Алената кампания

Глава пета

Адамат се промъкна през един от страничните входове на занемарената сграда, намираща се в пристанищния квартал на Адопещ. Пътят му го отвеждаше по коридори, по които се разминаваше с чиновници и счетоводители, нито един от които не му обръщаше внимание. За това спомогна отдавна придобитият опит, че хората, които вървят с вид, че знаят къде отиват, никога не биват обезпокоявани.

Адамат знаеше, че лорд Ветас го търси.

Не беше трудно да се досети за това. Лордът все още разполагаше с Фая. Все още притежаваше влияние над Адамат и несъмнено го искаше или мъртъв, или под собствената си власт.

По тази причина Адамат се стараеше да не се набива на очи. Войниците на фелдмаршал Тамас пазеха семейството му — това беше част от уговорката, чрез която инспекторът бе запазил главата върху раменете си. Сега Адамат трябваше да работи от сенките, да открие лорд Ветас, да разкрие плановете му и да освободи Фая, преди да ѝ се е случило още нещо. Ако изобщо беше все още жива.

Само че той не можеше да се справи сам.

Главната квартира на Благородните воини на труда представляваше ъгловата и грозна тухлена сграда, разположена недалеч от адопещенското пристанище. Компенсираше невзрачния си вид със своята значимост: в нея се помещаваха кабинетите на най-големия профсъюз в Деветте кралства. Този нервен център обединяваше всички негови клонове: банково и минно дело, металообработка, хлебопекарни…

Само че Адамат трябваше да говори с един определен човек и искаше да остане незабелязан по пътя си натам. Отправи се по коридор с нисък таван, намиращ се на третия етаж, и спря пред една от вратите. От другата страна долитаха гласове.

— Хич не ме е грижа за мнението ти — казваше гласът на Рикар Тамблар, човекът, който оглавяваше целия съюз. — Ще го намеря и ще го убедя. Точно той е мъжът, който ни трябва за тази работа!

— Мъжът? — отвърна женски глас. — Значи не мислиш, че една жена би могла да се справи?

— Да оставим заяждането за друг път, Черис — рече Рикар. — Просто така се изразих. Не го превръщай в проблем между половете. Не ти се нрави, защото е войник.

— И ти много добре знаеш защо е така.

Отговорът на Рикар бе погълнат от скърцане на дъски. Адамат се извърна и видя някаква жена зад себе си.

Тя изглеждаше в средата на тридесетте, със златиста права коса, стегната на опашка. Носеше типичната леко отпусната униформа на лакей — широк панталон и набрана риза — и държеше ръцете си сключени зад гърба.

Секретарка. Това бе последното нещо, от което Адамат се нуждаеше.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? — попита тя. Тонът ѝ беше рязък, а очите ѝ не се отделяха от лицето на инспектора.

— Небеса — заговори Адамат. — Отстрани сигурно изглежда ужасно… Не съм дошъл да подслушвам, просто трябва да говоря с Рикар.

Не звучеше като да му е повярвала.

— Секретарката не би ви пропуснала без ред.

— Влязох през страничния вход — призна Адамат. Значи тя не беше секретарката?

— Елате с мен в чакалнята, за да ви запишат ред. Господин Тамблар е изключително зает.

Адамат се поклони до пояс.

— Бих предпочел да не си записвам ред. Просто трябва да говоря с Рикар. Става дума за нещо, което не търпи отлагане.

— Моля ви, сър.

— Просто трябва да говоря с Рикар.

Гласът ѝ придоби заплашителни нотки:

— Ако не ме последвате доброволно, ще повикам полиция. Не можете да нахлувате просто така.

— Слушайте сега какво ще ви кажа! — повиши глас Адамат. Последното, което искаше, бе да всява смут, но той отчаяно се нуждаеше да привлече вниманието на Рикар.

— Фел! — долетя гласът на Рикар. — Фел! По дяволите, Фел, каква е тази врява?

Фел присви очи срещу Адамат.

— Как се казвате? — сурово попита тя.

— Инспектор Адамат.

Поведението ѝ се промени на мига. Не остана и следа от безкомпромисния, неотстъпчив взор. Тя въздъхна тихо.

— Защо не казахте веднага? Рикар ни е заръчал да преобърнем целия град, за да ви намерим. — Тя пристъпи покрай Адамат и отвори вратата. — Инспектор Адамат иска да ви види, сър.

