Червената лястовица

15

Вече беше след полунощ, хелзинкският сняг бе отстъпил пред дъждовете на зараждащата се пролет, които се лееха по паважа, капеха от голите клони на дърветата и потракваха по прозорците. Нейт се тръшна на леглото си. На дванадесет пресечки по-нататък Доминика лежеше будна, слушаше дъжда и чувстваше как по устните ѝ още трепти целувката за лека нощ на Нейт. Беше доволна, че го е спасила, и реши, че отново ще го направи, ако се наложи.

Слава Богу, че я имаше Марта. Приятелката ѝ не само я подкрепи в решението ѝ, но ироничните ѝ горчиви коментари за живота ѝ бяха помогнали да избистри мисленето си, особено относно криенето на тайни от службата. Марта не вярваше в сляпата отдаденост. Тя ѝ каза да не бъде tricoteuse[50], да бъде вярна на себе си, да бъде предана първо към себе си, после, ако остане място, и към Русия. Доминика се тръшна на леглото си.

На пет пресечки на изток Марта Йеленова отвори вратата на апартамента си в блока, запазен за служители на руското посолство. В коридора на кооперацията се носеше тежка миризма на готвено зеле и варено телешко и ѝ напомни жилищните сгради в Москва. Изтръска дъжда от шлифера си и го окачи на закачалката до вратата.

Апартаментът ѝ беше малък, една-единствена стая с отделен кухненски бокс, зад който имаше миниатюрна баня. Жилището бе използвано от поколения служители на руското посолство и беше занемарено и мрачно, мебелите бяха надраскани и нестабилни. Марта се препъна, докато сваляше мокрите си обувки. Изкиска се на себе си. Беше пийнала и позалиташе след една дълга самотна вечер в малко заведение. В някакъв момент на вечерта си бе поръчала пит-и-панна, популярна скандинавска яхния от телешко, лук и картофи. Напусна заведението и повървя до дома си в дъжда. Беше минало известно време от сблъсъка ѝ с Волонтов и очакваното отзоваване в Москва, мъмренето, уволнението от службата така и не се бяха случили. Резидентът преднамерено и упорито я игнорираше, но не се стигна до абсолютно нищо.

Марта видя, че през последните дни Доминика се опитва да си урежда по-чести оперативни срещи с Натаниъл, най-вече защото това поддържаше щастлив Волонтов, но и — както тя забеляза — защото момичето очакваше с нетърпение да се види с младия американец. Волонтов бе привикал и нея в кабинета си и когато Доминика се върна на бюрото си, ѝ намигна.

— Той беше много спокоен, говореше ми с почти извинителен тон — каза ѝ тя, докато си пийваха вино след работа. — Насърчи ме да продължавам да работя, да се опитам да ускоря темпото, ако мога.

— Не вярвам на това мекотело — каза Марта. — Моят съвет, Доми, е да продължаваш да им казваш, че работиш много усърдно, че напредъкът е бавен, но си окуражена от развитието на отношенията. Те всички искат да докладват за успех в центъра, затова Волонтов ще прави мили очи.

По късно през нощта, докато се прибираха, залитайки от виното, тя каза на Доминика, че ако поне едната от двете има някакъв здрав разум, и двете би трябвало да дезертират. Скандално!

Марта влезе в спалнята си. Стовари се тежко на леглото, смъкна мокрите си дрехи и ги пусна на купчина върху пода.

Облече си късо горнище на една пижама. Беше от Индия, светлобежово, избродирано със зелени и златни конци. От врата до подгъва имаше зелени копчета в тон с бродерията. Застана пред нащърбеното огледало и се огледа. Пижамата ѝ беше подарък от един генерал от ГРУ, назначен в съветското посолство в Ню Делхи. Беше се запознал с Марта по време на операция, включваща секс капана срещу индийския министър на отбраната. Изкараха гореща афера, която продължи осем седмици, но накрая той я прекрати. Да имаш кралицата лястовичка като временна московска забежка беше едно, но съвсем друго — да се задомиш с „някой като нея“.

