Алената кампания

Глава тридесет и шеста

— Сигурен ли сте, че това е разумно, сър? — попита Олем. — Адски близо сме до града.

Тамас оглеждаше Алватион през далекогледа си. Градът беше без стени и заемаше северния бряг на една плитка река, която се спускаше от североизток и лъкатушеше по протежението на Северната шир. Повечето от постройките бяха на два или три етажа, с каменни покриви и неизменно димящи комини. Тук се пресичаха Северната магистрала и Въглендови друм — търговският път, който пресичаше Въгленда и продължаваше към Адро.

Населението на Алватион вероятно наброяваше около сто хиляди души. Градът не можеше да се сравнява с онези от южната част на Кез или от деливанското крайбрежие, но в никакъв случай не беше от малките.

— Не, не съвсем — отвърна Тамас.

Олем бе залегнал от дясната му страна, Влора — от лявата. Останалите барутни магове бяха вдигнали лагер в една изоставена ферма, а фелдмаршалът, Олем и Влора бяха заели позиция в един пресъхнал напоителен канал и оглеждаха разположения на три мили от тях град.

Изоставена ферма. Разположена толкова близо до града. Тук определено нещо не беше наред.

— Не виждам следи от кезианската армия — каза Олем.

— Ето там — посочи Влора. — Мястото, където Въглендовият път влиза в града от запад? Малко по-надясно. Синьо-сребърни униформи. Кезианските самозванци.

Влора беше в барутен транс, като Тамас. Това им позволяваше да виждат по-далече и по-ясно от Олем.

Тамас затърси с поглед, докато не намери указаната от нея позиция. Група от петдесетина войници с оживление напредваше между сергиите на пазара. Теглеха няколко големи колички, които пълнеха с предлаганите стоки.

— Никслаус лишава града от всичко, което имат — каза Тамас. — Изпратил е хората си да събират дан.

Той насочи далекогледа си към покрайнините на града, към мястото, където пътят навлизаше в селището. Присви очи, за да вижда по-ясно сред длъгнестите сенки на заника. Наоколо се суетяха силуети. Още войници. Тамас различи бъчви, товарни колички, коне.

— Усещам, че в града има много барут — каза Влора.

— Там лагерува войска.

— Повече от нормалното за една войска.

Тамас не знаеше как да тълкува това. Може би деливанците складираха барут в подготовка за евентуална война с Кез или Адро.

— Интересно — промърмори фелдмаршалът.

Влора продължи:

— Там, в подножието на планината. Изглежда като щаб, от който да координират обсадата над планинската стража.

— Да, виждам го — рече Тамас.

— Къде се е дянала деливанската армия? — попита Олем.

Тамас продължаваше да оглежда града. Самият той си бе задавал този въпрос няколко пъти.

— Възможно е точно в този момент крал Сулам да събира силите си. А може би Никслаус е завзел града толкова бързо, че новините за това още не са достигнали Сулам. — Тамас не искаше да се замисля над този вариант. Деливанският народ се гордееше не без основание с бързата си и ефикасна войска, независимо че настоящото ѝ въоръжение не беше най-съвременното. — Вероятно Никслаус възнамерява да е прекосил планините по времето, когато Сулам реагира. Тогава ще може да хвърли вината върху адранската армия и да въвлече Делив във войната.

Олем възрази:

— Те са превзели града, сър. Местните трябва да са разбрали, че са преоблечени кезиански войници. — Той задъвка ноктите си. Бе започнал да го прави, откакто беше изпушил последната си цигара.

— Не зная — рече Тамас. — Никслаус не е глупав. Трябва да се е погрижил за това.

— Да изведем ли бойците си? Да нападнем? — попита телохранителят. — Ако напреднем под прикритието на нощта, може и да успеем да ги нападнем изневиделица.

— Ако приемем, че все още не знаят, че сме тук. — Тамас изруга тихо. — Забрави ли, че държат Гаврил?

Градът нямаше стени, което щеше да улесни завземането му без артилерия, ала кезианците се бяха укрепили. Не им липсваха припаси, а и познаваха местността. Едно сражение в града би било същински хаос.

— Сър — каза Влора, — погледнете църковната камбанария в центъра на града.

Тамас плъзна поглед и я откри.

— Над нея — додаде Влора.

