Червената лястовица

30

Корчной и Доминика седяха в малката дневна в апартамента на генерала. Възрастният мъж съзерцаваше нейната вълнуваща красота и забеляза как плавно се движи, как върви с изправен гръб, как очите ѝ следят неговите. Колкото повече време прекарваше с нея, толкова повече се убеждаваше, че изборът му е правилен. Сега трябваше да я вербува. Тази вечер щеше да бъде трудна.

Външно тя беше неемоционална, овладяна, концентрирана. Но в общуването ѝ, в жестовете ѝ, дори в уважението ѝ към него Корчной виждаше гняв и решителност. Тя никога не бе споменавала за Школата за лястовички, но той тихомълком бе открил повечето от фактите, също както бе направил и с разследването ѝ в Лефортово.

Ясно му беше, че тя крие нещо. Ежедневно заявяваше готовността си да започне операцията срещу американеца. Но тембърът на гласа ѝ, наклонът на главата ѝ даваха на Корчной основание да подозира, че контактът на Доминика с Наш в Хелзинки е създал вътрешно напрежение, симпатии, може би дори чувства към него. Скоро щеше да открие.

Те бяха започнали работа по „Проекта Наш“, както той го наричаше. В тъмния му кабинет със спуснати щори генералът цъкаше с дистанционното и снимките на Наш се прожектираха на бялата стена. С ъгълчето на окото си Корчной видя, че тя поема дълбоко дъх. Отстрани можеше да види, че и ноздрите ѝ потрепват. Той продължи безжалостно и детайлно да описва какво знае СВР за Наш, резюмирайки нейните собствени доклади от Хелзинки, като през цялото време внимателно я наблюдаваше и претегляше вътрешната ѝ резервираност.

После изключи прожектора и я погледна твърдо. Мисията щеше да бъде по-сложна от тази в Хелзинки, каза ѝ той. Доминика ще трябва да пътува извън Русия и с цел придаване на правдоподобност на задграничните ѝ пътувания тя щеше да бъде преназначена в куриерската служба на отдел ОТ на СВР. Трябваше да оперира сама, и то на Запад. Трябваше да се сближи с младия американец и да го съблазни, за да идентифицира онзи крыса, плъха. Можеше ли да го направи? Черните ѝ очи блеснаха, затрепкаха. Емоция. Вътрешно напрежение.

За Доминика беше сериозно предизвикателство да гледа образа на Наш на екрана. Дали генералът долавяше вълнението ѝ? Докога щеше да продължава да го мами? Дали той не беше разбрал нещо?

Тази вечер Егоров бе поканил Доминика в апартамента си. Щеше да приготви простичка вечеря, определено неруска паста, в чест на тяхното предстоящо пътуване за Рим, и щяха да продължат да обсъждат операцията. Нямаше и намек за нещо неуместно. Генерал Корчной беше изискан висш офицер, шпионин ветеран, а не грубый человек, простак. Те пътуваха с метрото, слязоха на „Строгино“ в Четвърти район и повървяха през широкия горист парк до Москва река. Блокът на Корчной беше третият от петте еднакви постройки, високи цилиндри в редица, набраздени като захарни пръчки от ръждясалите рамки на прозорците. Апартаментът му беше на дванадесетия етаж и сумрачният асансьор ръмжеше силно, докато ги отнасяше нагоре.

Малкият апартамент беше тесен, но чист и удобен, жилищно пространство на човек, който живее сам, но няма нищо против това. Имаше няколко съкровища. Прелестна малка италианска маслена картина в рамка на стената, копринен персийски килим на пода, все подсказки за кариера, преминала в задгранични пътувания. В ъгъла имаше доста поизтъркано кресло, лампа за четене и ниска библиотека с подвързани томове. Малката стая имаше изумителен изглед към извивката на реката.

Доминика видя рамкиран портрет на една жена и на младия Корчной, застанали пред езеро. Беше лято, ръката му бе обгърнала кръста ѝ.

— Това е през 1973 година — каза Корчной. — На едно от италианските езера, Маджоре, струва ми се.

