Алената кампания

Глава шестнадесета

Таниел крачеше сред покриващите бойното поле трупове и се опитваше да прецени бройката им.

Стотици? Хиляди?

Лекари, обирджии, близките на войниците — всички сновяха сред телата, отделяха ранените и ги понасяха към прилежащите им армии, едва след което се връщаха, за да започнат да товарят труповете в колите — като дърва за огрев — и да ги подкарат към масовите гробове.

Ранените винаги преобладаваха пред мъртвите. Дори когато беше замесена магия, нещата не бяха по-различни. Поне що се отнасяше до времето непосредствено подир битката. В течение на следващата седмица половината от оцелелите щяха да умрат. Мнозина други щяха да останат осакатени за цял живот.

Беше си избрал отвратителна професия, разсъди Таниел.

Е, не точно избрал. Когато баща ти е фелдмаршал Тамас, за какъв избор можеше да става дума? Таниел не можеше да си спомни време, когато да не е искал да стане войник. Влора, момичето, което бе смятал за любовта на живота си, също бе искала да стане войник. Така че Таниел се бе поддал на волята на баща си и бе започнал да се обучава за барутен маг. Това беше единственият начин на живот, който познаваше.

А сега Тамас, Влора, Сабон и всички останали, насърчавали го в младините му, си бяха отишли завинаги.

Таниел се опита да се отърси от тежестта на тази мисъл и продължи да върви.

След подобна схватка войниците не биваше да остават на бойното поле. Примирието, което се установяваше подир всяко сражение, така че двете воюващи страни да могат да се погрижат за ранените и убитите, си беше достатъчно крехко и без присъствието на въоръжени и сприхави мъже на бойното поле.

Въпреки това някои от тях оставаха. Пред погледа на Таниел някакъв ридаещ кезиански войник и ранен адрански сержант се сбиха. Кезианските и адранските офицери от военната полиция бързо потушиха боя и провинилите се си тръгнаха.

— Колко дълго оставаш тук след битката? — попита Таниел.

Ка-поел коленичи край трупа на адрански войник. След кратък оглед тя повдигна лявата ръка на мъртвеца и с една от иглите си измъкна нещо изпод наядените му нокти. Какво ли беше? Косъм от кезиански офицер? Кръв на някой все още жив? Само тя си знаеше.

Всъщност Таниел не очакваше отговор. В последно време Ка-поел оставаше затворена в себе си, дори повече от обикновено.

Тя пристъпи към следващия труп. Таниел я последва и видя как отрязва парче от кървавата риза на мъртъв кезиански офицер.

Таниел беше оставил униформената си куртка и оръжията в лагера. Нямаше намерение да привлича внимание към себе си. Въпреки това някои от адранските лекари му кимваха почтително. Други почтително се задържаха на разстояние.

Той вдигна поглед към вражеския лагер. Къде ли беше Крезимир? Мисъл, породила тръпки на страх нагоре по гръбнака му. Богът се спотайваше. Оставаше незабелязан. Дори когато отвори третото си око, Таниел не откри никаква следа от познатото ослепително сияние, което трябваше да обгръща могъществото на един бог.

Засега Таниел се притесняваше повече от това да не бъде убит от кезианците, отколкото да попадне в ръцете на бога.

Противникът продължаваше да настъпва с всеки изминал ден. Понякога само със стотина крачки. В други дни кезианците успяваха да напреднат с четвърт миля, че и повече. Но винаги бяха малко по-близо до Адопещ от преди. Накрая проходът щеше да се отвори към адранската равнина и кезианците щяха да се възползват от многобройната си численост, за да обкръжат адранската армия и да нападнат няколко града наведнъж. Щяха да опустошат провинцията и Адро щеше да бъде принуден да капитулира.

Какво би сторил Тамас?

Ха, Тамас щеше да удържи позициите. Това беше всичко, което се изискваше от адранската армия: да престане да губи територия с всеки изминал ден.

Таниел можеше единствено да се сражава. Нямаше как да попречи на генералите да заповядат отстъпление дори и когато усещаше, че кезианците са на ръба да се пречупят и да побегнат. Той не можеше да свърши цялата работа сам.

