някакви пари?

Ка-поел бръкна под ризата си и извади снопче навити на руло банкноти. Тя го размаха пред лицето на Таниел и го прибра.

— Откъде ги взе?

С два пръста тя го удари по носа. Здравата.

— Ох. Ей. Отговори ми, момиче.

Тя отново повдигна пръсти.

— Добре де, добре. Крезимир, просто питам. — Таниел сне пушката в скута си и плъзна ръка по приклада. Нямаше резки. И дулото беше чисто. Съвсем ново оръжие. Войникът, който му го даде, го увери, че е било изпробвано. Никога не използвай в битка оръжие, което сам не си изпитал. Тамас му го беше казал. Тамас, който най-вероятно беше мъртъв и погребан в масов гроб заедно с войниците от Седма и Девета бригада.

Какво означаваше това за адранската армия? Ами за самия Таниел? Интересно, дали Тамас беше оставил някакво завещание? Таниел никога не се беше замислял за това. Още от малък винаги беше смятал, че Тамас ще живее вечно.

В момента в сражението участваха единствено двете артилерии. Някои от снарядите попадаха встрани от адранските редици, а други се сблъскваха с невидими магически прегради и падаха преждевременно.

Обстрелът изглеждаше почти като формалност. И от двете страни нямаше почти никакви жертви, и нито едно от оръдията не биваше поразено.

— Имаш ли от червените куршуми? — попита Таниел.

Ка-поел поклати глава.

— Можеш ли да ми направиш нови?

Тя се намръщи и с настойчив жест посочи към восъка в ръката си. Не виждаш ли, че в момента работя над нещо?

— Барутът ми трябва сега — каза Таниел.

Ка-поел престана да моделира восъка и за няколко мига задържа погледа си върху Таниел. Зелените ѝ очи бяха неразгадаеми. Неочаквано тя кимна и извади рога му раницата си.

Ръцете му трепереха, докато насипваше първия барут върху хартийката, за да направи фишек. Приятно беше отново да борави с черния прах. Твърде приятно. Чувстваше го като… мощ. Таниел облиза устни и насипа ивица върху опакото на дланта си. Повдигна ръка…

И спря. Ка-поел го гледаше.

Подир рязкото смръкване в главата му избухна пожар. Таниел се люшна назад, тялото му затрепери и се затресе. Чу някакъв хленч — жалък и тих. Той ли издаде този звук? Таниел хвана главата си с ръце и изчака, както му се стори, няколко минути, преди треперенето най-накрая да спре.

Когато повдигна глава, светът сияеше.

Таниел премигна. Не беше отворил третото си око. Не се взираше Отвъд. И въпреки това всичко пред погледа му сияеше… Не, не беше точно сияние. По-скоро изглеждаше, че очертанията на всичко са подсилени повече от всякога. Светът ставаше съвсем ясен по начин, недостижим за обикновените хора. Сякаш бе прекарал всеки момент извън барутния транс под вода и едва сега излизаше на повърхността.

Когато бе вдишал барута при битката с Пазителя в Адопещ, пак ли всичко бе изглеждало така? Или просто не беше забелязал?

Как изобщо можеше да е мислил малата за добра алтернатива на това? Нямаше място за сравнение с който и да било наркотик.

Той почувства как се усмихва широко, но не направи опит да го скрие.

— О, мамка му. Това се казва барут.

Приключи с приготвянето на дузина фишека, прибра ги в торбата си и окачи рога на рамото си. После залегна и започна да оглежда вражеските редици.

Отвъд източния бряг на река Адола имаше Привилегировани. Повечето от тях носеха яркоцветни униформи и стояха обградени от телохранители и знаменосци. Имаше и много Пазители. В отсъствието на Тамас кезианците бяха престанали да се страхуват от барутните магове. Но в близките дни им предстоеше да си припомнят този страх.

Таниел си набеляза магьосниците за главни цели.

Следваха офицерите. Те се различаваха още по-лесно, защото само те яздеха коне. Къде беше цялата им кавалерия? Беше странно, че врагът не е довел конни войски на север от Будфил. Какво пък, офицерите щяха да свършат работа.

