Червената лястовица

40

Бенфорд, Форсайт и Гейбъл бяха в атинското бюро. Те стояха до единия край на надраскана заседателна маса в обезопасена стая — десетметров пластмасов контейнер на пластмасови крака вътре в огромна приемна зала, под ярката светлина на флуоресцентни пури, наредени по тавана. Чашите им с кафе добавиха нови горещи отпечатъци до множеството предишни. Нейт беше в амбулаторията, за да му махнат част от шевовете.

— Голяма лудница ще стане, ако Дива не се съгласи да се върне — каза Гейбъл. — Руснаците ще бъдат толкова вбесени, че ще застрелят Марбъл напук.

Бенфорд постави чанта на масата, разкопча ключалките на капака ѝ и се обърна към Гейбъл.

— Ще се зарадваш да чуеш, че току-що ти бе избран да убедиш Дива да не дезертира, а да се върне обратно в службата, при това на поста си — каза Бенфорд. — Ако изключим нашата млада суперзвезда, Доминика уважава най-много теб. Ти си единственият, когото тя нарича, как беше, братвурст?

— Браток — каза Гейбъл. — Означава брат.

— Разбирам. Добре, братко, тя вижда в мен човека, който я е предал, и по подразбиране това обхваща цялото ЦРУ. По оперативни причини не искаме да включим Наш твърде много, освен това съществува фатално напрежение поради неблагоразумните физически взаимоотношения между тях двамата. — Той погледна към Форсайт, а после, по-многозначително, към Гейбъл. — Ето затова аз поверявам тази безкрайно деликатна част от операцията на теб — каза Бенфорд, — Браток, накарай Дива да се съгласи.

Бенфорд отвори чантата си и я обърна надолу. Документи и гланцирани черно-бели снимки се разпиляха върху масата. Форсайт ги събра на купчинка и започна да ги разглежда една по една, след което ги подаваше на Гейбъл. На снимките се виждаше някаква река, спокойна и бавна, с диагонална черта от пяна при един яз, а над него — мост с двулентово шосе на бетонни колони, с осветителни стълбове и извити конзоли по парапета, със замъци от двете страни на реката, единият с квадратна кула, другият — нисък и назъбен. Малки прости къщички покрай реката и опушени жилищни блокове в далечината на фона на сивото небе. Тирове с брезентови покривала бяха наредени в една линия на моста.

— Мостът на река Нарва — каза Бенфорд, посочвайки към една от снимките. — От дясната страна е Русия. От лявата — Западът, ако поискате да наречете така Естония. — Той обърна рязко друга снимка. — Контролно-пропускателният пункт. Тихо е, предимно камиони, движението е бавно. Петербург е на сто и тридесет километра на север. — Бенфорд потупа снимката. — Ето тук ще пресече тя.

— Защо ни е да правим това? — попити Гейбъл. — Гърците могат да я ескортират до летището и да я качат на самолета. Ще си бъде у дома за три часа.

Бенфорд продължи да се взира в една от снимките и накрая отговори:

— Да използвам една от неуместните хазартни метафори на Форсайт: ние завършихме с реми, малко или много. От една страна, благодарение на Марбъл неутрализирахме къртицата във Вашингтон. От друга, претърпяхме тежката загуба на нашия агент. В замяна положението и реномето на Дива, надяваме се, се издигнаха невероятно. Би могло да се добави — каза той, отпивайки от кафето си, — че извадихме безкраен късмет със спасението на Дива и Наш от смъртоносния капан на онзи убиец, спецназа.

За мен единственият неудовлетворителен аспект на всичко това е крайната цена, платена от този смел възрастен човек. Опитах се да го убедя да продължи както преди, да не предприема прибързани действия, но той беше непреклонен. Чувстваше, че времето му намалява.

Бенфорд гледаше лицата им, после започна отново да рови снимките.

— Отказвам да оставя това да свърши така — каза Бенфорд, потупвайки лекичко с чантата по масата. — Искам да повдигна един висящ въпрос.