— Това съпругата ви ли е? — попита Доминика. — Много е красива.

— Двадесет и шест години брак — каза той, взе рамката от Доминика и я наклони напред към избледняващата дневна светлина, за да я погледне. — Пътувахме заедно из целия свят. Италия, Малайзия, Мароко, Ню Йорк. Той постави рамката обратно на масата. — После тя се разболя. Грешни диагнози с месеци. Не се разболявай в руско посолство зад граница. — Той се усмихна. Доминика забеляза, че главата му е сведена.

Отидоха в кухнята. Генералът ѝ разказа, че се е преместил тук след смъртта на съпругата си, не можел да се върне обратно в тяхното семейно жилище. Заменил го с този апартамент, по-малък, сравнително модерен, сравнително тих, недалеч от града; а и тук можел да се наслаждава на зеленината покрай реката. Не ѝ каза, че трансмитерът, насочен от прозореца на дневната на дванадесетия етаж, има изключително хубава връзка със сателита.

Той наля две чаши със сладко молдовско вино. В кухнята имаше мивка, малък хладилник, който дрънчеше, когато вратата му се отваряше, и котлон с три газови горелки. Доминика се облегна на плота и тържествено вдигна тост за успешния изход от тяхната операция. Тя виждаше, че генералът е спокоен. Излъчваше топло пурпурно сияние, което идваше от дълбините му.

В краткото си пребиваване в отдела на Корчной тя истински се бе привързала към него. Освен че имаше изключителни технически умения и свръхестествени инстинкти, той се отнасяше към нея с уважение и дори с доброта, сякаш я съжаляваше за всичко, което е изтърпяла досега. Корчной защитаваше и одобряваше коментарите на Доминика за операцията. Всъщност изцяло застана зад нея. Къде беше през целия ми живот? — помисли си тя, спомняйки си отново за баща си. Двойната игра, която играеше, щеше да го нарани, ако излезеше наяве, може би дори щеше да ускори края на неговата кариера. Щеше ли да разбере той мотивите ѝ?

Докато приготвяше вечерята, Корчной разпитваше Доминика за живота и семейството ѝ. Извън дисциплината и протокола на кабинета тя говореше свободно и с любов за родителите си, за обучението си в балетното училище, за удоволствието от откриването на Запада. За нея Хелзинки беше истинско чудо, тя искаше да пътува из целия свят. Като му говореше така, почти забравяше, че всъщност го лъже за нещо много по-сериозно. Тя потисна дълбоко в себе си тази мисъл.

— И все пак нещо ти се е случило в Хелзинки — каза Корчной, зает с приготвянето на вечерята на кухненския плот. — Можеш ли да ми разкажеш за това?

Тя се поколеба, събирайки мислите си, докато го гледаше как кълца домати, чесън и лук и ги сотира в горещ зехтин. Удивительно, забележително, той знае как се готвят италиански ястия, помисли си тя. Кухнята мигом се изпълни с аромат.

— Американският доброволец, за когото помагах — каза тя, пресушавайки чашата си, — беше арестуван минути след предаването на документа. Резидентът беше единственият друг човек, който знаеше за срещата. Те не можаха да разберат как се е случило. Обикновено подозират най-лошото, в този случай, че информацията към американците е изтекла от мен.

Корчной ѝ наля още една чаша вино.

— Но накрая стигнаха до заключението, че не съм била аз — каза тя простичко, приключвайки въпроса, защото не искаше да говори повече за това, не искаше да продължава да го лъже.

— Да. Но аз имам предвид, че нещо друго ти се е случило в Хелзинки — каза бавно Корчной. — Прочетох докладите ти. Въпреки доста честите срещи с Наш налице е много малък реален прогрес с него.

Доминика чу тона в гласа му, подсказващ, че той явно обмисля подбора на думите си. Внимавай, помисли си тя, той тъкмо започва.

— Да, така е — каза Доминика безлично безразлично. — Той не проявяваше интерес, избягваше продължителни контакти. Голяма борба беше да го накарам да излезе с мен.

Можеше ли той да чуе лъжата?