Те ставаха втори по приоритет.

Младият мъж отмести поглед към артилеристите.

Най-накрая щеше да се прицелва в тях.

Разтърсването на земята достигна до него преди звука от ударите на копита. На няколко метра от ляво на него се бяха събрали около двадесет адрански конници. Офицери. Неколцина генерали. Таниел разпознаваше някои от тях.

Генерал Кет беше красива жена на около петдесет — красива, ако не се броеше липсващото дясно ухо. Широкото ѝ лице му изглеждаше някак познато, сякаш я бе виждал скоро, макар в действителност да знаеше, че от последната им среща са изминали години. Тя предвождаше Трета бригада.

Кет не беше единственият член на групата, загубил част от себе си в битка. Генерал Хиланска от Втора бригада беше болезнено затлъстял и имаше само една ръка: лявата липсваше изцяло.

Никой от тях не забелязваше Таниел.

Изглеждаха неспокойни. Непрекъснато сочеха и жестикулираха, докато наблюдаваха бойното поле през далекогледите си. Хиланска изкрещя към артилеристите да изтеглят оръдията назад.

Да се изтеглят назад? С това на практика отстъпваха земя на противника. Защо биха…?

Но ето че и самият Таниел видя. Вражеските редици се раздвижваха. Цели роти заемаха позиция непосредствено зад противниковата артилерия. Готвеха се за щурм, да изтласкат адранските сили.

Таниел присви очи. Сред ротите различи необичайно едри фигури. Уродливи фигури.

Не можеше да прецени дали са обикновени Пазители, или от новите, създадени от барутни магове, като онези, нападнали го в Адопещ.

И в двата случая развоят за адранската армия не се очертаваше никак благоприятен.

Таниел забеляза, че адранската артилерия е разположена разпръснато, на разстояние от двеста крачки. Това позволяваше изтеглянето на предните оръдия при запазен обстрел от задните редици. Явно не за първи път им се налагаше да посрещат подобна атака. Може би точно такива сблъсъци бяха протичали през изминалите десет дни. Напълно логично разположение, ако знаеш, че така или иначе ще отстъпваш.

Но на Таниел не му харесваше.

Той остави Ка-поел и се спусна към офицерите.

— Какво става, сър? — обърна се магът към генерал Хиланска.

В първия момент генералът го изгледа с пренебрежение, но сетне се вгледа по-продължително.

— Отстъпваме, момчето ми.

— Това е глупаво, сър. Нашите позиции са разположени по-високо. Можем да удържим.

Генерал Кет приближи коня си до Таниел и го изгледа от глава до пети. Дали изобщо го помнеше? Вероятно се бе променил за четири години.

— Да не би да подлагате на съмнение преценката на своите офицери, капитане? — попита тя.

— Тази тактика е глупава, мадам. Тя предвижда, че ще изгубим сблъсъка.

— Капитане, ако не се извините незабавно, ще бъдете понижен.

Друг генерал, рус мъж със сковано поведение, се обади:

— Предполагам, че затова е все още само капитан.

Генерал Хиланска повдигна ръката си.

— Успокой се, Кет. Не виждаш ли кой е този младеж? Това е Таниел Двустрелни, героят от Фатрастанските освободителни войни. Радвам се да те видя сред живите.

Таниел сведе почтително глава. Тамас му беше разказал някоя и друга история, когато беше бил още момче, за това какъв тип мъж е Хиланска — верен, пламенен. Точно от типа хора, които човек би искал да има край себе си на бойното поле. Макар и обременен от тежестта на годините и килограмите, Таниел си представяше, че той си остава същият порядъчен човек.

— Не ме е грижа кой е — каза Кет. — Никой от служещите в тази армия няма да проявява неуважение безнаказано.

— Тамас… — поде Хиланска.

— Тамас е мъртъв — прекъсна го Кет. — Тази войска вече не му принадлежи. Ако ти…

Появата на пратеник прекъсна спора.

— Господа офицери, врагът настъпва.

Кет препусна надолу към фронтовата линия, крещейки заповеди.

Жребецът на Хиланска пристъпи на място и изпръхтя.

