Червената лястовица

10

Ваня Егоров палеше една след друга цигарите Житан, изпратени му от резидента в Париж. Очите му бяха уморени, имаше чувството, че около гърдите му е стегнат железен обръч. На кожената подложка на бюрото му лежеше още един доклад от екипите по проследяването, третият от доста месеци насам. Американски дипломат, подозиран като офицер на ЦРУ, беше проследен по време на дванадесетчасов тактически контролен обход преди две нощи. По следите на младия американец имаше няколко екипа, а броят на хората, които го следяха, се бе увеличил в късния следобед и през нощта, когато стана по-вероятно този янки да провежда операция и да се е насочил към среща с агент. Екипите се въодушевиха, когато пролича, че младият американски глупак не е открил, че го следят. Това беше голяма рядкост.

Окончателният брой на проследяващите бе стигнал до сто и двадесет, открито се хвалеха в доклада на ФСБ. Обилният снеговалеж през деня бе приземил наблюдаващия самолет, но наземните екипи продължиха на много нива, сменяйки често опашките. Агенти, придвижващи се пеша, бяха пръснати пред американеца по най-вероятните му маршрути, а по фланговете се придвижваха паралелни екипи. Имаше поне по един пасивен постоянен наблюдател в шестдесетте от всичките сто и осемдесет станции на московското метро, в случай че американецът променеше внезапно курса си. Егоров прелисти нетърпеливо последната страница на доклада. Тези долбойобы от ФСБ, тези шибаняци.

Американецът влязъл в парка „Соколники“ в североизточна Москва призори, минал покрай разнебитен увеселителен парк, тъмен и замръзнал, покрай ръждясало виенско колело и влязъл в лабиринта от алеи, обградени с почернели голи дървета. Спрял до празен, украсен с орнаменти фонтан, седнал на циментовия бордюр в студа, съзерцавайки тъпо голите цветни лехи. В този момент криптираният радиотрафик излязъл от строя. Това беше. Срещата. Насочили са очилата за нощно виждане върху този янки, добре, но защо не са се разпръснали и не са идентифицирали никого наоколо, никого! Един самотен пешеходец, потаен, нервен, движещ се по посока на някакъв фонтан.

Докато четеше доклада, Егоров ясно можеше да си представи онези типове от ФСБ как се мятат от дърво към дърво, с прикрепените устройства за нощно виждане на главите, гора, пълна със зелени човечета с изпъкнали очи. Бяха докарали дори куче следотърсач, за да търси дали наоколо няма нещо заровено. Елзасецът бе свикнал да следи американци, трениран да се фокусира върху миризмата, генерирана от сапуни „Диал“ и дезодоранти „Шуър“ — миризмата на Америка.

И те бяха чакали. И американецът бе чакал. Далеч над традиционния четириминутен прозорец. Десет, двадесет, тридесет минути. Нищо. Целият парк бил празен. Кучето тичало по следите, оставени от краката на американеца, но не сигнализирало за нищо. Никакви тайници, нищо, заровено в земята, никакви устройства, нищо. Радиоколите по външната страна на парка обикаляли бавно, регистрирайки сто табелки с номера на коли в района, които трябвало да се проверят. Нищо. После американецът напуснал парка и отново, съвсем нетрадиционно, продължил право към къщи, без да се опитва да провери дали е следен. Радиостанциите на ФСБ замлъкнали.

Егоров с отвращение метна доклада в контейнера на бюрото си. ФСБ се поздравяваха сами за „перфектното проследяващо придвижване“, за това, че заекът не е имал и представа, че е бил запушен в бутилка. Голяма работа, помисли си Егоров, и какво бяха постигнали?

* * *

Ваня Егоров не знаеше, но суетенето по проследяването, проведено от ФСБ на американския оперативен работник, беше създало достатъчно вълнения на Марбъл, който бе тръгнал към парка „Соколники“ за срещата с американеца, и той реши да изчака и да наблюдава от една покрита автобусна спирка на улица

„Маленковская“, на няколко пресечки от входа на парка. Неговият изключителен уличен инстинкт бе потвърден, когато видя три радиоколи да се придвижват редом една до друга на около сто метра от него. Наблюдаващите екипи се облягаха на калниците на колите, пушеха цигари и не особено потайно си подаваха една бутилка. Това беше класическата грешка на уличното проследяване, да се струпват и да припкат заедно като тараканки, същински хлебарки.

Много добре, още едно отлагане на смъртна присъда в живота, който съм си избрал, помисли си Марбъл, докато се отдалечаваше от квартала. Колко още му оставаше? Мислеше си какво ще напише във високочестотното си съобщение тази нощ и че е необходимо спешно да намери причина да замине зад граница. Трябваше отново да се срещне с Натаниъл.

На следващата сутрин Зюганов, шефът на отдел

„Контраразузнаване“, изпрати класифицирана записка до генерал Егоров, меморандум, имащ за цел да демонстрира далновидността на самия него и овладяването на ситуацията от негова страна.

Би могло да има ограничен брой обяснения за действията на американския офицер:

1. Това би могло да бъде действие за предизвикване, а после за количествено оценяване на потенциалните възможности на лицата, работещи в системата за проследяване на ФСБ, включително и за събиране на разузнавателна информация за сигналите на криптираните честоти на ФСБ.

2. Американецът е открил, че има опашка, отказал се е от планираната среща и е отвел екипите в парка, за да ги подведе.

3. Американецът не е разбрал, но агентът му е провалил срещата по неизвестни причини.

Тази операция на американците изглежда зле планирана и некадърно проведена и отразява нашата трайна оценка за резидента на ЦРУ, Гондорф, като старши офицер, непригоден за справяне със сложните задачи на неговия ранг, нещастен продукт на дългогодишни протекции.

На кого му пука за този полип? — помисли си Егоров. — Ние си имаме достатъчно тъпи, безполезни, разглезени некадърници и в нашата собствена служба.

Ваня знаеше, беше сигурен, че те отново са го изпуснали, че къртицата все още е някъде тук, поти се през нощта в леглото си, предава Русия, излага на риск неговото — на Ваня! — политическо и персонално бъдеще.

После денят му бе съсипан окончателно от един следобеден телефонен разговор с Кремъл, равният глас на президента кънтеше кухо от другия край на криптираната линия. В. В. Путин знаеше за снощната хайка и повтори различните интерпретации на това, което се бе случило. Ваня наум си отбеляза факта, че записката на Зюганов си е намерила път до онзи кабинет.

— Един успех на контраразузнаването срещу американците ще бъде съвсем навременен сега — беше измъркал президентът по телефона. — В период на криза в Родината има по-малко време за хозяйки, домакините, да дрънкат тенджери и тигани в знак протест. — Линията замлъкна, но Ваня не проговори. Той добре познаваше кадансите в говора на президента. — Не разполагаме с излишно време — каза Путин накрая и линията прекъсна.

