Червената лястовица

13

Много време мина. Къде е той е? Какво прави? Друга мишена ли имаше, друга жена? Дали не прекъсна контакта, защото тя си свали прикритието? Тя продължи да упорства и всяка вечер заставаше в хотел „Торни“ срещу басейна, очаквайки да го зърне. Разбра, че и тази вечер няма да дойде. Това е, това е, за което ме изпратиха тук. Тя се отърси от образа на чичо Ваня в кабинета му и от лоеното лице на Волонтов, гледащо я всеки ден. На сутринта трябваше да докладва.

Докато се прибираше към апартамента си, Доминика едва забелязваше улиците или светлините в прозорците. Мислеше си какво ще се случи утре в резидентурата. Докладът ѝ за едноседмичното отсъствие на Нейт ще бъде предаден чрез незабавна грама до заместник-директора, само на неговото внимание. Едно спешно искане от отдела за контраразузнаване до пътническото бюро и веднага щяха да получат списък на всички руснаци, пътували до Скандинавия през последните шест месеца и които щяха да пътуват дотам през следващите шест месеца. Дипломати, бизнесмени, учени, студенти, служители, дори и спортни отбори. Списъкът щеше да бъде поименен. Търпеливите вълци в контраразузнаването щяха да започнат да елиминират имена с оглед на възраст, професия, история и най-важното — достъп до държавни тайни. Съкратеният списък на главните заподозрени щеше да съдържа може би дузина или пък стотици имена. Нямаше значение. След това СВР щеше да започне наблюдение върху тях в Москва, да следи пощата им, телефоните им, да претърси апартаментите и дачите им, да разпрати информатори, които да се сближат с тях.

Издирването със сигурност щеше да се разпростре и до Хелзинки, мислеше си тя. Вероятно от контраразузнаването щяха да пуснат екип, който да следи Нейт в продължение на две-три седмици или дори месец, за да наблюдават действията му. Неочаквано и невидимо те щяха да записват наблюденията си, после безкрайното бдение щеше да се прехвърли отново в Москва. Беше неизбежно. В края на процеса, ако агентът наистина беше руснак, тя или той щеше да бъде арестуван, съден и екзекутиран. Сивите кардинали отново щяха да постигнат своето.

Стъпките ѝ отекваха силно в нощния въздух на притихналия град. Тя се чудеше кой ли беше агентът на Нейт. Защо предаваше Русия? Дали този човек, бил той мъж или жена, беше свестен? Продажен? Изменник? Благороден? Луд? Тя искаше да чуе неговия глас, да види лицето му. Дали би могла изобщо да разбере мотивите му? Дали би могла изобщо да оправдае измяната му? Мислеше си за своята лична простъпка, дошла в резултат на обидата ѝ. Ти доста лесно намери рационално обяснение за това, нали, заговоршчица, нали, велика конспираторке?

Доминика затвори очи и се опря на стената на притъмнялата сграда. В момента тя беше единствената, която подозираше — не, тя знаеше, че Нейт ще се срещне с агента си, с къртицата, и се почувства замаяна. Ами ако не каже нищо? Ако не им даде информацията и силата да победят в този гамбит? Би ли могла да бъде толкова нелоялна?

Помисли си за това как кракът ѝ бе съсипан от онази курва Соня. Спомни си зеления писък на агония в помещението с душовете в академията. В спомените ѝ проблесна оранжевата лампа на тавана, докато безпомощният Делон се гърчеше пред главорезите, спомни си вкуса на кръвта на Устинов в устата. И видя лицето на Аня, посиняло от задушаването.

Нека чакат, каза си тя, изпълнена с решителност. Това щеше да е ужасно опасно и потенциално фатално. Но властта, която би могла да има над Волонтов и чичо Ваня, щеше да е реална. Майка ѝ все ѝ казваше да контролира експлозивния си нрав. И ето сега това ледено парене в гърлото ѝ, то беше наистина въодушевяващо.

Тя тръгна отново. Токовете ѝ чаткаха по тротоара. Имаше и още нещо, което изведнъж осъзна и което я изненада. Тя знаеше достатъчно за Играта, за да е наясно, че Нейт щеше да бъде съсипан и репутацията му ще бъде унищожена, ако загубеше агента си. Тя си припомни времето, което бяха прекарали заедно в Хелзинки. Не би могла да му причини това, съзнавайки колко много Нейт прилича на баща ѝ и колко много го харесва тя.

