Червената лястовица

34

Ваня Егоров се взираше през панорамния прозорец на офиса си навън, очаквайки надвисналия сблъсък на оперативните фактори, въртящи се като вихрушка около него. Лебед все още пращаше невероятна информация, но липсата ѝ на дисциплина му даваше основание да мисли, че накрая ще изгори. Егоров не смееше дори да си помисли за загубата ѝ.

Новините от току-що завърналия се от Италия Корчной трудно можеха да се нарекат задоволителни. Някакъв контакт с Наш, възобновени взаимоотношения, той бе приел легендата, че Доминика сега е в куриерската служба. Бяха съставили подробен план за контакти. Твърде бавно, по дяволите, винаги твърде бавно.

Къртицата все още беше тук, заплаха за Лебед, за други разработки, за самия него. Той нареди на Корчной да подготви Доминика за ново пътуване под прикритото на куриер. Имаше нужда от резултати. В този момент иззвъня телефонът. Специалният телефон.

— Незадоволително — каза президентът. — Надявам се, че се придвижвате напред за създаване на следващ контакт. Без никакво отлагане! — От работата си в КГБ президентът Путин знаеше колко важна може да бъде оперативната инерция.

— Да, господин президент — каза Егоров, — второто пътуване на офицера вече е планирано. Много скоро ще имаме резултати. — Исусе, Господи, сега той направо баламосваше Путин!

— Много добре — каза президентът. — Къде? Егоров преглътна.

— В момента определяме конкретно коя задгранична локация ще бъде най-изгодна. Ще ви информираме в момента, в който решим.

— Атина — каза Путин.

— Господин президент? — попита Егоров.

— Изпратете офицера, вашата племенница, в Атина. Ниска заплаха за сигурността, имаме хора вътре в полицията.

Защо настояваше за Гърция?

— Да, господин президент — каза Егоров, но Путин вече беше затворил.

На долния етаж Зюганов гледаше в едно млечно око и в един мъртвешки череп.

— Подготви се за Атина — каза джуджето.

Докато наблюдаваше как Маторин става и излиза от кабинета му, Зюганов за миг се замисли дали Доминика нямаше да бъде изложена на опасност, ако попаднеше между този откачен спецназ и неговата мишена, но нямаше как да го избегне.

Бенфорд бе пуснал разделното си контраразузнавателно проучване на проектите по отбраната и по пресяването на имената. Той чакаше отзвук от капана за канарчета на Ваня.

„Орион“ се опитваха отново да надхитрят Голов по улиците на Вашингтон. Но той се нуждаеше от нещо веднага, в този момент.

Бяха го обсъждали в Рим и Марбъл знаеше какво трябваше да направи и независимо от риска Бенфорд неохотно се бе съгласил.

Корчной отиде до лабораторията на отдел Т на първия етаж. Насаренко седеше зад бюрото си — лунен пейзаж, преливащ от струпани бумаги, кутии и папки. На една дълга маса до стената цареше подобен хаос. Насаренко погледна към Корчной. Адамовата му ябълка заподскача.

— Юрий, моля те, извини ме за прекъсването — каза генералът, отиде до бюрото на Насаренко и му стисна ръката. — Може ли да поговоря с теб?

Насеренко приличаше на моряк, озовал се изневиделица на разчупващ се плаващ лед, съзерцаващ увеличаващото се разстояние между кораба си и ледения отломък.

— За какво? — попита той. Лицето му беше сивкаво, а косата му — винаги недостатъчно сресана — сламена и матова. Очилата му бяха изцапани и замъглени.

— Имам нужда от твоя съвет по един комуникационен проблем — каза Марбъл и през следващите петнадесет минути те дискутираха резервната комуникационна система за една канадска мишена, обект на вербуване. Насаренко, явно възбуден от нещо, свиваше палци и разсеяно обсъждаше проблема.

Корчной се наведе над бюрото на Насаренко и го притисна.

— Какво те терзае, стари приятелю? — попита го той.

— Нищо — отговори той. — Просто тази работа все се трупа и трупа.

— Ако има нещо, с което мога да ти помогна…

— Няма с какво — каза Насаренко — Просто работата е много. Данните се изливат върху мен като от пожарен маркуч. Имам нужда от преводачи, от анализатори. — Палците му се свиваха спазматично, докато говореше. — Знаеш ли колко много информация има на един-единствен диск? — Той се завъртя в стола си, за да се обърне с лице към четирите чекмеджета на сейфа, извади една кутийка с оловен капак и я изтръска на бюрото си. Дузина пластмасови пликове, захванати с телбод на върха, се разпиляха върху подложката на бюрото му. Във всяко пликче имаше диск, поставен в сив калъф. Той вдигна няколко диска в треперещите си ръце.