— Нещата, които събираш — обърна се Таниел към изправящата се Ка-поел, — само на живите ли принадлежат?

Тя кимна и постави нещо в една от кесийките в торбата си.

Дори и оцелелите оставяха частица от себе си на бойното поле. Кръв, коса, нокти. Понякога някой пръст или парченце кожа. Ка-поел прибираше всичко това и го пазеше за по-късно.

Таниел трепна при неочаквания пукот на мускет, ала се оказа, че става дума за военен полицай, прострелял крадец. Барутният маг навлажни устни и отново погледна към кезианския лагер. Ами ако Крезимир също обхождаше полесражението? Ами ако зърнеше Таниел? Ако разпознаеше в негово лице простосмъртния, дръзнал да го простреля?

— Връщам се в лагера — каза Таниел. На няколко пъти по време на дългия обратен път той се извръща през рамо и наблюдава как Ка-поел продължава да крачи сред труповете.

Той достигна лагера точно за вечеря. Квартирмайстори се връщаха при хората си с порции месо, котлета със супа и самуни хляб. Войниците рядко виждаха толкова добра храна на бойното поле. Таниел долови аромата на храната и устата му се напълни със слюнка. Онзи готвач, Михали — бог или не — приготвяше невероятни ястия. Таниел не знаеше, че хлябът може да съчетава толкова различни вкусове и да е така мек.

Той влезе в стаята си. Генерал Хиланска бе успял да му намери собствено помещение. Не беше кой знае какво, но поне можеше да се усамотиш. Таниел грабна куртката си, напъха няколко фишека в джоба ѝ и колебливо се загледа в колана с оръжията си. Трябваше да може да броди из собствения си лагер без опасения, но нещо го тласна да се въоръжи. Може би беше просто параноя. А може би беше заради мисълта, че военната полиция на генерал Кет все още го издирваше. Защо не го бяха намерили досега, никой не знаеше.

Таниел закопча колана, с два пищова, около кръста си.

Беше изминал едва няколко крачки от палатката си, когато някакъв войник го заговори.

— Сър!

Таниел спря. Войникът беше млад, на около двадесет и пет, и все пак по-възрастен от Таниел. Според отличителните му знаци беше редник от Единадесета бригада.

Таниел не отговори и войникът продължи колебливо:

— Сър, ние с момчетата се чудехме дали бихте ни оказали честта да вечеряте заедно с нас. Храната е все същата, сър, а компанията е добра. — Той държеше фуражката си в две ръце и не спираше да я мачка.

— Къде? — попита Таниел.

— Съвсем наблизо, сър — оживи се войникът. — Останала ни е една дамаджанка с дубински ром, а Финли много го бива с флейтата.

Таниел, жегнат от някакво подозрение, отпусна ръка върху дръжката на единия от пистолетите си.

— Защо си толкова нервен, редник?

Войникът сведе глава.

— Простете, сър, не исках да ви притеснявам.

Той понечи да се отдалечи, видимо разстроен.

С няколко едри крачки Таниел го догони.

— Спомена нещо за дубински ром?

— Тъй вярно.

— Невероятна гадост. Пият я простите моряци.

Войникът се навъси, сбърчил чело.

— Това е най-доброто, с което разполагаме, сър. — В очите му проблесна гняв.

И двамата спряха по средата на пътя, войникът продължаваше да стиска фуражката си. Сега той се взираше ядно в Таниел. По погледа му можеше да се разгадае какво се върти в главата му: Проклети офицери. Мислят си, че са толкова големи и могъщи. В офицерската столова си имат изобилие от отбрани неща за пиене. Не искат да седнат с един обикновен войник дори само за момент.

— Как се казваш, войнико?

— Флинт.

Тонът на редника ставаше по-свойски — без „сър“ накрая. Таниел кимна сякаш не беше забелязал.

— На кораба, с който се връщах от Фатраста, имаше само дубински ром. Цяло лято не съм го вкусвал. За мен ще бъде чест, ако ме приемете.

— Подигравате ли ми се?

— Не — отвърна Таниел. — Ни най-малко. Води.

Лицето на Флинт започна да се прояснява.

— Насам, сър.