— Започнете да изтегляте оръдията! — Подир това той отново се обърна към Таниел: — На твое място не бих се спускал долу. Онези разполагат с нов вид Пазители. По-дребни, по-бързи и по-коварни. Никога не съм виждал нещо подобно. Черни Пазители, така ги наричаме.

— Кезианците са открили как да превръщат барутни магове в Пазители — обясни Таниел. — Двама от тях се опитаха да ме убият в Адопещ.

— Радвам се да видя, че са се провалили. Барутни Пазители, казваш? Как изобщо е възможно такова нещо? — Хиланска му отправи преценяващ поглед. — Добре, върви, капитане. Помогни да ги удържим, докато артилерията се оттегли.

Таниел се върна при Ка-поел на върха на хълма. Тя напредваше с восъчната си фигурка.

— Врагът напада — каза Таниел. — Отивам на бой.

Защо ѝ го казваше? Нима тя щеше да се опита да му попречи? Или да го последва?

Ка-поел не отговори, затова той грабна торбата с фишеците и заслиза към фронта. В крайна сметка реши, че за нея би било по-безопасно да остане на хълма. Ами той? От Рамензид насам да не спираше да се пита кой кого защитава в действителност.

Кезианските войници вече напредваха, тласкани от ритъма на барабанчиците. В адранския лагер звучаха тръби и към фронта се стичаха още повече мъже.

Таниел спря и огледа приближаващите се редици. Сред тях нямаше Привилегировани, но… ето там.

Пазителите, в тъмните си, меки шапки и черни шинели, излизаха пред кезианската пехота като кучета, излизащи начело на глутницата. Те едва ли не прелетяха над празното поле. Някои носеха саби, други размахваха дълги пики. Виеха като животни — нечовешки звук, който успя да заглуши екота на оръдия и барабани и да накара Таниел да потръпне.

Той се отпусна на едно коляно и се прицели. Вдиша веднъж. Втори път. И стреля.

Куршумът изхвърча. Таниел си послужи със съвсем малко барут, за да промени траекторията му. Съсредоточи се върху един от Черните Пазители. На куршума му трябваха две-три секунди, за да измине разстоянието и…

Пропусна.

Таниел не вярваше на очите си. Беше далеч зад фронтовата линия, стабилен като скала, без нищо, което да го разсейва. Как така беше пропуснал?

Той презареди пушката си. Пазителите приближаваха бързо. Щом достигнеха адранските позиции, щяха да предизвикат невъобразим хаос. Таниел се прицели отново и дръпна спусъка.

Куршумът се вряза в окото на Пазител. Поразеното създание рухна на земята. Никой от другарите му, изглежда, не забеляза. Един дори измъкна сабята от все още гърчещата се ръка почти без да забавя устрема си.

Нямаше начин Таниел да успее да спре още от тях. Оставаше му време за… може би два изстрела в най-добрия случай. След това Пазителите щяха да достигнат насипите, отвъд които започваха адранските позиции.

Таниел бръкна в раницата си за щика и разгърна обвивката му. Прикрепи го към оръжието си, застопори го и се изправи. Спря се само за да добави резка върху приклада с един ръждив пирон, който държеше в джоба си. Внезапно си помисли за Ка-поел и отново се почуди дали е редно да я оставя сама.

Той се присъедини към адранските пехотинци, стичащи се към фронта, като започна да си проправя път напред, енергично работейки с лактите си. Войниците се движеха твърде бавно.

Отекна заповед за спиране. Таниел нямаше да успее да достигне навреме мястото на първия сблъсък. Той тичаше с все сили, три пъти по-бързо от останалите. Почувства как в гърлото му се надига ръмжене.

— Прицели се! Огън! — изкрещя офицер наблизо.

Над адранските редици се издигна дим. Много от Пазителите се олюляха. Някои от тях рухнаха. Но не достатъчно.

Един участък от укрепленията се издигаше по-високо от останалите. На това място вече бяха заели позиция неколцина офицери. Таниел осъзна, че именно натам щяха да се насочат и Пазителите. Щяха да оставят равното за обикновената пехота, а самите те да ударят най-защитените места.