— Тези могат да съдържат цели гигабайти данни. И всички чакат да бъдат обработени. — Той метна едно пластмасово пликче върху бюрото си и то се плъзна под купчината сивкаво-кафяви папки.

Корчной протегна ръка, за да вдигне малкото пликче. Взря се в парченцето пластмаса, сякаш не можеше да си представи колко много информация може да бъде вместена в такъв малък предмет. Прочете логото на „Патфайндър“ върху диска.

— Защо не могат да ти дадат повече персонал?

Насаренко хвана с ръце главата си. Корчной изпита съжаление към това пугало, това бостанско плашило, с неговата сламена коса и разперени ръце.

— Юрий, не се паникьосвай — каза му той. — Ти си свършил твърде много отлична работа през всичките тези години, за да бъдеш третиран по този начин. — Докато се протягаше през бюрото, за да потупа Насаренко по рамото, генералът плъзна пластмасовото пликче с диска във външния джоб на сакото си. Дали тези дискове бяха последователни? Дали бяха регистрирани? Дали Насаренко щеше да забележи, че един от двете дузини липсва? — Аз бих могъл да ти пратя един или двама анализатори от моя отдел, за да ти асистират временно, ако това ще помогне. Бог вижда, че всички сме с малко персонал, но твоята работа е от решаващо значение. Би ли могъл да ги ползваш?

Насаренко погледна мрачно.

— Твоите анализатори не могат да работят по този деликатен проект, той е строго поверителен.

— Може да работят по други проекти, за да ти освободят малко време. Юрий, не казвай не. Уредено е — каза Корчной. — Аз ще ти изпратя двама от моите анализатори още този следобед. Но, Юрий — Корчной размаха пръст срещу него, — дори не си и помисляй да ми ги откраднеш.

Насаренко се усмихна вяло.

Грамата на вашингтонския резидент Голов, съобщаваща „бариев“ вариант с „херпес“, лежеше на бюрото на Егоров. Една-единствена страница с диагонална синя линия през текста, намачкана от многото стискане и четене. Шефът на контраразузнаването Зюганов седеше в стол пред Егоров, опиянен от безкрайна наслада. Егоров поклати глава и каза:

— Не мога да повярвам, че Насаренко е къртицата. Той едва успява да проведе един прост разговор в столовата. Можеш ли да си го представиш да ходи по среднощни срещи с американци?

Зюганов облиза устни.

— Херпес. Голов не би могъл да сбърка. Прочетохте доклада му, недвусмислен цитат на Лебед. „Къртицата страда от херпес“. Този вариант бе използван при Насаренко.

— Той е един разсеян глупак — каза Егоров, без всъщност да разбира защо го защитава. — Може да го е споменал пред други и информацията да е получена от друг източник.

На Зюганов всъщност му беше все едно. Всичко, което знаеше, беше, че ще пропълзи в главата на Насаренко. Сега той си имаше работа и трябваше да се залавя за нея.

— По дяволите, това е всичко, с което разполагаме в момента — каза Егоров. — Започни незабавно разследването. Във всички аспекти.

Зюганов кимна, скочи от стола и тръгна към вратата. Опита се да си спомни къде държеше рубашката си от Червената армия, тази с копчетата отстрани, тази, която обичаше да носи по време на разпити. Със зеленикаво-кафявия ѝ плат — спечен от засъхнали кафяви кървави петна, просмукан с вонята на стотици човешки вътрешности — рубашката изглеждаше по-шик от лабораторна престилка, въпреки че ръкавите ѝ бяха леко разръфани.

— А, и още нещо! — каза Егоров след него. — Провери го за метка, за шпионския прах. Ако той е докоснал и един американец в последните две години, все нещо ще се покаже.

Зюганов кимна, но той си имаше свое мнение за шпионския прах.

Той предпочиташе повинная, признание, величествено, освобождаващо признание — най-добрия начин за установяване на вината. Зюганов имаше вроден усет за това как да убеждава субектите — след писъците, разкъсаните сухожилия, разлятата окулярна течност — да се съгласят да признаят каквото им поискаха да си признаят.

Той все още не можеше да си спомни къде е армейската му рубашка.