Ваня се взря в телефонната слушалка и я окачи на апарата. Сукин сын. Кучи син. Той натисна копчето на интеркома си.

— Зюганов, веднага!

Къртицата все още беше тук, но ако тайните срещи в Москва се проваляха, ключът трябваше да е в някоя друга страна, извън Русия. А Наш беше буквално зад съседната врата, във Финландия. Наш. Той отново натисна копчето на интеркома.

— Егорова. Племенницата ми. Незабавно.

След двадесет минути Доминика вече седеше пред бюрото му. Началникът на контраразузнаването Зюганов, чиито крака не докосваха пода, седеше до нея. Всичките три копчета на лилипутския му безформен черен костюм бяха закопчани. Той стискаше двете облегалки на стола, а неизменната му лека невъзмутима усмивка вбесяваше Ваня. Неговото отровно джудже.

Както обикновено, Доминика представляваше изключителна гледка, облечена в морскосиня пола и сако, с коса, вдигната нагоре в обичайната ѝ прическа на кок. Вече не беше такава новачка в службата, за да не е чувала за неговите изстъпления в килиите за изтезания в „Лубянка“ по време на мрачните години на Съветския съюз.

Това бяха слухове, невероятни, повтаряни единствено между близки приятели вътре в службата. Зюганов се бе изявявал като един от двамата главни екзекутори в „Лубянка“, млад за поста си, но много подходящ за тази работа просто защото беше имунизиран за целия ѝ ужас. Говореше се, че джуджето се прехласвало по затворниците си, висящи от гредите на тавана или проснати на масите или на наклонения под, с глави в сифона на канализацията. Той ги опипваше, местеше ги — танц с парцалени кукли, така го наричаха, — облягаше ги на стените, за да може да им говори, докато нервно нагласяше и пренагласяше крайниците им. Доминика си представи мръсните рубашки, пурпурните шии…

— Изглежда, сякаш вечно си седим тук, ти и аз — каза весело Ваня. Доминика изчисти главата си от килията. Тя видя жълтия ореол, ярък и голям. Очертаваше се интересна среща. — Хубаво е да те видя отново.

— Благодаря — тихо каза тя и събра сили за това, което престоеше.

— Доволен съм, че генерал Корчной ти предложи място в Американски отдел.

О, я стига — помисли си тя.

— Когато полковник Семьонов ме освободи от Пети отдел, нямах работа. Много съм признателна на генерала за тази възможност — каза Доминика.

— Корчной ми каза, че е впечатлен от работата ти срещу французина — продължи Ваня.

— Въпреки факта, че операцията бе неуспешна — отговори Доминика.

— Всички ние имаме своите успехи и провали — каза Ваня, окъпан в жълто, влизайки в ролята на добър благ човечец.

Гласът на Доминика леко се повиши.

— Операцията срещу Делон все още щеше да бъде в ход, ако Пети отдел не бе действал преждевременно. Ние можехме да проникнем във френското министерство на отбраната.

— Прочетох делото. Имало е перспектива. Защо не сме я реализирали? — меко я прекъсна Зюганов. Доминика се насили да не облещи очи, като видя параболата от черно, разгръщаща се зад раменете на Зюганов като криле на прилеп. Шейтан, помисли си Доминика, чист дявол.

— Трябва да попитате началника на Пети отдел — каза тя, без да поглежда Зюганов в очите, защото не искаше да вижда какво има зад тях.

— Може би ще го направя — каза Зюганов.

— Е, достатъчно. Няма полза от взаимни обвинения. Ефрейтор Егорова, това не е мястото, на което да се оспорват решения, взети от старши офицери — меко каза Ваня.

Доминика задържа гласа си равен, а очите ѝ не се отделяха от тези на чичо ѝ.

— Точно за това службата се бори за оцеляване. Точно затова Русия не е конкурентна. Заради отношение като това. Заради офицери като Семьонов. Те са кръвопийци, впити в корема, смучещи кръв, неспособни да помръднат.

В стаята настана тишина, докато двамата се взираха един в друг. Зюганов наблюдаваше лицето ѝ, а ръцете му не се помръдваха от ръкохватките на стола.

— Какво да правя с теб, племеннице? — каза Ваня накрая, стана от бюрото си и отиде до големия панорамен прозорец. — Служебната ти характеристика е много добра, не бива да застрашаваш кариерата, която е пред теб. Дори и само начинът, по който ми говориш, е достатъчен, за да те отстраним от службата. Искаш ли да продължиш с оплакванията си?

И помисли за майка си, каза си наум Доминика.

— И помисли за майка си — каза Ваня. — Тя се нуждае от твоята подкрепа.

— Знам, че се възползвам от нашата роднинска връзка — каза Доминика. — Но нашата работа е твърде важна, за да я оставим да се върши по старинный начин, с методите, с които винаги е била вършена. — Тя се обърна, за да може да наблюдава чичо си при прозореца. Разбра две неща. На Ваня не му пукаше за нищо от казаното, той си имаше друг план, който включваше и нея, и затова тя прояви известна волност в коментарите си. Разбра също и че Зюганов попи думите ѝ, тя можеше да усети как изпуска топлина като пещ. Той беше създание, което не можеше да бъде доволно, ако нямаше плячка. Тя не го поглеждаше.

Ваня поклати глава, взирайки се през прозореца. Добре дошли в съвременното СВР, помисли си той — подобрения, реформи, връзки с обществеността и жени в службата. Младши офицери критикуват старите методи.

— Значи не ти харесват старите методи? — попита я Ваня.

— Не ми харесва, когато по каквато и да е причина се проваля операция, която би могла да успее — отговори му Доминика.

— И си убедена, че можеш сама да проведеш своя собствена операция? — меко попита Ваня.

— С напътствието и съветите на офицери като вас и генерал Корчной… и полковник Зюганов, разбира се — каза Доминика. Тя се насили да включи дребния любител на трупове, седнал до нея. Той обърна към нея главата си с уши, щръкнали като дръжки на делва, и кимна.

— Повечето биха казали, че ти си твърде млада, твърде неопитна, но ще поживеем, ще видим — Доминика забеляза тона на Ваня, медената фраза преди удара на камшика. — Естеството на задачата, която имам предвид, за нещастие ще те извади от Американския отдел.

— Каква задача? — попита тя. Щеше да запищи, ако ѝ кажеше, че отново трябва да съблазнява някого.

— Задгранично назначение, в резидентурата, ще се занимаваш с оперативна работа. Операция по вербуване. — Ваня нямаше кой знае какви спомени от задгранични операции, но говореше така, сякаш са му доставяли огромно удоволствие.