— Е, не го карай да стои на прага! Покани го!

Стаята беше разхвърляна, но чиста — както никога.

По протежението на всички стени бяха подредени книги, а в центъра на помещението се издигаше масивно бюро. Рикар бе заел полагащото му се място зад него, а срещу него седеше жена на около петдесет. Адамат веднага можеше да определи, че е заможна: носеше златни пръстени със скъпоценни камъни, а роклята ѝ беше от най-скъп муселин. Посетителката си вееше с кърпичка от фина дантела и подчертано отказваше да погледне към Адамат.

— Ще трябва да ме извиниш, Черис — рече Рикар. — Става дума за нещо изключително важно.

Жената се размина с Адамат все така надуто и си излезе, затръшвайки вратата подире си. Двамата мъже останаха сами. В първия момент инспекторът имаше намерение да се поинтересува за нея, но сетне размисли. Беше толкова вероятно Рикар да се впусне в едночасово обяснение, колкото и да му каже, че въпросът е личен. Адамат свали шапката и връхната си дреха, след което двамата приятели се прегърнаха.

Рикар се настани обратно на мястото си и с жест подкани другия да се настани на освободеното от дамата кресло. Заговориха едновременно:

— Адамат, нуждая се от помощта ти.

— Рикар, нуждая се от помощта ти.

И двамата замълчаха, сетне Рикар се засмя и приглади ръка по петното си плешивина.

— Не си ме молил за помощ от години — рече той и пое дълбоко дъх. — Най-напред искам да ти се извиня за Бръснарите.

Бръснарите от Черната улица. Престъпническата банда, която се предполагаше, че трябва да се намира под контрола на Рикар, ала въпреки това нейни членове бяха проникнали в собствения дом на Адамат. Наистина ли всичко това се беше случило само преди месец? На инспектора му се струваше, че са минали години.

— Тамас се погрижи за тях — рече Адамат. — Онези, които останаха живи, в момента гният в затворническата кула.

— С благословията ми!

Адамат кимна. Не се чувстваше достатъчно уверен в себе си, за да продължи обсъждането на тази тема. Не че винеше Рикар за инцидента, но вече имаше много по-малко доверие в хората му.

— Фая още ли е в провинцията? — попита Рикар.

Нещо в погледа на Адамат трябваше да го е издало. Рикар се беше издигнал до настоящата си позиция чрез своята способност да разчита лицата на хората и усета кога и какво да каже. Рикар се изправи и открехна вратата.

— Фел — подвикна Рикар. — Погрижи се да не бъда обезпокояван. Нито от хора, нито от шумове.

Затвори вратата и спусна резето, след което се върна зад бюрото.

— Разкажи ми всичко — подкани Рикар.

Адамат се поколеба. Дни наред се беше колебал относно самото си посещение при Рикар и какво точно да каже. Недоверието му беше насочено не толкова към самия Рикар, колкото към подчинените му. Лорд Ветас имаше шпиони навсякъде. Но Рикар бе единственият, към когото можеше да се обърне за помощ.

— Фая и децата бяха отведени от мъж на име лорд Ветас — поде Адамат. — Той ги използваше като залог, който да гарантира моето сътрудничество. Искаше да му съобщавам за разговорите ми с Тамас и за разследването ми.

Рикар се напрегна. Личеше, че е очаквал да чуе много неща, но не и това.

— Предал си Тамас?

… и си останал жив? — беше неизреченият въпрос.

— Признах всичко пред Тамас — каза Адамат. — Той ми прости, поне за момента, и ми възложи да открия лорд Ветас. Успях да спася част от децата, но Ветас все още държи Фая и Йосип.

— Не можеш ли да използваш войниците на Тамас, за да освободиш и тях?

— Първо ще трябва да открия къде ги е отвел лорд Ветас. А дори и да знаех, нещата не са толкова прости. В момента, в който Ветас разбере къде съм, отново ще започне да ме изнудва. Трябва да го намеря, без той да намери мен. Така ще мога най-напред да измъкна оставащите заложници. Едва тогава идва време за войници и възмездие.

Рикар кимна бавно.

— Значи не знаеш къде е?

— Същински призрак. Направих известни проучвания, когато изникна в живота ми за първи път. Той дори не съществува.