На следващата сутрин, с буца в стомаха, от която направо ѝ прилошаваше, тя мина през парадната врата на посолството, после през двора и се изкачи до мансардата по мраморните стъпала, изтрити от безбройните офицери, служили тук преди нея. служба внешней разведки, службата за външно разузнаване, СВР. На върха на стълбището имаше масивна, сводеста врата, окачена на огромни панти, после друга, с шифрова ключалка, после трета, с електронна клавиатура. Тя постави чантичката си на бюрото си и кимна на колегите си. Волонтов стоеше на вратата на кабинета си и ѝ махаше.

Тя застана пред бюрото му, неспособна да вдигне очи от отпуснатите му месести ръце.

— Ще докладвате ли за някакво развитие, ефрейтор? — попита той.

Чистеше ноктите си с ножче за отваряне на писма. Сърцето ѝ препускаше и пулсирането в главата ѝ не спираше и не спираше. Личеше ли ѝ? Знаеше ли той нещо? Тя чуваше собствения си глас в главата, сякаш някой друг говореше в стаята.

— Полковник, открих, че американецът обожава музеите — каза Доминика. Гласът ѝ звучеше дървено. — Поканих го в арт галерията „Киазма“ наскоро. Планирам след това да вечеряме… в моя апартамент.

Какво каза тя? Точно това, което Волонтов искаше да чуе. Той вдигна поглед от маникюра си, изсумтя, после зяпна в гърдите ѝ.

— Време беше. Постарай се да прекара достатъчно приятно, за да поиска да те посети отново — каза той. — Не си ли забелязала нещо необичайно?

Две думи — да, забелязах — и машината щеше да се задвижи и отговорността ѝ щеше да приключи. Едно просто изречение: Той каза, че следващите две седмици ще бъде зает — ето всичко, което беше нужно. Шумът в ушите ѝ се усили и зрението ѝ се замъгли. Доминика едва различаваше този шопар зад бюрото му, обвит в мръсната си оранжева мъгла. Гърлото ѝ се сви и тя с изненада установи, че краката ѝ треперят, а коленете ѝ се огъват, доста необичайно, но устоя на порива да се облегне на бюрото, наложи си да се спре. Волонтов продължаваше да зяпа в гърдите ѝ. Един кичур от наплесканата му с брилянтин коса стърчеше отстрани на главата му. В последната хилядна от секундата Доминика се реши.

— На този етап няма какво да докладвам — каза тя. Сърцето ѝ бясно думкаше. Беше преминала през линията, която отделяше обикновеното провинение от извършването на измяна срещу Родината. Те щяха да я разкрият, щяха да изпратят войници с ледени пики да я намушкат до смърт, както Троцки. Щяха да напъхат майка ѝ в пещ. Волонтов я изгледа за миг, изсумтя отново и ѝ махна с ръка да излезе от кабинета му. На Доминика ѝ проблесна, че той нищо не заподозря. Тя беше сигурна в инстинктите си и почувства как ледът във вените ѝ пламти.

Върна се на бюрото си и се отпусна тежко на стола. Ръцете ѝ бяха влажни и трепереха, огледа се из стаята, по лицата на офицерите и на секретарки по другите бюра. Всички бяха свели глави надолу, четяха, пишеха на машина или на ръка. Освен Марта Йеленова, която седеше на второто бюро след нейното. Тя държеше цигара и се взираше в нея. Доминика ѝ се усмихна леко и отклони поглед.

Марта. Единственият човек в посолството, когото Доминика можеше да нарече приятел. Тя беше главен административен асистент в резидентурата. Понякога двете разговаряха в офиса, понякога сядаха една до друга по време на вечéри за някой непознат колега от посолството. Една дъждовна неделна сутрин се бяха срещнали за разходка покрай пристанището, между щандовете за прясна храна на пазарния площад. Марта беше елегантна, аристократична, около петдесетте, с гъста кестенява коса, която носеше пусната до раменете. Имаше тъмни изпъкнали вежди над най-поразяващите лешникови очи. Фината ѝ уста имаше склонност да се извива нагоре в крива усмивка, което намекваше за непоклатимо циничен поглед към живота. Тя беше една от малцината със стабилен цвят около главата и тялото ѝ — наситеното рубиненочервено на страстта и топлотата, същото червено, което Доминика виждаше, когато слушаше музика.