Тамас рязко си пое дъх. Над камбанарията на древната крезимска църква висяха десетки тела. Мъже, жени, светлокожи кезианци и тъмнокожи деливанци. Деца. За момент стомахът му се сгърчи; пред очите му изникна лицето на мъртвия Сабон.

— Проклетият Никслаус — каза Тамас.

— Да се връщаме ли, сър?

— Да се връщаме?

— При войниците. Трябва да измислим някакъв начин да изненадаме кезианците.

Тамас отново огледа камбанарията, сетне целия град. Плъзна поглед по покривите на постройките, обмисляйки възможните варианти за нападение. Трябваше да приближи хората си до града, като се възползва от прикритието на нощта, след което да прекоси плитката река и да изненада на открито колкото се може повече от противниците.

Най-доброто, на което можеше да се надява в тази ситуация, дори и деливанците да се присъединяха към него, беше седмици стълкновения из града. А той не можеше да си позволи подобно нещо, предвид тридесетхилядната кезианска пехота, приближаваща се от юг.

— Честито, Олем. Току-що бе повишен в чин полковник.

— Сър? — ченето на Олем висна.

— Нужен ми е човек, който да се върне и да поеме командването на двете бригади. А те няма да се подчинят на един капитан.

— Но, сър, преди този чин има…

— Мисля, че можем да прескочим междинните чинове.

— Благодаря ви, сър, но мисля…

Тамас повдигна ръка, за да пресече протестите му.

— Имам работа за вършене, Олем. Първо — Тамас сви далекогледа си — ще намеря Гаврил и ще го измъкна. Имам стар приятел в града, който може да ми помогне. След това ще убия Никслаус. Тогава и само тогава ще влезем в битка.

Нила седеше край леглото на Яков, заслушана в равномерното му дишане. Гърдите на детето се повдигаха и спускаха бавно, а лицето му бе спокойно. Напомняше ѝ на херувимите, изписани върху тавана на църквата. През отворения прозорец долиташе звукът от потракването на колела върху калдъръма.

Тримата напуснаха апартамента на Бо в работническия квартал, за да се преместят в къщичка в една от малкото луксозни части на Талиен, в северозападната част на Адопещ. Бо бе загатнал, че разполага с няколко подобни убежища, пръснати из града. Нила се беше почудила как може да си позволи подобно разхищение, но после се сети, че става въпрос за член на адранската кралска кабала.

Понякога беше лесно да забрави това. Привилегированите кабалисти бяха всеизвестни като жестоки и властни люде. Не като хора със сдържан хумор, закачливи усмивки и мълчалива щедрост.

Само че утре той заминаваше. Отправяше се на юг, по собствени думи, за да спаси Таниел Двустрелни.

Нила отново щеше да се окаже сама, изцяло отговорна за закрилата на невръстното момче, спящо пред нея. Какво щеше да прави с него? Да замине за Фатраста? За Нови? Да се посвети на непретенциозния живот на самотна перачка и пред всички да представя Яков за свое братче?

Дали самият той щеше да може да се примири с подобно съществуване, когато пораснеше? Все пак беше син на херцог. Преди няма и два месеца пред него се очертаваше съвсем реалната възможност да се възкачи на престола. Нила щеше да е станала негова гледачка и сурогатна майка, може би дори щеше да получи благородническа титла. Щеше да разполага със заможни ухажори, собствена прислуга и същинска власт.

Колко по-различен би бил животът тогава.

Но реалността беше друга.

Сега ѝ предстоеше да реши къде да отидат, след като Бо напуснеше града. Мина ѝ през ума, че среброто, заровено в гробището край града, може да е изчезнало. Възможно бе някой да го е намерил и да си го е присвоил. Дори не ѝ се мислеше какво щеше да стане с нея тогава.

Тя чу как вратата на къщата се отваря и затваря и сърцето ѝ трепна за момент, преди да си спомни, че двамата с Яков все още се намират под закрилата на Бо — поне още за ден — и че лорд Ветас вече не е в състояние да ги нарани.

Бо пристъпи тихо в стаята — знаеше, че Яков ляга да спи в осем вечерта. С жест той подкани Нила да го последва в кухнята.

— Можеш ли да оставиш момчето самичко за няколко часа? — попита Бо, когато тя затвори вратата след себе си. Той говореше с припрян тон, а очите му блестяха. Беше развълнуван за нещо.