Още докато си го помисляше, Таниел видя как неколцина от уродите рязко променят посоката си. Един от тях тичаше особено бързо. Върху шинела му вече личаха няколко тъмни петна, а тялото му се гърчеше под попаденията на мускетите, но въпреки това не забавяше ход. Той повдигна сабя и се понесе нагоре по склона на насипа, като преодоля върха със скок.

Таниел го пресрещна във въздуха. Сблъсъкът го остави без дъх; и двамата се стовариха болезнено на земята и се затъркаляха по наклона. Той почувства силни ръце върху гърдите си и Пазителят го отхвърли от себе си. Таниел се претърколи и скочи на крака. Озова се право срещу полетелия към лицето му меч.

Той го изблъска встрани с щика си и удари на свой ред. Острието потъна в Пазителя почти с цялата си дължина, ала без никакъв ефект.

Пазителят отскочи назад, за да се освободи от пронизалия го щик и да се озове извън обхвата му.

Таниел се извъртя тъкмо навреме, за да посрещне връхлитащия към него втори Пазител. Присви колене и замахна с щика нагоре в безпогрешно преценен удар: уродливото създание наниза брадичката си. Таниел трябваше да пусне оръжието и да отскочи встрани, за да избегне сабята на предишния си противник. Той изтегли собствената си сабя и се подготви да продължи сражението.

Пазителят не атакува веднага. Най-напред хвърли цял барутен фишек в устата си. С хрущене прахът изчезна между почернелите му зъби и той изплю обвивката на земята.

Боят със саби не беше сред силните страни на Таниел. Той беше бърз и умел, но ако това създание беше обучено, то щеше да мине право през него.

Таниел пресрещна намушкващия удар и изтласка острието встрани. Пазителят запълни празнината с другия си юмрук. Но Таниел го очакваше.

Той улови пестника на създанието и стовари чело върху носа му. Със задоволство усети как костта се врязва в мозъка на създанието. Това трябваше да е докарало смъртта му, ала мускулите на Пазителя все още се съпротивляваха. Таниел направи крачка назад и разсече гърлото му. Хъхрещият урод се свлече на земята, обезвреден, макар и все още вкопчен в живота.

Таниел можеше да почувства черната лепкава кръв на Пазителя по лицето си.

— Ей! — Някой извика откъм насипите над него. — Врагът ще те настигне!

Таниел с изненада установи, че кезианската пехота се намира почти до него. Той грабна пушката си и се закатери по насипа, като хвърляше пръст и ругаеше. Когато Пазителите го правеха, бе изглеждало лесно. В действителност не беше.

Няколко чифта ръце помогнаха на Таниел да се прехвърли отвъд и го потупаха по гърба.

— Върнете се по местата си! — изкрещя някой.

Таниел поклати глава и си позволи да отдъхне за момент. Притискаше оръжието към себе си, за да не позволи на ръцете си да треперят. Чудеше се дали не е допуснал грешка да напуска позициите по такъв начин.

Някой го зашлеви през лицето. Почти очакваше да е Ка-поел, но вместо нея зърна насреща си майор Доравир. Изглеждаше бясна.

— Да не би да ви е омръзнал животът, капитане? — попита жената, сграбчи го за яката и го разтърси като прегрешил ученик. — Е? Никой няма право да напуска позициите без заповед. Никой!

— Да ви пикая на заповедите.

И Таниел я изблъска от себе си. Ако не беше самоконтролът му, щеше да я е пронизал с щика.

Тя се взираше в него с мразовита ненавист.

— Ще ви окача на бесилото, капитане.

— Опитайте.

— Зареди оръжие — провикна се офицер. Таниел отдели момент, за да се ориентира. От мястото си можеше да наблюдава случващото се и от двете страни на неравната линия. Пазителите бяха преминали отвъд насипите и покосяваха по няколко души наведнъж, ала благодарение на Таниеловата намеса, отстранила двама от тях, пресрещналите ги адранските войници бавно, но неизменно вземаха превес. Останалите защитници пълнеха оръжията си, готови да отблъснат кезианската пехота.

Таниел загърби Доравир и също започна да презарежда. С периферното си зрение видя как тя бясно се отдалечава, крещейки нареждания.