— Какъв въпрос? — попита Форсайт.

— Марбъл. Възнамерявам да си го върнем. Той си заслужи пенсионирането — каза Бенфорд. В стаята беше тихо. Единственият шум вътре беше нахлуването на вкарвания през клапите на отдушниците въздух.

Гейбъл поклати глава.

— Малко вероятно е при настоящото му положение. Арестуван западен шпионин — каза той. — В Лефортово няма опция да пускат осъдените да работят навън и да се прибират само за сън в затвора.

Форсайт си мълчеше, той разбра какво предстои.

— Надявам се, че центърът ще бъде доволен да размени Марбъл — каза Бенфорд.

— Размяна? — попита Гейбъл. — Кого предлагаш да…

— Дива. Те искат да си я върнат достатъчно много, за да пуснат Марбъл да си тръгне. Това никога не би се случило при Сталин или Андропов, но сега имаме нова Русия. Путин е загрижен за имиджа си у дома и в чужбина. Дива знае една тайна — няколко тайни, които могат да му причинят големи вътрешни проблеми.

— Руснаците никога няма да се съгласят — каза Гейбъл. — Те никога няма да освободят Марбъл. Те ще си мислят за бъдещи предатели и че ще загубят престиж, че ще изглеждат слаби.

— Всъщност те вече се съгласиха. Путин ще нареди на центъра да направи сделката.

— Нека изясним — каза Гейбъл. — Ти си направил сделка с руснаците за шпионска размяна, без да си сигурен дали Дива ще се съгласи да се върне?

— Именно за това разчитам на теб — каза Бенфорд. — Освен другото немислимо е, че Дива ще продължи да се дърпа, когато ѝ се каже, че решението ѝ да не се върне ще доведе до отмяна на освобождаването на Марбъл от руснаците.

— Страхотен коз! — каза Гейбъл. Бенфорд го погледна раздразнено. — Няма начин да мотивираме тази жена да се върне в Москва като наш таен източник. Имам предвид, ако тя ни е обидена, засегната от нашите манипулации, може просто да дръпне щепсела напук. Това ще бъде последното, което ще чуем от нея.

— Очаквам от теб да обезсилиш негативните аспекти на нашите манипулации спрямо нея. Мотивирай я. Седни с нея и я подготви за вътрешно шпиониране. Подчертай, че тя е единствената, която държи ключа към свободата на Марбъл — каза Бенфорд.

— Да обезсиля негативите, схванах. Добре де! Ще отида до Глифада след час — каза Гейбъл.

— Имаме краен срок — добави Бенфорд — Казах на руснаците, че сме притиснати. Остават ни дни, даже часове.

— Нарва — промърмори Гейбъл. — Естония. Мамка му!

Двама грузинци стояха мирно в офиса на Зюганов, гледайки в петното на стената над главата на джуджето. Те бяха чистильщики, „чистачи“ среден клас, занаятчии от отдел V на СВР, „Мокри поръчки“, наследник на управлението на генерал Павел Судаплатов за специални задачи, което елиминираше съветските врагове у дома и в чужбина в продължение на четири десетилетия. Зюганов четеше току-що пристигналия доклад от информатор в гръцката полиция. Главорезите си тръгнаха.

После Зюганов привика Людмила Цуканова. Тя влезе бавно в кабинета му, закръглена, колеблива, гледаща в лъснатите си кафяви обувки над едрата си отпусната гръд, силно пристегната от униформена куртка с прекалено малък размер. Кафявата ѝ коса беше неравно подстригана и доста къса. Кръглото ѝ славянско лице на пръв поглед изглеждаше румено, сякаш от цветущо здраве, но при по-внимателно вглеждане си проличаваше, че тридесет и пет годишната жена страда от розацея. Червеното петно на брадичката ѝ изглеждаше доста болезнено.