— Задгранично назначение? — Доминика не знаеше какво да каже. Никога не беше излизала извън Русия.

— В Скандинавия. Имам нужда от някой нов, свеж кадър, с тези инстинкти, които ти демонстрира — каза той. Имаш предвид с някой мъж. Той видя очите ѝ и вдигна ръка. — Нямам предвид това, което си мислиш. Имам нужда от оперативен работник.

— Точно това искам да бъда — каза Доминика. — Да бъда член на службата, да работя за Русия.

Зюганов заговори с мек и мазен глас, а думите му бяха въглищночерни.

— Това и ще правите. Задачата е деликатна, изисква големи умения. Една от най-трудните задачи. Вие трябва да унищожите един американски офицер от ЦРУ.

Максим Волонтов, резидентът на СВР в руското посолство в Хелзинки, наблюдаваше от кабинета си как Доминика върви по коридора, за да върне кафеникавата папка в архива за вечерта. Откак бе пристигнала в резидентурата от Москва, Доминика все проверяваше папката, всяка сутрин, и я взимаше в работната зона, за да я чете, и обикновено си записваше нещо в тетрадката, взимаше си бележки. В края на деня я връщаше на чиновника в архива по установената практика на резидентурата. Освен Волонтов и Доминика беше единственият офицер, на когото бе позволено да чете точно това досие. То беше копие на папката на СВР за американския офицер от ЦРУ Натаниъл Наш, изпратено от Ясеново.

Волонтов забеляза краката ѝ на танцьорка, тялото под ризата. Той беше на петдесет и пет години, покрит с брадавици, дебел, със зализан нагоре съветски перчем в стил петдесетте години на миналия век. Имаше един железен зъб в задната част на устата, който се виждаше само когато се усмихваше, сиреч никога. Костюмът му беше тъмен, провиснал и лъснат на места. Ако приемем, че съвременните шпиони бяха направени от космически композитни вещества, Волонтов си беше останал целият от стоманени плочки и нитове.

Доминика наблюдаваше с интерес оранжевата мъгла на измамата и кариеризма около куршумообразната му глава. Оранжево, различно от жълто обагрените моржове у дома. Но той се бе задържал много години през наистина трудните времена в КГБ, умееше да се адаптира и да оцелява. Именно специфичните му инстинкти за оцеляване му казваха да се отнася предпазливо с племенницата на първия заместник-директор на СВР Егоров, Въпреки че това го глождеше. Плюс това младата сладурана беше тук по специално назначение. Деликатна задача. След едноседмична подготовка тази вечер Доминика щеше да присъства на първия си дипломатически прием — националния празник на Испания, в елегантното испанско посолство — и да види дали би могла да зърне американеца Наш. Волонтов също щеше да бъде там и да я наблюдава. Интересно как ли ще се справи с приема? Напомпаните с дизелово гориво мисли на Волонтов се насочиха към великолепните ордьоври, които испанците винаги сервираха.

Доминика бе настанена във временен апартамент в стария квартал на Хелзинки, набързо нает от резидентурата по заповед от Москва, отделéн преднамерено от общността на руското посолство, натъпкано в миниатюрни жилища в общия комплекс. Хелзинки беше истинско чудо. Тя се захласваше по спретнатите улици, сградите, боядисани в жълто, червено и оранжево, фасонираните первази и дантелените завеси, които висяха по прозорците дори на магазините.

В удобния си малък апартамент Доминика се подготвяше за испанския национален празник. Постави си грим, облече дрехите си. Изчетка косата си, усещаше колко гореща е дръжката на четката в ръката ѝ. Всъщност тя се чувстваше гореща, готова за битка. Малкият ѝ апартамент бе залят от разлюлени ивици от цветове: червено, алено, лавандула; страст, вълнение, предизвикателство. Припомни си какво я бе инструктирал Волонтов за начина, по който да действа, за да успее с американеца. Тази първа вечер — установяване на контакт, в следващите седмици — инсцениране на нова среща, после редовни срещи, създаване на приятелски връзки, изграждане на доверие, разкриване на навиците и модела му на поведение.

Бяха я инструктирали и в центъра. Преди да напусне Москва, Зюганов бе провел кратък разговор с нея.

— Ефрейтор, имате ли някакви въпроси? — попита я той. Без да дочака отговор, продължи: — Давате си сметка, че това не е операция по вербуване, поне не и в класическия смисъл. Основната цел не е да получим чужда информация. — Той облиза устните си. Доминика остана мълчалива и неподвижна. — Не — продължи Зюганов, — това е по-скоро капан, примка. Всичко, което ни е нужно, е индикация — активна или пасивна — как и кога този американец се среща с агента си. Аз ще направя останалото. — Басовият му глас стана по-копринен. — Обдирать. Искам да го одерете до кокал. Оставям на вас да решите как.

Той се втренчи в очите ѝ. Доминика беше сигурна, че той знае за способността ѝ да вижда цветове. Неговите собствени очи казваха: разгадай ме, ако можеш. Доминика му благодари за инструктажа и бързо се изнесе.

Този Наш беше квалифициран офицер от ЦРУ. Дори и при един-единствен контакт с него щеше да е нужна голяма предпазливост. Но разликата беше, че провеждането на тази операция срещу американеца беше оставена изцяло на нейната преценка. Операцията беше нейна.

Доминика остави четката, стисна ръба на тоалетката и се вгледа в огледалото.

Взря се в себе си. Що за човек беше той? Щеше ли да може да издържи на контакта с него? Ами ако не я хареса? Щеше ли да пробие в неговите дейности? Тя трябваше бързо да определи какъв е правилният подход към него. Помни твоите техники: разкрий, оцени, манипулирай неговите слабости.

Тя се наклони по-близо до огледалото. Резидентът Волонтов ще наблюдава, и онези биволи в центъра също щяха да следят резултата, биволските очи на стадото, всички щяха да са обърнати към нея. Много добре, тя щеше да им покаже на какво е способна.

Американците бяха материалисти, самомнителни, некультурные. В лекциите в академията се подчертаеше, че в ЦРУ осъществяват всичко с пари и технологии, но че им липсва дух. Тя щеше да му покаже дух! Американские освен това бяха и отстъпчиви, изнежени, избягваха конфликтите, избягваха риска. Тя щеше да му вдъхне увереност. КГБ бе доминирало над американците през шестдесетте, по времето на Хрушчов, по времето на Студената война. Сега беше неин ред. Ръцете я заболяха от стискането на тоалетката. Тя наметна зимното си палто и тръгна към вратата. Това момченце от ЦРУ нямаше и идея какво ще му се случи.