— Бъдете внимателен, капитане — тихо каза един от войниците край него. — Ако тази си ви набележи, или ще легне с вас, или ще ви убие. А може би и двете.

— Да се продъни в бездната. Хич не ме е грижа за нея.

— Тя е сестра на генерал Кет — продължи войникът. — Прави каквото си иска. Обаче е страшно добър офицер. Което си е право…

Сестра на Кет, значи. Затова си беше помислил, че е виждал Кет наскоро. Приликата между двете беше голяма, макар Доравир да беше с по-слаба структура.

— Един страшно добър офицер би ме оставил да си върша работата — отвърна Таниел. Той пъхна втори куршум и го застопори с къс плат.

Войникът се взираше в него.

— Всичко наред ли е, капитане? Сложихте два куршума, но не и барут.

— Ето ти една загадка — отвърна Таниел със самоувереност, съдържаща се предимно в гласа му. — Що за човек скача отвъд насипа, за да пресрещне двама Пазители сам-самичък, и освен това не сипва барут в оръжието си?

Той облиза барутния прах от пръстите си, за да поддържа транса, и се прицели. Първите вражески редици все още се намираха на около двеста крачки от тях. Извън обхвата на мускетите. Стрелците с пушки щяха да открият огън всеки момент.

Таниел си избра двама офицери, намиращи се дълбоко сред редиците на настъпващите, и стреля. Пое контрол над двата куршума едновременно.

Порази единия офицер в гърдите. Онзи се вкопчи в раната си и рухна от седлото, при което телохранителят му едва не обезумя от паника. Таниел трепна. Другият куршум бе пропуснал целта си. Как бе възможно подобно нещо? Нима малата беше притъпила уменията му?

— Крезимир да ме тръшне — каза войникът. — Вие сте Таниел Двустрелни. Ей — той потупа другаря си по рамото. — Това е Таниел Двустрелни.

— Аха — отвърна другият. — А аз съм генерал.

— Преди малко беше отпред пред барикадата. Свали четирима Пазители собственоръчно.

— Да бе.

— Видях го със собствените си очи.

— Ама разбира се.

Таниел се съсредоточи върху кезианските редици. Ропотът на техните барабани се забиваше право в мозъка му. За момент той отвори третото си око и се загледа в пъстрите багри, покрили земята. Над цялото бойно поле се разливаше магия.

— Готов ли си да умреш заедно с нас, Двустрелни? — попита го вторият войник, изтръгвайки го от вглъбението му. Тонът не съдържаше заплаха. Просто въпрос.

— Не, нямам такова намерение.

— Всеки ден отстъпваме. Понякога по два пъти. Всеки път онези проклетници тръгват в атака ей така. И всеки път губим по триста наши, ако не и повече.

Таниел не можеше да повярва.

— Всеки път?

Войникът кимна бавно.

— Отстъпваме… — Таниел се извърна назад. Оръдията вече бяха отместени зад следващата ивица окопи и барикади от пръст. — Проклети малоумни глупаци. Трябва да удържим позициите си. Не можем да оставим врага да ни изтласква така. Ние на практика му позволяваме да източва силите ни.

— Не знам дали източва сили, обаче се пролива много кръв. Не можем да удържим. Опитахме. Нищо не може да спре онези Черни Пазители. Колкото и от тях да убием, никога не се свършват.

— Звучиш изненадващо спокоен — каза Таниел.

— Има някакво спокойствие в това, предполагам. Да знаеш, че ще умреш. Ей онзи хлапак от другата ти страна…

Таниел се извърна. Момчето изглеждаше съвсем младо, още юноша с недокосван от бръснач мъх по лицето. От треперенето на ръцете му дулото на мускета се люлееше.

— … той не мисли като мен.

— Всички понякога ни хващат нервите — отвърна Таниел и погледна към противника. Около сто и петдесет метра. Барутният маг презареди оръжието си, повдигна го и стреля.

— С вас се съмнявам да е така — обади се първият войник. — Чувал съм, че първият, когото сте застреляли, бил Привилегирован. Уцелили сте го право в окото.