Притеснена, Людмила седна и заслуша Зюганов, който говори повече от половин час. Изглеждаше, че се чувства некомфортно, но черните ѝ очи, акулските ѝ очи, кукленските ѝ очи нито за миг не се отклониха от лицето му. Когато той свърши, Людмила кимна и излезе от кабинета му.

Малко по-късно Гейбъл забеляза, че под кожата си Бенфорд имаше огромен резервоар с бликаща пот — видя се, докато излагаше операцията в стил китайски пъзел в повествователен поток, който подсказваше, че двигателният ремък на езика му се е откачил от маховика на мозъка му.

— Форсайт, ти трябва да останеш в бюрото, за да отклоняваш неизбежния необуздан трафик от грами от Първия лорд на Адмиралтейството, европейския шеф и от другите учени глави от централата.

Аз ще отлетя предварително за Естония, за да подготвя младия шеф на бюрото там и да вляза във връзка с полицията — КаПо, така ги наричат, преди бяха обучени от руснаците, но сега са натовци и са много сериозни и старателни. Очаквам центърът им да се активира, да забръмчи и да покрие цяла Естония, за да види какво могат да вземат, дори и да опитат отвличане, за да си върнат Дива обратно.

Ти, Гейбъл, имаш най-важната задача. Крий я, пази я. Убеди Дива да се върне. Имаш един до два дни, в които да се справиш, после, в края на втория ден, я закарай на моста на Нарва в 17,00 часа местно време.

До това време по абсолютно никакви причини никой няма да използва телефон, нито клетъчен, нито линеен. Московски правила, ясно ли е? Руският SIGNIT във всяко отношение е много добър в проследяването на мобилни телефони и центърът все още има източници в бившия си сателит.

Гейбъл, предлагам ти да отлетиш от Гърция за Латвия, после да направиш едно пътуване от Рига рано сутринта; това са триста километра по шосе Е67, и мостът Нарва ще бъде затворен от КаПо, когато дневният трафик намалее, преди да започне нощният.

Гейбъл, ти трябва да посветиш цялото си налично време, за да подготвиш Дива за размяната на моста. Те ще я наблюдават много внимателно.

Искам Марбъл извън Естония два часа след размяната, извън техния обхват. Аташето ни от военновъздушните сили ми обеща един С-37 в Талин, но, Форсайт, моля те, напомни му да докара самолета там, не ми се иска да летя с икономична класа с полет на „Естония Еър“ до Трондхайм, за да го измъкна.

По-късно, докато изпращаше Бенфорд до изхода за заминаващи пътници на летище „Венизелос“, Форсайт го хвана за лакътя.

— Сериозна операция си планирал, Саймън — каза той. — Ще имаш руснаци, естонци, СВР и ЦРУ на моста, всички опипващи нервно оръжията си. С божия помощ Марбъл ще застане там в нощната мъгла, очаквайки да бъде разменен.

Бенфорд спря и се обърна към Форсайт.

— Том, Гейбъл и Дива трябва да останат на чисто. Никой не трябва да разбира къде са. Никакви клетъчни телефони, никакви контакти, нищо, което да може да даде на центъра и най-малката възможност да предприеме враждебни действия.

— Гейбъл вече изчезна — каза Форсайт. — От вчера следобед дори аз не знам къде е.

Бенфорд кимна.

— Нямаме избор, трябва да действаме така, сякаш тя вече се е съгласила. Искам Марбъл да бъде там, преди те да решат да го екзекутират. Това е единственият ни шанс. — Бенфорд се взря през прозореца към пистата. — Гейбъл ще я убеди. Трябва.

Младият шефът на бюрото в Талин, Естония, остави чашката си от кафе и изпъна гръб, когато прочете грамата на Бенфорд, предадена от централата. Той подаде глава иззад ъгъла и извика съпругата си в кабинета. Бяха само двамата — съпружески тандем. Препрочетоха заедно грамата няколко пъти. Тя стоеше зад него, опряла брадичка на рамото му, правейки списък на нещата, които трябваше да се направят бързо — хотели, коли, радиостанции, бинокли.