— Щом ти не си могъл да го откриеш, какво остава за моите хора…

— От теб не искам да го намираш, Рикар. Трябват ми сведения.

Адамат пъхна ръка в джоба си и извади визитката, оставена му преди месеци от Ветас. На нея имаше адрес.

— Това е единствената следа, която имам. Това е стар пристанищен склад, недалеч оттук. Искам да науча всичко за него. Кой го притежава? Кои са собствениците на постройките около него? Кога е бил продаден за последно… Всичко. Твоите хора имат достъп до архиви, до които аз не бих могъл да се добера.

Рикар кимна отново.

— Можеш да разчиташ на мен. — Той посегна да вземе визитката.

Адамат сграбчи ръката му и го спря.

— Става дума за нещо изключително важно. Животите на съпругата и сина ми зависят от това. Ако подозираш, че не можеш да се довериш на хората си, кажи ми сега, за да продължа със собствени сили.

За да не стане като с Бръснарите, мислено добави инспекторът.

Рикар, изглежда, разбра.

— Имам определени хора — рече той. — Не се тревожи. Нищо няма да изтече.

— Още нещо. В цялата тази работа по някакъв начин са замесени двама, които човек и в мислите си не би посмял да огорчава.

— Щом не става дума за Тамас, трудно ми е да си представя за кого говориш — усмихна се Рикар.

— За лорд Кларемон и Съдържателя.

Усмивката на другия изчезна.

— Първият не ме изненадва — каза Рикар. — Брудано-гурланската търговска компания се опитва да ни настъпи още откакто сме създадени. Хитър е, но не ме плаши.

— Не бързай толкова да го отписваш. Лорд Ветас работи именно за него.

А Ветас държеше съпругата и сина на Адамат за заложници. Това обстоятелство правеше него и неговия работодател еднакво опасни.

Рикар махна с ръка.

— Казваш, че и Съдържателя може да е замесен? Аз, разбира се, му нямам доверие, но нали самият ти доказа невинността му?

— Не точно — отвърна Адамат. — Просто доказах, че Шарлемунд е този, който се е опитвал да убие Тамас. Един от главорезите, които пазеха семейството ми, беше от боксьорите на Съдържателя. А е излишно да ти казвам колко е ревнив по отношение на самоинициативите: никой от хората му не работи за някой друг без неговото разрешение.

Което значеше, че има голяма вероятност Съдържателя и лорд Кларемон да си сътрудничат.

— Нагазил си в особено мътни води, друже — предупреди Рикар. — Ветас може и да се опитва да те използва, но Съдържателя ще разчлени и зарови цялото ти семейство, без да му мигне окото. — Той погледна към визитната картичка, дадена му от Адамат, и я прибра в джоба на жилетката си. — Ще се погрижа за това, не се притеснявай. Но имам нужда от услуга.

— Слушам те.

— Познаваш ли Таниел Двустрелни?

— Не лично, но съм чувал за него, както всеки поданик на Деветте кралства. Вестниците писаха, че бил в кома подир магьоснически сблъсък на върха на Южната планина.

— Вече не е в кома — каза Рикар. — Събудил се е преди седмица и е изчезнал.

Адамат веднага си помисли за лорд Ветас. Той активно си съперничеше с Тамас. Надали би пропуснал възможност да отвлече сина на фелдмаршала.

— Имало ли е някакви следи от насилие?

Рикар поклати глава.

— Не точно. Сам напуснал поста си. Тамас беше възложил на собствените си хора да го пазят, но наблизо имаше и от моите, които да го наглеждат. Това, че се е изплъзнал и на двете групи, е малко засрамващо. Искам да бъде намерен, без да се вдига шум.

— Искаш само да го намеря или и да ти го доведа? — поинтересува се Адамат. — Защото не виждам как бих могъл да убедя един барутен маг да стори нещо, което не желае.

— Не, само го намери и ми кажи къде е.

Адамат се изправи.

— Ще видя какво мога да направя.

— А аз ще проуча този лорд Ветас… Дискретно, разбира се — додаде Рикар, успокоително повдигнал ръка, за да потуши още в зародиш протестите на Адамат.

Тамас прекрачи прага на най-обширната походна трапезария в Будфил, неподготвен за смесените ухания, които го връхлетяха.

Подмина масите, на които стотици от хората му поглъщаха вечерната си дажба, и се насочи към кухнята, докато в същото време се опитваше да пренебрегне обажданията на собствения си глад.