Огънят на Флинт беше на не повече от двадесетина крачки по-надолу. Около него седяха двама мъже, които се суетяха около старо желязно котле, в което пазеха супата на Михали топла. Единият се отличаваше с огромен нос, зараснал накриво, тъй като не беше наместен след счупването си, а другият беше дребен, пълничък мъж, който на практика преливаше отвъд униформата си. Онзи с носа застина при появата на Таниел — лъжицата увисна във въздуха на половината път до устата му.

— Запознайте се, господин капитан — каза Флинт, сочейки приятелите си. — Онзи с носа е Финли. Най-грозната мутра в цялата бригада. А пък онази лоена топка е Фейнт2, защото първия път, когато стреля с мускет, припадна. Финли, Флинт и Фейнт. Ние сме симпатягите от Единадесета бригада.

Таниел повдигна вежди. Никога не би предположил, че Фейнт е жена.

— Симпатяги, това е капитан Таниел Двустрелни, героят от фатрастанските войни и битката при Южната планина.

Фейнт го гледаше скептично.

— Сигурен ли си, че това е Таниел Двустрелни? — попита тя.

— Той е — обади се Финли. — Бях с капитан Аюкар, когато преследвахме онази Привилегирована в университета.

— Знаех си, че съм те виждал и преди — рече Таниел. — Никога не забравям нос.

Флинт се засмя и побутна Финли с юмрук. Финли падна от столчето си и Таниел се чу да се смее. Смехът му прозвуча хрипливо и неприятно, като отдавна неизползван музикален инструмент. Кога за последно се беше смял?

Флинт донесе един сгъваем стол за госта. Финли наля супа в канчетата им и започна да раздава хляб и овнешко.

Първите няколко минути се хранеха мълчаливо. Таниел първи наруши тишината.

— Чух, че Втора бригада яла пердах преди две седмици.

— Така беше — потвърди Флинт.

— Бяхме на стената — каза Фейнт, — онази на Будфил, когато дойдоха Черните Пазители.

Финли се взираше мълчаливо в супата си.

— Нашата Фейнт — продължи Флинт — цапардоса един от уродите право в носа. А нейните юмруци каквито са огромни… Онзи отхвърча назад.

— Падането трябва да го е разтърсило здравата — съгласи се Таниел. — Чух, че битката е протекла ужасно. Радвам се, че сте се измъкнали.

— Малцина имаха този късмет — тихо каза Финли. Усмивките на Флинт и Фейнт изчезнаха.

Таниел прочисти гърло и се огледа. Обикновено войниците се хранеха по взводове.

— Само това ли е останало от вашия взвод? — попита той колкото се може по-почтително.

Фейнт се изсмя. Финли я блъсна.

— Не е смешно — каза той.

— Само малко — отвърна тя.

Таниел не беше сигурен дали да се усмихне.

— Посветете ме.

— Не става дума единствено за взвода ни, сър — заговори Флинт.

— Само това остана от цялата ни рота.

Таниел почувства как устата му пресъхва. Стандартната адранска рота наброяваше около двеста бойци. А насреща му стояха само трима…

— Нима не е имало ранени? — попита той.

— Сигурно ще да е имало — отвърна Фейнт и си сипа още супа. — Но ние не знаем. Споразумението с кезианците да прибираме мъртвите и ранените след битка бе сключено чак впоследствие, много след Будфил. Ние избягахме от града стремглаво, оставяйки зад себе си припаси, амуниции, оръжия… близки. Всички, които не успяха да избягат, са или поробени, или ги е сполетяло нещо още по-лошо.

— Че какво може да е по-лошо от робството? — попита Флинт.

Финли, започнал да си свива цигара, вдигна поглед.

— Откъде мислиш се сдобиват с Пазители? Защо да измъчваш и покваряваш собствените си хора, след като имаш пленници?

— За създаването и обучаването на Пазител са нужни години — каза Таниел.

— Наистина ли? — рече Финли. Той запали цигарата си с пръчка от огъня. — Напоследък се носят слухове, че самият Крезимир се намирал сред кезианците.

Флинт поклати глава.

— Ако това наистина беше така, отдавна щяхме да сме мъртви.

— Прероденият Адом е при нас — каза Фейнт, стиснала парче овнешко и къшей хляб. — Михали не му позволява да ни унищожи.