По инструкции на Бенфорд младият шеф се обади на своята свръзка в КаПо, Кайтсполисей, за да го помоли за спешна среща. Ескорт в града? Придружаване на кола до Нарва? Наблюдение над моста? Изритване на бившите руски владетели в проклетите им топки? С удоволствие, каза КаПо.

Бенфорд пристигна в Талин от „Венизелос“ през „Темпелхоф“ с „Луфтханза“. След кратко спиране в хотел „Шльосле“ в Стария град той завлече младия шеф на репетиционен тур за уточняване на маршрута и синхронизиране на времето до Нарва и обратно. Необозначена лада ги следваше спорадично по Е20, но изчезна в околностите на Нарва. Руснаците знаеха къде ще се проведе акцията. По пътя обратно към Талин Бенфорд спря в един грил-бар край магистралата, за да види как ще реагира ладата. Опашката продължи двеста метра и отби встрани от шосето. Бенфорд се отдаде на дълъг обяд от варени кренвирши, туршия, херинга, балтийска салата rosolje, черен хляб и тъмна бира. Надяваше се главорезите в колата да са гладни.

Хотелската стая на Бенфорд беше претърсена, но явно бяха доста добри. Нито една от традиционните тайни уловки, които той бе заредил, не беше пипната. Случайни косми, талк, подравнените ъгли на тефтера на бюрото. Но те не бяха толкова добри, колкото Бенфорд. Талинският шеф на бюрото го наблюдаваше възхитен, докато той използваше стъклена леща с размер на оризово зърно, скрита в жлеб на ръчния му часовник, за да обследва задния капак на оставения като примамка клетъчен телефон в страничния джоб на куфара му. Бенфорд вдигна поглед и кимна. Микроскопичните маркери по капака бяха разместени. Те бяха бърникали телефона и вероятно бяха свалили безполезната му памет.

В ход бяха и други подготвителни действия. В Санкт Петербург директорът на бюрото на СВР за Ленинградска област бе привикан на високочестотния директорски телефон от Ясеново. Информираха го, че ще има размяна. Наредиха му да организира и разгърне екип, който да придружи един освободен затворник, след което да ескортира „важна персона“ от моста Нарва до Ивангород и после до Санкт Петербург в най-кратко възможно време. Директорът бе оторизиран да се обади на ФСБ в Санкт Петербург и на областната гранична служба, за да си подсигури помощта им по време на размяната. Полковник Зюганов от Москва даде изрична заповед да не се допускат никакви пробле-

ми и настоя всичко да се извърши в пълна секретност.

Директорът в Санкт Петербург разбра насоките и веднага поиска и получи одобрение да транспортира важната персона от Ивангород до Санкт Петербург с хеликоптера на граничната служба. Един Як-40, част от президентската ескадрила, щеше да откара репатрирания индивид — който и дявол да беше той, помисли си ленинградският шеф — през останалата част от пътя до Москва.

Размяната на Марбъл беше назначена за следващия ден в 14,00 по Гринуич. Може би защото всички бяха възбудени, може би защото Форсайт се тревожеше за Гейбъл, може би защото знаеше, че Нейт е изваден от операцията и че го изпращат във Вашингтон, той го изведе да пийнат по бира.

Седяха под чинарите в „Таверна Салакия“ в Амбелокипи долу на хълма под посолството. Нейт се бе размотавал из бюрото, очаквайки полета си, и Форсайт почувства съжаление към хлапето. Беше преживял много, получи доста сериозни драскотини. Форсайт знаеше и какво друго го терзае освен обичайното му притеснение за досието и кариерата му.

Затова го отведе надолу по Месогейон до лакирания дървен вход на таверната и двамата седнаха навън, слушайки как градът утихва за обедната почивка. Нейт го попита дали Дива се е върнала в Русия, след като е предала Марбъл, поле гаврътна бирата си и махна да му донесат още една.

