Алената кампания

Глава четиридесет и трета

— Граждани на Адопещ! — прогърмя гласът на лорд Кларемон.

От усиления звук и шока коленете на Адамат омекнаха за момент.

— Мамка му — просъска инспекторът, — довел е и Привилегировани със себе си! — Това бе единственият начин гласът му да надделее над рева на подобна тълпа.

— Приятели — продължи лорд Кларемон, — братя и сестри. Сънародници! Нося ви приветствия от най-далечните краища на света. Дойдох тук днес, за да се срещна с вас, съотечественици, и смирено да сведа чело пред вас, като предложа кандидатурата си за министър-председател на нашата прекрасна страна. — Едновременно с тези си думи Кларемон действително се отпусна на едно коляно и почтително сведе глава. След малко се изправи и протегна ръце, сякаш се опитваше да обгърне в обятията си всички онези, мъже, жени и деца, струпали се по бреговете на реката.

— Това е една велика нация. Ние сме благословени с толкова много. Разполагаме с профсъюзите, армията, Крилете на Адом, банките и планинската стража. С нашата индустрия, която няма равна в целия модерен свят. И най-могъщите герои, на които една държава може да се надява — хора като Таниел Двустрелни и покойния фелдмаршал Тамас.

Лорд Кларемон въздъхна и сведе глава с вида на човек, връхлетян от внезапна покруса.

— Фелдмаршал Тамас загина във ваше име, приятели. Заради мен. Заради всички ни, за да не гнием под кезианска тирания. И ние не бива да допускаме неговата визия да си отиде заедно с него!

Тълпите бяха напълно притихнали. Адамат чу как някой изтървава монета и мислено се наруга, защото се улови, че е започнал да следи речта на Кларемон със затаен дъх.

— Сега страната се нуждае от надежда. За това съм довел със себе си девет хиляди от най-добрите войници на Брудания, с които да подкрепя адранската армия в отпора ѝ срещу кезианския агресор. — Той отметна ръка към върволицата търговски съдове, проточила се по реката. — Донесъл съм със себе си оръдия, пушки и припаси. Храна и пари. Съкровища от четирите краища на света. И всичко това ще влее свежи сили във войната срещу Кез.

— Правя всичко това, без да очаквам благодарност или отплата, без да скъпернича нито с богатствата, нито с усилията си. Моля ви единствено да ме счетете за достоен кандидат в задаващите се избори.

Адамат забеляза, че биват спускани още лодки. Тези бяха изпълнени с брудански войници и още при спускането си на вода загребаха към сушата. Лодката на Кларемон бе вдигнала котва и бавно се приближаваше към амфитеатъра.

— Сънародници — продължи Кларемон сред все още царящата тишина, — тази страна се нуждае от промяна. Тя е страна на прогресивната мисъл! Хранилище на интелектуален и индустриален напредък. В качеството си на министър аз ще продължа да подкрепям тази промяна, за да ни въведа в задаващия се век. Ще забравим старото. Суеверията. Глупостта.

— Богове — какво са сторили те за вас? — Той поклати глава. — Нищо. Онези слухове за завърналите се Крезимир и Адом? Да, истина са. Ала знайте следното: ние няма да ги търпим. За тях няма място в нашия свят и аз възнамерявам да им покажа това.

— Ние може да сме смъртни, но освен това сме пламенни и горди. Дори боговете ще треперят пред могъществото на Адро.

— Той започва от днес, приятели. Нашият нов свят.

Последната дума бе почти шепот, ала сърцето на Адамат биеше лудешки в гърдите му. Нещо ставаше. Какво възнамеряваше да стори Кларемон? Какво можеше да стори? Адамат отново повдигна далекогледа, до този момент забравен, и фокусира Кларемон.

Лордът се обръщаше към стояща до него жена. Тя повдигна ръце, обвити в бели ръкавици с алени руни — Привилегирована.

Гласът на Кларемон вече не бе подсилен. Адамат разчете думите по устните му.

— Срини я.