— Хайде сега, още измислици — подбели очи Флинт.

— Това не е единственият слух — рече Финли и повдигна глава, за да улови погледа на Таниел над пламъците. — Говори се, че Таниел Двустрелни пронизал Крезимир с куршум в окото и сега богът криел половината си лице зад маска само с една дупка за окото. — Войникът се приведе над огъня и предложи запалената си цигара на госта.

Таниел дръпна продължително. Не обичаше цигарите, но винаги правеше изключение в подобни случаи, когато отказът се считаше за обида.

— Пък аз чух слух — каза той, кашляйки, като извърна глава към Флинт, — че край този огън човек можел да намери дубински ром.

— Това — Фейнт посочи с пръст Таниел — е факт. — Тя потъна в палатката си за момент, а когато се появи отново, в ръцете си стискаше дамаджана. — Донеси си флейтата, Финли — каза жената. — Омръзнаха ми тези мрачни приказки.

На Таниел предложиха да пие първи. Той отпи една глътка и усети как цялото му тяло потръпна. Тръсна глава и обърса уста в ръкава си.

— Баща ми работи за Дубин — обясни Фейнт, докато поемаше дамаджаната. — Проклетията има вкус на демонска пикня, нали? — Тя отметна глава назад и удари една здрава, продължителна глътка.

Таниел се облегна назад, загледан в огъня. Не можа да се сдържи да не прихне, когато Флинт изплю своята дажба връз огъня и пламъците лумнаха моментално.

— Не го хаби! — провикна се Фейнт и побърза да грабне дамаджаната от ръцете му.

Само след още няколко глътки Таниел почувства влиянието на алкохола. Сковаността напусна тялото му, а мисълта му се замъгли. Той се намести удобно, загледа се в огъня, а не след дълго Финли започна да свири на флейтата си.

Беше тиха, тъжна мелодия. Нищо общо с пронизителната пискливост, с която Таниел обикновено асоциираше звуците на флейта. Скоро Фейнт запя. За изненада на Таниел, гласът ѝ бе чист тенор.

Таниел започна да се унася. Болките вече не измъчваха тялото му, фронтът изглеждаше далеч.

Той дочу някакво шумолене, толкова тихо, че можеше и да си го е въобразил, но тогава в скута му се намести Ка-поел. Просто така. Без да пита или да се колебае, с увереността на отдавнашна любима. При други обстоятелства Таниел би се смутил. В момента обаче той се чувстваше отпуснат и загрят. Доволен. Дори щастлив.

В този унес той изгуби представа за времето. Събуди се с притреперване. Не можеше да определи колко време е минало, но слънцето бе залязло и над тях се бе простряло звездното небе. Нима онзи миг доволство му се беше присънил?

Не.

Флинт се взираше в червената жарава. Финли прибираше флейтата си, а Фейнт похъркваше тихо, легнала на земята край огнището. Ка-поел лежеше свита в прегръдките на Таниел. Очите ѝ бяха затворени, с лека усмивка на лицето.

Със свободната си ръка Таниел отмести един рижав кичур от челото ѝ. Косите ѝ растяха изненадващо бързо и червеното изглеждаше по-наситено и по-ярко отпреди.

Барутният маг почувства нечий поглед върху себе си. Флинт го гледаше.

— Тя е красива — каза той.

Таниел предпочете да замълчи. Не се чувстваше уверен в себе си, за да го направи. Думи като неблагопристойно и дивачка минаха през ума му, но те бяха лишени от обичайната си острота. Какво значение имаха тези неща? Всеки следващ ден можеше да се окаже последен.

— Благодаря — каза той, — че ме поканихте.

— Удоволствието беше наше, сър. На войниците рядко им се удава възможността да вечерят с герой като вас.

— Аз не съм герой. Аз съм просто човек, чието сърце е изпълнено единствено с ярост.

— Ако в сърцето ви наистина имаше само ярост, това момиче нямаше да спи толкова спокойно, положила глава на него — каза Флинт и му намигна. Таниел се изчерви. — Но трябва да ви предупредя, сър…

— Слушам те.

— Военната полиция ви търси. Говори се, че генерал Кет иска да ви обеси.

Таниел се навъси.