Разкошната приемна зала на партерния етаж на испанското посолство беше ярко осветена от трите огромни блестящи кристални полилея. Редица плъзгащи се остъклени френски портали опасваха едната страна на залата, зад която имаше малка градина с декоративна растителност, но в момента те бяха затворени заради мразовития студ на късната есен. Залата беше препълнена и стотици образи се въртяха покрай Доминика, докато тя стоеше на долната площадка, наблюдавайки гостите. Бизнес костюми, смокинги, вечерни рокли, голи шии, вдигнати коси, шушукане настрани, избухване в силен смях с отметнати глави. Цигарена пепел по реверите, дузина езици, говорени едновременно, стъклария, увита с влажни салфетки. Редовните посетители на партита циркулираха в постоянно променящ се модел, глъчката от гласовете им звучеше като равномерен рев. По краищата на залата имаше поставени маси, отрупани с храна и напитки. Хората се бяха наредили в три редици. Доминика се напрегна, за да потисне калейдоскопа от цветове и да се справи с претоварването.

Чудеше се как да привлече погледа на Натаниъл Наш в това стадо. Той дори можеше и да не е тук тази вечер. Минути след като тя влезе в приемната зала, бе притисната от няколко възрастни мъже, на вид дипломати, които се накланяха твърде близо, говореха твърде високо и гледаха твърде очебийно гърдите ѝ. Доминика носеше сив костюм, с един-единствен наниз от перли, жакетът му беше закопчан и само от време на време се подаваше лек намек за черната дантела отдолу. Нищо курвенско, мислеше си Доминика, но изтънчено секси. Безспорно някои скандинавки сигурно биха могли да се обличат като леки жени. Например онази снажна блондинка, застанала до двойния остъклен портал, преливаща извън кашмиреното си горнище — всеки елемент от релефа ѝ се виждаше. Косата ѝ беше много руса, почти бяла и тя си играеше с нея, докато се смееше на нещо, което млад мъж ѝ говореше. Младият мъж. Това беше Наш. Тя познаваше лицето му от стотиците снимки в досието му.

Доминика бавно започна да си проправя път към остъкления портал, но беше все едно да се промъкваш през вечерната тълпа в московското метро. Когато стигна до портала, мис Скандинавия и Наш бяха изчезнали. Доминика се опита да потърси русата глава на жената — амазонката беше с половин глава повисока от всички в стаята, — но не можа да я види. Както я бяха учили в академията, Доминика тръгна по посока на часовниковата стрелка по външния край на приемната зала, търсейки Наш. Приближи до една от сервираните маси, до която стоеше резидентът Волонтов. Чинията и устата му преливаха от тапас[35]. Той не правеше опит да разговаря с никого. Пъхна парче тортиля еспаньола в устата си, без изобщо да си дава сметка за тълпата край себе си.

Доминика продължи да обикаля по краищата на залата. Успя да види широките рамене на блондинката, заобиколена от очаровани потни лица на поне четирима други мъже. Но не и Наш. Накрая го видя в ъгъла на помещението, близо до един от баровете.

Черна коса, спретната фигура, облечен в тъмносин костюм с бледосиня риза и простичка черна вратовръзка. Лицето му беше открито, изражението — енергично. Той има заслепяваща усмивка, излъчваща искреност, помисли си Доминика. Застана близо до една колона на балната зала, достатъчно небрежно, но така че американецът да не може да я забележи. Но найзабележителното, това, което най-много изненада Доминика, беше, че Наш е обвит в тъмен пурпур, хубав цвят, топъл, искрен, безопасен. Тя го беше виждала само два пъти при други хора — при баща си и при генерал Корчной.

Наш разговаряше с нисък плешив мъж на около петдесет години, с голям нос, закръглен като патладжан. Тя разпозна в него един от преводачите в руското посолство, как му беше името? Трентов? Титов? Не, Тишков. Преводачът на посланика. Говореше английски, френски, немски и фински. Тя се доближи още, използвайки тълпата при бара като прикритие, и посегна да си вземе чаша шампанско. Чу, че Наш говори на отличен руски, без акцент, със запотения Тишков, който държеше водна чаша, пълна наполовина със скоч. Той слушаше нервно Наш, хвърляше му колебливи погледи и от време на време кимаше с глава. А Наш дори говореше като руснак: ръцете му се отваряха и затваряха, сякаш разпръсваше думите във въздуха. Забележително!

Доминика отпи от шампанското и се приближи още малко. Наблюдаваше Наш над ръба на чашата си. Той седеше спокойно, не притискаше Тишков, но се навеждаше напред, за да бъде чут над глъчката в залата. Разказваше на малкия картоф вица за съветския гражданин, който паркирал пред Кремъл. „Един полицай се втурнал към него и изкрещял: „Ти луд ли си? Тук се помещава цялото правителство!“ „Няма проблем — казал човекът. — Ключалките на колата ми са много сигурни.“

Тишков се опитваше да се засмее.

От другия край на бюфета Доминика наблюдаваше как Наш взе още едно уиски на Тишков. Преводачът сега разказваше свой виц и държеше американеца за ръката, докато говореше. Наш се смееше и Доминика всъщност видя, че той прилага силата на своя чар върху човечеца. Внимателен, очарователен, дискретен, той караше Тишков да се чувства спокойно и удобно.

Той си е шпионин, помисли си Доминика.

Погледна зад Наш и Тишков към Волонтов, застанал някъде в средата на залата. Глиганът резидент изобщо не си даваше сметка за сблъсъка, досущ като по учебник, между американския разузнавач и потенциалната мишена. Наш вдигна поглед и бързо сканира залата. Очите им се срещнаха и се задържаха за миг, Доминика погледна встрани и Наш бързо обърна вниманието си отново към Тишков. Той не показа че я е забелязал. Но за част от секундата Доминика почувства разтърсване, първото електрическо избръмчаване, зъннннн, когато видиш мишената си отблизо. Нейната плячка. Някога ги наричаха Главния враг.

Доминика се отдръпна леко назад зад колоната и продължи да наблюдава американеца. Очарователно — това естествено, свободно поведение. По-младият мъж поддържаше интереса на по-възрастния Тишков. Уверен, но не и невоспитанный, не груб или арогантен, не такъв като нейните бивши колеги в Пети отдел. Симпатичный. Предишната ѝ нервност за създаването на контакта, за работата ѝ с американеца се изпари. Засърбяха я ръцете, искаше ѝ се веднага да започне да го разработва, да влезе в неговото пространство, в главата му, както бе направила с Михаил в Москва, и да използва лицето и фигурата си, за да привлече вниманието му. Просто въпрос на приближаване, на бързо представяне и…

Не. Успокой се. Докато Тишков е там, тя няма да започне да го разработва. Инструкциите от центъра по отношение на Наш бяха недвусмислени. Контактът трябва да бъде личен, неофициален и никой в посолството не бива да знае, с изключение на Волонтов. Тя трябва да се държи професионално, да бъде точна, пресметлива, хитра. Това бяха изискванията за тази операция и тя нямаше да се отклони от тях. Нуждаеше се от по-добра стратегия, за да се запознае с него, а не просто от планиране на присъствие на всички дипломатически приеми в Хелзинки през следващата календарна година.