Форсайт го изгледа доста остро и Нейт му каза, че е прочел тайното досие в офиса, когато Маги не е гледала, и че вече знае цялата история за плана на Бенфорд, за това, че Доминика е „изгорила“ Марбъл. Не се ли опитахме да защитим нашия източник? Как е могла? Руснаци. Марбъл не би го направил, той беше друг човек.

Форсайт се наведе, чукна го между очите и му каза да си завре главата в задника. Каза му още, че обмисля да му нарита още повече задника заради това, че е проникнал в шифрованите комуникации. Доминика не беше имала и представа за „изгарянето“ на Марбъл, тя бе следвала заповеди, правейки това, което Бенфорд ѝ казваше, не знаеше нищо за капана за канарчета, за фаталните думи, които бе инструктирана да повтори. Беше ѝ наредено да не казва нищичко на Нейт. Тя е дисциплинирана, тя е професионалист! И беше съкрушена, когато ѝ казаха за Марбъл. Нейт мълча повече от десет минути. После каза на Форсайт, че ще отиде в тайната квартира да я види.

— Не си прави труда — каза Форсайт. — Ние затворихме квартирата вчера. Тя е с Гейбъл, а дори аз не знам къде е той.

После му разказа за шпионската размяна, замислена от Бенфорд и за моста в Естония.

— Играем по московски правила — е, добре, правилата на Нарва във всеки случай, защото имаме само тази възможност.

Нейт стисна челюсти.

— Том, аз трябва да я видя. Трябва да ми помогнеш.

— Не бих могъл, дори и да искам — каза Форсайт. — Има еднаединствена точка на земното кълбо, където е възможно тя да се появи до утре, и даже и това е петдесет на петдесет.

Нейт разбра, че Форсайт му го казва, защото е готов да го пусне да отиде.