Някой като теб, помисли си Марта, гледайки отражението си. Тя разтвори пижамата и се взря в голото си тяло в огледалото. Няколко години над петдесетте, но все още се държеше, каза си. Малко повечко на талията, няколко бръчки покрай очите, но гърдите ѝ не бяха съвсем отпуснати и като се обърна леко и отметна дрехата настрани, видя, че задникът ѝ все още има онази извивка, заради която, поне до голяма степен, един млад френски офицер разузнавач през 1984 г. забрави дълга си и прекара доста повече от месец в хотел в Ленинград с нея. Тя си мислеше за него понякога, без причина.

Марта отиде боса до кухнята, за да изгълта чаша вода. Тя щеше да изчисти главата ѝ, за да може да заспи. Върна се в спалнята и почувства как една ръка се плъзга като змия отзад около врата ѝ. Не беше чула нищо. Някой стисна здраво гърлото ѝ. Тя сграбчи ръката с двете си ръце, за да облекчи натиска. Човекът зад нея не изглеждаше да е едър, по-скоро ѝ се стори някак слаб. Дишането върху врата ѝ беше стабилно, той не се страхуваше. Не стискаше прекалено силно гърлото ѝ — просто я държеше. Марта помисли, че може би е някой перверзник, сексуално извратен тип. Тя се приготви да се протегне назад, за да го стисне за тестисите.

Но едва след като той я довлече пред огледалото, тя разбра, че това не е финландско момче за доставки с мокро петно отпред на престилката си. Подуши миризма на амоняк и пот. После нещо друго. Глас в ухото ѝ, като на хлебарка, вървяща по оризова хартия. Една дума на руски. Молчать. Мълчи. В един ужасяващ проблясък тя разбра. Това бяха те.

Зад гърба ѝ стоеше странно същество, гледащо над рамото ѝ в огледалото. Очите им се срещнаха. По-конкретно нейните очи срещнаха едно-единствено око. Другото, тебеширено мраморно в гнездото си, се взираше празно. В мъждивата светлина на спалнята Марта не можеше да види тялото му, а само безплътните ръце и страховитото, покрито с белези от шарка лице зад себе си, плаващо над рамото ѝ. Гласът му отново започна да стърже като хлебарка.

— Добър вечер, другарко Йеленова. Мога ли да те наричам Марта? Или може би „моя малка лястовичке“?

Очите на Марта бяха леко отворени. Златистите бродерии на пижамата ѝ вибрираха, улавяйки треперенето на тялото ѝ. Интимният ѝ триъгълник се виждаше между гънките на леко отвореното горнище. Чудовището я стисна малко по-силно и я изправи на пръсти.

— Моя малка лястовичке — прошепна мъжът. — Какво си направила ти? — Той я придвижи, все още застанала на пръсти, с още една стъпка към огледалото. Марта погледна и видя своите собствени ужасени очи, взиращи се в лицето ѝ.

— Ще споделиш ли леглото си с мен, малка лястовичке? — каза мъжът. — Изминах дълъг път. — Другата му ръка, в черна ръкавица, държаща дълъг три педи нож с извита дръжка, се измъкна отзад и се преметна пред тялото ѝ. Мъжът отметна едната страна на пижамата ѝ с върха на ножа. Гърдите ѝ натежаха от страх. Плуващата глава зад нея се усмихна, заби брадичката си в извивката на врата ѝ и стегна хватката си. Стремителният шум в главата ѝ се усили. Тя чу как дяволът каза: показать где раки зимуют. Ще ти покажа къде зимуват раците. Тя знаеше тази фраза и нейната смъртоносна фаталност. После стремителният шум стана по-силен и тя припадна.