Доминика беше сигурна, че на младини Марта е била истинска красавица. Тя се нахвърляше върху всеки мъж в офиса, който направеше дори и най-малък коментар за царствената ѝ фигура, сега малко понапълняла в кръста, и го изпращаше бегом да търси изхода. Марта ни най-малко не се стряскаше от Волонтов и по един характерен начин му казваше, че ще получи ваучера, отчета или месечния доклад, когато ги приключи. Волонтов не можеше да накърни с нищо нейното олимпийско спокойствие.

Доскоро Доминика не знаеше нищо за живота на Марта, но дори и да знаеше, би се изненадала да научи, че през 1983 година Марта Йеленова е била изпратена от КГБ в Държавна школа номер четири — Школата за лястовички, в гората край Казан. На двадесет години. Баща и участвал в Отечествената война, после станал охрана в централата на НКВД[45] в Ленинград, партиен член, лоялен васал на държавата. Невероятната красота на Марта била забелязана от един майор от московското КГБ, който бил на инспекция там, и именно той уредил да я наемат в службата, естествено, с надеждата да я назначат за негова специална асистентка. Бащата на Марта познавал играта, но все пак се надявал на по-добър живот за нея, не казал нищо и изпратил единствената си дъщеря в Москва да живее при сестра му и да започне работа във Второ главно управление на КГБ (вътрешна сигурност), в Седми отдел (операции срещу туристи), трето отделение (хотели и ресторанти). Само в Седми отдел работели двеста офицери и хиляда и шестстотин информатори и агенти на почасова заетост.

Щом попаднала в Москва, било неизбежно да бъде забелязана — първо от един полковник от Второ управление. Той я назначил за свой асистент. Впоследствие била забелязана и от един генерал от управлението и той я направил свой адютант, макар Марта да си нямала и представа какво включват адютантските задължения. Разбрала, когато един ден следобед генералът я натиснал на дивана в кабинета си и пъхнал ръката си под униформената ѝ пола. Марта го халосала отстрани по главата с (типично съветската) метална гарафа за вода. Последвалият скандал в оказалото се изведнъж необичайно пуританско КГБ се усложнил от факта, че съпругата на генерала била сестра на кандидат-член на Политбюро на КПСС[46]. И така Марта бързо била прехвърлена в Държавната школа номер четири. Нямала избор. Трябвало да се научи да бъде лястовичка.

Марта притежавала рядката комбинация от поразителна съблазнителност и върховен интелект. Първото качество ѝ служело да привлича безпомощни чужди дипломати, журналисти и бизнесмени. А второто ѝ давало перспектива, остър поглед и далновиден усет за създаване на влиятелни приятели. В края на почти двадесетгодишната ѝ кариера тя била известна королева ласточек, кралица на лястовичките. Участвала в десетки секс капани на Второ управление, сред които имало и едно вербуване от КГБ на японски милиардер секс маниак, разгонен британски посланик и едно истинско влечуго — индийски министър на отбраната. В апогея на кариерата си Марта била примамката на легендарно съблазняване, компромат и вербуване на шифровачката в германското посолство, благодарение на която КГБ получило възможност да чете криптирания трафик на германците и на НАТО в продължение на цели седем години. Това бил единственият път, когато Марта работила срещу друга жена, но тази разработка и вербовка все още се изучавали във Висшата школа на КГБ като класическа операция.

С годините, извън оперативните си романи, Марта имала и дискретни афери с двама членове на Политбюро, с генерал от Първо главно управление и с доста синове на влиятелни служители в колегиума на КГБ. Множество остарелички шефове с рунтави вежди си я спомняха с обич. Благодарение на тези „ментори“ Марта била недосегаема — дори ѝ била дадена пенсия на майор от Второ главно управление при пенсионирането ѝ като оперативна лястовичка, ей така, от признателните, макар ѝ уморени благодетели. Марта решила да се наслаждава на живота и да види малко и от външния свят, затова поискала — и веднага ѝ била дадена — задгранична служба в Хелзинки.

В началото Марта не знаеше дали Доминика е член на СВР или просто административен служител. Тя определено беше твърде млада, за да бъде назначена зад граница. Фамилията ѝ обясняваше много неща, но фактът, че Доминика нямаше конкретни задължения в резидентурата, идваше и си отиваше когато си искаше и говореше директно и насаме с резидента, навеждаше на мисълта, че тя е в Хелзинки със специална задача. Дрехите ѝ бяха нови, сигурно ѝ бяха подсигурили цял гардероб. Клюките в офиса се активизираха, когато се разбра, че на новодошлата красавица е предоставен отделен апартамент извън жилищния блок за персонала на посолството. На Марта това ѝ звучеше познато.