Човекът, когото търсеше, беше труден за изпускане — голям, дебел, по-висок от повечето, с дълги до пояс лъскавочерни коси, вързани на опашка, и с маслиненотъмна кожа, загатваща присъствието на розвеланска кръв. В момента той се намираше в единия ъгъл на кухнята, застанал на пръсти, за да може да вижда в пещите на най-високия ред.

Официално Михали заемаше длъжността на главен готвач на фелдмаршала. Той и помощниците му се грижеха за предоставянето на най-вкусната храна за цялата войска, че дори и за целия град. Хората обичаха Михали; войниците го боготворяха.

Е, може би наистина трябваше да го боготворят.

Михали беше прероденият Адом, светецът покровител на Адро и брат на бог Крезимир. С други думи — Михали също бе бог, във всеки един смисъл на думата.

Михали забеляза Тамас и му помаха над главите на многобройните си помощници. От ръцете му се посипа брашно.

— Фелдмаршале! — провикна се той. — Ела насам!

Тамас подмина факта, че му подвикват като на най-обикновен редник, и започна да си проправя път край хлебните купчини.

— Михали… — поде ветеранът, но богоготвачът го прекъсна:

— Страшно се радвам, че си тук, фелдмаршале. Искам да говоря с теб по един въпрос от изключителна важност.

Въпрос от изключителна важност? Тамас никога не бе виждал Михали толкова неспокоен. Какво ли бе съумяло да разстрои един бог?

— За какво става дума?

— Не мога да реша за утрешния обяд.

— Идиот! — възкликна Тамас и направи крачка назад. В ушите му зашумя кръв сякаш бе очаквал Михали да обяви, че на заранта светът ще свърши.

Михали не обърна никакво внимание на обидата.

— От десетилетия не ми се беше случвало подобно колебание. Обикновено съм планирал всичко, а сега… Извинявай, да не си ядосан за нещо?

— Опитвам се да водя война, Михали! Кез вече чука на вратата на Будфил!

— А пък на моята врата чука гладът!

Михали изглеждаше толкова разстроен, че Тамас си наложи да се успокои. Постави ръка върху тази на готвача.

— На момчетата ще им хареса всичко, което направиш.

— Бях замислил забулени яйца с гарнитура от аспержи, филе от сьомга, агнешки пържоли с мед и подбрани плодове.

— Току-що изброи три хранения — каза Тамас.

— Три хранения? Три хранения? Това са четири блюда, и то колкото за един по-лек обяд. На всичкото отгоре поднесох същото меню преди пет дни. Що за майстор приготвя едно и също в рамките на една и съща седмица? — с брашнени пръсти Михали потупа замислено брадичката си. — Как съм могъл да сбъркам така? Може би годината е високосна.

Тамас преброи мислено до десет, за да се овладее — нещо, което не бе правил от детството на Таниел насам.

— Михали, след два дни ще влезем в битка. Ще ми помогнеш ли?

С видима нервност богът отвърна:

— Няма да убивам никого, ако за това ме молиш.

— Не можеш ли да ни помогнеш по някакъв начин? Врагът ни превъзхожда десет към едно.

— Какво си замислил?

— Възнамерявам да преведа Седма и Девета бригада през катакомбите, за да изненадам кезианците. Когато настъпят към града, ние ще ги нападнем в тил, оставяйки ги без възможност за отстъпление.

— Всичко това звучи съвсем по военному.

— Михали, моля те, съсредоточи се!

Михали най-сетне престана да се лута насам-натам сякаш търсеше утрешното меню и отправи спокоен поглед към Тамас.

— Крезимир беше пълководец. Бруд също. Аз съм майстор готвач. Но след като питаш… тази стратегия носи голям риск, но успехът ѝ би донесъл също толкова големи облаги. Подхожда ти идеално.

— Можеш ли да ни помогнеш по някакъв начин? — меко попита Тамас.

Михали се замисли.

— Бих могъл да се погрижа хората ти да останат незабелязани до последния момент.

Тамас се замая от облекчение.

— Това би било идеално. — Изчака няколко секунди. — Михали, изглеждаш ми неспокоен.

Михали го хвана за лакътя и го придърпа в един от ъглите на навеса, след което каза с тих глас:

— Крезимир е изчезнал.