— Ако ме търсеха, досега да са ме намерили. Всеки ден съм на фронтовата линия.

— Не искат да ви арестуват пред хората. Вие всеки ден спасявате мнозина на фронта. Войниците не са сигурни дали сте демон или агнел, но виждат, че вас ви е грижа за тях. Виждат как се сражавате, докато останалите офицери стоят далеч назад и ни гледат как умираме. Ако бъдете задържан публично, има опасност да избухне бунт.

— Стаята ми не е много трудна за откриване — рече Таниел и погледна към барачката, в която нощуваха двамата с Ка-поел.

— Ченгетата подпитват, естествено. Нас ни питаха няколко пъти — подсмихна се Флинт. — Всички им казват да вървят да ви търсят на фронта.

Таниел почисти парченце хрущял, заседнало между зъбите му. Значи пехотинците му пазеха гърба. Тази им проява на привързаност пробуди у него най-вече тъга. Той не заслужаваше подобна закрила. Всеки ден излизаше на фронта, защото умееше единствено да убива. Не защото искаше да спаси войниците.

— В такъв случай трябва да ви благодаря и за това.

— Не е необходимо, сър — каза Флинт. — Просто продължавайте да бдите над нас. Никой друг не го прави.

— Ще се постарая.

— И още нещо, сър. Стойте настрана от Трета. Генерал Кет е много обичана от бригадата си. Не зная защо, но хората ѝ са изключително предани и не биха се поколебали сами да ви предадат на военната полиция.

Таниел намести тежестта на Ка-поел върху рамото си и внимателно се изправи, държейки я на ръце. Тя не реагира на разбутването, освен че сгуши лицето си по-близо до врата му. Допирът беше лек и нежен и Таниел почувства как тялото му се отзовава.

— Лека нощ, Флинт.

— Лека нощ, сър.

Таниел отнесе Ка-поел обратно в бараката им. Положи я в леглото си и я зави с одеяло, преди да извади барутен фишек от джоба си.

Няколко мига остана загледан в заряда. Една малка доза барут щеше да му позволи да вижда по-добре в тъмното. Нямаше да му се наложи да запалва фенера. И без това в последно време почти не спеше. Трудно му беше да си спомни кога за последно се е наспивал както трябва. Можеха ли хората да съществуват по този начин? Той се чувстваше вдървен и бавен, сякаш се движеше в сън.

Но барутът неизменно прогонваше сънливостта и възвръщаше жизнеността му.

Таниел взе щипка барут и я доближи до носа си. Спря. Свали я обратно и върна праха във фишека, като наново пристегна хартията. Драсна клечка кибрит и запали лампата край леглото. Помещението бе залято от светлина.

Таниел издърпа пушката си изпод леглото и започна да я почиства. Рутинният процес го успокои и му позволи да овладее мислите си. Той престана да мисли за Ка-поел, свита в леглото му, за полицията на генерал Кет, за смъртта на баща си и за непреклонния напредък на кезианската армия.

Той приключи с пушката и почисти и пистолетите си, след което приготви няколко дузини фишеци. Улови се, че не може да откъсне очи от черния прах. Нуждаеше се от него. Копнееше за него.

Но не си разреши да вземе.

Накрая дойде ред и на щика. Таниел го извади от кожената му обвивка и го огледа под светлината на лампата. В един от жлебовете тъмнееше петънце засъхнала кръв. Той го отстрани, след което излъска метала. Усетил леко движение зад себе си, той се извърна.

Ка-поел лежеше с подпряна на лакът глава. Другата ѝ ръка стоеше отпусната на хълбока. Зелените ѝ очи се взираха в него. Ризата ѝ леко се беше повдигнала и разкриваше луничките върху кръста и извивката на бедрата ѝ. Таниел почувства как пулсът му се ускорява.

— Трябва да убия Крезимир — каза той. — Този път завинаги. Но не знам как.

Ка-поел се премести към ръба на леглото. Тя се приведе, бръкна под леглото и отвори торбата си. След кратко ровичкане извади някаква кукла.

Таниел преглътна тежко. Восъкът представляваше съвършеното подобие на човек. Златна коса, красиво лице, крепки рамене и почти по женски чувствени устни. Таниел веднага разпозна лицето. То принадлежеше на мъжа, спуснал се върху облак от небесата.