За Нейт следващите двадесет и четири часът бяха пътешествие на самоомразата и вината. Той се отправи на път веднага след като стана от масата и се отдалечи от Форсайт, който го пусна, макар да разбра какво ще се опита да направи, защото, ако не се опиташе, щеше да бъде още по-зле, отколкото сега. Имаше един ден да се добере до там. Атинският трафик не помръдваше и бялата егейската светлина блестеше през прозорците на таксито, потта се стичаше надолу по гърба му върху пластмасовите седалки, той подхвърли няколко евро и влезе в терминала, купи си чанта, четка за зъби, тениска и билет за следващия полет за Германия, до Мюнхен, а говедата в опашката не помръдваха и той за малко не се разкрещя, но премина през охраната и дори не забеляза издигането, докато излитаха, и се чудеше защо самолетът лети толкова бавно над Алпите, а двойният автобус в Мюнхен обиколи два пъти цялото летище, преди да спре до плъзгащите се врати, и той си каза да не бърза нагоре по стълбите, навсякъде имаше камери, а шевовете го боляха и сърбяха. Безкрайното стълпотворение в огромна зала на Мюнхен, кнаквурст и бира, които повърна след пет минути, и двете VoPos, ченгетата с картечни пистолети МР5, искащи паспорта и бордовата му карта, за малко не им каза, че бърза прекалено много, а пагоните в будката, взиращи се в него, бяха допълнителна екстра в целия този тормоз! Прииска му се да се протегне вътре и да си грабне документите, но си наложи да задържи ръката встрани до тялото си, влажна и трепереща. Чакалнята беше пълна с тромави балтийци с привързани с въженца куфари, той искаше да ги разблъска и да си проправи път през тях, за да стигне до вратата, но те се струпаха пред него, а от съобщението за двучасовото закъснение прокисналият му стомах се сви още повече и той провери часовника си над сто пъти, докато седеше в нащърбения пластмасов стол, слушайки как балтийците си бъбрят. Усещаше миризмата на хляба и кренвиршите, които ядяха, и това го изпрати в тоалетната, и той отново повърна на празен стомах, истинска агония, вдигна ризата си, за да провери дали някой шев не се е отворил — кожата му беше розова и гореща на пипане, но нищо не беше потекло. Върна се обратно до терминала и потъна в трескав потен сън, виждайки лицето ѝ, чувайки гласа ѝ. Някой го ритна по крака, минавайки покрай него, и той се събуди, за да се нареди в опашката в полусъзнание, вкочанен от бръмченето в главата си, притиснат от всички страни. Накараха го да чака още на пистата, докато отстранят някакъв техническия проблем, двадесет минути, четиридесет минути, час, а балтийците не спираха и не спираха да дрънкат, главата на Нейт бръмчеше и ушите му не се изчистиха, докато не излетяха, и стюардесата го попита дали всичко е наред. Два часа по-късно не можеха да кацнат заради мъглата и щяха да ги насочат към Хелзинки, а той не можеше да понесе това! Затвори очи и сложи глава на облегалката, но мъглата се вдигна навреме. Митническото гише в спретнатото модерно талинско летище беше от неръждаема стомана и предплатеният анонимен мобилен телефон, който купи на летището, не работеше, а кормилото на взетата под наем кола имаше луфт, но той нямаше време да я сменя. Малкият двигател дрънчеше, той караше твърде бързо, качи се на околовръстното извън Талин и се насочи на юг по Е67, докато една табела не му каза, че се е насочил към проклетата Рига, и обърна и тръгна по Е20, по която се движеха огромни тирове с ремаркета и люлееха малката подскачаща кола. Едно ченге с радар го спря и му загуби сума време, преди да откъсне фиш и да му козирува, а градовете се търкаляха покрай него, извънземни имена в извънземния лунен пейзаж на плоските хълмове и ветрозащитните стени от дървета покрай кални ферми, и ето там, Раквере, после Кохтла-Ярве, после някаква си Вайвара, и периферията на град Нарва, мрачната Нарва. Беше вече следобед, по небето висяха тежки черни облаци, но той намери замъка и моста, Русия отвъд водата, но нещо го накара да се махне оттам — Не нажежавай терена! — последната му останала частица оперативна дисциплина. Мина из града, надявайки се да я зърне, но нямаше шанс, и докато се бореше с чувствата на срам и вина, се вкопчи в последната частица оперативна дисциплина и спря на един паркинг в центъра. Колата се тресеше, докато трамваите минаваха покрай нея, а ръцете на Нейт трепереха, той седеше зад замъгленото предно стъкло, а стрелката на минутите на таблото тиктакаше наобратно. Наплиска със студена вода лицето, подмишниците и стомаха си в бензиностанцията — шевовете все така сърбяха — и погледна лицето си, от едната страна синьо-черно, като Фантома от операта, какъв любовник е бил той, а после надяна тениската с гръцкото знаме и изяде един Нарва сандвич с покафеняла по краищата маруля и мас, капеща върху восъчната хартия. Фор-сайт му бе казал „на залез“, затова той запали колата и без да си усеща краката и стъпалото върху съединителя, подкара обратно към моста, но черно-жълтата раирана преграда вече бе поставена, а отстрани на централната лента бе паркиран джип. Той каза на войника, че е част от тайфата ей там на пътя, но сините очи под войнишкото кепе и късата подстрижка не можаха да разберат „тайфа“ и се втренчиха отново в паспорта на Нейт, и в този момент той натисна съединителя, заобиколи преградата и чу полицейската свирка, но не помисли, че могат да го застрелят. И ето че малко по-напред видя бус и джип, и Бенфорд, застанал там, и зрението му се замъгли, не знам дали е от клатещия се волан или от мен, и той отпусна съединителя и се спусна по инерция към него, безшумно, с последната му останала частица оперативна дисциплина.

ЕСТОНСКА САЛАТА ОТ ЦВЕКЛО — ROSOLJE

Нарежете на малки кубчета варено цвекло, варени картофи, туршия, белени ябълки, твърдо сварени яйца, сварено говеждо или свинско и солени херинги (накиснати за една нощ и изчистени) и смесете добре с квасена сметана, горчица, захар, чер пипер и оцет. Сервирайте охладена.