— Странно. Жена с твоята красота. И млад мъж, атрактивен, сам, офицер от разузнаването, живеещ в чужда страна… — Корчной остави мисълта да заглъхне постепенно. Доматеният сос бълбукаше.

Доминика гледаше как генералът пръсна малко балсамов оцет в тигана, разбърка соса и започна да къса листенца босилек вътре. Ореолът му стана още по-ярък. Тя мълчеше, наблюдавайки как ръцете му късат листенцата от стеблото.

Той вдигна поглед към нея. Нито Бенфорд, нито Нейт му бяха казали, че ЦРУ я е вербувало във Финландия, но той разбра, че това е отговорът. Я да бутнем чашата!

— До този момент си имала невероятен късмет, мило момиче — каза меко Корчной. — Дори и сега, след като Съветския съюз вече го няма, това чудовище, този звяр все още е точно под повърхността.

Доминика почувства истинска тревога, усещаше, че той я подвежда. В крайна сметка явно не беше успяла да го надхитри. Той подозираше, не, този стар фокусник, този илюзионист знаеше. Ако излъжеше, ако продължеше да му показва неуважение, той можеше да я извади от операцията, да я изрита от отдела. Ако поставеше живота си в ръцете му и признаеше всичко, защо да не я докладва незабавно? Лефортово щеше да бъде детинска игра в сравнение с това, което щяха да ѝ направят след това. Защитавай се, каза си тя, пази се.

— Знам за чудовището — каза тя надменно. — Спах в подземията на Лефортово. Насилиха ме да изкарам Държавна школа № 4, Школата за лястовички. Наблюдавах ги, докато убиваха един мъж с тел, почти му отрязаха главата. Моята приятелка Марта изчезна в Хелзинки. Казаха, че е дезертирала, но аз си знам истината. — Тя осъзна, че гласът ѝ кънти в малката кухня.

Много бързо вдигна пара, помисли си Корчной. Още мъничко, каза си той.

— А младия американец, Наш, ти харесваше ли го? — попита я той.

— Предполагам — каза Доминика. — Той беше забавен, вежлив и приятен. Дори не подозирах, че американците са такива. Боже мой, казах вежлив? Тя реши, че това звучи идиотски. Той все още гледаше в нея, излъчващ пурпур, но и хладнокръвно спокойствие.

Чувстваше се като птица, неспособна да мръдне, гледаща смарагдовозелена змия, която се плъзга нагоре по клоните към гнездото ѝ.

— Останах с впечатлението, че ти познаваш този млад мъж доста по-добре от това, което си написала в докладите си по време на назначението ти в Хелзинки. — каза Корчной. Той спря и разбърка бавно соса — единствения звук в кухнята. Гласът му беше много мек. Щеше да опита. — Как точно те вербуваха?

Доминика застина. Тя погледна към него. Отвори уста, но не успя да проговори. Ето го момента, в който рискът, опасността, дефиниращи тайния ѝ живот, достигнаха до кулминация. Това беше по-голямо изпитание от зверовете в Лефортово. Ръцете ѝ трепереха, докато оставяше винената си чаша. Корчной разбъркваше соса, кухнята се изпълваше с уголемяващия се пурпурен балон около главата му, тя усещаше неговата непреодолима воля. Защити се, само ти можеш да се спасиш, излез оттук!

Тогава Корчной, изкусният майстор, каза нещо забележително.

— Доминика, разбирам го и ти давам възможност да ми кажеш, да ми се довериш.

Боже мой, какъв ли следовател би излязъл от него! Но интуицията ѝ каза да му разкрие истината, той щеше да я предпази, тя искаше той да ѝ помогне, да сподели товара ѝ, нуждаеше се от това.

— Започнах със следване на заповедите, опитвайки се да го разработвам, също както той разработваше мен — каза тя, тресейки се с цялото си тяло. — Това беше състезание, да видиш кой кого ще вербува първи. — Тя все още устояваше, тя все още висеше на ръба на скалата, над морето, над зейналата бездна. Това беше заобикаляне, не признание.

Но той нямаше да я остави да се изплъзне.