Крезимир.

Но Ка-поел никога не беше виждала Крезимир. Поне така си мислеше той. Откъде знаеше как изглежда?

— Не мисля, че дори твоята магия е достатъчно силна, че да убие бог. Аз го прострелях с два от куршумите с червена ивица.

Ка-поел замислено допря пръст до брадичката си. Показалецът ѝ бавно се спусна по шията, после над ризата, между гърдите ѝ. Спря, след което отново се насочи към шията ѝ. Тя направи отсечено движение и разпери пръсти.

— Кръв? — попита Таниел с пресъхнало гърло.

Тя кимна.

— Кръвта на Крезимир?

Ново кимване.

— Никога няма да успея да се приближа достатъчно.

Ка-поел безмълвно изрече дума. Опитай.

— Искаш да се хвърля срещу един бог с надеждата, че ще успея да пролея кръвта му?

Ка-поел спусна крака на пода. Измъкна щика от ръцете му и го остави на масичката. Премести се върху скута му, като го възседна.

— Пола, аз не…

Тя допря пръст до устните му. Той си спомни пушалнята за мала в Адопещ. Как се бе притиснала плътно до него в хамака, лицето ѝ — така близко до неговото. Той потръпна.

Ка-поел допря два пръста до устните си и ги премести върху челото му. Отново изрече дума.

Макар и беззвучно, словото отекна в ума му.

Спи.

Спи.

Той почувства как се обляга назад и клепачите му се затварят, изведнъж станали непоносимо тежки.

Спи.

— Защо ухажвате лейди Винцеслав? — попита Нила.

Най-забележителното в трапезарията на лорд Ветас бе огромната маса от твърдо дърво, която можеше да събере шестнадесет гости. Ветас седеше на централното място, с празна чиния пред себе си и чаша червено вино в дясната си ръка. Лявата почиваше върху плота на масата с леко раздалечени пръсти. Нила седеше от дясната му страна, а Яков от лявата. Фая седеше до Нила.

Като малка Нила си мечтаеше как гостува на приеми в изискани зали, как се любува на отражението си в сребърни съдове и отпива от позлатени винени чаши. Никога не си беше представяла, че един ден мечтата ѝ ще се превърне в кошмар.

За десета поредна вечер те се хранеха заедно с Ветас. Въпреки обичайната суматоха, изпълваща дома денем, и множеството от мъже — в някои дни наброяващи повече от шестдесет — вечерите неизменно протичаха тихо. Ветас използваше времето, за да обучава Нила да се държи изтънчено и да засипва Яков с похвали и подаръци. Нила ненавиждаше всяка секунда от тези вечери. Лордът не спираше да говори за незначителни неща, като от време на време добавяше по някое напътствие или пък разпитваше гостите си.

Нила отлично знаеше, че това не беше проява на дружелюбност. Ветас изтръгваше информация. Откриваше нови неща за тях и ги складираше в онзи свой коварен ум.

Разбира се, за себе си не издаваше нищо. Беше майстор в избягването на въпроси. Ето защо Нила се изненада, когато благоволи да отговори на нейния.

— Лейди Винцеслав — обясни Ветас — притежава елитните наемници от Крилете на Адом. Вярвам, че си чувала за тях?

— Всеки е чувал за тях — каза Нила и хвърли бърз поглед към Фая. Жената седеше сковано на стола си, втренчена в празното място до Яков. През всяка една от досегашните вечери там бе седял синът ѝ Йосип, юноша на около петнадесет, с липсващ безименен пръст на дясната ръка. Тази вечер столът беше празен.

— Почти всеки, да — съгласи се лордът. — В момента те се сражават срещу кезианската армия. Аз бих искал да ги използвам за друго.

Нила заръчка храната с вилицата си. Не искаше да е тук. Не искаше повече да гледа безчувственото лице на Ветас.

— И това е всичко? Те са наемници. Не можете ли просто да… ги наемете?

— Това е всичко — каза Ветас и ѝ отправи скована усмивка.