— Наистина беше така. Но пък мен ме е учил самият фелдмаршал Тамас. — Таниел замълча за момент. — Учат ви да стреляте по мишени — обърна се той към младия войник до себе си. — Съвсем различно е, когато осъзнаеш, че насреща ти стои друг човек, който на свой ред се прицелва към теб. Аз се намирах на две мили от магьосника. Предимството на изненадата беше на моя страна. А ти, момчето ми, си поеми дълбоко дъх и дръпни спусъка. Стреляй право и точно, защото може и да не получиш възможност за друг изстрел.

Момчето ми. Разликата във възрастта им надали надхвърляше пет години.

Докато говореше, Таниел постави пореден куршум в оръжието си, прицели се и стреля. Рухна още един офицер.

Младежът гледаше към Таниел. Ръцете му не бяха спрели да треперят.

— Не мисля, че съветът ви помогна — обади се първият войник.

— Тихо вие там! — провикна се майор Доравир. Тя държеше сабята си високо над главата, а в другата ръка стискаше пистолет. — Прицели се!

Кезианските войници вече навлизаха в обсега на мускетите. Наброяваха хиляди, безкрайни редици. Сега Таниел разбра защо се налагаше да отстъпват. Той си спомни, че в планинските сражения на няколко пъти едва не изгубиха крепостта. А там врагът трябваше да настъпва срещу каменен бастион през проход, широк стотина крачки. Тук, на откритото, укрепленията от пръст не можеха да спрат настъплението на врага.

— Огън!

Настъпващите в челото на врага и мнозина от втората редица рухнаха под залпа. Адранските войници започнаха да презареждат.

Преди защитниците да са успели да дадат втори залп, кезианските редици спряха. Пехотинците от предните линии приклекнаха и се прицелиха, запращайки собствен залп.

Таниел веднага залегна и дръпна младия войник със себе си. Заслуша се в залпа и в последвалия звук от рикоширането на мускетните сачми от пръстта. Юношата понечи да се изправи. Таниел го задържа.

— Ще стрелят последователно — обясни той. — Онези зад тях също ще изпразнят оръжията си, и чак след това ще се хвърлят на нож. Сега ще чуеш.

Вторият залп действително не закъсня. Таниел преброи до три, преди да пусне момчето и да се изправи, готов за стрелба.

Кезианските редици тичаха насреща им с рев, свели щикове.

— Стреляй по своя преценка! — нареди някой от офицерите.

Таниел вдиша дълбоко барутния дим. Главата му веднага забуча, пулсът му се ускори. Ръцете му вече не трепереха заради липсата на мала. Тялото му вкусваше нещо много по-добро. Той насипа малко барут върху опакото на дланта си и смръкна.

Врагът достигна подножието на насипите и започна да се катери. Таниел се надигна колкото да може да стреля по тях, когато забеляза една Привилегирована на около на стотина крачки, която енергично движеше ръце, насочвайки магия. Таниел се премери и дръпна спусъка.

Жената рухна сред пръски кръв, вкопчена в гърлото си.

Кезианските войници изникваха от върха на укрепленията като същински потоп. Таниел заби щика си в нечий стомах, строши черепа на друг пехотинец с приклада, след което скочи отгоре на върха, като замахваше и мушкаше, за да им попречи да се прехвърлят отвъд него.

Сигналът за отстъпление достигна до него съвсем глухо.

— Почакайте! — изкрещя Таниел, докато с приклада си събаряше един гренадир от насипа. — Можем да удържим!

Младият войник, стоял до него, падна, пронизан от щик. Таниел скочи да му помогне, като прониза кеазианския пехотинец с лекота.

Момчето можеше да умре от подобна рана. Острието бе потънало право между ребрата, най-вероятно разкъсало дроб. В такъв случай юношата щеше да умре, задавен от собствената си кръв.

Но Таниел не можеше да го остави. Адранските войници отстъпваха.

— Отблъснете ги, негодници проклети!

Таниел остана почти сам на върха на насипа. Момчето лежеше в краката му. Разпозналият го войник лежеше в равнината отзад, вперил невиждащи очи в небето. Майор Доравир не се виждаше.