— Да — потвърди Тамас. — Таниел го е убил.

— Не, не. Крезимир го няма, но аз не го почувствах да умира.

— Но всички Девет кралства го почувстваха. Привилегированият Борбадор ми каза, че всеки Чудак и Привилегирован в света е почувствал смъртта му.

— Това не беше смъртта му — възрази Михали, размахвайки топка тесто. — Почувствали са ответния му удар срещу дръзналия да стреля по него Таниел.

Изведнъж устата на Тамас пресъхна.

— Искаш да кажеш, че Крезимир е още жив?

Привилегированият Борбадор го беше предупредил, че е невъзможно да се убие бог. Тамас се бе надявал, че магьосникът греши.

— Не знам — каза Михали. — И точно това ме притеснява. Винаги съм можел да долавям присъствието му, дори когато ни делеше половината космос.

— Той при кезианската армия ли е?

Щеше да му се наложи да прекъсне всичките си планове, да преосмисли всяка своя стратегия. Подкрепяна от бог Крезимир, вражеската армия щеше просто да ги помете от пътя си.

— Не, не е — рече Михали. — Щях да разбера.

— Но нали каза, че…

— Уверявам те, че щях да разбера, ако се намираше толкова близко. Пък и Крезимир не би рискувал пряк сблъсък помежду ни.

Фелдмаршалът сви юмруци. Неизвестните бяха най-противната част от планирането на едно сражение. Знанието, че не можеше да предвиди всичко, винаги го влудяваше. А тук ставаше въпрос за неизвестна от величината на бог. Не му оставаше друго, освен да разчита на досегашните си планове и да се надява, че помощта на Михали ще се окаже достатъчна.

— А сега — каза готвачът, — ако сме приключили с този въпрос, трябва ми помощ за утрешното меню.

Фелдмаршал Тамас заби показалец в гърдите на бога.

— Ти си майсторът готвач — рече той. — А аз съм пълководецът и имам сражение за планиране.

Той напусна трапезарията и се отправи към личната си палатка. По средата на пътя се укори, задето не се е сетил да си вземе някоя и друга паница с каша.

Няма и денонощие след срещата си с Рикар, поставила началото на издирването на Таниел Двустрелни, Адамат отново се намираше в познатия му кабинет.

Рикар дъвчеше края на един и без това оръфан молив, като не спираше да се взира в посетителя си. Малкото му останала коса стърчеше във всички посоки и Адамат се зачуди дали изобщо е спал през времето между двете им срещи. Поне беше облякъл друга риза и сако. Кабинетът миришеше на благоухания, изгоряла хартия и развалено месо. Вероятно изпод някоя от купчините документи се спотайваше забравен сандвич?

— Не си се прибирал у дома подир разговора ни, нали? — попита Адамат.

— По какво позна?

— Като оставим настрана факта, че изглеждаш ужасно ли? Носиш същите ботуши. Никога не съм те виждал да носиш един и същи чифт в два поредни дни.

Рикар сведе поглед към краката си.

— Нищо не ти убягва, нали? — Той се опита да изтрие умората от очите си. — Не ми казвай, че вече си успял да намериш Двустрелни?

Адамат вдигна парче хартия, на което бе записал адреса на свърталището за мала, в което бе открил героя на адранската армия да тъне в собственото си самосъжаление. Адамат подаде бележката на Рикар. Когато той посегна към нея, инспекторът я отдръпна в последния момент, сякаш внезапно беше размислил.

— Тази сутрин прочетох във вестника нещо интересно — каза Адамат. Тъй като Рикар не отговори, Адамат измъкна въпросното издание изпод мишницата си и го хвърли на бюрото. — Рикар Тамблар се кандидатира за министър-председател на Република Адро — прочете на глас инспекторът.

— А, това ли — безстрастно отвърна Рикар.

— Защо не ми каза?

— Реших, че в момента имаш предостатъчно неща на главата.

— А ти ще се съревноваваш да оглавиш новото правителство. Защо, по дяволите, още се свираш сред пристанищните съборетини?

Рикар се оживи:

— О, новата сграда вече е построена. Утре се местя там, в интерес на истината. Пак е в работническия квартал, обаче на сановниците страшно ще им хареса. Искаш ли да я видиш?

— В момента съм малко зает — рече Адамат. Забелязал посърването на събеседника си, добави: — Някой друг път.