Няколко дни по-късно съдбата предостави на Доминика възможността, от която се нуждаеше, на място, което тя никога не би могла да предвиди. Въпреки скромния уличен вход под непретенциозния неонов надпис, плувната зала „Иржонкату“ в центъра на Хелзинки беше неокласическа перла, построена през двадесетте години на двайсети век, разположена на няколко пресечки от гарата. Медните лампи в стил арт деко покрай балюстрадата на мецанина над елегантния басейн хвърляха движещи се сенки по сивите мраморни пиластри и блестящите плочи на пода.

Благодарение на постоянните уроци по плувна терапия в балетното училище Доминика беше силен и пристрастен плувец. Започна да посещава басейна, който бе на няколко преки от апартамента ѝ, като отдушник. Предпочиташе обедния час. Вечер беше прекалено тъмно, прекалено студено, а и да се прибираш сама по това време беше доста потискащо. Започваше да се чувства все по-самотна и колеблива. Волонтов, изразявайки московското нетърпение, я притискаше да ускори запознанството си с Наш; той не се интересуваше, че нагласяването на правдоподобен случаен „сблъсък“ с мишената, дори и с оглед на това, че Хелзинки бе сравнително малък град, не можеше да се осъществи автоматично.

Пробивът на Доминика дойде, когато Волонтов поиска от нея да изготви един спешен доклад за Ясеново. Тя пропусна обедния си час за плуване, затова отиде след работа въпреки студа и мрака. И видя Нейт да излиза от мъжките съблекални и да върви по ръба на басейна с хавлия на врата. Тя седеше в другия край, с крака, спуснати във водата, когато го видя. Без да бърза, стана и се доближи до една от мраморните колони, и започна да го наблюдава. Той плуваше равномерно и мощно. Доминика гледаше как раменете му се свиват и разпускат, докато гребеше във водата.

Тя потисна нервността си. Трябваше ли да направи скок — буквално и метафорично? Можеше да изчака и да рапортува пред Волонтов, че е открила един от навиците на Наш и че вече се придвижва напред с плановете за установяване на контакт. Но това щеше да се изтълкува единствено като забавяне. Трябваше да действа сега, на мига: приводить в действие, както казваха в академията, задействай операцията. Това беше идеалният шанс за първи контакт, който наистина си беше случаен и ненагласен. Действай!

Доминика носеше скромен състезателен цял бански и проста бяла плувна шапка. Плъзна се във водата и бавно се придвижи през няколкото коридора до този, в който беше Наш. Заплува бавно, оставайки го да я задмине, после отново го остави да я изпревари на следващата дължина. Нагласи си времето така че при третия път да се появи в края на басейна, докато той се обръщаше и започваше следващата дължина.

Доминика започна да плува така че да бъде наравно с Наш, и установи, че ѝ се удава с лекота. Нито един от двамата не плуваше много бързо. През очилата си тя можеше да вижда тялото му под водата, движещо се ритмично в лек свободен стил. Двамата докоснаха ръба на басейна едновременно и започнаха нова дължина към дълбокия му край. По това време Нейт вече бе забелязал плувеца, поддържащ неговото темпо. Погледна под водата и видя, че е жена в състезателен бански, с ритмични и силни движения.

Нейт ускори малко, за да види дали десетина по-дълбоки загребвания няма да го изтеглят малко по-напред от мистериозната плувкиня. Тя остана наравно с него без очевидни усилия. Нейт заплува по-бързо, напрягайки мускули, но тя не изостана. Нейт усили леко ударите с краката си и погледна встрани. Тя все още беше там. Приближаваха до стената и Нейт реши да ускори, да направи рязко камшично обръщане и да усили темпото към противоположната стена. Да видим дали ще може да направи такова обръщане и да финишира със спринт. Пое си дъх и приближи до стената. Краката му вече бяха над раменете, стъпалата му удариха експлозивно в плочките, той се отблъсна от стената чисто и силно, готов да ускори. Въртеше ръце с високо вдигнати лакти, забиваше, дърпаше напред, равномерното цап-цап-цап при влизането им във водата изпълваше като метроном ушите му. Ускори ударите на краката си и почувства надигане на вълна около главата и раменете си. Ритмично, бързо ограничи дишането си на една страна, настрани от момичето. Щеше да има достатъчно време, когато докоснеше стената, за да я изчака да дойде запенена до него. През последните пет метра Нейт се разпъна и плъзна, и се обърна настрани, за да погледне по посока на момичето. Но тя беше там и вдигнатата от нея вълна вече плискаше стената в мига, в който той я докосна. Беше го изпреварила. Тя го огледа, изправяйки се в плитката част на басейна. Свали шапката от главата си и разтърси леко мократа си коса.

— Плувате прекрасно — каза Нейт на английски. — Да не сте в някой отбор?

— Не, всъщност не — каза Доминика. Нейт погледна силните ѝ рамене, елегантните ръце, хванали стената, равните къси нокти и тези сини очи, електрикови, големи. Той определи английския ѝ акцент като балтийски или руски. Имаше много финландци, които говореха английски с руски акцент.

— От Хелзинки ли сте? — попита я той.

— Не, рускиня съм — отговори Доминика, гледайки дали на лицето му ще се появи реакция, презрение, отхвърляне. Вместо това се появи сияйната му усмивка. Давай напред, мистър ЦРУ, помисли си тя. Какво ще кажеш сега!

— Видях как веднъж отборът по плуване на „Динамо“ се състезаваше във Филаделфия — каза Нейт. — Те бяха много добри, особено в бътерфлая. — Водата от басейна се плискаше по раменете му, отразявайки пурпурната му мъгла.

— Разбира се — каза Доминика. — Руските плувци са най-добрите в света.

Тя се накани да каже: както и във всички спортове, но се спря. Това вече ще е прекалено, помисли си, успокой топката. Чудесно, контактът е осъществен, националността е определена, сега хвърляй въдицата. Конспиративните техники от „Гората“. Тя отиде до стълбичката, за да излезе от басейна.

— Вечер ли идвате тук? — попита Нейт, когато Доминика каза, че трябва да върви. Мускулите на гърба ѝ се свиваха, когато се качваше по стълбичката.

— Не, разписанието ми е нередовно — отговори Доминика, опитвайки се да звучи като Гарбо, — много нередовно. — Тя гледаше внимателно лицето му — изглеждаше разочарован. Добре! — Не знам кога ще бъда пак тук, но може би ще се срещнем отново.