В резидентурата тя беше коректна, резервирана, вършеше си работата бързо и добре, но с необичайна напрегнатост. На улицата Марта виждаше как очите на Доминика се стрелкат от лицата на хората към вратите, по тротоарите, през уличното платно, използвайки нормални движения, за да маскира постоянните си бегли погледи. Когато седяха заедно в някое кафе, тя виждаше в нея проблясък на доста задоволителна интуиция, лек нюанс на закачливост, сияйна усмивка. Опитната Марта веднага забеляза как Доминика почти несъзнателно използва красотата си — очи, усмивка, тяло — в общуването си. И когато разговаряха, тя разпознаваше кога момичето използва определени техники за водене на разговор и за извличане на информация.

Какво създание — мислеше си Марта, — при това, на оперативна работа! Красота, ум, конспиративна техника и пламенни сини очи. Очевидно беше, че тя има чувство за дълг, обича страната си, но имаше нещо друго под повърхността, подземен извор, който бълбукаше незабележимо. Гордост, гняв, неподчинение. И нещо друго, трудно за дефиниране, някаква скрита страна, склонност към бунт, недоволство, сякаш сама си търсеше белята. Марта се чудеше колко време ще мине, преди тази млада жена, с нейните проницателни очи и природни инстинкти, да осъзнае, че работата на центъра е показуха, нещо, което се прави само за ефект, за шоу. Резидент Волонтов беше краен пример за работна етика, от типа функционери, които бяха управлявали КГБ и Кремъл през последните седемдесет години. Те започнаха да се разхождат извън посолството в края на деня, спираха в някой местен бар за по чаша вино и греховно парче пай с хайвер, сметана и сирене. Говореха за семействата си, за Москва, за преживяванията си. Доминика не спомена Школата за лястовички. Марта се смееше и разсмиваше и нея, и

двете се разхождаха под ръка по тротоарите в края на вечерта.

Една нощ в бара, след като деликатно казаха на някакъв противен германец да ги остави на мира, Марта разказа на Доминика историята на живота си и кариерата си на лястовичка. Беше горда, че е служила на страната си, не мислеше за отвратителните години в КГБ. И ни най-малко не се срамуваше от това коя е била и какво е правила. Устните на Доминика затрепериха, тя погледна приятелката си и започна тихо да плаче. След това прекараха дълга вечер, в края на която Марта знаеше всичко за Доминика. Задачата за преследването на Нейт, чичо Ваня, Школата за лястовички, за французина Делон и дори за Устинов. Думите излизаха от Доминика като порой. Нямаше никаква мисъл за манипулиране или изтръгване на информация. Оттук нататък двете жени бяха просто приятелки.

Вечер след вечер, съсредоточена и хладнокръвна, Марта слушаше и си мислеше: Господи, как тези властители, тези противни началници са успели да изстискат толкова много от това момиче за толкова кратко време. Но тя виждаше сила в Доминика, виждаше и нещо друго. Подозираше, че контактът ѝ с готиния млад американски офицер от ЦРУ беше довел до по-дълбока реакция. Но да каже нещо такова беше все едно да намекне, че може би не е действала правилно, и затова Марта не каза нищо.

— Не знам — каза Доминика. — Той е арогантен, шеговит, не харесва Русия, или поне не ни уважава особено. Чичо Ваня смята, че той е отявлен шпионин.

— Звучи така, сякаш е неприятен тип — каза Марта. — Но така ще е по-лесно да се работи срещу него — дори да се спи с него, за да получиш каквото искаш.

Тя запали цигара и погледна Доминика, която се бе облегнала назад в сепарето. Вече бяха на третата чаша вино.

— Не толкова неприятен, колкото фрустриращ. Но мил. — Тя въздъхна. — Аз трябва да кажа на Волонтов, когато усетя, че провежда операция и че е разсеян. Те искат да го хванат с агента му — каза Доминика. Виното я беше хванало.

— А познаваш ли го достатъчно добре, за да се справиш с това? — попита я Марта. — Ще можеш ли да разбереш?

Доминика отметна кичур къдрица коса от челото си.

— Мисля, че вече да… имам предвид, че вече разбрах — каза тя.

— И изтича право при полковник Волонтов и му докладва? — попита Марта. Тя вече знаеше какво се бе случило.