Искаше да я заведе някъде. Но къде? Нила почувства как страните ѝ пламват леко.

— Ами, той спи. Може да се изплаши, ако се събуди и завари къщата празна.

— Може ли да чете?

— Малко.

— Чудесно. Напиши му бележка. Трябва ми помощта ти. След няколко часа ще сме се върнали.

— Бих могла да го събудя и да го взема с нас.

— Не искаш да го вземаш там, където отиваме — каза Бо.

Нила се изчерви още по-силно.

— Нямах предвид това — подсмихна се магьосникът.

Лицето на Нила гореше. Наистина ли я жегна разочарование?

На колко ли години беше Бо, неочаквано се запита тя. Изглеждаше толкова самоуверен, пък и санът на кабалист караше човек да го възприема за зрял и улегнал мъж. Въпреки това имаше моменти, в които имаше вид на няма и двадесетгодишен.

— Да вървим — каза Бо.

Нила написа бележка на Яков и с чаша вода я затисна върху кухненската маса, сетне последва Бо в каретата. Той потропа по покрива на купето и потеглиха.

— Реши ли какво ще правиш, след като замина? — попита Бо, когато наемната кола затрака по улицата.

Нила сведе поглед. Бе се надявала, че той все пак ще реши да остане още малко.

— Не, още не съм.

— Съмнявам се, че имаш много пари — рече Бо.

— Имам малко. Освен това имам заровено сребро в покрайнините на града. Скрих го в нощта, когато Тамасовите войници дойдоха в дома на херцога. Надявам се, че още си е там.

— А ако не е?

Нила преглътна.

— Не зная.

Няколко мига двамата мълчаха, сетне Бо каза:

— Ще ти оставя двеста, преди да замина.

Двеста крана можеха да осигурят на нея и Яков пътуване до Нови или едноседмичен престой в някой хан.

— Благодаря — рече Нила. Не беше сигурна какво друго да каже. — Това определено ще ни помогне да започнем нов живот.

— Да помогне? Би трябвало да ви уреди изцяло.

Нила неразбиращо се навъси насреща му.

— Двеста хиляди крана?

— Двеста хиляди… — заекна Нила. С такава сума и тя, и Яков щяха да изкарат до края на живота си. — Но защо би…

Бо махна с ръка сякаш ставаше дума за нещо съвсем незначително. Нила се извърна към прозореца, отчасти за да скрие напиращите в очите ѝ сълзи.

— Също и къщата — рече Бо. — Онази, в която сме отседнали в момента. Решиш ли да останеш в Адро, тя е твоя. Вече съм я прехвърлил на твое име.

Тя не можа да се сдържи и се втренчи в него. Кой беше този човек? Защо правеше всичко това? Един Привилегирован от кралската кабала — най-могъщите люде в Деветте кралства — не се интересуваше от кръгли сирачета и неомъжени перачки.

— Защо? — попита тя.

Бо сви рамене. Подир няколко секунди Нила осъзна, че няма да получи истински отговор. Тя попи сълзите в крайчетата на очите си и бавно издиша.

— Благодаря ти — каза.

Бо гледаше в краката си. Изглеждаше смутен от благодарностите, като човек, който не смята, че ги е заслужил. И отново сви рамене.

— Къде отиваме?

— Когато бях малък — поде Бо, видимо облекчен от смяната на темата; той отметна с пръст перденцето на прозореца и се загледа в тъмнеещото небе, — фелдмаршал Тамас ме прибра от улицата. Не искаше Таниел да другарува с някакъв необразован хулиган. Той ми осигури подслон и нае наставници за двама ни с Таниел.

Нила си спомни онзи момент, в който бе стояла край спящия фелдмаршал Тамас, стиснала нож, готова да отнеме живота на човека, причинил толкова страдания на Адро и убил краля. Тогава появата на капитан Олем ѝ бе попречила.

— Било е много човечно от негова страна — рече тя.

— Мразех онези проклети наставници. Ненавиждах четенето и писането, но Тамас ми каза, че трябва да стана грамотен. И аз го послушах. Упражнявах се, като преписвах цялата му кореспонденция, докато той спеше. Пазеше всичките си писма в една каса, чиято ключалка изобщо не ме затрудняваше.