Магия разряза ясното небе, породила викове на ужас сред зяпачите. Бели мълнии като ножове разсякоха въздуха над амфитеатъра и потънаха в крезимската катедрала. Гигантски облаци прах се издигнаха от раздробената каменна фасада.

Сякаш огромен невидим юмрук се вряза в купола на катедралата. Постройката рухна, късовете се свлякоха навътре. Хората започнаха да се разбягват, но разхвърчалите се отломки бяха спрени от магия. Поне доколкото Адамат можеше да види, пострадали нямаше.

Когато прахта се уталожи, инспекторът отново погледна към Кларемон. За втори път лордът пристъпи на носа на лодката, за да се обърне към тълпата. Той повдигна ръце.

— Това е само началото, братя и сестри. Този свят… ние ще си го върнем!

Първият куршум на Тамас щеше да е поразил Никслаус право в окото, ако един Пазител не беше блъснал Привилегирования встрани. Куршумът потъна в рамото на Пазителя и накара туловището му да потръпне. Уродливото създание изтегли сабята си и скочи нагоре по стълбите да пресрещне фелдмаршала.

Тамас изтегли собствената си сабя и се затича. Създанието нададе предизвикателен рев, а Тамас безмълвно сбърчи устна в отговор. Оръжията им се сблъскаха веднъж, втори път, сетне барутният маг се гмурна под десницата на съществото. Той сграбчи Пазителя за врата и все още в пълен транс, го повдигна над площадката и го хвърли долу, във фоайето.

Никслаус, отхвърчал надолу по стълбите, тъкмо се надигаше от мраморния под. Едната от ръкавиците му беше паднала… Тамас се вгледа по-внимателно. Не, цялата китка беше изпаднала.

Изкуствени ръце. Може би за да създаде у войниците си впечатлението, че все още е способен да използва магия? Вероятно. Тамас не се интересуваше от същинската причина. Той отново се затича надолу по стълбите, като прескачаше по три стъпала наведнъж.

Никслаус се затича към главния вход. Сочейки оживено към Тамас, Привилегированият изкрещя на хората си:

— Убийте го!

Въздухът вече нагарчаше от миризмата на сяра. Тамас почувства прилив на сили, когато сред кезианските войници избухна експлозия — Влора бе подпалила барута им.

Но други кезианци се втурнаха срещу фелдмаршала, изтеглили саби. Изглежда, Никслаус бе достатъчно предвидлив да държи някои от телохранителите си без барут. С върха на сабята си Тамас пресрещна удар, блъсна чуждото оръжие встрани и заби острието си в незащитената гръд. И всичко това в движение, без да спира да напредва. Никслаус все така отстъпваше от него, със скривено от ужас лице.

Край лицето на Тамас прелетя нож за мятане и издрънча в мраморната колона зад гърба му. Той се извърна към нападателя — Пазител, и изсумтя, когато съществото връхлетя отгоре му с устрема на разярен бик.

Тамас почувства да го повдигат във въздуха; в следващия момент гърбът му се блъсна в парапета. Преградата се строши под удара и двамата с Пазителя паднаха на пода от няколко стъпки височина.

Усетил пръстите на създанието да обвиват шията му, Тамас сграбчи китката му и стовари дланта на другата си ръка върху лакътя. Ръката на съществото изпращя и се огъна под невъзможен прав ъгъл. Фелдмаршалът го сграбчи за дрехата и го захвърли настрани.

Докато Тамас се изправи на крака, фоайето се беше изпълнило с войници. Повечето от тях бяха мъртви или умираха, намерили смъртта си от куршум или от избухването на собствения си барутен рог, но оцелелите кезианци бяха достатъчно, за да го забавят.

Зърна Никслаус да бяга по един страничен коридор.

Тамас изруга. Скочи на крака само за да рухне отново: Пазителят със строшената ръка бе сграбчил крака му. Сега замахваше с нож.

Тамас дръпна крака си и острието намери единствено мраморния под. Уродът се хвърли за нова атака, която магът пресрещна с напречника на сабята си. Нанесе няколко удара в лицето му с дръжката на оръжието, сетне отскочи от поредния замах с ножа.