Тя почувства очите му върху себе си, докато излизаше от басейна и вървеше към женската съблекалня.

Така се случи, че Доминика и Нейт се срещнаха отново в басейна след два дни. Тя кимна неопределено на неговото махване с ръка. Плуваха няколко дължини един до друг. Доминика го даваше полека, бавно, незаинтересовано. Беше благовъзпитана, резервирана, в съзнателен противовес на неговата тромава американска неофициалност. Постоянно си напомняше да не бъде толкова нервна. Когато я погледнеше, тя разбираше от изражението му, че той нищо не подозира. Той не е наясно какво е това, мислеше си тя с тръпка на вълнение. Офицерът от ЦРУ не знае кой стои срещу него. Когато дойде време да си върви, тя отново излезе от басейна без забавяне. Този път погледна назад към него. Махване, без усмивка. Това беше достатъчно засега.

В продължение на няколко седмици те се срещнаха пет или шест пъти и нито веднъж не беше случайно. Доминика си бе избрала хотел „Торни“, разположен диагонално на улицата срещу входа на басейна. През повечето вечери седеше в салона до прозореца и наблюдаваше пристигането му. Доколкото можеше да разбере, никой не го придружаваше. И никой не го следеше, беше чист.

Доминика се опита да изгражда взаимоотношенията им малко по малко, на недоловими етапи. Тъй като продължаваха да се срещат на басейна, изглеждаше естествено да се представят един на друг. Нейт каза, че е дипломат в американското посолство и работи в икономическия отдел, а Доминика — че е административен асистент в руското посолство. Тя го чу да декламира легендата си и му разказа своята. Той е много естествен, мислеше си тя. Що за обучение получават те? Типичен доверчив американец, неспособен на истинска конспирация. Той я гледаше безхитростно и пурпурната му аура никога не се променяше. Господи, колко е сериозна, мислеше си Нейт. Типична рускиня, страхуваща се да не стъпи накриво. Но той харесваше нейната резервираност, нейната подразбираща се чувственост, харесваше му начинът, по който го гледаше с тези нейни сини очи. Особено много му харесваше как произнася името му, Неит. Но унило си казваше, че тя не би могла да има допуск до никаква секретна информация. Хайде стига, просто красива секре-тарка в руското посолството. Двадесет и четири-двадесет и пет годишна московчанка, външно министерство, дипломатическата служба, младши администратор, не бе забравила да махне фамилното и бащиното си име от регистрационния картон в басейна. За да се измъкне от Москва толкова млада, сигурно има високопоставен покровител. Не беше трудно да се повярва, гледайки това лице, тялото под банския. Недостижимо. Нейт реши да я подаде за проверка, просто проформа, но знаеше, че щеше да продължи напред.

Това не беше секс капан за безпомощен французин на родна почва, казваше си Доминика. Това беше операция на чужд терен, срещу чужд разузнавач. Той беше обучен от ЦРУ, тя знаеше, че трябва да навива внимателно влакното на въдицата. Беше написала рапорта си за първоначалния контакт до Ясеново, давайки подробности за първите няколко срещи. Волонтов напираше за по-бърз напредък.

Две седмици, а все още нямаше отговор от Ленгли на грамата за нейната проверка. Типично, на кого ли му пука, мислеше си Нейт. Достатъчно беше да я среща понякога и да се захласва по това лице. Беше я накарал да се усмихне два пъти, английският ѝ беше достатъчно добър, за да схваща шегите. Не смяташе да се разприказва на руски и да я уплаши.

Една вечер, като свършиха с плуването, те се насочиха към стълбичката, за да излязат от басейна, и се блъснаха един в друг. Банският ѝ беше прилепнал до извитите ѝ форми. Нейт видя пулса ѝ под опънатата тъкан. Той ѝ предложи ръката си, за да се изкачи по стълбичката. Нейната ръка беше силна, топла при допир. Той я задържа за миг, после я пусна. Безстрастно лице, никаква реакция. Задържа погледа ѝ за още един миг. Тя смъкна плувната си шапка и разтърси коси.

Доминика знаеше, че той я гледа, и остана хладна, дистанцирана. Какво ли би казал, ако научеше, че тя е била обучавана за лястовичка, ако научеше какво е направила с Делон и с Устинов? Не, тя изобщо, ама изобщо нямаше да го съблазнява. И щеше да чуе крясъците чак от Москва. Не, този път щеше да го направи с дисциплина, с интелигентност, с умение. Давай напред, помисли си тя. Време е да започнеш с отварянето на човешкия плик, да разтърсиш тази разстройващо консистентна пурпурна мантия.

Доминика прие предложението на Нейт тази вечер да се отбият на чаша вино в близкия бар. Лицето му се озари от изненада, после от удоволствие. Да се видят един друг на тротоара изглеждаше странно. Доминика се настани уверено до малката масичка, обгърнала чашата с вино в ръце.

Сега измъкването на информацията: от кое място на Съединените щати произхождате? Имате ли братя и сестри? С какво се занимава семейството ви? Тя вървеше по списък, запълвайки празнотите в неговата папка.

Ако Нейт не беше достатъчно опитен, това можеше да му прозвучи като разпит. Може би просто е нервна или отклонява въпросите за самата себе си. Когато не са напрегнати, руснаците са просто бездушни. Е, добре, нека се отпусне. Той нямаше да прибързва, за да не я уплаши. Да я уплаши с какво, запита се. Тя не беше мишена, а и той не възнамеряваше да спи с нея.

Той поръча черен хляб и сирене. Колко умно, каза си тя, явно мисли, че ние, руснаците, ядем само това. Втора чаша вино? Не, благодаря ви. Накрая Доминика каза, че трябва да се прибира вкъщи. Нейт попита дали може да я изпрати до дома ѝ. Пред вратата на нейния малък модерен блок тя видя, че той се съпротивлява на силния импулс да се наведе за лека целувка по бузата, и го наблюдаваше как се опитва да реши — всички мъже са еднакви, — после му подаде ръка, стисна я здраво и влезе във входа. През стъклената врата видя как той се обърна и си тръгна с ръце в джобовете.

Квалифицираният офицер разузнавач от СВР, възпитаничката на Школата за лястовички и на академията за външно разузнаване се поздрави за хубавата вечер, за сериозния прогрес и особено за това как го отряза за целувката. После се разсмя. Страхотна куртизанка си, помисли си тя, убийца на гангстери, изкусителка на дипломати и сега отказаться, да откажеш целувка за лека нощ.