Нила не можа да сдържи шокирания си смях.

Бо също се усмихна.

— Запазих всичките преписи. За всеки случай. Винаги ме е бивало да планирам. Наложително качество, ако човек иска да оцелее на улицата, предполагам. Както и да е. В едно от тези писма, от времето, когато е бил млад, Тамас обсъждаше прогонването на аристокрацията от армията като начин за намаляване на корупцията. Изглежда мнозина от благородниците закупували продоволствия с държавни пари и сетне ги препродавали, а печалбата прибирали в собствения си джоб.

— И какво общо има това с мен? — попита Нила. През цялата изминала седмица Бо бе разказвал с подробности за разследването си. Той търсеше доказателства за нечисти сделки, вършени от висшите офицери на адранския щаб, за да изчисти името на изправения пред военен съд Таниел Двустрелни. Нила бе готова да помогне, стига да можеше, но в същото време се притесняваше да остави Яков сам.

— Писмото на Тамас споменаваше едно конкретно име. Херцог Елдаминз.

Нила рязко си пое дъх.

— Именно в неговото имение отиваме — продължи Бо. — Или поне каквото е останало от него.

Нила не беше посещавала дома от онази нощ, в която войниците бяха отвели стопанина и неговата съпруга. Младата слугиня едва се бе измъкнала да не бъде изнасилена, като в крайна сметка бе успяла да избяга, отвеждайки Яков със себе си.

— Аз… Не зная как бих могла да ти помогна…

— Надявам се, че ще можеш — рече Борбадор. — Не съм получавал вести от фронта, откакто научих, че Таниел ще бъде изправен пред военен съд. В най-добрия случай е в затвора. В най-лошия — вече не е между живите. Нужни са ми доказателства, за да докажа вината на офицерите, които го обвиниха. В противен случай ще ми се наложи да измъкна Таниел лично, което би наложило да убия немалко войници. — Той се навъси към ръцете си, в момента необлечени в ръкавици. — Бих предпочел да не прибягвам до това. Би било крайно неприятно.

Час по-късно пристигнаха в имението. По това време слънцето бе залязло и улиците бяха мрачни. Редиците къщи се издигаха от сенките като призраци на отминала ера. Преди по-малко от шест месеца същата тази улица сияеше от ярка светлина, приютила десетки благороднически фамилии и техните свити. Понастоящем прозорците тъмнееха, дворовете бяха притихнали. При вида на дома Елдаминз Нила я побиха тръпки. Дори в мрачината личаха следите от пожара, погълнал част от покрива; един от комините бе рухнал.

— Добре ли си? — попита Бо. Ръката му се допря до рамото ѝ. Вече носеше магьосническите си ръкавици.

Нила безшумно прочисти гърло.

— Да.

Привилегированият ѝ подаде фенер и сам взе един, като го запали с щракване на пръсти.

— Благодаря — каза Нила. Светлината заля алеята и изостри контраста на сенките. Поради някаква причина това я успокои. — Оттук.

Тя го преведе през двора и първа прекоси прага на дома. Обширното преддверие бе оплячкосано. Повечето от картините и скулптурите липсваха, а онези, които бяха останали, бяха осквернени. Полилеят лежеше на пода, красилите го полускъпоценни камъни бяха изчегъртани. Нечетливи думи покриваха една от стените, вероятно нанесени с фекалии. Вътрешността на къщата вонеше като селски двор.

— Какво търсим? — попита Нила.

— Сейф — отвърна Бо. — Елдаминз трябва да е съхранявал все някъде сметките и кореспонденцията си.

Нила повдигна фенера си високо и се отправи към стълбището.

— Отдавна ще да е разбит. Всичко ценно е било изнесено.

— Трябва да опитам.

Останалата част от дома имаше същия жалък вид. Изпочупени или липсващи мебели, всичко ценно бе задигнато, стените бяха издраскани. Сравнявайки настоящата гледка с някогашното стилно оживление, Нила неволно се огорчи. До неотдавна Яков търчеше из същите тези коридори, преследвайки слугите с дървен мускет. Бо основателно бе настоял да не вземат детето със себе си.