Призоваха Насаренко в контраразузнаването за „несистемна актуализация на сигурността“. Не е нужно човек да е работил много дълго в СВР, за да знае, че този тип интервюта представляват доста сериозен проблем, и това го хвърли в паника. След задължителното неопределено интервю с объркания и хленчещ учен Зюганов го изпрати право в подземията, в този случай в Бутирка, в центъра на Москва. После надяна рубашката си с трепетно очакване.

Хората са забавни, мислеше си Зюганов, опипвайки леката си полицейска палка. Реагират на различни неща. При Насаренко това бяха стъпалата на краката и кухата алуминиева палка — много по-силна от средностатистическата реакция. Зюганов успя да завърши само една сесия с изцъкления учен, преди инвентаризацията в лабораторията му да разкрие, че един диск на Лебед липсва, и неговата пытка, изтезанието, спря, защото това беше нещо извънредно. Зюганов одобри курс с амобарбитал, който да обработи достатъчно паметта на Насаренко, за да минат през последните събития, да направят преглед на персонала, колеги и посетители, включително краткото посещение на генерал Корчной в лабораторията. Корчной? Невъзможно. Направете още един щателен оглед на лабораторията. Трябваше да има обяснение. Къде е дискът?

Корчной чу слуховете за засиления лов на къртицата, за проблема в отдел Т, за изчезването на поверителни материали. Той говореше със старите си приятели в други отдели, слушаше клюките в тоалетните на висшите офицери. Насаренко не се беше появявал от дни.

Корчной знаеше, че следователите от контрашпионажа ще започнат да стесняват кръга. Той трябваше спешно да уведоми Бенфорд, както и да предаде на ЦРУ диска, който беше свил от лабораторията на Насаренко, чрез тайника още тази вечер. Това можеше да стане, ако го оставеха да излезе от централата. Питаше се дали не е играл прекалено рисковано, дали ще има достатъчно време Доминика да осъществи новото си пътуване до Атина и да подаде сигнала за него.

Той излезе от централата със собствените си крака — даде си сметка, че няма да е така още дълго време — и щом се прибра в апартамента си, състави телеграмата. Спътниковият му трансмитер го излъчи за секунда. След двадесет минути Бенфорд четеше двата реда на съобщението. Насаренко е в капана. Ще заредя DD ДРАКОН.

Тайникът, помисли си Бенфорд. Старата лисица явно има нещо важно. И Насаренко е в беда. Това означава, че едно от двадесет и трите имена във Вашингтон е Лебед. Той посегна към телефона, за да се обади на ФБР.

Нощният дъжд се лееше на талази по улицата, носейки се почти хоризонтално от поривите на вятъра. Платформата и стълбите на спирка „Молодёжная“ на метрото бяха безлюдни, имаше само няколко коли, които се движеха, и магазините бяха затворени. Марбъл вдигна яката на мушамата си, пъхна ръце в джобовете и тръгна бавно по улица „Ленинская“. Той се бе качвал на три различни влака, направи дълга разходка покрай реката и едва тогава инстинктите му се успокоиха. Нищо не се движеше около него или в периферията. Не усети присъствие или натиск на хора по улицата, които да го наблюдават.

Продължавай да вървиш, стабилно темпо, финален подстъп, шляпане през дъжда, водата беше като забиващи се в гърба му чужди пръсти. Нощно създание, движи се плътно до стената, ослушвай се за скърцане на обувки зад теб. Следвай „Ленинская“ в тъмната горичка, после лъкатушещата крива на пътя сред дърветата с единствената светлина от училището по акушерство № 81, блещукаща през клоните. Сега вече бързо, по паважа, после вътре в капещата от дъжда гора. Марбъл трепереше. Престани, спри да се движиш, наблюдавай и слушай, и най-вече слушай за изтракване на скоростна кутия или за стържещи спирачки, или за захлопване на врата. Само вятърът проскърцваше в дърветата.

Време за тръгване. Черна вода бълбукаше в металната дренажна шахта под пътя. Марбъл коленичи и извади торбичка от джоба си, обели горната част на лепенката, пъхна ръката си вътре в шахтата и притисна сивия матов пакет силно във вътрешната ѝ част. Задръж до десет, остави епоксидът да подейства и слушай да не се чуе плисък. Не се чу. Удовлетворително.

По целия път до метрото в „Крилатское“ проверяваше отново и отново всичко около себе си, за да предпази тайната пратка. После на пода в кухнята му имаше купчина дрехи, клавиатурата трепереше в ръцете му, а стилусът му се струваше прекалено малък, дори и с очила за четене. По дяволите, защо не правят тези неща за стари очи? Защото никой шпионин не живее толкова дълго, ето защо. Вдлъбнатият бутон беше топъл на пипане, докато той пускаше гълъба в Космоса: DD ДРАКОН ЗАРЕДЕН.