— Ей, Ромео! — каза Форсайт, надниквайки в малкия кабинет на Нейт в кабинета на ЦРУ. — Видя ли какво е дошло от централата тази сутрин за Естер Уилямс[36]? Форсайт имаше предвид резултата от проверката, която Нейт бе поискал с грамата си за Доминика Егорова. Дата и място на раждане: 1989 година, Москва, длъжност: административен асистент, Руското посолство. Той беше изпратил грамата преди повече от месец. Очакваше отговорът от централата да гласи „няма данни“ за тази жена, тя дори не беше в местната дипломатическа листа. Беше му казала, че има нисш административен ранг, на самото дъно. Останалата част от грамата на Нейт бегло описваше контакта, базиран на случайни срещи в плувния басейн. Напълно безполезна, без допуск, без потенциал.

— Не, не съм видял грамата. На дъската ли е закачена? — попита Нейт.

— Ето тук моето копие — каза Форсайт. — Хвърли ѝ един поглед. — Той му подаде документа и се изкиска. Докато Нейт четеше, зад Форсайт се появи Гейбъл.

— О, Томи Фъкфастър[37]! Прочете ли резултата от проверката? — каза Гейбъл. Той също се смееше. Нейт не ги погледна, а продължи да чете.

1. Проверката на субекта показва потвърден статус на ефрейтор от СВР, вероятно в Първи отдел („Компютърно и информационно разпространение“). Приблизителна дата на постъпване в СВР 2007–2008 г. Завършила академията за външно разузнаване (АВР) 2010 г. Вероятна фамилна връзка с първия заместник-директор на СВР Иван (Ваня) Дмитриевич Егоров. Назначаването на субекта във Финландия не е отразено в списъците на министерството на външните работи на Руската федерация, предполагаем статус TDY (временно назначение) и /или специфична оперативна задача с ограничен срок.

2. Коментар на централата: референтен контакт е от интерес за центр. Семейните връзки на обекта с ръководител на СВР вероятно могат да ѝ подсигурят уникален допуск и да създадат възможност за много ценно вербуване.

3. Одобрение за старанието на бюрото за предприемчивото разкритие и активната разработка. Насърчете офицера от бюрото да преследва обекта за допълнително оценяване и разработване. Централата остава в подкрепа на оперативните планове на бюрото при необходимост. Поздрави.

Нейт вдигна поглед от грамата към Форсайт и Гейбъл.

— Не можеш да получиш по-добър рапорт от проверката от този — каза Форсайт. — От това може да излезе нещо голямо, ако успееш да стигнеш до края с това вербуване.

Нейт имаше чувството, че краката му се изпълват с цимент.

— Чувствам, че това не е вярно, Том. Тя е не е включена в мрежата, рангът ѝ е твърде нисък. Трябва да пробваме дали ще се поддаде на вербуване. Има обаче някаква резервираност и затвореност в нея. — Той отново погледна грамата. — През последните петдесет години в академията не са били допускани жени. Може да пропилея шест месеца да я разработвам заради едното нищо. Мисля, че трябва да се концентрирам някъде другаде.

Гейбъл се наведе покрай рамото на Форсайт.

— Правилно, обмисли го от край до край. — Той се разсмя. — По дяволите, майтапиш ли се с мен? Бомба като тази, плюс че е близък роднина на някой от най-горния етаж на СВР? Ти по-добре провери всичко внимателно и старателно. Нямам нищо против да разработваш и някой друг. Но тази дяволска зряла слива само чака да бъде откъсната.

— Схванах, схванах — каза Нейт. — Просто тя не изглежда като оперативен работник на СВР. Мрачна и наплашена, поне според моята преценка. — Той сви рамене и погледна другите двама.

— Зарежи тая преценка, хлапе. Ти получи солиден кандидат за разработка — каза Гейбъл и излезе от кабинета. — Ще обсъдим оперативните планове, когато си готов — добави той през рамо.

Форсайт също се обърна да си върви и намигна на Нейт.

Той го погледна и кимна. Окей, да видим докъде ще стигнетая работа, каза си. Прахосване на време. Хайде, мотивирай се.

Отсега нататък Доминика Егорова беше нещо повече от красиво лице. Тя бе мишена за разработка.

Малко по-нагоре по улицата, на която се намираше американското посолство, в руското посолство резидентът Волонтов кастреше Доминика за бавния напредък на операцията ѝ.

— Ефрейтор Егорова, направихте добър старт, но напредъкът ви е твърде бавен. Генерал Егоров изпрати три запитвания за актуализиране на информацията след пристигането ви. Трябва да удвоите усилията си, за да придвижите напред вашето приятелство с Наш. По-чести срещи. Каране на ски заедно. Пътешествия за уикендите. Бъдете изобретателна. Генерал Егоров още веднъж препоръча да култивирате в Наш емоционална зависимост от вас.

Волонтов се облегна назад в стола и прокара мръсни пръсти през намазаната с брилянтин коса.

— Благодаря, полковник — каза Доминика. Чичо ѝ, Семьонов, а сега и този смрадлив мутант. — Може ли да ми кажете, ако обичате, какво има предвид директор Егоров под „емоционална зависимост“?

Спокойният ѝ поглед го предизвикваше да ѝ предложи да съблазни американеца.

— Сигурен съм, че не мога да говоря от името на заместник-директора — каза Волонтов, отклонявайки се от разнебитения мост на техния разговор. — Всичко, което е необходимо, е да се фокусирате върху придвижването на отношенията ви напред. Развийте връзки на доверие. — Волонтов размаха ръце във въздуха, за да илюстрира какво би могло да означава „връзки на доверие“. — И най-важното — накарайте го да говори за себе си.

— Разбира се, полковник — каза Доминика, ставайки от стола. — Ще придвижа нещата напред и ще ви държа в течение. Благодаря ви за ценните насоки.

След заседанието с Волонтов Доминика беше като изпразнена. Той действаше в незначителен и гаден свят, пълен с лукави намеци и инсинуации. „Връзки на доверие“, „емоционална зависимост“. Школата за лястовички. През цялата си кариера ли щеше да се разправя с това?

Докато вървеше към вкъщи, Доминика кипеше от ярост. Отърси се от това! Тя беше изпратена по назначение в чужда страна, живееше в свой собствен апартамент в малък град от приказките. Това беше чудесно. Имаше да върши важна работа срещу квалифициран американски офицер от разузнаването. Е, той не изглеждаше толкова опасен, но си беше офицер от ЦРУ и това беше достатъчно. Тази вечер тя щеше да го подведе да говори повече за себе си. Щеше да го попита какво мисли за руснаците — той все още не си беше признал, че говори езика. Щеше да го накара да говори за Москва. Трябваше да признае, че е бил на работа там. Докато вървеше бързо по осветената улица към

„Иржонкату“, несъзнавайки, че куцането ѝ е по-забележимо, тя с нетърпение очакваше срещата.