Кабинетът на херцога се намираше на втория етаж, в югоизточната част на дома. Още при влизането си Нила разбра, че тук няма да открият нищо. Помещението бе обгорено, част от пода и външната стена липсваха. Някой се беше опитал да разбие касата с помощта на барут. И по всичко личеше, че не го е пестил. Експлозията бе направила бюрото на херцога на трески.

Тя посочи към безформената буца метал, отхвърчала на десетина крачки от обичайното място на сейфа.

— Ето го — рече Нила. — Това е сейфът на херцога.

Бо се приведе над него. Сейфът бе разбит. Дори и ако някои от намиралите се вътре ценности бяха преживели взрива, бяха задигнати. Магьосникът изрита останките, изруга и започна да подскача из стаята, стиснал ударения си крак.

— Проклятие, проклятие, проклятие! — Той залитна в опасна близост до дупката в пода; Нила инстинктивно го сграбчи за сакото и го дръпна назад.

Бо въздъхна раздразнено:

— Десет дена работа. Това беше най-добрата ми следа. — Той седна кръстато на пода. — Сигурна ли си, че няма нищо друго?

— Аз бях най-обикновена перачка — рече Нила. — В кабинета съм влизала точно два пъти, като и двата пъти бях заета да измислям начин да се измъкна от похожденията на херцог Елдаминз.

Бо удари по пода с юмрук и отново изруга.

— Не можеш ли просто да отидеш на юг и… — Нила направи неопределен жест с ръце.

— И какво? Да телепортирам Таниел на свобода? Нещата не са толкова прости.

Нила приседна до него.

— Ако не намеря доказателства да разоблича спекулантите в щаба, наистина ще трябва да използвам магия — рече Бо. — Е, ще започна с подкупи. Подкупите може и да свършат работа, макар да са пословично несигурен метод. Еднакво вероятно е човекът да изпълни онова, за което си му платил, както и просто да прибере парите, след което да те предаде. Ако подкупите не проработят, ще ми се наложи да убивам. В действителност това не ми доставя удоволствие, каквото и да се говори за кралските кабалисти. И определено не би ми било приятно да убивам адрански войници. Таниел никога не би ми го простил.

Бо се взираше в пода, едновременно ядосан и натъжен.

— Чакай! — Нила рязко се изправи на крака.

— Какво?

— Спомням си, че при едното си идване тук заварих лорд Елдаминз коленичил край камината.

— В това няма нищо необичайно — с известно раздразнение отбеляза магьосникът.

— Напротив. Херцогът винаги седеше край огъня в едно огромно кресло. — Нила заобиколи дупката в пода и пристъпи до камината. — То стоеше ей тук. И освен това никога не слагаше дърва сам, а винаги заръчваше на прислужник. Точно по тази причина онзи път ми направи впечатление да го видя приведен…

Сега вече и Бо се бе вдигнал на крака.

— Искаш да кажеш, че е имал някакъв таен сейф, скрит над камината?

— Възможно е — рече Нила. Трябваше да е така. Все пак това бе най-добрата диря, с която Бо разполагаше. Нила откри, че силно желае той да успее в начинанието си. Тя коленичи край огнището и започна да опипва пролуките между тухлите. Търсеше някакъв скрит ключ или пък ниша, която да издава скривалището. Но не намери нищо.

— Отдръпни се — заръча Бо. Намести ръкавиците си и повдигна ръце. Нила побърза да пристъпи встрани. Плочките неочаквано се напукаха, парчетата — много по-големи, отколкото Нила бе способна да повдигне — отхвърчаха встрани. Сред оголилата се стена, недокоснат от разрушилата сейфа експлозия, изникна по-малък сейф. Нила подпъхна пръсти в обвиващите го ремъци и го извади от нишата му.

С едно щракване на пръсти Бо се погрижи за ключалката и капакът се отвори. Вътре лежаха няколко книги с кожена подвързия, всяка с големината на тефтер за сметки. Най-вероятно представляваха именно това.

Бо взе една от книгите и я разлисти. Усмивката му стана още по-широка.

— Да, точно от каквото се нуждаех.

Той върна книгата обратно и затвори очи, положил ръце върху капака на сейфа. Имаше вид на човек, който отправя молитва.

Една нова мисъл споходи Нила.

— Бо — поде тя.

— Да? — отвърна магьосникът, без да отваря очи.

— Те няма ли да те арестуват, когато научат кой си?