Това далеч не беше всичко, разбира се. Съществуваше и друга причина, поради която ухажваше дамата. Вероятно наистина искаше да наеме хората ѝ, но замисълът му едва ли се изчерпваше само с това. Не че на Нила ѝ пукаше. Просто ѝ се искаше тази вечеря да приключи. Но нямаше. Не и докато Ветас не кажеше.

— Вие искате да я използвате — каза тя.

Ветас я погледна въпросително над ръба на чашата си.

— По някакъв начин да я включите в замислите си… — Тя посочи по протежение на масата. Като се изключеше тукашния край, останалата част от нея беше покрита с документи — писма, списъци, фактури; всичко, свързано с дейността на лорда. Нила беше прочела няколко от тях, когато ѝ се бе удала възможност. Не изглеждаше да имат някакво значение.

Ветас се усмихна на Яков.

— Лейди Винцеслав е вдовица и много интелигентна жена. От нея би излязла чудесна съпруга.

— Съпруга? — прихна Нила. Почти в същия миг тя се опомни и сепнато притисна длан над устата си.

— Да — потвърди Ветас сякаш не беше чул неверието в гласа ѝ. — Съпруга. — Той се приведе към Яков. — Нали разбираш, че всеки благородник се нуждае от добра съпруга. Важно е да се ожениш за жена с връзки.

— Да, чичо Ветас.

— Добро дете.

— Чичо Ветас, аз мислех, че в Адро вече няма благородници?

Ветас му кимна.

— Адранските благородници се крият, момчето ми. Не забравяй, че ти си престолонаследникът. Някой ден благородниците ще се завърнат и когато това стане, ти ще застанеш начело.

Нила престана да ровичка в чинията си. За първи път чуваше Ветас да отваря дума за аристокрацията. Винаги се бе досещала, че Яков, в качеството си на кандидат за престола, има своето място в плановете на лорда, ала до този момент той не бе говорил за това.

Тя зачака Ветас да продължи. Той обаче само отпи глътка от виното си.

Фая продължаваше да се взира в празния стол срещу нея. Беше започнала да се поклаща едва забележимо, с отпуснато чене и сбърчено чело.

— Вие използвате всички — каза Нила. — Мен. Яков. Лейди Винцеслав. — Какво всъщност искаш от нас? — идеше ѝ да изкрещи. — Защо си дошъл в Адопещ?

Ветас я погледна с известна изненада.

— Разбира се. Нали така правят благородниците. Но — той се пресегна и бащински потупа ръката на Яков — то е за ваша защита. Аристократите са длъжни да защитават народа, без значение до какви неприятни средства им се наложи да прибегнат.

Нила стовари длан върху плота, с което стресна Яков.

— Престанете! — кресна тя. Трябваше да се вкопчи в ръба на масата, за да спре треперенето си.

— С какво да престана? — невинно се поинтересува Ветас.

— Нила — обади се Яков, — защо крещиш на чичо Ветас?

Ветас отново ѝ се усмихна сковано.

Тя щеше да сграбчи ножа за хранене и да се нахвърли върху него, ако Фая не беше заговорила.

— Къде е синът ми?

Пръстите на Ветас изтрополиха по масата. Вниманието му се пренасочи от Нила към Фая.

— Нила — каза той, без да я поглежда, — мисля, че е време да заведеш Яков в стаята му.

— Няма ли да има десерт, чичо Ветас? — попита момчето.

— Разбира се, детето ми. Ще заръчам да ти донесат. Бягай сега.

Нила все още се изкушаваше да грабне ножа и да се хвърли към лорда. В продължение на една секунда тя остана неподвижна, заета да преценява шансовете си за успех.

— Ела, Яков — каза накрая и се надигна от мястото си, като протегна ръка към детето.

Тя заведе Яков на горния етаж и му помогна да извади няколко играчки, преди да влезе в собствената си стая и да изхвръкне в коридора. Стъпваше внимателно, за да избегне скърцащите дъски, и така се прокрадна до стълбището на прислугата, отвеждащо до кухнята. Нила слезе до средата му и положи ухо на стената.

— … била опожарена — спокойно казваше Ветас. Гласът му беше приглушен от стените. — Имало единадесет гроба. Изглежда огънят ги е връхлетял в леглата им. Местните казаха, че намерили единствено пепел и овъглени кости.