— Да, разбира се — каза Корчной. — Сега ме слушай много внимателно. Попитах те как те вербуваха.

Гласът на Доминика почти не се чуваше, чувстваше се като лунатичка. Той повдигна вежда и тя се реши, постави тупкащото си сърце в ръката му и пристъпи напред в откритото пространството.

— Не ме вербуваха. Аз избрах да работя с тях. Това беше мое решение. Така и го направих, по моите правила.

Корчной напълни една тенджера с вода от чешмата над мивката, сложи я на втората горелка и пусна вътре шепа сол. Той ѝ махна да дойде до котлона и ѝ подаде лъжица. Доминика застана над соса и започна да го бърка.

— Изобщо не ставаше дума за влюбване — каза тя с тих гласец. — Това беше мой избор.

Корчной не отговори, но тя знаеше, че е в безопасност. Сега се рееше над бездната, вятърът бучеше около нея, морето отдолу се блъскаше в скалите и тя летеше. Знаеше, че с него е в безопасност.

Корчной бе удовлетворен. Той не прие признанието ѝ като слабост, безразсъдство или глупост. Видя как пресмяташе, как оценяваше намеренията му, но най-важното — как пое смъртоносен риск на базата на необикновената си интуиция. Това беше важно. Тя щеше да има нужда да му се доверява в близкото бъдеще.

Сега той беше този, който трябваше да поеме риска. За четиринадесет години никога не се бе издавал, но те трябваше да бъдат партньори, ако искаше неговата стратегия за приемствеността да сработи. За него щеше да бъде също толкова трудно да ѝ го каже, колкото беше и за нея току-що.

Те стояха рамо до рамо до малкия котлон, газта свистеше през горелките, сосът кипеше в тигана. Дървената лъжица издаваше мек звук, почти като музикална нота, при допира си в тънкия алуминий, докато Доминика бъркаше сгъстяващите се домати. Тя обърна лице към Корчной, отблизо хубостта ѝ беше ненадмината, но тя не я използваше.

— Какво ще правим сега? — попита тихо тя. — Ще ме докладвате ли? — Искаше ѝ се да го каже, да го заяви.

— Ще те докладвам, ако превариш пастата — каза генералът, извивайки снопче сухи букатини, за да паднат във врящата вода във формата на ветрило. — И внимавай сосът да не загори по дъното. Аз ще си сваля сакото и вратовръзката. — Той се насочи към малкия коридор до неговата спалня, после спря и се обърна към нея. Сега.

— Може би ти е чудно — каза той. — Скръбта ми не може да я върне, но откакто съпругата ми почина, аз не вярвам в каузата, сърцето ми завинаги изстина към тях. Вършех си работата, но никога отново не станах един от тях. Те не спечелиха повече моята лоялност, нито пък заслужават твоята. Те ни дават всички основания за нашето презрение. — Беше направено. Той стоеше и я гледаше: очите ѝ се разшириха, живият бърз ум схвана за какво ставаше дума още преди той да свърши с разхлабването на възела на вратовръзката си. Тя зашепна:

— Това си ти? Ти си този, когото търсят? Ти си…

Корчной сложи пръст на устните си, за да я накара да замълчи.

— Внимавай за соса, продължавай да бъркаш — каза той и тръгна по коридора, оставяйки Доминика да зяпа посивялата му глава и пурпурната му мантия.

— Ние оценяваме потенциала за успех като добър, а оперативния риск като минимален — каза генерал Корчной. — Готови сме да започнем в Рим. Аз познавам града.

— Действайте! — каза Ваня. Те седяха на дивана в кабинета му. Зюганов беше в един стол от другата страна.

— Ефрейтор Егорова ще отиде при шефа на ЦРУ в Рим. Знаем адреса на резиденцията му в Чентро Сторико. Ще изберем сънен неделен следобед, когато всички са залепнали пред мача по телевизията. Ефрейтор Егорова ще обясни, че е куриер на СВР и е само за няколко дни в Рим. Поела е страшен риск, идвайки при него. Иска да се свърже с мистър Наш, Натаниъл, когото познава от Скандинавия. Шефът на бюрото ще знае какво да направи. Той ще се обади и Наш ще се метне на следващия самолет за Рим.