— Не точно — отговори ѝ Доминика. — Казах му, че ще продължа да наблюдавам.

— И положително не си докладвала за подозренията си, че твоят млад американец е зает с нещо?

— Той не е моят млад американец — каза Доминика със затворени очи.

— Но ти подозираш, че има такова нещо, и Волонтов те е питал направо, а ти не си му казала и дума, вярно ли е? — пропита Марта, навеждайки се към Доминика. — Отвори си очите и ме погледни.

Тя отвори очи.

— Вярно е. Не казах нищо — отговори Доминика и отново затвори очи.

Марта отпи от виното си, забелязвайки с известно безразличие, че Доминика не само е извършила предателство срещу държавата — да се каже предателство срещу Думата звучеше нелепо, — като не бе докладвала и бе излъгала, но тази вечер направи и нея съпричастна в измяната, защото бе чула за нейното престъпление. Тя се протегна и стисна ръката на Доминика.

— Трябва да внимаваш!

Марта бе посветила живота си на Държавата, с години бе игнорирала ексцесиите и жестокостите и лично бе допринесла за съсипването на много мъже, чийто единствен грях беше поддаването на удоволствията на плътта. Но вътре в себе си тя отдавна бе скъсала с тези копелета. Познаваше ситуацията, в която се намираше Доминика. Зверове, помисли си тя, те ще изцедят до капка това красиво, интелигентно момиче, после ще я захвърлят. И ако това, което правеше, дори и най-мъничко разстроеше Владимир Путин, тя щеше да се озове в смъртна опасност. Информацията на Доминика беше като завързана торба със змии — безопасна за момента, но не трябваше да я удря в стената.

Кратката визита на Марбъл в Хелзинки беше триумф в много отношения. Първо, той лично се запозна и осъществи значителен напредък с търговския министър Трънк, като така по безспорен начин доказа, че е необходимо да продължава с преследването на канадското денди. Второ, от трите му среднощни срещи с Нейт в хотел „Гло“, продължили до зори, се родиха осем доклада с информация на най-високо ниво (с бележки за още тридесет и седем възможни) за операции на СВР в Европа и в Северна Америка. Трето, Марбъл бе открил името на заместник-комисаря в Управлението за стратегическа политика и планиране на RCMP[47], който се срещаше с руски агент доносник, работещ през деня като танцьор в бар „Факс“ в Отава. И накрая, старият агент повтори по памет — той обикновено нямаше достъп до китайските доклади — есенцията на три рапорта от Пекин, с детайли за борбата за надмощие, която продължаваше да тлее в постоянното присъствие на тяхното Политбюро през последните две години след премахването на Бо Силай в началото на 2012 година. Коментарите на Марбъл относно интереса на президента Путин — „изключително вманиачен“, така го наричаше — към разединяването на Китайската комунистическа партия бяха високо оценени от аналитиците.

Това беше положителната информация от Марбъл. Найексплозивният момент обаче беше един намек, който Марбъл бе доловил — че има „директорска разработка“, която се ръководи от четвъртия етаж на Ясеново. Ставаше дума за платен агент на Русия, толкова важен и толкова засекретен, че ръководството на СВР водеше случая лично. За контраразузнаването в ЦРУ този факт можеше да означава единствено, че става дума за мегакъртица. Едно правителство, една държава имаше голям проблем, проникването беше много сериозно и опасно и всички в централата се гледаха един друг и се питаха дали шпионинът не е във Вашингтон. Тази част от разузнавателната информация беше обособена от останалото, съобщено от Марбъл, и по нея започна отделна разработка.

Не беше необходимо някой да казва на старата кримка какво да прави. Всъщност той им каза какво ще направи. Знаеше как да дърпа нишките на паяжината, как да седи незабележимо като паяк в нея, чакащ потрепването им. Щеше да събере — полекалека — колкото може повече информация. Междувременно думите къртица на СВР, директорска разработка и Ясеново се озоваха на белите дъски на дузина анализатори в контраразузнаването на централата на ЦРУ. Те бяха добри в чакането, щяха да чакат с месеци, дори с години, за да напаснат повече парчета в тази мозайка.

Последната вечер Марбъл каза на Нейт, че след шест месеца Антъни Трънк ще присъства на икономическа конференция в Рим, както и на Общото събрание на ООН в Ню Йорк, което му подсигуряваше две бъдещи възможности за пътуване извън Русия под правдоподобното прикритие за преследването на канадеца от СВР.