— Ще ти хареса. Мястото грабва окото, величествено е, но в същото време е и стилно.

Адамат изсумтя. Като познаваше Рикар, гледката не просто щеше да грабва погледите, а да се набива в тях. Той метна бележката с адреса върху бюрото.

— Или си възложил работата на по-малко хора, отколкото ми каза, или подчинените ти са некадърници.

— Този адрес не ми е познат — отвърна Рикар. Страните му бяха почервенели от усмивката.

На Адамат не му беше до ентусиазъм.

— Войниците се отправят към две неща след края на битката: или към дома, или към порока. Таниел Двустрелни няма дом, така че оставаше второто. Гурланският квартал е най-близката възможност. Твоят човек се оказа в шестото свърталище за пушене на мала, което проверих.

— Извадил си късмет, признай си — рече Рикар. — Можеше да е отишъл навсякъде. Просто си решил да започнеш търсенето си от тази част на града.

Адамат сви рамене. В разследванията късметът действително играеше далеч по-голяма роля, отколкото би бил склонен да признае, но той никога не би казал това на един клиент.

— Случайно да си намерил документите на имота, който вчера те помолих да проучиш?

Рикар започна да рови сред документите върху бюрото си. Само след миг му подаде познатата визитна картичка; на гърба ѝ, с молив, имаше написан адрес.

— Фел се зае лично — обясни Рикар. — Складът е бил купен, представи си, от някакъв шивач преди две години. Няма документи, които да свидетелстват, че е бил продаден след това, което означава, че сделката е била извършена частно, попадайки извън юрисдикцията на профсъюза. За съжаление, това е всичко, с което мога да ти помогна.

— И това е нещо — отвърна Адамат. Надигна се да си върви, като взе шапката и бастуна си.

— Ще вземеш и Сусмит със себе си, нали? — попита Рикар. — Не ми се иска да преследваш Ветас сам.

— Сусмит е още на легло — обясни инспекторът. — Бръснарите здравата го подредиха.

Рикар сгърчи лице.

— Защо не го изпратиш при мадам Паркьор?

Ставаше дума за ексцентрична жена на средна възраст, която съжителстваше с хиляди птици в един стар храм в Талиен. В косата ѝ неизменно имаше пера, а самата тя смърдеше на кокошарник, но при все това си оставаше единствената Чудата в града, способна да цели. Нейните умения съединяваха разкъсана плът и потрошена кост само в отговор на една мисъл, а цената ѝ бе по-висока дори и от услугите на Привилегирован целител.

— Раните, които Шарлемунд ми нанесе, едва не ме разориха — каза Адамат. — Трябваше да се възстановя бързо, за да мога да намеря семейството си.

— Фел! — провикна се Рикар, с което накара Адамат да подскочи.

Жената се появи почти веднага.

— Да, господин Тамблар?

— Изпрати съобщение до мадам Паркьор. Кажи ѝ, че е дошло време да върне услугата, която ми дължи. Става дума за един боксьор на име Сусмит, който се нуждае от целение. Предай ѝ да го посети още днес.

— Мадам Паркьор не посещава пациенти — каза Фел.

— Най-добре да направи проклето изключение заради мен. Ако започне да се опъва, припомни ѝ онзи инцидент с козела.

— Веднага — каза Фел.

— Инцидент с козел? — попита Адамат.

Рикар се озърна.

— Не питай. Трябва ми едно проклето питие.

— Рикар, не е нужно да изгърмяваш влиянието си заради мен — каза инспекторът. Той знаеше от личен опит колко са скъпи услугите на целителката. Обичайно се чакаше със седмици за среща с нея. Адамат бе съумял да се пререди благодарение на застъпничеството на фелдмаршала.

— Не го мисли — каза Рикар. — Ти си ми отървавал кожата безброй пъти. — Измъкна някаква бутилка иззад купчина книжа и допи малкото останал в нея алкохол, след което сгримасничи. Търсенето на нова бутилка не се увенча с успех, затова той се тръшна в креслото си. — Само не си мисли, че няма да искам още услуги от теб. Премиерската работа здравата ще ме озори.

— Ще направя каквото мога.

— Чудесно. Сега върви да намериш онзи лорд Как-му-беше-името. Защото вече съм намислил страхотен подарък за годишнината ви с Фая догодина. Предпочитам и двамата да сте налице, за да ви го дам.