Създанието се изправи на крака.

И рухна окончателно, защото Андрия скочи от стълбищната площадка и се приземи зад него, пронизвайки черепа му с щик.

— Вървете да убиете херцога — подкани го Андрия и се затича срещу кезианските пехотинци.

Тамас се хвърли към коридора, където за последно бе зърнал Никслаус. Проходът беше дълъг близо стотина метра и отвеждаше в друго крило на имението. Тамас отвори третото си око, стискайки зъби заради гаденето, и подири познатото сияние на Пазители и Привилегировани.

Някакъв войник изскочи с крясък от една от стаите по протежение на коридора. Тамас затвори третото си око и залитна назад, почувствал острие да разсича края на стомаха му. Отрази нов удар и извади втория си пистолет, който изпразни от упор. Куршумът потъна в гърдите на кезианеца. С изненадано изражение онзи се свлече на пода.

Тамас го остави там и отново се затича. Болката в ранения крак кънтеше като барабан, а прясната рана жилеше. В близост до завоя в края на прохода той забави ход. Отвъд го очакваше друг коридор, също толкова дълъг.

Нямаше и следа от Никслаус.

— Сър! — До него изникна Влора, дишаща тежко.

— Той тръгна насам — рече Тамас.

Тя кимна и се затича пред него.

Беше набрала около петнадесетина крачки преднина, когато притаявалият се зад една от вратите Пазител изскочи с трясък от скривалището си и се блъсна в нея. Неговият устрем отнесе и двама им в друга стая.

— Влора! — Тамас се затича напред само за да се закове на място.

— Нито крачка повече — нареди глас. Никслаус. Гласът му идваше от стаята, в която Пазителят бе блъснал Влора.

— Дошъл съм да те убия — рече Тамас.

— Не и ако искаш тя да остане жива.

Тамас сведе поглед към кобурите си. И двата пистолета бяха празни. Може би щеше да успее да запрати куршум зад ъгъла… Не. Знаеше, че може да го направи.

— Влора? — подвикна Тамас.

Никакъв отговор.

— Ако тя е мъртва — каза Тамас, — нямам причина да не вляза.

Той чу гневно басово сумтене, последвано от гласа на Влора:

— Добре съм, сър.

— За момента — уточни гласът на Никслаус. — Но ако отново ухапе моя Пазител, ще го оставя да ѝ извие врата. Използвам я като щит, Тамас. Ако насочиш куршум отвъд ъгъла, ще улучиш нея.

Тамас прибра сабята и извади пистолет. Зареди го бързо, уверено, и го прибра, за да зареди и другия.

— Как е кракът ни? — продължаваше Никслаус. — Изненадан съм, че издържа толкова много тежест.

— Излекува го бог, така че — фантастично. Ами твоите ръце? Крезимир създаде ли ти нови китки?

Последвалата сподавена ругатня го изпълни със задоволство.

— Предай се, Тамас, или убивам момичето.

— Убий я — отвърна Тамас. — Не ме е грижа.

— Аз пък мисля друго. Познавам я. Това е Влора. Май така и не съм ти казвал, че тя също попадна сред проектите ми? Говоря за съблазняването ѝ. — Тамас чу ново дрезгаво изсумтяване от страна на Пазителя, последвано от Никслаусовия смях. — Вероятно си смятал, че е било дело на аристокрацията. Онова леке също си мислеше така.

— Тя предаде Таниел — каза Тамас. — Както казах: не ме е грижа за нея.

Никслаус изцъка неодобрително с език.

— Хайде сега, Тамас, аз зная всичко за теб. Зная на какво се надяваш и от какво се страхуваш. Познавам и хората, които цениш. Тя винаги е била една от тях. Минавало ли ти е през ума да я катурнеш, след като Таниел отмени сватбата? Зная, че е така. Ето че тя внезапно се оказва достъпна. Колко ли те е изкушавало това…

Тамас отвори третото си око и се отдръпна от стената. Можеше да различи яркото сияние на Никслаус Отвъд. Привилегированият стоеше на десетина крачки от ъгъла. Малко по-близо до коридора личаха мътният блясък на Пазителя и едва долавящото се сияние, излъчвано от Влора. Двамата с Пазителя действително се намираха пред Никслаус. Имаше голяма вероятност Тамас да простреля Влора, ако запрати куршум зад ъгъла.