Марбъл се облегна на креслото си и затвори очи. Ела разтовари ДРАКОН, извади малкия черен диск и Бог да пази онзи младок от ЦРУ, който ще си изкаля костюма, или нечия дългокоса съпруга от посолството със слушалка в ухото, ослушваща се за изскърцващи спирачки на радиоколи.

В бюрото го обвиха двойно, плътно около ъглите, увиха кутията в зебло и го обшиха с телчета, овързаха го и го натъпкаха в тиквенооранжев плик с цип и го изпратиха да отлети вкъщи с директен куриер, защото това беше от Марбъл. И гълъбът дойде обратно с клонче в устата, ДРАКОН ПОЛУЧЕН, и шахтата в горичката бълваше черната си вода, но опази тайната почти завинаги.

Бенфорд седеше до заседателната маса в сутерена на централата на ФБР на Пенсилвания авеню във Вашингтон. Масата бе затрупана с остатъци от обяда, поръчан от няколко местни ресторанта. Това беше работен обяд, а не специална столова, организирана за тях. Бенфорд си бе поръчал тайландска пилешка салата ларб гай, сочно накълцано пиле с лук и люти чушлета, босилек и лайм, толкова пикантно, че той пъхтеше доволно като парен бойлер, докато другите около масата привършваха поконвенционалните си обеди от сандвичи или супа.

Масата бе разделена поравно между ЦРУ и ФБР, предимно старши офицери от техническите и контраразузнавателните отдели. Когато куриерът от Москва пристигна с торбичката на Марбъл, Бенфорд — дори Бенфорд — се съгласи да остави на ФБР да се заеме със „съдебномедицинската“ дисекция на пакета, за да се спази съответната процедура.

— Тези федерални роботи — бе казал Бенфорд по-рано на Натаниъл — ми говореха за поддържане на „доказателствената верига“ относно пакета на Марбъл. Ако той наистина е получил истински диск, съдържаш топ секретна информация, предадена на ръка на руснаците от Лебед, тогава според нашите федерални колеги ние трябва да започнем да мислим за разглеждане на допустими доказателства, за осигуряване на присъди и разни такива неща.

Бенфорд бе проявил нетипична отстъпчивост пред тях.

Той съзерцаваше металния поднос за доказателства в центъра на масата. Дискът — сега извън външния пластмасов калъф на СВР и вътрешната хартиена обвивка на „Патфайндър“ — лежеше на подноса върху стерилна кърпа, а повърхността му бе леко покрита със сивкава пудра. Техниците на ФБР бяха следвали процедурата и извършиха съответните тестове — тампониране с нинхидрин, за да се проявят евентуални латентни отпечатъци по устройството, после шприц с калциев оксид за контраст. Насядали около масата, всички можеха да видят три ясни, единични отпечатъка по тъмната повърхност. Какви биха могли да са: отпечатъци от кебапчестите пръсти на някой лабораторен руски плъх или спирали и ивици на американската къртица? Бенфорд знаеше, че Марбъл не би отворил пластмасовия плик, той беше твърде печен, твърде внимателен, за да докосне самия диск. Федералните направиха снимки и ги занесоха в лабораторията за проявяване. Автоматизираното търсене в архивите с отпечатъци на ФБР започна.

Бенфорд шофираше обратно по Джордж Вашингтон Паркуей към централата, когато телефонът в колата му иззвъня. Беше заместник-шефът на лабораторията на ФБР.

— Може би ще искате да обърнете и да дойдете отново тук — каза му той. — Направо ще се шашнете, като разберете какъв удар направихме току-що.

— Дано да е добър удар — каза Бенфорд оглеждайки се за изхода Спаут Рън, за да може да обърне назад.

— О, добър е, много е добър — каза ученият от ФБР.

ТАЙЛАНДСКАТА ПИЛЕШКА САЛАТА НА БЕНФОРД (ЛАРБ ГАЙ)

Накълцайте ситно на ръка сухи пилешки гърди с голям кухненски нож или сатър. Подправете със сок от лайм и оризово вино и запържете, докато месото стане хрупкаво и побелее. Охладете пилето и добавете лимонова трева, нарязани на ситно чесън, люти чушлета, лимонови кори, рибен сос, сол и пипер. Смесете добре. Добавете накълцано килантро, босилек, мента и праз. Разтръскайте добре и сервирайте в купички от маруля с ориз.