Дойде бързо на себе си, като в надигнала се вълна, връщаща се в светлината. Лежеше гола по гръб, на нейното тясно, безмилостно малко легло. Почувства опъването на тиксо върху устата си. Ръцете ѝ бяха завързани отзад, възлите върху китките ѝ се врязваха в гърба ѝ. Страничната лампа с избелелия си прозирен розов абажур хвърляше мека светлина по чаршафа. Краката ѝ бяха завързани заедно при глезените. Дръпна и пробва всички възли, но нито един не поддаде.

Чу шум, обърна глава и сърцето ѝ спря. Това беше найужасяващото нещо, което бе виждала. Мъжът бе облякъл нейната индийска пижама. Той танцуваше из малката стая, поклащайки тялото си напред-назад. Ножът беше в ръката му и той от време на време го въртеше над главата си, докато правеше пируети. Марта заплака безмълвно.

Сергей Маторин беше на четири хиляди и петстотин километра от там, начело на колоната към долината Панчшир. Той съзерцаваше сенките, хвърлени от малката розова лампа в спалнята на Марта. Беше в бункера от пясъчни чували на неговия отряд „Алфа“ на хълма, със свистящ газов фенер, хвърлящ зеленикава светлина по ъглите на убежището. Овързаното тяло на Марта се бе превърнало в тялото на жената на селския старейшина, взета като заложница по време на един рейд на зазоряване, наказание за подслоняване на бунтовници. Трополящият по прозореца хелзинкски дъжд беше воят на „вятъра на стоте нощи“[51], който носеше пясъци на огромни талази от северната пустия до Куш и разтърсваше вратите от гофрирана ламарина на бункерите. Хайбер отново си беше у дома.

Афганката бе умряла по някое време на свечеряване, твърде развълнувана или твърде износена от изреждането на неговите войници върху нея, или може би коланът с амуниции около врата ѝ, заскобен за шперплатената стена, се бе затегнал прекалено силно около гърлото ѝ. Тя стоеше изправена на стената, с вдигната сякаш някак горделиво брадичка, закачена за яката си, а мъртвите ѝ очи проблясваха в зелено от фенера. Тя правеше компания на Хайбер. Той седеше, поклащайки се на тенекиените звуци на афганската музика, идващи от касетофона, но батериите бяха изтощени и музиката ту забавяше, ту се усилваше.

Марта се мяташе наляво-надясно, надявайки се да освободи ръката си, да освободи краката си, за да може да се бори с него. Движенията ѝ привлякоха вниманието му, той се покатери в долната част на леглото и започна да се придвижва сантиметър по сантиметър към нея на ръце и колене. Пижамата ѝ се издуваше около тялото му. Надвеси се над нея, гледайки надолу, и се притисна с цялата си тежест отгоре ѝ. Тя продължи да напряга ръцете си, но въжетата не поддаваха. Маторин сниши лицето си на няколко сантиметра от нейното и погледна в очите ѝ, вслушвайки се в тежките ѝ вдишвания. Откъсна тиксото от устата ѝ, за да се наслади на паническото ѝ дишане. Боже! — прошепна тя.

Очите му шареха по лицето ѝ, докато невидимата му ръка вкара с разкъсващи движения върха на ножа под плитък ъгъл в диафрагмата ѝ, през цялото ѝ сърце чак до гърлото ѝ. Марта изви гърба си, разтърсвана от конвулсии. Отворената ѝ уста не можеше да издаде никакъв звук, а тялото ѝ се мяташе във въжетата. Маторин обузда тремора ѝ, почувства как хрипливото ѝ дишане се ускорява и наблюдаваше, наблюдаваше, наблюдаваше как светлината си отива от очите ѝ. Тънки струйки кръв прокапаха от едната ѝ ноздра и от ъгълчето на устата ѝ. Минаха три минути, преди Марта да издъхне. Тя не чу как Маторин прошепна:

— Боже? Не, Бог не би могъл да е тук тази нощ!