Централата беше доволна от тази серия срещи с Марбъл и от работата на Нейт. В тайната банкова сметка на Марбъл беше депозиран бонус и Нейт бе награден с увеличение на редовното си възнаграждение със 153 долара след облагане.

— Страхотно! — каза Гейбъл, като чу за увеличението. — Сто петдесет и три долара. Точно колкото да не обезценят съвсем приноса ти. Осъзнаваш ли, че получи и ваучер за шест безплатни измивания на колата си?

В края на серията срещи, преди Марбъл да се върне в Москва, Нейт повдигна деликатно въпроса за сигурността на генерала. Марбъл доста безгрижно призна, че след като двамата за малко не бяха смазани на снежната московска улица онази нощ — изглежда сякаш се бе случило преди сто години, — в централата на СВР в Ясеново е започнал сериозен лов за разкриване на къртицата. Неговият стар приятел, първият заместник-директор Егоров, беше убеден, че някой висш офицер в руската служба шпионира за ЦРУ.

— С други думи… аз — каза той със смях. Тревогата на Нейт си пролича по лицето му.

— Виж — каза Марбъл, — аз съм привикнал с риска. Знам как работи моята служба. Знам как мисли и действа този жулик, този стар мошеник Егоров. Няма причини за тревога. — Той се замисли за себе си, за четиринадесетте си години като агент на Ленгли, за будните нощи, в които се ослушваше за стъпки по стълбището, или за усещането на стягане в гърдите, когато веднъж го привикаха в Москва „за консултации“. Спомни си неизразимата вълна на облекчение, когато видя пълната конферентна зала, след като бе извикан на едно съвещание. Други преди него бяха влизали в празна заседателна стая с убийце, с главорез, чакащ зад вратата.

Ветеранът успокои своя млад напрегнат водещ офицер и те прегледаха плановете за непредвидени ситуации, за най-опасното действие в забранената зона. Ексфилтриране. Измъкване на някого на свобода. Отвътре, от Москва, докато те преследват по петите, със семейство или с любовница, свити в багажник на кола, или дръзко прекарване през паспортния контрол. След четиридесет минути Марбъл вдигна ръка.

— Натаниъл, достатъчно за тази вечер. Ти си много изчерпателен и прилежен.

Нейт се изчерви в неловко смущение и те си казаха лека нощ.

Сега, когато Марбъл си беше в безопасност у дома, Нейт се радваше, като четеше цветистите похвали от централата за добре обезпечените и продуктивни срещи с агента. В една грама докладът на Нейт бе характеризиран като „добре приет на найвисоко равнище“.

Форсайт го потупа по рамото за добрата работа, а Гейбъл му донесе бира.

— При всички похвали, които получи, никой не мисли за агента — каза Гейбъл. — Твоя отговорност е никога да не забравяш агента си. Схвана ли?

Блясъкът избледня на фона на неотложния проблем на Нейт. Доминика. Накъде вървеше тази разработка? Какво означаваше нейното признание, че работи за резидента? Ако в близко време не постигнеше някакъв напредък в тази посока, от централата щяха да завалят оплаквания.

— Майната ѝ на централата! — каза Гейбъл. — Просто го давай по-леко няколко седмици, къпи се в славата на последното ти ужасно добро изпълнение, после ще решим какво ще правиш по-нататък.

Нейт вече познаваше Гейбъл достатъчното добре.

— Ти всъщност имаш предвид: стани от този стол и хващай улицата, преди да те изритам през парадния вход, нали? — каза му той.

— Да, да, всъщност точно това имам предвид — отговори Гейбъл. — Иди в плувния басейн. Намери твоя СВР ефрейтор.

Занеси ѝ цветя. Кажи ѝ, че си бил нещастен без нея и че много ти е липсвала. Изведи я на вечеря.

— Да ти кажа ли истината, Марти, тя всъщност наистина ми липсваше — каза Нейт, гледайки надолу в килима. После вдигна очи към Гейбъл.

— А стига бе! — каза му Гейбъл и излезе.

ТОРТА С ХАЙВЕР

Смесете задушен шалот[48], сметана и намачкано сирене нюшател[49] и излейте сместа във форма за торта. Посипете с настергани сварени яйца. Намажете отгоре тънък слой хайвер с малък размер (от есетра или севруга) и охладете. Махнете формата. Можете да мажете от сместа върху блини или триъгълни тостове.