Таниел се пресегна към кезианската пехота и откри барута им. Една мисъл беше достатъчна, за да го подпали. Използва съзнанието си, за да извие силата на взрива встрани от себе си и насипите. Звукът изкънтя в ушите му, запращайки го на колене. Целият барут в радиус от десетина крачки избухна.

Серист дим изпълни въздуха и овъглени тела застлаха насипите. Ранените стенеха и молеха за милост. Войниците отвъд насипа бяха спрели да се сражават и се взираха в него. Барутният маг направи крачка към тях, за да помогне в удържането на противника, когато осъзна, че не е останал нито един войник в синя униформа.

Обгръщаше го море от песъчливи униформи. Врагът беше превзел насипите.

Момчето беше още живо и кашляше кръв. Таниел метна оръжието си на рамо, хвана младия войник под мишниците и започна да го влачи към адранския лагер.

Напредваше бавно, наполовина пренасяйки момчето през стоте крачки до следващата група от насипи. Повечето от кезианците не му обръщаха внимание. На няколко пъти куршуми отскачаха в близост до него, но иначе враговете бяха прекалено заети да обезопасяват новозавладяната територия. Щяха да сринат насипите и да поемат обратно към собствения си лагер, за да избутат артилерията си напред с нови сто крачки и да се подготвят за утрешното нападение.

Изтощен, все още под остатъчното влияние на барутния транс, Таниел достигна адранската армия.

— Погрижи се за него — обърна се той към изтичалия насреща им лекар. Жената погледна тялото и се вторачи в Таниел.

— Той е мъртъв, сър.

— Проклятие, просто се погрижи за него! Поне да не се мъчи!

— Нямам предвид, че умира, сър. Той вече е мъртъв.

Таниел се смъкна на едно коляно до момчето и допря два пръста до шията му. Нямаше пулс. Със същите два пръста той склопи очите на младия войник.

— Проклятие — каза той.

Лекарката застана на колене до него.

— Добре съм! — каза Таниел и отблъсна пръстите ѝ.

— Ръката ви, сър.

Таниел сведе поглед. Униформата му беше разкъсана, върху лявата ръка зееше разрез. Дори не го беше усетил.

— По-добре се погрижете за някой, който си заслужава, докторе — каза глас. Майор Доравир се приближаваше към тях, кафявата ѝ коса беше разрошена, а лицето ѝ чернееше от барутни обгаряния. Куртката ѝ я нямаше, по ризата ѝ личаха петна от пот и кръв.

Таниел се изправи на крака.

— Майор Доравир. Под достойнството ви е да умирате заедно с хората си, а?

Нейният шамар, нанесен с опакото на ръката, изви главата му на една страна. Таниел допря пръсти до лицето си. Шамарът беше достатъчно силен, че да накара зъбите му да изтракат.

— Направете го отново и ще ви строша ръката — каза той.

— Аз бях последната, която отстъпи — процеди Доравир.

— Не. Последният бях аз. Имахме възможност да удържим. Вместо това изгубихме територия и кой знае колко стотици от хората си.

— Аз се подчинявам на нарежданията, за разлика от вас. Бяха ви дадени достатъчно предупреждения, капитане. Този път ще се погрижа да увиснете на бесилката. — Тя се извърна рязко и се отдалечи, зовейки с виковете си военната полиция.

Таниел потърка брадичката си и забеляза, че Ка-поел го наблюдава от разстояние. Тя се отправяше към бойното поле, където кезианските войници вече бяха започнали да сриват насипите, а цивилни и от двете враждуващи страни отнасяха мъртвите и ранените.

— Къде, в името на бездната, отиваш? — провикна се Таниел.

Ка-поел посочи към бойното поле и повдигна фигурка. Проклето момиче. Тук това нямаше да свърши работа. Тук, за разлика от Крезим Курга, имаше прекалено много врагове. И далеч недостатъчно кукли.

Таниел хвърли поглед към майор Доравир. Тя разговаряше с двама войници с отличителни знаци на раменете си. Военна полиция. Доравир посочи към Таниел.

Той реши, че моментът е подходящ да се оттегли.