На следващата сутрин Доминика влезе в резидентурата и погледна към празното бюро на Марта. Вероятно дълга нощ със аквавит[52], помисли си тя.

Марта не се появи до средата на сутринта и Волонтов подаде глава от кабинета си и изкрещя:

— Къде е Йеленова тази сутрин? Обадила ли се е, че е болна? — Никой не знаеше къде е тя. — Ефрейтор Егорова, обадете се в апартамента ѝ.

Доминика набра номера и няколко пъти, но никой не отговори. Волонтов извика служителя по сигурността и му нареди да отиде до апартамента и, да почука на вратата и да използва резервните ключове в офиса, за да влезе. Той се върна след час и каза, че апартаментът е празен, но изглеждал съвсем нормално. Дрехите — в гардероба, чиниите в мивката, леглото — оправено.

— Изпратете бърза грама до центъра — излая Волонтов на офицера, който го гледаше като ротвайлер, чакащ знак с ръка. — Информирайте ги, че административен асистент Йеленова Марта не се е явила на работа, с местонахождение неизвестно. Не е уведомила, че е болна. Информирайте ги, че я търсим и че сме подали и искане във финландската национална полиция за издирването ѝ. Свържете се с вашите хора в полицията. Кажете им, че посолството настоява за незабавни действия и максимална дискретност. Вървете.

Волонтов привика своя подчинен от контраразведката, служителя от контраразузнаването, в кабинета си и затвори вратата.

— Може би имаме проблем — каза му той. — Марта Йеленова не се яви на работа. — Той погледна стенния часовник на СВР над вратата. — Вече има повече от пет часа.

Контраразведката, лишено от въображение товарно животно от бившата Погранична дирекция на КГБ, погледна своя часовник, сякаш за да потвърди изчислението на Волонтов за времето.

— Прескочи до СуПо[53] — нареди му Волонтов. — Поискай среща със Съндквист. Кажи им за Йеленова и че се опасяваме да не е била отвлечена. Помоли ги да проверят всички изходи: въздушни, железопътни, водни.

— Отвлечена?! — попита контраразведката. — Кой би отвлякъл Йеленова?

— Идиот! Няма да кажем на финландското разузнаване, че е дезертирала, я! Просто ги накарай да започнат проверка. Те имат снимка от визата ѝ. Кажи им, че дискретността е наложителна. И си затваряй устата!

През следващите шест часа полицията не осъществи никакъв напредък, но от СуПо бяха намерили снимка на жена, бегло приличаща на Йеленова, на пограничния пункт при Хаапаранта, на границата с Швеция при Ботническия залив. Жената носеше шал и тъмни очила, които скриваха по-голямата част от лицето ѝ, но носът и брадичката съвпадаха. От СуПо казаха, че жената е минала през имиграционния контрол с финландски паспорт на името на Рита Вирен, име, което финландците щяха да проверят. Тя беше в компанията на неидентифициран мъж със слънчеви очила и бейзболна шапка.

— Ето доказателството — каза контраразведката. — Били са американците. Тя е дезертирала в ЦРУ.

— Имбецил! Как стигна до това заключение? — попита Волонтов.

— Погледнете бейзболната шапка — каза контраразведката, сочейки на снимките от охранителните видеокамери, които бяха пратени по факса на руснаците. — Над козирката пише Ню Йорк.

Волонтов му каза да се разкара.

Офисът преливаше от слухове. Убийство? Отвличане? Думата, която никой не смееше да произнесе — дезертиране? Всички знаеха, че Марта и Волонтов имаха ужасен скандал преди няколко седмици. Но да дезертира? Доминика не беше на себе си. Марта не би дезертирала, но дори и да го направеше, нямаше да си тръгне, без да се сбогува с нея. Тя само се шегуваше, че двете трябва да дезертират заедно. Не. Случило се беше нещо лошо. После тя замръзна. Дали те по някакъв начин не бяха разбрали, че тя, Доминика, фалшифицира докладите си за Наш? Дали изчезването на Марта не беше предупреждение! Абсурд. Имаше някакво много лесно обяснение. Марта бе избягала от работа за седмица в Лапландия с някой рус инструктор по йога. Но Доминика не можеше да убеди самата себе си.