— И щом Наш пристигне? — попита Егоров.

— Най-вероятно ще се срещнат в хотелската стая на Наш — каза Корчной. — Стандартна процедура. Тя ще му каже, че е била прехвърлена в куриерската служба и че ще прави редовни пътувания из Европа, Азия и Южна Америка. Американците, разбира се, ще бъдат заинтересовани от нейния допуск. Възможността за прихващане на пощата на СВР ще ги развълнува. С това прикритие ние ще можем да диктуваме честотата и продължителността на бъдещите контакти. Ефрейтор Егорова ще възпламени отново искрата на отношенията, които са започнали в Хелзинки.

— Много добре — каза Егоров.

— Аз ще остана зад кулисите — добави Корчной, — за да подсигуря нужните напътствия.

— Очаквам положителни резултати — каза Ваня.

— Може ли да направя едно предложение на моя колега? — попита Зюганов. — Защо да не накараме Наш да дойде в стаята на ефрейтор Егорова? По-голям контрол, по-голяма сигурност.

Корчной се зачуди защо джуджето предлага това.

— На този етап това е дребен детайл — каза Ваня, махвайки с ръка. — Концентрирайте се върху положителните резултати.

— Разбира се — отстъпи Зюганов пред шефа си. Той се обърна към Корчной. — Вие, разбира се, ще държите в течение Ясеново за вашия статус, срещи и локации.

Корчной кимна любезно.

— Разбира се, ще докладвам редовно, когато сигурността и конспиративността позволяват.

— Благодаря — каза Зюганов.

Корчной и Доминика вървяха по коридора на централата. Сега и двамата знаеха тайните си. Беше неизречено, но всеки поглед помежду им беше по-многозначителен, връзката — като окови, неразривна и може би малко некомфортна. Тя вървеше неотклонно до него с леко накуцващата си походка, но всъщност летеше. Щеше да види Рим за първи път, щеше отново да види Наш!

Доминика чувстваше възбудата на генерала. Той беше неспокоен и нервен. Тя го погледна, докато чакаха асансьора.

— Какво има? — Общуването им сега беше изпълнено със скрит смисъл, всеки въпрос докосваше натрупващите се тайни, които споделяха.

— Нещо не е наред. Трябва да бъдем много внимателни по време на нашата малка римска ваканция — каза ѝ той. — Отсега нататък трябва да правиш точно това, което ти кажа. Лиха беданачало.

Проблемът е началото на катастрофата.

Вратите на асансьора се отвориха и затвориха, сякаш ги погълна цели.

Зюганов говореше по телефона в кабинета си. Стените на малката му стая бяха покрити със снимки на него самия и на колегите му от СВР, на морски бряг, пред дача, позиращи заедно в делегация. Повечето от тях вече бяха изчезнали, премахнати собственоръчно от него — доставяше му удоволствие да си го припомня.

Той кимаше с глава и повтаряше „да, да“ в слушалката, докато получаваше детайлните инструкции от другата страна.

— Да, да, всичко е ясно. Знам точно какво трябва да се направи. Да, да.

Затвори телефона и натисна копчето на интеркома.

— Повикайте Маторин. Да се яви незабавно.

Про сéрогоречь, а сéрuй — навстрéчь, помисли си Зюганов, седейки зад бюрото си. Говорим за вълка, а той в кошарата.

СЕЛСКИ ДОМАШЕН СОС НА МАРБЪЛ

Задушете накълцан на ситно лук, чесън и филета аншоа в зехтин, докато омекнат и си пуснат аромата, a филетата се стопят в тигана. Добавете доматено пюре в центера на тигана и запържете, като бъркате непрекъснато, докато придобие ръждив цвят. Прибавете нарязани на ситно сурови домати, натрошен сух риган, пеперонико и свежи листенца от босилек. Подправете на вкус. Варете соса до сгъстяване и накрая пръснете малко балсамов оцет. Гарнирайте с пресни накъсани листенца босилек и сервирайте с паста или с кюфтета.