Разнеслото се ридание сепна Нила. Последва тихият звук на плач. Фая.

Ветас продължи сякаш не беше забелязал реакцията на Фая.

— Няма да имам време да проуча въпроса лично. Във всеки случай изглежда, че всичките ти деца са мъртви.

— Къде е синът ми? — настоя Фая. Хлипането ѝ притихваше, последвано от няколко подсмърквания.

— Освен това получих достоверни сведения, че съпругът ти е бил затворен от Тамас. Изглежда, е признал, че е изнудван, и фелдмаршалът възнамерява да го екзекутира по обвинение в държавна измяна. — Гласът на Ветас продължи все така монотонно, като че говореше за времето. — Информаторите ми сред служителите на затвора не са много, но би трябвало до около седмица да разполагам с повече информация.

— Къде — масата изкънтя като от нечий удар с юмрук — е синът ми?

— Предвид арестуването на твоя съпруг, двамата със сина ти вече не сте ми нужни. Теб ще задържа за някоя и друга седмица, а сина ти продадох на кезианците. Той ще бъде пренесен тайно…

Прекъсна го рев, последван от трясък. Стените се разтърсиха, сетне всичко притихна. Нила затаи дъх. Нима Фая беше нападнала Ветас? Дали беше успяла?

Тишината се разтегли. Стори ѝ се, че долавя нечие тежко дишане откъм трапезарията.

— Това — заговори накрая Ветас — не беше много разумно. — Вратата на трапезарията се отвори и лордът заговори на един от мъжете си: — Отведете я в мазето. След малко и аз ще се присъединя.

Нечии тежки стъпки отекнаха в трапезарията. Звукът от борба се възобнови.

— Ще те убия, мерзавецо! — крещеше Фая. — Очите ще ти избода! Ще ти откъсна езика! Нищо няма да остане от теб, след като приключа! — Множество проклятия и викове последваха Фая извън трапезарията и скоро заглъхнаха, щом я отведоха в мазето.

Нила се ослушва още няколко минути, преди да чуе как Ветас напуска трапезарията. Неговите леки, отмерени стъпки се отправиха надолу по коридора; вратата към подземието изскърца. Нила преброи до сто, преди да се спусне в кухнята.

Тя се огледа бързо. Веднага забеляза, че кухнята е била пререждана. Премести едно от столчетата до мивката и се покатери на него, за да достигне най-горния ред шкафчета. Нищо. Нила изруга под нос и слезе. Намери търсеното под мивката. Пак на старото, достъпно за деца място.

Тя грабна буркана с луга и го остави на кухненската маса. Бързо намери празна кутия от подправки. Издуха останалите на дъното засъхнали листенца и преля половин чаша луга вътре.

— Какво правиш?

Нила едва не изтърва съда с луга. Тя повдигна очи.

Привилегированият Дъфорд стоеше на прага на кухнята. Ръстът и магьосническите му ръкавици го караха да изглежда внушително, а всички в прислугата добре познаваха сприхавия му характер.

— Отсипвам си малко луга, милорд — отвърна тя.

— За какво ти е?

— Одеве си накапах ръкава със сос — каза Нила и защипа единия ръкав на роклята си. Надяваше се, че Дъфорд няма да си направи труда да се вглежда по-отблизо. — Искам да го изпера, преди да е останало петно.

— Мислех, че Лорд Ветас ясно заяви, че вече не бива да се занимаваш с пране.

— Това е само едно малко петно, милорд. — Нила се опита да докара срамежлива усмивка и издаде раменете си напред, за да накара гърдите си да изпъкнат. — Не исках да притеснявам останалите слуги.

Погледът на Дъфорд се задържа върху пазвата ѝ.

— Хубаво. Но се увери, че момчето е заспало. Тази вечер дъртата харпия най-сетне ще си получи заслуженото и ще е трудно да я смълчим. — След кратко тършуване из шкафовете Дъфорд откри половин хляб и го отнесе със себе си, като дъвчеше замислено.

Нила върна лугата на мястото ѝ, а кутията от подправки прибра в джоба на роклята си. Тя се върна в стаята си, чудейки се колко ли щеше да е трудно да отрови едновременно и Ветас, и Дъфорд.