Издирването на Йеленова продължи с дни, но без резултат. Волонтов беше обезумял от ужас, че изчезването на един от неговите хора ще опетни цялата му репутация в центъра, смешна фиксидея с оглед на факта, че жалката му тридесетгодишна служба вече си беше изобилно лекьосана с леност, небрежност и кариеризъм. Посолството подаде протестна нота до финландското министерство на външните работи и до министерството на вътрешните работи за криминално отвличане на член от дипломатическия персонал, чиято сигурност, напомняха те на притеснените финландци, беше пряка отговорност на финландското правителство. От отдел К в Москва пристигна специален следовател, за да разпита служителите в посолството и резидента, както и да обсъди случая с финландските следователи. Тръгна си след четири дни с тържественото заключение, че госпожица Йеленова е изчезнала.

Доминика заподозря истината, докато лежеше по лице в леглото си в предоставения ѝ от СВР апартамент и плачеше за приятелката си. Тя беше истински приятел — по-голямата сестра, която никога не бе имала — и беше ужасно, немислимо, че те биха могли да ѝ причинят зло. Но защо? Докато ровеше из ума си, споменът за това, че бе казала на Марта за Устинов, връхлетя вледеняващо върху нея. Дали не бяха научили за това? Дали Марта не го бе споменала пред някого? Дали това, което ѝ се бе изплъзнало от устата, не бе довело до изчезването на колежката ѝ, на офицер от службата, от сънения малък Хелзинки — в двадесет и първи век, в един нормален цивилизован свят? Тя затвори очи. Стори ѝ се, че леглото се върти и се озова в любовното гнездо на Устинов, върху просмуканото с кръвта му въртящо се легло. Като премисли, си спомни, че лицето на Волонтов бе показвало страх, който беше накъсал оранжевия му ореол.

Тя стана, отиде до прозореца и погледна към нощното небе. Присмя се на себе си. Обучен офицер разузнавач. Истински оперативен работник. Безмилостна съблазнителка. Те я бяха използвали, те все още я използваха като малка пешка, малка шахматна пионка. Който и да беше агентът на Нейт, сега тя можеше да го разбере малко по-добре, осъзнавайки омразата, която сигурно го крепеше.

Доминика повече от всякога бе убедена в решението си да не докладва за Нейт. Това беше като повей на студен въздух, профучаващ през нея. Но нейните малки игри бяха пасивни, нали? Тя видя лицето на Марта в стъклото. Как би могла да ги накара да изкупят това, което ѝ бяха причинили? Как би могла да ги унищожи, тях, Волонтов, чичо Ваня и всички останали?

По бузите ѝ рукнаха сълзи. Тя плачеше за Марта, за баща си, може би и за самата себе си. Плачеше за Русия, но вече не им вярваше. Извърна се от прозореца със затворени очи. Нещо се скъса в нея, тя стисна зъби, сви юмруци и помете от страничната масичка малката керамична ваза с напъпили пролетни клонки — Марта ѝ я беше купила от неделния пазар.

Изпълненият с ужас Волонтов седеше в резидентурата и чакаше официално порицание в някаква форма. Вместо това получи съчувствено обаждане по високочестотния телефон от Ваня Егоров, който изказа съжаление, че истинската оперативна работа на предната линия не може без рискове. Имало е отстъпници в миналото, ще има отстъпници и в бъдеще. Ние ги осъждаме, каза той, и трябва да бъдем бдителни, но е невъзможно да спрем всички. Егоров помоли Волонтов да се концертира върху ръководството на сигурните операции и по-конкретно да се фокусира върху „специалния проект“ с племенницата му и с младия американец.