— Много е вероятно.

— И няма ли да те убият, ако се опиташ да спасиш Таниел с магията си?

Този път Бо я погледна.

— Почти е сигурно. Сега се връщам.

Той напусна кабинета с бързината на човек, току-що осъзнал, че е забравил чайник върху огъня.

Нила слушаше как стъпките му заглъхват по коридора, а сетне надолу по стълбището. Скоро чакълът на алеята захрущя.

Ето че беше сама в имението, което някога бе било неин дом. Повдигайки фенера си, Нила бавно обиколи кабинета. Минутите минаваха и тя започна да се чуди къде е отишъл Бо. Нима я бе изоставил?

Не. Сейфът все още стоеше на пода, а до него лежеше чифт магьоснически ръкавици.

Нила приседна до сандъчето и повдигна капака. Взе една от книгите и бавно започна да я разгръща. Познатият почерк на херцога покриваше всички страници. В началото бяха записани бележки, а към средата следваха колони числа. На места се срещаше нечие име, подчертано. Всичко това ѝ се виждаше неразбираемо.

Тя върна книгата обратно. Следващата съдържаше подобни страници, третата също. Каквото и да съдържаха тези книги, очевидно щеше да бъде от полза за Бо.

Нила взе ръкавиците. Струваше ѝ се странно, че ги е оставил. Тя напрегна слух, очаквайки да долови стъпки в двора или в къщата. Но не се чуваше нищо.

На светлината на лампата Нила се загледа в ръкавиците. Това бе един от чифтовете, кърпени от нея. Разпозна го по петното от кафе край една от руните. Нещо я подтикна да плъзне ръка в ръкавицата.

Очакваше да я разтърси болка. Или ръката ѝ да пламне. Чувала беше за Привилегировани, които защитават с магия принадлежностите си, за да ги запазят от крадци. Но не се случи абсолютно нищо. Сложи си и другата ръкавица.

Бяха ѝ прекалено големи. Защо Бо бе настоявал толкова да ги пробва? Преди години, когато търсачите на талант бяха посещавали сиропиталището ѝ, не я бяха карали да слага ръкавици.

Нила протегна ръка колкото се може по-далеч от себе си, извърна лице и стисна очи. И щракна с пръсти.

Отново нищо.

— Наистина мислех, че това ще проработи.

Нила едва не подскочи до тавана. Тя рязко свали ръкавиците и побърза да ги хвърли на пода.

Бо стоеше на прага и я гледаше.

— Кое? — попита Нила, докато се изправяше. — Кое си мислел, че ще проработи?

Бо пристъпи в кабинета. Как бе успял да се върне така безшумно?

— Ти не излъчваш сияние Отвъд — рече магьосникът, — но пък това е характерно за хората, които не са изпробвали потенциала си. Смятах, че в теб има нещо. Може би Чудатост, а защо не и магически талант. Чаках почти две седмици, преди да се престрашиш да изпробваш ръкавиците.

Нила приглади роклята си и изсумтя. Ето какво било!

— Е, аз не съм Привилегирована — рече тя. — Избий си го от главата.

Бо бързо прекоси стаята. Нила неволно отстъпи, но не успя да избегне болката, жегнала страната ѝ.

Гневът ѝ припламна. Беше ѝ ударил плесница! Просто така. Нила стисна юмрук…

— Почакай! — каза Бо.

Тя сама не бе сигурна защо спря.

— Погледни.

Нила погледна към ръката си — онази, която бе стиснала в юмрук, готова да направи Бо на пихтия. Тя стоеше обгърната в син пламък. Можеше да усети горещината на огъня върху лицето си, но не и върху ръката си.

С вик Нила отскочи и започна да тръска ръката си, докато пламъкът не изгасна. Какво беше това? Как бе успяла да стори подобно нещо?

— Съжалявам, че те ударих — каза Бо, в чийто поглед се смесваха възторг и предпазливост. — Трябваше да провокирам силна реакция в теб.

— Можеше просто да ме целунеш — тросна се Нила.

— Ще го имам предвид за следващия път. — Бо потърка брадичката си. — Излиза, млада госпожице, че все пак наистина си Привилегирована. Можеш да се докосваш до Отвъд. И нещо повече, което е и най-интересното, в онзи момент ти не носеше ръкавици.