— Хвърли пистолета, Тамас, и ще я пощадя — рече Никслаус.

— И защо да ти вярвам?

— Защото нямаш избор. В момента градината се изпълва с войници. Колкото и магове да си довел със себе си, няма да ти стигнат. Ако положиш оръжие, давам ти думата си, че тя ще живее.

— На какво се дължи тази щедрост? — попита Тамас и извади втория пистолет. Насочи единия към сиянието на Привилегирования, а другия към това на Пазителя.

— Знам ли и аз какво ме е прихванало — рече Никслаус. — Може би мисълта за главата ти, набучена на пика, ме размеква. — Гласът му прерасна във вик. — Помисли си само, Тамас. Няколко месеца по-рано аз бях онзи, който се намираше в безизходна ситуация, обграждан от твоите войници. Какъв обрат! Може да взема да ти отрежа ръцете, преди да те убия.

Тамас оглеждаше стените. Мраморна облицовка и варовик, най-вероятно. За да ги пробие, трябваше да изгори половин барутен рог само за самия куршум и отделно да съсредоточи енергия около куршума, за да не му позволи да се раздроби. Можеше да запрати един куршум, но не и два.

— Аз не бих си пилял времето — рече Тамас. Той отпусна пистолета, насочен към Никслаус, и върна чукчето. Постави го на пода и го плъзна към средата на коридора, където Пазителят да може да го види отвъд прага.

— Вече съм невъоръжен. Сега я пусни — каза Тамас.

— Първо да те видя на колене! — извика Никслаус.

Тамас присви очи върху цветното петно на Пазителя. Съсредоточи се върху куршума, опря дулото на втория пистолет до стената и дръпна спусъка.

Захвърли го веднага подир дръпването на спусъка и скочи към другото оръжие. Грабна го от пода и се прицели в движение. Откатът разтърси юмрука му, когато тласна барута с мисълта си.

И двата изстрела бяха засегнали Пазителя безпогрешно. Първият куршум, запратен през стената ниско, бе поразил врата му. Вторият потъна между очите, право над рамото на Влора. Пазителят рухна назад, все още вкопчен в нея.

Зад рухващото туловище Тамас зърна побягващия Никслаус.

Тамас нежно измъкна Влора от хватката на мъртвия Пазител. Създанието бе притискало нож до шията ѝ. Там личеше разрез, сълзящ в алено, но Тамас не можа да прецени дълбочината му.

— Влора. Влора!

Очите ѝ бяха леко изцъклени, изражението ѝ — паникьосано. Парченце мрамор бе потънало в бузата ѝ. Тамас го извади, като едновременно с това отмести кичур коса.

Внезапно тя тръсна глава, като човек, прогонващ обзелия го унес.

— Жива съм — каза тя. — Жива съм. Добре съм. — До голяма степен говореше на себе си.

Тамас измъкна носна кърпичка от джоба си и я притисна до врата ѝ. Тя можеше да говори, следователно раната не беше дълбока.

— Притисни.

— Вървете — рече Влора. — Догонете го.

Тамас свали шинела си и го смачка на топка, повдигна главата на Влора и подложи дрехата под тила ѝ.

— Андрия! Хиляди проклятия, къде се е запилял? Андрия!

На прага се появи Леони, стиснала пушка с прикрепен щик. Тя веднага остави оръжието на пода и притича до Влора.

— Остани с нея — нареди Тамас. — Видаслав е най-умела с иглата. Когато битката утихне, нека най-напред зашие раните на Влора.

Той прибра другия си пистолет от коридора и се върна в стаята. Никслаус бе избягал през един страничен вход. През прозореца Тамас го зърна в градината, затичан към входната врата.

— Сър — каза Леони, — завзехме къщата, но дворът е пълен с войници.