— Разбира се, генерале — каза облекчено Волонтов. — Убеден съм, че на този фронт осъществяваме сериозен напредък.

Чушь собачья. Глупости, помисли си Егоров и приключи разговора. Ваня знаеше, че племенницата му е споменала поне част от историята с Устинов пред тази жена, Йеленова, сериозна грешка, но засега трябваше да си затвори очите. Всъщност беше си направо късмет, че Йеленова впоследствие се бе изпуснала пред този олигофрен Волонтов, който за щастие бе проявил достатъчно съобразителност да му се обади. Беше въпрос само на незабавното изпращане на Маторин, после сравнително лесна конспирация с изпращането на следовател, за да замаже положението и да приключи с проблема. Господи, само ако президентът доловеше и полъх от това нарушение… Егоров дори не искаше да си го помисли.

След Втората световна война Съветите бяха създали маршрут за проникване покрай кльоновете на финландско-руската граница на три километра западно от Вяртсиля в Русия, през необитаем масив от гъсти борови гори и стръмни хълмове. Откъм финландската страна патрулите бяха рядкост. От десетилетия граничари от КГБ, имащи право да работят по секретни задачи, периодически бяха назначавани в района, за да създават възможност на агентите да преминават безпрепятствено. Колкото и да се променяха техниките, нещата си оставаха същите: маршрутите през минните полета през 1953 година бяха маркирани от колове, забити в снега, с привързани към тях платнени ленти. От 2010 година безопасният маршрут през полето беше маркиран с пластмасови пилони, снабдени с инфрачервени стробоскопи, видими само с очила за нощно виждане.

Седмица по-рано Маторин бе проникнал във Финландия, използвайки този маршрут, и бе взет от шосе номер 70 от нелегален ятак на отдел S, който го откара на четиристотин километра южно по провинциален път № 6 и накрая в града по магистрала Е75. Убиецът от Спецназ отиде право в апартамента на Йеленова, уби я и сложи тялото ѝ в гумен армейски чувал за трупове. После почисти апартамента и повика нелегалния, който в ранните утринни часове откара Маторин и тялото на Марта обратно на север до мястото за изтегляне във Вяртсиля. После нелегалният се върна в Хелзинки. На следващата сутрин, използвайки финландски документи, той и неговата леко дегизирана съпруга напуснаха страната при Хаарпаранта, привидно отправяйки се за една приятна ваканция в Швеция. Те никога нямаше да се върнат във Финландия, усложнявайки допълнително разследването на случая Марта Йеленова. Цялата операция бе отнела малко по-малко от четиридесет часа.

Слънчевата светлина се промъкваше през боровете на Вяртсиля, хвърляйки дълги нежни сенки, които пълзяха нагоре по покритите със сняг хълмове. Граничарите на Федералната погранична служба стояха на извисяващата се кула В 30 и наблюдаваха дърветата с бинокли. Слънцето изгря иззад кулата над върховете на боровете, окъпвайки целия район в златна светлина.

— Вот — каза единият от тях. — Ето!

Самотен тънък силует излезе от дърветата. Беше облечен в бял камуфлажен комбинезон за сняг, с качулка и апрески. Граничарите видяха как той се движи стабилно през преспите, следван от дългата си сянка, протягаща се зад него. Дърпаше с въже малка обозна шейна. На нея лежеше нещо овално, увито в бял найлон. Марта Йеленова се бе върнала в родината си.

ПОСЛЕДНОТО ЯСТИЕ НА МАРТА ЙЕЛЕНОВА — ПИТ-И-ПАННА

Запържете във врящо масло поотделно и за кратко кубчета телешко, картофи и ситно нарязан лук, докато стане хрупкав. Смесете съставките в тиган с още малко масло, подправете и затоплете отново. Оформете кладенче в сместа и пуснете в него едно сурово яйце. Разбъркайте яйцето в сместа преди сервиране.