Нейт също вървеше към „Иржонкату“ и мислеше усилено, главата му беше толкова заета, че едва осъзна, че е забравил за улицата и е игнорирал своите шест правила. Събуди се, плейбой, помисли си той. Това е първата вечер от новата ти разработка. Той използва червената светлина, за да пресече улицата и смени посоката, за да хвърли поглед наоколо, докато наблюдаваше трафика. Никакви налучквания, никакви случайности. Върви още три пресечки и го направи отново. Няма повтарящи се субекти. Това вече не е забавна свалка със синеока славянка в мокър бански. Не, ако тя беше офицер от СВР — а той все още се съмняваше в това, — Наш щеше да отдели нужното внимание и да направи някои допълнителни оценки. Господи, по-добре щеше да му бъде да разработва този пияница Тишков. Най-малкото той поне имаше достъп до документи и протоколи от тайни срещи. Това би било истински трофей, нещо, което щеше да вдигне шумотевица у дома.

Доминика също бе потънала в мисли и затова пропусна да провери дали не я следят, докато не се озова на три пресечки от басейна. За да поправи небрежността си, тя направи безсмислено обръщане на посоката в алеята — пенсионерите биха завили от възмущение — и се почувства нелепо. Тъй като и двамата разсеяно вършееха по улицата, завиха зад различни ъгли и пристигнаха пред входната врата на басейна в едно и също време. Дишането на Доминика беше ускорено, пулсът на Нейт усилен, но и двамата помнеха какво трябва да си направят един на друг и се захванаха за работа.

Доминика се облегна на дървената преграда на сепарето. Дългите ѝ пръсти бавно обвиха столчето на винената чаша. Нейт седеше срещу нея с опънати крака, кръстосани в глезените. Беше облечен в пуловер с остро деколте и джинси, я тя — в плетена синя жилетка и плисирана пола, с тъмен чорапогащник и черни обувки с ниски токове. Нейт забеляза, че люлее крака си под масата.

— Американците никога не приемат нещата сериозно — каза Доминика. — Винаги обръщат всичко на шега.

— Колко американци познаваш? — попита я Нейт. — Била ли си в Съединените щати?

— В балетното училище имаше един студент американец — отвърна тя. — Той винаги се шегуваше. — Тя нямаше проблем със споменаването на балетното училище, то беше част от легендата ѝ.

— А добър танцьор ли беше? — попита Нейт.

— Не особено — каза Доминика. — Програмата беше много трудна, а той не полагаше достатъчно усилия.

— Сигурно му е било самотно — подметна Нейт. — Разведе ли го из Москва, ходехте ли да пийвате заедно?

— Не, разбира се, не, това беше забранено.

— Забранено? Коя част? Пийването или да го накарате да се чувства като у дома си? — попита Нейт, взирайки се във винената чаша.

Доминика го погледна за миг, после отклони очи.

— Виждаш ли, винаги си правиш шеги — каза тя.

— Това не е шега. Просто се чудя какво ще запомни той за Русия, за Москва. Дали ще има хубави спомени от града, или ще си спомня само, че е бил самотен, необичан?

Какво странно нещо каза, помисли си Доминика.

— А ти какво знаеш за Москва? — попита тя, знаейки част от отговора.

— Живях там година, мисля, че ти казах преди, работех в американското посолство. Живеех в жилищния комплекс до посолството.

Никакъв интерес, никакво отклонение.

— Хареса ли ти? — попита тя.

— Вечно бях зает, нямах достатъчно време да изследвам града. — Той отпи глътка от виното и ѝ се усмихна. — Иска ми се да те бях познавал тогава, ти би могла да ме разведеш насам-натам. Освен ако не е било забранено.

Невинно малко момченце, помисли си Доминика. Какъв театър! Тя игнорира коментара.

— Защо си напуснал само след година? Мислех, че дипломатическият мандат е по-дълъг.

Отговорът му щеше да бъде водещото изречение на доклада ѝ.

— Неочаквано се освободи място в Хелзинки — каза Нейт. — И се преместих.

Много хитро, помисли си Доминика. Тя забелязва, че пурпурът около раменете му не се променя дори когато не говореше истината. Много професионално.

— Тъжно ли ти беше, че напускаш? — попита Доминика.

— В някои отношения, да — каза Нейт. — Но освен това ми беше тъжно и за Русия.

— Тъжно за Русия ли? Защо?

— Ние приключихме Студената война, без да си нанесем удар един на друг, но на няколко пъти бяхме на ръба. Каквото и да си мислите за съветската система, тя е минало. Мисля, че всички се надяват Русия да има ново бъдеше, свобода, по-добър живот за гражданите ѝ.

— И ти мислиш, че животът в Русия сега не е по-добър? — попита Доминика, опитвайки се да потуши възмущението в гласа си.

— В някои отношения е по-добър, разбира се — каза Нейт, свивайки рамене. — Но аз мисля, че народът все още страда. Найжестокият резултат е да видиш зората на новата епоха, но нищо да не се появи от нея.

— Не разбирам — каза Доминика.

Да видим дали ще захапе стръвта, помисли си той.

— Не го приемай погрешно, но аз мисля, че вашите настоящи лидери създават система не по-малко позорна и мракобесническа от съветската в миналото. Но не е толкова очевидно. Тя е модерна, телегенична, в крак с времето. Новите оръжия са петролът и природният газ, но зад сцената има точно толкова жестокост, репресии и корупция, както и преди. — Нейт погледна смутено Доминика и вдигна ръце. — Съжалявам. Нямах намерение да критикувам.

Въпреки цялата си подготовка и практика Доминика никога досега не попадала в подобна дискусия с американец. Тя трябваше да не забравя, че той е разузнавач, че е вещ в изказването на провокативни мнения, за да изстиска някакви коментари от нея. Каза си да се отпусне. Сега не беше моментът да губи контрол. И все пак трябваше да отговори.

— Думите ти не са верни — започна тя. — Това е от този тип антируско отношение, което ние постоянно усещаме. Но то просто не е вярно.

Мислейки за ренегата, офицера от КГБ, отровен с полоний, и за застреляната в асансьора журналистка, Нейт довърши виното си.

— Кажи това на Александър Литвиненко или на Анна Политковска — каза Нейт.

Или на Димитрий Устинов, помисли си виновно Доминика.

Но въпреки това тя му беше бясна.

ТОРТИЛЯ ЕСПАНЬОЛА В ИСПАНСКОТО ПОСОЛСТВО

Запържете подправени и нарязани на средни кубчета картофи и накълцан лук в много олио, докато омекнат, после махнете и отцедете. Добавете разбити яйца към картофите и лука и ги върнете в намасления тиган. Задушете на средна температура, докато яйцата на дъното започнат да покафеняват. Поставете една чиния върху тигана, обърнете тортилята върху нея, после я плезнете обратно в тигана и запечете, докато стане златистокафява.