Тамас пусна куршум в дулото на един от пистолетите и го застопори с памук.

— Не ме е грижа — рече той. — Имам да убивам човек.

Таниел висеше, опрян до грубото дърво на колоната. Малкото останали му сили се бяха изчерпали от опитите му да се освободи.

Най-напред опита да разхлаби въжетата. Мятането и гърченето обаче не дадоха резултат. Какво друго можеше да стори? Погледна надолу. И без това май нямаше голяма полза да опитва. В подножието на дървения стълб стояха на пост войници, да не говорим, че от земята го деляха почти двадесет метра. Щеше ли да остане жив след подобно падане? А дори и да оцелееше, какво щеше да попречи на пазачите просто да го доубият?

Как щеше да постъпи Тамас на негово място? Дъртият негодник несъмнено беше злостен, но освен това беше и находчив.

Вече цял час Жулин не откъсваше поглед от него: изглежда, непримиримостта му я забавляваше. Имаше периоди, през които налудният блясък в погледа ѝ угасваше.

— Защо той ти причини това? — попита Таниел.

Жулин отново нададе хъхрещ смях.

— Задавам си този въпрос всеки ден.

Таниел реши, че няма да получи помощ от нея. Виждаше се, че тя е не по-малко побъркана от бога, окачил я тук. За момент Таниел вдигна поглед към куката, към която бяха прикрепени въжетата му, сетне премести очи към адранския лагер. Дори и от това разстояние и извън барутен транс можеше да види, че офицерите от генералния щаб са започнали да се събират. Сходно оживление цареше и в кезианския стан. Двете воюващи страни се подготвяха да преговарят.

По време на преговорите ли Крезимир планираше да избие всички?

— Крезимир не искаше да се връща — заговори Жулин.

Таниел рязко извърна глава към нея. Лудостта бе напуснала тялото ѝ, погледът ѝ внезапно се бе избистрил.

— Нямаше да се върне, ако не го бяхме призовали — продължи тя. — Не го е грижа, че Тамас е убил Мануч. Случващото се със смъртните в този свят не го касае. Толкова съм грешала… — Жулин се закашля и преглътна болезнено, опропастеното ѝ лице някак успя да се изкриви и да добие още по-измъчен вид. — Дори да ми се удаде възможността да живея още двадесет хиляди години, не бих могла да допусна друга грешка като онази, която сторих с призоваването му. — Тялото ѝ се разтърси и тя отметна глава назад, стенейки от болка.

Таниел се извърна. Не можеше да понесе тази гледка на безпричинна, неоснователна жестокост. Боговете, изглежда, бяха също тъй дребнави, колкото и простосмъртните.

Магът отново се загледа в адранския лагер, опитвайки, се да разпознае някоя от фигурите. Макар че от такова голямо разстояние бе малко вероятно да успее.

По това време Ка-поел вече щеше да е разбрала за сполетялото го.

Ако още беше жива.

Таниел напрегна ръце и се набра на въжето. Увисна за момент и се отпусна. Беше изтощен от цялата утрин, прекарана в мятане.

— Какво правиш, Отличнико? — попита Жулин.

— Опитвам се да се измъкна. — Той отново се набра. Издигна се на два, може би три пръста.

— Не можеш. Ако паднеш от толкова високо, ще си строшиш краката.

— Може би ще успея да се плъзна до земята.

Жулин се разсмя.

— Тогава просто ще те окачат отново.

Движение сред кезианския лагер привлече вниманието му. Сам не знаеше причината, накарала го да погледне натам, защото не се случваше нищо необичайно. Той присви очи…

Сред войниците лъкатушеше дребна фигура. Носеше качулка, може би беше дете. Но Таниел осъзна, че фигурата му е позната. Познаваше и специфичната походка.

Ка-поел. Какво правеше тук? Трябваше да се махне, да напусне лагера, преди да са я заловили!

Никой не ѝ обръщаше внимание. Войниците бяха затънали в подготовка, очевидно за нещо мащабно. В момента тя се намираше на около стотина крачки от него и напредваше, без да бърза.

Таниел отново напрегна мишци. Не спря да се повдига, докато лицето му почти не се докосна до куката. Всяка частица в тялото му трепереше от напрежение; изтерзаната му от побоя плът крещеше от болка.

— Какво възнамеряваш да правиш, Отличнико?

Гласът на Жулин звучеше чист. Без хриптене. Един бърз поглед към нея му показа, че се взира в него настойчиво.

Таниел се отпусна, задъхан.

— Ще убия Крезимир.

Ка-поел се приближаваше. Какво възнамеряваше да прави, когато стигнеше до него? Магията ѝ не можеше да го освободи от колоната.

В далечината, сред ничията земя между двата лагера, Таниел зърна самотен силует да се отдалечава от адранския стан. Висок и заоблен, препасал бяла престилка. Михали.

Таниел се нуждаеше само от миг, за да открие Крезимир. Богът стоеше в челото на кезианските редици. Бе преоблякъл окървавените си дрехи, но все още носеше маската си. Той също закрачи към полето.

Барутният маг се повдигна отново. Най-сетне пръстите му докоснаха куката. Той започна да опипва предпазливо. Усилията му все пак бяха разхлабили въжетата. Може би не достатъчно, че да му позволят да се изхлузи от тях, но…

Таниел сграбчи куката с две ръце и притисна краката си към стълба. Като се възползва от тяхната опора, продължи да се издига. Закрепен стабилно, той можа да изцеди още сила от започващите си да треперят от напрежение бедра. Още съвсем малко…

Готово! Въжетата преминаха над извивката на куката и се оказаха свободни. Внезапното вълнение едва не го замая. Вече нищо не го задържаше за колоната! Можеше да скочи долу във всеки един момент.

В новото му положение погледът към земята породи неприятно усещане. Евентуалният скок не му се струваше особено добра идея.

Стиснал куката, той се извъртя с лице към стълба.

— Ти си упорит негодник — рече Жулин.

Таниел не ѝ отговори. Започна да се спуска бавно по дървената колона, дирейки опора с връхчетата на пръстите и с подметките си, сякаш се намираше върху скала. Всяко мускулче протестираше в агония. Ноктите на ръцете му нямаше да издържат целия път до долу.

След около два метра Таниел спря, за да събере сили.

— Наистина ли си способен да го сториш? — попита Жулин. — Да убиеш Крезимир?

Барутният маг преодоля още половин метър.

— Дивачката е, нали? Бездните да я глътнат, магията ѝ е могъща. Може и да успее да го убие.

Таниел мълчеше. Нов половин метър. Щеше да успее.

Погледна надолу. Четирима войници стояха на пост около стълба. Никой от тях не забелязваше, че се е освободил. Таниел трябваше да се спусне достатъчно ниско, за да може да повали един от тях със скока си и сетне да се изправи срещу останалите трима — с все още вързани ръце. Ка-поел щеше да е пристигнала по това време. Тя можеше…

Неочаквано тя изникна в полезрението му, насочила се към един от пазачите. Войникът се напрегна и изрече нещо, повдигайки длан. Юмручето на Ка-поел се стрелна и го блъсна в шията. Постовият рухна на колене, плюейки кръв.

Още един метър. Сърцето на Таниел биеше оглушително. Трябваше да продължи.

— Обещай ми нещо — рече Жулин.

— По-бързо, трябва да сляза по-бързо — прошепна Таниел на себе си.

— Обещай, че ще ме убиеш. Застреляй ме в главата с куршум като онези, които използва, за да ослепиш Крезимир. Предвид настоящата ми слабост, това ще е достатъчно, за да ме довърши. Сметни го за отмъщение, ако предпочиташ.

Таниел погледна надолу. Ка-поел се биеше с друг войник. Трети я сграбчи за раменете.

— Обещай ми, Таниел.

Молбата в гласа ѝ го порази. Той спря за миг, колкото да я погледне.

— Обещавам.

Жулин се изсмя пронизително.

В подножието на стълба тримата постови бяха повалили Ка-поел на земята. Таниел пое дълбоко дъх и затвори очи.

И се пусна.